К. Дж. Чери
Сайтин (21)

I

Чичо Денис имаше право. Апартаментът беше огромен. Много тих и в същото време пълен със странни звуци — работещи двигатели, разширяващ се метал в тръбопроводите и тихи шумове, които можеха да са стъпки или дишане, макар че Мониторът щеше да сигнализира, ако регистрираше присъствие на живо същество.

Ако не го бяха повредили. Ако можеше да разчита на самата База едно.

Ари знаеше коя спалня е била на първата Ари. Гардеробите бяха пълни с нейните дрехи. Чекмеджетата също — пуловери, бельо, бижута — истински бижута. И миришеха на нея. Същият мирис, който излъчваше и нейният гардероб у дома — в апартамента на чичо Денис.

Откри и стаите, принадлежали на първите Флориан и Катлин. В техните гардероби имаше униформи, мъжки и женски униформи. С техните номера. И официални дрехи от коприна и черна дантела.

В чекмеджетата на бюрото имаше различни неща — пистолети, странни електронни устройства и жици. И лични вещи.

— Те са били По-големи — каза Катлин.

— Да — отвърна Ари и внезапно я побиха тръпки.

Постоянно чуваше звуците, тихия шепот на стаите.

— Хайде — рече тя и ги изведе от стаята на първата Катлин.

Като си повтаряше, че Мониторът ще реагира на натрапник.

Ами ако вече бе влизал някой?

Ами ако някой контролираше Монитора?

Върна се в спалнята на първата Ари, в самото дъно на апартамента. Взеха оръжията, които бяха открили, макар Катлин да предупреди, че не бивало да разчитат на толкова стари патрони. По-добре, отколкото нищо.

— Останете при мен — каза Ари, седна на леглото и потупа мястото до себе си.

Те се пъхнаха под завивките както бяха облечени, защото нощта им се струваше студена, и тя легна в средата на огромното легло, леглото на Ари, с Флориан и Катлин от двете си страни, притиснати към нея, за да се топлят или да топлят Ари.

Тя затрепери. Флориан я прегърна отдясно и Катлин се примъкна още по-близо.

Не можеше да им каже нещата, които трябваше да знаят, например кой е Врагът. Вече не знаеше. Привиждаха й се призраци. Беше чела старите книги. Страхуваше се от неща, които Флориан и Катлин дори не можеха да си представят.

Никой не бе спал в това легло от смъртта на първата Ари. Никой не беше използвал вещите й, никой не бе отмятал завивките.

Цялата спалня миришеше на парфюм и мухлясала старост.

Знаеше, че е глупаво да се бои. Знаеше, че звуците навярно са свързани със затоплянето и охлаждането на металните тръби и с непознатите дървени подове. И с безбройните системи в този апартамент.

Беше чела По. И Джером. И знаеше, че призраци не съществуват. Това бяха неща, които принадлежаха на старата Земя, вярвала, че нощите са пълни с духове, изгарящи от нетърпение да докопат живите.

Те нямаха място в толкова модерна среда, толкова далеч от старата Земя, където имаше адски много мъртъвци: Сайтин бе нов и това бяха само приказки и глупости.

Освен в мрака около светлите им стаи, в необяснимите шумове, във включването и изключването на разни неща — обичайната работа на Монитора.

Искаше й се да попита Флориан и Катлин дали изпитват нещо такова със своя азиначин на възприемане на света: една част от нея се чудеше дали гражданите могат да усещат призраци заради нещо в гражданските психомодели — оттенъци на стойност, казваше нейният инструктор. Поточно мислене.

На което Флориан и Катлин бяха способни, ала едва сега се учеха да го правят.

Което означаваше, че ако им каже за призраците, те могат ужасно да се обезпокоят: Катлин толкова буквално приемаше всичко, Катлин безпрекословно й вярваше, и ако започнеше да говори за това, че Ари е мъртва и все още витае на това място…

Лоша идея.

Тя се зави до брадичката и Флориан и Катлин се притиснаха към нея, топли, зависими и неизмъчвани от диво въображение, въпреки че Катлин държеше пистолета си под одеялото, което би трябвало да я прави по-нервна, отколкото нощните шумове.

Всичко й се струваше нереално. Чичо Денис я бе предизвикал да изпълни заканата си, точно това беше направил, и се надяваше, че тя ще се провали и ще се върне при него.

База едно обаче се бе променила. Постоянно повтаряше, че Ари е на четиринадесет. Оплакваше се от ниските резултати от тестовете й. По дяволите, тя беше на дванадесет, дванадесет, дванадесет.

И сега не знаеше дали още да вярва на База едно и в каква посока тласкат живота й.

Като й дават свобода. Пълно безумие. Бяха й дали свобода и можеше да не слуша База едно, можеше да не й обръща внимание, можеше да не чете данните, можеше да не научи какво се е случило с Ари Старша между седем и четиринадесетгодишна възраст, това бяха седем години, по дяволите, които тя трябваше да прескочи.

Искаше да си остане дете, искаше да се грижи за Кобилката, да играе с приятелите си, да се забавлява и да е просто Ари Емъри, просто Ари никоя, а не… някаква Ари, която е мъртва.

А те — тези, които движеха нещата в Рисюн, чичо Денис, чичо Джиро и мъртвата Ари — те я бяха принудили да дойде тук и й бяха казали да живее сама, без маман, без чичо Денис, без Нели и Сийли, без никой, който да се грижи за всичко.

Отначало се беше чувствала добре, после го възприемаше като приключение, а сега, в три през нощта, докато се гушеше в огромно чуждо легло с двама ази, две деца, всичко това започваше да й се струва ужасна грешка.

„Дали мога да накарам База едно пак да каже, че съм на дванадесет? Или се забърках в страхотна каша и не мога да се върна, не мога и да прескоча тези години, просто трябва да продължавам напред, все по-бързо, докато вече не съм в състояние да владея положението?

Ако се откажа, База едно ще прекрати достъпа ми, ще ми отнеме лиценза за Отговорник, а ако ми го отнемат, ще ми вземат Флориан и Катлин…

Не могат да го направят. Целият Съюз ме познава, познава Катлин и Флориан, мога да извикам «Помощ»…

Не и ако изгубя правото на достъп. База едно трябва да го направи.

Ако го изгубя, губя всичко. Няма да съм Ари.

Трябва да продължа, не мога да направя онези неща, за които говори чичо Денис, не мога да се проваля. Ще изглеждам глупаво, знам, че още първия ден ще объркам нещо…

Иска ми се…

Иска ми се да знам дали харесвам Ари. И какво всъщност се е случило с нея?

Ще го направят ли и с мен, както правят всичко останало?

Но в този апартамент База едно трябва да се грижи за мен. Ако това е лъжа, значи е лъжа и всичко останало и аз съм в ужасна беда.

Утре не мога да се проваля. Не мога да изглеждам така, като че ли не съм спала цяла нощ. Трябва да се представя по-добре от обикновено, така ще Спипам чичо Денис, той ме изхвърли, по дяволите, наблюдаваше ме в собствената ми стая, крие записите ми под оная планина. Басирам се, че има достъп до тях, басирам се, че има, басирам се, че неговата База може да ги качи.

Целият онзи списък с хора, които имат по-голям достъп от мен — те могат да лъжат системата, да лъжат мен, а аз не съм в състояние да го разбера.

Освен ако не получа по-голям достъп… а това ще стане, ако направя нещо, което накара База едно да го актуализира.

Което означава да правя всичко, каквото иска Ари.

Ари, самата аз, заради мен. Ако не съм същата.

Ако аз съм била тя, на колко години съм сега? Сто и петдесет и дванадесет, сто шестдесет и две. По-стара от Джейн, не, тя е родена… Джейн е била тийнейджърка, Джейн е била на сто четиридесет и две, когато е умряла Ари, а Джейн я е държала на ръце, когато първата Ари е била бебе, така че ако съм на дванадесет и Джейн е била моя маман, когато при моето раждане е била на сто тридесет и четири… и ако чичо Денис е прав и на хартия съм се появила в деня на смъртта на Ари…

А аз не съм ази, не съм производствен генотип, така че не става бързо. Да речем година и после девет-десет месеца. Излиза, че Ари е била на сто двадесет и нещо.

Не е пределна възраст. Дали и аз ще умра тогава? И от какво е умряла тя?

Обикновено подмладяването не изтича до сто и четиридесет, ако започнеш рано, а тя е била красива, била е красива като по-възрастна, започнала го е рано, естествено…

Ужасно е да знаеш кога ще умреш.

Ужасно е предварително да четеш какво ще се случи с теб. Не искам да чета тези файлове. Не искам да знам.

А е адски глупаво да не го направя.

Имало е човек, който можел да вижда бъдещето. Опитал се да го промени. Но това било неговото бъдеще.

Трябва да се справя. Трябва да правя всичко каквото искат и после, когато порасна, ще ги Спипам.

По дяволите. Ари каза, че трябвало да направя тъкмо това.

Как да се избавя от нея?

Мога ли да се избавя от нея — и да си остана аз?“

II

Мониторът я събуди и тя бързо взе душ, излапа закуската си — бяха я приготвили Флориан и Катлин: яйцата бяха прегорели, какаото беше на буци, но все пак бе храна и тя я изяде, после тръгна за училище… Флориан и Катлин трябваше да почистят, да изчакат доставките от Домакинската служба, да ги проверят, да подредят вещите си в своите стаи и да се справят със системата за наблюдение веднага щом Домакинската служба донесеше батерии за някои от нещата на първия Флориан. Те имаха оправдание да пропуснат уроците си. Но не и тя, и тази сутрин не можеше да спре при езерцето: трябваше да се отбие в аптеката и точно на минутата да почука на вратата на доктор Едуардс.

— Предполагам, че чичо Денис ви е казал какво се случи снощи.

Той не искаше да говори за това.

— В най-общи линии. Знаеш, че той се безпокои.

— Предайте му, че сме се оправили и че не сме изгорили нищо в кухнята.

— Ще му предам. Искаш ли сама да поговориш с него?

— Не — весело отвърна Ари.

Следобед имаше икономика с Ейми и Мади.

Ейми и Мади не знаеха, че се е преместила. Помислиха си, че ги поднася. Затова Ари пъхна картата си в най-близкия слот и отвори всички съобщения, които изобщо не подозираше, че ще получи: искане от Домакинската служба за потвърждаване на поръчка на специален вид батерии — досещаше се кой ги е поръчал, затова потвърди, — информация от Яни Шварц, че ключалката на офиса й в 1–244 била препрограмирана за нейната карта и че пращал секретарка и сътрудник, чиито имена били Ели БЕ 979 и Уини ГУ 88690 и чиито жилищни разходи били прехвърлени на нейната кредитна карта, наред със сметките за терминали и компютърно време в системата на Дома, както и съобщение от доктор Иванов, че рецептата й я очаквала в аптеката.

Това впечатли Ейми и Мади, страшно ги впечатли.

Изглеждаха така, като че ли не бяха сигурни дали не е нагласила всичко, за да ги смае, но тя им каза, че на другия ден щели да имат възможност да се убедят, щяла да ги заведе в новия си апартамент, където живеела съвсем сама.

И после те станаха странни, сякаш нещо се бе променило.

До този момент не се беше сещала за това.

Мисли по целия път до аптеката и след това трябваше да се занимава с пакета и да мине през охраната в самотния коридор, който бе само неин. Отвори вратата с картата си и влезе. Флориан и Катлин незабавно се появиха от кухненския коридор.

— Идваха ли от Домакинската служба? — попита Ари.

— Да, сера — отвърна Флориан. — Демонтирахме всичко. Претърсихме целия апартамент.

Това означаваше, че са получили батериите.

— Накарахме хората от Домакинската служба да оставят нещата в кухнята — прибави Катлин — и проверихме всичко. Сега затопляме обяда.

— Добре — каза Ари. — Училището мина нормално. Без проблеми. — Тя отиде в кабинета си и остави чантата си.

В своя кабинет. В първия момент автоматично се беше запътила към стаята си, но сега имаше стаи за всичко. Тя остави наръчника и се върна покрай стаите на Флориан и Катлин в спалнята си.

Пухчо бе там, на леглото, както винаги. Ари го взе и си помисли, че ще е адски гадно, ако чичо Денис е поставил в него подслушващо устройство. После го остави при възглавниците.

Седна, събу си обувките и извади хапчетата от чантата си. Аптекарите се бяха суетили толкова дълго, че заради тях едва не закъсня за училище, въпреки онова, което пишеше в картата й.

 

 

— Седемдесет и петици — загледан в шишенцето с таблетки, каза Флориан след обяд. Сандвичи с шунка и сирене. Нищо изгорено. — Много добре за дълбочинна доза.

— Искате ли да видите какво трябва да ви кажа? Наредих на Монитора: никакви обаждания, никакъв шум. Имам всичко в списъка. Но ще е по-добре, ако го погледнете.

Ари им подаде разпечатката и те я прочетоха.

— Звучи разумно — отбеляза Катлин. — Нямам никакви възражения.

— И аз не виждам проблеми — прибави Флориан. — Няма да отнеме и половин минута. Ако няма запис.

Това все още я плашеше. Повече от всичко останало.

Но направи каквото трябваше. Те взеха хапчетата си, Ари изпълни инструкциите и ги остави да спят.

И отиде в офиса си, затвори вратата и влезе в База едно, защото не искаше в апартамента никакъв шум, докато те бяха толкова надълбоко.

Каза на База едно, че процедурата е изпълнена.

И База едно отговори: „Базата вече познава техните карти“.

 

 

Чете до късно, защото искаше да се събудят преди да си почине. Прегледа данните на Ари Старша, като използва ключовите думи „Джофри Карнат“. И разбра какво е искал да каже чичо Денис. Прочете всичко до края, до изнасянето на Ари. Прочете най-лошите неща и се почувства странно, просто странно, защото тези неща бяха лоши, ала никой не бе умрял — най-страшното беше, когато някой умреше.

После можеха да накарат да Изчезне някой друг.

И бе бясна. За нещата, които настойникът на другата Ари много, много отдавна беше извършил, чак до момента, в който Ари бе отишла с Флориан и Катлин в Службата за сигурност и беше заявила, че чичо й подлага Флориан на сексуален тормоз.

Така пишеше в доклада на Службата за сигурност. Ала тя знаеше какво се е случило. Почти. Не можеше да си го представи, но въпреки това знаеше.

А Ари бе казала, че се разбирала с настойника си.

„Аз щях да го убия. Както щях да убия чичо Денис, ако беше опитал такова нещо с мен.

Но пък после щях да загазя.

Страшно да загазя.“

Стомахът й се сви. Охраната на Джофри Карнат сигурно се беше била с тази на първата Ари.

Бяха хвърлили Флориан и Катлин в ареста. Ари беше отишла в болница.

„Ари, болница“ — написа на клавиатурата тя.

„Упойка“ — гласеше отговорът. По заповед на Джофри Карнат.

„Флориан, охрана.“

Прегледал го лекар. Бил ранен. Катлин също. И им дали записи.

Ари прочете и за Семейния съвет, на който старшите членове на Семейството, знаейки какво се е случило, бяха дали на Ари Старша самостоятелно жилище със собствен ключ, защото тя го беше поискала, защото бе заплашила да отиде при информационните служби.

Всичко беше вярно. С първата Ари се бяха случили такива неща.

Бяха й отнели маман, но чичо Денис и чичо Джиро не бяха извършили онова, което Джофри Карнат бе направил с първата Ари.

Тя дълго гледа екрана, после потърси някои от думите, които се използваха в доклада.

Гадеше й се.

 

 

Когато започнаха да разглеждат апартамента, откриха много неща. Голяма част от дрехите на Ари Старша бяха хубави, но все още прекалено големи. И това беше зловещо — да стоиш пред огледалото и да знаеш кой размер ще носиш някой ден.

Имаше бижута. Страшно скъпи неща. Не чак толкова, колкото на маман, най-вече златни, много с рубини. През всички тези години просто бяха лежали в ковчежето на бюрото, ала кой в Дома би ги откраднал?

Имаше шкаф за алкохол, много по-висок от нея. Виното нямаше да се е развалило, Ари знаеше, и навярно вече беше много добро, имаше уиски и други неща, които не бяха пострадали от времето.

Имаше голяма библиотека със записи. За Земята и Пел. И за технически неща. И развлекателни. И много от тях носеха дата… отпреди двадесет, че и повече години. И заглавия, които я караха да се срамува.

Секс. Много.

Бе същото като да рови в чекмеджетата на Ари Старша в спалнята. На самата нея щеше да й е много неприятно да е умряла и някое дванадесетгодишно хлапе да бърка в нейните чекмеджета и да открива неща като онези в библиотеката, но в същото време й беше интересно и страшно. Първата Ари бе казала, че няма нищо лошо в това да мисли за секс, просто била прекалено млада и не бивало да е глупава.

Но когато станеше По-голяма, нямаше да има проблем.

Това бяха просто развлекателни записи. А не дълбочинни, нищо подобно. Не можеха да я наранят.

Щом бяха нейни като всичко останало в апартамента, можеше да прави с тях каквото си иска — когато окончателно се настанеше, когато се увереше, че е в безопасност.

Засега шкафът щеше да остане затворен.

 

 

— Всичко е наред, хайде — каза тя, преведе Ейми и Мади през охраната и трите се качиха в асансьора.

Отключи вратата с картата си и ги пусна да влязат. Мониторът съобщи, че Флориан и Катлин ги няма, че били на училище.

Ейми и Мади се спогледаха и се заозъртаха. Бяха адски впечатлени.

Нещо й подсказваше, че не бива да позволява на никого да види цялото й жилище, особено разположението на стаите: знаеше, че Катлин ще се тревожи за това. Но им показа централната част, голямата предна стая, кухнята, трапезарията за закуска със зимната градина, в която още не растеше нищо, после се върнаха в предната стая и влязоха в другото крило, където бяха барът, кабинетът, нейната спалня и спалните на Флориан и Катлин.

Отначало Ейми и Мади ахкаха и се удивляваха, когато им каза, че имало стаи и зад кухнята, главно офиси и сервизни помещения. Ала когато влязоха в поредната дневна, се заозъртаха странно.

Това я обезпокои. Беше свикнала да чете мислите на хората и не можеше да разбере какво им става — навярно се страхуваха, че в това има нещо опасно, в апартамента, в нея или в чичо Денис.

— Вече не се налага да се срещаме в тунелите — каза Ари. — Можем да се събираме тук и няма начин да открият какво правим, защото Флориан и Катлин провериха всичко и никой не може да ни следи. Даже чичо Денис.

— Въпреки това могат да разберат кои сме — възрази Ейми. — Искам да кажа, те знаят за нас с Мади, може би и за Сам, но не и за останалите.

Ето какво било. Бе се чудила какво да им разкрие, особено на Мади. Но имаше неща, които трябваше да знаят, за да не си създадат погрешни представи.

— Не се бойте — каза Ари, пое си дъх и пристъпи към голямата тайна. — Така съм уредила нещата, че ако Службата за сигурност посегне на вас или вашите семейства, аз ще науча още на мига.

— Как? — попита Мади.

— От компютъра. От Базата ми. Достъпът ми е по-голям от вашия — може би не по-голям от този на някои хора, но така съм програмирала Базата, че ако има информация, до която нямам право на достъп, тя ми казва какво става.

— Как? — отново попита Мади.

— Защото съм в системата на Дома. Защото имам право на достъп, каквото няма нито едно дете. Това върви с апартамента. Ще ви пазя. Ако в системата се появи нещо за вас, Базата веднага ще ми съобщи.

— Всичко ли?

— Без лични неща. Неща, свързани със Службата за сигурност. Обаче само да кажете на някого, живи ще ви одера. Знам защо са Изчезвали хората и мисля, че това няма да се повтори. Освен ако аз не наредя. Ако не реша, че никога повече не искам да виждам някого. А това няма да сте вие, стига да сте ми приятелки.

— Защо са Изчезвали? — попита Ейми.

— Защото… — „Защото с мен се случваха разни неща. Като с Ари Старша.“ Тя сви рамене. — Защото не биваше да зная някои неща, защото чичовците ми не са искали те да ми ги кажат.

— Даже твоята маман ли?

— Маман. Валъри. Джулия Щрасен. — Ари реши да смени темата. — Знам защо се е случвало. И толкова. — „Маман се е съгласила да замине, но няма да го кажа на никого. Ще си помислят, че не ме е обичала. А това не е вярно.“ — Знам много неща. Сега ще трябва да внимават, защото знам, че не могат да ми направят нищо, защото знаят, че ако ми направят нещо, ще го запомня. Както и ако Спипат някой от приятелите ми… защото знам кои са и те знаят какво могат да си позволяват с мен.

— Кои са тогава? — попита Ейми.

— Чичовците ми. Доктор Иванов. Много хора, защото съм КР на Ариан Емъри. Това е бил нейният апартамент. Сега е мой, защото съм КР. Всичко нейно вече е мое. Както е имало Флориан и Катлин, и те са умрели, и са ги клонирали за мен.

Това ги накара да се замислят. Те знаеха за клонирането. Знаеха много неща — като Флориан и Катлин. Но нямаха представа как са свързани помежду си.

— Ще ви кажа защо няма да направят нищо, което да ме вбеси — продължи Ари. — Рисюн има нужда от мен, защото щом съм КР, имам право на адски много неща, които те ужасно искат, и защото съм малолетна и ще мине известно време преди враговете на първата Ари да могат да направят нещо срещу мен, заради съда, защото ако чичо Денис и чичо Джиро ми направят нещо повече от онова, което вече направиха, страшно ще загазят, защото знаят, че няма да забравя. Аз не съм забравила за маман. Не забравям нищо. Затова няма да безпокоят приятелите ми.

Те безмълвно я гледаха. Не бяха глупави. Мади можеше и да е тъпа и да няма капчица ум, но изобщо не беше глупава, когато ставаше въпрос да събере две и две, а Ейми бе най-умна от всичките й приятели, нямаше никакво съмнение.

Ейми изсумтя и седна на големия диван. Мади я последва.

— Това не е игра — каза Ейми. — Вече не е игра, нали?

— Вече нищо не е игра.

— Не знам — рече Ейми. — Не знам. Господи, Ари, можеш да караш камион в тоя апартамент. Никой ли не остава нощем при теб? Не те ли е страх?

— Защо? Мога да си поръчвам всичко от Домакинската служба, все едно че съм у чичо Денис. И Службата за сигурност постоянно ни наблюдава. Готвим си сами, чистим, вършим всичко останало. Можем да се грижим за себе си. Мониторът ще ни събуди, ако има някакъв проблем.

— Басирам се, че някой идва да стои тук нощем — каза Мади.

— Никой. Мониторът е такъв модел, че не е лесно да се преодолее. Даже Домакинската служба не може да влиза тук, без някой от нас постоянно да ги наблюдава. Защото моите Врагове са истински. Това не е игра. Ако някой се промъкне в апартамента, ще умре. Наистина. — Тя седна от другата страна на ъгъла. — Така че това е мое. Всичко. И не могат да ни следят. Флориан и Катлин претърсиха всички стаи. Можем да се срещаме тук, колкото често искаме, без да се безпокоим за Службата за сигурност. Можем да правим много неща, без никой да ни се бърка.

— Майките ни ще знаят — каза Ейми. — Службата за сигурност ще им каже.

— Няма опасност — отвърна Ари.

— Все пак може да не им хареса.

— Е, нямаше да им хареса и това, че ходим в тунелите, нали? Тогава не ви беше страх.

— Това е друго. Те ще знаят, че сме тук. Те знаят, че могат да загазят хора, Ари. Мама се безпокои, че излизам прекалено често с теб, адски се безпокои. Спомняш ли си, тя не искаше да се занимавам с гупите.

— После обаче се съгласи.

— Но продължава да се тревожи. Мисля, че някой е разговарял с нея.

— Значи ще ти позволи. Няма да има нищо против.

— Ари, това е… съвсем друго. Ако стане нещо, ще обвинят нас. И ще пратят всички ни на „Крайна“.

Ари започна да проумява какво им е на Ейми и Мади, макар че не можеше да схване цялата картина.

— Няма да имаме никакви проблеми — отвърна тя. — Много повече ще загазим, ако ни хванат в тунелите. Казвам ви, веднага ще науча, ако в Службата за сигурност стане нещо. Освен това Флориан и Катлин са от Службата за сигурност. Те откриват много неща, неща, които не влизат в системата.

— Не са съвсем от Службата за сигурност — възрази Мади. — Те са деца.

— Откакто загинаха онези деца, Флориан и Катлин са в Службата, там ходят на училище. Така пише на картите им. И когато са там, работят по истински операции. Могат да откриват много неща.

„Например дали апартаментът ми се наблюдава.“ Но нямаше да им каже и това.

— Майките ни не знаят за тунелите — рече Ейми, — но ще научат, че идваме тук.

— Не и ако не им кажете веднага. Службата за сигурност няма да им съобщи още първия ден, нали? После спокойно можете да кажете, че сте идвали. Не бъди глупава, Ейми.

Те продължаваха да се страхуват.

— Приятелки ли сте ми? — директно ги попита Ари. — Или не сте?

— Приятелки сме ти — отвърна Ейми. В стаята стана тихо. Съвсем тихо.

И я побиха тръпки, като че ли нещо наистина се бе променило, като че ли беше станала по-голяма и все повече растеше, по-бързо от Ейми, по-бързо от всичките си познати.

„Трябва да съм мила — помисли си тя. — Не бива да ги плаша.“

Затова продължи да приказва с тях както винаги, изтича да им донесе безалкохолни и им показа бара и машината за лед.

И нещата в шкафа, който отвори. Виното и всичко останало.

— Господи! — рече Мади. — Можем да си направим парти.

— Не можем — безизразно отвърна Ари. Защото виното беше скъпо и Мади нямаше да го плати от своята сметка, определено, и освен това, помисли си тя, бе страшно да си представи как пияната Мади Щрасен ще надава писъци и ще се прави на палячо.

Мади каза, че било жалко.

Ейми отбеляза, че майките им щели да усетят миризмата и тогава щели да загазят, както и Ари, защото им е дала да пият.

Което представляваше разликата между Мади и Ейми.

 

 

Същата вечер получи съобщение от чичо Денис по База едно. „Разбира се, че те проверявам, Ари. Чудесно се справяш. Така се и надявах.“

„Съобщение за Денис Най — отговори тя. — Разбира се, знаех, че ме следиш. Не съм глупачка. Благодаря, че ми прати багажа. Благодаря за помощта. Няма да съм ядосана, може би другата седмица. Може би след две седмици. Това, че ме записваше, беше гаден номер.“

Щеше да го Изработи. Щеше да го остави да се измъчва.

III

Изпитателят се казваше Уил, клас гама, флегматичен, сякаш е гражданин, опитен и упорит.

„Чакам те в кабинета си“ — гласеше съобщението от Яни. Джъстин събра смелост, отиде там с бележките си и двамата с Яни изслушаха информацията на Уил ГУ 79.

Резултатите бяха добри. Колкото и да ги анализираше и разглеждаше от всички страни.

— Думите му бяха: „Уил каза, че го понесъл нормално“ — съобщи той на Грант, когато се върна в офиса. — Повикал ме е, защото изглежда, че Уил е помолил отговорника си да вземе целия запис. Харесал му е. Медицинските му данни са абсолютно чисти. Никакви хиперреакции, никакви смущения. Кръвното му налягане е в нормата. Иска да продължи с програмата. Комисията ще обсъди въпроса.

— Нали ти казвах.

— Яни не обеща, че комисията ще го одобри. — Отчаяно се опитваше да запази психическото си равновесие. Не искаше да си позволи да повярва, че е успял.

Винаги имаше непредвидени проблеми. Повдигаше му се всеки път, щом му се приискаше да повярва в успеха. Ужасно му се искаше. Но беше опасно. — По дяволите, сега пък мен ме е страх.

— Казах ти, че мен не ме е страх. Трябваше да ми повярваш, гражданино. Какво каза Яни?

— Че щял да е по-доволен, ако изпитателят не бил чак толкова категоричен. И наркотиците били приятни… до един момент.

— Вече направиха проверка в Социологията, сега могат просто да повярват на изпитателя. Но Яни е консервативен. По дяволите, той знае, че си прав. Просто трябва да намери някакъв кусур.

— Не ме баламосвай. Искаше да кажеш нещо. Тайните ме правят нервен, Грант, знаеш го.

— Радвам се, че успя, наистина се радвам. Нищо ми няма. Нито на теб. Или на Уил.

— Наркотици. Това ли е ключовата дума?

— Хайде да поговорим по-късно.

— Къде ще говорим? Вкъщи ли? Смяташ ли, че е разумно?

— Просто ме е яд, че няма да повярват на Уил. Че са толкова самонадеяни, защото са граждани.

— Трябва да внимават. Заради Уил, ако не заради друго. Заради другите програми, които експериментира…

— Гражданите са необходимо зло — спокойно го прекъсна Грант. — Какво щяхме да правим без тях ние азите? Да се учим сами, разбира се.

Грант обичаше да се шегува. Но не и този път. Джъстин го усещаше.

— Смяташ, че няма да го послушат.

— Не знам какво ще направят. Искаш ли да научиш кое е най-досадното в това да си ази, Отговорнико мой? Да знаеш какво е правилно и разумно и да ти е ясно, че няма да те послушат.

— Този проблем не е само ваш.

— Различно е. Има слушане и слушане. Мен винаги ще ме изслушат, докато теб — не. Но няма да ме изслушат така, както ще изслушат теб. Не повече, отколкото Уил.

— Те се грижат за неговата безопасност. Изслушването няма нищо общо с това.

— Напротив. Няма да се доверят на мнението му…

— … защото е пристрастен.

— Защото азите винаги са пристрастни и никога не взимат решенията, по дяволите. Яни също е пристрастен, обременен е с граждански мнения, с граждански програми, но това изключва ли го от взимането на решения? Не. Това го прави специалист.

— Аз те слушам.

— По дяволите, даже не ми позволяваш да припаря до тази програма.

— За… твое добро… Грант. — Кой знае защо, думите му прозвучаха неискрено. — Съжалявам, но ме е грижа за теб. Аз не съм просто гражданин, който налага волята си. Аз съм ти приятел и не мога да си позволя да пожертвам стабилността ти. Какво ще кажеш за това?

— Непозволен удар.

— Виж. — Той хвана Грант за рамото. — Признай си, че си ядосан, защото не вярвам на собствената си преценка. Ще ти дам всичко. Ще ти позволя да…

— Това е проблемът.

— Какво?

— Че ще ми позволиш.

— По дяволите, това твоето си е чиста проба поточно мислене, нали?

— Би трябвало да е достатъчно, за да се кандидатирам за директор, не смяташ ли? Веднага щом докажем, че сме побъркани като граждани, ние получаваме Договорите си и вече можем да не вярваме на азиизпитатели.

— Какво се е случило? Какво се е случило, Грант? Бъди откровен с мен.

Грант известно време се взира в него.

— Ядосан съм, това е всичко. Отхвърлиха молбата ми да замина за Планис.

— О, по дяволите!

— Не съм бил негов син. Нямал съм… — Грант бавно си пое дъх. — Нямал съм нужната квалификация. По дяволите, не исках да си го изкарвам на теб. Не и тази вечер.

— Господи. — Джъстин го прегърна и го притисна към себе си. И усети, че се опитва да се овладее.

— Изкушавам се да поискам запис — каза Грант. — Но проклет да съм, ако го направя. Те си играят на политика. Просто… просто не могат нищо друго, това е всичко. Твоят проект успя, по дяволите. Трябва да го отпразнуваме. Напий ме, приятелю. Добър и пиян. Ще се оправя. Това е ползата от поточното мислене, нали? Всичко е относително. Ти толкова дълго работи върху програмата, и двамата работихме. Не съм изненадан. Знаех, че ще успее. Но се радвам, че им го доказа.

— Пак ще отида при Денис. Той каза…

Грант внимателно се отдръпна от него.

— Казал е „може би“. Някога. Когато нещата се уталожат. Това явно не значи „сега“.

— Проклето да е онова хлапе.

Грант впи пръсти в ръцете му.

— Не говори така. Дори… не си го и помисляй.

— Просто не са разчели времето с нея. Затова са толкова нервни…

IV

— Десерт? — попита чичо Денис. В „Промени“, на обяд, където се беше съгласила да се срещне с него. Ари поклати глава.

— Ти обаче си вземи. Нямам нищо против.

— Мога да го прескоча. Ще мина само с кафе. Опитвам се да огранича храната. Дебелея. Ти ми беше добър пример.

Петият и шестият опит за предизвикване на съчувствие. Ари безразлично го гледаше.

Денис извади от джоба си лист хартия и го остави на масата.

— Това е за теб. Гласуваха го. Може би по-добре, че не беше там… тази година.

— Специална ли съм?

— Разбира се. Не ти ли казах? Това беше една от причините, поради които исках да поговорим. Това е само факс. Имаше… известни спорове по законопроекта. Трябва да знаеш за това. Катрин Лао може да е твоя приятелка, но не е в състояние да запуши устата на пресата, не и при гласуване на специален статут. Последният аргумент беше твоят потенциал. Вероятността да се нуждаеш от защита — преди да станеш пълнолетна. Използвахме ужасно много политически връзки, за да прокараме закона. Не че имахме друг избор. Или че сме искали друго.

Седмият.

Тя протегна ръка, взе факса и го разгъна. Ариан Емъри, пишеше в него, и следваха красиво отпечатани редове с подписите на всички членове на Съвета.

— Благодаря — каза Ари. — Може би ще ми е приятно да го видя по новините.

— Не е… възможно.

— Значи си ме лъгал, когато ми каза, че мразиш телевизията. Нали? Просто си искал да ме държиш настрана от информационните служби. И продължаваш да го правиш.

— Поискала си връзка. Знам. Няма да я получиш. Ясно ти е защо. Заради собственото ти здраве. За твое добро. Има неща, които все още е по-добре да не знаеш. Не бързай да пораснеш. Даже при тези обстоятелства.

Ари взе листа и внимателно, нарочно бавно го сгъна и го прибра в чантата си. „Как ли не, чичо Денис“ — помисли си тя с гласа на маман.

— Исках да ти дам факса — каза той. — Няма да те задържам. Благодаря, че обядва с мен.

— Осем.

— Какво „осем“?

— Осем пъти се опита да ме накараш да те съжаля. Много гадно от твоя страна, чичо Денис.

Изработването успяваше само ако го приложиш в подходящ момент. Независимо дали си готова.

— Записите. Знам. Съжалявам. Какво мога да кажа? Че не бих го направил ли? Това щеше да е лъжа. Наистина се радвам, че се справяш. Ужасно се гордея с теб.

Тя гадно му се усмихна и после веднага се нацупи.

— Естествено.

— „Бъди на себе си във всичко верен“^[1], а? — Чичо Денис също се усмихна.

Това беше един от най-добрите му удари. Малко хора бяха способни да я Спипат така.

— Чудя се дали можеш да си представиш какво е да си познавал твоята предшественичка — каза чичо Денис. — Спомням си я като красива млада жена, изключително красива. И в края на живота ми се появява същата млада жена. Това е невероятна перспектива.

Опитваше се да я Изработи, естествено.

— Искаш ли да направиш нещо, което ще ме зарадва?

— Какво?

— Кажи на Иванов, че повече няма да ходя при него.

— Няма да му кажа такова нещо. Знаеш ли къде е отговорът? В материала за петнайсетата година.

— Много смешно, чичо Денис.

— Не се шегувам. Това е самата истина. Не бързай, Ари. Но ще променя нещо. Прекратявам уроците ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че си губиш времето. Ще продължаваш да се срещаш с доктор Едуардс — когато се наложи. И с доктор Дитрих. Всеки от тях ще ти дава специални консултации. Имаш достъп до повече записи, отколкото можеш да взимаш. Ще трябва да подбереш най-добрите. Там е отговорът на основния въпрос: какво представляваш. Много повече, отколкото в биографичните материали. Избирай сама. Вече си специална. Имаш привилегии. Имаш отговорности. Това е пътят. — Той отпи две глътки кафе и остави чашата. — Ще прехвърля библиотечните такси на своя сметка. Тя все още е по-голяма. Винаги можеш да се срещаш с училищните си приятели. Просто им пращай съобщения по системата. Те ще ги получават.

Чичо Денис си тръгна. Тя остана още малко.

Можеше да ходи на училище, ако реши. Можеше да иска специални консултации с инструкторите си. Това беше всичко.

Можеше да прави каквото пожелае.

 

 

Пак инжекции. Тя се намръщи на лаборантката, която й взе кръв. Дори не забелязваше доктор Иванов.

— В аптеката ще ви очакват рецепти — каза лаборантката. — Съобщиха ни, че ще учите вкъщи. Моля, бъдете внимателна. Спазвайте инструкциите.

Лаборантката бе ази. Не можеше да й вика. Тя стана, излезе, отиде в аптеката и взе проклетите хапчета.

Поне те бяха полезни.

 

 

Прибра се рано: нямаше разговор с доктор Иванов, не се наложи да виси в болницата. Остави торбичката в пластмасовото кошче, прочете сметката и откри, че са й взели тридесет кредита за таблетките и навярно за тези на Флориан и Катлин.

— По дяволите! — високо каза Ари. — Монитор, съобщение за Денис Най: „Аптеката е за твоя сметка. Ти плащай. Аз не съм поръчвала нищо.“

Това я вбеси.

От инжекцията. Лекарството предизвикваше това състояние.

До цикъла й имаше още много време. А се чувстваше, чувстваше се…

Възбудена. Като че ли й се искаше тази вечер да има домашно или нещо подобно. Можеше да отиде да види Кобилката, разбира се. Работеше прекалено усилено и оставяше на Флориан отглеждането на Кобилката, но и това не й се правеше. Инжекциите я безпокояха и мразеше да не може да се владее пред хора. Щеше да й е достатъчно трудно да се сдържа пред Катлин и Флориан, когато се приберяха. Анди беше прекалено мил, за да го принуждава да търпи една отвратителна гражданка в гадно настроение.

Знаеше какво става с нея, трябваше да е свързано с циклите й, проклетият доктор Иванов пак й правеше нещо и това я караше да се срамува.

Всичко ставаше по заповед на Денис. Можеше да се басира. И се опита да измисли начин да ги принуди да престанат, ала докато Иванов имаше право да й отнеме лиценза на Отговорничка, ако пропуска сеансите, нямаше да им даде този шанс.

По дяволите, инжекциите и прегледите нямаха нищо общо с начина, по който се справяше с азите, абсолютно нищо — но не можеше да го докаже, освен ако не постъпеше като първата Ари. Да се обади в Службата за сигурност и да ги накара да свикат Семеен съвет.

Господи, и да седи пред всички възрастни, и да им обяснява за инжекциите и циклите си? Предпочиташе да умре.

„Недей да се изправяш срещу Администрацията“ — беше й казала Ари Старша.

Само че Ари Старша имаше не по-малка вина за това, отколкото Денис.

По дяволите!

Тя отвори шкафа със записи и потърси нещо да се разсее. Някой от развлекателните. Може би Дюма. С удоволствие щеше да вземе този запис повторно. Знаеше, че е хубав.

Но после се замисли за записите за възрастни. И внезапно осъзна, че е в настроение тъкмо за такова нещо.

Ари извади един, чието заглавие не звучеше прекалено засрамващо — „Модели“, занесе го в библиотеката и нареди на Монитора, когато Флориан и Катлин се приберат, да им каже, че взима запис и ще свърши след петнадесетина минути.

После заключи вратата на записната лаборатория и взе малка доза опиат.

След известно време си помисли, че би трябвало да го изключи. Не беше такъв, какъвто очакваше.

Но усещанията бяха интересни.

Много.

 

 

Когато записът свърши, Флориан и Катлин вече се бяха прибрали. Все още не биваше да става, помисли си тя, но дозата бе съвсем малка, не беше опасно, само я караше да се чувства леко замаяна. Попита Монитора дали са само те — глупава предпазна мярка, — после отключи вратата и излезе.

Завари ги да приготвят вечеря.

— Здравейте, сера — каза Флориан. — Добре ли мина днес?

Обядът с Денис, спомни си Ари. И осъзна, че все още щеше да е бясна, ако не беше опиатът. Странно — нещата ту придобиваха, ту губеха смисъл.

— Той прекрати уроците ми — отвърна тя. — Каза, че вече нямало нужда да ходя на училище, освен за специална помощ. Каза, че съм имала да взимам прекалено много записи.

„С какво започвам? С тази глупост. Като че ли днес са се случили какви ли не неща.“

— Всичко наред ли е, сера? — загрижено попита Катлин.

— Да. — Ари отиде да нареди салфетките на масата. Таймерът на фурната показваше, че вечерята е готова. — Ще се справя. Може би Денис дори е прав: имам много работа. И не че училището ще ми липсва. — Тя опря ръце на облегалката на стола. — Ще ми липсват само децата.

— Ще продължим ли да се срещаме с тях? — попита Флориан.

— О, естествено. — Ари взе чинията си, докато той вадеше горещия съд от фурната.

Вечеря. Общ разговор. После домашните. Винаги беше така — само че тя си имаше кабинет, а те — компютърни терминали и достъп до системата на Дома чрез Монитора.

Ари отиде в стаята си да се преоблече. И седна на леглото. Искаше й се да не е взимала записа. Знаеше, че е загазила.

Сериозно. Защото можеше да си отказва, стига да виждаше основания… но й ставаше все по-трудно да измисля причини да не направи онова, което искаше, защото щом си откажеше, побесняваше, а щом побеснееше, онова чувство отново се връщаше.

Тя отиде и прочете База едно… безкрайни домакински списъци на Ари Старша, същите като техните. На кой му пукаше, че на 28 септември Ари Старша е поръчала домати?

Замисли се за записната библиотека. Можеше да вземе един от препоръчителните записи и да започне с него. И накрая реши, че навярно точно така ще постъпи.

— Сера. — Гласът на Флориан по Монитора. — Извинете ме. Съставям списъка. Искате ли нещо от Домакинската служба?

Проклятие.

— Просто им го прати. — Мисъл, гореща и много, много опасна. После, макар да знаеше, че е глупаво, Ари каза: — И ела тук за малко. В кабинета ми.

— Да, сера.

„Глупаво — каза си тя. — И жестоко. Гадно е, по дяволите. Измисли нещо друго. Отпрати го по работа.“

Замисли се за Оли. Както бе мислила за него цял следобед. Оли с маман. Оли, когато гледаше маман и маман го гледаше. Маман никога не беше самотна… докато Оли бе при нея. И Оли никога нямаше нищо против.

— Сера? — вече от прага попита Флориан.

— Изключи — каза Ари на База едно, завъртя стола си и се изправи. — Влез, Флориан… Какво прави Катлин?

— Учи. Имаме запис. Да я повикам ли?

— Не. Нещо спешно ли е?

— Не.

— Даже да закъснееш? Даже да не можеш да го научиш?

— Не, сера. Казаха — „когато можем“. Мисля, че няма проблем. Какво искате да направя?

— Искам за малко да дойдеш в стаята ми — отвърна Ари, хвана го за ръка и го поведе към спалнята си.

Когато влязоха, затвори вратата и я заключи.

Той загрижено я погледна.

— Проблем ли има, сера?

— Не знам. — Ари постави длани на раменете му. Внимателно. Флориан потръпна, ръцете му помръднаха, едва забележима защитна реакция, макар да знаеше, че тя ще го направи. — Така добре ли е? Имаш ли нещо против?

— Не, сера. Нищо. — Все още се смущаваше. И задиша все по-бързо и по-дълбоко, докато Ари плъзгаше ръце по тялото му. Може би си мислеше, че е някаква проверка. Може би разбираше. Ново потръпване, когато го докосна по гърдите.

Тя знаеше, че не бива. Знаеше, че това е ужасно. През цялото време се срамуваше от себе си. Страхуваше се за Катлин и за него, но това нямаше значение, не и в момента.

— Флориан. Знаеш ли за секса?

Той кимна. Веднъж. Решително.

— Ако го направиш с мен, Катлин ще се разстрои ли? Поклащане на глава. Дълбоко поемане на дъх.

— Няма, щом вие го искате.

— А ти ще се разстроиш ли.

— Не, сера.

— Сигурен ли си?

— Да, сера. — И пак. — Може ли да кажа на Катлин?

— Сега ли?

— Щом ще отнеме известно време. Тя ще се безпокои. Мисля, че трябва да й кажа.

Така беше честно.

— Добре — отвърна Ари. — И веднага се върни.

V

Накрая остави сера да спи — той бе поспал малко, но сера беше неспокойна. Сера каза, че се чувствала малко неловко и че можел да се върне в своето легло, тя била добре, просто сега искала да поспи и не била свикнала с друг.

Затова той си обу панталоните и излезе.

Катлин беше в коридора.

Флориан се закова на място. Искаше му се да се е облякъл.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Да, струва ми се — отвърна Флориан. Беше наранил сера, нямаше как, защото сера бе създадена така: сера каза да продължава и накрая остана доволна от него. Поне се надяваше. Ужасно се надяваше. — Сера каза, че искала да поспи и че трябвало да се прибера в своята стая. Утре ще довърша наръчника.

Катлин просто го гледаше, както правеше понякога, ако е смутена. Той не знаеше какво да й каже. Не знаеше какво иска от него.

— Как беше?

— Добре — задъхано рече Флориан. И после осъзна какво й е казал и какво ще си помисли тя. Партньори. От много години. Катлин бе любопитна. Някои неща минаваха покрай нея, без да им обръща внимание. Но ако нещо я заинтригуваше, Катлин искаше да го разбере докрай, по същия начин, по който разглобяваше нещата, за да проучи устройството им.

— Ще ми покажеш ли? — попита тя. Флориан знаеше, че ще го попита. — Мислиш ли, че сера ще има нещо против?

Това не беше лошо. Иначе щеше да изпита записно разтърсване. Той бе уморен. Но щом партньорката му искаше нещо, партньорката му го получаваше, винаги, до края на живота им.

— Добре — отвърна той и се опита да се разсъни и да събере сили. И влезе в нейната стая.

Съблече се. Тя също — бе странно, защото винаги бяха дискретни, дори по време на Учение, и ако нямаше къде да се скрият, просто не се гледаха.

— В леглото — каза той и се вмъкна под завивките, защото беше малко студено и защото леглото бе удобно и Флориан знаеше, че така Катлин ще се чувства по-спокойно, когато се притиска до него.

Тя легна с лице към него, притисна се към тялото му, когато той й каза, и после се отпусна, дори когато постави ръка върху хълбока й и пъхна коляно между нейните.

— Първо ме остави да направя всичко — рече Флориан и й обясни, че ще изпита болка.

— Добре — отвърна Катлин.

Тя реагираше, скоро установи с пръсти Флориан.

И спря.

— Да продължавам ли така? Приятно ли ти е?

Катлин се замисли. Дишаше тежко.

— Да — накрая реши тя.

— Остави го да започне пак — каза той, — и после направи същото с мен. Като танц. Вариации. Разбираш ли?

Катлин дълбоко си пое дъх и последва съвета му, докато Флориан внезапно не усети, че губи контрол.

— По-спокойно — спря я той. — Почакай.

Тя се подчини. Флориан го направи с нея по-леко, отколкото със сера, но това бе нормално, разбира се. Катлин го слушаше, дори когато й беше трудно да слуша, а и този път той имаше по-добра представа какво да прави.

Катлин не остави следи по кожата му. Сера бе оставила, много.

Флориан свърши и задъхано каза:

— Повече не мога, Катлин. Съжалявам. Тази нощ ми е за втори път. Ужасно съм уморен.

Тя помълча малко, също задъхана.

— Беше хубаво. — Замислено, както обикновено, когато одобряваше нещо.

Той я прегърна. Катлин невинаги разбираше защо Флориан прави такива неща. Едва ли щеше да разбере и този път. Но когато я целуна по челото и каза, че е най-добре да се връща в леглото си, тя каза:

— Можеш да останеш тук. — И някак озадачено се притисна към него.

И без това трябваше да станат преди сера.

VI

Събуди я Мониторът и Ари си спомни какво се бе случило вечерта. И продължи да лежи, замислена за това.

Малко се страхуваше. И малко я болеше. Не беше съвсем като в записите — като в истинския живот, малко неловко. Но някой бе казал — записът, — че се случва. Даже сексът изисквал упражнения.

Те бяха на дванадесет и бързо напредваха към тринадесет. Малки. Тялото й все още продължаваше да расте. И това на Флориан. Знаеше, че това е от значение.

Казваше го записът.

— Ари споменава ли за секс? — попита тя База едно.

Но База едно отвори стария файл, а Ари го бе чела толкова често, че го помнеше наизуст.

Предната вечер беше проявила безотговорност, абсолютно, това я измъчваше. Можеше да ги е наранила и най-лошото бе, че все още можеше: тази сутрин продължаваше да е възбудена — много по-сдържана и спокойна, но сексът беше също като записа, в момента, в който свършеше, трудно си спомняш какво си чувствала, истинска измама, и оставаше само любопитство, нещо, което те гризе, като глупак, който чопли зарасналата си рана, за да види дали ще го заболи пак.

Ари Старша имаше право. Сексът замъгляваше разума. Можеше да го овладее. С лекота.

„По дяволите инжекциите! Те ме Работят и аз не мога да го спра, доктор Иванов може да ми вземе лиценза, ако не ги взимам!

Това нещо все още е в кръвта ми. Усещам го. Хормоните се побъркват.

И искам да повикам Флориан и пак да опитам като проклета глупачка.

Глупачка, глупачка, глупачка!“

— Добре ли си? — преди закуска го попита тя в коридора. Предпазливо.

— Да, сера — отвърна Флориан. Смутено. Навярно защото си мислеше, че пак ще го направят.

„Успокой се. Не го обърквай. Вече направи достатъчно, глупачке!“

— Сигурен ли си? Искам да не се опитваш да ме успокоиш, Флориан. Ако съм направила нещо лошо, кажи ми.

— Добре съм. — Той дълбоко си пое дъх. — Но, сера… ние с Катлин… също правихме секс. Не сме направили нещо лошо… Нали?

Прилив на хормони. Гняв. Паника.

„Глупаво, Ари. Адски глупаво. Виж какво стана.

Тя е негова партньорка, не аз, защо ревнувам, по дяволите? Аз се отнесох гадно с него и той дори не знае, че е лошо.

Поток. Ето какво освобождава сексът. Поточно състояние. Хормони. Ето какво става с мен.

Дали да не го напиша в някой от проклетите доклади за доктор Дитрих?“

— Но тя е добре, нали? — рече Ари и погледна към Флориан, към измъчения от тревога Флориан. — Искам да кажа, нали не смяташ, че това е объркало нещо помежду ви?

Лицето му грейна.

— О, не, сера. Не. Просто… ние много мислихме за това… Сера, Катлин просто беше любопитна. Знаете каква е. Винаги иска да разбере какво става. — Той се намръщи. — Всичко каквото правя… трябва да го прави и тя. Така трябва.

Ари хвана ръката му и силно я стисна.

— Разбира се. Всичко е наред. Разстройвам се само когато се разстройвате вие. Не ви обвинявам. Не ме интересува какво сте направили. Страх ме е само да не ви нараня.

— Не, сера. — Той вярваше. Вярваше на всичко. Изглеждаше ужасно облекчен. Ари го поведе към кухнята, където Катлин тракаше със съдовете.

— Но Катлин не е толкова общителна, колкото теб. А сексът е страхотно разтърсване, Флориан, хормонално пренатоварване. — „Поток и обратна връзка. Взаимодействие между мозък и хормони. Ето какво става с мен. Даже Флориан няма толкова силно поточно мислене.“ — Това не я безпокои, нали?

— Мисля, че не. Тя каза… че приличало на добро упражнение.

От гърлото й се изтръгна смях, просто изненада след гнева, която разсея тревогата й.

— О, по дяволите, Флориан. Не знам всичко, което трябва. Понякога ми се ще да съм ази. Наистина. Наглеждай Катлин. Ако реакциите й не са нормални, или пък твоите, искам да ми кажеш, искам веднага да ми кажеш — ако трябва, обади ми се по средата на Учение, чуваш ли?

— Да, сера.

— Просто се безпокоя… просто се безпокоя, защото съм отговорна, това е. И експериментирането между нас ме изнервя, защото не мога просто да отида и да попитам, трябва сама да опитвам нещата и имам нужда от вас, за да ми казвате дали не греша. Възразявайте, чуваш ли, възразявайте, ако смятате, че върша нещо нередно.

— Да, сера.

Катлин подреждаше чиниите. Тя ги погледна и въпросително сбърчи вежди.

— Няма проблем — каза Ари. — Флориан ми обясни. Всичко е наред.

Челото на Катлин се изглади и тя широко се усмихна.

— Той беше много щастлив — както винаги директно, рече тя.

Естествено, че Флориан е бил щастлив. Неговата Отговорничка го беше завела в леглото си и му бе казала, че е чудесен, после го бе отпратила в тежко поточно състояние при Катлин. Нейната Отговорничка се бе заключила в стаята си и беше правила нещо емоционално и загадъчно с партньора й.

И тази сутрин се бяха събудили с това бреме.

„Глупаво, Ари. Да ги разстроиш двойно. Изобщо способна ли си да вършиш нещо както трябва?“

Закусиха. Подаваха си солта. Още кафе, сера? Стомахът й се свиваше, но тя се опитваше да мисли и в същото време да изглежда бодра.

— Флориан — накрая каза Ари. — Катлин.

Две съвършено съсредоточени лица се обърнаха към нея, отворени като цветя към светлината.

— За снощи — все още сме съвсем малки. Може би е добре да натрупаме опит един с друг, за да сме подготвени да го правим с други хора, защото по този начин хората могат да те Работят. Но последното, което ни трябва, е да започнем да се Работим помежду си, без да искаме, въпреки че е забавно, защото това естествено ни оставя незащитени. Поне с мен е така.

Говореше най-сетне на Катлин. И Катлин отвърна:

— Така е. — С онзи неин странен смях, рядък като истинската й усмивка. — Можеш да го използваш.

— Определено можеш — каза Ари, вече по-спокойно. Потокът отслабваше, след като вече знаеше как стоят нещата. — Но с гражданите е трудно. Аз имам поточни проблеми… мога да се справя с тях, разбира се. Ще трябва да свикнете от време на време да съм малко възбудена, това не продължава много, не ме наранява, това е част от секса при гражданите, и знам, че не бива да обсъждам психическите си проблеми с вас — но вече възвърнах равновесието си. Абсолютно нищо неестествено за един гражданин. Вие знаете нещо за това. Аз мога да ви разкажа още. Мисля, че навярно трябва — най-малкото, за да ме използвате като пример. Ти не си свикнала с потока… — Погледна Катлин в очите. — При теб поне не е силен. Справи се чудесно, когато Флориан пострада. Но това е нещо ново, приятно, нещо, което правят По-големите. Като виното. Ако се чувстваш неспокойно, кажи на Флориан или на мен, нали?

— Добре — съвсем сериозно отвърна Катлин. — Но Флориан вече взе запис за това, така че всичко е наред.

На Катлин можеше да се разчита. Ари се наведе над яйцата си, защото Катлин можеше да чете лицето й и тя едва не се засмя.

Хормоните все още бяха полудели. Но разумът започваше да взима връх.

VII

— Даваме разрешение на Уили да асимилира програмата — каза Яни. — Според мен, а и според комисията, той вече я е изпълнил до известна степен. При нейното въздействие върху дълбочинните стойности изобщо не е изненадващо… и аз съм съгласен с комисията: това е причина за безпокойство.

— Не съм разглеждал проблема от този ъгъл — каза Джъстин унило.

— Искам да кажа, какво е мнението ти за самия проблем?

— Не знам.

— За Бога, събуди се, синко. Не бил мислил, не знаел, какво ти става, по дяволите?

Той поклати глава.

— Уморен съм, Яни. Просто съм уморен.

И зачака експлозията. Яни се наведе напред и тежко въздъхна.

— Грант ли?

Джъстин погледна към стената.

— Адски съжалявам — рече Яни. — Това е временно, синко. Виж, той ще получи разрешение. Още малко.

— Разбира се — тихо отвърна Джъстин. — Разбира се. Вечно това „още малко“. Знам проклетата ви игра. Преживях го, Яни. Писна ми. И на Грант му писна. Знам, че и на Джордан му е писнало. — Искаше му се да заплаче.

— Синко…

— Престани да ме наричаш така! — викна Джъстин. Задушаваше се. — Недей… да ме наричаш така. Не искам да чувам тази дума.

Яни дълго го гледа. Яни можеше да го разкъса на части. Яни достатъчно добре го познаваше. А през годините Джъстин му бе дал всички ключове. И сега последния — с реакцията си.

Дори това нямаше значение.

— Морли прати анализ на работата ти с малкия Бенджамин — каза Яни. — Според него… според него аргументите ти са много убедителни. Ще я препоръча на комисията.

Бебето Рубин. Вече не беше бебе. На шест години — слабо, нежно момче с големи очи, много здравословни проблеми и ужасно привързано към младата Али Морли. И в известен смисъл — негов пациент.

— Синко… Джъстин. Казвам ти, че забавянето е временно. Обясних го на Грант. Може би половин година. Не повече.

— Ако… — За миг се вледени, вледени се поне достатъчно, за да говори, без да се пречупи. — Ако се съглася да вляза в ареста… ако се съглася да се подложа на сонда… за всичко, което е ставало между мен и Джордан… Грант ще получи ли разрешение?

Дълго мълчание.

— Няма да им предам това предложение — накрая отвърна Яни. — По дяволите, не.

— Нямам нищо за криене. Нямам нищо, Яни, дори грешни помисли — освен ако не се изненадате, че искам да видя рисюнската Администрация в ада. Но не бих направил нищо, за да я пратя там. Мога да изгубя всичко. Прекалено много хора могат.

— И аз мога да изгубя нещо — каза Яни. — Например един младеж, който не е специален само защото Рисюн не смее да внесе такъв законопроект — не смее да ти даде такава защита.

— Глупости.

— Дадох ти шанс. Поех рискове с теб. Не казвам, че Уил има проблем. Казвам, че проверката на твоята програма… може да погуби обектите. Заради самия им характер. После ще се наложи мозъчно изтриване. Това не значи, че не са полезни.

„Бюрото на отбраната! Експериментални програми с мозъчно изтриване между тестовете…“

— Господи! Опитвам се да помогна на азите… а съм създал нещо чудовищно за военните. Боже мой, Яни…

— Успокой се. Не говорим за Бюрото на отбраната.

— И това ще стане. Само да се усетят…

— Рисюн не разкрива процедурите си — настойчиво каза Яни.

— Рисюн е дупе и гащи с Бюрото на отбраната. Откакто Джиро влезе в Съвета.

„Откакто умря Ари. Откакто наследниците й продадоха всичко, което тя защитаваше.

Детето… няма никакъв шанс.“

— Синко… извинявай, Джъстин. Навик. Изслушай ме. Разбирам те. Съвсем ясно. И аз се безпокоя.

— Записват ли ни, Яни?

Яни прехапа устни и докосна един от бутоните на бюрото си.

— Вече не.

— Къде е записът?

— Аз ще се погрижа за него.

— Къде е проклетият запис, Яни?

— Успокой се и ме изслушай. Готов съм да работя с теб. Ще получиш неограничена финансова подкрепа. Ще те попитам нещо. Според психологическия ти профил не си склонен към самоубийство. Но ми отговори честно. Мислил ли си някога за такава възможност?

— Не. — Сърцето му се разтуптя. Болезнено. Това бе лъжа. И в същото време истина. Навремето беше мислил. Ала му липсваше онова, което бе нужно, за да го извърши. Или нямаше достатъчно основание, все още. „Господи, какво е нужно? Трябва ли да видя как детето влиза в огъня, за да се почувствам достатъчно виновен? Тогава ще е късно. Що за чудовище съм аз?“

— Напомням ти — така ще убиеш Грант. И баща си. Или още по-лошо — те ще трябва да го понесат живи.

— Върви по дяволите, Яни!

— Мислиш ли, че другите учени не си задават тези въпроси?

— Карнат и Емъри са създали Рисюн! Смяташ ли, че те някога са се вълнували за етиката?

— А ти смяташ ли, че етиката не е вълнувала Ари?

— Естествено. Като с Геена.

— Колонията е оцеляла. Оцеляла е, когато е умрял и последният гражданин. Дело на Емъри, адски вярно. Азите са оцелели.

— В мизерия. При отвратителни условия… като примитивни същества…

— Чрез мизерия. Чрез катастрофи, които са им отнели всички донесени от цивилизацията преимущества. Културата на тази планета е азикултура. И те са уникални. Забравяш човешкия мозък, Джъстин. Човешката изобретателност. Волята за живот. Можеш да пратиш азивойник под обстрел, но той е по-склонен от гражданските си колеги да се обърне към своя сержант и да го попита какъв е смисълът. И сержантът трябва да му даде отговор, който да му прозвучи логично. Трябва да погледнеш военните, Джъстин. Ти имаш истинска фобия от тях, прости ми шантавата психология. Те се справят с екстремни стресови ситуации. Военните модели са готови да влязат в огъня. Но азите, които са готови да го направят, няма да спечелят войната и още по-страшни са онези, които обичат да убиват. Погледни действителността преди да изпадаш в паника. Виж нашите военни работници. Те са адски добри. Адски любезни, адски компетентни, адски лесни за Отговорника си, докато се смятат за квалифицирани, и са способни да се отпускат, когато не са на работа, за разлика от нашите конвейерни работохолици. Погледни действителността преди да започнеш да се страхуваш. Погледни специфичните типове.

— И те са от оцелелите — отвърна Джъстин. — Онези, които са преживели войната.

— Процентът на оцеляване при азите е по-висок, отколкото при гражданите, с петнайсетина и нещо процента. Не изпитвам лични угризения за азите. Те се харесват. Твоята работа има реално значение за гражданската психология, конкретно при поведенчески разстройства. Много приложения. Ние работим с хора. И с инструменти. Можеш да убиеш човек с лазер. С лазер можеш да спасиш човешки живот. Това не значи, че не бива да имаме лазери. Или остриета. Или чукове. Аз например адски се радвам, че имаме лазери, иначе щях да съм сляп с дясното око. Разбираш ли какво ти казвам?

— Стари неща, Яни.

— Разбираш ли какво ти казвам? Дълбоко в себе си?

— Да. — Инстинктите му се вкопчиха във всички стари аргументи. По дяволите! Дай на човек изтъркано от времето оправдание и той ще се вкопчи в него, за да спре болката. Макар да знае, че онзи, който му го дава, е психооператор.

— Освен това — продължи Яни — ти си принципен човек. И хората не се страхуват да учат неща, само защото може да са опасни: ако това твое прозрение е вярно, само след няколко десетилетия ще го открие и някой друг. И кой знае, възможно е този учен да стигне до него със съвсем други принципи.

— Принципи! Аз дори не мога да уредя брат ми да посети баща си!

— Можеш адски много неща, ако ги направиш както трябва.

— О, по дяволите! Стигнахме ли до пазарлъка? Свършихме ли с морала за днес?

— Твоят брат. Грант е много за теб. Нали?

— Върви по дяволите!

— Просто отбелязвам, че имаш интересен двоен ценностен модел. Имаш известна склонност да се съмняваш във всеки свой успех, да се възприемаш като зависим от други хора — син на Джордан, брат на Грант, заложник на Администрацията. Не толкова като човешко същество, колкото като център на всички тези изисквания. Ти си ценен, Джъстин, сам по себе си, ти си на трийсет, трийсет и една. Време е да се запиташ какво е Джъстин.

— Пак шантава психология, нали?

— Днес ти давам безплатен урок. Ти не си отговорен за вселената. Не си отговорен за независещи от теб неща. Може би си отговорен за това, че си открил какво можеш да контролираш, ако искаш, ако престанеш да се занимаваш с чуждите проблеми и се вгледаш в собствените си способности — които, както казах, са достатъчни, за да получиш статут на специален. Което също отговаря на въпроса защо имаш проблеми: липса на адекватни граници. Липса, синко. Всички специални имат проблеми. Адски трудно е да разбереш човешкото същество, когато прехвърляш върху всички наоколо сложността на собственото си мислене. Около теб има няколко големи умове — достатъчно, за да те убедят, че това е нещо нормално. Особено Джордан: той има преимуществото на възрастта, нали, и ти винаги си го бъркал с Господ. Помисли за това. Знаеш цялата история с малкия Рубин. Приложи го към себе си. Направи на всички ни тази услуга.

— Защо просто не обясниш какво искаш от мен? Наистина съм уморен, Яни. Ще го направя. Каквото поискаш.

— Оцелей.

Той премигна и прехапа устни.

— Да не ми се разцивриш? — попита Яни.

Мъглата се стопи. Сълзите изчезнаха. Само се срамуваше и беше достатъчно бесен, за да му счупи врата.

Яни му се усмихна. Адски самодоволно.

— Мога да те убия — каза Джъстин.

— Не можеш — отвърна Яни. — Не се вписва в профила ти. Ти насочваш всичко навътре. Никога няма да се справиш с тази си склонност. Тя те прави лош практик и адски добър програмист. Грант може да преживее стреса — ако не го прехвърляш върху него. Чуваш ли ме?

— Да.

— Така си и мислех. Върни се в офиса си и му кажи, че пак ще подам неговата молба.

— Няма. Става прекалено деликатно. Той страда, Яни. Не мога да го понеса.

— Добре. Не му казвай. Разбираш ли какъв е проблемът, Джъстин? Страхуват се, че военните ще го задържат.

— Господи! Защо?

— Борба за власт. Можеш да му го кажеш. Не би трябвало да ти говоря за това. Нарушавам съображенията за сигурност. В Бюрото на отбраната има фракция, която предлага Рисюн да бъде национализиран. Това е новият ход. Здравето на Лу е разклатено. Изтичане на подмладяването. Остават му най-много още една-две години. Городин все повече се изолира от секретариата на Бюрото. Може да го предизвикат на избори. Това не се е случвало от войната. Избор в Бюрото на отбраната. Шефът на военноизследователския отдел отдава все по-голямо значение на разузнаването. Халид. Владислав Халид. Ако те е страх от нещо, Джъстин… страхувай се от това име. Тази фракция може да се възползва от нещастен случай. Както и фракцията на Городин. Истински или инсцениран. Ти си в опасност. Грант — още повече. Просто трябва да го арестуват на летището, да заявят, че носи документи… Бог знае какво. Денис ще ми откъсне главата, че съм ти казал. Исках да ти го спестя, да не прекъсвам работата ти… Точно сега Грант няма да получи разрешение за пътуване. Нито ти. Това е истината. Обясни го на Грант — ако смяташ, че ще помогне. За Бога, обясни му го някъде насаме.

— Искаш да кажеш, че ни подслушват.

— Не знам. Мога да отговарям само за себе си. В момента разговаряме неофициално.

— Значи казваш, че ние сме…

— Да. Ако Городин бъде преизбран, ти ще си в безопасност. Ако не… никой не може да е сигурен. Ще изгубим мнозинството си в Съвета. Ако изгубим статута си на административна територия, същото ще се случи с Планис. Разбираш ли ме?

— Да. — Играта се възобновяваше. Пригади му се. И нещата му станаха много по-ясни. — Ако ми казваш истината…

— Ако ти казвам истината, най-добре се събуди и се погрижи за себе си. Следващите няколко години ще са ужасни, синко. Ужасни. Лу ще умре. Секретарят се назначава. Той може да подаде оставка, но няма смисъл. Следващият съветник може да назначи нов секретар, Лу погубва здравето си, като се опитва да се справи с вътрешните борби. Городин прекалено много време прекарва в космоса. Прекалено е изолиран от командната си структура. Лу се опитва да му помогне да преживее бурята — но неговата способност да събира дълговете си от политическите длъжници бързо намалява. Той балансира с фракции в собствената си фракция. Въпросът е още колко ще живее. И в двата смисъла.

VIII

Кобилката отново обиколи арената, като раздуваше ноздри и пръхтеше, и Ари я гледаше, гледаше Флориан, толкова уверен, толкова грациозен на гърба й.

До нея със скръстени ръце стоеше Катлин — както и Анди, и много други от ЗМД-персонала. Не за пръв път виждаха Флориан и Кобилката да работят, но ЗМД и Администрацията за пръв път щяха да позволят на Ари да опита. Чичо Денис беше тук — чичо Джиро бе заминал за Новгород, където напоследък прекарваше почти цялото си време: имали избори, някакъв си Халид се борел за мястото на Городин от Бюрото на отбраната и това разстройваше всички в Рисюн. Нея също, тъй като онова, което чуваше за Халид, означаваше нова борба в съда, ако той изпълнеше заканите си, но изборите отнемаха много месеци, докато резултатите пристигнат от всички краища на космоса, и чичо Денис беше отделил време да дойде: бе заявил, че ако Ари ще си чупи нещо, този път искал да е с нея, за да повика линейка. И Ейми Карнат беше дошла, както и Сам, Стейси, Мади и Томи. Това мъничко я смущаваше. Не бе имала намерение първият й опит с Кобилката да се превръща в сензация с толкова много публика.

Флориан от месеци работеше с Кобилката — беше стигнал дотам, че да направи запис за умение, облепен от главата до петите със сензори, докато показваше на Кобилката всяка стъпка, като държеше джобна камера точно над ушите й — само за да научи Ари да пази равновесие и да реагира на движенията на животното. Усещането от записа бе страхотно.

Чичо Джиро си оставаше чичо Джиро: беше казал, че записът имал реална търговска стойност.

Флориан спря Кобилката пред тях и скочи на земята.

Ари си пое дъх и се приближи до него и Кобилката.

Бе предупредила всички да пазят тишина. И сега се възцари абсолютно мълчание. Всички я гледаха и ужасно й се искаше да се справи както трябва.

— С левия крак — в случай, че е забравила, прошепна Флориан. — Аз ще я поведа, докато посвикнете, сера.

Успя да се качи без проблеми. Флориан поведе Кобилката и внезапно Ари усети записа, усети движенията там, където мускулите и костите й знаеха, че трябва.

— Готова съм — каза Ари. — Дай ми юздите, Флориан.

Той спря Кобилката и й ги подаде над главата й. Беше ужасно напрегнат.

— Моля ви, сера, не я изпускайте от контрол. Всички тези хора я нервират.

— Няма — отвърна тя. — Ще се оправя.

И беше много разумна: подкара Кобилката с умерен ход, остави я да свикне с нея, вместо с Флориан, след като месеци наред се бе налагало да стои до парапета и да го гледа как я язди, да гледа как Флориан пада на няколко пъти, докато открие онова, което никой в тази част на космоса не знаеше как да прави. Веднъж беше паднала и Кобилката, ужасно падане, и за няколко секунди Флориан изгуби съзнание, просто се отпусна като мъртъв, но после стана, като се кълнеше, че вината не била на Кобилката, тя просто се препънала.

Сега Ари му отнемаше Кобилката за първото й истинско публично представяне и знаеше, че Флориан се поти и страда с всяка нейна стъпка, защото разбира, че сера може да се изложи. Катлин навярно се боеше от същото и разбираше, че ако се случи беда, само Флориан има шанс да направи нещо.

Днес ставаше на четиринадесет и на арената имаше прекалено многобройна публика, за да се провали. Така че яздеше кобилката съвсем бавно, заобиколи арената и спря.

— Чудесно, сера — каза Флориан. — Пришпорете я сега с пети, съвсем лекичко. Здраво дръжте юздите. Това е следващата стъпка. Още не й позволявайте да тича. Никога не й го позволявайте, ако не й кажете.

— Ясно — отвърна тя и подкара Кобилката: едно пришпорване, после още едно.

На Кобилката й харесваше. Ушите й се изправиха и тя ускори ход. В първия момент Ари едва не изгуби равновесие, но тялото й внезапно започна да си спомня от записа как да реагира на по-бързите движения.

Искаше да препусне, искаше да се понесе като вихър… но поддържаше равномерно темпо и накрая спря точно пред Анди и Катлин.

Всички бяха впечатлени. Чичо Денис бе малко пребледнял.

Ейми и останалите също искаха да опитат, но Анди каза, че било най-добре да няма много нови ездачи едновременно — Кобилката щяла да се раздразни. Флориан прибави, че можели да дойдат, когато я упражнявал, и да се качват на гърба й един по един.

Освен това, каза той, най-добрият начин да учиш за животните бил да работиш с тях. Кобилата пак щяла да ражда, а в резервоарите имало два съвсем различни генотипа, което правело общо седем коня — вече не експериментални, а официално Работни животни.

IX

— Това е — каза Джъстин, когато резултатите от изборите на Сайтин се появиха на екрана. — Изключи — нареди на Монитора той. — Халид.

— Това е пълно безумие — каза Грант.

— Хора на военните в Бюрото на търговията и финансите.

— И Рисюн има връзки там.

— Въпреки това ще е интересно.

Грант прокара длан по тила си. Навярно си мислеше, че ще мине много, много време преди някой от двамата да напусне Рисюн.

Или нещо по-лошо. Например за безопасността на Джордан.

— Не че могат да наложат тази национализация просто така — каза Джъстин. — Другите територии ще ни подкрепят. Виж само как маневрира Джиро. Адски е добър в тези неща. Никога не съм виждал полза от този човек. Но сега, Господи, може и да е полезен.

X

Това бе едно от тайните, много тайни партита на бандата, уикенд, след училище и домашните, и Правилото гласеше: никакъв пунш и торта извън настланите с мозайка участъци, и ако някой искаше да прави секс, отиваше в гостната или сауната, и ако се напиеха, отиваха в сауната и взимаха студен душ да изтрезнеят.

До този момент заплахата за душ беше достатъчна.

Бяха дошли Мади, Стейси, Ейми, Томи, Сам и няколко нови деца, братовчедите на Стейси Дан и Миша Питърсън, само че Дан бе Питърсън-Най, а Миша само Питърсън, и тяхната маман щеше да ги убие, ако усетеше, че лъхат на алкохол, но това само ги караше да внимават.

Бяха равен брой момчета и момичета и Ейми и Сам бяха двойка, а Дан и Миша го направиха с Мади, и Стейси и Томи Карнат бяха двойка, което беше добре.

Партитата им общо взето бяха кротки. Пиеха по малко пунш или вино, най-много да гледат някой развлекателен запис, от онези, заради които майките им щяха да ги убият, и когато се понапиеха, сядаха в полумрака, докато течаха записите, и правеха каквото им дойде наум, докато не настъпеше време да избират между Правилото и това да догледат записа.

— Уф, по дяволите — накрая въздъхна Ари, този път, когато Мади каза „направи го на площадката, на кой му пука?“.

Самата Ари беше малко пияна. И много упоена. Блузата й бе разкопчана и тя се настани до Флориан да гледа записа. Сам и Ейми се върнаха, съвсем трезви, и се зазяпаха в онова, което ставаше до бара. Стейси и Томи все още бяха в сауната.

Обикновено Ари само гледаше — записите или другите деца, което не позволяваше и на Флориан и Катлин да го правят.

— Имате съобщение — надвика музиката Мониторът.

— По дяволите! — Тя стана, закопча блузата си и отиде в кабинета си, като се мъчеше да не залита.

— База едно — каза Ари, когато вратата се затвори. — Какво е съобщението?

— Съобщение от Денис Най: Халид спечели изборите. Ела утре сутрин в офиса ми.

 

 

Влезе в офиса на Денис точно в 09:00.

— Халид заема поста си още днес следобед — каза Денис. — Естествено — тъй като седалището му е на Сайтин. Нанася се с целия си багаж. И със секретните си файлове.

Чичо Денис вече й беше обяснил какъв е Халид. И какво е положението.

— Не смяташ ли, че ще е по-добре да имам видеодостъп? — попита тя. — Чичо Денис, не ми пука какво мислиш, че не съм готова да науча. Невежеството няма да помогне, нали?

Той дълго я гледа, сякаш обмисляше искането й.

— Постепенно. Засега ще получаваш резюмета на събитията, ежедневно, също като мен. И най-добре да ги следиш. Сигурно ще разпространят някои неща за твоята предшественичка — колкото по-унищожителни успеят да открият. Настъпва период на мръсна политика, Ари. Адски мръсна. Искам да започнеш да учиш тези неща. Освен това искам да си адски предпазлива. Знам, че си позволяваш много… забавления. С деца, нито едно от които не е на повече от петнайсет, в часове, които ми подсказват, че не играете на „Космическо преследване“. Домакинската служба потвърждава, че подозренията ми… навярно са основателни.

— Унижаваш се, чичо Денис.

— Службата за сигурност разследва всички източници. И аз имам по-голям достъп от твоя. Но да не се караме за глупости. Не това искам да кажа. Искам да кажа, че… обикновените четиринайсет-петнайсетгодишни деца нямат твоята… самостоятелност, твоята зрялост, нито твоя бюджет, и особено Новгород няма да разбере твоите… ммм, партита, нека използвам твоя жаргон. Накратко, трябва да сме извънредно благоразумни.

— Аз съм благоразумна, чичо Денис, и мисля за сигурността. Ако научат, майките им няма да възразят, защото искат децата им да направят кариера, когато аз ръководя Рисюн. Сигурно има много майки, които са готови да натикат отрочетата си в моя апартамент. И в леглото ми.

— Само да не изръсиш това в Новгород.

— Заминавам ли?

— Няма да е скоро. Халид току-що зае поста си. Нека направи първия си ход.

— О, това е прекрасна идея.

— Не се прави на умна. Не е зле да осъзнаеш какво е средното четиринайсетгодишно дете.

— Знам. При това отлично. И сигурно щях да го науча много по-рано, ако приятелите ми не бяха Изчезвали на „Крайна“, не мислиш ли?

— Не се дръж така пред камерите. Това не ти е игра. Уверявам те, наистина можеш да изгубиш всичко. Обясних ти какво означава „национализация“…

— Справям се със сложните думи.

— Да видим как ще се справиш с простите. Ти вече не си сладката мъничка Ари за пред камерите, ти все повече си онази Ари, която си спомнят някои хора — достатъчно, за да получаваш все по-мъчни въпроси и да не знаеш къде са скрити мините. Ще се опитаме да отложим този момент и ако ти осигурим поне още една година, най-вероятно ще трябва да подадеш молба за статут на пълнолетна. И тогава някои групировки ще изискат съдебно нареждане, за да не позволят на Бюрото на науката да ти го даде. И пак ще се изправиш в съда… с голяма вероятност за успех: първата Ари е успяла на шестнайсет. Но това няма да реши проблема, само ще представи опозицията в лоша светлина: да атакува едно петнайсетгодишно момиче, което трябва да се справя само с повече финес, отколкото имаш в момента.

— Уча се.

— Това е добре. Времето ни изпреварва. Приятелката на твоята предшественичка, Катрин Лао, която ти помогна повече, отколкото ти е известно, сега е на сто трийсет и осем. Джиро наближава сто и трийсет. Твоето присъствие, твоята прилика с предшественичката ти, е като инжекция адреналин за някои съветници, но този път трябва да имаш нещо повече от присъствие. Ако допуснеш грешка, националното правителство ще засмуче Рисюн и Бюрото на отбраната ще го обяви за военна зона. И през остатъка от живота си ще трябва да работиш каквото те ти наредят. Или ще се окажеш в някой малък анклав без достъп до Новгород, без достъп до Съвета и Бюрото на науката.

Тя го погледна право в очите и си помисли: „Не сте се справили добре. Иначе нямаше да попаднем в тази каша.“

Ала не го каза.

— База едно не ми позволява да се движа по-бързо, чичо Денис.

— Ще опитам с още една сложна думичка — отвърна той. — Психогенеза.

Това бе нещо ново.

— „Произход на душата“ — спомнила си гръцките корени, преведе Ари.

— Създаване на умове. Клониране на умове. Сега разбираш ли ме?

Тя се вледени.

— Какво общо има това?

— Приликата ти с Ари. Ще ти кажа още няколко думи, които можеш да потърсиш в Базата си. Бок. Ендокринология. Геена. Вирус.

— За какво говориш? Какво искаш да кажеш с тази „прилика“…

— Недей да викаш — рече Денис. — Ще оглушеем. Искам да кажа онова, което винаги съм ти повтарял. Ти си Ари. Ще ти кажа още нещо. Ари не умря от естествена смърт. Беше убита.

Тя ахна.

— От кой?

— От кого, скъпа.

— По дяволите, чичо Денис…

— Внимавай с езика си. Не е зле да го поизгладиш.

— Тук ли е умряла?

— Няма да ти кажа нищо повече. Това си е твой проблем.