Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (31)

Тридесета глава

Седях в същата полицейска стая за разпити. Пред същата дървена маса, със същото изрязано на повърхността й сърце. На ръката имах нова превръзка. Бях бръснат — за пръв път от почти петдесет часа. Въпреки сериозните усилия на агент Рос все още не се намирах в затворническа килия. Бяха ме разпитвали продължително и интензивно. Първо Уолтър и друг детектив, после пак Уолтър заедно с шефа на детективския отдел, накрая — Рос и един от неговите хора, но в присъствието на Уолтър, който, изглежда, предпочиташе да е сигурен, че няма да ме пребият до смърт просто от бяс и неудовлетвореност.

Веднъж или дваж ми се стори, че зърнах трагическата физиономия на Луис Купър. Май че се разхождаше неспокойно отвън пред стаята, същински труп, ексхумирал сам себе се с надежда да осъди погребалния агент за някаква обида. Най-вероятно публичният имидж на фондацията бе на път да се срути окончателно.

Казах на ченгетата почти всичко. Разказах им за Шиора, за Хайъмс, за Адилейд Модайн, за Сони Ферера. Не споделих факта, че в този случай бях въвлечен по настояване на Уолтър Коул. Нека сами си запълват останалите в разказа ми дупки. Така де. Пред Рос обясних, че просто съм имал неочаквани просветления и подскоци на въображението. За малко да си глътне вратовръзката. С мъка го удържаха на стола.

Сега бяхме останали само двамата с Уолтър. И две празни кафени чашки.

— Ти ходи ли там? — попитах по едно време, колкото да прекъсна продължителното мълчание.

Той кимна.

— Само за малко. Нямах време.

— Колко са?

— Засега са изровили осем, но продължават да търсят.

Полицията ще продължава да търси. Тя винаги търси и има какво. Ще копаят може би и на други места, за които се досетят или към които сочат уликите — из целия щат, дори и извън него. Защото Адилейд Модайн и Конъл Хайъмс са убивали цели тридесет години. А складът е бил нает само за част от това време. Което значи, че вероятно има и други подобни складове, изоставени мазета, стари гаражи, празни парцели и там сто на сто лежат останките на други деца.

— Откога го подозираш?

Коул помисли, че го питам за нещо друго, може би за един мъртвец в тоалетната на автобусна спирка, защото се стресна и вдигна очи. Нещо се мерна в очите му.

— Какво да подозирам?

— Че някой от Бартън и компания е замесен в изчезването на Бейнс?

Той почти въздъхна успокоено. Почти.

— Който го е отвлякъл, би трябвало да познава къщата, имението, целия терен наоколо.

— Ако предположим, че е бил отвлечен от самата къща, нали? А не на друго място.

— Да, разбира се.

— И ти ме изпрати да разбера това нещо.

— Да, изпратих те.

Чувствах се виновен за смъртта на Катърин Демитър не само защото не бях успял да я намеря жива, а защото може би непряко и неволно бях насочил Модайн и Хайъмс към нея.

— Възможно е аз да съм насочил вниманието им към Катърин Демитър — казах на Уолтър след малко. — Нали говорих с Кристи и я уведомих, че отивам във Вирджиния — по една следа. Това може би е било достатъчно.

Уолтър поклати глава.

— Тя те е наела за всеки случай. Двойна осигуровка. Сигурно е предупредила Хайъмс още като е усетила, че е била разпозната. И той незабавно е взел мерки — следял е за идването й, проверявал е мотелите, въобще очаквал я е. Ако не се появи в Хейвън, пък са разчитали на теб да я откриеш. Били са готови — намериш ли я, да ликвидират и двамата.

Пред очите ми се яви ясен образ на тялото на Катърин в мазето на разрушената къща, с ален ореол около главата. Видях ясно и Ивън Бейнс, увит в найлон, полуразложеното тяло на дете в избата на склада, и останалите трупове, които щяха да намерят там.

И във всички тях познах моята дъщеря и моята съпруга.

— Би могъл да изпратиш някой друг — рекох на Уолтър.

— Не, само теб. Знаех, че ще намериш убиеца, ако той поначало е бил в Хейвън. Сигурен бях. Защото ти самият си убиец.

Думата увисна тежко във въздуха. После рязко отвори цяла бездна помежду ни. Също като сатър, разсичащ миналото ни заедно. Коул извърна глава.

Замълчах. След малко се обадих, сякаш въобще не бе изрекъл нищо.

— Тя ми каза, че знае кой е убил Дженифър и Сюзън.

Коул сякаш се пробуди. Изглеждаше почти благодарен за нарушената тишина.

— Няма откъде да знае това. Тя е просто психически болна жена, зъл и изобретателен убиец, който намира подобни начини да те мъчи дори и след смъртта си.

— Не е вярно, знаеше. Знаеше още кой съм самият аз — при смъртта си. Мисля, че не е знаела, когато ме нае. Иначе би заподозряла нещо. И не би поела риска.

— Грешиш — рече Коул. — Я зарежи тези работи.

Сега вече млъкнах.

— Мисля си да се пенсионирам — изведнъж се обади той. — Омръзна ми постоянно да гледам смъртта. Сега чета сър Томас Браун^[1]. Ти чел ли си Браун?

— Не съм.

— Едно от най-известните му произведения е „Християнска етика“. Там пише: „Не се заглеждай в Смъртта, не съзерцавай нейния продукт до изнемога, избягвай допира с мъртвата тъкан…“. Такава философия, знаеш…

Бе ми обърнал гръб, но виждах отражението на лицето му в прозореца, а очите му бяха зареяни нейде далеч от мен и може би виждаха нещо неземно.

— Аз наистина съм се нагледал на смърт. На предостатъчно нейни продукти. Не желая да си налагам повече срещи с нея. А за теб… Знаеш ли, трябва да заминеш някъде за известно време. Да се разкараш оттук, да промениш декора. За да се успокоиш и да направиш нещо, за да забравиш трагедията. Вече не си онова, което беше, ужасно си променен. Но мисля, че можеш да се върнеш към старото си аз. Преди да си се погубил окончателно.

Загледах се в чашката. На дъното, върху утайката, се бе образувала бяла ципа.

— „Нагазил съм в кръв… нозете ми морни… Напред не бива… но и пътят назад е отрязан…“ Цитат. Хоторн^[2] — рекох аз.

Уолтър дълго мълча.

— Предпочитам повече да не те виждам — промълви по едно време. — Ще поговоря с някои хора, ще наредя да бъдеш освободен.

Нещо наистина се бе променило в мен, това бе самата истина. Но не бях сигурен, че Уолтър я вижда така, както би трябвало. Може би само аз си давах пълна сметка какво се бе случило, какво бе пробудила смъртта на Адилейд Модайн у мен, какви сили бе освободила… Това изчадие адово бе сторило ужасяващи неща през всичките тези години и никаква компенсация не би могла да ги балансира заедно с мъченията и болката, на които са били подложени най-невинните сред човешкия род. Поне такова бе моето усещане.

Но въпреки всичко на злодеянията й бе сложен край. И аз го бях сложил този край.

Всичко на този свят е преходно, както Злото, така и Доброто. Всичко е тленно, всичко свършва рано или късно. Е, какво бе предизвикала смъртта на Модайн? Най-малкото ме бе уверила в правотата на гореказаното. Щом съм бил в състояние да я открия и да я премахна, значи бих могъл да направя същото и с други. Вероятно и с Пътника…

И ето: нейде, бог знае къде точно, но сигурно на мрачно и злокобно място, някой започва да отмерва времето — секунди, минути, часове, дни… И ще настъпи часът, когато камбаната ще удари и за Пътника.

Всяко живо нещо е тленно. И всичко има край.

 

 

Разсъждавах за казаното от Уолтър, за съмненията му спрямо мен; същевременно се замислих и за баща си, а и за наследството, което ми бе предал с кръвта си. За него пазех само откъслечни спомени. Спомням си едър, червендалест мъж, който внася коледно дръвче у дома, а от студа дъхът му излиза от устата досущ като от парния котел на стар влак. Помня също, че веднъж влязох неочаквано в кухнята, а той милваше майка ми. Спомням си, че и двамата се разсмяха от неудобство и смущение. Спомням си, че ми четеше вечер преди да заспя, а дебелите му пръсти следваха думите по страницата. Така добре бях запомнил тези приказки, а и местата, където се намираха ключовите думи. Помня и смъртта му.

Униформата му винаги бе чиста и прясно изгладена, пистолетът му — винаги почистен, смазан, блестящ. Харесваше му да бъде полицай, или на мен така ми се струваше. Съвсем не зная какво го подбуди да направи онова нещо. Може би Уолтър Коул е научил някои факти за онова време и си ги е припомнил, когато е зърнал труповете на мъртвите деца. Може би и аз подсъзнателно съм изпитал нещо подобно. Може би и аз съм като баща си…

Ясно е едно: нещо в него бе умряло, а след това, изглежда, е виждал света само в мрачни тонове. Прекалено дълго бе гледал Смъртта и нейните продукти, както се бе изразил Коул. И вероятно сам се бе превърнал в нейно отражение.

В онзи случай го повикали по телефона. Чисто рутинна задача. Две хлапета се будалкали с някаква кола посред нощ на някакво пусто място. Натискали клаксона, святкали и гасели фаровете. Баща ми отишъл и познал едно от местните момчета — криминално проявено, но съвсем на дребно. Все пак било на път да се развие и като по-сериозен престъпник. Било с гаджето си, момиче от средно семейство, което явно обичало рисковите ситуации, а изглежда, изпитвало удоволствие и от сексуалните отсенки на подобна игра с огъня.

Баща ми не запомнил с какви имена го наричало момчето в опит да впечатли дамата си. Но си разменили неприятни думи и мога да си представя как гласът на баща ми загубил добродушния си тон, станал строг, били изречени и предупреждения. Може би и закани. Момчето посягало на шега към вътрешния джоб на сакото, уж че вади пищов — вероятно се е забавлявало от ефекта на жестовете си върху нервите на едрия полицай. А го е стимулирал и кръшният смях на приятелката му.

Тогава баща ми извадил пистолета и смехът секнал. Представям си как момчето изтрезняло, вдигнало високо ръце и заобяснявало, че всичко е на майтап, че въобще не носи оръжие, че само се шегува, че съжалява. Баща ми го застрелял в лицето, цялата кола била напръскана с кръв, прозорците, лицето на момичето на съседната седалка. Мисля си, че не е имало време дори и да изпищи. Защото баща ми застрелял и него.

Онези от отдела „Вътрешни дела“ пристигнали тъкмо когато се събличал пред шкафчето си. Налетели и му нахлузили белезниците пред колегите му. Трябвало да се даде пример. Никой не се намесил. По онова време всички вече знаели или си мислели, че знаят.

Всичко си признал баща ми, но не могъл да го обясни. Защо постъпил така? Само вдигал рамене, когато го питали. Взели му пистолета, значката. Вторият пистолет, резервният, този, който притежавам аз днес, бил останал в спалнята. После го доведоха у дома да си вземе дрехи и да говори с мама. Когато влезе при нас, изглеждаше като замаян и нищо не можа да ни каже. Двамината от „Вътрешни дела“ седяха в полицейския автомобил отвън и пушеха, а аз ги гледах от прозорчето на моята спалня. Мисля си, че още тогава са знаели как ще постъпи той. Когато изстрелът изтрещя, те дори не изтичаха от колата. Изчакаха спокойно ехото да заглъхне по околните хълмове в студения нощен въздух. И после бавно, невъзмутимо хвърлиха фасовете и тръгнаха към къщата.

А аз съм син на баща си. С всичките последствия, които това може да носи.

 

 

Вратата се отвори и влезе Рейчъл Улф. Бе облечена неофициално — сини джинси, леки обувки и черно спортно горнище с качулка. Приличаше на анцуг, но бе продукт на Калвин Клайн. Косата й бе разпусната, покриваше ушите и падаше по раменете. По носа имаше лунички, също и на врата.

Седна срещу мен и ме погледна особено, но със загриженост и симпатия.

— Научих за смъртта на Катърин Демитър. Съжалявам.

Кимнах и си спомних тялото на Катърин в мазето и как изглеждаше то. Не бяха приятни тези спомени.

— Как се чувствате? — попита ме тя. В гласа й прозвуча любопитство, но и загриженост.

— Не зная как се чувствам.

— Съжалявате ли, че сте убили Адилейд Модайн?

— Тя го предизвика. Не ми даде избор, просто нямаше как да постъпя по друг начин.

Чувствах се претръпнал. И относно нейната смърт, и тази на адвоката, някак си притъпена бе и фигурата на Боби Шиора, леко повдигнат на пръсти, а дългият нож прониква в тила му. Именно това претръпване ме плашеше, както и усещането за нещо мъртво вътре в мен самия. Май трябваше да се изплаша доста по-сериозно, но имаше и нещо друго, а именно дълбоката болка за загубения живот на десетки невинни деца. За онези, чиито трупове тепърва щяха да бъдат изровени.

Улф ме докосна по ръката. Странно, мимолетно възприятие, в което усетих, или си представих, че усещам, нещо повече от професионален жест и разбиране. А може би то предизвика у мен някаква надежда? Сграбчих ръката й здраво между двете си длани и затворих очи. Днес мисля, че то е било нещо като първата ми стъпка към завръщането в нормалния човешки свят. Нещо като опит да си възвърна мястото в него. След всичко случило се през последните два-три дни копнеех да докосна, та дори и за секунда, нещо положително, да се опитам да разбудя нещо добро в самия себе си.

— Не успях да спася Катърин Демитър — рекох след малко. — Опитах се… и може би нещо се получи в резултат на този ми опит. Все още смятам да открия човека, който уби Сюзън и Дженифър.

Тя бавно поклати глава и не отмести очи от моите.

— Сигурна бях, че ще кажете това.

 

 

Рейчъл излезе, телефонът иззвъня.

— Да, моля?

— Гусин Паркър? — Женски глас.

— На телефона е Чарли Паркър.

— Името ми е Флорънс Агиляр, гусин Паркър. Моята майка е Мари Агиляр. Леля Агиляр. Идвахте ни на гости.

— Да, спомням си. С какво мога да ви помогна, Флорънс?

Отново почувствах, че стомахът ми се свива, но този път бе в резултат на предчувствие. Или надежда, че леля Мари може би е открила нещо, някакъв факт, който да помогне за установяването на самоличността на онова момиче. Чиято фигура витаеше в сънищата и на двама ни.

Някъде отзад долиташе музиката на джаз пиано, а и женски и мъжки смях, чувствени, плътни като гъст сироп.

— Цял следобед ви търся. Опитвам се да ви намеря, да. Мама нареди да ви намеря. Каза, че трябва да додете тук.

Долавях нещо в гласа й, нещо, което имаше особено звучене и сякаш замъгляваше словата, които се сипеха от устата й в скоропоговорка. Страх! Да, именно страх. Той се закачваше за думите й и сякаш ги скриваше зад пелена от мъгла.

— Гусин Паркър, тя каза, че трябва да додете, на всяка цена. И на никого да не казвате, че идвате. На никого, гусин Паркър!

— Защо, Флорънс? Не разбирам? Какво става?

— Аз не зная! — отвърна ми тя и се разплака. Гласът й затрептя от риданията. След малко започна отново същата си песен: — Каза да додете на всяка цена. Трябва да додете веднага! Сега!

Опита се да се овладее и донякъде успя. Пое дъх и продължи:

— Гусин Паркър, тя рече да предам още, че Пътника идва!

 

 

За този разговор не казах никому. Излязох от стаята за разпити, прибрах си пистолета от дежурния, измъкнах се на улицата и взех такси за у дома. Там разглобих смит и уесъна и разхвърлих частите измежду багажа, който набързо събрах в пътнически сак. По-големите набутах на мястото на батериите в мощния фенер, който носех навсякъде. По телефона направих резервация за билет първа класа до летище Моасан. Оказа се, че уцелих последното място на тазвечерния полет за Луизиана. Явих се няколко минути преди полета, пробутах си сака в общата олелия и се качих. Машината бе пълна, половината от пътниците бяха туристи — явно хора без въображение; за да се спасят от душната нюйоркска жега, необяснимо защо отиваха в Ню Орлиънс. Стюардесите раздадоха кифли с шунка, чипс и стафиди, поставени в найлонови торбички, с каквито децата ходят на посещение в зоологическата градина.

Бяхме набрали височина вече, под нас имаше само мрак, когато почувствах налягането в носа. То растеше все повече и повече, ставаше нетърпимо. Тъкмо посягах към салфетката и първите няколко капки кръв паднаха върху нея. Но после налягането се превърна в болка, жестока, зверска болка, която премина в главата ми и ме принуди да се извивам и да се мятам, удряйки силно гърба си в облегалката.

Съседът, бизнесмен с лаптоп, на когото бяха направили забележка да не използва компютъра, докато самолетът излита, ме изгледа изненадано, а след малко и в уплаха, когато зърна кръвта да изхвърча като фонтан от носа ми, да се разпръсква наоколо. Забелязах, че изпадна в паника и потърси копчето за повикване на стюардесата. Намери го и започна да го натиска като луд. В същия миг някой сякаш тласна главата ми назад, а нагоре бликна силна струя кръв, обля ме целия, заля предната седалка, а ръцете ми неистово се разтрепериха.

И в този миг на нечовешка болка, тъкмо когато очаквах главата ми да се пръсне, чух глас. Бе гласът на възрастна, чернокожа жена, който долиташе нейде от луизианските тресавища.

— Душко — рече ми гласът, — душко, той е тук.

После тя се отдръпна, а аз потънах в небитието. И в този мрак те дойдоха при мен, съпругата и детето ми. Но не бяха сами; сега с тях имаше и трета фигура — женска. Тя стоеше малко по-назад, в непрогледната тъма; виждах я само като силует, като незрима сянка. Идваше от мокро и студено място и около нея се носеше тежка миризма на глина, на разлагаща се зеленина, на водорасли, на застояла, тъмнозелена, гъста вода, на гнилоч, на разложена плът и на разплут труп, обезобразен от отделящия се газ и декомпозицията. Показа ми се и мястото, където бе лежала; то бе малко и тясно, стените му неподатливи, рибите се удрят в тях, а тя търпеливо чака нещо. Какво ли? Този мирис остана в ноздрите ми и когато се пробудих, а друг един глас все още звучеше в главата ми, далечно, далечно; нейният глас:

помогни ми

кръвта нахлу в ушите ми

студено ми е помогни ми

и разбрах, че на всяка цена трябва да я открия.

помогни ми

Имай ми доверие.

помогни

Ще те намеря.