Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Waldläufer, 1879 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Веселин Радков, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- trooper (2018 г.)
Издание:
Автор: Карл Май
Заглавие: Горски скитник
Преводач: Веселин Радков
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: немски
Издател: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
ISBN: 978-954-07-2580-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7576
История
- — Добавяне
10. Преследването
В следобедните часове на предишния ден един ездач следваше брега на Рио Хила и с голямо внимание оглеждаше земята. Този човек имаше яко мускулесто телосложение, носеше фино салтилско сарапе, нещо като гамаши от яркочервено сукно, както и мокасини с изключително изкусна и красива изработка. На главата си имаше някакво подобие на тюрбан, в който бе вплетена лъскавата кожа на гърмяща змия.
От време на време той спираше, а и слизаше от коня, когато се съмняваше дали все още се намира по истинската диря. Сигурно преследваше двама мъже, защото, щом веднъж следата се приближи до реката, във влажната мека почва съвсем ясно се видяха отпечатъците от два чифта крака.
Изведнъж той изненадано спря. Следата се пресичаше от копитата на самотен кон, който е бил подкаран към реката. Ездачът се поколеба по коя диря да тръгне. Както си проличаваше още от пръв поглед, той беше команч и несъмнено притежаваше необикновена смелост, за да тръгне съвсем сам през ловните територии на най-върлите врагове на своето племе — апачите.
След кратък размисъл той взе решение и свърна към реката. На едно място на брега онзи ездач бе разседлал коня си и го беше накарал да влезе в реката. Сигурно животното е било крайно изморено, а може би дори и болно. После конникът отново беше поел в старата посока по следите на двамата мъже.
Тревата, на която си беше оставял седлото, все още бе силно смачкана, а там, където реката подмиваше тинестия бряг, във вдлъбнатините от конските копита все още стоеше насъбралата се мътножълта вода. Без съмнение животното беше излязло от реката преди не повече от пет минути.
Команчът пришпори своя кон, яздейки силно наведен от седлото, за да не изгуби из очи дирята по време на бесния си галоп. Следите пак се отдалечаваха от реката и не след дълго индианецът забеляза пред себе си преследвания от него човек.
Той също го видя, но изглежда тук, насред Апачерията, не намираше никаква причина за безпокойство и накара коня си да спре. Едва след като преследвачът му се приближи толкова, че успя да различи как и с какви бои бе изписано лицето му, той му обърна гръб и смуши коня си, за да избяга възможно по-бързо.
Животното му бе много изтощено и куцаше.
— Куче, чакал, крастава жаба! — извика команчът подир него. — Апачът се страхува от команча дори на собствената си земя. Страхът е разял сърцето му. Той може само да краде коне и да бяга!
Команчът понечи да свали от рамото си своята обкована със сребърни гвоздеи карабина, но веднага промени намерението си. Един силен гърмеж на вражеска територия можеше да се окаже гибелен за него. Ето защо той размота ласото си, завърза края му за предната издадена част на седлото и после с десницата си развъртя над главата си примката, описвайки широки кръгове.
— Няма ли да се спрат краката на койота? Соколово око, команчът, иска да говори с него!
И тези думи не можаха да накарат апача да помисли за съпротива. Конят му в никакъв случай не бе в състояние да се мери с жребеца на преследвача. Ето че вече преднината му възлизаше само на няколко конски дължини.
— Страхливата гадина е единственият конекрадец, който се изплъзна от Соколово око, но и той ще му даде скалпа си и няма да може да разкаже на Черната птица за Силния дъб, повален от дъха на команча.
Ласото изсвистя във въздуха и примката му се стегна около тялото на апача. Соколово око дръпна юздите на коня си, накара го рязко да се обърне и апачът веднага излетя от седлото. С един бърз скок команчът се озова при него и заби ножа си до дръжката в гърдите му. После сграбчи с лявата си ръка косата на убития, здраво я опъна… последваха три къси енергични движения с острата стомана, бързо силно дръпване… и скалпът се отдели.
След като го почисти от кръвта, той го окачи на колана си, а после пак се метна на седлото и подкара коня надясно, за да потърси отново изоставената двойна следа. Ако Ел Местисо не беше занесъл вече на Черната птица вестта за гибелта на отряда на Силния дъб, вождът едва ли щеше да узнае нещо за участта му, понеже току-що, толкова близо до целта си, и последният воин от този отряд падна мъртъв от ръката на Соколово око.
Скоро команчът пак намери дирята и продължи да я следва до смрачаване. След това се видя принуден да преустанови преследването и се насочи към реката, за да пренощува там, където имаше храна и вода за коня му. Само че докато се намираше в земите на враговете си, не биваше да пали огън. Той се загърна в чула на коня и мислите му го върнаха назад към вигвама в тяхното село, където живееше Мо-ла, която обичаше, и заради която предприе това рисковано начинание да донесе от Апачерията скалповете на Черната птица и на двамата пладнешки разбойници.
По едно време той долови далечни изстрели. Наостри слух. Естеството на стрелбата го убеди, че несъмнено се водеше сериозно сражение. Той скочи на крака, оседла коня си и препусна в посоката, откъдето идваше пукотевицата.
Схватката не продължи дълго. Соколово око наближи полесражението, когато касапницата отиваше към своя край. Укреплението от волски коли бе подпалено и огънят осветяваше равнината надалеч. Въпреки това команчът реши да разузнае терена възможно по-подробно. Беше убеден, че апачите са унищожили експедицията на бледоликите. А това сигурно бе събудило в тях стремеж към най-енергични действия и може би още в същия ден, опиянени от победата си, те щяха да решат да предприемат нещо, а ако той успееше да узнае кроежите им, щеше да има само полза. Знаеше, че Мано Сангриенто и Ел Местисо са се присъединили вече към тях, защото следваната от него диря водеше право към полесражението. А това бе още една допълнителна причина, за да се опита по възможност да подслуша какво щяха да си кажат или поне да наблюдава срещата им.
Между две скалисти възвишения, чиито остроръбести склонове се приближаваха доста един към друг, образувайки малка клисура, той завърза коня си за забито в земята колче и се отправи към арената на кръвопролитието.
Дори когато се озова в обсега на светлината от горящите коли, с присъщата на всички индианци ловкост той съумяваше да остане незабелязан. Избягваше дългите ивици от равнината, където трепкаше несигурната светлина и избираше местата с тъмни сенки, които силуетите на горящите предмети чертаеха по степта като бягащи облаци.
Той видя вързания за дървото Бараха, видя и Ел Местисо да преговаря с вожда. Къде ли беше Мано Сангриенто? После наблюдава как Метиса тръгна заедно с дванайсетте индианци и ги следва, докато разбра в каква посока ще се отправят. По този начин той откри къде е и бащата на Метиса и се промъкна толкова близо до самите апачи, че долови някои техни думи, които му подсказаха, че се канят да отидат до Мъгливите планини, за да нападнат трима бели ловци.
Кои ли бяха тези бледолики? Можеха да са само врагове на апачите и следователно приятели на команчите. А може би бяха онези трима прославени бледолики, за които бе споменал Енсинас по време на ездата от Тубак към саваната? Имаше голямо желание да ги предупреди, но не познаваше Мъгливите планини и просто нямаше да успее да намери тези мъже преди появяването на апачите.
Докато всички тези мисли му минаваха през главата, Ел Местисо и индианците изчезнаха в тъмнината. В този момент между близките дървета нещо се раздвижи и само след минута оттам излетя един кон в пълен галоп. Явно ездачът му също беше подслушвал апачите и техния бял предводител. Той можеше да е само техен враг, иначе изобщо нямаше да се крие, а и понеже препусна в почти същата посока като тях, бе близо до ума предположението, че и той искаше да предупреди белите.
Соколово око се върна обратно с намерението непременно да проследи и тях и се озова близо до полесражението съвсем навреме, за да наблюдава оттеглянето на апачите.
И тях започна да следи. Те поеха в посока към реката. Придвижваха се толкова шумно и в надменността си на победители вдигаха такава врява, че никак не му бе трудно да върви по петите им, без да го забележат. Щом стигнаха до реката, те се разделиха. Големият отряд започна приготовления да се натовари на лодки и в това време Соколово око успя да дочуе и научи две неща: че Черната птица е бил ранен от Големия орел и че този отряд воини тръгва към Бизонското езеро.
Другата група, състояща се от десет души и техния предводител Антилопата, пое нагоре срещу течението на реката. Соколово око се промъкна и подир тях, за да разбере каква цел преследваха тези хора. Те се канеха още на зазоряване да проследят дирите на Големия орел, Изгарящата мълния и на Пантерата на Юга.
Вече бе научил достатъчно. Несъмнено тримата бледолики в Мъгливите планини бяха Господарите на горите и Тибурсио, прославеният следотърсач. Те нямаше защо да се страхуват от главния отряд на апачите, но трябваше да ги предупреди, преди другите единайсет да са открили следите им. Но и нещо друго беше ясно — Ел Местисо и неговите придружители не можеха да знаят кои са тримата бели в Мъгливите планини, иначе не биха изпратили отделно по-малък отряд.
Команчът се върна при коня си, до който се добра едва след доста време, понеже до въпросната клисура му се налагаше да измине твърде дълъг път. За сън нямаше никакво време. Трябваше да тръгне към Мъгливите планини, макар посоката да му беше само приблизително известна. И така, той се метна на седлото и изчезна в мрака.
Бавно и постепенно теренът се издигаше нагоре и след като Соколово око достатъчно дълго следва посоката, в която бе поел Ел Местисо, въпреки тъмнината той успя да забележи пред себе си голяма мрачна маса. Предположи, че това са Мъгливите планини. Без да знае, той се бе озовал толкова близо до конусообразната скала, че бе нужно да язди само още десетина метра, за да се натъкне на трупа на коня, застрелян от канадеца, когато Диас и дон Естебан се опитаха да избягат с него. Така обаче команчът щеше да попадне право в ръцете на осемте апачи, които Ел Местисо постави като постове в равнината.
Все пак, щом различи тъмните планински масиви пред себе си, веднага предположи, че е възможна такава среща и отклони коня си настрани пак през равнината, за да заобиколи планинските възвишения и да навлезе между тях откъм северните им склонове. Но беше нощ и му бе невъзможно да продължи пътя си преди настъпването на деня. Затова той спъна своя кон и легна на земята да поспи. Ала физическото му изтощение бе толкова голямо, че се събуди едва след като слънцето измина една четвърт от дневния си път. Той скочи на крака и се метна на коня.
Продължавайки да язди из степта, команчът описа широк полукръг около Мъгливите планини, като те оставаха все от лявата му страна, заобиколи ги и така се добра до десния ръкав на Рио Хила. Ето как се озова откъм северната страна на планините и вече се канеше да свърне към възвишенията им, когато по земята забеляза дири от двама ездачи. Неговата лична безопасност му повеляваше незабавно да ги проследи. И те също водеха към планината. Наистина стъпканите стръкчета трева се бяха вече изправили, но въпреки това отпечатъците едва ли бяха по-стари от един час.
Планинските възвишения се приближаваха все повече и повече. Намиращото се на югоизток слънце изпращаше лъчите си между отделните, сякаш насечени каменни куполи и гиздеше източните скатове със златисти багри, които ярко контрастираха с мрачните сенки откъм северната им страна. Ала горе по острите върхове на скалистите великани все още се задържаха мъглите, дали името на планините. Само на неколкостотин конски дължини команчът забеляза едва в този момент двама души, от които поне единият с любопитство очакваше неговото приближаване. Команчът не успя да ги види по-рано, защото между него и тях се бе намирал един от многобройните вълнообразни хълмове.
Първият от двамата непознати седеше на такъв сгъваем стол, който, след като се сгънеше, се превръщаше в бастун. Пред човека бе поставен истински статив за живопис, който също можеше да се сгъва, и така заемаше съвсем малко място. Мъжът бе облечен в дрехи от вълнен плат на сиви и сини карета, а на главата си имаше силно килната назад широкопола панамена шапка. Очите му, които непрестанно се местеха от планинските куполи към статива и обратно, бяха съоръжени с големи очила със златни рамки и кръгли стъкла, а десницата му, току-що освободила се от сивата ръкавица-гласе, толкова безгрижно движеше молива по листа, сякаш той се намираше в ателието на някой художник на Риджънт Стрийт в Лондон. Без съмнение човекът бе един от онези английски особняци, които, уповавайки се на могъществото на своята държава, с всичкия си сплин[1] и всичките си чудатости дръзват да проникнат в най-затънтените кътчета дори и на най-далечните страни и континенти.
Другият мъж, който забеляза появяването на команча, бе облечен от глава до пети в дрехи от щавената кожа на елен рогач, която в Мексико наричат „гамуса“. На главата си носеше лека изпомачкана филцова шапка и по маниера на северноамериканските трапери по колана му висяха какви ли не необходими предмети. С дългоцевната си пушка в ръка той внимателно наблюдаваше приближаващия се непознат и накрая, без да се обръща към художника, каза:
— Сър Уилям!
— Мастър Уилсън!
— Идва някакъв индианец!
— Не ме интересува!
— Може да е неприятел!
— Не ме интересува!
— Но много вероятно е да се стигне до стрелба!
— Не ме интересува! Дойдох в саваната, за да рисувам и да заловя прочутия Бегач на прерията. Ние двамата сключихме договор, според който получавате вашето възнаграждение, за да ме защитавате и предпазвате от всякакви опасности. Така че червенокожият си е ваша работа!
— Но сър Уилям, нали ще мога да ви закрилям само ако изпълнявате указанията ми!
— Не ме интересува!
— Вярно, договорът ни ме задължава да поемам опасностите върху себе си, обаче ако загина, и вие сте загубен!
— Не ме интересува!
— О, не е враг, а команч! Спокойно можете да продължите да рисувате, сър!
— Във всички случаи щях да продължа — отвърна англичанинът, докато с лявата си ръка поглаждаше краищата на мустаците си, а с дясната движеше молива по опънатия рисувателен лист със спокойно нехайство.
Приближавайки се, команчът също взе в ръка своята пушка. Той забеляза, че двамата не са апачи, а бледолики, от които навярно нямаше защо да се бои.
— Стой! — извика му Уилсън на онази езикова смесица, която навсякъде по онези земя се използва при общуването между мексиканци и индианци. — Какво прави червенокожият мъж тук, на ловната територия на своите врагове?
— А моят бял брат приятел ли е на апачите?
— Той е приятел на всички, които не го закачат, и е враг на онези, които искат да опитат куршумите му.
— Ще каже ли на апачите, че е видял един син на команчите?
— Той ще мълчи.
— Тогава моят бял брат ще запази скалпа си — прозвуча гордият отговор и индианецът смуши коня си да се приближи още повече.
По обветреното лице на Уилсън се плъзна кажи-речи презрителна усмивка.
— Охо! Нима моят червенокож брат е толкова велик воин? Напразни ще са усилията и на сто команчи, и на двеста апачи да ми вземат косите.
— В такъв случай бледоликият е любимец на Добрия дух, тъй като Соколово око може да вземе скалпа на всеки мъж — стига само да поиска!
— Соколово око ли? — Презрителната усмивка изчезна от лицето на ловеца и отстъпи място на радостен израз. — Чувал съм за команча Соколово око. Той има точно око, храбро сърце и силна десница. Какво прави тук, в Апачерията?
— Той иска да вземе скалпа на Черната птица, страхливия вожд на апачите, както и косите на Сатаните на саваната, които се намират ей в тези планини.
— Сатаните на саваната? Сан-меле и Мен-руж? Тези негодници наблизо ли са?
— Те са в Мъгливите планини, за да убият Големия орел, Изгарящата мълния и Тибурсио, следотърсача.
— Мътните го взели, значи Господарите на горите и прериите се намират в тези проклети земи? Трябва да ги видя и да им се притека на помощ! Сър Уилям!
— Мастър Уилсън!
— Разрешете ми да ви представя Соколово око, най-храбрия измежду команчите!
— Не ме интересува! Имам да рисувам!
— Тук в тези планини са дошли трима прочути мъже, преследвани от други двама с не по-малка слава, но със славата на мерзавци.
— Не ме интересуват!
Този особняк все още изобщо не се бе обърнал, за да хвърли един поглед на индианеца. С непоклатимо спокойствие продължаваше да рисува.
— Трябва да ги спасим! — настоя северноамериканският уестман, който се беше нагърбил със задачата да води през саваната този чудак и да го пази от всякакви опасности.
— Те са трима срещу двама и не се нуждаят от помощ.
— Но на мен ми се иска да се запозная с тях!
— Не ме интересува! Веднага щом свърша тази картина, продължаваме ездата към Рио Хила, накъдето, както казват, се е насочил Бегача на прерията! Баста!
— Отделете ми само няколко секунди, сър Уилям!
— Не може! Придържам се стриктно към нашия договор. В него не се споменава нищо за трима прочути и двама опасни мъже, с които толкова много искате да се запознаете!
Уестманът се отказа от опита си да го убеждава и се обърна към индианеца:
— Ако моят червенокож брат види Големия орел и разговаря с него, нека го поздрави от Уилсън, Монтанеца!
— Соколово око ще му каже името, което току-що чу. А моят брат ще остане ли още дълго тук с този странен човек?
— Може би!
— Тогава нека държи пушката си готова! Сатаните на саваната водят със себе си дванайсет апачи, а други единайсет червенокожи чакали ще дойдат откъм реката, за да се присъединят към тях.
— Къде е бивакът на племето на Черната птица?
— Те не са взели със себе си шатри. Един отряд от бледолики беше тръгнал към Мъгливите планини, за да търси злато. Докато слънцето спеше на запад, Черната птица ги изби до крак, а после тръгна с воините си към Бизонското езеро.
— Какво ще прави там?
— Отива да вземе стадата и скалповете на бледоликите.
— Моят червенокож брат ще го последва ли?
— Соколово око ще потърси Големия орел, при когото е и следотърсачът, който веднага ще тръгне към Бизонското езеро, щом само чуе, че Черната птица се е отправил натам, за да убие неговите бели приятели. Соколово око ще го придружи.
Лицето на Уилсън просия.
— Тогава и Господарите на горите ще се отправят на път за Бизонското езеро, нали?
— Соколово око мисли така!
— В такъв случай моят червенокож брат ще ме види там и мен — полугласно му обеща ловецът на споменатия диалект, който навярно англичанинът не разбираше. После добави по-високо: — Соколово око виждал ли е мустанга, наречен Бегача на прерията?
— Соколово око е чувал за него. Той е бял жребец, който човешка ръка не може да улови. В очите му гори странен огън, от ноздрите му излиза пара, гривата му стига до земята, а когато препуска по скалист терен, изпод копитата му хвърчат искри. Той е по-красив и от младата скуоу във вигвама на индианеца и е по-бърз от бурите между планините. Белият жребец се появява като мисълта и изчезва като светкавицата, която ничие око не е в състояние да проследи.
— Виждали са жребеца из равнините на юг.
— Тогава сигурно ще се отправи към бреговете на Рио Хила и към Бизонското езеро, където мустангът предпочита да пие вода под сянката на дърветата, отколкото на открития бряг на реката.
— Сър Уилям!
— Мастър Уилсън!
— Този команч се кани да отиде при Бизонското езеро.
— Не ме интересува.
— Той ще намери там нещо извънредно рядко и скъпоценно.
— Не ме интересува!
— А именно Бегача на прерията, който ще се появи край Рио Хила.
В същия миг англичанинът стана от стола си, обърна се, хвана очилата за златната им рамка с пръстите на лявата си ръка и огледа индианеца с такъв поглед, който постепенно се изпълни с все по-голямо благоразположение.
— Well,[2] мастър Уилсън, попитайте го дали всичко това е истина!
— Току-що ме увери.
— Може ли да му се вярва?
— Несъмнено! Той е най-прославеният, най-смелият и най-честният команч, който кръстосва саваната.
— Добре, тръгваме оттук право към Бизонското езеро!
— Ами рисунката ви?
— Ей сега ще я завърша!
Той отново хвърли изпитателен поглед на Соколово око. Първично-елегантната красива външност на команча заедно с великолепния му кон явно имаха неудържима притегателна сила за англичанина като човек на изкуството.
— Мастър Уилсън, попитайте го дали може да го нарисувам!
Уестманът се обърна към команча, който беше приближил коня си почти до самия статив и с учудени погледи сравняваше рисунката върху листа с ширналите се пред него възвишения на Мъгливите планини.
— Какво гледа моят червенокож брат?
— Белият мъж е голям вълшебник. А може ли да задържи върху листа и човешка фигура така, че тя да не умре?
— Иска ли моят червенокож брат този бял да направи така с неговата фигура?
— А кой ще я получи после?
— Той ще я задържи на два листа и единият от тях ще получи моят брат. Може да я вземе, да я отнесе във вигвама си и да я подари на онази, която е скуоу на неговото сърце.
Погледът на Соколово око светна.
— Нека белият започне тази голяма магия!
— Какво каза Соколово око по въпроса? — попита англичанинът.
— Съгласен е, но при условие че и той ще получи една такава картина.
— Ще я има! Накарайте коня му да застане така, че да е от дясната страна на слънцето!
Уилсън хвана юздите на коня на команча и го накара да заеме желаното от англичанина място. Соколово око си придаде възможно най-гордата поза, на която бе способен. Уилям опъна нов рисувателен лист, взе молива и… така започна това странно позиране сред Апачерията и опасностите, криещи се в страшната степ.
Англичанинът постави първата рисунка в своята папка, а втората получи команчът. С върховете на пръстите си той докосна листа и започна да разглежда картината с известна боязън, но и с такова възхищение, сякаш държеше в ръцете си най-висшето благо, което могат да ти дадат земните и неземните ловни полета.
— Уф! — с дълбок гърлен глас даде отдушник на напиращите в сърцето му чувства. — Това е Соколово око, команчът, и — добави тихичко като на себе си — Мо-ла, Цветето на саваната, ще го получи!
Той слезе от коня, развърза ремъка на седлото и така постави листа между него и конския чул, че да не може да се повреди. Англичанинът отново се залови да довърши своя планински пейзаж и вниманието му бе изцяло погълнато от тази работа.
— Кога ще пристигне моят бял брат при Бизонското езеро? — попита индианецът.
— Все още не знам — отговори Уилсън.
— Знае ли моят брат къде е Бизонският остров?
— Все още не съм го виждал, понеже моята родина се намира на много дни път северно от земите на команчите. Но щом е необходимо, ще го потърся и ще го намеря.
— Конете на моя брат са млади и силни. Ако тръгне сега, той ще стигне там преди слънцето да изчезне повторно. Пътем моят брат ще преброи множество острови. Достигне ли до седмия, тогава очите му ще видят Бизонския остров. Там десет воини на команчите ще чакат Соколово око. Нека моят брат им каже, че апачите ще дойдат, а по петите им е и команчът заедно с Господарите на горите.
— Апачите няма ли да стигнат там преди мен?
— Не. С техните канута те ще са принудени да следват големия завой на Рио Хила, докато моят брат разполага с два бързи коня. Нека синовете на команчите пропуснат песовете на апачите, без да им се мяркат пред очите.
— Ще им занеса тази вест.
Соколово око извади своя нож и от гамашите си отряза едно от копчетата, изкусно изработени от четината на бодливо свинче.
— Нека моят брат покаже това копче и те ще разберат, че той е приятел на Соколово око! — После индианецът се метна на коня си и добави: — Команчът е благодарен на своите бели братя за голямата магия, която му дадоха. Те могат да разчитат на десницата му при всяка беда и опасност!
В лек галоп той се отдалечи в посока на планините, но щом стигна до подножията им, внезапно спря коня си. Далеч по-надолу и точно срещу първата издадена отвесна скала команчът забеляза няколко тъмни точки, които изглежда се движеха. Хора ли бяха, или животни? Това трябваше да се изясни и с готова за стрелба пушка в ръка той безстрашно се насочи право към тях.
Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно можеше да ги различи. Бяха петима апачи. Сигурно бяха от онези единайсет воини, които са били изпратени по следите на Господарите на горите. Несъмнено отрядът им се беше разделил. Шест индианци бяха тръгнали по самите следи, а петима заобикаляха планините, за да излязат в гръб на белите.
— Тези песове на апачите — промърмори на себе си Соколово око — ще видят и ще нападнат Уилсън, Монтанеца, както и онзи бледолик с четирите очи. Но Соколово око ще избави белите си братя и ще накара койотите да го подгонят.
Рисунката на лорда бе вече заплатена с тази благородна постъпка, на която се реши команчът, за да отклони вниманието на апачите върху себе си.
Той хвана юздите на коня по-късо и препусна към тях така, че кажи-речи коремът на животното докосваше земята. Те също го бяха забелязали и щом разпознаха в негово лице команч, веднага нададоха ужасяващи крясъци. Срещу него се насочиха пет пушки и се разнесоха пет изстрела, обаче нито един от тях не улучи, защото, описвайки дъга, той все още оставаше извън обсега на техните оръжия. Ала преди някой от враговете му да успее да зареди, команчът рязко обърна коня си, понесе се към тях и стреля. Вторият от неприятелите падна мъртъв от седлото. Соколово око побърза да метне пушката през рамо и грабна томахока си.
— Тук е Соколово око, команчът! — войнствено прогърмя гласът му.
В пълен галоп неговият жребец се насочи към коня на първия индианец. Двете животни се сблъскаха гърди в гърди. Това бе много дързък индиански номер и… се увенча с успех. Конят на апача падна на задницата си и още в същия миг високо размаханият томахок на Соколово око изхрущя, забивайки се в черепа на неговия противник.
Конят на команча също бе изваден от равновесие при този силен сблъсък и приклекна, обаче ездачът му остана здраво на седлото, с помощта на юздите го накара да се изправи, да се обърне и да препусне назад, преследван от другите трима, които надаваха яростни крясъци.
По време на лудешкото си препускане той отново зареди. Изстрелите на неприятелите го бяха поучили, че неговата сребърна карабина биеше по-надалеч от техните пушки. Веднага след като зареди, той отново обърна жребеца си. И апачите заредиха. Команчът побърза да спре коня си, прицели се и стреля. Животното на най-близкия преследвач рухна на земята. Соколово око пак препусна, побягвайки още по-надалеч и пак зареди. Обръщайки се непрекъснато назад, за да преценява разстоянието, той винаги оставаше броени метри извън обсега на вражеските куршуми.
Зад него проехтя изстрел, а после и още един. Никой от тях не улучи. Тогава команчът обърна коня си и се понесе право срещу тях. Той се прицели и още докато галопираше, свали с куршума си задния индианец от коня. После хвана карабината си за цевта и препускайки покрай жребеца на първия противник, нанесе отдолу нагоре такъв страшен удар с приклада по муцуната на животното, че то се изправи на задните си крака, а след това падна по гръб и затисна ездача под себе си. Наистина конят веднага пак скочи на крака, обаче преди още апачът да успее да се изправи, команчът коленичи до него и с един замах заби ножа си в гърдите му.
Съвсем сам, без да получи и една драскотина, Соколово око победи петима апачи само за десетина минути. На гърба на коня си Соколово Око обиколи мъртъвците, свали им скалповете и ги закачи на седлото. Още докато се занимаваше с последния убит, той забеляза появяването на двама ездачи с един товарен кон, които се бяха насочили към него. Беше англичанинът заедно със своя уестман. Двамата го познаха и без колебание се приближиха.
— Белите мъже са чули пушките да говорят и сега идват, за да видят кой стреля, нали? — попита Соколово око.
— Така е — отговори Уилсън, като с учудване огледа петте пресни скалпа.
— Пет кучета на апачите бяха тръгнали към мястото, където се намираха моите бели братя. Аз им взех косите — простичко обясни команчът.
Лордът зяпна с уста, хвана очилата си за златната рамка между палеца и показалеца на дясната си ръка и рече:
— Goddam[3], ама че мъжага, мъж и половина, почти като англичанин!
После обърна коня си и понечи да се отдалечи.
— Сър Уилям! — подвикна Уилсън.
— Мастър Уилсън! — отвърна англичанинът.
— Трябва да му благодарим!
— Не ме интересува! Според договора ни нашата безопасност, както и благодарностите за нея са ваша работа — отговори чудакът, без дори да се обърне.
— Команчът не се нуждае от благодарността на белите си братя. Той има нужда единствено от пушката си! — гордо каза Соколово око.
— Моят червенокож брат е голям воин и има добро сърце. Монтанеца ще разкаже на команчите при Бизонския остров за храбростта на техния смел брат!
Той му подаде ръка и последва англичанина.
Конете на убитите индианци се бяха разбягали. Соколово око тръгна по дирите на апачите в обратна посока. Следваше ги с най-голямата възможна бързина, понеже беше загубил много време, а трябваше на всяка цена да се натъкне на шестимата индианци, още преди да са се добрали до Големия орел.
Скоро стигна до онова място, където единайсетте апачи се бяха разделили. След като преброи отпечатъците, команчът наистина установи, че шестимата са се насочили право към Мъгливите планини. Но понеже оттук нататък земята ставаше камениста и дирята на ловците можеше да се открие много трудно, бързината на шестимата навярно е била значително по-малка от онази на другите петима. На последните се е наложило да заобиколят планините и може би поради тази причина шестимата бяха спирали да почиват главно, за да дадат на съплеменниците си необходимото време.
Изглежда, това предположение беше вярно, защото не след дълго Соколово око наистина забеляза шестима ездачи, които, яздейки бавно пред него, внимателно се взираха в земята. Както си личеше, те смятаха местността зад гърба си за съвсем безопасна, понеже никой от тях не намираше за необходимо поне веднъж да се обърне назад.
Беше крайно време да действа, ако искаше да успее да ги отклони от дирите на ловците. Команчът взе пушката си в ръка и пришпори коня. Той полетя в галоп и само след минути се озова на такова разстояние, от което куршумите на Соколово око можеха да стигнат до неприятелите. Но ето че те чуха конския тропот зад себе си и се обърнаха.
С пронизителен глас команчът нададе бойния вик на своето племе. Конят му се закова на място. Карабината му изгърмя, куршумът свали от седлото един от враговете му, а още в следващата секунда безстрашният индианец препускаше вече обратно по пътя, по който беше дошъл.
Зад гърба му се разнесе яростният рев на изненаданите апачи и един бърз поглед, хвърлен назад, му показа, че го преследваха, пришпорвайки своите животни до предела на възможностите им.
Зареждайки отново, той продължи да галопира все направо към Хила, но все пак щадеше силите на коня си, така че враговете му непрекъснато се приближаваха повече и повече, но без да успеят да го догонят толкова, че куршумите им да го достигнат. Целта му бе да ги накара да си помислят, че техните ездитни животни превъзхождат неговия жребец. По този начин той разпалваше още повече усърдието им и с толкова по-голяма сигурност ги отдалечаваше от Мъгливите планини.
Щом стигна реката, отново накара коня си да препусне в пълен галоп. Следвайки брега, скоро стигна до мястото, срещу което до неотдавна се бе намирало плаващото островче. Още от пръв поглед команчът разбра, че там е имало престрелка. По земята бяха пръснати откъснати от куршумите клонки, а многобройните следи от индиански мокасини му даваха надежда, че враговете му едва ли ще могат тъй лесно да открият собствената му диря.
Той накара коня си да нагази във водата, вдигна високо карабината и рога с барут и заплува надолу по реката срещу преследвачите си. Наистина растящите по брега храсталаци го прикриваха достатъчно добре, но все пак постъпката му можеше да се нарече кажи-речи безумно смела, защото, ако го забележеха, всъщност щеше да се озове съвсем беззащитен във властта на преследвачите си.
Ала те бяха твърде разпалени и възбудени, за да могат да разгадаят намеренията му. Той чу шума от приближаването им. Те преминаха в галоп покрай храстите недалеч от него. Незабавно команчът отново изведе коня си на брега и си проби път между храсталака. Последният от враговете му все още не се бе отдалечил толкова, че куршумът от карабината му да не може да го достигне. Той вдигна оръжието си… само за секунди се прицели… разнесе се изстрел и апачът падна от коня.
Пак проехтя победният боен вик на команча, но още в следващия миг жребецът му препусна в галоп обратно по брега на реката. От гърлата на измамените четирима индианци се изтръгна страховит яростен рев. Те рязко обърнаха конете си и без да хвърлят дори и един поглед към падналия си другар, веднага се втурнаха подир Соколово око.
След като команчът отново зареди оръжието си, той прецени на око разстоянието между себе си и своите преследвачи. То бе достатъчно за неговата цел. Той скочи от коня, който веднага застана неподвижно като статуя, после мина зад животното, така че изцяло се прикри зад тялото му и подпря цевта на сребърната карабина върху седлото.
Апачите се стъписаха и дръпнаха поводите на конете си.
— Соколово око, команчът е тук! — извика им той. — Кой чакал ще пожелае да вземе скалпа му?
Вместо отговор пак последваха гневни крясъци, когато апачите чуха името на най-храбрия измежду враговете си. Те виждаха, че се е спрял извън обсега на техните куршуми и си мислеха, че и неговата карабина не би могла да ги улучи.
— Апачите ще му одерат кожата и ще хвърлят сърцето му на лешоядите — подвикна един от тях. — Техните смели братя са по петите му и ще го заловят!
— Братята на кучетата са мъртви. Пет скалпа висят на седлото на команча, а пет коня търсят ездачите си отвъд планината!
Те видяха скалповете и нададоха още по-страхотен рев.
— Убиецът им ще ги последва в Страната на сенките — изкрещя един от тях и вдигна пушката си.
Разнесе се изстрел, ала куршумът не стигна до Соколово око.
— Апачите са като баби. Не са се научили да стрелят. Команчът ще им покаже как се улучват песове!
Неговата карабина също гръмна и индианецът, който беше стрелял, се строполи на земята, улучен в челото.
Ако в този момент апачите се бяха втурнали към него, той щеше да се види принуден да бяга. Ала яростта им попречи спокойно да разсъждават. Те изстреляха пушките си, но пак никой от тях не улучи.
Тъкмо това бе целил команчът. Светкавично се метна на седлото и бясно препусна срещу тях. Насред галопа куршумът му рани в рамото един от последните трима неприятели. Умората от напрегнатата езда и възбудата му от схватките накараха кръвта му да закипи, тъй че по време на ездата стрелбата му стана недотам точна. Хващайки карабината за цевта, той замахна, за да нанесе удар с приклада й, обаче тъкмо тогава конят му се спъна в някакъв издаден корен и рухна на земята. Карабината на Соколово око отхвръкна надалеч и преди още команчът да успее да се изправи на крака, получи такъв удар по главата, който го зашемети.
След като дойде на себе си, разбра, че лежи на земята с вързани крака и ръце, а двамата останали здрави и читави апачи превързваха ранения си другар.
— Команчът не умее да язди. Той е като някое хлапе, което се страхува от коня — подигра му се един от индианците, щом забеляза, че е дошъл в съзнание. — Синовете на апачите ще отмъстят за братята си и ще го измъчват в продължение на две слънца!
Без да отговори, Соколово око му хвърли презрителен поглед и после затвори очи. Но въпреки това той наблюдаваше всичко, което ставаше наоколо. След като оставиха ранения да го пази, другите двама възседнаха конете си, за да донесат тримата убити. А понеже първият от тях беше паднал недалеч от Мъгливите планини, измина доста време, преди да се завърнат. Едва след няколко часа се появиха отново и команчът си направи извода, че сигурно са стигнали чак отвъд планинските възвишения, за да потърсят и онези, които паднаха убити там.
Един от апачите хвърли на пленника мрачен поглед, който излъчваше и нямо възхищение. Апачът каза:
— Команчът е куче, но куче, което разкъсва пантерата. Храбростта му ще бъде почетена с най-големите изтезания!
И този път Соколово око не отговори. Апачът го срита.
— Нима кучето не може да си отвори устата, когато Антилопата му говори?
— Комарът, който се нарича Антилопа, няма да ухапе Соколово око. Апачът не може да измисли такива мъчения, които да са достойни за команча! — прозвуча презрителният отговор.
— Той ще трябва да изтърпи такива болки, че сигурно ще се разпищи като стара бабичка и ще забрави да подеме предсмъртната си песен!
С помощта на ножовете си апачите изкопаха под клоните на крайбрежните върби гроб за тримата убити и ги положиха в него. После насядаха до гроба и подеха траурни напеви, в които прославяха делата и добродетелите на убитите. А понеже това се правеше от всеки един поотделно, тази церемония продължи доста дълго и когато заринаха гроба, вече беше паднал здрач.
После започнаха да събират сухи клони, за да запалят лагерен огън, както и един друг огън за мъченията. Соколово око наблюдаваше тези приготовления с непоклатимо спокойствие. Той не се боеше от смъртта, но въпреки това напрягаше целия си ум и цялата си проницателност, за да намери някакъв начин да се освободи.
Двете купчини от съчки и клони бяха вече готови и индианците се наканиха да ги запалят, обаче се оказа, че не разполагат с пункс[4]. Бяха го погребали заедно с единия от мъртъвците. Тогава Антилопата нареди на другия индианец, който не беше ранен, да потърси някое дърво с кух ствол, където можеше да се намери прахан, а през това време самият той се залови да издялка двете дървени части, представляващи този вид индианско огниво. Той вършеше тази работа полуобърнал гръб на Соколово око.
Ето че се появи единствената възможност за спасение. Внимателно заслушан в стъпките на отдалечаващия се апач, команчът изчака те да заглъхнат, а след това да изминат и още няколко минути. Но после въпреки стягащите го ремъци успя бързо да се изправи, сграбчи с вързаните си ръце Антилопата отзад, събори го на земята, с тежестта на тялото си притисна главата и раменете му и изтръгна ножа от ръката му. Захапвайки дръжката му със зъби, той веднага преряза ремъка около китките си, после с лявата си ръка стисна апача за гърлото, а с дясната сряза ремъка на краката си, след което заби острата стомана дълбоко в гърдите на врага.
Всичко това отне не повече от няколко секунди, тъй че нито Антилопата, нито раненият успяха да извикат. Но въпреки раната си легналият апач бързо скочи на крака и отвори уста, за да предупреди отдалечилия се воин, обаче Соколово око светкавично го стисна с две ръце за гърлото и го повали на земята. Дъхът на индианеца секна и той изгуби съзнание. Команчът не го уби и сигурно си имаше някакво основание. Той навлезе между храсталаците и с безшумни стъпки започна да се промъква в посоката, в която се отдалечи последният апач. Не след дълго команчът се прикри зад една върба и зачака.
Не измина много време и Соколово око долови забързаните му крачки. Остави го да отмине метър-два, после го нападна в гръб, сграбчи го и го повали на земята.
— Кой пес може да измъчва Соколово око? Команчът ще покаже на апача как се язди чак до Страната на духовете!
Той го прониза с ножа си, последваха три резки движения с острието около главата на апача… и скалпът на убития противник се оказа в ръката на Соколово око. После той се върна при изпадналия в безсъзнание неприятел, върза ръцете и краката му и се залови да разкопава гроба. Трябваше да свали трите скалпа на победените от него апачи, а накрая взе и скалпа на Антилопата.
Междувременно останалият жив апач дойде в съзнание. Соколово око се приближи до своя кон, вързан за едно дърво, и от изкусно изплетените кобури на седлото извади кукичка за въдица, направена от рибени кости и завързана за корда от растителни влакна. С тази въдица в ръка той се приближи до пленника.
— Апачите не са по-умни от жабите в тинята на езерото. Те търсят своя пункс, а не се сещат да попитат команча дали няма огниво. Те дадоха вече на Соколово око десет скалпа, но команчът ще откаже да вземе единайстия и ще остави ранения чакал жив, за да може да разкаже с вой на своите синове и братя за подвизите на команча. Но все пак Соколово око ще направи един знак, за да се знае, че и този скалп му принадлежи!
Той сграбчи ранения за косата и с ножа си му направи двойна резка около главата. После си взе обратно всички свои вещи, които му бяха отнели, като прибави към тях мунициите и хранителните провизии на апачите. След това хвърли всички техни оръжия надалеч в реката и едва тогава преряза ремъците на пленника. Накрая тикна в ръцете му въдицата с думите:
— Раната ще задържи апача тук. Нека яде риби и да чака връщането на своите хора, за да им каже, че Соколово око е бил в земите на враговете си и за времето от половин слънце е извоювал единайсет скалпа! Хау!
После се метна на коня си и се отправи към Мъгливите планини, които още преди последните събития бяха първоначалната му цел. Наистина вече се беше смрачило напълно, ала той знаеше къде се намират планините и се надяваше, че все ще му се открие някаква възможност да се срещне с Господарите на саваната и горите.
Скоро от лявата му страна изплуваха тъмните планински масиви. Той продължи все в същата посока и изведнъж до слуха му достигна разнеслият се надалеч гръмовен вик:
— Фабиан!
Команчът спря и внимателно се заслуша.
— Фабиан, дете мое, сине мой!
Това бе такъв глас, който сякаш не излизаше от човешко гърло.
— Фабиан! — прогърмя гласът за трети път в безмълвната нощ след известна пауза. После всичко притихна.
По изговора ясно си личеше, че тези викове не бяха издадени от индианец. Дали пък не идваха от гърдите на Големия орел, както можеше да се предположи по мощния глас?
Безстрашно, но с изострени сетива, команчът продължи ездата си. Вече можеше да долови и шума от водопада, когато изведнъж нейде срещу него се разнесе глас:
— Стой! Кой идва?
— Един приятел на бледоликите!
— Индианец, който ни се пише приятел? Как ти е името?
— Нека първо моят бял брат ми каже своето!
— Червенокожите мъже ме наричат Големия орел, а тук до мен стои и още един мъж, чието име е Изгарящата мълния.
— Уф! Команчът ги търси вече от две слънца!
— Команч ли? Тук в Апачерията? — невярващо попита Пепе. — Нека моят червенокож брат ми каже как се нарича!
— Приятелите и враговете на команчите са му дали името Соколово око.
— Соколово око! Санта Лаурета, Голям орел, ако това е истина, тогава тъкмо този е човекът, от когото се нуждаем. Нека моят червенокож брат слезе от коня и ни разкаже как му е хрумнала мисълта да ни търси!
Ловците наведоха дулата на пушките си, а команчът скочи от седлото. Странна и чудна бе тази среща на трима толкова прославени мъже насред територията на неприятеля в мрака на нощта. Двамата бели сърдечно подадоха ръка на индианеца. Самият той имаше снажно телосложение и все пак трябваше да вдигне глава, за да може да погледне канадеца в очите.
— Значи моят червенокож брат е знаел, че се намираме в Мъгливите планини? — попита великанът.
— Да, Господарите на горите, Сатаните на саваната и дванайсет песа на апачите. А къде са те?
— Мъртви са! — кратко отговори Големия орел. — Иска ли моят брат да вземе скалповете им?
— Откакто слънцето бе застанало точно над главата му, Соколово око свали десет скалпа, а един беляза като свой. Той носи косите само на онези противници, които сам е победил!
— Единайсет скалпа! — възкликна Пепе. — Нека моят брат ни разкаже всичко!
Команчът започна да описва приключенията си, а двамата ловци, въпреки изключителното напрежение и възбуда, които ги бяха обзели, го изслушаха, без да го прекъсват. Соколово око не изтъкна смелите си действия, но от кратките му прости думи те все пак разбраха какъв риск бе поел върху себе си и какво бе направил за тях, а това ги изпълни с възхищение и чувство на благодарност към него. Той бе един горд и великодушен потомък на онези индианци със сякаш от бронз излети фигури, които някога са били господари на саваната и само чрез допира си с белите са могли да бъдат съсипани физически и покварени.
Когато команчът свърши, Големия орел също го уведоми за събитията от последните дни. Сбитият му разказ приключи с внезапното изчезване на Фабиан. После той млъкна и зачака Соколово око да каже мнението си. Индианецът не го накара дълго да чака.
— Сатаните на горите и прериите няма да убият прославения следотърсач, а ще го предадат в ръцете на апачите. Ще го отведат при Бизонското езеро.
— Тогава и ние трябва незабавно да тръгнем към Бизонското езеро! — припряно рече невъздържаният Сънливец.
— Моите братя ще почакат, докато дойде утрото, което ще освети всички следи.
— Нашият приятел Соколово око е прав — съгласи се с него канадецът. — Мен още по-малко ме сдържа на едно място и от теб, Пепе, ала разумът ни повелява първо да разберем от дирите как да постъпим.
— А моите братя не бива да се изкачват при гробницата на вожда, преди да е изгряло слънцето, за да не би краката им да заличат дирите, които те искат да видят!
— Вярно! Пепе, ние проявихме вече непредпазливост. Хайде да отидем отсреща до онова възвишение и там да изчакаме разсъмването!
Ужасна нощ прекараха двамата мъже, треперещи от гняв и нетърпеливо очакване, докато команчът спеше. Никой от двамата и с една дума не издаде мъката си, но всеки знаеше за другия, че е готов да даде и живота си за освобождаването на пленника и за наказанието на бандитите.
Най-сетне небето на изток просветля, и както в онези географски ширини нощта следва вечерния здрач по-бързо, отколкото при нас, така и утринното развиделяване бързо отстъпи на светлия ден. Команчът се събуди и тримата мъже се заловиха внимателно да оглеждат конусообразната скала.
Изкатериха се по страната, която бе точно срещу споменатото възвишение, и веднага щом стъпиха на платформата, намериха ножа, изпуснат от Кървавата ръка.
— Някакъв чужд нож! — извика Пепе. — Няма съмнение, че Фабиан е бил нападнат!
— И че храбро се е защитавал — гневно добави канадецът. — Били са неколцина, защото колкото и да е силен Метиса, Фабиан съвсем сигурно не е по-малко силен или по-малко ловък от него. След като са се счепкали, борбата явно е продължила чак до другия край на платформата, понеже оттам са паднали, както ни доказва и ножът на Фабиан, който намерихме долу.
— Но нали пушката му беше в подножието на скалата от другата й страна! — възрази Сънливеца.
— Това само доказва, че съм прав. За съжаление вместо да стреля, той е решил да посрещне нападателите с приклада си, при което пушката му се е изплъзнала от ръцете. Пепе, я виж какво ни носи команчът!
Соколово око беше погледнал от ръба на платформата надолу и като забеляза наблизо закачил се предмет, го взе. Това бе украшението от пера на единия от двамата бандити. Без да се колебае, индианецът отсече:
— Перата на Ел Местисо! Команчът добре ги видя, докато се биеше с конекрадците.
По целия склон надолу се виждаше широка диря, оставена от търкалящите са презглава мъже. Тримата слязоха по нея. Долу каменистата земя не им предложи ни най-малка опорна точка. Острото око на индианеца внимателно претърси всеки сантиметър от по-близката и по-далечната околност и накрая си спря върху повърхността на езерото. Изстрелите от миналия ден бяха откъснали от растящите горе по скалата храсталаци няколко клона, които се намираха сега във водата. Широките листа на растенията ги поддържаха, но един от тях плаваше на едно свободно от водни растения място. Погледът на команча се спря точно върху него. Той посочи с ръка натам и каза:
— Моите братя могат ли да видят дали онзи клон плава, или е заседнал?
— Плава! — веднага установи канадецът.
— Да — потвърди и Пепе, — движи се, и то към скалата. Несъмнено водата се оттича нейде под земята. Но каква ни е ползата от това?
— Соколово око знае, че Сатаните на саваната често се отбиват при кучетата апачи. Все още никой не ги е забелязал на кон и въпреки това те успяват бързо да се придвижат от едно място до друго. Ето защо команчът мисли, че имат кану, което държат скрито нейде в планините, където никой няма да го търси. Но нали моите братя искат да видят следите на разбойниците!
Той се огледа наоколо. Нападението е било предприето от отсрещното планинско възвишение и можеше да се предположи, че най-напред бандитите са се върнали със своя пленник пак натам. Но нагоре водеше единствено онзи път през клисурата, който бе използван също от Кучильо, Бараха и Ороче.
Без повече да си губи времето с внимателно взиране в земята, команчът забърза напред и двамата ловци го последваха.
Той все още не се бе изкачил кой знае колко високо, когато спря и посочи към някакъв предмет, който се бе закачил на едно ниско желязно дърво.
— Парче от колана на Фабиан! — възкликна канадецът.
— По вярната следа сме. Напред!
Соколово око се втурна нататък. Макар че крачеше толкова бързо, от острото му зрение, упражнявано от най-ранна възраст, не се изплъзваше и най-дребният предмет, колкото малък и незначителен да беше той, обаче въпреки всичко двамата ловци се безпокояха да не би все пак в бързината от вниманието му да убегне нещо важно. Команчът веднага свърна по пътеката, която водеше нагоре покрай самия ръб на скалата. Там Соколово око видя пораженията, нанесени предишния ден от куршумите на ловците. Между пречупени и откъснати клони лежаха труповете на убитите индианци, но изглежда, команчът не прояви никакъв интерес към тях, а без да се бави, продължи напред, като че бе напълно убеден в непогрешимостта на мисълта, направляваща неговите стъпки.
Въпреки че бързаха, двамата ловци все пак намериха време да вземат мунициите на падналите апачи, нещо, което Ел Местисо беше забравил да направи. В прерията барутът и оловото са нещо безкрайно нужно и ценно, а дори и по-големи количества никога не са излишни.
Команчът се спусна по отвъдната страна на хълма, където бяха вървели Ороче и Бараха, докато търсеха коня на Кучильо. После свърна встрани между скалите. Там той легна на земята, огледа се внимателно наоколо и наостри слух. След това скочи на крака и каза:
— Водата от езерото шепти под Соколово око. Той ще последва гласа й!
Команчът закрачи бавно обратно, като се отклоняваше малко ту надясно, ту наляво, непрестанно напрягайки слух, докато накрая спря пред някакъв отвор, който подобно на врата водеше навътре в скалата. Там той се наведе и със задоволство възкликна:
— Уф! Душата на команча подозираше истината. Нека моите братя погледнат във водата!
Ловците се приближиха и видяха, че пред тях се намираше таен канал, по който езерото се оттичаше в Рио Хила. Водата му не беше дълбока и бе толкова кристалночиста, че съвсем ясно се виждаше дъното, по чиято утайка си личаха отпечатъци от човешки стъпки на двама души, като пръстите на краката водеха навътре в тъмния канал.
Команчът събу мокасините и гамашите си и се спусна долу, за да проследи тази диря. Върна се само след няколко минути с парче ремък от бизонска кожа в ръката.
— Кануто на разбойниците е било вързано за този ремък, който са срязали с нож. Явно ремъкът се е бил заклещил толкова здраво в пукнатините на скалата, че Ел Местисо се е видял принуден да го пререже.
Сега канадецът държеше в ръка именно останалия от него край, за да огледа по-внимателно мястото, където е минало острието на ножа. То бе все още свежо и доказваше достатъчно ясно, че кануто е било взето през нощта.
— Но тук има следи само от четири крака! — обади се Пепе.
— Носили са следотърсача на ръце — отговори индианецът — Нека моите бели братя разгледат разположението на отпечатъците!
И наистина, от оставените следи ставаше ясно, че онзи, който беше слязъл пръв долу, се беше обърнал, за да поеме някакъв товар.
— Каналът води към Рио Хила. Съвсем сигурно е, че разбойниците са се отправили към Бизонското езеро. Ето защо не е нужно да следваме неотклонно дирите им, а можем за по-кратко да пресечем многобройните завои на реката — предложи канадецът, който гореше от нетърпение час по-скоро да догони бандитите — Трябва да ги спипаме, преди да са се присъединили към апачите.
— Нека моят брат не се тревожи — успокои го Соколово око. — На Бизонския остров десет храбри воини на команчите чакат Соколово око. Те ще се скрият от песовете на апачите, но няма да пуснат да минат Разбойниците на саваната. Нека моите братя дойдат, за да вземе Соколово око коня си. Той ще улови за тях две от ездитните животни на убитите апачи, за да не са принудени да ходят пеша, понеже краката им не са тъй бързи като копитата на мустанга…
На същото утро и горе-долу по същото време, когато се събуди Соколово око, десет души, идвайки от север, се бяха устремили към брега на Рио Хила. Движеха се пеша, а боите, с които бяха покрили лицата си, издаваха, че са команчи. Те вървяха един подир друг, като всеки от тях се стремеше да стъпва в оставените отпечатъци на човека пред него. И това се правеше с такава точност и внимание, че бе необходимо нечие много остро и тренирано зрение, за да различи, че дирята не е направена от един-единствен воин.
С изключение на крачещия начело индианец всички други носеха на гръб както оръжията си, така и големи парчета кора от дърво — ясен признак, че имаха намерение да предприемат плаване по реката, защото тези късове кора не можеха да са предназначени за нищо друго, освен с помощта на смола и лико от тях да бъдат направени канута.
Тези хора бяха десетте воини, изпратени от Умната лисица, за да се срещнат със Соколово око при Бизонския остров. Първият воин следваше своя път с такава сигурност и педантичност, сякаш не се намираше в дивата савана, а крачеше по шосе на някоя цивилизована страна. И те наистина стигнаха до Рио Хила на такова място, което бе разположено точно срещу Бизонския остров. По суровото лице на водача заигра горда усмивка, когато се обърна назад и каза:
— Уф! Кой друг може да намери пътеката дотук толкова сигурно и точно като Бизонска грива, команча?
Наистина този воин имаше толкова буйна, дълга и гъста коса, спускаща се почти до кръста му, че без съмнение напълно заслужаваше името си.
След кратко съвещание те сложиха товарите си на земята и оставяйки само един пазач, се разпръснаха по двата речни бряга, както и по острова, за да се убедят, че в близката околност не се намира никакъв неприятел. Когато отново се събраха, се оказа, че никой от тях не бе открил нищо обезпокоително. Ето защо Бизонска грива се приближи до самата вода, постави двете си свити длани около устата и бойният вик на команчите проехтя както нагоре, тъй и надолу по реката:
— О-хииии, о-хиии!
Но отговор не последва.
— Соколово око все още не е тук, но ще дойде. Ръката му винаги прави онова, което устата обещава. Нека моите братя скрият корите и се притаят край водата, за да не може да ги забележи никой враг!
Не след дълго вече и най-острото око не би успяло да открие присъствието на команчите, без обстойно претърсване на околността.
Ала търпението им бе подложено на сурово изпитание. Денят премина, а също вечерта и нощта, настъпи и утрото, без да се случи нещо, достойно за вниманието им. Най-сетне, вече беше следобед, когато се разнесе конски тропот. Надничащият от своето скривалище сред тръстиката пост, а именно Бизонска грива, забеляза двама бели, които се появиха, яздейки по брега, като водеха със себе си един товарен кон. Спряха се срещу Бизонския остров. Единият от тях смуши коня да се приближи до самата вода, сложи двете си свити длани около устата подобно на рупор, също както направи предишния ден и предводителят на индианците, и извика:
— Ехей, команча!
Бизонска грива веднага се изправи на крака с насочена към него пушка.
— Откъде знае бледоликият, че команчът е тук?
— От Соколово око — отвърна белият, усмихвайки се на неговата завидна бойна готовност.
— А моят бял брат може ли да ми го докаже?
— Ето!
Уилсън подаде на команча копчето от четина на бодливо свинче. Индианецът обстойно го огледа.
— Моят бял брат е приятел на команчите. Къде е видял Соколово око?
— При Мъгливите планини. Той изпраща на воините на команчите вестта, че ще дойде заедно с Големия орел, Изгарящата мълния и прочутия следотърсач. Преди това обаче ще се появят синовете на апачите, за да отидат при Бизонското езеро. Моите червенокожи братя трябва да се скрият от тях и да ги пропуснат да минат.
— Ще се подчиним на думите на моя брат. Ами накъде ще се отправят двамата бледолики?
В този момент се приближи и лордът.
— Мастър Уилсън, какво толкова имате да разговаряте с този човек?
— Трябва да му предам едно съобщение от Соколово око.
— Не ме интересува! Хайде да продължаваме!
— Но нали трябва да удържа на думата си!
— Не ме интересува! В нашия договор не се споменава нищо за някакви си съобщения.
С тези думи той отново обърна коня си.
— Тръгнали сме към Бизонското езеро — отговори Уилсън на въпроса на команча. — А дали моят червенокож брат е чувал нещо за Белия бегач на прерията?
— Наскоро е бил забелязан в ловните полета на команчите.
— Сър Уилям! — извика уестманът. — Чуйте какво казва този воин!
— Не ме интересува! — дойде в отговор.
— И Белият бегач ли не ви интересува?
Особнякът незабавно дръпна юздите на коня си и рязко го накара отново да се обърне.
— Та какво за Бегача?
— Забелязали са го в ловните територии на тези червенокожи воини.
— Кога?
Водачът на англичанина преведе този въпрос на команча.
— Един ден преди Бизонска грива да напусне колибите на команчите — значи преди три слънца.
— А накъде се е отправил сега? — попита лордът, изгарящ от нетърпение, когато чу отговора на английски.
— Бизонска грива мисли, че жребецът ще се насочи към Рио Хила или към местата за водопой на Бизонското езеро.
— Ще отиде при Бизонското езеро, сър Уилям — преведе Уилсън.
— Тогава да тръгваме! Goddam, трябва да го притежавам!
— Няма ли малко да си отдъхнем при тези мъже? Трябва да им разкажа за Соколово око!
— Не ме интересува! — бе отговорът. После почитателят на Белия бегач бързо изчезна зад храсталаците.
— За десетина минути Соколово око уби петима апачи! — успя съвсем кратко да каже Уилсън и побърза да догони англичанина.
Команчите отново направиха кратко съвещание, а после всеки от тях изчезна в своето скривалище. Денят измина и се свечери. Възцари се пълен мрак между и под дърветата, издигащи се по двата бряга на реката, но по леките вълни играеха тайнствени светлинки и не можеше да се случи нищо, което скрилите се команчи да не успеят незабавно да забележат.
Ето че до слуха им долетя далечен шум от равномерни удари на гребла във водата и малко по-късно скритите съгледвачи различиха едно бойно кану, което, пълно с воини на апачите, премина между острова и команчите. То бе последвано от второ, трето, а накрая и от четвърто кану. На носа на всяка от тези дълги лодки гореше огън от запалена смола, чиито пламъци ярко осветяваха фарватера и хвърляха мрачни отблясъци върху реката и дърветата.
Съобразно заповедта на Соколово око команчите се държаха изчаквателно, макар че въпреки своята малобройност можеха да нанесат на апачите значителни загуби.
Нощта измина, а после и слънцето извървя една трета от небесния си път, когато отново се разнесоха удари на весла. Зададе се кану, направено от кори на дърво, в което седяха двама мъже. Те гребяха с всички сили така, че малкият плавателен съд летеше надолу по течението, сякаш се движеше с пара. Единият от тях носеше на главата си украшение от пера, чиято изработка бе типична за папагосите. Другият пък беше прибрал и пристегнал тъмните си коси само с няколко кожени ремъка. Между двамата в полулегнало положение се намираше някакъв млад човек с измъчен и изтощен вид. Команчите забелязаха, че ръцете, а може би и краката му са вързани.
Кои ли бяха тези трима бледолики? Дали бяха Господарите на горите и прериите заедно с прочутия следотърсач, за когото спомена северноамериканецът? Едва ли. Бизонска грива не знаеше как да постъпи, а преди да вземе каквото и да било решение, кануто вече отмина Бизонския остров.
Междувременно вързаният човек в лодката бе хвърлил един бърз особен поглед към острова, до чийто бряг водата бе довлякла и струпала какви ли не дънери, коренища и клони, и ето че тъкмо когато кануто се изравни с острова… той неочаквано и светкавично се изправи, последва скок… и тялото му изчезна във водата.
Разнесоха се две гръмогласни ругатни. Двамата мъже прибраха греблата и оставиха лодката сама да се носи по течението, а яростните им погледи се впиха в реката, за да следят всяко раздвижване в нея. Те бързо грабнаха пушките си в ръка и седнаха в лодката, готови да убият беглеца веднага щом се появи на повърхността.
Но той не се появи. Двамата започнаха да гребат обратно към острова и спряха лодката на брега му. Никой от тях не обелваше нито дума, ала от бдителните им очи не се изплъзваше и най-малкото листенце, носещо се по широката река.
— Негодникът се е удавил! — обади се най-сетне по-младият. Беше Ел Местисо.
— Значи се отървахме от него — отвърна Мано Сангриенто. — И изобщо беше безполезно и досадно да го мъкнем с нас.
— Млък, старче! Черната птица щеше да ни даде много за него, а ето че сега не можем да му занесем дори и скалпа му. Но във всички случаи е мъртъв, защото не може да остане толкоз дълго под водата, а не се е добрал нито до този, нито до отсрещния бряг. В това съм убеден. Нека върви по дяволите! Но другите двама сигурно ще тръгнат подир нас и така ще ни паднат в ръцете! Черната птица несъмнено вече е далеч пред нас. Напред да го догоним!
Те отново грабнаха греблата и продължиха прекъснатото си пътуване.
Бизонска грива бе взел вече пушката си в ръка и с един изстрел се канеше да даде сигнал за тяхното ликвидиране, но размисли. Команчите живееха в мир с бледоликите и той не знаеше какво щеше да каже Соколово око за такава прибързана постъпка. Ето как, без самите те да съзнават, двамата Разбойници на саваната избегнаха заплашващата ги сигурна смърт.
Около половин час след като те се изгубиха от погледите на индианците, другият бряг отсреща се оживи. Появиха се трима ездачи — двама бели и един индианец.
— О-хииии! — извика последният от тях толкова силно, че гласът му се разнесе надалеч и десетте команчи веднага се показаха от скривалищата си.
— Соколово око ей сега ще се прехвърли при своите братя. Нека те останат на брега! — заповяда им той.
После заедно с двамата си придружители вкараха конете си в реката. Но в този момент при носа на острова изпод довлечените от водата дънери и клони нещо се раздвижи.
Пленникът, който бе скочил от кануто в реката, с мъка се измъкна на сушата, въпреки че беше вързан. Протягайки напред ръцете си, стегнати с кожен ремък, той извика:
— Тате, Пепе, Сънливец!
Канадецът подскочи на педя от седлото.
— Фабиан, детето ми, синко!
Той рязко дръпна поводите на стърчащата от водата конска глава, насочвайки животното да плува към острова. Пепе и команчът го последваха.
— Санта Лаурета, той е, наистина е той! Давай към острова, Голям орел, давай, пък ако ще и цялата река да е пълна с риба тон!
Секунди по-късно те стъпиха на брега. Прерязаха ремъците на Фабиан и щастливите приятели се прегърнаха.