Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (19)

Осемнадесета глава

Същия следобед подгоних колата по магистралата за Вирджиния. Пътуването се оказа дълго, но се успокоявах с мисълта, че на всяка цена трябва да продухам двигателя след ремонта. Нека да поработи повечко, нали му бях дал почивка. Карах и се опитвах да анализирам и систематизирам случилото се през последните два дена, но мислите ми все се връщаха към един и същи образ: останките от лицето на дъщеря ми в буркан с формалдехид.

Усетих, че ме следят след около час. По петите ми вървеше червен нисан, джип, самостоятелно предаване на всяка от четирите гуми, с двамина отпред. Държаха се на около три-четири автомобила разстояние, но ускорях ли, те се затуткаха, после направиха същото. Номерата им бяха зацапани с кал. Наивна маскировка. На волана бе жена с тъмни очила, русокоса, косата вързана отзад. До нея седеше тъмнокос мъж. И двамата бяха около тридесетте. Не ги познавах.

ФБР? Почти изключено, но ако бе така, значи бяха от най-големите леваци на бюрото. Дали не бяха от наемните убийци на Сони? Възможно — напълно типично бе за него да наема най-евтините изпълнители. Само слаб в главата човек би избрал автомобил с четворно предаване за преследване. Центърът на тежестта на този тип коли бе високо, те лесно занасят, нестабилни са за подобна задача. Пък може би си въобразявах, но не. Следяха ме, при това го правеха съвсем дилетантски.

Във всеки случай не прибягнаха до действия и ги загубих някъде по второстепенните пътища между Уорънтън и Кълпипър, когато се отделих за Блу Ридж. Не ми пукаше особено. Ако пак се появят, незабавно ще ги разпозная — изпъкваха като петно кръв на бял фон, сняг например.

Късната слънчева светлина огряваше дърветата. По клоните блестяха гъсенични пашкули. Знаех, че под обвивките вече помръдват и се гърчат белите тела на ларвите, досущ болни от синдрома на Турет. Което не им пречи да унищожават свежозелените листа и да ги превръщат в кафяви развалини. А времето бе прекрасно и в имената на градовете около Шенандоа имаше много поезия: Улфтаун, Куинкю, Лидия, Роузленд, Суит Брайър, Лъвингстън, Брайтуд. И символика. Е, към този списък трябва да прибавим и Хейвън, но само ако решите да не разваляте общия ефект, като вземете та го посетите. А на мен точно това ми бе задачата.

Във всеки случай, когато влизах, в градчето вече валеше силно. То е скътано в долината югоизточно от Блу Ридж, почти на върха на триъгълника, който Блу Ридж образува с Вашингтон и Ричмънд. Минах покрай надпис „Добре дошли в нашата долина!“, но в самия Хейвън нямаше нищо гостоприемно. Просто малко селище, върху което сякаш за вечни времена се бе наслоила пелена прах. Дори и силният дъжд не можеше да я отмие. Пред къщите ръждясваха камиони и пикапи, имаше един-единствен магазин, нещо като снекбар за закуски, малък супермаркет, долепен до гараж, и само слабите неонови светлини на барче с надпис „Уелкъм Ин“ подканваха самотния посетител да се отбие. Всъщност срещу барчето светеха прозорците и на нещо като малко ресторантче. Приличаше на сборен пункт за местните ветерани от войните — колкото да се съберат по официалните празници, да пийнат по едно и да си извикат автобус, че да идат да се забавляват другаде.

Отседнах в мотелче, наречено „Хейвън Вю“. Бе разположено на края на града. Бях единственият посетител. Вътре миришеше на прясно боядисано. Изглежда, навремето е било доста голяма къща, по-късно превърната във функционален, но безличен, анонимен триетажен хан.

— Пребоядисваме втория етаж — рече ми администраторът, който се представи с името Руди Фрай. — Налага се да ви настаня най-горе — на третия. Всъщност ние не би трябвало да приемаме гости сега… но, както виждате… — Той се усмихна, за да подчертае голямата услуга, която ми прави.

Руди Фрай бе дребен, нашишкавял мъж, някъде около четиридесетте. На ризата под мишниците му жълтееха големи петна от пот, леко намирисваше на камфоров спирт.

Огледах се. „Хейвън Вю“ не ми приличаше на място, което привлича посетители през който и да е сезон на годината.

— Зная какво си мислите — обади се администраторът и се ухили, а усмивката му разкри ослепителни, но изкуствени зъби. — Мислите си: кой ли идиот би инвестирал добри пари да поддържа мотел в провинциална дупка като Хейвън, нали така? — изтърси той и ми намигна. Облегна се на тезгяха и ми зашепна съучастнически: — Само че Хейвън скоро няма да бъде вече стотната дупка на кавала, не, сър. Тук пристигат японски бизнесмени и като дойдат, това място ще се превърне в златна мина, да. Къде ще отседне японецът, ако не тук, питам аз?

Засмя се и потри ръце с доволно изражение.

— Хей, мамка му, ще си бършем задниците със стотачки, ще видите вие!

Подаде ми ключ, закачен с верижка към тежко дървено блокче.

— Номер двайсет и три — използвайте стълбите. Асансьорът също е в ремонт.

Стаята бе прашна, иначе чиста. Имаше врата към съседната стая. Точно пет секунди ми бяха нужни да счупя ключалката й с джобното си ножче. После се изкъпах, преоблякох се и се върнах в града с колата.

Рецесията през седемдесетте години бе ударила Хейвън здраво. И най-вероятно разстроила каквато и промишлена дейност да е имало. Градчето сигурно би си намерило начин да се възстанови някак си, отново да просперира, но злокобната слава на местните убийства всячески бе попречила на нормализирането му. И довела до бавен, но неизбежен упадък. Тук всичко бе овехтяло, замряло, бедно. Дъждът си валеше и валеше, мокреше покривите, къщите, дворовете и колите; миеше улиците, но не можеше да премахне сянката на смъртта. Дъждът идваше и си отиваше, а Хейвън не можеше да възвърне предишната си свежест.

Отбих се в шерифството, но нито шерифът, нито Алвин Мартин бяха там. Зад едно бюро седеше смръщен заместник-шериф на име Уолъс и ядеше чипс с пълни шепи. Реших да изчакам до следващата сутрин с надеждата да срещна някой по-гостоприемен полицай.

Разходих се пеша наоколо, малкото ресторантче тъкмо затваряше. Значи ми оставаше само барът или закусвалничката. Избрах бара. Вътре бе зле осветено, сякаш неоновите светлини отнемаха силата на тока. Отвътре надписът „Уелкъм Ин“ изглеждаше достатъчно бляскав, макар и от улицата да не бе така.

От високоговорител над бара долиташе музика: звучеше някакво бързо кънтри, прилично на блуграс^[1]. Отстрани имаше телевизор; предаваха баскетболен мач. Звукът бе намален съвсем, май никой не се интересуваше от него. Около двадесетина души се бяха настанили из салона по масите и неколцина на дългия бар от тъмно дърво, сред които мъж и жена, доста едри и мечкоподобни. Когато влязох, долових нормалния за всички обществени места приглушен разговор по масите. Повечето се извърнаха към мен, разговорът леко заглъхна, след малко придоби същата височина.

Срещу бара бе поставена билярдна маса и около нея се бе събрала малка групичка зяпачи. Играеха двамина: едър, извънредно плещест мъж с гъста черна брада и друг — по-възрастен, който имаше маниери на професионален играч. И двамата ме изгледаха, когато минах покрай масата, но си продължиха заниманието, без да проронят и дума. Билярдът, изглежда, бе на почит в „Уелкъм Ин“. Но не и пиенето. Яките мъжаги около масата държаха бутилки светло пиво, което сериозните пиячи считат за безалкохолна напитка.

Седнах на свободно столче на бара, помолих за кафе бармана, чиято бяла риза изглеждаше ослепително чиста за подобно място. Той подчертано се направи, че не ме чува, не ме вижда, очите му сякаш се залепиха за екрана с баскетболния мач. Поръчах отново. Бавно завъртя глава към мен, изгледа ме, сякаш виждаше поредната буболечка да лази по тезгяха, а на него му е писнало да ги мачка. Направи гримаса, като да се бе прежалил за още един удар, и рече надуто:

— Не правим кафе тук.

Огледах се наляво-надясно. През два стола седеше възрастен мъж с дебело яке и бейзболна шапка. Държеше голяма кафена чаша, в която се мъдреше гъста тъмна течност, досущ силно черно кафе.

— Той сигурно сам си го е донесъл? — рекох и го погледнах право в очите.

— Сигурно — отвърна барманът и отново извърна глава към телевизора.

— Добре, ще пия кола. Ей там, зад гърба ти има. На втория рафт вляво. Гледай да не се повредиш, като се навеждаш да я вземеш.

Той остана неподвижен дълго време, сякаш не възнамеряваше да се помръдне. После се помести леко, без да отделя очи от екрана, взе бутилка, отвори я със завинтената на тезгяха отварачка и я постави пред мен. Добави и изстудена чаша. В огледалото зад гърба му забелязах ухилените физиономии на повечето от клиентите, чух женски смях, леко пресипнал, леко завален като на подпийнал човек, със сексуални намеци в тембъра. След секунда видях и образа на въпросната дама в огледалото. До нея седеше възпълен мъж и усилено шепнеше в ухото й. Замяза ми на болен гарван.

Налях си кола, отпих дълга глътка. Беше топла, гъста, оставяше усещане в устата като че лепне за езика, зъбите, небцето. След малко барманът се зае да трие чашите и бара с извехтяла кърпа, която май не бе прана от времето на баба му. Когато му писна да замазва още повече нечистотиите по тях, тръгна заднишком към мен и намести мръсната кърпа на тезгяха току под носа ми.

— Минавате оттук, а? — попита, макар в гласа му да нямаше любопитство. Всъщност репликата прозвуча повече като съвет, отколкото като въпрос.

— Тц — отвърнах.

Той бавно преглътна отговора и изчака дали ще кажа нещо повече. Не казах. Той пръв се предаде.

— Е, какво правите тук тогава? — погледна над рамото ми и изведнъж усетих, че звукът на топките по масата бе заглъхнал. Усмихна ми се. Типична лайнарска усмивка.

— Може би мога… — спря и усмивката стана още по-широка, още по-лайнарска, а тонът му — подигравателно учтив и раболепен. — Може би мога да ви помогна с нещо, съъъър?

— Познаваш ли лице с име Демитър?

Гадната усмивка изчезна, настъпи тишина.

— Не — рече след малко.

— Значи не можете да ми помогнете, съъър — отвърнах. Изправих се, готов за тръгване, оставих две еднодоларови банкноти на тезгяха. — За гостоприемството — подхвърлих. — И да си купите нов надпис за отвън.

Обърнах се и за малко не се блъснах в дребен мъж с лице на плъх и изтъркано дънково яке. Почти се бе допрял до мен. Носът му бе осеян с белези от пъпки, запушени пори, зъбите му стърчаха напред, жълти, закривени като моржови бивни. На черната му бейзболна шапка имаше крив надпис „Бойз’н дъ худ“^[2], но емблемата под него не би харесала на който и да е негър. Вместо ухилените черни лица на вокалистите, там се зъбеха мутрите на бели хора с бели качулки, Ку-клукс-клан.

Под разкопчаното яке носеше тениска, на която бе написана само една дума: Пъласки. Пъласки, хм — родното място на Клана. Място, където освен това всяка година се събират всякакви арийски и тем подобни расистки организации и малоумници. Бас държа по всяко време, че Великият дракон на Клана, дъртата гадна изтривалка за задници на име Том Роб, не би се разтреперил от умиление и кеф при вида на този плъхомутрест малчо със сипаничавото, полуинтелигентно лице. Защото през последните години Роб се опитваше да внуши на общественото мнение, че Кланът се интелектуализира; стараеше се да се хареса на образованите американци — адвокати, учители. Но както се досещате, повечето адвокати биха побягнали при вида на Плъхомутрестия, камо ли да го вземат за клиент, още повече за съпартиец и другар по оръжие.

При все това в новия Клан може би имаше място и за отрепки като Плъхомутрестия. Всяка организация има нужда от хора за черната и мръсната работа, а на този жалък тип терминът „пушечно месо“ му прилягаше като кална локва на свиня. Когато удари часът клановците да щурмуват Капитолия и да обявят „заграбената от евреите“ американска държава за своя собствена, Плъхомутрестия ще бъде в предните редици на щурмоваците, готов да даде пръв живота си за каузата.

Току зад него се извисяваше брадатият играч от билярдната маса. Очичките му бяха малки, присвити, зли. Лишени от интелигентност. Имаше огромни ръчища, но не и култивирани мускули. Шкембето му изпъкваше като малка планина под тясната тениска. На въпросната планина се мъдреше надпис с големи букви: „Изтепай ги всички — Бог да му мисли!“. Това приличаше на девиза на американската морска пехота, но бас държа, че едрият тъпоглавец не бе служил там. Физиономията му носеше всички белези на забавено умствено развитие. Е, не чак в онази фаза, когато близките те хранят в устата и ежедневно те почистват от собствените ти мръсотии.

— Как я караш? — рече Плъхомутрестия.

Сега вече всички гледаха към нас, затаили дъх. Бяха замръзнали в очакване да видят какво ще стане. Един на съседната маса вече ръгаше с лакът съседа си в ребрата и сочеше с глава към мен. Очевидно Плъхомутрестия и Тъпоглавия бяха местната двойна атракция.

— Много гот. Досега.

Той кимна, сякаш бях казал нещо извънредно задълбочено по съдържание, с което той бе искрено съпричастен.

— Знаеш ли — рекох му. — Веднъж надникнах в градината на Том Роб.

Което бе самата истина.

— Най-добре за всички ще бъде, ако си дигнеш чукалата и си заминеш по живо по здраво… и така докато те няма — рече Плъхомутрестия след известно мълчание. Все пак му бе нужно време да загрее кой е Том Роб. — Защо не се чупиш, а?

— Мерси за съвета — казах и тръгнах да го заобикалям, но приятелчето му извади лапа като лопата и ме подпря в гърдите. За това усилие му бе нужно само леко да си напрегне китката.

— Не беше съвет — пак се обади Плъхомутрестия и посочи назад с палеца към Тъпоглавия. — Този тук е номер Шести. Вече няма начин да се чупиш, шибаняк. Край на лабавото. Шестицата сега ще те изработи, мамка му.

Тъпоглавия се усмихна мътно. Еволюционната крива на човешкото развитие сто на сто е била права и хоризонтална продължително време там, където се е пръкнал той.

— Знаеш ли защо му викаме Шестица, а?

— Чакай да позная — рекох. — У тях е имало петима свински задници и той е бил шестият, а?

Така и не ми обясни защо му викат Шестица. На онзи му замръзна тъпата усмивка и ръката му се стрелна през рамото на дребния към врата ми. За теглото си бе доста бърз. Но не чак толкова бърз. Десният ми крак излетя нагоре и с пета нанесе прав удар върху лявото коляно на Шестицата. Чу се приятен за мен хрущящ звук и Тъпоглавия залитна, устата му се разчекна от болка. Заклати се отново и се сви, а главата му увисна. Кракът ми отново излетя напред и докосна основата на носа му. Този път Шестицата нададе пронизителен писък и затисна разкървавения си нос с длан. С другата си ръка хвана удареното коляно и се опита да омекоти падането. Не успя, рухна и се загърчи в агония на пода. Изглежда, болката бе голяма и той запищя неистово. През пръстите му се процеди тъмна кръв и той се опита да стане, десният му крак напразно задращи за опора по земята.

Приятелите му се втурнаха на помощ. Блъснах Плъхомутрестия назад със саблен удар в гърлото и се опитах да обхвана нападателите с поглед, но в същия миг разкъсваща болка ме жегна в крака. Погледнах надолу — Шестицата се бе вкопчил в пищяла ми с все сила, пръстите му потънали дълбоко в месото. Опитваше се да се изправи. Отвлече ми вниманието само за секунда, но това, изглежда, бе достатъчно за партньора му от билярдната игра. Отдясно нещо изсвистя и аз инстинктивно вдигнах ръка. Тъкмо навреме да поема удара на билярдния стик в триглавия мускул. Онзи оголи зъби и замахна отново, аз залитнах назад, загубил равновесие от удара и усилията на Шестицата да стане. При това се завъртях и политнах, като се освободих от ръката на Тъпоглавия, но стикът ми нанесе болезнено зашеметяващ удар по слепоочието.

Спънах се в тялото на Шестицата и паднах почти върху масата за билярд. Трескаво потърсих някаква опора и с едната ръка напипах топка. Онзи със стика налетя отново, но аз му влязох отдолу и нанесох къс десен със сгънат лакът и с топката. Право в устата му, почувствах, че зъбите му поддадоха. Стикът падна на земята и той след него, но в същото време върху ми се стовариха едновременно множество други юмруци. Няколко чифта ръце ме издърпаха върху масата и затиснаха ръцете ми. Бяха доста хора.

Заваляха удари — в устата, носа, очите. Някой се покачи на масата и клекна върху ми. Зърнах лицето му — бе почти на петдесет години, но подбираше ударите си внимателно, безжалостно. Сухожилията на сухите му, но здрави ръце изпъкваха като жици. По лицето му нямаше емоции, бе спокойно като на лекар при операция, липсваха зверските изяви — оголени зъби, капещи слюнки и сподавен рев. Работеше върху ми със спокойствието и методичността на човек, който знае как да причинява болка и се е заел да нанесе колкото се може повече от нея.

Почти бях загубил съзнание, когато чух викове и отваряне на врата. Ударите се разредиха, след малко спряха. Мъжете около масата отстъпиха. Изправих се с мъка на лакти и се претърколих по корем, за да сляза от нея. Залитнах към бара, там бе барманът с бейзболна бухалка в ръка. Не знаех дали се е канил да ни разтървава, или да се присъедини към общия побой.

Седнах с мъка на столчето и извърнах глава. До вратата стоеше дребен, леко пълен заместник-шериф и държеше ръка на револвера. Това бе Уолъс, оня недружелюбен полицай от шерифството, който ужасно обича чипс. Сега изглеждаше донякъде уплашен, но и ядосан. Бе от онзи тип хора, които стават ченгета само за да имат някакво предимство пред другите. Под другите разбирайте онези, с които са ходили заедно на училище, а те са им се подигравали, подритвали, джобили, за да им вземат стотинките за закуска и от време на време са ги и побийвали. За съжаление този тип полицаи откриват, макар и късно в живота, че същите хора пак им се надсмиват, а униформата им съвсем не всява нужния респект. Все пак в този случай Уолъс имаше оръжие, а хората наоколо, изглежда, усещаха, че той е достатъчно изплашен, та може и да го използва срещу тях.

— Какво става тук, Клийт?

Тишина и мълчание. Пръв се обади Плъхомутрестия, макар и с известно усилие, защото все още се държеше за гърлото и с мъка поемаше въздух.

— Просто момчетата малко поотпуснаха душите. Буйни хора, знаеш, Уолъс. Няма проблем. Закон не е нарушаван.

— Не говоря на тебе, Гейб.

Някой помогна на Шестицата да се изправи. Донесоха му стол. Носът му бе станал като син патладжан. Наблизо забелязах и партньора му от играта. Той се бе присвил, устата му висеше отворена, разбита и окървавена, а отгоре видимо липсваха няколко зъба.

— Изглежда доста по-дебела работа от просто отпускане на душите. Я, по-добре вие, момчета, всички да дойдете в участъка. Хем ще се охладите малко.

— Виж кво, Уолъс, хайде да не се заяждаме сега — говореше онзи, който ме бе налагал методично и садистично на масата. Тениската му бе окървавена отпред, но това не бе негова кръв. Десният му юмрук бе подпухнал.

Уолъс се замисли за миг, после махна ръка от револвера.

— Добре, Клийт, но все пак…

Гласът му бавно заглъхна. Знаеше, че каквото и да каже, тези типове тук няма да му обърнат особено внимание. Кимна на малката тълпа, сякаш сам бе взел решението да не ги закача повече.

— Вие, господине, по-добре да си тръгвате — рече той, като се обърна накрая и към мен.

Станах, бавно закрачих към вратата. Лявото ми око вече бе почти затворено. Челюстта ми се подуваше бавно, но болезнено. В устата си усещах кръвта. Излязох. Никой не каза нищо.

Прибрах се в мотела и съблякох ризата. Опитах се да се поизчистя, да се погрижа за лицето си. Лявото око бе вече съвсем затворено. Челюстта ми бе силно издута и посиняла отдясно. Ръката ме болеше силно, там, където по главата ме бе ударил стикът, имах дълга, мокра резка. Направих полууспешен опит за първа помощ и се обадих на Уолтър Коул, за да разбера дали има нещо ново по убийството на Стивън Бартън. Оказа се, че него го няма в службата. Обадих се в дома му, там се включи телефонният секретар. Продиктувах номера на мотела и се опитах да поспя.