Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (60)

VII

Балкана стигнаха за три дни. Няколко часа спряха в стана на Странджата, колкото да приберат плячката, струпана там. Добре, че водеха цели табуни коне от чифлиците на Долна Тракия — как иначе биха отнесли неизброимото имане?

Изтегли се тъй бързо от Тракия, че аяните останаха със захапан пръст; докато съберат дружини и вдигнат раята си, Кара Фейзи отмина. Нека го гонят из Балкана!

Нямаше да го гонят, то се знае. Аяните бяха правили сметка да налетят Кара Фейзи изневиделица, докато е залисан с плячката. Не успяха: движенията на големия звяр бяха все още твърде пъргави. Но главатарят подозираше, че тяхната аянска паплач не ще го пропусне назад в Тракия дълги месеци.

Кара Фейзи стигна Балкана при Казанлък, изкачи го през Свети Никола и спря на стан някъде към Бузлуджа. От голия гребен главатарят виждаше цяла Тракия и хълмистата равнина на север; ноще там примигваха села, спотаени зад шарамполите си. А полето бе черно и безлюдно: размирието разби Румелия на малки островчета живот, всяко само за себе си, само в себе си, със своя отбрана и своя власт. Вън от тях бе земята, отстъпена на метежа. Но какво струваше тя без хора, за какво тази гола земя? Дали заради гордото съзнание, че си я оголил и опустошил ти, брезнишкото дьонме, отритнато от свои и чужди?

„Е, и? Какво от това? — искаше му се да попита някого, пък по-право трябваше да пита себе си: — Е, и? Какво от това?“

Бе тръгнал да мъсти за робската мъка. Намаля ли от туй мъката на робите? „Да! — отговаряше си. — Сега до роба не стигат ръцете на Дивана. И из стотици села раята има своя власт: по един коджабашия, по петдесетина-сто сеймени, своя кула, свой хендек.“

Ще рече, Кара Фейзи, който изкла хиляди роби, облекчи ония роби, дето не изкла.

Бе тръгнал да мъсти заради аргатската мъка. Намаля ли от туй мъката на аргатите? „Да! — отговаряше си. — Откак почна размирието, няма чифликчия, дето не трепери от слугите си. Хиляди изоглавени аргати пълнят кърджалийските дружини, други хиляди носят оръжието, дадено им от Пазвантоглу — вече десетилетия аргатинът е въоръжен мъж, а не беззащитно добиче.“

Ще рече, Кара Фейзи, който изгори нивята на Румелия и изпепели безброй човешки огнища, отърва аргатите от господар.

Всичко то бе вярно. Сляпа сила наричаха главатаря, а беше ли наистина Кара Фейзи сляп злодей? Какво искаха да кажат онези, които го бедяха: че из мъката можеш да изплуваш лекичко, без огън, без кръв? Едно съзнаваше Фейзи: ако не успее докрай, то ще е, загдето плитко излезе дъното на въртопа. Не смогна да увлече той Стамбул, извън метежа мируваха стотици села зад своите шарамполи, десетки градове зад крепостните си стени.

„Защо, защо?“ — искаше му се да извика срещу кроткото лятно небе. Слепи бяха хората, които виняха него в слепота. Те се залавяха за дребното си добро, за кирпичените къщя и срутени обори; противяха се на размирието, когато само то можеше да ги разкрепости и отърве от мъка. „Защо?“

Отговорът беше прост: Кара Фейзи гореше с нажежено желязо язвите на стария ред, та хората от Тракия и Подунавето пищяха от това нажежено острие. Те вече жалеха за десятъка и бяха прави в себе си: нали не гледаха Румелия от връх Бузлуджа, качили на седлото една гола душа, ами живееха там долу, в едно от многото примигващи села.

Как би им разказал Кара Фейзи за времето и за голямата разплата, която ще преобърне света? За тях времето се разпадаше на стотици днес; Румелия се затваряше в един двор с изпосталяла крава и чувал зърно; от целия народ на Румелия за тях важеха пет-шестима души — децата, който трябва да изхраниш напук на времето и на историята.

За всички тях Кара Фейзи бе злодеят, дето ти пречи да си гледаш работата. Нищо повече.

 

 

„Е, и?“ — питаше се за кой ли път.

По-рано не бе прекарвал дни в размисъл; за Кара Фейзи тя беше като болест. Затуй прие благодарно часа, в който трябваше да подели плячката от Долна Тракия.

Всякога след голям налет биваше така: главатарят делеше ягмата. Колкото и чудно, при Кара фейзи имаше железен ред: кърджалиите сами идеха да изтърсят пояса и кесии накуп, дори всеки се гордееше, ако изсипе повече — по̀ юнак е бил, ще рече. А при делбата беше тихо като в църква. Две десетилетия главатарят бе запазил непокътната вярата на хората си в своята студена справедливост.

Тъй и тази заран — третата на връх Бузлуджа — Кара Фейзи обади, че ще дели ягмата. Разставиха стража около стана, повлякоха чували и торби имане. Насядаха в кръг от няколко реда около огнището на главатаря, зад тия редове щръкнаха още пет-шест пък прави и зачакаха; тая работа ще трае до вечерта — голяма плячка, нечувана.

Слънцето грееше по-ярко тук навръх Балкана, където няма мараня. Долу полето вече сивееше под тънкото ѝ було, та Бузлуджа изглеждаше понесена върху тихите води на безбрежно море. Още младата трева — повече лайкучка, див карамфил и тинтява, — мекият губер на здравеца, всичко сякаш бе нагласено да отмори петте хиляди мъже след лудешкия им бяг към Балкана.

Тъй го усещаха и те — като някакъв тих празник подир усилен труд; като края на хармана, когато отвяваш плявата и насипваш препечено зърно в чувалите. Бяха си свършили работата, полагаше им се.

Всред тия отпуснати за отдих мъже главатарят се откройваше горчиво с новото си, измъчено лице. Той не съзнаваше, че и за него тази заран е празник: часа, в който се разплащаш, откупуваш своето право да пререшиш.

Върху поне трийсетина конски чула се изсипа сухо злато и сребро, камари имане. Фейзи стоеше над тях; планинското слънце отскачаше със свитки о метала, та по челото, по страните на главатаря играеха светли отблясъци.

„Дали и него не стресна такова богатство“ — помислиха си. А в този миг Кара Фейзи пресмяташе несметното, подбрано във всяко лъскаво колелце: два товара жито за една златица…

Кръгът мъже недоумяваше защо главатарят се бави. Пък той сякаш беше се надвесил над вода без дъно — бездънната мъка, труд и надежди, събрани върху трийсетина конски чула. Трябва да си бил аргатин, да не си забравил аргатските дни, за да прозреш какво стои зад една златица…

С усилие откъсна очи от златото и премига, като че навлиза в тъмница — всичко наоколо му изглеждаше помътняло, без цвят.

— Започвайте! — нареди и посегна за рабоша.

Първо взеха да мерят всичката плячка.

Мериха я до обяд. Мнозина сънливо триеха нос — уморяваше ги еднообразното движение на топуза, унасяше ги еднообразният звън на парите. Главатарят седеше, подпрял рабоша на коляно, а камата му отбелязваше всеки кантар с тънка рязка: едно, две, три, четири и пет — напряко.

Ако зад една златица стои несметен труд, какво ли се крие пък зад рязка върху рабоша? Ами зад четири пресечени. С какво се разплащаше той — с планините мъки на народа от Долна Тракия. И защо, по дяволите, вече два месеца търсеше зад всяко нещо скрит смисъл? Защо на тревожните въпроси трябваше да търси отговор той, а не ония, които родиха Кара Фейзи и докараха кърджалийското време? Това тук поне бе грабеж на гладници, синове и внуци на гладници, дето веднъж искаха да се награбят заради поколенията глад. Не бяха ли мерили триста пъти толкова имане — крадено по господарски закон имане — хора, които не знаят глад?

Едно, две, три, четири и пет — напряко…

Вече се боеше, че не ще има свършек, и то ще бъде наказанието му от хората и бога: да бележи безчет кантари плячка.

Но по обяд се свърши. Главатарят отпусна камата, разшава отмалели пръсти. Разшаваха се и мъжете, заприказваха. Не долови дали са очаквали повече или по-малко — ручавата на гласовете им беше безстрастна. Сякаш ги засити само видът на огромното богатство — бяха загубили мярка за сребро и злато.

Делбата оставиха за след пладне. Петте хиляди разбойници, пръснати мирно под буките, се заеха с овнешкото и пилафа, докато на няколко крачки от тях лъщяха приказно две камари.

Глозгаше без охота овчата плешка, а си спомняше своята първа пусия: тогава двама с Вели отмъкнаха от убития арнаутин чердже и половин торба пексимет. Фейзи беше си рекъл, че ако към тях би имало два-три гроша, не ще е убил напразно.

Навярно триста пъти по хиляди гроша лежаха накуп пред него; не по-малко алтъни. „Е, и? — пак искаше да попита. — Какво от това, какво оправя това?“

Дружината май се наяде и заприиждаха отново с провлачена стъпка към главатаря. Започваше работа, която не би свършил сам човек. Двайсетина от по-старите разсипаха парите върху поне сто чула. Докато натъкмят пет хиляди двойни камарки: една — сребърна, друга — златна. След тях минаваше Кара Фейзи да провери теглото; вярваха само на неговата ръка и око.

Когато привърши, златото светеше не жълто, а червено.

Оставаше последното: да изтърси всекиму неговото си. Колелото мъже се разтегли във върволица. Всеки стоеше на реда си, сякаш аргати чакат от господаря семе за посев, сдиплили торба или дисаги.

И това трая часове. Отдавна работеха на огън. Не бележеше, не отмяташе имена: гордееше се, че познава по лице всеки свой човек.

Виждаше ги как заставаха мълчаливи, внимателни, вдадени във важната работа, която вършеха. Пред очите му преминаваха не само лицата — и ръцете им: едри ръце на мъже, които прибират своята жетва. Следеше как се отдалечават от огнището му, а встрани припламват нови и нови огньове — всеки отнасяше своето към своя огън, като към някакъв затулен от буките дом.

Само едно не можеше да узнае: какво мислят те тази вечер след ситата си жътва. До похода към Стамбул бе вярвал, че държи юздите на дружината и я води: все напред, към Стамбул! Сега беше различно — какво различно?

Не искаше да си признае още, че различното е самият той.

 

 

А дали едничко той?

На следната вечер ги видя да се упътват към неговия огън и нещо го жегна: започваше краят. От Стамбул носеше някаква неясна тревога — нещо не е в ред. Стамбул тепърва имаше да му връща.

Огънят на главатаря беше, както винаги, към най-горния край на ската. Десетината мъже, упътени нагоре, пристъпваха бавно, загледани упорито в стъпките си. Досмеша го — та те се плашеха повече от него пред онова, което предстоеше! Дали не ги стряскаше участта на Вели разказвача? И нима не си даваха сметка, че когато Вели умря от ръката на главатаря, времето работеше за свободния разбойник, а днес срещу него…

За късо помисли: сега чело на времето са те — мъжете, преминали през размирието, доволни от своята жетва.

Десетината застанаха пред него, а мълчеха. Приличаха на хора, страшно сърдити някому; сърдеха се на себе си.

— Е, и? — зададе им късия въпрос, чийто отговор търсеше отдавна. — Какво ви е донесло?

— Дойдохме да те питаме… — започна нерешително един бюлюкбашия, дето ходеше с Кара Фейзи още от Ихтиман: — Искахме да те питаме дали ще ни отпуснеш.

Знаеше със сигурност, че ще си вървят вече и без неговата дума. Но стоят и се потят под погледа му от едната човещина: за да не го огорчат. Дано Кара Фейзи не забележи, че е свършило неговото време.

— Защо? — Все пак поиска да чуе защо. — Малко ли спечелихте при Кара Фейзи? Къде ще намерите такова?

(Сега ще се втурнат да му доказват, че работата не е в парите, че просто ги е победило величието на Стамбул, стреснал ги е низкият съюз на аяните и новият вятър в Румелия.)

Но отговорът беше ненадеен:

— Тъкмо в печалбата е всичкото.

И се заоправдаваха; все още твърде много държеха на Главатаря:

— Какво струва злато в гората?

— Броим го и го заравяме — толкоз…

— Все едно че заравяме суха шума.

— Виж какво, аз ще поседна, седнете и вие! — разпореди старият беглец.

— Ходихме ли ние с тебе петнайсет години? — започна той издалеко. — Ходихме. Станахме ли най-голямата, най-страшната дружина кърджалии? Станахме. Награбихме ли се до насита? Награбихме се. Така. Сега работата е проста. (И уж беше проста, пък беглецът пак мисли немалко, преди да продължи.) Туй злато, дето го събрахме, не е никакво злато. Защото е закопано в гората. Всеки от нас има пари, колкото трима най-тежки търговци във Филибе или София, да речем, а какъв е той? Разбойник, фудулия. Един кон води, с един чул се завива и носи два пищова — толкоз. Какво го топли тогава златото?

— Нищо, разумява се — обади се някой.

— А искаме да ни стопли! — дръзко отсече беглецът и втренчи небоязливи очи в главатаря. Искаме да живеем човешки! Нали затова и тръгнахме с тебе, та двайсет години не знаем къща и сушина: за да имаме. „Стига нас са мълзили — викаше ти, — нека и ние най-сетне измълзим други!“ Права дума. Ама то какво излезе? Вървят си годините, златото лежи в земята, а за нас — ни сушина, ни двор, ни челяд.

— Е, какво? — стрелна го над огъня главатарят. Ако се върнеш долу, ако мирясаш, ще те застъпят отново и побирчии, и кадии. За това ли беше всичкото, за два товара алтъни?

— Та да не са малко два товара? — намеси се друг, българин от Златишко. — Кой ще те застъпи, ако хлъзнеш бакшиш? Някога ни газеха, защото нямаше с какво да се откупиш, защото си говедо някакво, селяк. А сега кой мисли да се прибере на село! Из градовете ще се пръснем, ще заловим алъш-вериш, занаят някакъв. И ние да разберем защо са били двайсет години по гори и кърища.

„Вървете, майната ви!“ — би рекъл; усети, че са прави за себе си, а не го грееше тяхната правда. Но наместо туй се запазари, без да разбере как стана тя — сякаш се силеше да отложи часа на свободния разбойник.

— В какви градове ще кондисате, да чуя? Ще изкарате златото си наяве, та утре да го обере друга дружина, че и моята може. Кой купец прокопса посред размирието?

— Беше тя! — вметна беглецът. — При Пазвантоглу купците са на почит; другите градове пази шарампол. То в село вече е мъчно да влезеш, камо ли в град! Късмет имахме ние с Долна Тракия, тук за нас какво остана? Проста работа. Свърши тя…

— Коя свърши? — като ужилен се оттласна Кара Фейзи. — Така ли свършва тя? Пазвантоглу държи половината Подунаве, половината Белградски пашалък, половин Влахия. Кой е Пазвантоглу? Наш. Докато него не събори Портата (на̀ да видим как ще го събори!), не може да свърши кърджалийското. Ами Долна Тракия? След година да минем оттам, нови чували злато ще отнесем.

— Няма! — с ожесточение рече беглецът.

— Защо?

(Ама Кара Фейзи спореше, пазареше се, обещаваше плячка наместо победа!)

— Няма! — повтори беглецът. — Идущия път ще заварим и Долна Тракия в шарамполи, ще видиш!

— От аяните се уплашихте — насмешливо каза главатарят, дано не поличи, че и него плаши съюзът на уседналото размирие.

— Не от аяните — без обида отговори беглецът. — Просто, изучи се народът, това е. Ако се биеш срещу паша някой, на такъв бой се вижда краят, печелили сме ги такива боеве. Раята е навсякъде, дома си е. С едно село се оправиш някак (прибереш, колко да вечеря дружината сух хляб), утре се бий за друго. Е, за всяко пладне и вечеря по село да вземаме, тъй ли?

— Ами! — избоботиха пет-шест гласа.

„По-рано взимахте по село за пладне и друго — за вечеря“ — щеше да отговори, но премълча. По-рано си беше за по-рано.

— Ваша воля! — заключи.

— Не ни запомняй с лошо!… — заглади остротата на предишните си думи беглецът.

(В това Кара Фейзи забеляза следа от старата му близост с Вели. Нима разказвачът на анадолски масали щеше да остави по-дълбока следа всред дружината от Кара Фейзи?)

— … Сам виждаш, не може без край. Колко е от живота на човека? Преминахме. И на нас се дощя да кондисаме, да подхванем работа, да има кой да ни затвори очите, като умрем. Човещиния…

— Човещиния… — повтори Фейзи неопределено. — Здраве да е!

— Нейсе. А на тебе сполай, Кара Фейзи! Не ще те забравим. Аргати и просяци бяхме, направи ни хора, сполай.

— Нейсе — пак повтори той.

С облекчение отгледа гърбовете на десетината, докато слизаха ската.

„Направил съм ги хора… Защо? Мигар два товара злато правят от роба човек? Че заради тия два товара е могъл просто да причака хазната и да я ограби, да убие търговец и го окраде. Защо трябваха двайсет години зулум, пепелища и леш, ако е било заради два товара пари?“

Цяла нощ чуваше как шетат между огньовете, шушнат и се стягат за път. Те тръгваха не заедно, а по трима и петима, на разни страни. Буден, долавяше стъпките им в тъмнината — тежки стъпки на натоварени гурбетчии, дето се прибират след печалба дома.

Заранта станът изглеждаше сиротен с широките хармани празнота, с черните угасени огнища. Така, на око отмерено, повече от хиляда души бяха го напуснали.

„То е прилепчиво — мислеше си. — По-скоро да ги махам оттук, инак утре ще бъдат наполовина. Веднъж да ги прехвърля в Подунавето, при Пазвантоглу.“

Не стигна до утре. Привечер дойде онзи, когото преди седмица бе изпратил във Видин. Той му обади, че Пазвантоглу не искал главатаря на своя земя. Осман преговаряше с царе, крале и консули, та не желаеше да минава за ортак на някакъв разбойник.

Под буките на Бузлуджа Кара Фейзи отново стоеше с лице към Тракия. И отново, за бог знае кой път, се питаше: „Е, и?“