Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (19)

I

Втора година траеше войната. Преваляше четвъртата година на голямата суша. Никой от хората, които плащаха данък и отиваха в бой, които търгуваха или водеха войници, никой от тези хора в края на хилядо седемстотин осемдесет и осма година не усещаше, че прекрачва някаква граница — границата между две времена. Просто отново, както толкова пъти — мислеха си те, — се е разбъркало. Ще улегне пак, ще потече постарому. През годината, която идеше например: хиляда седемстотин осемдесет и девета.

 

 

Зимата беше такава, та кой да е татарин не би могъл да язди повече от четири-пет часа. Пък Оджак е далече, накрай света, и от него до първата смяна на конете има десетина дни. Затова вестта за падането на Оджак дойде в Стамбул едва през последните дни на старата година.

Както му е ред, не султан Абдул Хамид прочете въпросното писмо; падишахът не четеше и много по-важни. Еминът на дефтерхането, който от години не намираше време за сън, пробяга с очи листа. Беше капнал, затова му се стори, че сънува. Заникна по-хубаво. Не сънуваше. Паднала бе последната османска твърдина на северния бряг.

Всички в сарая очакваха това, откак Хасан паша изведе корабите си из залива на Оджак. И все пак беше лошо, много лошо. Защото някой трябваше да го съобщи на султана. Абдул Хамид не прощаваше неприятните вести и нарочваше вестителя, сякаш той е крив за поражението, недобора или смъртта. Еминът на дефтерхането подхвърли новината на началника си, той — на своя началник, докато най-после опря до каймакам-пашата — сановника, който заместваше великия везир. Каймакам-паша въздъхна дълбоко и се упъти към сарая.

При портата на щастието — третата порта — началникът на белите евнуси го пресрещна и му каза, че падишахът не бил здрав, но може би ще го приемел, ако работата е много важна. Как му се щеше на каймакамина да отговори, че не си струва трудът да безпокоят падишаха с дреболии! А вместо това рече: „Важно е. Неверниците са взели Оджак.“

Султанът чакаше първия си сановник в одаята, където спеше. Приличаше на всяка друга одая във всеки конак: широка, с висок таван и два реда прозорци. Покрай стените имаше миндери. Десетина свилени възглавници, една лъвска кожа пред миндера, меден мангал с догаряща жар — така изглеждаше покоят на султана и халиф.

Личеше си, че падишахът не е добре — това бе първото, което забеляза каймакам-паша, докато се покланяше дълбоко. Абдул Хамид лежеше, високо подпрян на три възглавници. Тлъстите му плещи и гърди, коремът, който заемаше почти цялата му предница, издуваха смешно среброткания халат. Разкопчал го беше почти до кръста — тъй правеше винаги когато започваше да го души. Меките пръсти, покрити с пръстени (Абдул Хамид носеше дори и на палеца), едва се събираха на върха на корема му. От целия него, отпуснат като мъртва вещ, вееше умора и досада — умората на човек преял, препил и какво ли не превършил; досадата на остарял мъж, когото не оставят да подремне на мира.

Както всеки път, на каймакам-паша най-противно се стори султановото лице. „Е, и аз не съм хубавец — помисли си, — нито съм по-млад от него, ама дори мечият задник е по-красив от лицето му.“ Подпухнало, сякаш разплуто, сиво-жълто, с широка, къса, побеляла брада, що захващаше от носа му. Носът — широк и месест — едва се отделяше от бузите. И всред цялото това великолепие под две ниски рунтави вежди надничаха очичките. Има хора със свински очи, падишахът на османците беше от тях.

Не помръдна, когато усети, че влиза първият велможа. Някъде съвсем издълбоко, откъм бездънната кухина между брадата и коленете на падишаха, се навдигна глухо хъркане, премина в задавена кашлица, която изписа на лицето му страдание — всяко поклащане на огромното проядено тяло извикваше болка. Сетне, след доста време, кашлицата затихна и каймакамът чу:

— Много важна ли е тая работа?

— Стори ми се, че не чака за утре, затуй си позволих… Добре ли е със здравето повелителят на всички правоверни?

Султанът едва махна ръка — бледата светлина на декемврийския ден заигра в елмазите и рубините върху тази ръка, — като да искаше да каже, че какво ще се говори за здравето му: ясно беше, че е лошо.

— Та, казваш, каква била работата?

— Отзаран е дошло писмо — хвърли се с глава напред пашата. — Съобщава, че Оджак бил взет от неверниците.

Абдул Хамид се извърна с рязко, съвсем непривично за него движение. Гледаше каймакама, а каймакамът гледаше в килима. Когато посмя да вдигне очи, бе поразен — можело да изрази нещо лицето на султана! Страх и ужас, гняв и мъка изразяваше то. После падишахът се опита да вдигне ръце като за молитва или заповед, а те не го послушаха. Отхвърли глава дълбоко назад, бялата диплена чалма с елмазеното слънце над челото се свлече, а без нея повелителят на правоверните заприлича на стар търговец, току-що научил, че са потънали всичките му гемии.

Глухо и на пресекулки извираха думите от устата, му (единият ѝ ъгъл беше се изкривил надолу и оттам се стичаха в брадата старчески лиги — каймакамът чак се погнуси).

— Иде… страшното! Сега няма кой… да ги спре. Бунтуват се… всички се бунтуват… Проклети да са! Крихте… крихте от мене… Това е началото… на края. И все ти… винаги ти… ми носиш такива новини. Върви в джендема. Махайте се при тартора всички!… Не оставяте… човека… на мира! Хекимина! Викай… хекимина! — изхриптя. — Оджак… можеше да ме почака… да умра!

— Падишах! — изписка подплашено велможата.

— Не ща да чуя… Нищо не ща… да зная! Не аз… надробих тази попара! Хекимът!

Той вече беше влязъл — сухият дребен левантинец с хитри очи. Само в него имаше вяра Абдул Хамид, само той му затискал душата. Каймакам-паша тихо се измъкна, по-хубаво ще бъде да го няма, докато разбере накъде ще избие работата.

„Не ти! Сигурно аз я надробих!“ — мислеше си на излизане от Портата на щастието. Каймакам-пашата беше един от многото, които никога не повярваха в добрия изход на войната.

 

 

Отдавна вече Роберто Лоренцо, бакалавър на естествените науки от университета в Падуа и лекар на европейските посолства в Пера, влизаше лесно в Топкапу. Всички в сарая познаваха италианеца; той като че ли бе станал част от хилядната челяд на Топкапу. Често дори капуджиите или евнусите, що го водеха, разменяха с него думи — за времето, за редушките.

А и Роберто Лоренцо вече не се чувствуваше и не мислеше, както преди десетина години. Чудно му беше например че все още някои от университетските му другари го питаха в писмата си с какво тъй силно го е привлякъл Константинопол и какво интересно намира в живота на дивашката столица и собствения си живот между диваци. Не би могъл да им разкаже за всичко, което го привързваше тук, много беше. Най-напред — градът.

Лоренцо обичаше, не — беше влюбен в Константинопол с някаква изтънчена и възторжена любов на ценител. Само който е видял този единствен в света и историята град, би разбрал сладостта на една разходка край Пролива или из кривите, тесни улици, из покритите чаршии и крайбрежните пазарища. Само той би разбрал какво рискуваше християнинът (наистина, съвсем неревностен) Лоренцо, за да дръзне, предрешен като турчин, да влезе в джамията „Ая София“ или „Ахмед III“, да пие с жадни очи неизразимото величие на едната и строгото, логично изящество на другата. Или от високия мегдан на върха на Стария град, където все още стърчаха развалините на византийския акведукт, да седи с часове, унесен от синевата на двете морета със зелените им заливи и острови, със стотиците гемии и каици. „Слепци — мислеше си, — все едно че слепци ме питат каква красота намирам в светлината. Не можеш да разкажеш на човека, който не е видял Константинопол, защо този град не те пуска. А оня пък, който го е видял, никога не би попитал.“

И веднага след любовта му към столицата (в мислите му тя никога не беше столица на султана, а на безсмъртната красота) идваше нещо не тъй просто за изказване. Роберто Лоренцо неизлечимо бе встрастен в богатия и противоречив живот на Константинопол. В една действителност, изтъкана от минало и бъдеще, от спомени и очакване. Едното отричаше другото, а двете създаваха хаоса. (Хаос — тази дума все по-често се натрапваше на Лоренцо, та заместваше всичките му определения за османския живот.) Може би тъкмо затова той не можеше да се откъсне от Константинопол, средище на безбрежния хаос. „Хаосът е първично състояние — разсъждаваше бакалавърът на естествените науки, — хаосът винаги е преход към нещо. То неминуемо трябва да се роди преди края на един човешки живот и сигурно ще е огромно, ако се съди по размера на хаоса.“ Роберто Лоренцо искаше да види и преживее това рождение, бе готов да го чака с години. И не само да чака.

Когато попадна в Константинопол, кроежите му бяха скромни. Щеше му се да стане доверен лекар на западняците в големия град, на посолствата им, ако е възможно; да натрупа състояние, да наблюдава и изучава живота на града. После, на старини — да се завърне в родината си и да напише спомени и впечатления от Турция. Толкова.

Но се случи другояче: един хубав ден султановият драгоманин го препоръча пред вдовицата на покойния Мустафа хан III. Така Лоренцо проникна в харема, за да лекува малокръвието и честото главоболие на шехзаде Селим. Точно от този ден започна и новият живот на италианеца.

Ако столицата бе средище на безбрежния хаос, средище на тази столица беше Топкапу. Хиляди нишки водеха натам, в сарая се кръстосваха огромни интереси. Понякога на Лоренцо се струваше, че между трите каменни пръстена на двореца всеки бостанджия и готвач, всеки халваджия и пешкирдар принадлежат към някакъв кръг заговорници. Не можеше и да бъде иначе: безкрайната по земя и неизтощима по богатство империя, въртопът, в който бе попаднала, не можеха да не пробудят алчност и да не подхранват надежди.

Мина немалко време, докато Роберто Лоренцо прозре, че империята е била спасявана, продължаваше да съществува и сигурно щеше да оцелее тъкмо защото бе невиждано лакома плячка. Честолюбците затова са и честолюбци, великите държави затова са велики държави, понеже не умеят да делят и да се помирят в част от блестящото цяло. Виждаше се как в Топкапу френците се борят с англичаните и двете сили — от своя страна — с русите; как в Дивана и сарая еничарите воюват срещу спахиите, а духовенството им помага; как всеки еничарски ага стои зад двама-трима везири, които не можеха да се гледат един друг, а останалите, смразени на смърт с тия два-трима, работеха и срещу тях, и срещу всеки от уж своите, клеветяха главния муфтия пред главния евнух, главният евнух се опираше на султанката, която се бореше със сестрите на падишаха, сестрите на падишаха бяха готови да се изядат без сол една друга, а мъжът на по-старата, след като бе довел баджанака си до изгнание, сам намаза въжето поради доносите на другия…

„Каква е крайната сметка?“ — помъчи се да тегли черта под дългия сбор Лоренцо. Сметката беше проста: всички врагове на султана и държавата се бореха помежду си, наплашени и напрегнати, да не би друг преди тях да докопа плячката. А султанът просто си стоеше, дори си седеше; над него и наоколо се блъскаха всякакви стихии, звънеше оръжие, пръскаше кръв, но всичко това малко засягаше рахата на падишаха и властта му — те бяха на завет.

Едва Роберто Лоренцо стигна до тази мисъл, и за малко не загуби любопитство към обърканата плетеница на Топкапу, нещо ново го прикова още по-силно към Стария сарай. Беше самият Селим — принцът, който трябваше да бъде лекуван от малокръвие и болки в главата.

За поклонника на Просвещението, безбожника Лоренцо, нямаше нищо по-божествено от човека. Лекарят можеше с часове на наблюдава някой дребен търговец на риба край Златния рог, можеше часове да разговаря с дервиши и бакърджии и цели нощи след това да размисля върху неизчерпаемото многообразие на човека, върху непроходимите различия между западняка и ориенталеца. Точно тази винаги жадна любознателност го привлече към личността на принца. Личност — малко са мюсюлманите в столицата, които би нарекъл личности, а Селим като да беше най-неповторимата.

Принцът не бе изключително умен — всеки гръцки драгоманин при Портата би го сложил без усилие в джоба си. Не притежаваше и онази тъй честа и развита на Изток черта: хладното двуличие, примесено с просташка хитрост, грубата жестокост, прибулена от изящно величие — цялата фанатична ограниченост, скрита зад мек, отпуснат фатализъм, която хората от векове наричат просто ориенталщина. Силата и слабостта на Изтока.

Е добре, у Селим нямаше нищо от такава сила и такава слабост. Селим се отделяше, чудновато чужд, от всичко, което го заобикаляше; носеше черти съвсем не изключителни, които би имал всеки, ако този всеки не беше мюсюлманин, не беше принц и не бе прекарал целия си съзнателен живот в най-неестествена среда — харема при Топкапу.

Преди всичко шехзаде — който може би щеше да стане султан и халиф — съвсем не се считаше за средище на света и сянка на аллаха (едни от многобройните титли на османските владетели). Селим бе дълбоко и убедено скромен. Както всеки що-годе умен човек, принцът съзнаваше нищожеството на своя ум, затуй бе трогателно любознателен за всичко, което никога не би му влязло в работа. Сякаш това малокръвно момче искаше в един живот да навакса безкрайното невежество на предците си. Селим учеше — дори бе добре усвоил — езика на френците, нечувано за османски владетел постижение. Четеше, четеше без избор и мярка, като почнеш от елинските философи и свършиш с мислителите на Възраждането и Просвещението. Четеше стихове и военно дело, история и естествени науки.

Много принцове бяха живели десетилетия в харема на Топкапу, докато бъдат умъртвени или възкачени на престола. Двете ниски стаички срещу покоите на главния евнух пазеха сенките на безумни и порочни, на меланхолични и доведени до буйна злоба принцове от кръвта на Осман. Всеки по разному бе убивал дните, месеците, годините на затворничеството си. И не толкова по разному: робини и хашиш, вино и безмерно ядене — с някое от тях или с всичките наведнъж пълнеха те жалкия си живот. Никому не бе хрумнала нелепата мисъл да се учи.

Но още по-странно бе друго. Лоренцо, човекът от третото съсловие, който трудно би признал добродетел у някой аристократ, камо ли у владетел, не можеше да отрече правдата: Селим притежаваше огромна добра воля; шехзаде кроеше неспирно велики дела. Те трябваше да възродят една империя, чиито недъзи му бяха неизвестни.

Тъкмо тази черта — добрата воля — караше Роберто Лоренцо да наблюдава и изучава човека, затворен в харема. Убеден в многостранната, но стройна логика на света, в строгите закони, които движат историята, напредъка, човешката мисъл и поведение, ученият бе попаднал на непознато изключение: нещо нелогично и необяснимо намираше той в личността на Селим. Какво пречеше на този човек да живее и мисли като десетки поколения османски принцове? Защо развитият разум на шехзаде Селим отхвърляше простата сметка, която векове бе крепила и продължаваше да крепи империята и до която бяха стигнали предците му, неспособни да се подпишат?

Какво означаваше това? Дали, че първобитното съждение е по-съвършено от представите на един ум, оплетен от книжни истини? Или пък че дори у един принц може да живее онова велико, най-велико от всички човешки чувства — чувството за достойнство?

Трудно бе за учения да приеме злата страна на книжната мъдрост, а за гражданина — да припише на един владетел усета за достойнство: едничката гордост на безродния човек. И той намираше такъв изход от съмненията си: та какъв аристократ и принц е Селим? Нали в родината на лекаря един син, внук, правнук и праправнук на робини не би могъл дори да води хрътките на някой дребен благородник? Какво бе останало от кръвта на Осман, преминала през десетки поколения гръцки, грузински, руски и арменски робини? Не бе ли шехзаде Селим син на грузинска селянка? И не ли тъкмо тази кръв го тласкаше към познание и изпълваше с добра воля?

Какво бе останало от Османовци у Селим?… Все нещо, трябваше да потвърди Лоренцо: безволие и меланхолия, и страх. Страх — болестта на всички владетели и тирани. Другото, наследено от Османовци, се проявяваше у младежа на пристъпи. Но страхът не го оставяше никога, защото бе в кръвта му. Лоренцо знаеше, че никоя жестокост и славолюбие, никое коварство и алчност не са довели до толкова злини и не са пролели толкова кръв, колкото страхът. Лоренцо също четеше много. История.

Сега Селим изглеждаше изключителен — така завършваха обикновено разсъжденията на лекаря над странния предмет на наблюдението му: изключителен османски принц. Но между принц и владетел има разлика колкото от земята до небето. И Роберто Лоренцо не би напуснал Константинопол за всичкото злато на света, преди да види какъв владетел ще се роди от принца.

Никой и не смяташе да му предлага всичкото злато на света. Затова пък доктор Лоренцо получаваше доста венециански дукати и френски луидори, австрийски флоринти и английски фунтове. Роберто Лоренцо ги прибираше, за да влияе на принца — това бе мекият израз, с който посланиците определяха не дотам красивата му роля. Но аристократите дипломати никога не купиха докрай човека от третото съсловие, учения. Дребна му се струваше отредената му роля. Той желаеше повече: да се намеси в съдбата на света чрез ученика си.

Великият Волтер бе посветил години от живота си на такъв труд — искаше да утвърди идеите си в управлението на Екатерина Велика и Фридрих Велики. Просветеният монарх — идеалът на Просвещението… От цялата непосилна борба на Волтер останаха купчина писма и насмешката на историята. Нима това, което не постигна великият, щеше да се удаде на безродния италиански лекар! В такава една игра заслужаваше да се заложи!

Затова днес Роберто Лоренцо бе по-възбуден от всеки друг път. Сигурно съвсем скоро колелото щеше да се завърти, да спре и той да види къде се е заковало топчето — на червено или на черно: ще загине ли Селим, или ще управлява. А след туй щеше да започне много по-напрегната игра, защото в нея залогът лежеше на число: едно срещу седемдесет и едно. Едното беше Селим, просветеният владетел. Седемдесет и едното — още един османски султан като всички османски султани. Невероятно бе да спечелиш там, където е загубил Волтер. Но Лоренцо вярваше в звездата си.

 

 

Черният евнух отвори, повика лекаря и го пропусна до покоите на принца. После спря отсреща, на десет крачки (толкова широко бе дворчето между харема и Селимовите покои), подпря се на стената и даде да се разбере, че няма да мръдне оттам, ще подслушва и ще наднича.

Лоренцо влезе, пламнал от досада, през ниската вратичка и се озова в стаята, където Селим имаше навик да чете и пише. Той и сега седеше пред масата (едничка в Топкапу, за тази маса всички говореха като за недопустима отстъпка на християнската наредба), разтворил книга. Не четеше. Слухтеше.

— Желая добър ден на негово височество!

Извоювали си бяха поне правото да говорят на френски. Трябваше само да внимават гласовете им да не спадат до шепот, да не звучи в тях прекалена жар или близост — това бе достатъчно за някои в Топкапу, за да забранят посещенията на италианеца.

„Има си добри страни ориенталщината — мислеше в такива часове Лоренцо. — В кой друг дворец по света няма да турят зад вратата подслушвач, който знае повече езици от професорите по филология във Ватикана?“

— Добър ден.

Селим отведе госта до миндера. Нека на онзи отвън се изкриви вратът да наднича в най-тъмния ъгъл на стаята!

— Идвам от оттатък, от двореца. Можете ли да си представите?

— Опитвам се. — Притворените бадемови очи изразиха удивление. — Навярно чичо ми е много зле, за да предостави свещената си особа в ръцете на неверник. От години не могат да го склонят към това.

— И добре, че са го склонили. На онзи сирийски шарлатанин трябваха още ден-два, за да умори негово величество. Не беше свършил най-простото: да му пусне кръв.

— Кръвта на един халиф не може да бъде смукана от гнусни животни. Мислех, че сте изучили обичаите ни.

— Зная го. Но пред лицето на смъртта и османските владетели стават непридирчиви.

— Пред лицето на смъртта. Това ли е заключението ви?

Лоренцо трудно би определил какво точно се мярна в очите на шехзаде Селим: вълнение, страх или надежда. От тежкото заболяване на султана до смъртта му щеше да се реши успехът на първия залог — ще удушат ли Селим, за да премине престолът по права линия, или падишахът ще предпочете племенника пред синовете си. Как щеше да понесе тези дни Селим?

— Твърдо заключение не мога да имам — отговори италианецът. — Все пак аз съм лекар, а не пророк. Султанът е получил удар. Ако не се повтори, може и да преживее. Страшното при него е, че в тялото му не е останала никаква съпротива, на която лекарят да се облегне. Това е.

Селим замълча. Лоренцо разбираше, че младежът бе прекалено умен и прекалено безволен, за да повярва в невероятното. Просто щеше да чака — дни, седмици, месеци. Да чака и сънищата му да стават все по-гъсти от ужас и кръв, прекъсвани от диво бълнуване; щеше да подозира убийци във всеки ъгъл и всяка сянка. Не бе ли това пътят на всяка лудост?

Чу, сякаш отдалече, мекия, напевен глас:

— Вчера получих писмо от моя височайши приятел, краля на Франция.

Това не бе тайна — шехзаде Селим пишеше и получаваше писма от Людвик XVI. Те представляваха изящни, празни писания, но шехзаде се гордееше, че общува с владетеля на Франция като с равен. То не беше и мъчно — ако Селим бе полуварварски принц, Людвик XVI беше всепризнат глупак. Историята само потвърди това всеобщо мнение.

— Е, добре ли върви кралският лов?

Лоренцо не криеше пренебрежението си към глупавите слабости на краля: лова, да речем, или ключарството (владетелят на Франция изпитваше страст към брави и катинари, като намираше в разглобяването им нещо особено демократично).

— Познахте! — Селим се разсмя. — И този път в писмото става дума за лов. През последните дни кралят ударил голям глиган. Невиждан, така се произнесла свитата му.

„Затова и плащат на свитата му, за да намира невиждан всеки пъдпъдък, ударен от краля“, помисли Лоренцо, а Селим продължи, усетил недоброжелателство в очите на лекаря:

— Споменава и друго: през тази година щял да свика Генералните щати. Това го съветвали мнозина.

— Генералните щати ли? — Италианецът се сепна. — Кралят на Франция ще свика представители на съсловията? И на третото? О, ако знаете какво означава то!

— Предполагам — отговори по-скоро учтиво Селим. — От много време Франция не е имала представително събрание. Това е събитие.

— Слабо казано! Щом самият френски крал не вижда друг изход за властта си, а е принуден да се допита до третото съсловие, няма да се свърши с някакво събрание. Невъзможно! Цяла Франция е пропита от идеите на Русо и Волтер, а те не могат да бъдат уталожени с полумерки!

Тъжното лице на Селим се оживи необикновено. Не от разпалените думи на приятеля му; принцът попадна на любима тема.

— Аз съм чел Русо. Човекът е роден свободен, нали?

Общественият договор, свободното възпитание… На мене ми харесва Русо.

Не забеляза, че Лоренцо трепва: „По дяволите! — отново се изправяше той пред голямата загадка. — Това е вече прекалено абсурдно. Един принц, и то османски, ми декламира Русо и изговаря великите му принципи напевно, с най-невинен израз! Та той дава ли си сметка какво повтаря? Човекът е роден свободен!… Това означава, че хората, ако успеят — о, дано успеят! — не ще търпят никакви владетели и принцове, че от държавата, която това момче се надява да наследи, не би останал помен! Има ли по-деспотична власт от османската, има ли владетел, когото поданиците му да биха удушили с по-голяма стръв от османския?

Малоумен ли е, или смахнат? — попита се лекарят. — Може ли да се намери живо същество, така лишено от чувство за самосъхранение? Не проумява ли, че не е, че никога не може да бъде просто прилежен млад човек, увлечен от свободолюбиви идеи и страст към хармонията? Родил се е принц — толкова! Трябва да размишлява и действува като принц — толкова! Всичко друго би било самоубийство. Особено в страна, където хората имат тъй малко чувство за хумор.“

Не смееше да изрази мислите си — та на Селим бе добре известно, че в цял Константинопол няма по-отчаян поклонник на Русо от приятеля му. Можеш ли да разубедиш някого в това, в което сам си дълбоко убеден? Пък и приличаше ли нему, на Лоренцо, който бе започнал голямата игра, да се стряска насред път? Дори и да би струвала тя един човешки живот, какво от това? Резултатът от опита щеше да остане, да поучава или предпазва. „На мене ми харесва Русо…“ — как леко беше казано!

А сякаш да дообясни думите си, Селим продължаваше:

— Кой по-добре от мене би разбрал стремежа към свобода? Аз, който съм затворник от четиринадесет години.

Значи, това беше! Това наричаше Селим свобода: да ти е позволена разходка с позлатена ладия по Босфора, да отидеш на лов из Странджа; да се движиш и пътуваш… Роберто, Роберто, трябваше да го знаеш! — За един принц свободата има съвсем различен цвят и вкус от свободата за гладен занаятчия или пребит крепостен. Не е ли тук първата пукнатинка в кроежа на просветителя? Това, дето между гражданин и владетел няма дори общ език? Какво остава за обща мисъл и общо дело?

— Надявам се, че Генералните щати ще изведат Франция на сигурен път — проговори напосоки, само за да каже нещо.

— Колкото за Русо — не изоставяше Селим любимата си тема, — несъмнено у него има силни, както казвате вие, революционни идеи. Но не е и наполовина блестящ, колкото Монтескьо, да кажем. Какво великолепие, Лоренцо, какво неповторимо изящество на речта!

„Започва! — рече си с досада лекарят. Днес литературните и политически успехи на ученика му не само не го радваха, ами и потискаха. — Сега с часове ще се възхищава от френската изтънченост, ще се любува на красивата извивка на някоя мисъл. Сякаш най-важното в идеите на Просвещението е тяхната обвивка!

Изящество, великолепие! Така ли се говори за призива, с който светът иска да се отърси от аристократите, да нахрани милионите гладни, да възвърне естественото достойнство на обикновения, работен човек? Все едно да кажеш, че ножът е изтънчен, без да забележиш най-важното — че е остър.“

А Селим говореше и говореше. Преразказваше прочетеното, прилежно заучено. Опиваше се от песента на френската реч, от собственото си познание на непостижими за мюсюлманина идеи. „Колко странен е и френският му език!“ — отбеляза Лоренцо. Селим говореше правилно, съвършено. Но това не бе жива реч, не бяха думите, чрез които се разбират човек с човека.

— Интересно, интересно… — повтори за десети път Лоренцо. — Колко жалко, че трябва да си вървя, шехзаде. Евнухът ще се простуди на двора.

— Нали скоро ще дойдете пак? — В очите насреща имаше отново страх. — Моля ви?

Лоренцо почувствува, че това наистина е молба. Отчаяно заклинание.

— Моля ви, идвайте по-често през тия дни. Зная, че не е разумно, но не е ли все едно? Поне да не съм сам.

— Ще идвам.

И това не беше дума, а обещание.

 

 

Роберто Лоренцо не се прибра веднага, макар януарският вятър да носеше студена влага откъм Пролива. Дълго вървя по мокрите, пусти улички, вървеше и мислеше. За първи път от години, прекарани в труд над голямата му творба, ученият усещаше неувереност в правотата на своето дело.

Влагата сякаш проникваше през кожата му — коварна, лепкава влага. Поиска му се да пийне нещо горещо. Влезе в някакво кафене срещу моста на Златния рог.

Беше като всяко кафе в Константинопол. Ниско, задимено до задух и мръсно до погнуса. Седна в ъгъла край прозореца, вдигна един пръст — едно кафе. Тогава се огледа.

Двайсетина чифта очи следяха чужденеца. Колкото и да бяха привикнали напоследък с гяури, които се разхождат из Стамбул с пера на шапката и къса шпага, правоверните все още виждаха нещо нередно в това. Четиридесет очи гледаха Роберто Лоренцо с открито подозрение и ненавист, хората мълчаха, зяпаха го. Познаваше добре тази черта на турците: когато се зазяпат, човек може да ги убоде или пореже (така поне си мислеше Лоренцо) и те не биха усетили. А навярно и от раната не би прокапала кръв. Нищо не поглъща турчина тъй дълбоко и всецяло, както сеирът.

„Всичко разбирам — викаше си хуманистът и демократът, — само не това, че турчинът например е човек като нас. Какво съзнание може да има зад такива едни очи? Каква мисъл може да съжителствува с фанатизма — та те са изтъкани от фанатизъм!“

„Мене ми харесва Русо!…“ — Отново му се стори, че чува думите, които бяха го потресли. Чрез тези тук ли щяха да бъдат осъществени великите, светите идеи на Русо? Имаше ли нещо по-безнадеждно, по-смешно и трагично от личността на Селим, Лоренцовата любима творба? Русо — проповедта за естествения, подчинен на природните закони живот. Какво по-неестествено от един принц, изповядващ идеите, чиято цел бе да унищожат всички принцове, крале, султани — всички тирани!

Неестествена — такава беше творбата на последните му десет години, — неестествена! Почувствува го едва днес, когато узна, че досегашната утопия навлиза с твърди крачки в живота на Запада. Не, Селим не беше неестествен, не и свръхестествен (за това му липсваше сила) — беше противоестествена личност.

Дали да се откаже Лоренцо от своята творба? Не можеше. Времето, само времето щеше да си каже думата. То ще потвърди или разбие на прах идеала на Просвещението — просветения монарх. През тази, хиляда седемстотин осемдесет и девета година.