Карл Май
Горски скитник (9)

9. Обсадата

Плененият Бараха стоеше изправен с прилепен гръб до един дъб, за който беше вързан. Пред очите си той виждаше вече смъртта в най-ужасния й вид, тъй като група червенокожи изпълняваше около него някакъв смразяващ кръвта танц. Други пък, в очакване на знака на Черната птица за започване на мъченията, бяха изтръгнали железните обръчи от горящите волски коли и ги нажежаваха на огъня, за да ги използват като инструменти за изтезания. Останалите, които не бяха успели да си набавят подобни предмети, остреха стрели, точеха ножове или дялкаха колове, за да ги забиват в месата на пленника.

Още отсега Бараха бе започнал да изживява всички мъки на болезненото си умъртвяване. Той си припомни ужасяващите описания на стария Бенито и сега би благодарил на някой индианец за един състрадателен куршум, който би го избавил от бавната и мъчителна смърт.

Един от червенокожите се приближи до него. През целите му гърди минаваше рана от камата на някой бял и въпреки направената превръзка с меки кори, кръвта продължаваше да тече от нея. Той намокри пръста си в кръвта и прекара по лицето на Бараха една разделителна линия от челото до брадичката.

— Бледоликият ще ми даде половината от лицето си. Половината чело, едното око и бузата са мои. Ще му ги одера още докато е жив.

Приближи се и втори индианец.

— Скалпът на бледоликия е мой! Аз го плених.

Той замахна с ножа си толкова близо до главата му, че на Бараха му се стори, сякаш усеща вече острието.

Трети втренчи в него искрящите си от ярост очи.

— Бледоликият ще има ли смелостта да подеме песента на смъртта? Ако си мълчи, ще му отрежа езика!

В този момент наоколо проехтя многогласен рев. Това бе признак на нетърпение. Червенокожите настояваха да им бъде предадена жертвата. Тогава Черната птица се изправи, за да даде знак за започване на мъченията.

Но не било писано тук и още в този ден да настъпи смъртният час на Бараха. От тъмнината на нощта се появи силуетът на някакъв мъж, който се приближи до огъня, където се намираше вождът. Човекът бе облечен също като индианците папагоси.

— Ел Местисо! — възкликна Антилопата, който се беше настанил до Черната птица.

— Да, Ел Местисо — прозвуча гордият отговор на разбойника. — Той идва, за да поздрави червенокожите си братя.

— По коя пътека са вървели краката на моя брат? — попита вождът.

— Пътеката му го отведе в земята на бледоликите, където синовете на апачите бяха отишли да ловят коне.

Черната птица наостри слух.

— Моят брат видя ли децата на апачите?

— Видя ги и се би редом с тях. Силния дъб и всички червенокожи паднаха убити от ръката на белите.

Донесената от Метиса вест беше много лоша, но нито едно мускулче не трепна по бронзовото лице на вожда.

— Сега те са при Великия дух във Вечните ловни полета. Но Черната птица ще отиде при бледоликите и за всеки от своите синове ще им вземе по двайсет скалпа. Нека моят брат се огледа! Днес тази земя пи вече кръвта на белите и само един остана жив — той е там на кола на мъченията, за да възвеличае победата на апачите с болезнените си стонове и вой.

Ел Местисо погледна към пленника.

— Ще ми разреши ли моят червенокож брат да говоря с бледоликия?

— Нека моят брат прави, каквото иска!

Разбойникът на саваната пристъпи към Бараха.

— Как ти е името?

— Бараха.

— Ти си от хората на експедицията, която някой си дон Естебан поведе от Тубак към Апачерията, нали?

— Да.

— Намерихте ли злато?

Лицето на пленника просия. По говора на Метиса той разбра, че този човек не е индианец и веднага си състави план за спасение.

— Да.

— Колко?

— Толкова, колкото да купиш цяла Сонора с него.

— Карамба, шегуваш се дори на кола на мъченията!

— И през ум не ми минава! Казвам ти, че видях златни късове, големи колкото юмрука ми, с които можеш да напълниш волска кола. Там има и една златна буца, която е едра поне колкото главата ми. Искаш ли да я имаш?

— По дяволите! Дали съм искал!

— Тогава ме освободи! В замяна на живота си ще ти издам къде е бонансата!

Метиса се втренчи в очите му, сякаш с този поглед искаше да надникне в най-съкровените кътчета на неговата душа.

— Истината ли казваш?

— Да, кълна се в Пресветата Дева!

— И златото наистина ли се намира в такива огромни количества?

— Да.

— Още кой друг знае за бонансата?

— Трима бели, които в момента се намират там.

— Трима? Миговете им са преброени! Я ми кажи, ти чувал ли си някога за Ел Местисо?

— Да, за Ел Местисо и за Мано Сангриенто.

— Аз съм Ел Местисо. Сега вече знаеш, че при мен те очаква нещо далеч по-лошо, отколкото при апачите, в случай че се опиташ да ме излъжеш, нали?

— Не лъжа — отговори Бараха, като с изплашен поглед измери всяващия ужас човек.

— Е, добре, тогава ще опитам да те освободя!

Той се върна при Черната птица.

— Черната птица няма да измъчва белия човек.

— Ще го измъчва.

— Няма, защото Ел Местисо го казва. Моят червенокож брат ще освободи бледоликия!

Черната птица вдигна въпросително тъмните си очи. Метиса наистина бе такъв човек, за чието приятелство дори един апач можеше да принесе някаква жертва, ала до този момент той не беше изявявал чак такова желание.

— Той ще умре.

— Ще платя откуп на моя червенокож брат за него.

— Какъв откуп?

— Стотици коне на бледоликите заедно с пастирите.

— Той ще умре!

— Той ще живее, защото Ел Местисо ще плати още със скалпа на най-прочутия команч, който язди през саваните.

— Как се казва този пес на команчите?

— Соколово око.

— Соколово око?

В погледа на вожда се появиха яростни искри, а и Антилопата не можа да сдържи жест на изненада. — Истината ли казва моят брат?

— Излъгал ли е някога Ел Местисо?

— Черната птица вярва на своя брат. Значи той ще получи скалпа на Соколово око?

— Да.

— А също конете и пастирите на бледоликите?

— Да.

— Къде ще ги намери?

— Нека моят брат ми даде дванайсет от воините си, за да взема скалпа на команча, и нека самият той веднага да тръгне с останалите си воини към Бизонското езеро, където пак ще се срещна с него. Там са и бледоликите със стадата си.

— А кога ще пристигне там моят брат?

— След четири слънца.

— Моят брат ще получи пленника. Нека вземе дванайсет воини на апачите и да тръгне! След четири слънца Черната птица с цялото си племе ще бъде при Бизонското езеро, за да се срещне с него.

След като Ел Местисо се отдалечи, обръщайки се към Антилопата, Черната птица продължи:

— Черната птица е ранен. Той не може нито да върви, нито да язди, затова ще поведе воините си към Бизонското езеро в канута.

— А той не се ли канеше да преследва тримата бели ловци?

— Господарите на горите са силни и умни. Те ще се спуснат покрай реката и ще бъдат настигнати от апачите. Нека моят син, Антилопата, вземе десет от воините ми, за да не изпуска из очи техните дири. Черната птица ще го чака при Бизонското езеро.

Докато ловкият и прозорлив вожд набързо нахвърли по този начин своя боен план, Ел Местисо се приближи до Бараха и с ножа си преряза ремъците му.

— Свободен си, но засега си мой придружител. И най-малкият опит за бягство ще ти струва живота.

Червенокожите бяха готови да дадат израз на недоволството си от освобождаването на пленника, но щом чуха каква цена ще им платят за него, бързо се успокоиха.

Ел Местисо си избра дванайсет яки войни и тръгна с тях на път. Черната птица събра другите на гаснещата светлина от огъня и заедно с тях се отправи към реката. За съвсем кратко време опустя мястото, което замалко не стана сцена на продължително варварско празненство.

На известно разстояние от бивака Ел Местисо се натъкна на своя баща, който го очакваше там. Разговорът между двамата бе подслушан от Диас, след което ловецът незабавно препусна към Златната долина. Ала нощта бе тъмна, а вечно спъващият се кон на Кучильо бе толкова изтощен, че нямаше възможност да развие желаната бързина. На всичко отгоре Диас на няколко пъти се обърка в мрака. Ето защо той пристигна при конусообразната скала само броени минути преди индианците.

През това време тримата ловци прекараха една част от нощта, като се сменяха на пост. В момента, когато канадецът будеше Пепе, за да му предаде следващата стража, до слуха им достигна шум от приближаващ се конски тропот.

— Пепе, някакъв ездач! Кой ли може да е той?

— Навярно някой беглец от бивака. Нали чухме стрелбата. Може би индианците са победили и златотърсачите са се разбягали на всички страни.

— Насочил се е право към нас.

Действително ездачът се приближи до самата скала и там спря коня си.

— Сеньор Пепе, сеньор Фабиан!

— Ха, сеньор Диас, ти ли си! — отвърна канадецът, който позна ловеца по гласа му. — Какво има, та се връщаш тъй неочаквано?

— Трябва да ви предупредя. Индианците са господари на равнината. Избягали сме само аз и Бараха, който се е върнал в лагера. Той ви издаде и червенокожите ме следват по петите, за да сложат ръка на бонансата.

— По дяволите, тогава ще е най-добре да избегнем всяка среща с тях.

— Няма да можете, защото нямате коне, а индианците едва ли са кой знае колко далече.

— Тогава ела при нас. Няма да успеят да превземат крепостта ни!

— Не мога. Трябва незабавно да тръгна към Бизонското езеро, за да предупредя дон Агустин Пена, който ще бъде нападнат там от апачите.

— Тогава препускай, препускай, сеньор Диас — извика Фабиан, който по време на разговора се беше събудил. — Препускай, за да стигнеш там час по-скоро! Поздрави от мен асиендерото… и неговата дъщеря! Ще те последваме възможно най-бързо, веднага щом успеем да се измъкнем оттук!

— Колко са червенокожите? — попита Пепе.

— Само дванайсет. Другите са тръгнали към Бизонското езеро, както предполагам.

— Само дванайсет? Ще се справим с тях!

— Сред тях има и двама мъже, облечени като папагоси.

— И с тях ще се запознаем!

— Тогава ви желая късмет и точни куршуми, сеньори!… Адиос!

Той рязко обърна коня си и препусна в галоп.

Ето че изведнъж откъм мястото, където лежеше убитият кон на Диас, се разнесе вой на чакал.

— Този звяр е докопал вече своята мърша — подхвърли Пепе.

— Така ли мислиш? — обади се Фабиан. — Струва ми се, че тези звуци не бяха издадени от някое животно, а от човек.

— Възможно е, синко — каза канадецът. — Ти си по-млад, твоят слух е по-остър от нашия и по-добре различаваш шумовете. Може би някой от червенокожите се е промъкнал напред, за да разузнае дали е възможно да се приближат, без да се изложат на опасност.

— Онова, което могат те, го можем и ние! — рече Пепе.

Още в следващия миг той изчезна зад ръба на скалата.

— Пепе, стой тук! — предупредително подвикна подир него канадецът с полувисок глас, ала пъргавият микелет вече не можеше да чуе думите му.

Възможно най-тихо Пепе се спусна от скалата и щом стигна долу, съвсем предпазливо запълзя в посоката, откъдето се разнесе лаят на чакала. Той се добра успешно близо до убития кон и разбра, че Фабиан не се бе излъгал.

Докато индианците се намираха недалеч от трупа на животното, малко по-настрани стояха трима мъже и разговаряха. Сънливеца използва няколко разхвърляни наоколо скални блока, за да се приближи толкова, че да може да подслуша думите им.

— И така, къде е бонансата?

— Златната долина се намира ей отсреща, зад онова възвишение, но ловците са пренесли цялото й съдържание в индианската гробница.

— Тогава нашият път минава през техните скалпове! Значи те са ей там на онази скала, така ли?

— Да. Видях ги, как се приготвяха горе да посрещнат нощта.

— Те нищо не подозират за нашето идване, но сигурно са оставили някой пост. Много добре познавам тази местност, понеже нали зад тези планински възвишения е мястото, където крием нашите канута, когато се намираме в Апачерията. Трима храбри ловци могат да защитават скалата и срещу цяло индианско племе, ако не бъдат нападнати ей от онази височина, от която водата пада в бездната. Затова трябва да се настаним там още преди ловците да забележат присъствието ни. Тук ще оставим за през нощта само няколко души да пазят, за да не могат враговете ни да се измъкнат от тази страна, докато призори не започнем да обстрелваме скалата.

Той се обърна към индианците, за да им даде съответната заповед. Осем от тях се разпръснаха по ширината на долината, а другите, заобикаляйки по възможност конусообразната скала по-отдалече, последваха тримата мъже към клисурата, по която предишния ден Бараха и Ороче се бяха изкачили нагоре.

Колкото и да му се искаше, Пепе нямаше как да им попречи, макар да му беше ясно, че заедно със своите спътници щеше да изпадне в много опасно положение, ако враговете им започнеха да обстрелват от височината тяхната платформа на скалата. Той се върна при индианската гробница също тъй предпазливо, както се бе промъквал и на отиване. При появяването му другите двама си отдъхнаха с облекчение. Бяха се тревожили за него.

— Е? — попита канадецът.

— Видях ги всичките. Наистина са дванайсет червенокожи и трима бели, сред които е и достойният сеньор Бараха. Той ги излъга, че сме прибрали златото от бонансата в индианската гробница.

— Аха, бил е пленен и сигурно им е обещал златото като откуп — предположи канадецът. — После, избегнал непосредствената опасност, той се е разкаял за даденото обещание и сега се опитва да се отърве с лъжи. Може би си мисли, че ние взаимно ще се избием, а той ще се измъкне и след това ще остане единствен собственик на бонансата. Къде са те сега?

— Разделиха се. Осем индианци ще ни затворят пътя към равнината, а другите са вече горе над водопада, за да започнат сражението още призори.

— Умно измислено!

— Все още имаме време да се измъкнем оттук. В посока към онова възвишение пътят ни е открит.

— Пепе, ти страхуваш ли се? — попита Фабиан.

— Сеньор, подобен въпрос позволявам единствено на теб! Вражеските куршуми ще могат да стигат до нас, и ако все пак не е кой знае колко жалко за две стари кримки като мен и Големия орел, никак не им се иска младият граф Де Медиана да остави скалпа си в саваната.

— Успокой се, Пепе! — укроти го канадецът. — Момчето не искаше да каже нищо лошо. Уверявам те, че никак не ми се ще да напусна бонансата, докато и последният човек, който знае къде е и все още не я е издал, няма да може повече да проговори. А нашето положение хич не е чак толкова лошо, колкото си мислиш. Разполагаме с три хубави пушки, имаме карабината на Кучильо, а и чудесната английска пушка на дон Естебан. Струва ми се, че това е достатъчно срещу дванайсет червенокожи и трима бели негодници, които всъщност не заслужават дори и куршум.

— Но неблагоприятното ни положение тук?

— Възможно е да го подобрим. Имаме седла и одеяла, а наоколо се намират достатъчно камъни, за да изградим още през нощта такъв бруствер, зад който ще сме в пълна безопасност.

Това наистина беше вярно и тримата мъже незабавно се заловиха на работа, като започнаха да издигат стена с камъните по края на платото. Двата големи бора, чиито корени стигаха надълбоко в гробницата, спускаха ниско гъстите си клони. С помощта на седлата и одеялата между тях направиха също една стена, която несъмнено предлагаше достатъчно сигурна закрила.

— Така, сега сме готови — каза канадецът. — Тези одеяла и седла образуват кажи-речи по-хубав бруствер от каменния, чиито откъртени от куршумите парчета биха могли да наранят някого. А седлата и одеялата ще задържат куршумите. Вече сме напълно готови за отбрана. Разполагаме с достатъчно оръжия и муниции и съм любопитен да видя кой ще се удържи на това място — Господарите на саваната или червенокожите и белите мерзавци, с които наистина трябва да се запозная.

— Но дотогава имаме още няколко часа. Мой ред е да бдя. Вие лягайте да спите, защото може да се предположи, че ще са необходими всичките ни сили и цялото ни внимание.

Канадецът най-спокойно се загърна в одеялото си и скоро заспа толкова дълбоко, сякаш се намираше на някое съвсем безопасно място. Но с Фабиан положението бе много по-различно. От събитията на миналия ден той се чувстваше толкова възбуден и развълнуван, че предпочете да стои на пост заедно с Пепе.

Те разговаряха само шепнешком, а когато небето на изток започна да розовее, млъкнаха. Не след дълго вече имаха възможност да обгърнат с поглед цялата равнина и тогава установиха, че оставената там през нощта верига от индианци се е оттеглила към височината. Но горе всичко бе все още обвито в гъста мъгла, която, подхранвана от водния прах на водопада и раздвижвана от лекия утринен вятър, се кълбеше и носеше насам-натам подобно на облаци и поне в момента все още пречеше на обсадителите да наблюдават скалата с индианската гробница.

Постепенно ставаше все по-светло и по-светло. Вятърът се усили, разкъса облаците и мъглата и скоро съвсем ги разпръсна. Тогава ловците също можаха да видят какво бяха предприели неприятелите им. По самия край на пътеката, водеща нагоре към върха на възвишението, бяха натрупани клони и цели изтръгнати храсти, зад които врагът бе намерил прикритие или поне не можеше да бъде забелязан.

— Вече е достатъчно светло, за да очакваме куршумите им — обади се канадецът — Но какво е това? Някаква ръка ни маха над храстите и ни дава знак, че искат да преговарят. Нека от учтивост им доставим това удоволствие!

Той също вдигна ръка над каменния бруствер, изразявайки по този начин съгласието си.

Тогава на едно място, което не бе закрито от храстите, се появи човешка фигура.

— Санта Лаурета, Голям орел, познаваш ли този тип? — попита изненаданият Пепе.

— Наистина, Метиса, този убиец и бандит! Но там, където е той, наблизо се намира и баща му, Кървавата ръка!

— Хвала на небето, че ни предава тези негодници! Е, аз няма да ги изпратя да ловят риба тон, но ще направя с тях нещо далеч по-хубаво!

— Да, той е — потвърди и Фабиан. — Скоро ще види как умея да си служа с неговата карабина!

В този момент се разнесе гласът на Ел Местисо. Ако знаеше, че си има работа с бели ловци, сигурно нямаше да се осмели да се изправи тъй открито пред дулата на неприятелски пушки.

— Кои сте вие там долу на скалата при индианската гробница? — попита той.

— Веднага ще видиш, подлецо! — отговори тътнещият глас на канадеца.

Той изправи херкулесовската си фигура, която се извиси доста над издигнатия бруствер. Пепе също скочи на крака и застана до него. Индианците отсреща веднага нададоха пронизителни радостни викове. Те познаха тримата ловци, които заедно с островчето в Рио Хила бяха изчезнали по толкова мистериозен начин.

— Големия орел! — възкликна Ел Местисо.

— И Изгарящата мълния! — допълни Пепе, подпрял се тежко върху цевта на пушката си. — Ами къде е старият обесник, дето се нарича Кървавата ръка?

Тогава близо до Метиса се издигна мършавата, жилеста и яка фигура на неговия баща.

— Ето, вижте го добре! — захили се той отсреща. — Май се познаваме от доста време, а?

— Струва ми се, познанството ни е още от деня, когато един хубав удар с приклад убеди и двама ви, че косата на другите хора не расте по вашите глави. Какво искате сега от нас?

— Веднага ще чуете! Под краката ви има цяло съкровище, нали?

— Съкровище ли? Какво имаш предвид?

— Златото от бонансата!

— Какво общо имате пък вие с него?

— Дайте ни го!

— Аха! И после?

— После можете спокойно да си отидете.

— Много добре! С всичките си партакеши?

— С всичко, но без оръжията.

— Отлично! Аз пък ще ти кажа следното: ако искате да преговаряме, ще трябва да разговаряте с нас като с мъже, които не можеш да изплашиш със закани, нито пък да пратиш за зелен хайвер с лъжи. Кажи си открито какво искате от нас, и тогава ще получиш също откровен отговор!

Ел Местисо направи някакъв знак настрани, след което до него се приближи един индианец. Докато двамата разговаряха, острият поглед на канадеца претърси храсталаците отсреща от единия край до другия.

— Пепе, искаш ли ти да водиш преговорите?

— Както желаеш!

— Виждаш ли ей там между клоните на онзи олеандров храст цевта на пушка?

— Да.

— Тогава внимавай! Щом видиш от дулото й да излиза пламъче, веднага се хвърляш на земята! За да стигне оттам до нас, навярно на куршума ще му е нужно толкова време, колкото да успееш да залегнеш веднага щом забележиш пламъчето от изстрела.

— Не се тревожи! Онзи тип отсреща няма да ме улучи.

— Но аз него! — уверено каза канадецът, докато удобно лягаше на земята, след което провря дулото на карабината си между два камъка толкова предпазливо, че хората отсреща нищо не забелязаха.

— Ти познаваш ли онези двама бандити? — попита Фабиан.

— Малко, синко. Един хубав ден бях заспал, докато Пепе се беше отдалечил, за да донесе глътка вода. Тогава тези двама негодници ме нападнаха и ме вързаха, преди още да се събудя. Искаха да ми вземат кожите, имам предвид бобровите кожи, но заедно със собствената ми кожа, т.е. скалпа, и Мен-руж бе направил вече с ножа си познатите резки около косата ми, когато Пепе се върна и с приклада си му обясни чии са бобровите кожи, както и моят скалп. Тогава оставихме двамата мерзавци да си вървят, ала щеше да е много по-добре, ако им бяхме показали пътя към Вечните ловни полета.

Ето че в този момент отсреща отново се разнесе гласът на Метиса.

— Нали искаш да знаеш какво ви очаква? Ще се предадете без никакви условия.

— На кого?

— На мен. Има един човек, който се казва Черната птица. Той ще ви посрещне с голяма радост и аз ще ви предам в ръцете му живи и здрави.

— Свърши ли вече?

— Да.

— Тогава ще чуеш и нашия отговор. Тук при нас има един човек, който държи в ръцете си твоята пушка, а ти ще опиташ куршумите й!

— Държи моята пушка ли? — попита Метиса с явно напрежение в гласа.

Фабиан се изправи.

— Искаш ли още веднъж да се сбогуваш с нея? — извика той, като му показа пушката.

— По дяволите! Тибурсио Ареляно! Сега вече няма да има никаква милост! Огън!

Отсреща блесна пламъче от дулото на скритата пушка, а Ел Местисо, Мен-руж и индианците изчезнаха. Но в същия миг Пепе и Фабиан също са хвърлиха на земята. Коварният куршум се удари в един камък, ала отсреща се разнесе силен вик. Заедно с появилото се насреща пламъче канадецът беше натиснал своя спусък и куршумът му не пропусна целта. Престрелката започна, и то със загуби за обсадителите, заплатили коварството си с първия убит.

Пепе извади ножа си и направи една резка в ствола на близкия бор.

— Един червенокож. Остават единайсет!

— Или от трима бели остават двама — обади се канадецът. — Между листака на онзи храст, откъдето стреляха, има една тясна пролука, през която ми се стори, че видях светлото лице на бял, а не тъмното на индианец.

Правотата на мнението му веднага се потвърди. Шест ръце отсреща вдигнаха над храстите някакъв бял. Ясно се видя, че куршумът бе пронизал главата му. В следващия миг тялото му полетя надолу и шумно падна във водния басейн в пропастта.

— Бараха! — обади се Фабиан.

— Да, Бараха — потвърди канадецът. — Божествената справедливост го погреба на същото място, където намери смъртта си и неговата жертва Ороче.

— И тази справедливост — добави Сънливеца — избра тъкмо него да падне пръв в едно сражение, предизвикано от самия него. Ето че сега занемя и последният, който можеше да издаде бонансата. Златото ти е в пълна безопасност, дон Фабиан!

— Според лъжливите сведения на предателя враговете ни предполагат, че златото е под нас в гробницата и никога няма да открият истинското му местонахождение.

— Но, сине мой, те ще осквернят мястото за вечен покой на твоя чичо. Все пак се надявам да успеем да улучим толкова от тях, че да им мине всяко подобно желание. Ние сме трима. Затова ще разделим вражеската нападателна линия на три части и всеки от нас ще обстрелва своя участък с пушката си! Аз ще се заема с дясната част до дивата лоза. Ти, Пепе, ще поемеш левия фланг нагоре чак до ореховите дръвчета, а за теб, Фабиан, остава средата!

— Тогава незабавно ще докопам един червенокож! — спокойно се обади Пепе. — Да ме одерат жив, ако ей зад онзи малък кипарис някакъв индианец не е опънал вигвама си.

Той потърси сигурна опора за цевта на пушката си, прицели се миг-два и натисна спусъка. Силен вик им даде да разберат, че ловецът улучи целта си.

— Тези негодници са тъй добри да ни уведомят, че ни остават да продупчим само още единайсет червени кожи — засмя се той.

— Една от които веднага ще получи дупка — добави Фабиан. Неговата пушка също изгърмя и друг вик доказа, че удържа на думата си.

За няколко минути отсреща се възцари тишина, после обаче изтрещяха всички пушки, с които разполагаше неприятелят, и куршумите им заплющяха в камъните на бруствера пред и зад ловците, но без дори да одраскат някого от тях.

Последваха още няколко такива залпа, но резултатът остана същият. Издигнатата през нощта защитна стена се оказа толкова добре изградена, че зад нея ловците се чувстваха в пълна безопасност.

— Нека си хабят барута и оловото! Ние ще стреляме само когато сме сигурни в улучването на целта — нареди канадецът.

— Искат да ни подведат към същото прахосничество на муниции — отбеляза Пепе. — Виждаш ли в моя участък онези пера, които се подават над храсталака? Вързали са ги за някой клон и очакват, че ще стреляме по тях.

— Клонът е забит в земята, понеже не забелязвам ни най-малкото движение. Остави ги да правят каквото искат! Щом разберат, че не могат да ни подлъжат, ще изгубят търпение и ще разклатят клона. Това ще стане естествено само като някой от тях пропълзи до него и протегне ръка, за да го хване. Тогава ти ще се прицелиш вдясно от клона, а аз вляво, и то на една-две педи от земята. Сигурен съм, че така ще улучим негодника.

Изминаха няколко минути и в крайна сметка предположението на канадеца излезе вярно. Перата леко се раздвижиха насам-натам.

— Огън, Пепе!

Дулата на двете пушки избълваха пламъчета, а пукотът от изстрелите бе последван от нов яростен рев.

— Пепе, направи нова резка, за да не се объркаме в броенето!

Някогашният микелет последва съвета му.

— Още девет! Ако продължава така, след два часа ще можем да приберем четиринайсет скалпа.

— Няма да се освободим от обсадата толкова бързо, Пепе. Апачите ще разберат, че по този начин няма да се справят с нас. Ще направят военно съвещание, за да измислят по-добри възможности.

И наистина оттук нататък отсреща всичко остана доста спокойно. Кажи-речи измина цял час, без да се чуе никакъв звук или да се забележи някакво раздвижване.

— На нашите противници не им хрумва абсолютно нищо. Въпреки това ще имаме само полза, ако се опитаме да отгатнем мислите им — подхвърли канадецът. — Какво ще кажеш, Фабиан?

— Мисля, че ще потърсят някое място, откъдето куршумите им ще могат да ни улучат. Това е единственото, което може да ни постави в опасно положение, и се учудвам, че вече отдавна не са го направили.

— Сигурно са си имали някаква причина да не го предприемат. Единственото място, откъдето ще сме изложени на техните куршуми, са ей онези остри канари, които леко се накланят една към друга. Но за да стигнат до тях, враговете ни ще трябва да изкатерят едно, макар и късо разстояние, което обаче ни предлага достатъчно удобна възможност да използваме пушките си.

— Но все пак рано или късно ще го направят, тате, и тогава ще е много добре, ако цевите ни не са празни.

— И аз мисля така, а и двамата бандити, които ръководят нападението, сигурно ще се съобразят с това обстоятелство. Самите те няма да се изложат на куршумите ни, а ще изпратят само червенокожи да се изкатерят на онези скали, и то едва тогава, когато току-що сме стреляли.

— Но ние разполагаме с пет пушки, което те във всеки случай не знаят — обади се Пепе. — Нека запазим куршумите в нашите карабини и да използваме засега само другите две.

— Правилно! Фабиан, синко, ти няма да стреляш, за да имаме готови на разположение три куршума.

Той взе английската пушка на дон Естебан, а Сънливеца се пресегна за карабината на Кучильо.

— И все пак ще стрелям! — отговори Фабиан и още в следващия миг неговата пушка изгърмя.

Той беше забелязал съвсем лекото потреперване в клонките на един храст. Този път не последва яростен вик, но храстът се огъна под нечия тежест и рязко конвулсивно движение.

— Улучи, сине мой! Несъмнено Метиса е дал заповед вече да не ни издават с виковете си, че умеем да се целим добре. Пепе, още една резка!

— Останаха осем! — пресметна някогашният микелет, правейки поредния белег на дървото.

Фабиан все още не беше готов със зареждането, когато отсреща загърмяха всички пушки. Следваха залп след залп и дъждът от куршуми откърти многобройни парченца от камъните, които се разлетяха на всички страни.

— Внимавайте! — предупреди Пепе. — Имат някакъв план, който се стремят да прикрият с този продължителен огън. Нека жив ме скалпират, ако не е същият, за който вече се досетихме!

— Тогава изчакай някоя пауза между залповете и стреляй с карабината! — нареди канадецът. — Обаче веднага след това вземи в ръка твоята пушка!… Хайде, сега!

Канадецът и Сънливеца натиснаха спусъците. Предположението на проницателния ловец излезе вярно. Четирима индианци с пушки в ръка, мислейки си, че в момента са в безопасност, се втурнаха нагоре към скалите, зад които се бяха скрили Бараха и Ороче при приближаването на Кучильо.

— Аз — първия, Пепе — втория, а ти Фабиан — третия! — припряно извика канадецът.

Три пламъчета изскочиха между камъните на бруствера. Трима от червенокожите паднаха и само четвъртият достигна целта си, зад която незабавно изчезна. Нито един-единствен вик отсреща не издаде озлоблението, което сигурно бе предизвикало сред обсадителите осуетяването на тяхната военна хитрост.

— Една… две, три резки. Остават петима! — пресметна Пепе, докато с видимо задоволство дълбаеше своите черти.

— От петнайсет неприятели осем са вече мъртви! — усмихна се канадецът. — Но по-малката част навярно ще ни създаде повече работа от по-голямата. Притиснете се възможно по-плътно до защитната стена, иначе ще предложите сигурна цел на онзи подлец там горе!

Предупреждението му дойде тъкмо навреме. Пепе се беше излегнал по гръб, за да зареди оръжието си. Но ето че горе от скалата се чу гърмеж и куршумът се заби в земята между стъпалата на ловеца. В същия миг той присви крака така, че коленете му почти допряха неговата брадичка.

— Санта Лаурета, този тип иска да ми съсипе обувките! Почакай, негоднико, няма да се радваш дълго там горе на добро здраве!

Канадецът провря цевта на пушката си между камъните и спокойно каза:

— Фабиан, синко, твоите ботуши са по-дълги от нашите обувки. Събуй ги и ги избутай напред толкова, колкото индианецът да вижда само долната им част! Сега той стреля от дясната страна на скалата, но за да ни заблуди, следващият му изстрел ще дойде от лявата. А тя е по-близката до нас и колкото и да притиска пушката си до ръба на скалата, лакътят му и част от главата все пак трябва да се покажат.

Фабиан последва съвета му и празният ботуш се показа пред очите на индианеца толкова съблазнително, че той не успя да устои на изкушението.

От двете срещуположни страни проехтяха два гърмежа, които се сляха в един. Но ботушът изобщо не бе улучен, докато убитият червенокож се запремята надолу през глава по стръмния склон на скалата, макар че само за един кратък миг бе показал част от лицето си иззад каменния ръб.

— Отлично! — похвали Пепе своя спътник. — Този човек ще остави вече обувките ни на мира. Осем резки! Има още четирима!

— Тате, няма ли да е по-добре — попита Фабиан, — ако започнем да пестим мунициите за нашите пушки? Не знаем колко още ще са ни необходими, докато стигнем до Бизонското езеро, а и разстоянието до отсрещните скали не е чак толкова голямо, че да не можем да улучим целта си с другите две пушки.

— Прав си, синко! Вземи карабината, а аз ще използвам английската пушка. Нека Пепе задържи своето оръжие!

Отсреща отново се възцари пълна тишина, която не бе нарушавана от никакъв звук. Сигурно обсадителите пак бяха седнали да се съвещават. Но навярно им беше много трудно да скроят някакъв нов по-хубав план. Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. Най-сетне достигна зенита си, а после започна да се спуска към западния хоризонт. Тримата ловци бяха вече обядвали и се чувстваха сити. Само жаждата ги мъчеше. Непоносимата дневна жега щеше да ги тормози къде-къде по-силно, ако буйно падащите води на каскадата не образуваха и не разнасяха наоколо облаци от ситни капчици, които наистина нямаше как да събереш и изпиеш, но все пак поддържаха влажността на въздуха и така намаляваха страданията им от мъчителната жажда.

Най-после настъпи някакво раздвижване сред противниците им, което привлече вниманието на ловците. В най-крайната точка на вражеската позиция някой метна върху два ниски, близо растящи един до друг храста бойна мантия от бизонска кожа.

— Какво ли са замислили? — недоверчиво попита Пепе.

— Ако сложат една върху друга три или четири такива мантии, ще направят такава защитна преграда, която не може да бъде пробита дори от куршумите на нашите пушки. Учудвам се само, че укрепяват позицията си толкова далеч в края на единия фланг, откъдето не могат да се целят в нас с кой знае каква точност.

— Ще им изпратя един куршум, защото тъкмо сега му е времето — каза Пепе.

— Остави ме аз да го направя! — помоли го канадецът. — Иска ми се да изпробвам колко надалеч бие тази английска пушка.

Тъй като трябваше да се прицели доста встрани, той се видя принуден да провре цевта на пушката между камъните значително по-напред, отколкото го правеше допреди малко. Натисна спусъка. В същия миг обаче отсреща също се разнесе гърмеж и куршумът на Ел Местисо с такава сила удари цевта на пушката, че я изби от ръцете му и я запрати чак в езерото. Ако канадецът не беше толкова як мъж, страхотният удар неизбежно щеше сериозно да нарани дланите му.

— Дявол го взел, ама че точен изстрел! — възкликна той, докато си разтриваше ръцете. — Това беше Метиса и никой друг! Но сега поне знаем каква е била целта на онази защитна преграда от кожа. Нарочно я направиха толкова встрани, та при целенето да се видим принудени да покажем навън голяма част от цевта. Искат да ни обезоръжат и сега се радвам, че не стрелях с моята великолепна пушка, която щях да загубя, както загубих английската на дон Естебан. Дължа го единствено на добрата ти идея, Фабиан, да пестим куршумите за нашите пушки!

Пепе взе един клон от бора, отчупен от нечий куршум, и с помощта на ножа си му придаде такава форма, която доста наподобяваше цев на пушка.

— Голям орел, я ми направи услугата да стреляш веднъж с тази пръчка! В същото време ще гледам да опърля козината на сеньор Местисо с някой куршум!

— Нима смяташ, че те наистина ни мислят за толкова тъпи, та след загубата на пушката да направим нов сериозен опит да стреляме по онази цел?

— Все пак нека опитаме!

Той се приготви за стрелба, а канадецът бавно и колебливо започна да провира клона в цепнатината между два камъка, както бе направил и с пушката.

Действително отсреща се разнесе изстрел, който улучи клона и го завъртя във въздуха, ала Пепе добре издебна мига, в който дулото отсреща блъвна пламъче, и също натисна спусъка. Един вик доказа, че куршумът му не пропусна целта си.

— Една нова резка! — ликуващо извика някогашният микелет.

— А може би и не, Пепе! — отвърна канадецът. — Това не ми приличаше на предсмъртен вик на човек, а по-скоро беше яростен изблик на някой ранен. Сигурно дяволът закриля този метис и не позволява да бъде убит.

Пак измина доста време, без да се случи нещо особено. Междувременно слънцето потъна зад западния хоризонт. Скоро щеше да се здрачи, а отсреща продължаваше да цари пълна тишина.

— Сигурно искат да изчакат нощта, за да ни нападнат — обади се Пепе.

— Едва ли ще се решат. Ние сме трима срещу шестима, а крепостта ни е непревземаема. Тъкмо обратното, аз имам голямо желание ние да ги изненадаме и да ги връхлетим. Ако използваме ей онази клисура, можем да се озовем в тила им.

— Но по същия път и те могат да стигнат до нас.

— Много вероятно е — подхвърли Фабиан — да предприемат нещо, с което да попречат на бягството ни, защото им е ясно, че ще използваме тъмнината, за да се спуснем от скалата. Нали през равнината води пътят…

Той млъкна и посочи с ръка в посоката, която току-що бе споменал.

— Тате, виждаш ли, че съм прав?

Там, където лежеше застреляният кон на Диас, се мяркаха силуетите на двама индианци, а към тях скоро се присъединиха и други двама. Те насядаха на земята недалеч от трупа на животното и начинът, по който се разположиха, даваше ясно да се разбере, че се приготвят да останат там по-продължително време.

— Искат да ни обградят. Ха, хич няма да им е лесно — каза канадецът. — Във всички случаи ни остава открит пътят през хълмовете, по който дой… мътните го взели, тези подлеци преградиха и него!

Тримата мъже обърнаха погледи във въпросната посока и забелязаха Мен-руж и Сан-меле, които събираха съчки и клони на толкова голям куп, който навярно щеше да е достатъчен да осветява цялата околност през по-голямата част от нощта.

— И въпреки всичко трябва да слезем от скалата, ако искаме да убием тези бандити — заяви Фабиан. — Апачите са тръгнали към Бизонското езеро, за да нападнат дон Агустин, и аз трябва на всяка цена да му се притека на помощ!

Канадецът се усмихна леко, като че на себе си, и каза:

— Все ще се справим, синко. За Пепе и за мен тези четирима индианци не са кой знае колко много, ако ги изненадаме в мрака. После можем да избираме — или веднага да се отправим към Бизонското езеро, или пък да нападнем двамата негодници в гръб.

— За теб и за Пепе ли? Мисля, че и аз ще съм с вас!

— Не, синко, не мога да го позволя! Двама ще се промъкнат по-незабележимо от трима, а за всеки случай не бива да оставяме нашата крепост без какъвто и да било гарнизон. Налага се поне един от нас да я охранява, докато се справим с четиримата индианци, а ти най-добре ще свършиш тази работа.

Фабиан продължи да възразява, но беше сам срещу два гласа и бе принуден да се подчини на волята на канадеца. Малко след като се стъмни, на мястото, където бяха струпани клоните, лумнаха ярки високи пламъци, които обаче осветиха само едната страна на конусообразната скала. Останалата част от околността продължи да тъне в мрак.

— Вече е време — обади се Сънливеца.

— Не, не е — възрази канадецът, — ще трябва да изчакаме, докато бдителността на враговете ни малко поотслабне.

Така и направиха. Едва когато измина повече от час, канадецът се надигна и каза:

— Синко, ще тръгваме!

— Наистина ли без мен, тате?

— Да. Ти трябва да охраняваш тук нашето укрепление, единствено на което ще разчитаме, ако не успеем да отстраним индианците от пътя си.

Добрият канадец не искаше да си признае, че само тревогата за живота на неговия любимец го караше да предприеме подобна мярка.

— Не ми се вярва — продължи той, — че докато отсъстваме, може да те застраши някаква опасност, а и нали няма да ни има само броени минути. Но ако все пак се случи нещо, с което да не си в състояние да се справиш без помощта ни, тогава един твой изстрел ще ни накара незабавно да дотичаме. Хайде, Пепе!

Сънливеца също се изправи. Двамата взеха пушките си, безшумно изтичаха по потъналата в тъмнина платформа на скалата и се спуснаха надолу по стръмния склон.

Секунди след като те изчезнаха в мрака, заобикаляйки иззад ъгъла откъм другата страна на скалата, безмълвно изплуваха два човешки силуета.

— Старче, най-сетне да ни се удаде една хитрост! — прошепна Ел Местисо. — Канят се да очистят червенокожите и ако ме питаш мен, нека го направят. Междувременно ние ще се промъкнем догоре и ще се справим с Тибурсио, който остана там. Той ще се види принуден да ни даде както моята пушка, тъй и скалпа си. А върнат ли се онези двамата, ще ги посрещнем с куршумите си. Превземем ли веднъж тази скала, те и бездруго нищо не могат да ни навредят. Изкачи се ей оттук и щом стигнеш горе до ръба, вдигни малко шум, който да отклони вниманието му към теб. Тогава той още по-сигурно ще ми падне в ръцете!

Кървавата ръка се приготви да изпълни заповедта на сина си.

Фабиан седеше горе на платформата внимателно заслушан в шумовете на нощта. Той се безпокоеше за двамата си приятели, които тръгнаха срещу немалка опасност. Ала още повече го тревожеше мисълта за дон Агустин Пена и за неговата красива дъщеря. Двамата разбойници, нападали вече веднъж асиендерото и неговата дъщеря, сигурно знаеха за коварните планове на апачите, в които може би бяха решили дори и да участват. Той бе нетърпелив час по-скоро да тръгне към Бизонското езеро и затова миговете на отсъствие на двамата му спътници се точеха мъчително като часове.

В този момент му се стори, сякаш недалеч от ръба на скалата се разнесе неясен шум. Той запълзя натам и скоро зърна някакъв тъмен човешки силует, който се канеше да се метне на самата платформа.

— Пепе! Тате!

— Да!

— Как мина?

— Добре! — отвърна силуетът.

Но още в същия миг младежът разбра, че това не беше нито Пепе, нито канадецът. Фабиан вдигна пушката си, за да се прицели… обаче усети как някой го сграбчи за ръката така, че изпусна оръжието, което се плъзна по скалата и падна долу. Първият от двамата мъже вече също се бе изкатерил на платформата, тъй че младежът се видя сграбчен от двама яки и едри мъжаги, в които разпозна Ел Местисо и Мен-руж. И понеже нямаше възможност да стреля, той нададе силен вик, който разкъса нощната тишина и проехтя надалеч.

— Забий му ножа си, старче! — заповяда Ел Местисо, който нямаше как сам да го направи, защото бе принуден да държи Фабиан с двете си ръце.

Кървавата ръка извади ножа си. Този опасен миг удвои силите на Фабиан. Той се отскубна от своя противник, сграбчи собствения си нож и замахна към стария. Бандитът бе пронизан в ръката над лакътя и пусна оръжието си, за да отнеме ножа на младежа. Завърза се ръкопашна схватка, по време на която Фабиан отново извика. Тя принуди тримата счепкали се мъже да прекосят цялата платформа и ги отведе до другия й край, откъдето полетяха надолу, опитвайки се отчаяно да се задържат един за друг.

Фабиан се озова долу в безсъзнание, след като удари главата си в един камък. Метиса пръв се съвзе и с мъка се изправи на крака.

— Жив ли си, старче?

— Да.

— Този обесник е в безсъзнание. Бързо, хващай го и да изчезваме!

— Довърши го!

— Не сега. По-добре ще е да го направим горе. Чуваш ли? Другите двама се връщат! Вече се катерят по скалата. Няма да можем да се изкачим пак на платформата. Да бягаме!

— Преди това ще го пронижа с ножа си!

— Да не си посмял, тъпако! Ако го оставим тук мъртъв, няма да спипаме онези типове. Но ако го вземем като пленник, те ще ни следват, докато накрая ги ликвидираме. Хайде, грабвай го и да ни няма ти казвам!

Този път Мен-руж се подчини. Те хванаха изгубилия съзнание младеж и го повлякоха, за да го отдалечат от скалата, на чиято платформа в момента се разнесоха силни викове, изразяващи уплаха и ярост.

Канадецът и Пепе внимателно се бяха промъкнали към равнината и без някой да ги забележи, се добраха до трупа на убитото животно, където четиримата индианци все още седяха заедно. Може би си мислеха, че белите ще си послужат с индианския метод да предприемат начинанието си едва призори, и ето защо не бдяха толкова внимателно, колкото го изискваше създалото се положение. Освен това през последните два дни те бяха хвърлили толкова много сили, че се чувстваха безкрайно изморени и сетивата им бяха в значителна степен притъпени.

— Няма да ни създадат кой знае колко работа — шепнешком каза канадецът. — Напред!

Плътно прилепени до самата земя, те запълзяха към индианците с безшумните движения на змия. Само на няколко крачки от тях оставиха пушките си, скочиха на крака и със светкавична бързина връхлетяха нищо неподозиращите червенокожи. Беше им достатъчна една-единствена минута. После Пепе изтри окървавения си нож и каза:

— Дванайсет резки. С индианците приключихме!

В същия миг проехтя първият вик за помощ на Фабиан.

— Санта Лаурета, какво беше това?

— Фабиан! — извика канадецът, грабна пушката си и с дълги мощни скокове се понесе към конусообразната скала. Пепе вдигна карабината си от земята и незабавно го последва по петите. Не бяха изминали още и половината от пътя си, когато се разнесе и вторият вик на младежа.

— По-бързо, за Бога, по-бързо, Пепе! — изкрещя канадецът.

С наистина великански скокове той полетя нататък. Страхът му за Фабиан прибави към исполинската му сила и пъргавината на тигъра. Без да се оглежда, за да види дали Пепе действително успява да го следва, канадецът като стрела измина равнинната част от пътя и щом стигна до скалата, веднага се втурна да се катери нагоре по нея, забравяйки необходимата предпазливост.

— Фабиан! — извика той веднага, щом се озова горе.

Никакъв отговор.

— Фабиан, дете мое, сине мой! — заповтаря той, обзет от смразяващ страх.

И този път околността остана безмълвна. Можеше да се долови само задъханото пъхтене на изкачващия се Сънливец.

— Къде е? — попита той, останал без дъх, веднага щом стъпи на платформата.

— Изчезнал е, не знам къде!

— Пушката му тук ли е?

Двамата затърсиха.

— Няма я.

— Тогава нищо лошо не му се е случило — успокоително каза Пепе. — Той е с оръжието си и щеше да стреля, ако беше изпаднал в опасност.

— Не, не се е отдалечил доброволно. Той е нападнат и отвлечен. Ел Местисо пак си е взел пушката — отвърна канадецът. — Фабиан, Фабиан! — отново проехтя далеч в нощта мощният му глас като гръмотевичен тътен.

И този път не последва отговор.

— Да слизаме, Пепе! Трябва да претърсим подножието на скалата!

Те бързо се спуснаха по стръмния склон и в трескава възбуда започнаха да обикалят около каменния колос. Изведнъж Сънливеца се спъна в нещо твърдо. Той вдигна предмета.

— Ела насам! — извика той своя приятел. — Открих една следа. Тук между камъните намерих пушката на Фабиан!

Канадецът веднага се притече и взе оръжието в ръка.

— Все още е заредена. Победили са го в ръкопашна схватка. О, де да беше ден! Тогава можехме всичко да разберем от следите!

Той безпомощно хвърли поглед нагоре по височината.

В тъмнината забеляза някакъв слаб блясък. Той се изкачи няколко крачки нагоре и посегна към мястото, където се виждаше матовата светлинка.

— Неговият нож!

— А тук е и шапката му! — извика Пепе. — Санта Лаурета, прав си, нападнали са го!

Убеждението им в случилото се бе вече непоклатимо. Това накара канадеца да побеснее като ранен бик.

— Фабиан! — изрева той така, че ехото от каменните стени гръмовно повтори неговия вик. Високата му едра фигура се разтрепери от огромната превъзбуда, а думите, които изрече към Пепе, като скръцна със зъби и сложи тежката си длан върху рамото му, издаваха както страшния му гняв, така и неговата твърда увереност:

— Ще го намерим, жив или мъртъв! Но тежко им, ако само са го пипнали с пръст! Непременно ще умрат, ако ще би и самият сатана да ги закриля!…