Любен Каравелов
Хаджи Ничо (7)

VI.

Одаята, в която живял хаджи Ничо, била варосана в 1821 година с жълта боя, но тая боя приняла някакъв си жълтопепелни цвят, такъв същи цвят има кожата на дланта у арапите; освен тая боя стените на одаята били нашарени с червени цветя, които принадлежали на по-новата епоха, т.е. тия били произведение на Пахома, който със своя юнашки указателни пръст правил сражения с дървениците. На дясната страна, между прозорците, се намирало едно огледало, което било нацвъкано от мухите и което имало дървени черчевета от орехово дърво. Това знаменито огледало отражавало предметите в съвършено превратен вид: старците ставали млади, жените — мъже, окатите — слепи, кривоносите — хубавици и у всекиго из тях шията ставала дълга като у лебедите. Освен това украшение, в одаята на хаджи Нича съществувало канапе, което било купено от един стар евреин заедно с огледалото, и затова то било направено из орехово дърво и покрито с вълнено червено сукно, което било изтъкано на кутийки. На това канапе било постлано синьо ямболско кебе, а на едната му страна била турена дълга възглавница, която била обшита с морав чит и която от едната страна била нашарена с къдрави лъкатушки. На това канапе спал и почивал хаджи Ничо после дневните трудове. До противоположната на канапето стена стърчал един бял стол, на който се намирала една чиния, една набодка, която имала само два зъба, една дървена светогорска лъжица и в една книжка сол. До вратата били натрупани оризени чували, а над тях бил хвърлен един кюрк, на който полите били подплатени с черни, а гърбът му с бели кожи и едно чердже, което било изтъкано с черна, жълта, червена и бяла вълна. Тия халища били донесени из Търново и принадлежали Пахому. Прибавете към всичките тия неща още три столове, из които единът бил на три крака, и ще имате точни сведения за квартирата на хаджи Нича! А хаджи Ничо все печелил и печелил!

— Отдавна аз не съм те видял — казал хаджи Ничо на своята гостенка, която Пахом нарекъл Маргоьолица, и погледнал я маслено в очите.

— Аз мислех съвсем вече да не дохождам при тебе, ала се не утърпях и дойдох пак — казала Маргьолица и погледнала си на пръстите.

— Защо да не дохождаш? Аз искам да дохождаш. Мене ми е драго, когато ти дохождаш, защото аз те обичам — казал хаджията.

— Ако да беше ме обичал, то завчера не щеше да ме изгониш из къщата си! Аз ти казах, че майка ми умира от глад, а ти вече помисли, че ще ти искам пари назаем, и изгони ме! Ти твърде добре знаеш как те аз обичам; ти знаеш, че аз оставих и майка, и баща, и оставих ги само и само заради тебе; ти знаеш, че аз съм заборавила и на срам, и на грях, и на всичко само и само да угодя тебе, а ти?…

— Аз завчера се пошегувах, а ти помисли, че ти говоря истина, и разсърди се! — казал Ничо и хванал Маргьолица за ръката.

— Послушай ме, Ничо, какво аз искам да те попитам и отговори с чисто сърце на моите думи: обичаш ли ти мене барем малко? Желаеш ли ме и желаеш ли ми доброто? — казала Маргьолица.

— Аз съм ти хилядо пъти казвал, че те обичам, па ти казвам и днес, че те обичам повече от всичките други жени на светът — казал хаджи Ничо. И той говорил искрено, обичал я по хаджиничовски.

Такива хора, какъвто бил хаджи Ничо, когато вземат в къщата си жена, даже когато се женят или когато купуват майка на децата си, то желаят да купят не жена, не майка, не любовница, а работница и робиня, която тия употребяват за най-тежки работи: да сече дърва, да пече и да готви, да носи вода, да им мие краката, да им постила постелята и пр. Когато работницата свърши своите тежки трудове, тогава владетелят й я удостоява или дава й чест да служи за неговото наслаждение и за неговите веселия; а в тия минути той гледа на нея не другояче, освен като развратник на публична жена. Хаджи Ничо не бил крив, че неговата любов имала такъв, а не други характер, защото всичкото общество, в което той живял, гледало на жената така също, както и той, т.е. обществото гледало на майките си като на машини, които им дали живот; на жените си като на оръдия, които давали живот на децата им; а на дъщерите си — като на нещо съвсем непотребно, което трябвало да се отгледа надве-натри и да се изгони из къщата им. Ако и Ничо да обичал Марггьолица човечески, той я обичал само дотогава, докато тя още не му се предавала в ръцете и когато тя още мислила за него, че той е честен човек. Преди да прелъсти девойчето, Ничо му говорил:

— Аз съм богат и ще те облека в коприна и злато. Ти ми казваш, че майка ти е сиромашкиня и няма дека да живее и с какво да се прехрани; но аз съм богат и ще да й хвана къща за живеене, а така също аз ще й дам пари да се прехрани.

Но когато Маргьолица била съблазнена и обезчестена, то хаджията й говорил:

— Хайде, поседи малко с мене, па си върви, защото аз ще ида на гости у един твърде богат човек, от когото имам големи интереси.

Но Маргьолица имала съвсем противоположна с Нича душа: тя имала твърде честно и благородно сърце и затова, когато се отдавала в ръцете на Нича, то тя говорила така:

— Аз съм предала и сърцето си, и душата си нему; аз всичко вече заборавих под целувката на неговите устни, аз чувствувах, че умирам от живителна смърт, от лъчите на неговия поглед. Да, аз те обичам, мой Ничо! Аз те обичам и готова съм душата си да дам за тебе! Ако е моята любов престъпление, то аз сама ще претърпя и наказание за него. Нима аз мога да умра, без да изпитам що е живот? После цели години горчиви мъки, страдания, отвращения и неволни срам, нима аз съм длъжна да червенея затова, че сърцето ми се е препълнило и че женствеността още не е умряла в мене? Не, не, аз не червенея. Аз съм твоя, мой драги, аз съм твоя до гробната дъска! Стискай ме в своите обятия, стисни ме колкото можеш по-силно и разрови моето сърце. Там е всичкото твое: взимай, взимай, щото там найдеш, а аз ще ти кажа за това „благодаря“. Аз с тебе живея, аз с тебе се възродих на тоя свят. Ти ще да бъдеш отсега мой мъж, мой любовник, всичко мое. Нищо друго не лежи на моето сърце освен една нежност и едно име, а това име си ти. Тебе само аз желая и очаквам, защото освен тебе и моята майка аз нямам нищо на светът. Никога аз не съм изпитала любов и нежност и затова всичката сили на любовта се е събрала сега в мене. О, моето сърце е много страдало…

Твърде скоро Маргьолица разбрала, че нейното положение не било положение на едно младо и хубавичко девойче, което обича и го обичат, а положение на една просякиня, която простира ръка си и проси милостиня; но тя се мъчила и надеяла се…

Уверяват, че надеждата угасва само заедно с животът — но това е парадокс.

Маргьолица била дъщеря на един българин брашнарин, който умрял твърде рано и оставил на жената си една къщица в Табаците и една дъщеря, която трябвало да се отгледа и да й се найде мъж. Зиме и вдовицата, и малката дъщеря на брашнаринът работили и прехраняли се; но Маргьолица расла сама и нямала другарки, с които да дели своите радости и печели, и затова характерът и принял меланхолически и печални вид. Майка й, на която било криво всяко едно нещо, твърде често бъбрала, карала се, сърдила се, плакала и проклинала светът, дорде най-после се разболяла и ослепяла. Тогава мъничка Маргьолица останала сама на светът и обязана била да храни и себе си, и сляпата си майка. Тежки били на Маргьолица зимните вечери и безлюдната тишина, а особено била тежка нейната работа. Лете й било малко по-добре и по-весело. Понякога още от зора отивала тя в своята мъничка градинка, под вишнята — единствено дръвце, което украшало тяхното неголямо царство. Лежала тя на тревата и гледала нагоре: слънцето още не успяло да изсуши росата, нейните чисти капки треперат на листето, на стръкчетата на цветето и по шумките на вишнята. Ето турчин-кукурчин лази по вишнята със своите червени криле и със своите черни мустаки; ето божата кравица пътува от листо на листо и клати си мустаките; мравекът тътре едно мъничко пясъче, а други му върви насреща, и като се позпрат на един миг и двамината, то пак продължават своя път, а гъстият бурен расте при техния път и покрива го с листето си така, щото трудолюбивите работници ходят под гъста сянка да си търсят храна. Слънчицето седи в лулето на цветето и неподвижно изпълнява своите обязаности, т.е. храни се от цветните сокове… Пищят комарите, хвърчат мухи, врабци прехвъркват и безпрестанно цвърчат като цигани пред механата; близо нейде си брънчи пчела… Маргьолица лежи на тревата, внимателно се прислушва и чуе, че около нея съществува човешки живот със своята жива деятелност — къса си тя кишлек, яде тере, калофер и пера от лукът, с внимание разгледва Маргьолица всяко едно цветице и всяка една тревица; високо под небето плува леко като пара бяло облаче: радва му се Маргьолица и с всичките си гърди вдъхва в себе си чисти утринни въздух… Или захване да тича из градината: и тича тя весело, тича свободно, тича по пътечката и по вадичките, само на лехите тя не стъпя, за да не сгази нещо. Така тя блаженствувала, дорде я не викне майка й:

— Стига, стига, Маргьолице, стига си тичала като луда! Хайде, ела дома и вземи се за работа! Трябва да се работи, а ти цели ден тичаш из градината.

Жената на брашнаринът — трябва да забележа това — била намерена да направи едно такова чудо, щото дъщеря й да бъде или чокойка, или барем жена на някой богат търговец, т.е. да бъде дъщерята по-добра и по-щастлива от майка си, но брашнарката не знаяла само с какви средства и с какъв начин да изпълни своето желание. Маргьолица била всякога непрана и нересана — но затова не трябва и да говори човек, — нея не било възможно да си представи някой без кал и без нечистота. Но майка й я китила понякогаж, мила я, ресала й черната косица и завивала я на пръстенчета, и обличала я в единственото нейно чисто рокленце, което било ушито из червен чит с бели звездици, и радвала се на своето дете… Тя мечтала за бъдещето на своето единаче…