Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (4)

Трета глава

Уолтър Коул живееше в Ричмънд Хил — най-стария от Седемте сестри, както наричаха кварталите на Куинс^[1]. Бил е застроен през осемдесетте години на миналия век и още тогава е имал център и малък площад; вероятно е изглеждал като голямо село, когато родителите на Коул са се преселили там от Джеферсън Сити в навечерието на Втората световна война. Коул запази старата семейна къща, северно от „Миртъл авеню“ — на 113-а улица, когато родителите му се преместиха във Флорида. Почти всеки петък той и съпругата му Лий вечеряха в „Траянгъл Хофбрау“ — стар немски ресторант на авеню „Джамайка“, а през лятото редовно се разхождаха в гъстите гори на Форест Парк.

Пристигнах в дома на Коул малко след девет часа. Той ми отвори вратата и ме отведе в работната си стая — помещение, което всеки по-слабо образован от Уолтър човек би нарекъл свой кабинет, макар че тази дума не би била справедлива спрямо неголямата, но извънредно качествена библиотека, събирана за горе-долу половин век от жадни за добри книги читатели. Там до дебели томове съдебна медицина, трудове по разновидностите на сексуалните престъпления и психология на престъпника стояха биографиите на Кийтс и Сент Екзюпери. Фенимор Купър бе поставен до Борхес; Бартелм^[2] се мъдреше непохватно сред няколко томчета на Хемингуей.

На бюрото, чийто плот бе облечен в кожа, седеше неголям макинтош. Стори ми се, че моделът е „Пауърбук“. Встрани имаше три шкафа, може би с документация. По стените висяха картини на местни художници, а в ъгъла, в малък остъклен бюфет бяха изложени разни трофеи и награди от състезания и шампионати по стрелба. Бяха сбутани една до друга в малкото пространство, без особен ред, сякаш Уолтър държеше на тях и се гордееше с умението си, но пък го бе срам от самата му гордост. Прозорецът бе открехнат, отвън долиташе уханието на прясно окосена трева. Чуваха се гласове на деца — играеха хокей на трева в топлата вечер.

Вратата се отвори, влезе Лий. Тя и Уолтър бяха женени вече двадесет и четири години; споделяха всичко в живота си с лекота и красота, които ние със Сюзън не бяхме успели дори и поне малко да наподобим, даже и в най-добрите ни времена заедно. В черните джинси и бялата блуза Лий криеше фигура, издържала на раждането и отглеждането на две деца, пък и на голямата любов на Уолтър към ориенталската кухня. Катраненочерната й коса бе прибрана в конска опашка; в нея проблясваха сиви кичури — същински лунни лъчи, разиграни върху тъмна водна повърхност. Наведе се да ме целуне леко по бузата и ме прегърна през рамо. Докосна ме ароматът на лавандула и аз усетих, не за пръв път, че винаги съм бил малко влюбен в Лий Коул.

— Радвам се да те видя, Птицо — рече тя и постави ръка на бузата ми. Но загрижените очи и бръчките на челото никак не вървяха с усмивката й. Тя погледна Уолтър и нещо неизказано премина между тях.

— След малко ще ви донеса кафе — каза и излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

— Как са децата? — попитах, а Уолтър си наля чашка „Редбрест“ — ирландско уиски. От старото, истинското, дето го продаваха едно време в шишета с винтова метална капачка.

— Добре са — неопределено отвърна той. — Лорийн все така не се чувства добре в гимназията. Елън ще следва право в Джорджтаун тази есен. Поне един член на семейството да разбере как действа тази пуста система.

Поднесе чашката към носа, вдъхна уханието на питието и после бавно отпи. Неволно преглътнах и ужасно ми се допи.

Уолтър забеляза смущението ми и се изчерви.

— Брей, майка му стара — измънка, — ужасно съжалявам.

— Няма нищо — отвърнах. — Точно от добра терапия имам нужда. Пък и разбрах, че още ругаеш у дома.

Лий много мразеше псувните и да се ругае в къщата, особено пред децата, дори и с най-безобидни думи; най-редовно повтаряше на Коул, че до вулгаризми на речта и в поведението прибягват само дебелаците. Уолтър кимаше и обичайно вадеше все един и същи контрааргумент: че Витгенщайн^[3] веднъж размахал ръжен срещу опонента си в разгара на философски спор. Това в неговите очи бе добро доказателство, че възпитаният и ерудиран подход в спора невинаги е достатъчно експресивен дори и за най-великите хора.

Коул пристъпи към коженото кресло до камината и махна с ръка към мен да се настаня в отсрещното. Влезе Лий с кафетата на сребърен поднос, заедно с купички захар и сметана, но почти веднага излезе, като хвърли загрижен поглед към Уолтър. Сигурен бях, че са разговаряли за мен преди да дойда, те тайни един от друг нямаха. От неспокойното им поведение все повече ми ставаше ясно, че са обсъждали нещо извън загрижеността си за моето добро.

— Да не искаш да седна под лампата? — попитах невинно и нещо като усмивка пробяга по лицето на бившия ми партньор, но веднага изчезна. С бързината на летен вятър.

— През последните няколко месеца чувам разни неща — започна той и се загледа в чашката с алкохола, като ясновидец в кристалното си кълбо.

Аз мълчах.

— Зная, че си ходил при федералните, използвал си стари връзки, за да ти позволят да надникнеш в някои досиета. Разбрах, че се опитваш да намериш човека, който уби Сюзън и Джени.

Погледна ме в очите за пръв път, откакто бе започнал да говори.

Нямах какво да кажа, затова налях кафе и на двамата, поех едната чашка, отпих. Бе истинска ява, черно и силно. Въздъхнах.

— Защо ми ги говориш тези неща?

— Защото искам да разбера защо си тук, защо си се върнал? Не зная също какъв си станал, в какво си се превърнал… ако са верни приказките, които чувам.

Преглътна и аз го съжалих. Съжалих го за нещата, които трябваше да каже, за въпросите, които бе длъжен да ми зададе. Дори и да имах отговорите на някои от тях, пак не бях сигурен дали съм готов да му ги кажа. Или дори дали Уолтър би пожелал да ги чуе. Отвън децата бяха свършили играта и се бяха прибрали. Мракът бе вече пълен, както и тишината. Всичко бе замряло, въздухът бе сякаш замръзнал и думите на Уолтър прозвучаха като поличба.

— Казват, че си намерил убиеца — изтърси той и този път в гласа му нямаше колебание. Сякаш бе събрал нужната сила да каже каквото има да ми казва.

— Намерил си го и си го убил. Вярно ли е?

Миналото е капан. Клопка, в която си попаднал и оттам излизане няма. Позволи ти да помръднеш малко, да се обърнеш, да пристъпиш встрани и веднага те дърпа обратно. Пускане няма. Все повече и повече неща намирах в този град — любими ресторанти, книжарници, паркчета с чудесна сянка, дори сърца, издялкани в стари дървени маси — които да ми напомнят за онова, което бях загубил.

Сякаш всеки миг на забрава бе предателство към тяхната памет. И така пътувах от настоящето към миналото, пързалях се по леда на спомена — напред, назад, към онова, което беше, и онова, което никога вече няма да бъде.

И ето, въпросът ме връща обратно назад, към друг въпрос, този на Улрич — в миналогодишния април и отново в Ню Орлиънс.

 

 

Улрич седи на една от задните маси в „Кафе дьо Монд“, до автомат за дъвки, с гръб към главната сграда. Пред него дими кафе с мляко; донесли са му и чиния топли кифлички, поръсени с пудра захар. Край боядисаните в зелено и бяло павилиони на кафенето се точи върволица хора, забързани към катедралата или площада „Джаксън“.

Облечен е в светлокафяв, евтин костюм, копринената вратовръзка е поразтеглена и избеляла. Улрич явно нехае за облеклото: горното копче на ризата е разкопчано, възелът на връзката разхлабен, самата тя — увиснала като смъкнато наполовина знаме. Подът около него е побелял от пудра захар, както и видимите части от седалката на зеления му пластмасов стол.

Улрич е заместник главен агент, втори по ранг човек в местното бюро на ФБР, офисът е на улица „Пойдра“ 1250. Той е също един от малцината от полицейското ми минало, с които поддържам връзка. Всъщност срещна ли федерални агенти, у мен спонтанно възниква буйно желание да проклинам деня, в който е роден Хувър^[4]. А Улрич е изключение, нещо много повече — мой приятел. В дните след двойното убийство той остана солидарен с мен, подкрепи ме морално, не зададе въпроси. И най-важното — не изрази съмнения. Спомням си ясно деня на погребението — той седи до гроба, с подгизнал от силния дъжд костюм, а от периферията на широкополата му мека шапка на тънки струйки тече вода. Така и ще го запомня — тази сцена е силно запечатана в съзнанието ми. Скоро след това го преместиха в Ню Орлиънс, но то бе за добро. Бе повишение в резултат на успешното му служебно представяне в поне три други местни клона на бюрото. Оцениха и способностите му да запазва спокойствие дори и в бурното криминално ежедневие на Ню Йорк, където работеше в Манхатън.

Бе се развел още преди дванадесет години. Бракът му се оказа пълен провал, съпругата му бе настояла да си възвърне моминското име. Казва се Карън Стот и живее в Маями с художник декоратор, за когото се омъжи неотдавна. Улрич има дъщеря на име Лайза. Разказвал ми е, че днес благодарение на героичните дивотии на майка си, Лайза е член на някаква религиозна секта в Мексико. Тя е само на 18 години. Видимо майка й и новият й съпруг въобще не се интересуват от нея, за разлика от самия Улрич. Той обаче, въпреки цялата си привързаност към момичето, досега не е събрал сили да превърне любовта си в нещо по-конкретно, като например финансова или друга подкрепа.

Сега ми се вижда понапълнял в сравнение с предния път. Изпотил се е силно и окосмената му гръд се вижда през мократа риза. Мънички капчици пот се стичат по гъстата, вече посивяваща коса, за да се търкулнат надолу, към гънките на врата. За едър човек като него луизианското лято вероятно е повече от мъчение. Може би има смешен външен вид, дори понякога се държи като клоун, но никой от онези, които го познават, не би посмял да го подцени. Всъщност в миналото някои хора го бяха взели на майтап и сега гният по разни поправителни институции и затвори или пък в майката земя — ако може да се вярва на някои слухове.

— Да ти имам връзката — казвам.

Тя е светлочервена, украсена с ангелчета и агънца.

— Наричам я метафизична вратовръзка — спокойно отвръща Улрич. — Моята връзка тип Джордж Хърбърт^[5].

Здрависваме се. Улрич се изправя и изтърсва от ризата трохите от изядените вече кифлички.

— Проклета досада, навсякъде се бутат — изтърсва той. — Когато умра, вероятно и в задника ми ще намерят трохи.

— Благодаря ти — отвръщам. — Ще запомня тази ценна мисъл.

Покрай нас пробягва келнер с азиатски очи и бяла хартиена шапка и аз си поръчвам кафе.

— Зелае кифлицки, съл? — пита момчето.

Улрич се ухилва. Казвам на келнера, че ще мина без кифличките.

— Как я караш? — пита ме Улрич и отпива богатирска глътка вряло кафе, която би попарила гърлото на всеки по-незначителен човек.

— Добре съм. При теб как е животът?

— Както винаги: завиват го в скъпа хартия за подаръци, връзват го с червена панделка и хоп! — връчват го на някой друг.

Засмивам се.

— А онази… как й бе името? Джуди ли беше? Джуди — медицинската сестра, а? Още ли живееш с нея?

Лицето му се сгърчва в неприятна гримаса, сякаш в кифлата е намерил изпечена хлебарка.

— Джуди Хахавата, искаш да кажеш, нали? Разделихме се. Отиде за една година на работа в Ла Хоя^[6], може би и за повече. Чакай да ти разкажа. Значи, казвам й преди… има-няма два месеца, че ще я водя на романтична ваканция. Ще си вземем стаичка в някое скъпо хотелче в Стоу, за по двеста долара на нощ, ще си живеем гот, на отворен прозорец, нали загряваш — чист въздух, пасторална обстановка и прочие. Е, както и да е — отиваме там, а мястото е старо, казвам ти, антика, по-дърта и от патката на самия Моисей: тъмно дърво, махагон, антични мебели, легло като футболно игрище — десет млади мацки ще се загубят в него, ти казвам! Джуди Шантавата обаче пребледнява, разбираш ли. Става по-бяла и от задника на бяла мечка и почва да се дърпа. Бяга ми, чаткаш ли? И знаеш ли какво ми казва?

Учтиво изчаквам.

— Съобщава ми, че съм я убил в същата тази стая, в някакъв си неин предишен живот! Значи, дърпа се, отстъпва към вратата, хваща се за дръжката и ме гледа, сякаш очаква да се превърна в Сина на Сам^[7]. Два часа отиват да я успокоя и после пак не желае да си легне с мен. Не ми бута, знаеш. И какво? Накрая аз си лягам да спя на някаква си кушетка в ъгъла. И да знаеш от мен — онези мебели може би изглеждат като милиондоларова инвестиция, обаче в тях удобство колкото на бетонена плоча. По̀ гот е да спиш на цимент, искам да кажа.

Поглъща последната кифла и попива потта по лицето си със салфетка.

— Има още. Ставам аз посред нощ да се изпикая и я виждам — седи на леглото, съвсем будна, хванала настолната лампа в ръка и ме гледа диво. Готова, знаеш, да ме тресне по главата, ако се приближа до нея. Е, какво да ти разправям повече. Тази случка слага край на всякакви страсти и привличане между нас двамата. Плащам на следващата сутрин и си тръгвам, но съм вътре поне с хилядарка. Ама пък има и нещо весело, да знаеш! Нейният психоаналитик, който работи с регресивни терапии, умник някакъв, й дава чуден съвет. Дава й акъл да ме съди за нанасяне на телесни увреждания в минал живот! Значи, тия тарикати смятат да ме прекарат — да им стана морско свинче, манекен за проба дали ще си пробутат гяволъка в някой съд! Тестени глави, дявол да ги вземе! Празнотиквеници, гледат по някой документален филм по кабелната и се мислят за Клеопатра или Уилям Завоевателя^[8].

И на Улрич очите му се навлажняват, вероятно при мисълта за загубената хилядарка и за номерата, които Съдбата играе на търсещите некомплициран секс хора.

— А Лайза напоследък обаждала ли се е?

Сега лицето му наистина помръква, той махва с ръка.

— Все още е с онези Христови маниаци от сектата. Когато ми позвъни за последен път, бе да ми каже, че кракът й се оправил и да поиска още мангизи. Ако „Исус спасява!“, както им е девизът на онези сектанти, вероятно някой му е вързал бизнеса с банките и спестовните каси.

Лайза си бе счупила крака предната година в инцидент с ролкови кънки, малко преди да намери истинския Бог в лицето на сектата. Улрич обаче смяташе, че тя продължава да страда от установеното тогава от лекарите мозъчно сътресение.

Изведнъж се заглежда в мен с присвити очи и констатира:

— Ама ти май не си добре, а? Така ли е?

— Жив съм, тук съм. Какво повече? Ти имаш ли нещо за мен?

Издува бузи и бавно изпуска въздуха, сякаш по този начин си подрежда мислите.

— Има една жена, малко далеч се пада — чак в енорията Сейнт Мартин. Стара креолка. Тя вижда разни неща, има дарба, както казват местните. Умее да прогонва гри-гри — това са злите духове, дивотии някакви, знаеш. Лекува болни деца, събира разделени влюбени, прави магии. Има видения. Посещават я разни духове.

Спира и се облизва, после пак се взира в мен.

— Ясновидка, а?

— Вещица, ако вярваш на местните хора.

— А ти вярваш ли им?

— Тя е… абе, помагала е на закона веднъж-дваж в миналото според местните ченгета. Аз с нея досега не съм си имал вземане-даване.

— А сега?

Кафето ми пристига, Улрич поръча още за себе си.

Мълчим, докато келнерът се отдалечи, и Улрич пак изпива половината от новодонесеното вряло кафе на един дъх.

— Има десетина деца и хиляди шибани внуци, правнуци и праправнуци. Някои от тях живеят при нея или наблизо до къщата й, така че тя никога не е сама. Има по-голямо семейство и от Авраам, библейския патриарх.

Усмихва се, но това е по-скоро сянка на усмивка, която отлита бързо като прогонена птичка. Отлита като предупреждение за онова, което тепърва предстои да чуя.

— Та тя казва, че момиче било убито неотдавна в заблатеното устие на някаква река до къщата й, по-скоро в мочурищата, където едно време върлували батарийските пирати. Съобщила на шерифа, ама неговите хора не обърнали особено внимание. Тя не казва точно място, само твърди, че младо момиче било убито нейде в блатата. Видяла го в свой сън. На шерифа много му пука за нейните сънища. Не е направил нищо досега. Е, май не е точно така. Наредил на местните да си отварят очите и после забравил за случката.

— Е, защо ми го разправяш това? Ново развитие ли има?

— Дъртата твърди, че нощем чувала момичето да плаче.

Струва ми се, че Улрич е притеснен по някаква причина от това, което ми разказва, дори може би изплашен. Но не съм сигурен. Във всеки случай той поглежда към прозорците на кафенето и трие лице с гигантска и оваляна носна кърпа.

— И още нещо има… — сгъва кърпата и я прибира в джоба на панталона. — Твърди, че лицето на момичето било изрязано. — Въздъхва дълбоко и добавя: — И било ослепено, преди да умре…

 

 

Движим се в северна посока, минаваме шосе I-10, сменяме изходите от време на време. Оставяме зад себе си пазарния комплекс и продължаваме към Западен Батън Руж. По пътя има паркинги за камиони, игрални къщи, а баровете навсякъде са претъпкани с бели работници от петролодобива или чернокожи. Всички до един поркат едно и също долнопробно уиски или евтина, разредена южняшка бира. Духа горещ вятър, носи тежък дъх от тресавищата, шиба силно клоните на дърветата. Те се мятат нагоре-надолу и въздишат. После пресичаме и се качваме на „Ейчафалея“ — шосето, дигнато на носещи греди, надълбоко набити в мочурищата. Всъщност вече се намираме в едноименните тресавища. И в дълбоко провинциална Южна Луизиана, в истинската родина на старите френски заселници. Наричат ги кейджуни или кажуни и са френскоговорещи.

Тук съм бил само веднъж в миналото — когато със Сюзън бяхме по-млади, доста по-щастливи хора. Сега минаваме по Хендерсън Ливай Роуд, покрай знака на Макджий и малкия док. Тук сме обядвали веднъж със Сюзън: аз някакво безвкусно пиле, тя — пържола от алигатор, която би затруднила храносмилането на всеки нормален негов събрат. После един от местните кейджуни ни бе извел на обиколка с лодка из тресавищата, където пътувахме през истинска гора от потопени кипариси.

Слънцето залязваше бавно и кърваво над водната шир; превръщаше туловищата и клоните на дърветата в мрачни силуети с обвинително насочени в небето мъртвешки пръсти. Тогава го възприехме като съвсем друг свят, нямащ нищо, ама нищо общо с града — разлика колкото между Луната и Земята. Този свят носеше силен еротичен заряд — усетихме го и двамата като електрическо изпразване помежду ни; с изпотените си в зноя тела и полепналите по тях дрехи, с капчиците ситна пот по веждите ни. И когато се върнахме в хотела в Лафийе, се любихме жадно и с някаква дива стръв, която няма нищо общо с нормалната любов. Мокрите ни тела се движеха в буен, едновременен ритъм, а жегата в стаята бе гъста като вода.

Този път аз и Улрич не стигаме чак до Лафийе, до мотелите и бензиностанциите, до прочутите деликатеси на Прежан, превъзхождащи, както казват, тези в Рандол. Е, пък там и атмосферата не е същата, казват същите източници. Там свирят креолски оркестри, местни и туристи заедно пият студена бира, правена с вода от изворите Абита, бодват мезе от речна риба.

Улрич излиза от магистралата и отбива в двупосочно шосе, което известно време се вие из блатистата местност, сетне преминава в черен път с нещо като коловози. Този път е осеян с дупки, пълни с тъмна смърдяща течност, а наоколо жужат рояци гадни насекоми. Отляво и отдясно на пътя има върби и кипариси, тук-таме от тъмната вода стърчат мъртвите трупове на други дървета, сякаш реликви от минало столетие. Покрай бреговете са разпрострели широки листа водните лилии и когато Улрич забавя, забелязвам костурите в сенките им отдолу; те въртят опашки и от време на време подават усти на повърхността.

Слушал съм разкази за Жан Лафет^[9] и неговите главорези; те лагерували нейде по тези места. Днес други, по-модерни разбойници са заели същите скривалища — тук крият марихуаната и хероина, които продават на баламите от градовете. Тук има и множество тъмни, зеленикави гробове на незнайни жертви — заклани, застреляни, разкъсани; телата на убитите от векове подхранват вечния растеж на природата и тежкия аромат на зелената растителност наоколо.

Колата завива отново и стигаме до място, където кипарисите образуват нещо като арка над пътя. Следва дървен мост, той пращи и пъшка под автомобила. Боята по дървото му се лющи и пада, а то придобива неясен цвят. Във фантомния полумрак отсреща забелязвам фигура, която ми се вижда гигантска в светлика на залеза; бели като яйчен белтък очи в сянката под дърветата ни следят внимателно, докато минаваме.

— Видя ли го? — пита Улрич.

— Кой е този?

— Най-малкият син на дъртата. Те Жан, му вика тя. Жан Пти — малкия Жан. Доста е бавен в мисленето, но пък й е верен пазач. Всъщност всичките й деца са такива.

— Всичките ли?

— Ами в къщата има общо шест души. Старата, синът й, три деца от брака на втория й син — той е починал със съпругата си в катастрофа миналата година — и една от дъщерите. Освен това има още петима синове и три дъщери и всички те живеят не по-далече от пет мили оттук. Пък и местните хора също се грижат за нея. Тя тук е нещо като матриарх. Голяма магия.

Поглеждам го да разбера дали в думите си влага ирония. Не. Напълно е сериозен.

Излизаме от горичката и пристигаме на разчистено място — полянка пред дълга едноетажна къща, издигната над земята на къси колони от обелени дънери. Изглежда стара, но построена с мерак и любов; дебелите стволове са подбрани грижливо — еднакви по дебелина, без чепове, пасващи отлично в подреждането. Дървените плочи на покрива също говорят за майсторска ръка. Те са здрави, много стабилно сложени; тук-там се вижда някоя по-тъмна — това е поредната сменена. Вратата е отворена, има мрежа против насекомите; столове и детски играчки колкото искате — на чардака, който минава по дължината на фасадата и завива някъде отзад. Именно оттам долитат детски гласове и пляскане на вода.

Тънката рамка с мрежата се открехва и пред нас пристъпва дребно стройно момиче, не — жена на тридесетина години с деликатни черти и буйна тъмна коса, вързана на конска опашка отзад. Кожата й е с цвят на светло кафе. Но когато излизаме от колата и приближаваме, забелязвам, че фината отдалеч кожа е белязана с типичните за едра шарка дупчици. Изглежда, познава Улрич, защото когато тръгвам напред, мигом отстъпва и задържа вратата, за да мога да вляза. Обръщам се, но Улрич не ме следва. Питам:

— Няма ли да влезеш?

— Изобщо не съм те водил тук, в случай че някой се интересува. При това не желая да я виждам — мен все едно ме няма — отвръща ми той.

Сяда на стол на чардака и вдига крака на парапета, загледан във водната повърхност, която играе под сетните слънчеви лъчи.

Вътре е малко тъмно, дървото изглежда черно на цвят, въздухът е хладен, приятен. От двете си страни виждам врати, които, изглежда, водят към спални; пред мен отсреща е официално подредена всекидневна или гостна със стари, очевидно ръчно дялани мебели. Те са прости на вид, но майсторската им направа веднага си личи. Древно на вид радио свири Шопен; овехтялата скала е осветена и успявам да разчета имена на далечни географски райони и места. Шопеновото ноктюрно звучи силно, то се носи навред и стига и до най-крайната спалня. Където ме чака старицата.

Тя е сляпа. Зениците й са бели, лицето — едро, кръгло като луна; гънки тлъстина една върху друга се стелят по гушата. Виждам ръцете й през прозрачната материя на роклята — те са по-дебели от моите. Отеклите й крака са като дънери на по-малки дървета и завършват с удивително фини, бих казал дори изящни пръсти. Седи, подпряна на цяла планина възглавници около нея, на гигантско легло в стая, осветена от петромаксов ветроупорен фенер. Пердетата са спуснати. По груба преценка тежи най-малко сто и двайсет кила, ако не и повече.

— Седни, душко — обръща се безпогрешно към мен и взема ръката ми в своите. Леко, като пеперуда, движи пръсти по моите. Очите й гледат някъде право напред, а не в мен, но пръстите внимателно проследяват линиите на дланите ми. Всичко вижда тази жена.

— Зная защо дошъл — казва високо, по момичешки, сякаш се обажда огромна кукла, чийто говорещ механизъм е сменен по погрешка с този за по-малкия модел. — Страда. Боли, много боли, навсякъде, вътре в теб… Твое момиченце, твоя жена, тях вече ги няма.

В полумрака ми се струва, че от старицата се отделя могъща енергия — на вълни, на вълни. Въздухът припуква.

— Лельо, разкажи ми, моля те, за момичето в блатото, онова момиче, което е без очи.

Обръщам се към нея така, защото не зная как другояче. Това е креолско обръщение на френски към по-възрастни хора, с които нямате родство. Пък не й зная и малкото име.

— Бедно дете — казва старицата и челото й се сбръчква във видима мъка. — То първо дошло тук. Тя бяга, бяга от нещо, от лош, зъл човек. И се губи. Пътува с него и никога вече не отива дома. Той наранява, наранява нея, много лошо. Но не докосва, само с ножа.

Сега за пръв път обръща очи към мен и повторно някак си усещам, че тя не е сляпа. Не. Поне не в обичайния смисъл на думата. Ръцете й отново опипват дланите ми, затварям очи. Усещам, че тя е била — там — в мрака на мочурищата, заедно с момичето в последните му мигове. Носила е мир и покой, докато ножът е вършел пъкленото си дело.

„Не плачи, дете, не плачи, душко. Ела с леля, леля ще те вземе. Дай ръка, душко, вече не боли, всичко вече свърши…“

Изведнъж усещам, дълбоко нейде в себе си чувствам и чувам съскането на ножа и неописуемата болка, той стърже и търка, отделя мускулна тъкан от става, плът от кост, душата от тялото, артист на смъртта в своето платно на унищожението, болката танцува в мен заедно със сетния дъх, изгасващия живот, като кратка светкавица, набъбваща с органните тонове на песента на Ада. Непознато момиче в блатата на Луизиана.

И в неговата агония долавям агонията на моето дете, на моята жена. И съм повече от сигурен, че убиецът е един и същи човек. Защото когато болката и животът напускат тялото му, онова дете в блатата вече е в мрака. Преди да го убие, той го е ослепил.

— Кой е той? — питам.

Тя заговаря и в гласа й звучат четири други гласа: на съпруга и дъщеря, на възрастна затлъстяла жена на легло в тъмна стая и на безименно момиче, разделило се с живота само-самичко в бруталната смърт, в смрадта и застоялата вода на луизианските тресавища.

— Той е Пътника.

 

 

Уолтър се помести на скърцащото кожено кресло, а звукът на лъжичката по порцелановата чашка ми се стори като звън на камбана.

— Не, не е вярно. Не съм го намерил.