Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (35)

I

Туй лято — последното, седмо лято на голямата суша — беше пълно с важни събития.

Еничарите на Плесли Мехмед паша се върнаха в Едирне с голяма патърдия — возеха над двеста кърджалийски глави. Даулите гърмяха, одринската тълпа викаше из едно гърло „машала!“, а Плесли Мехмед се кипреше на жребеца, приемаше възторга на едирнелии.

Макар в Едирне уж нямаше човек, който да не вярва в бляскавата победа, пашата предпочете да не обира каймака ѝ в Стамбул. Заяви, че е безкрайно уморен от битки и опасности, оттегли се в конака си до Стария сарай и отпрати към столицата само колите с разбойнически глави. Зачака. Страшно му се искаше да знае дали и в Стамбул ще се хванат на тази въдица.

Но така и не узна дали са се хванали. Селим хан му благодари с дълго, не съвсем ясно писмо за верноподаната му ревност; от мютесариф на Чирмен Плесли Мехмед беше назначен за мютесариф на Силистра (то можеше да се тълкува и като немилост, защото Чирмен е къде по-важен и богат от далечна Силистра) и с това тържеството на пашата сякаш се забрави.

Според ума и най-вече според сметките си в Стамбул говореха различно за похода на Плесли Мехмед. Но и едните, и другите се стараеха тези приказки да не стигнат до ушите на Селим хан. Едните (малко на брой) виждаха все по-трескавото напрежение, което сякаш топеше и без туй трескавия султан, та се стараеха да не му отварят нови кахъри с недоказаните си съмнения; другите (те бяха наистина много) си викаха, че колкото по-зле, толкова по-добре. По-скоро ще си доядат хляба и новият ред, и гяурите, промъкнали се в управлението, че и сам вероотстъпникът. Вече нерядко така наричаха падишаха, разбира се, само между близки, мислещи еднакво хора.

До столицата продължаваха да прииждат тревожни кадийски писма, донесения на съгледвачи, махзари на изтерзаната рая. Размирието вилнееше с все сила из Тракия; в Подунавието вече гърди о гърди се счепкваха непокорните аяни. Размирието, размирието… това бе дума, която непрестанно вървеше от уста на уста. А Селим хан се питаше дали туй, което изживява империята, вече може да се нарече просто размирие. На тази мисъл го наведоха две писма — истински, неподправени писма — от кятибина на кърджалийския съюз, който бе нападнал поред няколко богати тракийски кази.

Султанът ходеше на диван, изслушваше търпеливо все същите молби и оплаквания — като че отчаяни викове на безброй хора, оставени без дом и хляб, без всякаква сигурност. Везирите лениво дремеха, щом четецът стигнеше до тези писма, следяха с примижали очи мухите из слънчевия сноп от прозореца на диванското кубе, а помежду им Селим хан, подпрял остри лакти на остри колене, слушаше прилежно, търпеливо, без да мига дори. Чинеше му се, че пред очите му минава цялата картина на размирието с безчислените си конници и изгорени села, утъпканите кърища и опасани от стени с неизсъхнал още хоросан градове.

И един път, вслушан в гъгнивия глас на четеца, чу нещо съвсем нечувано.

„Нашият отговор до аяна на Йени Загра и жителите ѝ, чийто пожелания за изобилие ни са предадени, а на писмото им, във вид на запитване, обявяваме следното: за да не претърпи никакви загуби и вреди казата ви, вие утре ще ни изпратите пет ямурлука, пет товарни животни, 200 кесии тютюн, 200 оки кафе и 20 кесии акчета точно. От нас няма да имате тогаз никакви щети. Ще останем една нощ на гости в казата ви, после от вашата каза ще отидем в друга. Веднага да дойдат няколко старци да уредят тази работа. Ако пренебрегнете писмото ни — кой ден да бъде битката? Добре си опичайте ума, после не ще приемем молбите ви. Да знаете, че е истина!“

Султанът още не бе се съвзел от удивление, а четецът поизви листа и прочете туй, което беше писано на верев: „Веднага изпратете отговора си!“

Бяха се заслушали дори тези, що от часове следяха мухите из слънчевия сноп.

— Някой тук преди време ме убеждаваше — заговори не веднага Селим хан, — че размирието из земите ни не било повече от вилнеж на разбойници по пътищата, че всеки от тях, щом се награбел, колкото да се нахрани, щял да уседне и се смири. Какво ще кажете на това?

Посочи сгънатия лист в ръцете на четеца.

Кубе-везирите мълчаха.

— А аз пък ще ви запитам — продължи той. — В коя страна и при кой владетел е имало наведнъж десетки, стотици, хиляди разбойници по пътищата? Кога същите тези разбойници са обсаждали цели кази и са им вземали редовен откуп срещу мира? Кога пладнешките разбойници са пренебрегвали всякаква плячка в черги, коне и бакър, а са искали само суха пара? Е, вярно, и кафе и тютюн, та да им се услаждат повече мохабетите.

— Прости, султанъм — плахо го прекъсна четецът, — нека ти изчета печатите, тях ги пропуснах.

— О, и печати ли имало?

— Харманлъ Осман; Мехмед ага, брат на Ак Кабак; Мехмед ага от Султан йери; Хасанджик, Хюсеинджик, Чолак Ибрахим, Исмаил ага, Делял Мустафа, Фейзи.

— Да — умисли се султанът. — Това са те. Не разбойници по пътищата; това, велможи мои, са велможите на размирието. От години вече то е ежедневие; размирие е целият живот на земята ми. А всеки улегнал живот има свои закони, свои редници и първенци, своя войска и данъци. Ето ви ги. Всяко ежедневие има и своя пръв между първите — както аз съм султан във все още мирните си земи, да речем. Чухте, знаете го и без да сте чули. Той не се нуждае от каквото да било определение в печата си: брат на този, ага или къдешен е. Този Фейзи е със самочувствие, че името му означава достатъчно. Да, наистина достатъчно! — заключи той уморено.

Велможите смутено мълчаха. „Кога ще се научи да играе на султан този болнав младеж! Нима той е първият Османовец, чиято власт не се простира по-далеко от Топкапу и Стамбул? Защо трябва да вдига такъв шум с огорчението си, с отчаяното си безсилие? Не е ли по-мъдро да покаже, че вярва в своята божествена власт, в нейната неотменима сила? А той разкрива пред двайсетина явни или тайни душмани унизителната завист, що изпитва към един разбойнишки главатар — някакъв безроден и безвестен Фейзи!“

„Не на тартора на гадовете, скоро ще завидиш и на умрелите!“ — помисли кехаята на валиде султанката, Юсуф ага (той още не прощаваше презрението, с което Селим бе му дарил изпросена милост).

В тежката тишина четецът предаваше второто писмо на съюзените разбойници — този път до аяна и жителите на Ески Загра. Съвсем същото, до дума. Само че от Ески Загра главатарите искаха повече: „500 кесии тютюн, 500 оки кафе и 60 кесии акчета точно.“ Бяха премислили, че Ески Загра е по-богата каза.

— Нападнали ли са хаирсъзите посочените кази? — попита Селим.

— Няма такова известие, султанъм.

— Ще рече, раята си е платила до грош. И как да не плати? Иначе ще ѝ ги вземат със сила. Тъй поне опазва къщята и децата си.

— Види се, така е.

— Така е! — блеснаха златистите очи. — Когато от същите тия Йени и Ески Загра поиска данък Портата, излиза, че раята била съсипана, та никакви бостанджии не могат ѝ взе ни грош. А изведнъж плаща само на Фейзи и другите там цели осемдесет кесии по петстотин акчета. Защото Портата няма сила. Кажете, къде се е чуло държава без сила?

Никой не отговори и този път, нямаше какво да се отговори.

— Аз ще ви кажа — продължи сам. — Не съществува такваз държава и ние не съществуваме като държава. Деветимата, които са ударили печати, са по̀ държава от нас, защото тяхна е властта над живота и имота на раята. Туй вече не е просто размирие, туй е една друга власт, успоредна и независима от Портата, със свои закони, свои наредби, със свое дефтерхане дори. Не за пладнешки обирци става дума тук — ние имаме за враг една нова държава в Румелия: държавата на още едва споеното непокорство. Още я водят безкнижни харамии, както този Фейзи, да речем, затуй ударите ѝ са безразборни; не целят тъкмо в слабото ни място. Но помислили ли сте какво би било, ако начело на тази стохилядна войска застане не безкнижен човек, а друг някой?

Селим местеше трескав поглед от един към друг везир, сякаш търсеше между собствените си сановници оня, който би се озовал начело на непобедимия метеж. И защо не в края на краищата? Кой би се отказал от сигурна победа над Портата, спечелена чрез размирниците?

— Походът на Плесли Мехмед показа, че може би хаирсъзите не са неуязвими. Може би, казвам. Нали да биеш размирието не е все едно да разгромиш редовна войска. То се дръпва навътре в горите и после отново подава глава, та ние трябва да постигнем повече: откъм Дунава и откъм Едирне едновременно ще потеглят две големи войски, два истински военни похода. Ще изтребим размирието наред, като с валяк. От Едирне ще тръгне новият мютесариф на Чирмен — Хасан паша; от Силистра — Абди паша. Плесли Мехмед този път ще пази гърба му от аяните на Русчук и Силистра. До новата година искам мир в Румелия!

И както винаги, Селим се успокои с това, че е разпоредил.

Султанът все още беше властен в Стамбул, ако не другаде, та новите му заповеди задвижиха със скърцане чарковете на Дивана, на войската. След две седмици само (за Турция то е светкавична скорост) Селим хан получи донесенията на Хасан паша от Едирне и на Абди паша от Русчук. Всичко било готово, двата големи похода можели да започнат. Военачалниците искаха да подчертаят предварително колко сложно е предстоящото предприятие, та даваха подробни описания за разположението на многоликия си враг; към осемстотин съюзени кърджалии начело с Кючюк Хасан, Хаджи Манаф и Коджа Ахмед бяха преминали Балкана по посока Тракия — Дунав. Но Абди паша уверяваше Портата, че той ще избави северната равнина от тракийски кърджалии. За да придаде тежест на похода си, пашата вземаше със себе си шест топа — от новите.

Хасан паша не остана назад в проявите на ревност: неговото писмо говореше, че засега в Тракия най-опасен бил Мехмед Синап, вождът на повилнелите от глад родопски ахряни. След като бе откарал в планината богата плячка от зърно и добитък (крадена из Филибешко и Пазарджишко), на Синаповата дружина беше се усладила леката печалба; помаците се превърнаха в хаирсъзи от първа ръка. Дружината — повече от петстотин души — бе оплячкосала наскоро Златишко, Пирдопско, някои софийски села и се придвижвала бавно назад към Доспат планина. Хасан паша смятал да я пресрещне и унищожи.

Хаосът в Румелия беше тъй пълен, тъй подвижен, че не Селим хан, ами и сам аллах не би забелязал, дето двамата паши сякаш не сочат като своя цел основния си враг. Случайно ли в писмата им не се споменаваше страшното име Фейзи? Но Фейзи вече се движеше с две хиляди саби, та на никому не се искаше да има работа тъкмо с изпечените харамии на Фейзи. Впрочем Абди паша и Хасан паша сами избраха своите врагове. Мислеха, че туй са все пак слабите места на размирието, а никой не вярваше в победа над силните.

Хасан паша щеше да потегли от Едирне към края на дългото сушаво лято. Селим не узна, че в навечерието на уречения за тръгване ден Хасан паша бе приел необичаен гост. Малко преди полунощ на портите му потропа един еничар. Сеймените го вкараха в двора, поеха юздите из ръцете му, а еничарят каза кратко:

— Ферман нося от Дивана.

Извади из пояса свитък, онези се отстраниха и го пуснаха на чардака.

Пашата седеше в селямлъка си и даваше последни нареждания. Щом гостът се подаде със свитък в ръка, Хасан паша отпрати своите хора и зачака тревожно: дали не го отзоваха в последния миг? Дали някоя нишка, която извеждаше към Топкапу, не бе придърпала съдбата му в друга посока?

Видя ли вратите затворени, еничарят мушна свитъка в пояса си — ще рече, никакъв ферман не носеше, това бе уловка за стражата. Без да са го канили, той се отпусна на миндера до пашата, протегна нозе да се поразкърши от ездата, изгледа дръзко големеца и процеди:

— Ида от Юсуф ага.

Хасан паша направи всичко, което можеше, за да не поличи колко се е изплашил. Юсуф ага — това име започваше да значи все повече. Мехмед Челеби и Ибрахим кехая, другите съветници на Малкия диван на Селим, бяха тежки, изпитани по ум и съвест първенци. Ум и съвест — но ръка нямаше никой от тях. Усещаха го стамбуллии, еничарите, ходжите. Султанът обичаше да беседва с избраните умове на държавата си, обмисляше великото бъдеще на империята. Но дойдеше ли да се пуснат съгледвачи из стамбулските кафенета и мегдани, да бъде запрян някой неугоден везир и да бъдат преровени сандъците му за злато или тайни писма; да се изтръгнат признания от пленен главатар или подкупен сановник (да бъде свършено всичко грозно и недостойно, без което не може да помине властта), нито Челеби Мехмед, нито Ибрахим кехая влизаха в работа. Само един — когото Селим дълго не бе поглеждал и комуто не проговори месеци, след като валиде султан го наложи с плач и заклинания, — довчерашният роб, безкрайно честолюбивият и алчен днешен съветник Юсуф ага, само той бе способен да помогне на Селим.

Отначало у Юсуф все още прозираше робът — щастлив от всяка поръка и похвала, усърден без граници. Но полека (дори не полека, а твърде скоро за Селим) робът смени глас и език. Юсуф чувствуваше, че е едничкият незаменим между хората на Малкия диван; всеки може да говори красиви думи, но не всеки би натопил ръце в кръв и крадено злато. Та ако някому би хрумнало да попита днес Селим хан с кого от близките си съветници ще се раздели най-леко, Селим хан не би отговорил веднага — някога дълбоко презираният и през зъби търпян наложник на Хадидже султан му беше вече необходим.

Но един път вложена в нечии ръце, властта става двуостър нож. Някога султанът бе казал на майка си, че не иска мръсни пръсти да допират делото му. А сега стана най-лошото: в мръсни ръце Селим вложи и мръсната част от своето дело. Тайната му част. Още не знаеше, че тя донякъде е тайна и за самия него, за господаря на роба. Защото Юсуф ага не изпълняваше само заповяданите от Дивана низости или насилия; Юсуф ага проявяваше много по-голямо усърдие.

През тези последни месеци не един стамбулски търговец или паднал в немилост сановник опита здравата ръка на Юсуф; не една вест от тези, що му носеха съгледвачите, не стигаше до Дивана, а потъваше в пъргавия, готов за нови и нови сплетни ум на агата. Попаднал на диря, на диря от злато, тайни преговори и съюзи, размирни кроежи, Юсуф я изминаваше докрай. А от това, което узнаваше, което бе свършил и щеше да свърши, падишахът научаваше толкова, колкото понасяше на бившия му роб. Така Юсуф ага стана посвоему най-страшният, опасен и всемогъщ човек от Малкия диван. В Стамбул, Едирне произнасяха името му шепнешком; знаеха, че неговите съгледвачи са навсякъде, а едно подозрение, една дума на Юсуф ага те правеше паша или каторжник.

Но какво означаваше късният гост, проводен от Юсуф до сераскера на похода в Тракия? И това остана тайна, макар прозирна за онзи, който умее и иска да види.

Хасан паша не тръгна от Едирне на заранта след посещението, за което се каза. Той неочаквано изпрати ново писмо до Дивана, в което обясняваше, че (според думите на съгледвачи) Мехмед Синап пръснал силите си из целия Софийски санджак, та по-разумно било да почакат да ги събере в едно, за да му нанесат непоправим удар.

Диванът не даде ухо на пашовото писмо, а Селим хан се питаше какъв умисъл се крие в изписания лист: зер зад всяко нещо в турската държава има и друго, но къде този ум, който ще разплете хилядите скрити умисли, помисли и замисли!

— С това не губим нищо — обади се Юсуф ага. (Вече често се обаждаше, без да го питат.) — Синап няма къде да избяга, пък и наесен хаирсъзите се прибират из селата, много по-лесно е да бъдат сразени тогава.

„Сразени, сразени!… Какви думи е научил и непрекъснато се перчи с тях!“ — раздразнено си рече Селим, но преглътна. Все пак не той, владетелят, а Юсуф ага със стотиците доносници под път и над път по-добре знаеше какво става в страната.

— Добре, нека изчака есента, щом е по-разумно — каза Селим. И Синап бе оставен още два-три месеца на мира.

Хасан паша потегли към Пазарджик по гроздобер. То какъв ли гроздобер ставаше през кърджалийско време; лозята бяха зарасли и даваха дребен, спечен плод. Безутешна се стори този път на пашата Тракия, защото беше я запомнил в хубавите ѝ години — тогава тя хранеше империята и обогатяваше велможите, успели да се вредят с по някое село в златната ѝ земя.

Хасан паша бе потеглил с петстотин свои сеймени; отделно — многохиляден аскер. Отвъд Пазарджик, донесоха му сеймените, в село Белово бил спрял седмица нещо Мехмед Синап с петстотин хаирсъзи, ядял и пиел и не давал пиле да прехвръкне през прохода. Трите големи порти, които беловчани построили пряко пътя, в селото си, му дошли много на сгода, залостил зад тях свои хора и ела, та…

Хасан паша не позволи на сеймените да продължат, много уши слушаха приказките им, а на пашата това не беше в сметка.

Стана скатаха на следната заран — тиха, мека есенна заран, каквито има след дълга суша. Приближиха планината надвечер и зачакаха другия ден. А преди това Хасан паша разстави войската си около селото, да не му се изплъзнели нощес хаирсъзите.

Преди да заспи, сераскерът свика четирима сейменски аги, най-близките си четирима между двайсетте хиляди мъже. Бяха отраснали в къщата му от деца, нему дължаха всеки комат и грош. (На такива, особено ако са арнаути, можеше да заспиш в ръцете и под куршуми.) Говориха дълго; пашата навярно обясняваше хода на утрешния бой. После се разотидоха, а стражата ги видя как влизат и излизат поред в много сейменски шатри. „Пече си работите пашата — мислеха си. — Ако утре спечели боя, няма как да не получи втора конска опашка.“

Но на другата заран нема бой, нема и след три зарани.

Ако поне един от двайсетте хиляди войници отмалко отбираше бойно изкуство (бе учил в Левенд чифлик, при френците например), навярно би запитал: какво толкоз чака Хасан паша? Срещу всеки бос хаирсъзин в Белово пашата държеше четирийсет войници, на всеки петдесет хаирсъзи — по един топ.

А Хасан паша уж чакаше сгода да удари Синаповите разбойници. Чакаше и дочака.

През третата нощ станът се събуди стреснат. Някой викаше и гърмеше; около шатрите пробягваха бързи стъпки; още малко, измесиха се с конски тропот, ругатни и удари. Войската се взираше в тъмното със слепи от страх очи; някои шареха ръце, да напипат оръжието си, други току се завиха презглава — да не чуват и не виждат. Из стана вършееше размирието! Дали хаирсъзи са налетели спящите войници и сега ще ги минат под нож?

— На помощ, на помощ на сераскера! — проехтя призив, а войниците се размайваха: „Аллах да е на помощ на сераскера! Дявол знае какво ще срещнем вън!“

Чак подир доста време се размърда опипом целият стан, макар тропотът да беше вече заглъхнал и не се долавяше никакъв бой.

— Що има? Къде? Кой? — питаха се един друг мъжете. Не смееха да се погледнат в очи: може двайсетина души само да им бяха взели ума.

Цялата войска на Хасан паша стоеше между шатрите, сбъркана от страх и срам. Тогава тъкмо взе да се стреля мъжката от всички страни. Куршумите пискаха в тъмното, тук-таме някой се строполваше, а наоколо му растеше празен кръг. Хората се блъскаха като овце пред салхана, газеха ранени, денкове и трупове, препъваха се о каруците и се пръскаха пред подплашените коне, що бяха скъсали въжата си.

След час време на мястото на хилядния стан останаха свлечени шатри, мъртви коне и войници и локви кръв. А през този час от отвъдната страна на Белово извеждаше читавите си охранени и отспали разбойници Мехмед Синап.

Накрай Белово из сянката излезе насреща им пеши еничар и даде знак с ръка. Неколцина от челните конници смушиха коне нататък, но един ги спря:

— Вървете! — заповяда. — Аз ще ви настигна.

Спря до еничаря.

— Мерхаба! — каза конникът по помашки обичай.

— Нали знаеш за какво? — не отговори на поздрава му еничарят.

— Зная. А ти сигурно знаеш, че половината проводих по-рано. Преди три месеца нещо.

— И аз зная. А защо не проводи всичките? Тъй е по-опасно. Можеше и да не стигнат до Стамбул парите ти. Тогава походът нямаше да бъде, какъвто беше.

— Щеше, щеше — спокойно отговори помакът. — Ти какво мислиш: ако не бяха моите алтъни, по-хубав поход ли щяхте изкара?

— Хич го не приказвай — запазари се еничарят, — та това са двайсет хиляди човека! Овце да бяха, не войска, пак със зор ще ги отместиш от пътя си.

— Ами че защо трябваше да ги чакам в Белово, а? Аз затуй и дочаках Хасан паша, защото съм си платил за рахата. За един рахат ги давам тия пари, тъй да знаеш. Не от страх нещо. Ех, да бях Фейзи, грош нямаше да видиш от мене! Ама ние сме хора селяни, щом може да мине без бой, гледаме да бъде без бой.

Помакът се правеше на по-прост, отколкото беше — тъй си рече еничарят, когато го видя как доближава заднишком дисагите, окачени о седлото, и рови в тях, без да изпуща из очи другия. („Бои се да го не пребия, та да го ограбя — помисли. — Хайванин такъв! Защо ми е потрябвало, щом тепърва ще граби, ще събира и ще пуска на Юсуф ага, на Хасан паша, че и на мен!“)

— Те, пет кесии — рече помакът и все го гледаше втренчено. — Пет дадох по-рано. За всеки ѐ такъв поход ще давам по десет, това обади. А сега дай пусула.

— Каква пусула бе! Ти с ум ли си?

— Бре! Че утре твоят Юсуф ага може да се отметне. Кой брои пет хиляди гроша без пусула, без някаква книга?

„Защо ли съм седнал да се препирам! — премисли еничарят. — И той знае писмо, колкото мене.“

— Хубаво — съгласи се.

Бръкна в пояса, извади кесия и дълго я разгръща на месечината. Изкара из нея парче книга, колко да си свиеш тютюн, разглади я на коляно:

— Дай дивит!

Пак заднишком помакът изтегли из дисагите пиринчен дивит. Еничарят прехапа език и внимателно начерта нещо на книгата. Все тъй внимателно я пое другият, взира се някое време в криволиците, кимна.

— Удари сега мюхюр!

Това еничарят свърши сръчно. Пална стиска трева; от нея — клечка. Опуши печата, който висеше за верижка на пояса му, и го плесна под писаното.

— Чакай!

Помакът сне пръстен от палеца (за другите му пръсти май беше широк), поднесе го към запалената съчка и щом почерня съвсем, удари го до другия.

— А?

— За чудо печат! — похвално изрече еничарят.

Започваше да го весели простотията на главатаря, макар сам да не беше от друго тесто. Ако би могъл да чете, щеше да разпознае върху грубия, самоделен печат думите: „Стано, мухтар на Конаре.“

(Този печат беше всичкото, което Мехмед Синап задигна от трупа на Стано. Друго — силях или кесия — мухтаринът не носеше през онази нощ, когато го съсякоха помаците.)

— Това е! Сгъни сега пусулата, прибери я и не се прави друг път на шантав. Всяко нещо по реда си трябва да е!

Помакът ловко се метна на жребеца; така, от седлото, съвсем не изглеждаше загубен или прост, превърна се веднага в част от всемогъщото размирие.

Отпраши подир дружината си, а на еничаря дори не му стана смешно, дето Мехмед Синап беше поискал да направят пусула, пък му я остави; нали си мислеше, че такъв бил редът.

 

 

Към Димитровден в столицата пристигна един сеймен на Хасан паша. Беше яздил денонощно, та едва се крепеше. Носеше важно писмо. От него Диванът научи за нещастието, сполетяло грижливо готвения поход.

След като обградил Белово, където Синап бил спрял с хилядна войска хаирсъзи — казваше писмото, — Хасан паша го подложил на обсада. Имало надежда размирниците да се предадат до някой ден, защото привършили храна и джепане. Но на третата нощ от обсадата се случило нещо внезапно: сеймените, на които особено разчитал Хасан паша, се вдигнали (навярно по уговорен знак), нападнали сераскера и хазната му, разграбили я до пара, убили няколко най-верни пашови слуги и уловили планината. Оттам още дълго продължили да стрелят по стана, където паднали около двеста убити. По туй време хаирсъзите се измъкнали из село, а пашата едва събрал пет от двайсетте хиляди свои войници и се добрал до Филибе. Не е известно в каква посока се отправили разбунтуваните пашови сеймени.

Хасан паша — завършваше писмото — сега бил в чифлика си край Къзълагач, където се съвземал от раните си и смирено чакал нарежданията на всесветлия султан.

Сякаш гръм падна в Дивана. Двайсетината велможи загубиха цвят и глас: Хасан паша беше провалил стотици хиляди гроша, бе загубил петнайсет хиляди войници — те сигурно се вливаха сега в мътилката на размирието, за да подхранят и без туй накипялата му сила. Може би малцина бяха се надявали на победа, но нито един не очакваше тъкмо такъв край. Или може би един, но това си знаеше само той.

Селим хан напусна Дивана веднага след злокобната вест и цели два дни не пропусна до себе си нито един велможа. Дали не подозираше измяна? Дали Юсуф ага по султанова заповед не ровеше из думи и дела на сановниците, за да открие следи от предателство?

Да, наистина това нареди Селим на Юсуф ага, та не искаше да среща никого, преди да бъде уверен в чистотата на везирите си.

Вечерта на втория ден Юсуф бе допуснат при падишаха, за да му обади, че старателни търсения са го убедили в пълната правота на Хасанпашовото донесение. „Толкова по-зле!“ — си помисли султанът. Вече сам не знаеше кое го плаши повече: измяна или безсилието на властта му. Нима трябваше да го успокои това, дето цял поход се е разпаднал, без да пукне пушка?

Селим хан се мяташе из покоите си като трескав; десет крачки насам, десет — нататък. Мислеше, дори си говореше гласно, търсеше изход от безизходицата. Може би ако някой разкажеше на падишаха как пред Белово сераскерът бе наредил на верните си хора да нападнат шатрата и хазната му, а парите после ще делят наполовина с него; ако някой би уверил Селим хан, че днес Хасан паша държи наготово впрегнати коне, за да избяга от чифлика в арнаутските си села, където вече го чакаха сеймените му с половината пари — ако Селим хан знаеше всичко това, може би бъдещето не би му се струвало тъй непрогледно. Нали един предател не означава гибел на държавата.

Но дали беше един?