Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (32)

VII

В същия ден, в който конарци се прибраха, пристигнаха и видинските еничари.

Дълги дни Фатма хатун бе се ослушвала. И дочака. Макар този, дето се върна от Влахия начело на видинските оджаклии, твърде малко да приличаше на нейния син. Да, сега Осман бе наистина негласният вожд на еничарите в калето, Фатма го долавяше по почитта, която снишаваше грубите мъжки гласове в селямлъка, по новата увереност у Осман.

Всичко това бе странно за Фатма, която цял живот беше преливала у сина си своята жажда за светско познание, опасните си стремежи към обнова, омраза към остарелия, скован, неспособен за живот османски род. Опита се да го укори заради съюза му с най-прогнилата от всички части на скърцащия турски чарк — еничарството. Син ѝ я изгледа студено, със сянка от непреболяла болка.

— Зная, че си права. Но не всеки избира жребия си, други избират за нас: времето, случаят. Селим хан проигра всяка надежда за обновление с детинската си игра на новости. Срещу тези сакати новости сега са настръхнали всички — аргати и селяни, еничари, дервиши. Те са многото, с тях е силата. Остава ми да заложа на тях, нали?

— А не ти ли минава през ум, че ако всички биха мислили като тебе, светът би тъпкал на място от сътворението си?

— Навярно — съгласи се той. Фатма изричаше неговите някогашни мисли. — Но аз не искам да запиша името си в историята, майко. Предоставям това на Селим хан. Искам само да успея. А успява онзи, който върви с времето си. Сърди се нему, не съм го направил аз.

Да успея!… Цялата воля на сина ѝ бе насочена в тази цел. През селямлъка му напоследък се претакаха какви не хора, спореха, уговаряха. Връх на всичките тия неясни кроежи бе назначението на Осман за откупчик на новите данъци в санджака.

Както всеки умен човек, Фатма се боеше от смешното, а син ѝ ставаше смешен: Осман Пазвантоглу бе наддавал наред с пропаднали аги за разни данъци! Но и този път той посрещна студено укора ѝ:

— Само като откупчик ще мога да обиколя незабелязано санджака, да се свържа с разни хора, да опозная края си. Не виждаш ли, че по петите ми дебнат копоите на Изет Ахмед паша? (Този бе новият мутафъзин на крепостта.)

И веднага данъкът се стори на Фатма не тъй смешен — зад него, както зад всяка стъпка на Пазвантоглу, прозираше някакъв замисъл.

 

 

Осман се навдигаше почти по тъмно през тези летни утрини; Фатма го чуваше как дълго се плиска и пръхти през студените струи на чешмата в градината. Когато отново се изкачваше на чардака, зачервен, с мокри мустаци и кичури, на майката се чинеше, че син ѝ още не е станал мъж: момчешки бодро бе лицето му, момчешки нетърпеливи — бързите му стъпки.

Той изпиваше на крак кафето си, докато Исмет оседлаеше конете; подвикваше на Фатма хатун да не се тревожи, защото можел да се забави и ден, и два. После портата хлопваше, а майката се връщаше в одаята си да чака измъчено тия ден или два. Защото все си мислеше, че работите по данъка, такива, каквито ги реди син ѝ, не са съвсем безопасни.

При една от тези обиколки — вече беше юни — Осман навести и Извор, най-големия от старите си бащини чифлици; селото, над което мина еничарската ягма през онази първа година на войната.

Кой знае какво теглеше винаги сина към земята, която бащините му врагове бяха грабнали от Омер. По-право, Осман никога съвсем не беше се отказал от тази земя, продължаваше да я брои за своя и да бъде уверен, че до някой ден и Извор, и Мусоман ще се върнат към имота на рода му.

Извор още не беше се съвзел от страшната нощ преди пет години. Личеше си, че половината му рая я няма — много къщи си стояха опушени, със сринати покриви. Но не толкова грозни изглеждаха развалините сега, когато над тях бяха преминали зими, пролети и лета. Висок бурен — цъфнал пъстро през юни — обвиваше порутените прагове, прокрадваше се между разкъртените стени. Дива лоза се виеше по плетищата, лишеи покриваха купищата камъни и кирпич.

Не целият Извор беше мъртъв — шестдесетина къщи живееха някакъв полуживот: закърпени как да е, немазани, покрити със слама или със суха пържина, с разградени, необичайно широки дворове, обрасли и запуснати. Тук-там помежду им се мяркаха селяни, по някоя коза или дори крава.

Пазвантоглу влезе в Извор начело на малка дружина: двама слуги, петима гавази. Макар тъкмо накрай село да бяха парясаните къщя, долови как изворчани се засуетиха. Разтичаха се деца, сякаш прехвръкваха между троскота и равнеца, совваха се из дворовете или се залепяха зад някой разронен зид и през пукнатините му подплашените им любопитни очи бодяха Осман. Знаеше си, вестта за дружината ще пристигне досред село преди дружината; махна ръка на своите хора да побързат и сам смуши коня. Докато погледнеш, бяха на мегдана.

— Съберете раята! — подвикна той развеселен, защото предусещаше какво ще се случи оттук нататък.

Младият Пазвантоглу очакваше много определен карагьозлък, та му беше смешно. Чакаше Осман, а очите му бягаха над жалките покриви на Извор, през полето.

Земя… — каква земя! А я виждаше запусната, сякаш заварено дете. „Серсеми! — за миг го задави гняв. — Такава земя да докопат дедите ти, а ти да я изтървеш да буреняса. От едната некадърност, от това, че господарите знаят как да щавят раята, та и да работи от заран до вечер, и да не се влече недояла.“

Хората вече прииждаха към мегдана. Засмя се на себе си, беше отгатнал. Ей ги двайсетината вечни старци, боси, жалки и смирени; сюрията дечурлига, докъде осемгодишни.

„Де-гиди, шмекери!“ — рече си. Много нещо бе изтърпял Осман Пазвантоглу, но не и глад. Затова не можеше да разбере колко много те учи гладът.

Старците стояха пред сайбията посред мегдана. Разгледа ги: мършави, убити хора. Но защо му се струваха близки тези стари, изрязани лица, та намери в тях нещо до обич познато? Омер, Омер — баща му… Как много личеше у него гяурската кръв; не беше ли Омер сестриник някому от тия тук? Докога ще усеща и Осман чуждата кръв?

— Ага, събраха се…

Исмет не можеше да разбере защо господарят като че ли взе да не вижда и чува.

— Да. Сега…

Обходи със студени, господарски очи купчината хора.

— Гяури! — изрече, без да потръпне вече гяурското у него. — От месец аз съм събирачът на новия данък в санджака Никопол. Казвам се Пазвантоглу, Осман Пазвантоглу.

Искаше да разбере как ще посрещнат това хората. Никога не бе повярвал, че раята знаела изтънко какво става не само наблизо — в крепостта, — но и далеко: във Влашко и Стамбул, по бойните полета, из Балкана. Дали наистина (както; твърдяха някои големци) в дъното на тази жажда за новини не лежеше смътна надежда? „Невъзможно!“ — бе мислил, без да подозира, че то е чиста истина.

Ето, щом произнесе името си, долови, че изворчани хубаво познават целия летопис на рода му. Уж не помръднаха, а очите им станаха по-внимателни — бяха забравили дори да се правят на малоумни.

— Какво мислите за тази работа?

Надяваше се, че ще ги накара да проговорят, а сполучи само да изтрие тревожната напрегнатост върху лицата им. Срещу му отново стояха убити, слепи за всичко хора. Петдесет поколения предци, живели в мъка и страх, тежаха повече от една милостива дума, дошла от потисника.

— Кажете какво мислите! — усещаше, че кипва.

Той, турският първенец, най-богатият човек в края, ги огряваше с благоволение, а те смееха да мълчат.

Преди да почувствува, че го напада яд, почувствуваха това ония, дето се правеха на по-тъпи от говеда. И още: че трябва веднага да проговорят, ако не искат да стане лошо. Сякаш отнапред нагласено, обади се най-парцаливият:

— Честити сме, ага, че тъкмо на такъв личен първенец е паднала тая чест.

„По дявола! Няма ли начин човек да проникне до тях? Дали не е права Фатма хатун, когато вика, че раите биха тръгнали подир шейтана, но никога подир правоверен?“

Без да ще, спомни си колко лесно му вървеше между еничарите, а сега трябваше да говори той, да убеждава той, едва ли не да моли за доверие.

— Не мислите ли си: синът на Омер Пазвантоглу ли дойде да събира новия данък? Познах, а?

Селяните мълчаха.

— Зная, че съм познал. Да, до сина на Пазвантоглу опря, защото и той трябва да живее. („Защо няма присмех в очите им? Не може да не са чули, че съм най-богатият човек във Видинско.“) Та кога ще се издължите?

— Нямаме, ага. Виждаш, душа не ни е останала.

— Виждам. А кое ви взе душата? Из Видинско, слава на аллаха, няма кърджалийски зулум.

Пак мълчаха. „Въдица ни хвърляш, кучи сине! — мислеше всеки зад смиреното си жалостиво лице. — Другиму върви да продаваш шмекерлъци! Раята е парена.“

— Нищо, мълчете. Пазете страха си. А аз ще ви кажа какво ви е превърнало в просяци: измислиците на Селим хан. Така ли?

Онези гледаха в земята, ще рече, усещаха, че очите им ги издават. „Добре, вече по-добре!“ — помисли той.

— Това съсипа богопазения ни край: плащаме заради Севлиевско и Плевенско, Шуменско и Русчушко. Оттам хазната не прибира ни грош.

Рязко, но скрито няколко чифта очи стрелнаха изпитливо агата, после — тоя и оня от купчината. „Подкокоросва ни! — искаха да предупредят те. — Внимавайте, не се ловете!“

Пазвантоглу направи знак на слугите и гавазите си да се махнат. Почака, докато ги видя да разседлават и се изтягат до плетищата. Нямаше какво толкоз да крие от тях, знаеха наизуст речите му по чифлиците. Направи го, за да спечели вярата на селяните.

— Защо ви чудят думите ми, нима мислите, че един господар има голяма полза от разорението на Видинско?

„Така е, мамка му! — явно си рекоха хората напреде. — Най-сетне си каза болката, турско псе!“ Размърдаха се, като че отпускат вдървени нозе.

— Защо не седнете? — Осман сякаш едва сега забеляза, че старците стоят прави.

— Нищо, ага. Тъй ни е добре — обаждаше се все същият.

Навярно бяха се уговорили другите да траят, за да не сбъркат работата.

— Когато един господар е истински господар — продължи Осман, — познава се по раята му: и той е сит, и тя сита. Вам кой е сайбия?

— Нямаме си. Земята ни е султанска. По-преди я наемаха от хазната разни аги, ама откак през Извор мина ягмата, никому се не ще да заложи пари и ни откупи. Султанът ни стопанисва.

— Бог високо, цар далеко — подхвърли двусмислено Осман.

Някой изсумтя, то беше първият допир на Пазвантоглу с раята. „Сполучих, сполучих!“ — израдва се едва не с глас.

— Е — прекара поглед през лицата им. — Не е лоша земята на Извор, не са лоши и хората му.

— Ага, видиш колко е останало от хората на Извор. Ягмата отнесе поне половината ни. Други се пръснаха къде очи видели, отглади измряха децата, само старци сме…

— Зная — прекъсна той заучените жалби. — Ама никой не бяга от доброто си. Ако пак се съвземе Извор, хората му сами ще се върнат. А Извор може да цъфне като никое от видинските села.

„Ще — мислеха си селяните, — ще цъфне, та няма да върже! Току казвай какво ти е допарило!“

— Аз ще откупя Извор от хазната — твърдо и съвсем неочаквано обяви Осман. — Какво ще кажете?

— Ще сме честити да имаме за сайбия първия мъж във Видинско — неочаквано дойде и отговорът, докато целият вид на мършавите, изцедени хора най-малко издаваше честита изненада.

„Купувай и откупувай и върви на майната си! — като че ли говореха затворените им лица. — Не е ли все едно кой ще ни дои и коли?“

— При мен ще е друго, не искам да ви лъжа. — Сега вече думите се лееха. — Не ми е потрябвала разсипана рая. Ще ви вземам по една пара на дьонюм земя; когато дойде да храня дружина, ще ми продавате зърно и овце, както вървят на видинския пазар. И още днес ще направим махзар, че селяните от Извор са разорени до краен предел, та Портата да им опрости данъците на новата хазна. И аз ще подпиша махзара, така ще тежи повече. Ако везирите, дето заглавикват падишаха, откажат милост, аз ще ви наредя да не плащате, нека с мен се оправят султановите побирчии. За две години ще се отръскате. Хеле, щом се покажат и тия изровчани, що се крият из върбалака и в Балкана.

Бавно, съвсем полека хората вдигнаха очи, заразглеждаха чудноватия сайбия; нали човек не среща всеки ден смахнати. А защо да е смахнат? Май че — само хитър; искаше да изкара скритите изворчани, та да прибира повече десятък и даждия. „На нас ли! — мислеха с упорита злоба двайсетината. — За вчерашни ли ни взимаш?“

— Сполайти, ага! — обади се пак нефелният. — Каквото свършиш, за душата ти ще е. И право рече; никой не бяга от доброто си. Щом наистина в Извор заживеем добре, не само от Балкана ще слязат нашенци; от целия край народ ще се струпа в наше село.

„Трябва да си сляп, та да вземеш раята за загубена — разсъждаваше Осман. — Купува те и продава.“

— Дайте да направим махзара — каза на глас. — Разгеле, имам дивит и книга.

Е, с това вече сбърка!

„Носил си дивит и книга, а? Ще рече, отдавна си намислил да изкопчиш писмо от нас, а един дявол знае какво ще туриш вътре — кой го чете? Пък ние палец ще ударим, сами ще се наврем между тоягите, така ли?… Не на нас, не на нас!“ — примигваха двайсет чифта очи срещу му, а същият старец издума:

— Ние не се жалим от хазната, ага, жив да си! Щом на султана е потрябвало нова хазна, знае си работата султанът. Ще плащаме, къде ще вървим? Затуй е тя, раята, за да плаща.

„Къде ще вървите, триста шейтани! — не можеше да се окопити Пазвантоглу, който от една дума бе спечелил целия оджак във Видин и Белград. — Ще уловите драките, щом се зададе побирчия! Затова и не ви е еня дали ще ви опростят; и без махзар ще я наредите!“

— Добре — рече, все едно че не се сеща, дето го правят на маймуна. — Махзара ще напишат видинските първенци. А вие си гледайте работата и знайте, че цялото ви добро иде от Осман Пазвантоглу.

Изви коня, подвикна на дружината си. Докато гавазите се стягаха, двайсетината от Извор продължаваха да си стоят търпеливо.

Пазвантоглу бе ходил на поход, беше стоял очи в очи с всякакви душмани — яки, въоръжени до зъби или ехидно-сладки, изучени на бойно изкуство или лудо дръзки. Но чак днес, когато обърна гръб на двайсет души изпосталели селяни, почувствува какво е вражда. Студенееше по плещите и тила му.

Малката дружина се закри зад дувари и буренясали покриви. Едва тогаз хората се разшаваха, насядаха под сенките. Полека към тях се запрокрадваха други, вече не старци — млади и здрави мъже. На мегдана сега имаше три пъти повече хора, искаха да научат за какво са идвали турци в Извор.

— Каква беше тая? — попита един.

— Хич мога ли ти каза? — Същият старец вече не изглеждаше нефелен. — Осемдесет години живея, а такова не съм видял.

— Разтури се светът! — Това рече пък друг старец. — Нищо не разбирам. Идва ти на крак сайбия, сам се натиска да ти стори добро…

— Добро! — Полича си, че уж нефелният е зъл за трима. — Плюл съм аз на тяхното добро! Турил си е нещо наум песият му син и иска с наши ръце да бръкне в жаравата, това е!

— Е, харно де — прекъсна го примирително младият. — Ами че той зло може да стори и без да те пита. Друга ще да е работата. Името си обади ли тоя?

— Пазванджийският син бил, рече. На Пазвантоглу, дето по-лани го затри пашата.

— Така кажи! Тогава всичко е ясно.

— Ами!

— Не се ли сещате каква е тя? Омер нали го убиха заради доброто на Видинско. Щял бил, викаха по онова време, така да нагласи, та нашият край да няма никакво вземане-даване със султана. Тъй чувах.

— Зелен си ти, момче, нас питай за какво са пребили някой ага. Една им е на тях грижата: кой ще прибира данъка. Това ще да е бил грехът и на Пазвантоглу.

— Е, че какво ти викам аз? Пак не ще е бил като другите. Кого от тия обирници са затрили, загдето крадял султанов данък? Не ми разправяй ти, нали походвам до Видин — всички във Видин говорят за Пазвантоглу. Бамбашка е тяхната.

— Ще я видим, не бой се. От тук на там ще сме рая на този Осман.

— Дума да няма — обади се пак уж нефелният, — хитър е поганецът му. Ама и ние не сме пасли трева. Ще чакаме, ще видим…

Никой не отговори, съгласиха се, изглежда. Малко ли бяха изтърпели, та да се ловят на дума? До вечерта хората от Извор забравиха, че отзаран е идвал някакъв ага и им е обещавал майка и баща. Отдавна нищо вън от хляба и кръвта не важеше за раята.

 

 

Изворчани не знаеха, пък и не им беше работа да знаят, че след три дни Пазвантоглу наистина откупи Извор, че след седмица стана господар на големия, запуснат чифлик в Гърци и на един по-малък във Врачовица, който граничеше със самия Тимок. Отделно Осман Пазвантоглу купи четири къщи в самата крепост и половината дюкяни по Голямата чаршия.

Сякаш на младия Пазвантоглу наистина му беше мръднало. През размирието всекиму се щеше да се отърве от имота си, та да крие само сухо злато, а Осман купуваше и купуваше: „Бие го парата — викаха си видинлии, — чуди се къде да дене дядовото и бащиното си имане. Пък и смахнат може да е. Нали майка му, казват, все книги четяла.“

И на друго биха се зачудили изворчани, ако да знаеха: още същата вечер Пазвантоглу наистина написа махзар до Портата, занесе го във видинската еничарска къшла — там го подписаха десетина най-първи аги. И всеки път през следните дни, когато откупуваше ново село, нов чифлик, ставаше все то: Пазвантоглу молеше султана да опрости раята му от данъци и ангария.

Фатма хатун недоумяваше какво стои зад неочакваната привързаност на сина ѝ към чифликчийството. Ако Осман речеше от днес, та докрай да не изброи алтъните си, да не прегледа бащините си вересии, имаше що да яде и пилее.

— Какво е станало днес в града? — попита го една вечер, когато седнаха двама на трапеза. — Голяма глъчка имало, каза гавазинът.

— Прочетох на мегдана махзар от видинските първенци до Портата. Това е всичко. Петък е днес, исках да чуе повече народ от селата.

— А какъв е този махзар?

— Молим Дивана да купува от селяните добитък по цените на пазара, не на хазната.

— Мислите си, че Диванът ще ви чуе? Парата с куршум гонят!

— Нищо не мислим. Само раята трябва да знае, че Пазвантоглу и хората му се борят за правата ѝ.

— И друг път съм ти викала: много е лъгана раята, всичките ти тънки хитрости не ще уловят място, докато наистина не ѝ олекне поне с грош.

— Да, с очите си видях, че си права. Ще трябва наистина на раята да олекне поне с по грош на къща, ако искам да минава думата ми пред нея.

— Ами ако Портата не склони?

— Щом не склони, ще платя данъка на Видинско аз.

— Та това са хиляди грошове на вятъра!

— Не на вятъра, майко. Ще ми се върнат стократно. Пък и не казах, че ще излязат от моята кесия. Ще ги взема от разбунтуваните еничари в Белград. Вчера проводиха човек да ме молят за помощ срещу Портата.

— А те откъде ще съберат толкова пари?

— Вече ги събират от раята на Кладово и Пожаревац. От занаятлиите. Грабят наред, затова са и побуяли, нали за да грабят.

— Ще рече, от раята за раята… Такава ли ти е сметката?

— Че лоша ли е? Всеки главатар на размирници ще трябва да си плати, за да има зад гърба си Видинската крепост и Пазвантоглу. Мене ми трябва две-трийсет села в санджака да живеят по-хубаво от всички села в държавата. За да чуят другите, че се живее само при Пазвантоглу. А това може да бъде само за сметка на съседната рая, не е чак толкова дълбок джобът ми.

В гласа на сина ѝ имаше онова самодоволство, което най-много плашеше Фатма хатун: как човек с ума си ще повярва, че е безгрешен, че нещата послушно ще следват замисъла му?

— Не ти ли се струва, че има твърде много „ако“ в цялата тази хитра постройка? Все пак на този свят бива воля и вън от твоята.

— Сигурно. Може и нищо да не излезе. Но аз трябва да мисля и работя тъй, като че ли не може да не излезе. Ако някъде съм сбъркал, остава един изход…

„Да се убие! Навярно това ще каже… Не, господи, не! Запази ми поне Осман!“ — помисли отчаяно Фатма.

— Какъв изход? — прошепна тя.

— Да започна всичко отново. С други средства. А може би и със същите.

Пак беше го взела за Омер. Кога най-сетне щеше да навикне, че син ѝ има съвсем друг аршин за света?

— Вземи си баклава — покани го; отщя ѝ се повече да говори за работите му.

Синът пресегне, задъвка, а си личеше, че умът му е другаде.

„Та за него е безразлично какво яде, нему и яденето не се услажда! Навярно е страшно да живееш така, само с една мисъл, сляп и глух за всичко извън нея…“

И сега, когато Осман облизваше пръстите си, по които се стичаше гъстият, сладък до прималяване сок, на лицето му нямаше наслада, а напрежение.

— Ти знаеш ли, майко, как човек трябва да поиска вдовица? — рече той внезапно.

— За какво ти е вдовица?

— Как за какво, за жена.

Фатма помълча, докато се освести. Сетне се засмя със закачлива, разбираща усмивка. „Напусто го мисля толкова погълнат от работа — рече си. — Виж ти какво имал наум Осман!“

— Коя е тя? — попита.

— Юмихан хатун, вдовицата на Ахмед ага.

— На този ли, който умря на война? Ами че тя не е по-млада от мене, Осман! Да беше се вредил за някоя от дъщерите ѝ. Богати са.

— Не съм се вредил и туйто. Добре е, че са вече омъжени, та оттук нататък няма какво да се къса от имота на Юмихан.

— А на тебе дали ще роди дете?

— Ако не роди, ще взема друга да ражда. Не ме гледай така, майко! Само с Юмихан можем да си върнем Мусоман. Най-богатият чифлик във Видинско е много важен, знаеш. Щом почна да подсилям крепостта, тази земя ще ми трябва.

— Ти виждал ли си я? — попита едва чуто майката.

— Как да не съм, онзи ден ходих, от Видин до чифлика е час път. Яки табии могат да се вдигнат там. Такова кале ще стане Видин.

— Аз не за земята, за Юмихан те питах.

— А, нея ли? Не съм я виждал. — Позамисли се. — Та как ще стане то?

— Баща нямаш, ще изпратим вуйчо ти. А при кого, и аз не зная; баща ѝ умря отдавна, братята ѝ се запиляха из Влашко и още не са се върнали. Дали е редно направо при нея?

— Че защо не? Не е малка, няма да се излъже. Ами ако е много грозна, а?

Засмя се с глас — тъй рядко се смееше гласно, та Фатма настръхна от острия, резлив звук. Даде си вид, че нещо липсва на трапезата, колкото да излезе из селямлъка.

Застана на зашумения чардак. Думите на Осман бяха я върнали в миналото ѝ. Спомни си как преди повече от трийсет години беше прекрачила същия праг. Отмаляла, едва изкачи стълбата. Отиваше срещу великото тайнство — обичта между двама души, — какво щеше да ѝ донесе то?

Твърде малко бе ѝ донесла обичта към Омер Пазвантоглу. Един син. Човекът, който сега дооблизваше пръстите си, говорейки за великото тайнство като купец, който пазари по-млечна крава.