Любен Каравелов
Хаджи Ничо (15)

XIV.

Тихо и гладко вървял хаджи Ничовия кораб, надолу из реката на животът, т.е. вървял той към тая страна, дека всинца ни очаква общият наш океан на нищожеството и готови се да ни погълне. Вървели пролет след пролет, есен след есен, зима след зима и лято след лято; разцъфтявала се и отцъфтявала природата; всичко вървяло така, както е то вървяло преди хилядо години, всичко вървяло напред, а в това също време оставало неподвижно: същото небе, същото слънце, тия същи славеи, тия същи цветя… Само тайнственото течение на времето карало хората, а заедно с тях и хаджи Нича, напред и напред, по-близо и по-близо до мрачният и страшният океан. Ето че се чуе вече неговото страшно ревене и неговата ужасна вълна оттласква от себе си живот; ето, че мирише вече на плесен, на мокрота и на пръст… Бели косми, сбръчкано и жълтовато лице, слаби кости, сухи жили… Но хаджи Ничо от нищо се не бои: той чете своите жълтици, глоби пак своите приятели и неприятели, купува мушия след мушия, пие чай с консулът, псува младите и т.н.; но долното му чене вече захванало да трепери… Всичко расте, живее и умира: новият зъб тласка стария и той пада, младите растения хласкат старите и тия падат и съхнат. Истина, че много млади борове гинат от брадвата на селянинът, но тия и тук не гинат безполезно. Младите борове секат само тогава, когато желаят да ги турят за белези около пътят, за да го не изгубят пътниците, кога падне много сняг. Старите борове не секат за тая цел, защото тия не са в състояние да показват пътят: тия са вече преживели своето време и гордо вият своите върхове към ясното небе. Но каква полза излазя от тая тяхна гордост? Дървото е дорасло до това, щото е станало по-високо от другите; но заедно с това е отишла и неговата сила, неговата младост, неговата хубост и всичко, щото вълнува животните сили — човекът вече е заточил неговото сърце. Вървете вие, годиници, по своят път и по своето предназначение, вървете си тихо и покойно; приминувайте вие, бури, дъжд и град, покрай старите дървета; падайте роси, грей слънце и оживявайте ги!

Но вашите усилия са напразни! Защо хабите своите сили и своите благотворящи сокове? Защо нарушавате тишината и спокойствието на дивото и безживотното растение? Старият бор не е в състояние да устои против силната буря. Бурята е нужна, бурята е плодородна само за младата душа, която с радост посреща всеки удар, с равнодушна насмешка гледа на всичко, щото я окръжава, и с пълна вяра и самонадеяност й стои насреща и вика я на бой. Твърдите натури всякога остават победители: тях не устрашават никакви сили, от която страна тия и да се появят — от страната ли на грубата и телесната сила, или от страната на умственото поле, — тия всякога трябва да бъдат победители! И колко радости и наслаждения трябва да изпита тая душа, която се е борила и с вънкашните, и с вътрешните свои неприятели? Колко душевни наслаждения и високо самоуважение се появяват у човека, когато той извърши тия победи без ничия помощ и без ничие съчувствие? А без тая борба и без тия страдания няма пълно щастие: без тях човек не чувствува онова блаженство, което го въздига на оная висока степен, която му дава титула човек. Духът на времето изисква нови хора и нови умове; тоя дух е такава една сила, до която трябва да се досягат само чисти ръце и способни личности. Пред тая нравствена сила човек трябва всякога да благоговее. Пред тая сила не е срамотно да преклони човек коленете си; с нея е и сладко, и приятно да върви той към своите цели. Тая сила не може да ти отнеме никаква клевета, никакво чорбаджийско съзаклятие, никаква човеческа армия. Няма на светът нещо по-високо и по-благородно, отколкото да се бори човек за човеческото право, за свободата на личността и за щастието на своя ближни, без да търси за това награда. Само в такава една борба се показва човеческият характер и животът има за нас голяма красота; в такава борба светото чувство се очищава, в душата прониква дълбоко велико човеческо стремление, облагородява се сърцето и човекът става човек. Умейте само да управлявате такъв един инструмент и вие ще направите много; но ако вие нямате знание и изкуство за това, то по-добре е да го не взимате в своите ръце, защото нищо няма да направите. Помнете само едно, че в стремлението да се върви напред е всичката сила, в него е всичкият живот, в него няма място за нищо, което е отживяло, остаряло и умряло. Оставете мъртвите да погребват мъртвите; унищожавайте тия гнили трупове, които въвоняват нашата атмосфера; не плашете се пред затрудненията; прескокнете през барикадите, ако искате да намерите щастие и добро; ударете звънецът на истината и крачете напред. Всеки, който се обърне назад и потърси старото, той ще да се вкамени като Лотовата жена.

В младото българско поколение се появи вече оная животворяща сила, която се нарича напредък, и хиляди хаджиничовци, които още живеят на светът и тегнат на земята, трябва да се изгубят и да дадат място на новите способности и на новите умове. Хаджи Димитровата чута уби не само турската гордост, но и чорбаджийското високомерие.

— Младежът е станал твърде непокорен и твърде дързостен — говорят старците.

— Не уважават вече тия ни старите хора, ни бащината си къща! Тия не вярват вече, че има на светът дяволи, самодиви, таласъми, вампири… Безбожници и грешници са тия станали — казват бабите.

— Да съм аз паша или султан, то щях да дам повеление да се избесят всичките млади и развалени хора — казал един старец. — Няколко млади чапкъни се събрали завчера на пазарят, хванали нашият чорбаджия за яката и искат да им даде есап за училището и за черковата. „Ти си изпокрал светът — му казват. — Ти трябва да дадеш народното добро; ти трябва да дадеш божието богови, а училищното на училището.“ А нашият чорбаджия стои като дете пред чапкъните, мига глупаво и мълчи като пукал. Лоши времена са настанали! „Ти крадеш, ти глобиш сиромасите, ти ядеш чуждият пот“ — ти казва младежът. А да ги попитам аз: кой не краде и кой не глоби? Защо е и чорбаджия, ако той не изяде няколко патки, няколко гъски и няколко кола жито от селяните? Не може вече така да се живее!

— Бяха такива времена — говорил други един старец, — когато никой те не питаше колко пари си вземал из черковата или из еснафската каса, и хората живееха по-добре; а днес всеки копелак иска да ти погледа в кесията и да види колко пари си спечелил сам и колко ти са паднали в ръцете келепир. Минаха се вече старите времена, в които за подобна дързост ние награждавахме чапкъните с това, че им удряхме по двайсет и пет тояги по петите и не казвахме им защо ги биеме.

— Колко изяде не повече от едно дукато от народното имане, той трябва да се изгони из нашето дружество — говорят младите българи. — Който изяде народна пара, той не е българин, а е изедник, предател, Юда и шарлатанин.

А Ничо?

* * *

Така се свършва първата част от житието на карловският гражданин хаджи Нича. Ако сме описали колко-годе барем някои отделни черти из животът на това животно, то добро, а ако никак не сме удовлетворили очакванието на нашите читатели, то ги молиме да ни простят засега. Надеяме се след време да допълниме хаджи Ничовата история и да довършиме неговият портрет.