Карл Май
Горски скитник (1)

1. Сънливеца Пепе

Там, където Бискайският залив, познат на всички мореплаватели като „Моряшкото гробище“, се врязва между Франция и Пиренейския полуостров, на северното испанско крайбрежие се намира малкото пристанище Еланчове. Красиво и същевременно внушително брегът се издига терасовидно нагоре, защитен срещу ненаситните морски вълни с дига от правоъгълни дялани камъни, от която човек може да се изкачи нагоре по стъпаловидно издигащата се скала, за да се добере до единствената улица, напомняща гигантска стълба, сътворена сякаш от природата специално за великани — ето, това е то селото Еланчове.

На най-високия скалист връх се издига вече порутен замък, който със своите покриви с плочки от шисти и готически ветропоказатели има открит изглед надалеч в морето. Той е собственост на стария богат род Медиана.

От дълго време графовете Медиана не живееха в този замък, намиращ се в тази дива и самотна местност, а почти целогодишно пребиваваха в Мадрид, където военните им задължения повеляваха да бъдат близо до краля. По времето, когато войските на Наполеон завладяваха Испания, по-възрастният от двамата братя, Хуан де Медиана, служеше в армията като висш офицер. Дон Антонио, по-младият брат, бе на служба във военния флот, но беше безследно изчезнал по време на една експедиция до испанските владения в Централна Америка. Тъй като никой нищо повече не чу за неговия кораб, скоро се разнесе мълвата за смъртта му, без тази вест да бъде потвърдена от сигурен източник.

Победоносните легиони на френския император прегазваха провинция след провинция. Войната се водеше с цялата си страстна непримиримост и испанското правителство се видя принудено да полага върховни усилия, за да се опита да спре устрема на дръзкия завоевател. Граф Хуан де Медиана също получи нареждане да вземе участие в отбранителните действия със своята войскова част. Но още преди да тръгне за армията, той заведе жена си доня Луиса, както и единственото си дете, малкия Фабиан, в замъка Еланчове, където вярваше, че двамата ще са далеч от всяка опасност в уединението на онази толкова затънтена местност. Той повери двамата на особените грижи на своя управител дон Хуан де Диас до завръщането си, както каза самият той. Ала графът не се върна, за да вземе своите толкова обичани близки, защото френски куршум го повали в едно от сраженията, които предхождаха битката за Бургос.

Оттогава доня Луиса живееше в замъка Еланчове с любимото си дете съвсем сама и жалеше своя съпруг, изтръгнат й от толкова жестоката съдба. С майчинска нежност тя бдеше над малкия Фабиан, мислейки единствено за неговото добро, детето, което според онова, което тя знаеше и вярваше, бе единственият потомък на рода им.

Повечето жители на селото са рибари и през целия ден не са в домовете си. Ето защо на пръв поглед Еланчове изглежда необитаемо и запуснато. Само от време на време над лишените от всякакви комини покриви на къщите се издига дим, който показва, че домакините приготвят храна за очакваните съпрузи и синове. По-късно все по-често на малките прозорчета започват да се мяркат женски лица или тук-там на прага се показва женска фигура, облечена в пъстра рокля, с дълги спуснати плитки, за да види дали се задават лодките на мъжете им. Еднообразният тих живот на високия скалист бряг, неразривно свързан с далечния тътен на разбиващите се в прибоя вълни, придава на Еланчове доста тъжен и меланхоличен вид, който оскъдната растителност, бореща се с пясъци и бури за своето оцеляване, по-скоро засилва, отколкото да смекчава.

При своето изолирано и усамотено разположение на брега на Бискайския залив, както човек лесно може да предположи, пристанището на Еланчове разполага с многоброен гарнизон, състоящ се от miqueleles. Тези войници не се намираха в кой знае колко приятно положение. Испанското правителство в никакъв случай не им отказваше заплата, само дето постоянно забравяше да им я изплати. В резултат на това бдителността на по-добрите от тях се удвояваше, за да могат от време на време да спечелят по някоя премия чрез конфискуването на контрабандни стоки. Недотам съвестните измежду митническите служители обаче се съюзяваха с контрабандистите и деляха с тях плодовете на този забранен занаят. Ето защо всички, от капитана на карабинерите до най-незначителния микелет, разгръщаха неуморна дейност, при което съвсем естествено техните тайни интереси често бяха на два срещуположни полюса, тъй че им се налагаше да използват всичката си хитрост и находчивост, за да измъкнат един другиму изпод носа една или друга печалба.

Измежду бреговата стража имаше един войник, на когото контрабандната търговия бе напълно безразлична. Той стигаше дори дотам да твърди, че контрабандата в Еланчове била нещо напълно невъзможно и съвсем немислимо. Известно беше, че той постоянно заспиваше на поста си, и затова всички го наричаха Сънливеца, едно име, което той се стараеше възможно по-често да оправдава.

Казваше се Пепе и беше мъжага на двайсет и пет години, висок, слаб, жилав и изключително силен. Неговите черни, дълбоко хлътнали под гъсти рунтави вежди очи гледаха света с необичайно равнодушие, ала когато не го наблюдаваха, те можеха да хвърлят и мълнии, каквито иначе никой не би очаквал да види в тях. Изразът на лицето му бе безкрайно сънлив, а походката му, както и цялото му поведение бяха като на човек, на когото му е все едно дали земята се върти, или не. При всичките признаци за здраво и яко тяло, както и за буден ум, той, изглежда, бе най-мързеливият и най-отпуснатият човек на света. Лежейки непрекъснато в своя хамак, Пепе спеше всеки ден по двайсет часа, а когато се събудеше и си запалеше цигара, с блаженство си мечтаеше как скоро пак ще заспи.

Човек би си помислил, че неговият началник, капитан дон Лукас Деспиерто, страшно много ще се ядосва и гневи заради тази пълна липса на всякакво служебно старание, ала това съвсем не беше вярно и то си имаше своето добро основание. Наистина на заповедта за назначаването на дон Лукас бе написана като заплата значителна сума, от която обаче от дълги години той, както и неговите подчинени, не беше забелязал в джоба си ни най-малка следа, а тъй като финансите на кралството се намираха в безкрайно плачевно състояние, капитанът не се и надяваше, че някога ще му платят и един петак. Ето защо неговата философия беше следната: „Щом кралят не изпитва угризения на съвестта, че въпреки важната си служба мога да умра от глад, тогава и аз няма да изпитвам угризения на съвестта, ако въпреки тази служба се опитам да преживея по някакъв начин. Трябвало да си отварям очите на брега и да гладувам… е, добре, аз пък ще държа очите си отворени и ще печеля пари. Но моите карабинери не бива да забележат каквото и да било, иначе мога да загубя тази хубава работа, а служба без заплата е все пак нещо по-добро, отколкото съвсем нищо. Най-умният от всички войници е този доблестен Пепе. Той потиска глада си със сън и сигурно никога няма да прояви интерес към частните гешефти на своя капитан. Напълно мога да разчитам на него и на неговата патологична сънливост. Ще го изпращам на пост винаги там, където няма да са ми необходими свидетели!“

Пепе бе изцяло съгласен с това положение на нещата и не полагаше ни най-малки усилия да представи служебното си старание и качества в малко по-добра светлина. Може би и това си имаше своите основания.

Една вечер той се беше облегнал на своята врата и стоеше заслушан в никога незамлъкващите гласове на природата. Гъста ноемврийска мъгла се стелеше над морето и заедно с нощната тъмнина създаваше за всяко зрение непреодолимо препятствие. Още на здрачаване Пепе зърна далеч на хоризонта някакъв платноход, който бе започнал да кръстосва и изглежда, изчакваше нощта, за да може незабавно да спре на брега.

Ето че в този момент се разнесоха стъпки и очите на Пепе незабавно се затвориха, главата му клюмна на гърдите, а от полуотворената му уста избликнаха онези чудни звуци, които музикалният лаик нарича с грозната дума „хъркане“. Приближаваше се един от неговите другари.

— Пепе! — подвикна той, щом забеляза спящия човек. Сънливеца му отвърна с кратко изгрухтяване.

— Пепе, събуди се, пор такъв!

— Кой… кво… къде? — попита войникът, като си придаде такъв вид, сякаш току-що се събуждаше от най-дълбок сън.

— Por Dios^[1], този тип спи даже и когато стои прав подобно на някое муле със схванати крака, което вече не е в състояние да легне на земята! Разтъркай си очите и да те няма! Капитанът иска незабавно да говори с теб!

— Капитанът ли? — едва произнесе Пепе със страхотна прозявка.

— Да, капитан дон Лукас Деспиерто.

— Тъй значи, капитанът. Колко чудесно би било, ако човек можеше да спи, без да му се налага толкова често да се буди! Ти върви, аз ще видя дали ще мога да дойда.

— Дали ще можеш да дойдеш ли? Да можеш? Казвам ти, че трябва да дойдеш! Службата те зове, разбираш ли? А тя е далеч по-важна от съня!

— Добре че ми го напомни! Значи ще дойда.

Той влезе в караулното, за да вземе шапката си, а неговият другар бързо се отдалечи. След като видя, че пак е сам, сънливо отпуснатата фигура на Пепе се стегна и изпъна, помътнелите му очи отново придобиха онзи блясък, който се наблюдава при хора с темпераментен и решителен характер.

— Ама той наистина си помисли, че спя прав. Санта Лаурета, колко лековерни са тези хора! Какво ли го е прихванало капитана, че е изпратил да ме повикат? Да не би в кесията му отново да е настъпил отлив? Да не би заедно с онези платна на хоризонта в нея да се върне приливът? Скоро ще разбера.

Той се отправи към жилището на своя началник. Очевидно в главата на капитана се въртеше нещо важно, защото той беше толкова замислен, че изобщо не забеляза появяването на Сънливеца.

Пепе се облегна на стената и затвори очи, но много добре забеляза сгънатия лист хартия на пода, който несъмнено се е намирал вече в нечий джоб. Един изпитателен поглед, хвърлен изпод спуснатите му клепачи към капитана, който беше с гръб към него, му показа, че би могъл да рискува. Със светкавично движение той вдигна хартията и я скри в един джоб под наметката си. После отново изпадна в състояние на привидно пълно безразличие. Някакъв вътрешен глас му казваше, че просто ще е жалко да остави ей така да лежи на земята този лист, който сигурно си има своята стойност, тъй като допреди малко някой грижливо го бе съхранявал.

В този момент капитанът се обърна и го видя.

— Хей, Пепе, спиш ли?

Войникът изпусна дълбока въздишка и отвори очи.

— Ето ме, господин капитан — отвърна той, като почтително отдаде чест — Струва ми се, че ме викате, а?

— Струва ли ти се? Ама наистина този човек е дошъл дотук дълбоко спящ и не е сигурен дали е бил буден, или е сънувал!

— Но аз идвам даже и когато спя, господин капитан, а това е такова доказателство за подчинение и дисциплина, каквото никой друг не е в състояние да ви даде.

— Прав си! — засмя се дон Лукас. — Но да преминем на въпроса по същество! Времената са тежки, нали, Пепе?

— Имам чувството, като че чух някой да го споменава.

— Имаш чувството ли? Е, да, мизерията на нашето съвремие те притиска само наполовина — та ти непрекъснато спиш!

Пепе потисна една прозявка.

— Когато спя, не чувствам глад. А освен това от време на време ми се присънва, че правителството ми плаща заплатата.

— Е, тогава за твое щастие ти си негов кредитор само през малка част от деня. Но знаеш ли, че всъщност това безкрайно спане никак не се вмества в задълженията на войника?

— Така ли? Защо?

— Един войник на брегови пост трябва да е преди всичко бдителен. А ежедневно все повече говорят за твоята ленивост и като нищо може да се стигне дотам, че да те изгонят от тази служба, щото си напълно негоден за нея. Би било много тъжно, ако останеш съвсем без работа!

— Направо ужасно, господин капитан! — съгласи се Пепе извънредно добродушно. — Когато съм на служба, умирам от глад, а какво ли ще стане, ако ме изхвърлят от нея!

— Ще бъде далеч по-страшно от служебната гладна смърт, но аз ще те предпазя от подобно нещастие и още днес ще ти дам едно доказателство за доверието ми към теб, което ще възстанови добрата ти репутация.

— Направете го, господин капитан! — рече Пепе, извади тънка хартия и тютюн и спокойно започна да си свива цигара. — Такова доверие е кажи-речи също толкова ободряващо, колкото и една кратка дрямка.

— Тази нощ ще ти бъде даден пост, който мога да поверя само на проверени и сигурни хора. Ти никога досега не си бил изпращан на такова място и много се надявам, че ще изпълниш дълга си с най-голямо прилежание!

— Санта Лаурета! Като че ли това не се разбира от само себе си! Къде е този пост?

— В енсенадата.

— В залива ли? Добре! Какво ще трябва да правя там?

— Преди всичко да не спиш на поста си!

— Ще положа всички усилия, макар че от три часа не съм мигвал, господин капитан! И после?

Дон Лукас му даде толкова объркани нареждания за неговото поведение, че даже и най-проницателният и бистър ум не би могъл да проумее нещо от тях. Въпреки това накрая го попита:

— Разбра всичко съвсем точно, нали, Пепе?

— Съвсем точно! — увери микелетът, полагайки обаче върховни усилия да държи отворени натежалите си клепачи.

— И преди всичко вземи със себе си фенера, за да те намеря в тъмнината, когато мина на проверка. Сега можеш да си вървиш!

Въпреки тази заповед Пепе не се помръдна от мястото си. Независимо от всичко очите му се бяха затворили. Капитанът разтърси ръката му.

— Не ме ли чу? Можеш да си вървиш!

Микелетът с мъка се отърси от завладяващия го сън.

— Добре, господин капитан!

С провлачена стъпка той се затътри към вратата и излезе, а дон Лукас самодоволно потри ръце и си каза:

„Тип като този и със злато не можеш да купиш. Да го бяха търсили по моя поръчка, пак нямаше да ми намерят човек толкова подходящ за моите лични интереси и нужди. Той ще спи на поста си и ще хърка като хипопотам, а аз ще мога да пъхна в джобовете си няколко шепи дублони^[2].“

Щом излезе от жилището на капитана, Пепе също поде свой монолог:

„Санта Лаурета, всичко е точно така, както си го представях! Дон Лукас си е наумил да прави нещо в залива. Сигурно е някой таен и доходен гешефт, а понеже някой друг би проявил бдителност и би попречил на плановете му, той възлага онзи пост на мен. Е, добре, драги ми дон Лукас, аз ще спя, но само докато според мен си заслужава. А сега ще хвърля и един поглед на писмото, може би то ще ми обясни някои неща. Няма нищо по-изгодно от това да спиш, когато всъщност службата ти повелява да бдиш!“

С бърза еластична походка той се върна в къщурката си, където запали лампата и извади сгънатия лист. Беше се научил да чете — нещо, с което никой от бойните му другари не можеше да се похвали, обаче гледаше да пази в тайна това свое умение. Писмото напълно задоволи неговите очаквания.

— Точно така! Този кораб е бригът „Есмералда“, чийто капитан не споменава името си. Той иска разрешение с неколцина свои хора в една лодка точно в десет часа да спре на брега в енсенадата, за което ще плати четирийсет златни монети. Моли и за светлина, която да му служи като ориентир. Значи затова капитанът ми нареди да взема фенера! Сигурно това писмо му е донесено от някой моряк на „Есмералда“ и едва ли е могло да попадне в по-добри ръце! Господин капитан, правителството не ми плаща никаква заплата. Ще се видите принуден да предоставите кесията си на разположение на краля!

Малкият залив, наричан енсенада, който току-що бе поверен на бдителността на Пепе, беше толкова добре скрит между скалите, сякаш бе създаден единствено за да благоприятства онази тайна и незаконна търговия, която се върти по испанското крайбрежие с кама в пояса и точно стреляща пушка в ръката. Заради уединеното разположение на залива тамошният пост съвсем не беше безопасен. В онази мъглива ноемврийска нощ изпаренията от морската вода бяха покрили с гъста пелена околностите, отнемаха всяка възможност на обикновеното човешко зрение да забележи каквото и да било и биха заглушили всеки глас, който може би ще е принуден да вика за помощ.

Пепе зареди своята карабина, затъкна ножа в пояса си, запали маскировъчния фенер и излезе навън в тъмнината, за да отиде на своя пост. Онзи, който в този момент видеше сънливия, винаги уморен и отпуснат микелет, едва ли щеше да го познае — толкова твърдо и сигурно стъпваше иначе тромавият Пепе, толкова пъргави и сръчни бяха движенията му, толкова изправена и стегната бе иначе неговата отпусната и прегърбена фигура.

Може би бе минало вече девет часът. Нощта бе тиха, тъмна и студена. Откъм селото не долиташе и най-слаб шум. Мълчанието на природата се нарушаваше единствено от глухия тътен на океана, чиито вълни неуморно и непрестанно връхлитаха срещу каменните диги. По небето не се мяркаше нито една звезда. Единствената светлинка идваше от фенера на микелета, който вече бе пристигнал на брега на залива и след като предпазливо освети всичко наоколо, се убеди, че е сам.

Той постави фенера така, че да осветява както водата на залива, тъй и водещия между скалите тесен път към селото. После се загърна в мантията си и легна на няколко крачки от фенера, така че да има възможност да оглежда и пътя, и залива.

— Господин капитан — самодоволно си промърмори той, — наистина се доверявате малко повечко на хората, които много спят. Изглежда, за вас е много важно да подремна мъничко. Е, добре, сам се убедете, че умея да се подчинявам!

Около половин час Пепе остана сам, потънал в мислите си. Той много внимателно наблюдаваше залива и пътя за селото. Имаше остро зрение като никой друг и знаеше, че нищо няма да му се изплъзне.

Когато гореспоменатото време изтече, Пепе дочу как пясъкът по пътя тихо заскърца и на осветеното от фенера място се появи тъмен силует, в който микелетът разпозна достопочтения дон Лукас. Той незабавно затвори очи, отвори уста и започна да издава онези звуци, които са следствие от неудобното положение на тялото, заето по време на сън.

Капитанът се приближи и се надвеси над него.

— Пепе! — полугласно подвикна той.

На микелета и през ум не му мина да отговори.

— Пепе! — повторно подвикна капитанът, и то малко по-силно. Микелетът спокойно продължи да хърка. Дон Лукас постоя още малко в нерешителност, сякаш изчакваше нещо, после, изглежда, все пак остана доволен и скоро шумът от крачките му заглъхна в далечината.

— Отиде си! — рече си Пепе, докато се изправяше — Би трябвало да съм страшно смотан, ако не успея да докопам нещичко там, където капитанът е хвърлил мрежите си!

Той пропълзя предпазливо до ръба на стръмния откос, под който се простираше тясната ивица на брега, скри се сред високата и гъста трева и започна да дебне. Но вместо напразно да измъчва зрението си, той напрегна слух и предостави всичко на неговата чувствителност и острота.

Ето че по едно време откъм водата на залива до него долетя тих шум и броени минути по-късно Пепе ясно различи неговия източник — увити в парцали гребла почти беззвучно пореха водата, като приглушено поскърцваха в ключовете на лодката. В пепелявосивата мъгла изплува някакво тъмно петно, което с всяка изминала секунда нарастваше, докато накрая се превърна в лодка, следвана от бяла разпенена бразда. Тя се насочи към брега на залива и там спря.

— Сеньор Деспиерто! — подвикна приглушен глас.

— Тук съм!

Силуетът на капитана изникна изпод земята съвсем близо до плавателния съд, където до този момент Пепе не бе успял да забележи абсолютно нищо.

— Всичко наред ли е?

— Наред е.

— Сам ли сте?

— Там горе до фенера лежи един от моите карабинери. Спи като заклан. Ако не исках да се издам, трябваше да поставя стражи в енсенадата, но изпратих на пост един човек, който неизлечимо страда от някакво подобие на сънна болест.

— Добре, ето ви четирийсет златни монети! Но се погрижете никой да не ме смущава. Сега ще се оттеглите обратно в селото, но преди това ще ми дадете знак, че онзи човек наистина спи.

— Както желаете, сеньор капитан. Ще имитирам крясъка на чайките. Така ще сте напълно сигурен в безопасността си.

Пепе долови още звънтене на злато, а после побърза да се върне обратно на мястото, където доскоро беше лежал. Не измина и минута, и ето че капитанът отново се изправи до него.

— Пепе!

Микелетът продължи да хърка и не се помръдна. Дон Лукас докосна ръката му.

— Пепе, ставай!

Спящият човек обаче изобщо не реагира и неговият началник се отдалечи. Когато се разнесе уговореният крясък на чайка, бреговият пост вече отново лежеше до самия ръб на откоса и наблюдаваше лодката. В нея имаше само трима мъже, но все още никой от тях не беше слязъл на сушата. По облеклото си обаче изобщо не приличаха на контрабандисти.

— Охо — учудено прошепна Пепе, — в лодката няма и една-единствена бала със стока! Да не би пък тези да не са никакви контрабандисти? Ами че тогава какво ли са намислили?

— Слизайте! Сега сме в безопасност! — обади се един от тримата с глас, по който си личеше, че е свикнал да заповядва. — Вие ще тръгнете покрай водата и ще се изкатерите по издълбания в скалите улей, който води към балкона. Аз пък трябва да разбера дали всички вече спят.

Двамата мъже излязоха от лодката и се отдалечиха. Пепе забеляза, че по облеклото си те приличаха на корсари. Невъзможно бе да се различат чертите на лицата им изпод баските барети. Останалият в лодката човек се бе загърнал плътно в мантията си и се беше загледал в откритото море, тъй че не видя силуета на Пепе, който бавно се изправи и премери на око разстоянието, разделящо го от равния бряг. В този момент непознатият се раздвижи, канейки се да слезе на сушата, и в същата секунда с тигърски скок пъргавият микелет скочи долу при него. Преди изненаданият човек да успее да извика, Пепе допря дулото на карабината си в гърдите му.

— Сеньор, никакъв звук и никакво движение, иначе смъртта ви е сигурна!

— Кой си ти? — попита непознатият, а искрящите му очи измериха нападателя от глава до пети.

— Кой съм аз ли? Че кой друг, освен Пепе, който лежи ей там горе и спи като заклан. — Чайката не е такава птица, на която можеш да имаш доверие!

— Значи дон Лукас Деспиерто ме е измамил? Тежко му!

— Той да ви измами? И през ум не му е минавало! В този случай действам на своя глава. Той е съвсем неспособен да ви измами, за което говорят и четирийсетте златни монети в неговия джоб.

— Тогава ти ни вземаш за контрабандисти, така ли?

— Не. Та вие изобщо нямате никакви стоки, освен ако човек не гледа на въжената стълба върху пейката на гребците като на мостра за онова, което предлагате. По-скоро ви смятам за някой господин, който иска да се поразходи из енсенадата, за да се поразтъпче малко, а тъй като всъщност не бива да допускам подобно нещо, искам да вярвам, че в джоба ви все ще се намерят още няколко златни монети.

— Аха, тъй значи! И колко искаш?

— Дадохте на капитана четирийсет дублона, нали?

— Двайсет!

— Аз на ваше място бих предпочел да кажа четирийсет, защото това е действителната сума, а и…

— Двайсет ти казвам!

— Добре, аз съм деликатен човек и не ми се спори надълго и нашироко с вас. Значи капитанът е получил двайсет! Няма да бъда нескромен, той е офицер, а аз съм само обикновен войник. Ако му бяхте дали четирийсет дублона, щях да се задоволя с двайсет, но понеже той е получил само двайсет, аз трябва да поискам от вас четирийсетте!

— Негодник!

Непознатият беше млад мъж на около двайсет и пет години. Имаше обичайния за моряците слънчев загар. В основата на кокалестото му чело се виждаха гъсти и рунтави тъмни вежди. В очите му, където гореше мрачен огън, се четяха неукротими страсти. Извитите надолу ъгълчета на устата му свидетелстваха за горд и язвителен характер. Въпреки младостта му неговото лице бе набраздено от дълбоки бръчки, които му придаваха високомерен и презрителен израз. Както изглеждаше, отмъстителността и честолюбието се числяха към основните качества на този човек. Само черната къдрава коса смекчаваше донякъде студенината и суровостта на чертите му. Що се отнася до облеклото му, то представляваше офицерска униформа от испанския военноморски флот. Когато извика последната дума, в очите му проблеснаха заплашителни искри и той направи такова движение, сякаш се канеше да скочи на крака.

— Останете си спокойно на мястото, сеньор, иначе ще получите куршум! Ще се престоря, че не съм чул думата „негодник“, но не я повтаряйте, защото тогава и мен няма да ме интересува към кой вид човешки същества се числите! И така, четирийсет дублона, сеньор!

— Нямам в мен толкова!

— Съжалявам заради вас, защото в такъв случай ще трябва да ви задържа като подозрително лице!

— Почакай, докато дойдат моите хора. С тяхна помощ може би ще успея да събера сумата!

— Нямам никакво желание да се бия с онези двамата. Слезте от лодката и ме последвайте! Тук съм на пост и мой дълг е да задържам и предавам всеки човек, който ми се стори подозрителен.

— Значи ако платя, ще мога да правя каквото си поискам, така ли?

— Четирийсет дублона!

— Наистина нямам толкова пари в мен, но ето ти един пръстен, който струва петкратно повече!

Той свали пръстена от ръката си и го предложи на микелета. Пепе го взе и го огледа. Изглежда не можеше да се реши.

— Вземай го и се омитай! — гневно му извика капитанът.

— Ще рискувам и ще го приема вместо четирийсет златни монети.

— И сега ще се глух, сляп и ням, нали?

— Доколкото мога, при условие че си вършите работата по такъв начин, че да не се видя принуден да чуя, да видя и да викам!

Без да каже нито дума повече, Пепе се върна при своя фенер, на чиято светлина взе да върти пръстена насам-натам, така че диамантът му заискри.

— Не съм познавач на такива неща, но ми се струва, че направих по-добър гешефт от достопочтения дон Лукас Деспиерто. Ако този камък е истински, тогава с удоволствие ще подаря неизплатените си заплати на правителството на най-християнското кралство, макар че ще съм принуден още утре в ранни зори така да се разкрещя заради неполученото си възнаграждение, че всеки да се убеди в близостта на моята гладна смърт.

Той легна на земята и изглежда заспа, ала внимателният наблюдател би забелязал, че в левия си юмрук стискаше ножа, а пък десницата му здраво държеше карабината. Това бе сигурно доказателство, че нямаше особени причини безрезервно да се доверява на морския капитан и на неговите двама моряци.

Междувременно въпросният капитан все още продължаваше да седи в лодката и явно очакваше някаква вест, която щеше да го накара да се отдалечи. Ето че не след дълго той долови тихи дебнещи стъпки, които се приближаваха.

— Хосе?

— Капитане?

— Значи си ти! Е?

— Всичко е като по поръчка. Донята е все още будна, а хлапето спи в люлката си.

— Тогава вземи въжената стълба и да вървим!

Той слезе от лодката, подхвърли стълбата на другия и закрачи начело все покрай водата, докато най-сетне стигна до един улей между скалите, водещ право нагоре. Въпреки тъмнината той се изкатери чак до замъка, озовавайки се на място, точно над което се издигаше балкон, подпрян върху масивни каменни колони. Погледна нагоре и съзря другия си помощник, който вече го очакваше.

— Хуан, подхвани стълбата и я завържи за парапета! Заповедта му бе изпълнена съвсем безшумно. След малко той се изкачи на балкона и през широката остъклена врата хвърли поглед в толкова голяма стая, че намиращата се на подставка лампа успяваше да я освети доста оскъдно.

До една детска люлка седеше млада чудно красива жена и с изпълнените си с голяма любов очи гледаше спящото в нея момченце. Силен юмручен удар раздроби стъклото на вратата и в следващата секунда капитанът се озова в стаята. Изплашената млада жена скочи на крака и впери поглед в него, сякаш той бе някакъв призрак, който всяваше страх и ужас.

— Боже мили, кой сте вие и какво искате?

— Кой съм аз ли? Нима доня Луиса не познава своя девер?

— Своя…! Пресвета Дево, да, той е, вие сте, дон Антонио, когото всички смятаха за мъртъв!

Графинята изпадна в неописуема възбуда. Със спокойна и подигравателна усмивка графът оглеждаше пребледнялото й лице.

— Да, смятахте ме за мъртъв, но съдбата нямаше чак толкова лоши намерения към мен, колкото сте си мислили. Все още съм жив и трябва да ви помоля за извинение, че дръзвам да ви убедя в съществуването си на този свят.

— Тогава заедно с нас ще благодаря на Бога, който тъй милостиво ви е запазил жив и здрав и щастливо ви е довел дотук! Но я ми кажете, къде се губихте толкова време, та до нас не достигна никаква вест от вас!

— Получих заповед да замина за Куба, ала бях настигнат и взет на абордаж от френски кораби. Съпротивата ни бе напразна, отведоха ме на остров Мартиника, където по-късно заедно с други мои другари по неволя успях да превзема един хвърлил там котва бриг, чийто екипаж избихме, за да потеглим малко по-късно в открито море. Оттогава кръстосвах из водите на Централна и Южна Америка, неведнъж и дваж се сдобивах с хубава плячка, и ето че се върнах, за да се наслаждавам на плодовете от моето морско щастие.

— Казвам ви най-сърдечно добре дошли в родината, дон Антонио! Но защо идвате в замъка Еланчове в такъв необичаен час и по толкова странен начин?

— Не се ли досещате, скъпа ми доня?

При тона, с който изговори тези думи, тя се взря по-внимателно в лицето му и неволно потрепери, когато видя там изписани само омраза и злобно коварство.

— За какво да се досетя, дон Антонио?

— За това, че ми пречите, и вие, и ей това дете, отнело ми наследството, което би ме направило най-богатия човек в това кралство, ако моят брат не беше допуснал вашият глас да му завърти главата. Свикнал съм да гледам на имота и на богатството на Медиана като на моя собственост и нито за миг не мога да се разделя с този навик.

— Правилно ли чувам! Възможно ли е да…

— Чувате много правилно — прекъсна я той — и всичко е възможно, стига само аз да го поискам. Идвам при вас в този толкова късен час и по този тъй странен начин, за да мога още утре посред бял ден да вляза в замъка Еланчове като единствения останал жив от рода Медиана. Ще смачкам всеки, който ми се изпречи на пътя, а вие сте ми застанали на пътя, вие и вашето дете!

С разширени от ужас очи тя го гледаше втренчено. Не й беше лесно да проумее намеренията на брата на нейния починал съпруг, довели го при нея, ала после през главата й светкавично мина мисълта, че трябва да защити както себе си, тъй и своя малък Фабиан, и с бързи крачки се втурна към звънеца. Обаче, преди да успее да дръпне шнура му, зловещият посетител я настигна и със силен рязък удар я повали на земята, където тя остана да лежи в безсъзнание.

— Хосе! Хуан!

Двамата мъже влязоха откъм балкона. Те имаха типични лица на корсари. Сигурно бяха способни на всяко престъпление, от което можеха да очакват някаква награда.

— Тази фуста ме улесни. Очистете я… ама пипайте сигурно и внимателно! В замяна всичко, каквото виждате тук, е ваше!

Без да се колебаят нито за миг, двамата сурови и груби типове сграбчиха графинята и я помъкнаха. А графът се наведе над люлката и се вгледа в лицето на спящото момченце.

— То има чертите на Медиана и е син на моя брат. Тази жена ми беше чужда. Смъртта й изобщо няма да ме разстрои, но него ще оставя жив. Ако никога не узнае къде е роден, няма да може и никога да ми навреди.

Хуан и Хосе отново влязоха в стаята. С безизразно лице капитанът видя как избърсаха кървавата кама в бялото копринено одеялце на детската люлка.

— Сеньор, сега можем ли вече да вземем туй-онуй?

— Вземайте каквото ви харесва! Само че побързайте и не избирайте ненужни неща. Лодката е малка и не може да побере кой знае колко много!

— Ами детето?

— Ще го взема с мен. Ще получи други дрехи и на географската ширина на Байон^[3] ще го спуснем в лодка!…

Междувременно микелетът лежеше до своя фенер и си мислеше за многото златни монети, които щеше да получи за тъй лесно спечеления пръстен. Той бе доблестен човек с честен характер, но бе и човек, който трябваше да се храни, ако не иска да умре от глад. Но тъй като държавата невъзмутимо го оставяше да умре от глад, той не чувстваше някакви особени угризения на съвестта, ако спечелеше нужните му средства по тайни и незаконни пътища. Ала колкото по-красиво блестеше пръстенът на неговия пръст, толкова по-замислен ставаше погледът му. Пропускането на няколко бали с контрабандна стока не му се струваше смъртен грях, обаче в лодката не видя никаква стока, а въжената стълба говореше за някакво начинание, което можеше да обремени съвестта му далеч повече, отколкото някаква си дребна незначителна контрабанда.

— Света Лаурета, ами ако в този случай съм помогнал да се извърши някакво тежко престъпление! Пепе, ей там горе на небето има един, който вижда всичко, каквото правиш! Ами какво ли ще си помисли той за теб, ако… хмм, те се отправиха към замъка, какво ли ще правят там?

Изпълнен от безпокойство, той се въртеше насам-натам, разглеждаше пръстена, който щеше да му осигури хляба, после пък замислено се взираше в гъстата мъгла, поглеждаше и нагоре към облаците, докато най-накрая явно не бе в състояние повече да понася обзелото го мрачно и потискащо предчувствие.

— Отивам там! Трябва да видя какво са намислили да правят! Той се надигна, остави фенера на мястото му, пъргаво се спусна надолу по ската и с безшумни крачки продължи да се промъква към онзи улей между скалите. Изведнъж му се стори, като че долавя приближаващи се стъпки, както и сподавен детски плач. Пепе побърза да се хвърли на земята.

Зададоха се трима мъже. Първият от тях носеше на ръце малко момченце и с тихо произнасяни заплахи се опитваше да го накара да мълчи. Другите двама мъкнеха на гръб обемисти пакети. Тук сигурно бе извършено някакво престъпление, може би дори отвличаха детето! Микелетът се канеше вече да се изправи на крака и да заповяда на мъжете да спрат, когато първият от тях забави крачка, и като се обърна към другите, им каза:

— Оставете на земята товара си и се промъкнете нагоре до фенера. Бреговият пост, който лежи там, ни видя и по-късно може да ни издаде. Знаете какво трябва да направите!

Хуан и Хосе оставиха плячката си на земята и се наканиха да изпълнят заповедта, но в същия миг Пепе се изпречи пред тях с карабината, вдигната в положение за стрелба.

— Стойте, сеньори! Нито крачка по-нататък!

— Дръжте го! — заповяда капитанът.

Изтрещя изстрел и улученият в главата Хосе рухна на земята. Микелетът светкавично измъкна ножа си и се втурна към капитана, който обаче мигновено се извъртя, тъй че избегна удара му, ала острието на ножа все пак леко резна… бузата на малкото момче. То нададе силен болезнен вик, който вся такъв смут в душата на добрия Пепе, че той пропусна да използва следващите мигове. После обаче се впусна толкова по-енергично подир двамата бегълци, ала все пак закъсня, защото, когато стигна до мястото, където бе акостирала лодката, тя не се намираше вече там, а на няколко удара с веслата навътре във водата, и само за броени секунди изчезна в гъстата мъгла, която сякаш с оловна тежест бе затиснала целия залив.

— Санта Лаурета, престъпниците отплаваха! Да имах лодка или нещо подобно, навярно нямаше да ми се изплъзнат. Но така се виждам принуден да се откажа! Любезни ми дон Лукас Деспиерто, от туй, дето го надробихме, може да излезе хубава каша, която ще трябва да изсърбаме. Веднага ще отида да видя онзи тип, по когото стрелях. Може би при него ще намеря нещо, което да хвърли светлина върху намеренията им.

Той взе своя фенер и закрачи по брега. Хосе беше мъртъв. Двата пакета лежаха до него.

— Не бива да ги отварям, ще трябва да изчакам, докато дойдат да ме сменят, или пък капитанът мине на проверка.

Той поклати замислено глава, отново зареди своята карабина и се върна обратно на поста си. Но не измина много време, и ето че наблизо пясъкът заскърца.

— Пепе!

— Господин капитан!

— Ти ли стреля?

— Да.

— По дяволите! Надявах се, че в съня си си бутнал пушката така, че сама е гръмнала. По кого стреля?

— Елате и сам вижте!

Той взе фенера и поведе изплашения дон Лукас към мъртвеца.

— Кой е този човек?

— Не знам, господин капитан!

— Защо стреля по него?

Вместо да отговори, Пепе посочи двата пакета.

— Аха, значи контрабандист!

— Трима бяха!

— Трима ли? — разтревожено попита капитанът. — Ами къде са другите?

— Избягаха с лодката си.

— С лодка ли?

Дон Лукас тропна с крак. Не беше ясно дали го направи от яд, че хората са избягали, или пък от гняв, че Пепе се е забъркал в тази щекотлива и опасна работа.

— Откъде пристигна лодката?

— Хмм… когато се събудих, тя си беше тук. Слязох долу на брега и я заварих празна. После тръгнах покрай водата и ги срещнах. Един от тях носеше някакво дете, другите мъкнеха тези неща. Канеха се да дойдат при мен и да ме пречукат. Извиках им. Тъй като не спряха, аз стрелях. Останалото го знаете, господин капитан.

— Por Dios, ама че странна история! Ще проверя какво има в пакетите.

Той развърза възлите и след кратък оглед изплашено отстъпи назад.

— Пресвета Дево, влезли са с взлом в замъка! Кое беше онова дете? Да не би да е бил малкият дон Фабиан?

С големи крачки обърканият капитан започна да се разхожда нагоре-надолу, а накрая внезапно се спря съвсем близо пред микелета и попита.

— Пепе, преди малко не каза ли, че когато си се събудил, лодката била вече там, до брега?

— Да.

— Значи си спал, така ли?

— Хмм! — покашля се микелетът.

— Добре! Помниш ли какво ти казах вечерта?

— Че ако заспя, може да бъда изгонен от тази служба.

— Да, а също и че искам да ти дам доказателство за моето доверие, като те изпратя на пост в енсенадата. И въпреки всичко ти заспа! Ако горе при графинята е станало някакво нещастие, това ще ти струва главата!

Пепе не прояви никакви признаци на страх или на безпокойство. Само се прозя.

— Е, какво ще кажеш?

— Хич не ме е страх за моята глава, господин капитан.

— Защо?

— Защото имах право на малко сън.

— Какво право?

— Наистина видях как лодката акостира тук. На кормилото й седеше капитанът на брига „Есмералда“.

— Аа! Ами откъде го знаеш?

— От едно писмо, което някой беше загубил. Този някой се появи в енсенадата и получи четирийсет златни монети, за които бе необходимо само да изкрещи като чайка. Нямах ли известно право на сън, сеньор Лукас Деспиерто?

— Diablo^[4]! Писмото все още в теб ли е?

— Да.

— Къде е?

В моето жилище.

— Трябва да го видя!

— Добре, господин капитан! Но може би ще ми позволите преди това да го покажа на алкалда^[5] дон Рамон Коечо?

Капитанът понижи гневния си силен глас до тихо поверително шушукане:

— Пепе, ти знаеш, че винаги много съм държал на теб!

Микелетът се прозя.

— И също тъй добре знаеш, че аз съм ти началник, пред когото не бива нищо да криеш и на когото не бива нищо да отказваш. И така, ако в замъка е станало някакво нещастие, то…

— То ще ми струва главата!

— Всъщност да, но можеш да разчиташ на пълното ми покровителство и аз ще направя за теб всичко, което е по силите ми!… Покажи ми писмото!

— Ще го получите!

— Но още преди алкалда, нали?

На Пепе сигурно страшно много му се спеше. Той отново се прозя и то толкова продължително и така разчекна уста, че изглежда, капитанът започна да се безпокои.

— Е?

— Господин капитан, аз имам двама началници, вас и алкалда. Мисля, че писмото се полага на втория, но ще трябва да остана в епсенадата до сутрешната смяна на постовете и ако дотогава писмото изчезне от жилището ми, изобщо няма да мога повече да го споменавам.

— Добре, драги ми Пепе. Къде се намира то? Хубавичко си го скрил, нали?

— Мисля, че е пъхнато в джоба на панталона ми.

— Е, това не е кой знае колко подходящо място за толкова важен предмет! Прочете ли го?

— Да.

— Значи можеш да четеш? — прозвуча извънредно учуденият му въпрос.

— Малко, господин капитан.

— Къде си се научил?

Бреговият пост изглеждаше изморен до смърт. Той така се прозя, сякаш е бил принуден да стои на пост цели месеци без никаква почивка. От широко отворената му уста дойде и накъсаният отговор:

— По… вре… ме… на… сън, госпо… дин… капи… тан!

— По време на сън ли? — попита другият, като с мъка сдържаше яда си.

— Да. Сънувах, че съм в манастир и ме карат да уча, понеже трябвало да стана игумен или велик инквизитор.

— Тогава продължавай да спиш, Пепе. Може пък и наистина да станеш игумен! Но сега трябва да си вървя и да направя донесение, за да може да се състави констативен протокол. Погрижи се нищо да не се пипа и променя по труповете и пакетите.

Капитанът изчезна в тъмнината, а Пепе остана заслушан в стъпките му, докато те заглъхнаха в далечината.

— Санта Лаурета, как само капитанът ще рови и ще търси в старите ми панталони! И все пак му казах чистата истина, защото писмото наистина е в тях, само че не в онези, дето висят на пирона, а в тези, дето са ми на задника! А що се отнася до моята глава, на мен ми се струва, че тя стои на раменете ми по-здраво, отколкото главата на доблестния дон Лукас, който не е научил четенето на сън. А сега трябва да взема мерки да не би пръстенът да се хареса на някого, който да реши да ми свети маслото.

Той се приближи до един лежащ на пясъка скален къс, който като нищо тежеше няколко центнера^[6]. Изглежда, сам човек изобщо не бе в състояние да го помръдне без помощта на механични средства. Ала Пепе го напъна с рамо, без особени усилия повдигна единия му край, постави пръстена под него в една вдлъбнатина и отново отпусна камъка в предишното му положение. Очевидно микелетът разполагаше с такава физическа сила, която несъмнено би го направила равностоен противник и на най-силните мъже. После отново легна на земята, загърна се в мантията си и търпеливо зачака развоя на събитията…

По същото време една възрастна жена бързаше с все сила през Еланчове, и когато стигна края на селото, почука на капака на прозореца на някаква мизерна къщурка.

— Дон Грегорио, сеньор ескрибано^[7], ставайте, ставайте! Случи се нещо страшно!

Във вътрешността на къщурката се разнесе недоволно сумтене и пъшкане, а малко след това се дочу и ядосан глас:

— Кой е там?

— Аз съм, Николаса, икономката на дон Рамон, алкалда!

Тогава прозорецът се отвори, някой блъсна капака му и в отвора се появи нечия глава.

— Наистина ли сте вие, доня Николаса? — попита тъй неочаквано изтръгнатият от съня си човечец с онази испанска учтивост, с която завързалите помежду си разговор ваксаджии се обръщат един към друг, сякаш са благородници от най-висш ранг. — Какво се е случило?

— Ах, скъпи ми дон Грегорио, станаха много ужасни неща! Само преди минути ни събуди капитанът дон Лукас Деспиерто и ни съобщи, че долу край водата лежи мъртвец, застрелян от Пепе Сънливеца. До него имало два големи пакета, пълни само със скъпоценности от замъка. Били са трима мъже, двама от които избягали с лодка навътре в морето, а единият от тях носел малко дете. Предполага се, че са влезли в замъка с взлом и там са извършили ужасяващи престъпления. Моят господар дон Рамон ще отиде незабавно заедно с капитана горе в замъка, за да разследва целия случай, а тъй като вие сте ескрибаното, ми наредиха да ви извикам. Побързайте, сеньор, няма време за губене! Междувременно аз ще изтичам напред и ще се помоля на свети Бартоломео да закриля Еланчове.

— Вървете, вървете и се молете! Идвам веднага! — отвърна писарят, отдръпна глава и затвори прозореца.

Само след десетина секунди той излезе от вратата и се забърза към дома на своя началник, където се намираше и капитанът. Алкалдът посрещна писаря си с такава сериозност, която позволяваше да се направи заключение за важността на събитията.

— Сеньор ескрибано, изпратих да ви повикат, за да разследвам заедно с вас едно такова престъпление, което трябва да се нарече небивал, изключителен криминален случай, ако изобщо е извършено. Носите ли си мастилото?

— Por Dios, дон Рамон, увлечен от служебното си усърдие, виждам, че съм го забравил.

— Тогава вземете моето!

— Но то е съвсем засъхнало, защото от девет месеца не ни се е налагало да напишем и една-единствена буква.

— Няма значение. В замъка сигурно имат мастило! А какво е положението с хартията?

— Трите листа, които купихме малко преди Коледа, свършиха още преди месеци.

— Няма значение. В замъка ще намерим достатъчно хартия! Запалете фенера си и ни осветявайте пътя! Дон Лукас, мога ли да ви помоля да се присъедините към нас?

— С удоволствие, сеньор алкалд!

Тримата мъже напуснаха къщата и закрачиха към замъка. Завариха портата заключена и потропаха с тежкото желязно чукче. Едва след доста време те доловиха бавни провлачени стъпки, които прекосиха двора. Нечий сърдит глас попита:

— Кой идва в този късен час?

— В името на закона, веднага отворете! Тук в този замък е извършено изключително престъпление!

— Какво престъпление? — попита човекът, докато дърпаше резето. Когато портата се отвори, застаналите пред нея хора разпознаха управителя на графинята.

— Престъплението се състои в отвличането на едно дете и е придружено от утежняващи обстоятелства във формата на два пакета, дон Хуан де Диас — достолепно отвърна алкалдът. — Къде е вашата екселенсия, милостивата госпожа графиня Де Медиана?

— Спи в стаята си.

— Настоятелно ви моля да я събудите и незабавно да ни заведете при нея!

— По това време? Каква е тази работа с детето, и какво искахте да кажете с обстоятелствата около двата пакета?

— Това все още е предмет на нашата юридическа дискретност. И така, напред в името на закона!

Добрият алкалд нямаше толкоз често възможност да покаже цялото достолепие на своя служебен пост и затова човек не биваше да му се сърди, че в случая се опитваше да действа с изключителна настойчивост и енергичност. Крачейки важно и тежко, четиримата мъже минаха през двора и се заизкачваха нагоре по стъпалата. Хуан изчезна в покоите на графинята, но съвсем скоро се върна с всички признаци на току-що преживян ужас.

— Дон Рамон, дон Лукас, сеньор ескрибаноооо, какво видях, какво… ооо!

Той с мъка се опитваше да си поеме въздух, закърши ръце и безпомощно се заоглежда.

— Че какво видяхте, дон Хуан?

— Нещо страшно, нещо ужасно, нещо, от което може да ви настръхне косата, нещо…

— Нещо, нещо… но какво? В името на закона ви призовавам най-сериозно да ми кажете незабавно, какво сте видели!

— Графинята…

— Е, ами да, сигурно сте я видели, та нали ви изпратих при нея. Но откога донята се е превърнала в толкова ужасяваща дама, от която може да ви настръхнат косите?

— Откакто… е била намушкана с нож! — с мъка прошепнаха треперещите устни на стария човек.

— Намушкана ли? Пресвета Дево! Добре ли видяхте?

— Много добре, толкова добре и ясно, че от уплаха едва успях да се върна при вас. Елате с мен и се убедете сами!

Той заведе тримата в стаята с балкона, където лампата все още гореше, а оттам влязоха и в съседното помещение, в което графинята лежеше на леглото, потънала в собствената си кръв. Дълбока зееща рана точно в сърцето показваше твърде ясно, че вече нямаше никаква надежда. Сковаващ ужас отне на застаналите пред трупа хора възможността да говорят през първите няколко минути. После алкалдът пръв се съвзе от това вцепенение и с твърд глас попита:

— Дон Хуан де Диас, имате ли перо и хартия?

— Ей там на писалището се намира всичко, от което се нуждаете.

— Сеньор ескрибано, седнете на писалището и запишете всичко, каквото чуете тук! С това започвам разследването.

Разпитът на извиканата прислуга доведе до следния резултат: никой от тях не знаеше абсолютно нищо за извършеното престъпление, никой от тях не беше чул абсолютно нищо, никакъв необичаен шум не бе смутил съня им. Малкият Фабиан беше изчезнал. Счупеното стъкло на вратата на балкона ясно показваше пътя, по който бяха влезли престъпниците. Всичко по-ценно беше откраднато, а въжената стълба, която все още висеше от парапета на балкона, допълваше съвсем ясната картина на това отвратително престъпление.

Ескрибаното дон Грегорио седеше на писалището и пишеше толкова усърдно, че пачето перо със скърцане летеше по хартията. Едри капки пот се стичаха по челото му, защото през целия си живот не беше изразходвал толкова много мастило, както през този половин час. Най-сетне той получи възможност да изтръска перото от мастилото и да го почисти, защото алкалдът заяви, че вече е приключил с разследването си в замъка.

— В името на закона заповядвам всичко тук да остане точно така, както си е в момента, докато дойде прокурадорът^[8], на когото ще докладвам случая веднага щом се върна от брега!

Той подкани присъстващите да напуснат стаята, заключи вратата и пъхна ключа в джоба си. После заедно с капитана и писаря излезе от замъка, за да се отправи към мястото, където лежеше застреляният човек.

— Дон Рамон, няма ли да вземете и алгуасила^[9]? — попита писарят. — В такива случаи присъствието на полицията е наложително.

— Самият аз съм полицай, а и сега не бива да смущаваме алгуасила, защото до обяд трябва да е готов с новото ми палто. Ако не владееше благородното шиваческо изкуство, неминуемо щеше да умре от глад, понеже не може да получи никаква заплата, тъй като в общинската каса не са предвидени средства за подобни разходи.

Когато тримата мъже стигнаха брега, капитанът се изкачи горе при Пепе, който все още лежеше при своя фенер.

— Пепе!

Бреговата охрана спеше.

— Пепе!

Дон Лукас хвана сънливия пост за ръката и здравата го разтърси.

— Пепе, събуди се, алкалдът иска да те разпита!

Микелетът се събуди.

— Да ме разпита ли? Аа, господин капитан, значи сте вие! Ами къде е алкалдът?

— Долу при трупа. Но Пепе, я ми кажи веднага, къде си сврял писмото?

— Мисля, че е в панталоните.

— Мислиш ли? Значи не си сигурен?

— Съвсем сигурен съм, защото каквото знам, го знам.

— Но там го няма!

— Няма ли го? Откъде знаете, дон Лукас?

Изглежда, този въпрос посмути капитана, ала все пак той сметна, че ще е най-добре да каже истината.

— Помислих си, че по време на отсъствието ти онова скъпоценно писмо би могло да изчезне, и затова влязох в стаята ти, за да го преместя на сигурно място. Обаче джобовете на твоя панталон са празни. Я си припомни къде е писмото?

— Беше в панталоните ми, господин капитан. Ако вече не е там, то единствената възможност е да се намира на онова сигурно място, за което споменахте.

— Значи смяташ, че съм го взел?

Пепе се прозя.

— Нямаше ли да ходим при алкалда?

— Да. Значи писмото…

— … се намира в панталоните!

Микелетът взе фенера и предостави на капитана избора дали да го последва, или не.

Когато се озоваха при трупа, там завариха дон Рамон, който се бе заел да направи списък на отмъкнатите вещи. Той бе приключил вече с огледа на тялото.

— Сеньор Пепе, я елате за малко! — поде той. — В името на закона трябва да ви задам няколко въпроса. Днес сте били на пост в енсенадата, нали?

— Да.

— И кога застъпихте?

— В девет.

— Какво направихте, когато се озовахте на въпросното място?

— Аз… хмм, седнах на земята.

— А после?

— После… после пак станах.

— Но междувременно сигурно сте си поспали, а?

Последната дума изглежда оказа особено въздействие върху микелета. Той здравата се прозя.

— Та нима днес вие не сте спали, дон Рамон?

— Да, спах, ала не бях на пост. Значи отново станахте и тогава…?

— … слязох долу на брега и застрелях този човек право в главата.

— Как стана всичко?

Пепе разказа случилото се. Ескрибаното се беше настанил между двата фенера, беше сложил хартията на коляно и записа целия доклад на микелета.

— Ще вземем пакетите, но трупа ще оставим тук — нареди алкалдът. — Поверяваме го на вас, Пепе, и се надявам, че е в сигурни ръце.

— В пълна сигурност е, сякаш се намира в лоното Авраамово, защото ми се иска да вярвам, че този тип няма да вземе да оживее и пак да отиде в замъка. Иначе би трябвало отново да му пратя един куршум!

— Елате, дон Лукас! Задачата ни тук е изпълнена!

Тримата мъже се отдалечиха, а Пепе отново се изпъна на земята. До смяната на поста никой повече не го смути, а после той се върна в селото, за да спи не само привидно, ами и съвсем истински.

Убийството и грабежът в замъка Еланчове възбудиха духовете невероятно силно, и то в най-различни кръгове. Правосъдието в страната никога не се намираше в похвално състояние, а още по-малко пък в онези години. Правеха всичко възможно, или поне така твърдяха, да открият престъпниците и да разберат каква е била участта на малкия Фабиан — ала всичко оставаше напразно. Двамата единствени свидетели, които можеха да дадат някакви сведения, капитанът и Пепе, мълчаха, понеже с откровените си показания те неизбежно щяха да се изложат на опасност. Обаче честният микелет имаше угризения на съвестта. Не можеше да свикне с мисълта, че именно той самият носеше част от вината, която тегнеше върху убийците. Ето защо пръстенът си остана скрит под големия камък. Пепе предпочиташе да умре от глад, отколкото да се нахрани с окървавени пари. И тъй той продължаваше да се измъчва с какви ли не мисли, по какъв ли начин би могъл да свали този тежък товар от душата и сърцето си.

Беше изминала около седмица от онази нощ в енсенадата, когато Пепе получи дневната стража на пристанището. Един английски тримачтов кораб, който бе изчаквал отлива в открито море, навлизаше тъкмо в този момент в пристанището. Изглежда, искаше да вземе само вода и имаше един-единствен пасажер, който, веднага щом спуснаха котвата, поиска да го откарат с лодка на брега.

Пепе стоеше до управителя на замъка Хуан де Диас, когото някаква лична работа бе накарала да слезе от селото. Микелетът неволно следеше с очи лодката, в която седеше въпросният пасажер. Ето че в един момент управителят извика от изненада:

— Какво има, дон Хуан де Диас?

— Виждате ли човека в лодката?

— Да.

— Знаете ли кой е той?

— Не. Закрил е лицето си с края на мантията, за да се предпази от слънчевите лъчи.

— И все пак го познах! О, та това е цяло чудо! Мъртвите възкръсват и отново оживяват!

— Санта Лаурета, кажи-речи ме плашите! Нима този човек е бил мъртъв?

— Никога ли не сте чували, че граф Антонио де Медиана е мъртъв?

— Мъртъв или безследно изчезнал! И какво общо има този сеньор с граф Антонио?

— Какво общо имал с него ли? Por Dios, много общо има с него, защото това е самият той! Аз го познавам и веднага ще го поздравя!

Старият майордомо^[10] се втурна към мястото, където пасажерът току-що бе скочил на брега като човек, който е свикнал на подобни скокове. Лицето му не беше вече закрито и ясно можеха да се различат чертите му. И ето… ето че от устата на Пепе се изтръгна полугласно възклицание, изразяващо по-скоро ужас, отколкото изненада.

— Пресвета Дево от Сеговия, този не е никой друг, освен капитана, от когото получих оня пръстен! И действително, той трябва да е графът, защото протяга ръка към Диас и го поздравява тъй, както господарят поздравява слугата си!

Двамата поеха по пътя към замъка и трябваше да минат съвсем близо покрай Пепе, който, кажи-речи треперейки от възбуда, бе втренчил в новодошлия искрящия си поглед. Нямаше как графът да не забележи този поглед. Тъмните му очи се впиха в лицето на микелета и изведнъж той леко пребледня. Вземайки бързо решение, Пепе направи крачка напред и каза:

— С ваше позволение, дон Хуан де Диас! Този господин наистина ли е екселенсият Де Медиана?

— Да, Пепе, излязох прав. Това е моят високопоставен господар и повелител, който се завръща в Еланчове от продължително и далечно пътуване!

Тогава Пепе се обърна към графа:

— В такъв случай, дон Антонио, ви моля за разговор!

— Защо?

— Защото имам да ви задавам един въпрос, който е много важен.

— Задай го!

— Ще го направя само на четири очи.

— Тогава ела да отидем в замъка!

— В шест часа ще ме сменят на моя пост. После ще дойда!

В тона на микелета липсваше онова традиционно смирение, с което обикновено разговаря човек от нисшите слоеве с някой високопоставен благородник, а пък последните му думи бяха почти заплашителни. В очите на графа проблеснаха гневни искри, но той се овладя и по устните му заигра презрителна усмивка.

— После ела! — прозвуча в отговор студено и сурово, кажи-речи като предизвикателство. След това двамата продължиха нататък към замъка.

Пепе го проследи с поглед, докато изчезнаха зад скалите.

— Санта Лаурета, действително е той, разпознах го по гласа! Той е убил графинята и е отвлякъл малкия дон Фабиан, за да заграби имотите им. Сега вече ще се отърва от мъките, които ми причиняват угризенията на съвестта. Ще го обвиня! Да, ще го направя, нищо че е граф, а аз съм само Пепе Сънливеца!

Той едва можа да изчака да стане шест часът и щом се освободи от служба, с широки припрени крачки тръгна нагоре към замъка.

Там го заведоха в същата стая с балкона, където беше нападната графинята. Графът стоеше до прозореца и гледаше към морето. При влизането на микелета той рязко се обърна към него и попита:

— Защо не остави карабината си отвън?

— Защото не съм убеден, че тук няма да ми потрябва — най-спокойно отвърна Пепе.

— Аха! Какво искаш?

— Исках да попитам дали ще си вземете обратно пръстена.

— Какъв пръстен?

— Онзи, който получих в енсенадата от капитана на „Есмералда“.

— Я си върви! Нямам нито време, нито желание да слушам загадъчните ти думи!

— Но за вас не са никак загадъчни. Къде е малкото момче дон Фабиан, с което ми се изплъзнахте?

Графът направи няколко бързи крачки напред. Той сви юмруци, но щом Пепе насочи карабината си към него, веднага отпусна ръце.

— Ти да не си умопобъркан?

— Не съм — усмихна се микелетът. — Сетивата и мислите ми са толкова добри и ясни, че няма да позволя да ме измамят с никакви титли. Върнете момчето!

— Ще наредя да те арестуват и ще те изпратя в лудница!

— Аз ще наредя да ви арестуват и ще ви изпратя на ешафода или пък на галерите!… Къде е момчето?

Дон Антонио пристъпи съвсем близо до него. По лицето му си личеше как подигравателният израз се бореше за надмощие с израза на омраза и презрение.

— Човече, ти наистина ли си въобразяваш, че непременно трябва да се страхувам от теб? Ще те убедя тъкмо в противното! Да, аз съм капитанът на „Есмералда“, аз наредих да убият графинята и да отвлекат момчето. Заповядах да го спуснат в малка лодка в открито море, защото не желаех да се превръщам в негов непосредствен убиец. Вече сигурно е умряло от жажда и глад или е станало жертва на вълните. Хайде сега, върви, и ме предай в полицията, червей такъв!

Пепе го погледна твърдо и спокойно право в очите.

— Дон Антонио де Медиана, ще изпълня волята ви. И ако човешкото правосъдие позволи да го подкупите, то съществува и друг по-висш съдник, от когото сигурно няма да се изплъзнете. Той ще ви намери дори и да се опитате да се скриете от него в най-затънтената пустош. Запомнете го! И когато неговата ръка ви достигне, тогава си спомнете за Пепе, който ще се моли на Бога, да не оставя това убийство ненаказано!

Микелетът си тръгна, но не отиде в жилището си, а се отправи към алкалда. При него завари и своя началник. Развълнуван и оживен, дон Рамон пристъпи към Пепе и каза:

— Пепе, идваш съвсем навреме, за да чуеш една новина! Дон Фабиан е жив!

— Санта Лаурета! Истина ли е?

— Уверявам те в името на закона, а в такъв случай е истина, както лесно можеш да си представиш!

— Къде е той?

— Не знам.

— Тогава в името на закона ще ви кажа, че вероятно не е вече жив.

— В името на закона ти нямаш право нито да ме уверяваш, нито да ми казваш каквото и да било. А що се отнася до моите думи, мога да докажа, че са чиста истина.

— Ще ви бъда много благодарен, ако още сега приведете това доказателство!

— Тогава слушай внимателно! Ариерото^[11] Карлос Палгенсо от Гуерника беше днес при мен и ми разказа, че брат ми Манфредо пристигнал с някакъв френски кораб, който на географската ширина на Байон намерил една лодка, където лежало малко момченце, на чиято буза имало лека рана от порязване с нож. Цялото му описание напълно съвпада с външността на дон Фабиан де Медиана.

— Какво име носи корабът?

— Палгенсо не знаеше. Французинът веднага отплавал в открито море. Но аз ще предприема широкомащабни издирвания и вече изпратих да извикат дон Лукас Деспиерто, за да чуя и неговото мнение.

— Което гласи — намеси се капитанът, — че това откритие трябва възможно по-бързо да се съобщи на дон Антонио де Медиана, завърнал се днес от дълго пътуване.

— Той едва ли ще е особено благодарен за тази вест — обади се Пепе.

— Защо?

— Защото тъкмо той и никой друг е човекът, който е убил графинята и е похитил детето.

— Кой? Дон Антонио ли?

Алкалдът скочи на крака, същото направи и капитанът. Тази новина бе за тях толкова невероятна, тъй чудовищна, че те зяпнаха микелета с широко ококорени очи.

— Да, дон Антонио. Разпознах го и току-що бях при него. Той ми призна, че е извършил престъплението.

— Ти не знаеш какво говориш! — извика капитанът.

— Изслушайте ме и сами съдете!

Пепе описа събитията и завърши разказа си, заявявайки, че желае да се гледа на казаното от него като на официално донесение. Алкалдът просто не знаеше какво да прави, обаче нямаше как да не си признае, че е напълно невъзможно да се оборят доводите на микелета.

— Ти съвсем наясно ли си какво правиш? — предупредително го попита той.

— Съвсем наясно съм, сеньор Коечо. Искам от вас да арестувате графа. И ако се смятате твърде слаб за тази задача, тогава изпратете моето обвинение до някоя по-висша инстанция.

— Дай ми време да обмисля този труден въпрос! А и ти самият не забравяй, че графът има достатъчно власт да те погуби.

— Не ме е страх от него, понеже изпълнявам дълга си!

Той заряза двамата слисани мъже и се върна в жилището си, ала не бе лежал кой знае колко дълго в хамака си, когато неговият началник влезе.

— Пепе, алкалдът ме изпраща да те попитам дали сериозно мислиш да направиш донесение.

— Съвсем сериозно, господин капитан.

— Тогава той ще докладва по-нагоре, защото отговорността в цялата тази работа е твърде голяма за него. Но я ми кажи, Пепе, къде е онова писмо?

— Ей тук, в панталоните ми!

Той бръкна в джоба си и извади листа.

— Я ми го покажи!

— Не сега, дон Лукас Деспиерто. Това писмо има висока стойност за мен?

— И каква е тя?

— Граф Антонио ще положи всички усилия да ме погуби. Успее ли, тогава в това писмо ще е последното ми спасение, защото, Санта Лаурета… заклевам ви се, че ще го покажа, ако ме изоставите на произвола на съдбата. Така ще го скрия нейде по себе си, че никой да не може да го намери. Помогнете ли ми, ще го получите обратно, но вдигнете ли ръце от мен, и с вас е свършено!

Сънливият Пепе изведнъж се бе превърнал в проницателен, решителен и енергичен мъж, който не допускаше да бъде отклонен от целта си нито от молбите, нито от заплахите на своя началник. Дон Лукас се видя принуден да си отиде, без да постигне абсолютно нищо…

Няколко дни по-късно се разнесе вестта, че Сънливеца Пепе бил арестуван заради лъжливо обвинение, отправено срещу граф Антонио. По-късно се разчу, че на една галера ще го откарат до Пресидио^[12] Сеута, за да лови риба тон. Но се случи нещо друго. Преди още да го бяха приковали на веригата, той бе посетен от капитан дон Лукас Деспиерто и на следващото утро изчезна. Къде — никой не бе в състояние да каже…