Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (21)

Двадесета глава

Захвърли ме да се охлаждам в една килия. Там седях три-четири часа по груба преценка, може би малко повече. Откъде да зная с точност, когато заместник-шерифът Бърнс ми прибра часовника, заедно с пистолета, портфейла и всички документи, бележките, колана, връзките на обувките. Вероятно смяташе, че в пристъп на безумни угризения спрямо библиотекарките ще се обеся в килията. Всичко мое бе предал на съхранение при заместника Уолъс, който между други неща му бе споменал и за патилата ми в бара предната вечер.

Все пак трябва да призная, че килията бе може би най-чистата, в която съм влизал през живота си. Дори и кенефът изглеждаше достатъчно хигиеничен за използване, без впоследствие да трябва да му мисля за лечение и пеницилин. Избивах чивия и пробутвах минутите, като анализирах и систематизирах наученото от микрофишовете. Опитвах се да подредя отделните части на загадката във все пак разбираема картина. Всячески отбягвах да мисля за Пътника и какво евентуално прави той сега.

По едно време навън се чу шум и вратата на килията се отвори. Вдигнах очи и видях висок чернокож полицай в униформа. Гледаше ме изпитателно. Изглеждаше на малко повече от тридесетина години, но нещо в походката и очите му ми подсказваха, че е по-възрастен и по-опитен. Май че се бе занимавал с бокс преди години, може би в средна или полутежка категория, движеше се с типична за боксьор стъпка, лека и непринудена. На вид бе два пъти по-умен от Уолъс и Бърнс взети заедно, макар че подобно сравнение едва ли го правеше гений. Реших, че този човек трябва да е Алвин Мартин. Не се втурнах да ставам и да го приветствам, за да не си помисли случайно, че не харесвам чистата му и прилична килия.

— Вие тук ли искате да седите още няколко часа, или пък чакате да дойде някой да ви изнесе на ръце? — попита той. Не беше злобно. Гласът, във всеки случай, не беше южняшки; говореше по-скоро с акцент от Детройт или Чикаго.

Изправих се и той се отдръпна, за да мога да мина. На края на коридора стоеше Уолъс, пъхнал палци в колана, сякаш да отнеме част от тежестта на раменете си.

— Върнете му личните вещи, заместник.

— И пистолета ли? — попита Уолъс и дори не се помръдна да изпълни казаното.

Имаше типичния вид на човек, който желае да подчертае, че не приема заповеди от чернокож, още повече въобще не харесва да получава такива. Внезапно ми хрумна, че той има много повече общи неща с Плъхомутрестия и неговите другарчета, отколкото е действително разумно за човек на полицейска служба.

— И пистолета — спокойно отвърна Мартин.

Все пак въздъхна и погледна Уолъс в очите. Последният тръгна да изпълни нареждането с вид на отровен. Влезе в съседната стая и след малко се появи с кобура, пистолета ми и кафяв плик. Подписах се на техния тефтер и Мартин ме поведе към вратата.

— Влезте в колата, ако обичате, господин Паркър — рече ми отвън.

Вече се стъмваше, бе притъмняло, откъм съседните хълмове подухваше хладен вятър. На близкия път изтропа раздрънкан пикап. До шофьора ясно видях карабина, а до нея и мършава хрътка. Колата си замина.

— Отпред или отзад? — попитах.

— Седнете отпред — отвърна ми той. — Нямам основание да не ви вярвам.

Запали колата и потеглихме. Известно време мълчахме и двамата. Климатикът шумеше и изпращаше топъл въздух в лицата и краката ни. Излязохме извън града — ясно видях табелата. Влязохме в горска отсечка, която се виеше и криволичеше по разнообразен релеф. И от двете страни имаше дървета много нагъсто. Някъде отпред заблестя светлинка. Скоро стигнахме и спряхме на малък паркинг до боядисан в бяло фургон-ресторант с мигащ надпис отгоре му — „Грийн Ривър Ийтъри“.

Седнахме в сепаре в дъното, далеч от неколцината други посетители. По пътя натам всички те ни изгледаха с любопитство, после продължиха да се хранят.

Мартин свали шапката, поръча кафе и за двамата, извърна лице към мен:

— В нашите среди се смята за добри маниери да се обадиш на местните ченгета винаги когато разследваш някого на чужда територия. Мисля, че знаете това, още повече носите и оръжие. Поне преди да набиете разни хорица, които играят билярд, и да откраднете фиширани библиотечни материали.

— Обаждах се няколко пъти — когато пристигнах тук, вас ви нямаше. Нямаше го и шерифът, а вашият приятел Уолъс не бе особено гостоприемен, пък и не споделяме едни и същи расови убеждения.

Мартин ме изгледа, замълча. Кафето пристигна. Той си сипа мляко и захар, аз — само мляко.

— Обадих се на няколко места. Да проверя що за човек сте — рече Мартин и разбърка кафето. — Полицай на име Коул гарантира за вас. Ето защо не съм ви изхвърлил от града, поне засега няма да го направя. Заради това и заради факта че снощи сте сритали един от местните боклуци в бара. Случката доказва, че притежавате гражданско съзнание и човешка доблест. Затова сега ви давам възможност, ако искате, да ми кажете защо сте тук?

— Търся жена на име Катърин Демитър. Имам основание да мисля, че е пристигнала в Хейвън през седмицата.

Челото му се сбърчи.

— Да не е роднина на Ейми Демитър?

— Сестра й е.

— Така си и помислих. А защо смятате, че е тук?

— Последното телефонно обаждане от квартирата й в Ню Йорк е било до шерифа Ърл Лий Грейнджър. Същата вечер се е обаждала на няколко пъти и във вашата служба. И оттогава я няма. Просто изчезва.

— Нает сте да я намерите, така ли?

— Просто я търся — отвърнах максимално неутрално.

Мартин въздъхна.

— Преместих се тук преди шест месеца. От Детройт — помълча и продължи: — Доведох и съпругата и сина. Жена ми е заместник-библиотекарка. Май че сте я видели днес в библиотеката.

Кимнах утвърдително.

— Губернаторът реши, че в местната полиция няма достатъчно чернокожи. И че отношенията между местното цветно малцинство и полицията не са най-добрите възможни. Е, отвориха вакантно място и аз се кандидатирах, главно да махна детето от Детройт. Баща ми е от Гретна, не е далеч оттук. Преди да се преместим, не бях чувал нищо за убийствата. Сега зная повечко. Истината е, че този град умира заедно с децата. Оттогава в него не са идвали да живеят нови хора, а всеки, който е имал малко повече акъл или амбиции, веднага си е взел шапката и се е изнесъл. Днес интелектуалното ниво тук е толкова плитко, че плъх не може да се удави в него. Сега, през последните два-три месеца, се създадоха известни надежди, че нещо може да се промени. Една японска фирма възнамерява да построи завод за компютърни продукти до града. Разбрах, че търсят място, което да е далеч от центровете, да е тихо и спокойно. Очаква се тяхното присъствие да донесе доста пари и благоденствие — ще има работни места, може би миналото ще заглъхне и ще се забрави. Честно казано, струва ми се, че на местните хора не им се работи за японци, но те биха предпочели всякакъв друг цвят пред черния. Ето затова никой не иска старите неща да се припомнят. Сега е най-лошият момент някой да дойде да рови из отколешни убийства и прочие, да вади костите на убити деца. Разбирате ме, нали? Тези тук може да са тъпанари в доста отношения, може да са расисти, да са затънали в лайната до глезените, да посягат сексуално на деца, но в сегашния момент отчаяно се надяват да им се даде още един шанс да се оправят икономически. Затова биха налетели на всеки, който застане на пътя им. И ако те не го направят, то Ърл Лий ще го направи.

Вдигна ръка и завъртя показалец пред носа ми.

— Нали разбирате какво ви говоря? Никой не иска да се задават въпроси за детски убийства, още повече извършени преди тридесет години. Ако Катърин Демитър се е върнала, а честно да ви кажа, не разбирам защо би го направила, след като вече си няма никого тук, и нея ще я посрещнат на нож. Но тя не е тук, защото ако беше, целият град само за това щеше да говори и щеше да мирише като прясно говно върху обувка.

Отпи от кафето си и скръцна със зъби.

— Дявол го взел, това кафе е студено.

Махна на келнерката и поръча нова чаша.

— Няма да стоя повече, отколкото е нужно — обадих се веднага. — Но мисля, че Катърин се е върнала, или поне се е опитала да се върне. Със сигурност е искала да говори с шерифа за нещо и аз искам също да го видя. Апропо, къде е той?

— Взе си няколко дни отпуска, за да замине за малко от града — отвърна Мартин и оправи периферията на шапката, която бе поставил на седалката до него. — Трябва да се върне в… всъщност днес трябваше да си е тук, но може да си дойде и утре. Престъпност в това градче почти нямаме, като изключим от време на време някой пиян или семеен скандал с побой на съпругата, пък и обичайните мръсотийки, неизбежни в подобно място. Допускам обаче, че може да не е много очарован, като се върне и ви види още да се мотаете наоколо. И аз самият не съм чак толкова много възхитен от присъствието ви, с което не искам да ви обиждам.

— Не се обиждам — рекох. — Но ми се струва, че трябва да изчакам шерифа. На всяка цена, длъжен съм.

Налагаше се и да науча повече за свързаните с Модайн убийства, както и подробности как са умрели тя и брат й, независимо дали това ще се хареса на Мартин, или не. Ако по някакъв повод или причина Катърин Демитър се е върнала в миналото, значи и аз трябва да го направя. В противен случай няма да разбера нищо за жената, която търся.

— Нужно ми е още да поговоря с някого за убийствата. Трябват ми повече факти — рекох на глас.

Мартин замижа, уморено прокара ръка по лицето си.

— Ама вие, изглежда, не ме слушате какво ви говоря вече… — започна той и в гласа му се появи раздразнение.

— Не, вижте, вие не ме слушате. Търся жена, която може би е загазила и е дошла тук, за да търси помощ от някого. Преди да си тръгна, на всяка цена ще се уверя дали е идвала и с какво може да й се помогне. Дори това да означава да разтърся всеки кокошарник в тази забутана дупка и по този начин да прогоня японците обратно в Токио. Но ако вие ми помогнете, това би станало бързо и тихо и ще ви се махна от главата максимум за ден-два.

Той се бе ядосал, личеше му. Но и аз бях ядосан. И двамата се бяхме навели над масата, приближили глави един към друг. Клиентите в заведението ни гледаха, зарязали храната. Може би бяхме повишили глас.

Мартин се огледа, после ми каза:

— Добре тогава. Но повечето от хората, които са били тук по време на убийствата и вероятно знаят онова, което ви е нужно, са вече или покойници, или живеят другаде, или пък няма да кажат нищо, за нищо на света, дори и за пари. Сега като си мисля, струва ми се, че все пак има двамина подходящи. Единият е синът на тогавашния градски лекар. Казва се Конъл Хайъмс и има адвокатска практика в градчето. Вие ще трябва сам да си го намерите. Другият е Уолт Тайлър. Дъщеря му е първата жертва. Живее извън градчето. С него пръв ще говоря аз и може би ще се съгласи да ви види.

Изправи се и тръгна към вратата.

— Когато свършите тази работа, тръгвате веднага и никога повече не желая да виждам физиономията ви. Ясен ли съм?

Не отговорих, просто закрачих след него. Той спря и пак се извърна да каже нещо, като преди това си наложи шапката.

— И още нещо. Говорих с онези момчета от бара, но ако си спомняте, те нямат особени причини да ви харесват. Така че, ако ще оставате, пазете си гърба. На ваше място аз бих се поколебал да си пъхам носа в работата на местните.

— Един на име Гейб особено ме впечатли, носеше тениска с емблема на Клана. Има ли още като него? — попитах.

Мартин въздъхна тежко, издуха въздуха от бузите си.

— В бедняшки град като нашия тъпаците винаги търсят кого да обвинят за бедността си.

— Имаше един друг — Уолъс го нарече Клийт; той не изглеждаше така задръстен?

Сега Мартин ме изгледа внимателно изпод ръба на полицейската шапка.

— Не, Клийт не е тъпанар. Член е на градския съвет. И твърди, че оттам могат да го изгонят само с оръжие, при това да е заредено. Онова, което е сторил с вас в бара, ще му донесе поне тридесетина гласа на изборите, ако не и повече. Дявол да го вземе, може дори да ви изпрати и благодарствено писмо — за рекламата с ваша помощ. Що се касае до Клана обаче, тук не е Джорджия или Северна Каролина, нито пък Делауеър. Не се заглеждайте много-много в това. И да не забравите да платите за кафето.

Оставих няколко долара на подноса и тръгнах след него към колата, но той бе вече потеглил. Забелязах, че си е свалил шапката. Този човек не се чувстваше удобно с шапка на главата. Върнах се във фургона, обадих се на единствения таксиметър в градчето и си поръчах още едно кафе.