Карл Май
Горски скитник (6)

6. В Златната долина

Нощният мрак, който вече преминаваше в утринен здрач, все още скриваше целия ландшафт, като позволяваше да се видят смътно само в едри щрихи продълговати, губещи се в далечината силуети. На небето, където звездите гаснеха една подир друга, започнаха да изплуват острите върхове на Сиера, наподобяващи кули и фантастични зъбери, над чиито нащърбени очертания бе надвиснала непрогледна сива мъгла.

Тъмните гъсти сенки по склоновете на Сиера издаваха наличието на дълбоки проломи. В подножието на планината се издигаше самотна скала като изтикан в предна позиция бастион. Тя бе напълно отделена от основния планински масив. Точно отвъд пресечения й връх по отсрещната скала с величествен тътен се спускаха водите на водопад в пропаст, която изглеждаше бездънна. По отсамната страна на този изолиран планински колос, стърчащ във формата на пресечен конус, се виждаше раздвижена редица от ниски върби и памукови дръвчета, които издаваха близостта на някакъв поток.

Дължината на образуваната от Рио Хила делта бе малко повече от един час път, но долу в основата си тя бе почти три пъти по-широка от горното разстояние.

Нощта отстъпи на деня. Мракът се спусна от планинските зъбери надолу към дълбоките пропасти и лека-полека направи място на синкавата светлина на утрото. Също като от първоначалната недотам ясна скица на някоя картина, от тъмните и мрачни багри на утринния здрач един подир друг започнаха да изплуват все по-ясно планинските върхове.

Бавно-бавно в клисурите и пропастите на стъпаловидно издигащите се един над друг планински великани се промъкна неопределена светлина. Високо горе на пресечения връх на изолираната скала два бора, приличащи на чудовищни призраци, простираха могъщите си клони, надвесвайки се над пропастта.

В подножието на тези дървета имаше скелет на кон, по чиито избелени кости все още се виждаха носените от него украшения, както и прогнилите останки от седлото.

Утринната светлина, последвала сумрака, озари зловещи предмети. Лекият ветрец развяваше човешки коси, завързани върху колове, забити на определено разстояние един от друг. Човешки черепи лежаха на купчини или бяха пръснати наоколо по земята. Виждаха се множество парчета от какви ли не строшени оръжия. Тези трофеи представляваха нещо като отличителен белег за това, че на върха на тази естествена пирамида бе намерил последен покой някой индиански вожд, който се бе прославил с героичните се подвизи.

И в смъртта си вождът продължаваше да властва над равнините, над които неговият боен вик бе ехтял толкова често и където се беше носил на гърба на бойния си кон, чиито кости върху гроба му бяха съвсем избелени от нощната роса и от палещите лъчи на слънцето. Надавайки своите крясъци, грабливи птици летяха насам-натам над това самотно място на вечен покой, сякаш с грозното си грачене искаха да събудят човека, заспал вечния си сън, чиято ръка никога повече нямаше да може да размахва боздугана и ножа, осигурявайки им техния кървав пир.

Хоризонтът срещу обвитите в мъгла планини започна да избледнява. Малки розови облачета се появиха на небето и запълзяха към зенита. Подобно на първите искри от зараждащ се пожар, първият слънчев лъч прониза като златна стрела мъглите на Сиера, а после потоци от светлина заляха дълбоките долини, постилайки ги сякаш с разноцветен искрящ огнен килим.

Денят настъпи, но все още морето от планински върхове оставаше забулено от непрогледна мъгла. Обаче лека-полека и тя взе да се разнася. Утринният вятър я поде и започна да я вдига нагоре като разлюляна завеса. Отделни бели валма капризно се закачаха в клоните на храсталаците или подскачайки от връх на връх, позволяваха на погледа да проникне в дълбоки клисури, пред чиито входове се забелязваха следи от многобройни жертвоприношения, с които суеверните индианци бяха омилостивявали планинските духове. Пред очите се откриваха сурови страшни пропасти, в които се втурваха разпенените талази на водопадите.

Водопадът от отсрещните скали обсипваше гроба на индианския вожд със съвсем ситни водни капчици, образувайки зад скелета на бойния кон краткотрайни искрящи пъстроцветни дъждовни дъги.

В подножието на скалистия пресечен конус, на който се намираше индианският гроб, имаше малко езеро, което обаче едва-едва можеше да се различи под пищно избуялите водни растения. Между това езеро и стръмно издигащата се срещу него скала, обрасла с плътна зелена мантия, се простираше тясна дълбока клисура, която обаче нямаше как да се забележи, понеже пред входа й нагъсто растяха бледолисти върби и сребристи трепетлики. Тези дървета бяха преплетени и обрасли с какви ли не пълзящи растения така, сякаш дискретната природа искаше да попречи на човешкото око да проникне през плътната зелена стена и да надникне в клисурата. Но песъчинките, особеният блясък на разхвърляните наоколо камъни, както и изобщо характерът, естеството на почвата и скалите, бяха напълно в състояние да привлекат вниманието на всеки опитен гамбусино.

В тази клисура се намираше тъй наречената Златна долина — име, дадено й от Марко Ареляно. А тя му беше струвала живота…

Още през нощта Кучильо се бе озовал близо до бонансата, но тъй като се опасяваше да не се заблуди в мрака, спря, за да изчака настъпването на утрото. Вярно, не беше забравил точното разположение на местността, обаче алчността и жаждата му за злато караха сърцето му да бие бясно, а кръвта така нахлуваше в ушите и очите му, че го лишаваше от иначе непогрешимата острота на зрението му.

Въпреки това все още бе доста тъмно, когато той се озова близо до издигащия се над Златната долина пресечен конус, където влажните изпарения обгръщаха като с плътен воал както клисурата, така и стръмните склонове на високата скала, на която се намираше индианската гробница.

Глухият тътен на каскадата, за която той все още добре си спомняше, бе за него сигурен признак, че е стигнал до бонансата, защото не бе забравил, че водопадът се втурваше надолу в бездната в непосредствена близост до златното находище.

Кучильо беше в голяма степен сигурен, че никой в лагера не бе забелязал бягството му, а и изобщо не вярваше, че при голямата заплаха от страна на враждебно настроените индианци някой ще тръгне да го преследва. Но въпреки всичко той реши най-напред да се изкачи на конусовидната скала, за да види дали нейде наоколо няма да открие някое живо същество.

Преди това обаче трябваше да се убеди дали бонансата все още се намираше в същото състояние, както преди две години, когато се видя принуден да я изостави недокосната. С двете си ръце той разтвори зелената завеса и хвърли поглед в клисурата. Безброй камъни с различна големина и заоблена форма лежаха струпани там също като по морския бряг. Биха били необходими доста дни, за да ги преброи някой. Всеки друг човек, само не и златотърсач, щеше да се заблуди от външния вид на тези камъни, довлечени в клисурата от водата, камъни, които съвсем приличаха на обсидиан, какъвто обикновено се намира в подножието на вулканите. Но под невзрачния глинест слой всеки добър гамбусино сигурно щеше да разпознае благородния метал, чистото злато, такова, каквото планинските потоци промиват и довличат в равнините.

Утринните слънчеви лъчи проникнаха в клисурата през отворената от Кучильо растителна завеса и предизвикаха появата на безброй тайнствени искри, изведнъж лумнали от камъните. Пред очите на разтреперания от алчност бандит лежеше пръснато най-богатото съкровище, което бе виждало някога в дивата пустош човешкото око. Той бе вече напълно убеден, че ничия ръка не се бе докосвала до това несметно богатство.

Бандитът отново спусна зелената завеса и закрачи към конусообразната скала.

Когато чезнещият от жажда арабин се влачи бавно-бавно през нажежената пустош на Сахара, без да има в изсъхналия си мях нито капчица живителна вода за пламналите си устни, когато самумът го събори на земята, за да изсмуче от тялото му и последния остатък от жизнено необходимата влага, и когато после, борейки се вече със смъртта, той зърне на хоризонта зелените ветрила на палмите, както и водните изпарения над оазиса, тогава… буйната му радост и ликуване, които го обземат, като нищо могат да се сравнят с лудостта.

Нещо подобно се случи и с Кучильо при вида на златното съкровище. Той се изкатери горе на пресечения конус в трескаво състояние — ръцете и краката му трепереха, а пред очите му сякаш се бе спуснала мъгла, която му пречеше да различава ясно околните предмети. Видя се принуден да седне, но зае такова положение, което му позволяваше непрекъснато да държи под око цялата Златна долина.

— И кой е казал, че трябва да отстъпя на други цялото това богатство?! — промърмори той под нос на себе си. — Не, не и хиляди пъти не! Марко Ареляно трябваше да умре, защо пък другите да живеят? Нали ме придружаваха и ми помогнаха безопасно да стигна целта си? Нямам повече нужда от тях и сега ще дам възможност на индианците да ги унищожат до крак.

Той закри с длани очите си, в чиито кръвоносни съдове кипналата му кръв мощно нахлуваше, така че изпитваше чувството, сякаш пред него се въртяха пурпурни огнени кръгове. Измина доста време, преди погледът му да си възвърне предишната яснота и острота.

Ето че най-сетне Кучильо се изправи и от височината, на която се намираше, огледа ширналата се под краката му местност.

— Сам съм, съвсем сам и мога да…

Той изведнъж млъкна, понеже погледът му падна на един предмет, който след по-подробен оглед, изтръгна от гърдите му силен протяжен вик на изненада. Този вик никак не приличаше на излязъл от човешко гърло, а стръмните скалисти стени наоколо го повториха гръмовно няколко пъти.

Водопадът на отсрещната скала, отвъд конусообразния каменен гигант, който сякаш хвърляше мост от течно сребро над пропастта, запокитваше водите си надолу на неравномерно силни тласъци и от време на време през полюшващата се пелена от водни пръски и влажна мъгла си пробиваха път златисти лъчи, хвърляни от една златна буца, наполовина промита от камънака в резултат от многовековната дейност на водата.

Непрекъснато обсипван от водния прах на каскадата, този едър къс блестеше в цялото си умопомрачително великолепие. Той бе два пъти по-голям от кокосов орех и заради значителната си тежест всеки миг можеше да се отдели от каменния си обков и да изчезне долу в бездната.

На Кучильо му се струваше, че само с едно протягане на ръката би могъл да го достигне. Надвесил се с алчен поглед над пропастта, той побърза да протегне ръце към това богатство, което като нищо можеше да послужи за откуп на някой крал, без, разбира се, да успее да го докосне. Гърдите му се издуха до пръсване и наистина съществуваше опасност Кучильо да стане жертва на бурните страсти и чувства, завладели душата му, ако един втори още по-неартикулиран вик не изигра ролята на отдушник.

Както очите на тигъра заплашват да погълнат нищо неподозиращата жертва, тъй и искрящият поглед на Кучильо се беше впил отсреща в безценния златен къс, над който на височината на скалата млад раззеленен дъб бе успял да пусне корени в една цепнатина.

— Трябва да го имам! Оттук е невъзможно да го достигна. Ще трябва да видя дали ще мога да се добера до дъба. Ще вържа ласото си за него и после ще се спусна надолу, за да се опитам да откъртя златната буца. Напред! Никой смъртен не е притежавал досега такъв златен къс!

Той побърза да се спусне от високата конусообразна скала. В силната си възбуда бандитът не чу бързия тропот от конски копита, нито пък видя четиримата ездачи, които завиха и се появиха иззад съседната скала.

Дон Естебан заедно с Диас, Бараха и Ороче не беше изпуснал из очи следите на Кучильо. Особената заслуга се падаше на Диас, всяващият ужас Изтребител на индианци, който прояви такава проницателност, че направо смая другите трима. Той яздеше начело с Аречиса, докато Бараха и Ороче ги следваха на известно разстояние.

— Ти какво мислиш, сеньор Диас — попита дон Естебан, — ще го догоним ли, преди да е стигнал до бонансата?

— Не мога да кажа със сигурност, защото не съм запознат с местоположението на находището, но това, което знам, е, че преднината му е вече значителна. Я виж тук! Копитата на коня му са смачкали късче глинеста шиста, а образувалият се фин пясък си е останал на мястото. Преди половин час утринният вятър смени посоката си. Ако този фин пясък се бе намирал още отпреди на това място, когато тук е било ветровито, то вятърът е щял да го издуха. Следователно да са изтекли най-много трийсетина минути, откакто Кучильо е минал оттук.

— Сеньор Диас, ти си отличен следотърсач, а и иначе имаш големи заслуги към експедицията. Сложим ли ръка на находището, ще те наградя малко по-различно от останалите.

Диас поклати глава.

— Не се присъединих към теб заради бонансата, а заради възможността да си поговоря малко по-задушевно с червенокожите. Златото ти не ме блазни. То само размеква мъжете, погубва ги и ги тласка в ръцете на порока и на сатаната. Отказвам се от моя дял! Вземи го ти или пък го дай на другите!

Златото също беше тема на разговора между двамата негодници Бараха и Ороче.

— Сеньор Бараха, ти на какво мнение си — попита майсторът на мандолината, — защо ли дон Естебан тръгна по следите на Кучильо, макар че присъствието ни в лагера е толкова необходимо?

— Хмм, наистина, имам си собствено мнение по въпроса. Преди да потеглим на път, попитах стария Бенито, а ти, дон Диего, нали знаеш, че обикновено неговите предположения все излизат верни.

— И какво предполага той?

— Според него Кучильо е мерзавец, който не заслужава да му се доверяват такива доблестни и почтени мъже като нас.

— Напълно съм съгласен!

— Кучильо е използвал бъркотията по време на сражението, предизвикано от самия него, за да си плюе на петите. И накъде се е отправил?

— Струва ми се към бонансата.

— Естествено! Или иска съвсем да се отдели от нас, за да задържи златото единствено за себе си, или пък има намерение да вземе една част и да я скрие, преди да ни предаде находището.

— Дано попадне в деветия кръг на ада!

— Няма да попадне там, а в ръцете ни, сеньор Ороче, защото само това и нищо друго е намерението на дон Естебан. Този Диас е славен и незаменим мъжага, който умее дори по тези скали да открие дирята така, сякаш вижда някакви букви, издълбани съвсем отчетливо в камъните.

— Нали това му е занаятът — подхвърли Ороче, като заметна на раменете си своята парцалива мантия по най-изящния възможен начин. — Всеки трябва да разбира от занаята си и ми се струва, че и аз в моя занаят не съм някой пишман майстор, както мога и да ти докажа тъкмо в нашия случай!

Бараха наостри слух. Ороче се пишеше отличен гамбусино. Дали пък наистина бе в състояние още сега да го докаже на практика?

— Както всеки знае, ти си един от най-добрите златотърсачи, каквито би могло да има, сеньор Ороче, и наистина бих се радвал, ако можеш да оправдаеш това мнение тъкмо сега, когато се приближаваме към бонансата.

— Действително мога, дон Бараха — отвърна Ороче и гордо разтърси дългата си къдрава коса. — Огледаш ли малко по-внимателно структурата и вида на камъните наоколо, съвсем скоро ще забележиш нещо твърде важно.

Погледът на Бараха старателно зашари наоколо.

— За съжаление нищо не забелязвам.

— Това не е никак чудно, защото не си гамбусино, чието опитно око умее да открива такива неща. Ако не се лъжа, ние се намираме в местност, която е изключително богата на злато, и онзи, който има достатъчно време да търси тук, би могъл да намери много, страшно много от този жълт метал.

— Може би бонансата е наблизо!

— Много вероятно. Виждаш ли колко предпазлив стана Диас? Не вижда нищо друго, освен следите и сега язди по-бавно и се взира по-внимателно.

В този миг проехтя първият вик на Кучильо. Четиримата ездачи спряха.

— Какво беше това? — попита дон Естебан.

— Възможно ли е да е човешки глас? — обади се Диас.

— Не ми е известно животно, което да издава подобни звуци.

Викът се повтори.

— Човек е! — заяви Аречиса. — Но човек, изпаднал в страшна възбуда, в някакъв съвсем необичаен екстаз. Ехото ни пречи да разберем къде се намира.

— Сигурно е нейде наблизо. Дон Естебан, останете тук и почакайте първо да разузная наоколо. Човек трябва винаги да е предпазлив.

Той смуши коня си и го накара внимателно да заобиколи най-близкия ъгъл на скалата, откъдето можеше изцяло да огледа конусообразния връх откъм страната, от която се приближаваха. Веднага в очите му се наби нещо от изключителна важност — конят на Кучильо. Животното стоеше между скалата с индианската гробница и Златната долина. Не беше вързано и следователно господарят му сигурно се намираше наблизо.

С няколко бързи скока Диас стигна до него, хвана юздите му и го отведе обратно зад ъгъла на скалата.

— Дон Естебан, ето ти едно доказателство за това, кой е извикал!

— Кучильо!

— Да. Изкрещял е от възхищение. Намерил е бонансата и в безумната си радост е забравил всяка предпазливост.

— Къде е сега?

— Не го видях.

— Трябва да го потърсим! Ще слезем от конете и ще обиколим около скалата. Така съвсем сигурно ще се натъкнем на него.

— Не е нужно да обикаляме около тази индианска гробница. Дирите му са пред нас и ще ги последваме. Това е достатъчно.

Те скочиха от седлата, вързаха конете един за друг и тръгнаха подир Диас, който крачка по крачка пое по стъпките на Кучильо, напълно невидими за очите на другите. Докато минаваха покрай бонансата, Ороче неволно спря и впери поглед в земята.

— Какво има, сеньор Ороче? — попита Бараха.

— Нещо безкрайно важно. Я огледай по-внимателно ей тази пукнатина в скалата!

— Защо?

— Не забелязваш ли нещо по-особено?

— Не. Виждам само пясък, който е довлечен от водата и нанесен в пукнатината.

— Е, добре, сеньор Бараха, аз съм гамбусино и залагам главата си срещу парче кактус, че този пясък съдържа поне петнайсет процента злато.

— Аа! Трябва да уведомим дон Естебан!

— Какво те прихваща? Пукнатината е дълбока. Кой знае колко килограма злато съдържа! Да не би да искаш да подариш на другите подобна находка?

— Прав си, сеньор Ороче, би било чиста глупост!

— Нека фактът, че споделих с теб откритието си, ти послужи като доказателство за най-приятелските чувства, които изпитвам към теб. Но никой друг не бива да узнава за това злато. Ако делят двама, ще получат повече, отколкото, ако делят четирима или пък десетина.

Те продължиха подир другите двама. С намерението си да съобщи за това злато на Аречиса Бараха искаше само да изпита своя другар, а той пък вече съжаляваше и се ядосваше, че не си беше замълчал за своето откритие. Изобщо тези двама мъже бяха кой от кой по-голям негодник.

— Стой! — прокънтя гласът на Диас.

Той видя Кучильо, който беше вече слязъл от конусообразната скала и се канеше да отиде при своя кон.

Щом зърна преследвачите си, за миг-два изплашеният бандит сякаш замръзна на място, после обаче им обърна гръб с намерението да избяга. Единствено изненадата бе виновна за тази негова глупава постъпка, с която напълно издаваше причината за отдалечаването си от лагера.

Петлетата на две пушки щракнаха зад гърба му. Дон Естебан и Диас бяха готови да стрелят всеки миг.

— Кучильо, стой на мястото си, иначе си загубен! — повелително извика графът.

Коварният водач на експедицията се обърна към тях. Очите му блестяха. Не беше съвсем ясно дали от омраза и жажда за отмъщение, или пък от ярост заради тази неприятна изненада.

— Какво търсите тук?

— Теб. Я ела насам!

— С вас си нямам повече никаква работа!

— Но затова пък ние си имаме вземане-даване с теб! Ела насам ти казвам за последен път! Ако си мислиш, че се шегувам, можеш веднага да се увериш в сериозните ми намерения!

Бавно и колебливо Кучильо се приближи.

— Защо вчера се измъкна толкова потайно от лагера?

— Да съм се измъкнал? И през ум не ми е минавало подобно нещо, дон Естебан. Яхнах коня си и си тръгнах най-спокойно и открито, а ако не си го забелязал веднага, то вината не е моя, а лично твоя.

— Естествено, няма да споря с теб, Кучильо, но едно е сигурно: всеки, който явно или тайно, но без разрешението ми напуска бивака, е предател и ние ще се отнасяме с него като с такъв!

— Тръгнах си именно защото ме смятахте за предател. А аз съм човекът, благодарение на когото експедицията ще спечели милиони и нямам никакво намерение да позволявам като отплата да ми се казва, че съм насочил индианците по следите ви!

— Добре! Ти наистина си човекът, който ни обеща милиони. Къде е бонансата?

— Все още не си спомням някои неща и не съм я намерил.

— Намерил си я!

— Не съм!

— Спомни си, Кучильо! Когато те приех в експедицията, ти дадох да разбереш, че ще накажа строго всеки дори и за най-малката лъжа и измяна. Напомням ти го, защото в този момент животът ти виси на един-единствен тънък косъм! Къде е бонансата?

— Първо трябва да я потърся!

— Е, добре! Давам ти точно пет минути да я намериш. Измине ли този срок, без да си ни я показал, ще получиш четири куршума.

— Не би имал никаква полза, понеже без мен никога няма да откриеш Златната долина.

— Тъй ли мислиш? — усмихна се подигравателно дон Естебан. — Ти беше тъй непредпазлив да ми опишеш съвсем точно местността и ето че сега я виждам пред мен с всичките нейни подробности. Бонансата е тук и се обзалагам, че се намира нейде наоколо на не повече от стотина метра разстояние. Веднага щом те надупчим с куршумите си, ще я потърсим и ще открием къде е златото.

Кучильо скръцна със зъби.

— Нищо няма да намерите!

— Спести си това безсмислено отричане! Имаш само три минути още. Я виж колко точно са се прицелили тези хора!

Диас, Бараха и Ороче бяха насочили пушките си към предателя, готови по знак, даден от дон Естебан, да натиснат спусъците. Кучильо реши да изиграе последния си коз.

— Да не би да искаш и днес да станеш убиец както навремето през нощта в Еланчове, където твоята собствена снаха, графиня Луиса де Медиана, падна убита от…

— Да — прекъсна го Аречиса с гръмовен глас, — ще те убия също както и ти уби клетия Марко Ареляно, който стана твоя жертва заради бонансата!

Кучильо сви юмруци. Устните му трепереха. Той досущ приличаше на диво животно, което се кани да се нахвърли върху своя смъртен враг, а яростта така го бе заслепила, че съвсем забрави обичайната си предпазливост.

— Пред теб няма защо да го отричам. Ареляно излезе толкова глупав да ми издаде мястото на бонансата и затова трябваше да умре. Просто се разбира от само себе си и всеки друг би постъпил като мен. Но той беше за мен чужд човек, а доня Луиса де Медиана беше твоя снаха и…

— Мълчи!

— Не, няма да мълча! Тук се намираме сред свободната степ, а не на борда на пиратския кораб, където твоите заповеди означаваха смърт. Сега се казвам Кучильо, а не Хуан и нямам към теб никакво задължение както на времето, когато ми нареди да пронижа с камата си графинята. Диас, Бараха и Ороче, уверявам ви, че този…

— Мълчи! — заповеднически извика Аречиса, целият разтреперан от възбуда. — Иначе…

— … че този човек — невъзмутимо продължи Кучильо с още по-силен глас — е граф Антонио де Медиана, който заповяда да убият собствената му снаха, а нейния син, малкия Фабиан де Медиана, безмилостно захвърли сред открито море в една лодка, за да…

Изстрелът на дон Естебан изтрещя. Още докато говореше, Кучильо не изпускаше из очи показалеца на графа и щом го видя да докосва спусъка, се хвърли настрани. Куршумът прелетя съвсем близо до главата му.

— Стреляйте, стреляйте де! — заповяда Аречиса на другите трима.

Бараха и Ороче се канеха вече да изпълнят нареждането му, когато Диас им попречи. Той блъсна пушките им настрани и с един скок се озова между дон Естебан и Кучильо, за да изпревари сблъсъка помежду им.

— Чакайте, никой да не стреля! — извика той.

— Тогава ще го смачкам с приклада си! — пенеше се Аречиса.

— Можеш да го направиш, щом така ти харесва, но преди това сеньор Кучильо ще ми отговори на няколко въпроса!

— Какво, Диас, ти ми се противопоставяш?

— Не. Не ме засягат минали неща, както и всичко, каквото си имаш с Кучильо, но ще трябва да получа някои сведения по отношение на бонансата.

— Тогава го питай! — рече успокоен Аречиса, понеже не подозираше намеренията му.

Диас опря в земята приклада на пушката си, кръстоса ръце върху дулото й и твърдо и нахакано се изправи пред Кучильо. Заел тази поза в живописното си облекло, той съвсем приличаше на човек, който много добре знае какво иска.

— Сеньор Кучильо, струва ми се, че добре ме познаваш!

Бандитът предпочете да си замълчи и първо да разбере какво замисляше Диас.

— Аз съм човек — продължи Изтребителя на индианци, — който има готов куршум за всеки червенокож, но никога не става съдия на някой бял, ако той, разбира се, не ми попречи да правя каквото си искам. Казвам ти го за твое успокоение. Няма да те разпитвам и за бонансата, понеже мисля, че нямам никакво право дори и на най-малката част от нея. Но едно нещо можеш спокойно да ми кажеш: Марко Ареляно знаеше ли за нея преди теб?

— Да.

— Защо тогава не е извадил от нея златото?

— Индианците са му попречили.

— А после е споделил с теб тайната си, така ли?

— Да.

— И те е взел със себе си, за да я експлоатирате заедно?

— Така е. Но пак бяхме принудени да бягаме… а по пътя той умря.

— Той умря. Това означава и много, и малко. Може би ти е известно, че той има един син, а?

— Имаш предвид Тибурсио Ареляно? Та нали сам знаеш, че го познавам!

— Така е, сеньор Кучильо. Може би не задавам въпросите си съвсем точно като другите хора, но това не е толкова важно. Струва ми се, че доста си обикалял света. А познати ли са ти законите на планините, на саваната, както и негласното споразумение между всички доблестни и честни гамбусиноси?

— Мисля, че да!

— Добре! Тогава знаеш също, че безспорно всяка бонанса принадлежи на онзи, който я е открил, освен ако стане така, че той бъде възпрепятстван да я експлоатира и си отиде, а в това време дойде някой друг и също я открие… разбери ме добре — и я открие!

— Какво искаш да кажеш, сеньор Диас?

— Че ние не сме тръгнали да откриваме тази бонанса, а идваме да я навестим, а между едното и другото има огромна разлика. Ти не си имал никакво право да издаваш тайната си на дон Естебан, понеже тя не е твоя, а е на наследника на Марко Ареляно.

— На Тибурсио ли? — учудено попита Кучильо.

— На Тибурсио! — потвърди Диас.

— Сеньор, ти да не полудя?

— Мисля толкова трезво, че дори и твоите милиони не са в състояние да ми отнемат разума.

— Марко Ареляно ме направи притежател на тайната, тъй че можех да постъпя както си пожелаех.

— Лъжеш се! — отвърна Диас с такова спокойствие, сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително. — Марко Ареляно не ти е подарил тайната, а само ти я е поверил — разбери ме добре, — само я е поверил! Ако ти се беше оказал достоен за доверието му, в случай че се стигнеше до експлоатацията на находището, ти нямаше да получиш да речем някакъв правомерен дял от златото, а само едно наистина твърде високо трудово възнаграждение. Но с убийството на Марко Ареляно си станал незаконен собственик на тайната. В най-добрия случай от бонансата би получил само толкова, колкото би ти предложил Тибурсио, за да му издадеш мястото на златното находище, но аз заявявам, че то принадлежи единствено на него. Сеньор Кучильо, ако беше почтен човек, ти нямаше и да помисляш за някаква експедиция, преди да си разговарял с него!

— Наистина си страшно разсъдлив, няма що, ама си и още нещо! — подигра му се Кучильо въпреки опасното положение, в което се намираше.

— Ако имаш предвид почтен човек и човек със съвест, тогава наистина си прав — студено му отговори Диас. — Ако бях на мястото ти, щях да постъпя тъй, както вече споменах. Ти можеш да правиш каквото си искаш, но понеже вече знам, че Марко Ареляно е първооткривателят на бонансата и че е паднал убит от твоята ръка, аз гледам на златното находище като на собственост на неговия син Тибурсио и затова няма да си присвоя нито едно-единствено златно зрънце.

— В такъв случай, изглежда, искаш да ни напуснеш и може би дори да защитаваш мнимите права на Тибурсио Ареляно, така ли? — попита го Аречиса, който следеше този странен разговор с голямо напрежение.

— Нямам роднински връзки със семейство Ареляно. Не ми се налага нито да отмъщавам за смъртта на Марко, нито пък да се боря за правата на сина му, така че оставам при вас, докато не поискате от мен да извърша нещо, което би довело до заграбването на златото. Следователно моята пушка няма да принуждава Кучильо да издаде бонансата!

Кучильо видимо си отдъхна. С нямо учудване Бараха и Ороче гледаха човека, който бе изказал толкова неразбираеми за тях възгледи. Дон Естебан обаче, влагайки в думите си някаква смесица от гняв и язвителност, отвърна:

— Сеньор Диас, позволи ми да ти изразя възхищението си! Но ти, Кучильо, сега хич не си в по-добро положение отпреди. Къде е бонансата? Твоите пет минути изтекоха!

По даден от него знак Бараха и Ороче отново вдигнаха пушките си в положение за стрелба. Диас отстъпи малко назад и привидно съвсем безучастно започна да оглежда околността. Вече му беше напълно безразлично дали убиецът щеше да получи куршум, или не.

Един от стоящите зад ъгъла на скалата коне изцвили. Кучильо го чу и веднага разбра къде се намира и неговият кон. Той измери с очи разстоянието, което трябваше да пробяга. Ала Аречиса беше прозорлив противник. След като и той долови цвиленето и забеляза погледа на Кучильо, графът моментално отгатна намерението му и държейки пушката си готова за стрелба, му препречи пътя.

— Не си мисли, че ще ни избягаш! Къде е бонансата?

— Не знам! — продължи да се инати Кучильо, скърцайки със зъби.

Той беше оставил карабината си окачена на предната издадена част от седлото на коня си, а само с камата бе всъщност беззащитен срещу насочените към него пушки.

— Въпреки всичко — не отстъпи Аречиса — след броени секунди ще знаем къде е златното находище или ти ще си мъртъв. Ще броя до три. На „три“ натискаме спусъците.

Кучильо напразно напрягаше мозъка си, за да измисли някакъв изход.

— Едно!

По челото му изби пот, ала той продължаваше да мълчи.

— Две!

Пред очите на изпадналия в безизходица бандит заиграха разноцветни кръгове. Едното от двете трябваше да изостави — или живота си, или златото, а кажи-речи и двете имаха еднаква стойност за него.

— Трр…!

— Чакай! — измъчено изпъшка той. — Ще ти кажа!

— Само миг ти оставаше още, Кучильо — усмихна се дон Естебан. — Сигурно това находище е изключително богато, та заради него се реши да пристъпиш само на крачка от смъртта!

Кучильо не отговори. Като на сън се приближи до зелената завеса, скриваща Златната долина, и избута увивните растения настрани.

— Тук ли е? Толкова наблизо? — попита Аречиса изненадано и се промъкна през отвора.

В следващия миг Бараха и Ороче се озоваха до него. При вида на безмерното богатство и тримата извикаха от възхищение. Пребледнял като смъртник, дон Естебан стоеше до другите двама, които се хвърлиха на земята и алчно заровиха ръце в златните късчета. Още описанията на Кучильо бяха събудили в него големи надежди, но не беше очаквал да види такива неимоверни количества най-чисто злато. Дъхът му секна. Сърцето му трескаво заби. Краката му се разтрепериха и той се видя принуден да се хване за клоните, за да се задържи. И тогава забеляза, че Бараха и Ороче започнаха да тъпчат джобовете си.

— Чакайте! — извика той. — Това съкровище не е само ваше. Оставете златото на мястото му!

Ороче се изправи. Мантията и шапката му бяха паднали на земята. Високата му мършава фигура застана пред дон Естебан като някакъв призрак с разкривени от възбуда черти на лицето.

— Дон Естебан, за всяко едно от тези камъчета ти давам глътка от моята кръв. Изпий я, умъртви ме, но веднъж ми позволи блаженството да си напълня джобовете със злато!

Бараха също се изправи на крака.

— Сеньор, пресметни колко ми се пада на мен! Няма да се помръдна от това място, докато не получа моя дял!

В очите на двамата мъже гореше онзи зловещ огън, който е предвестник на лудостта. Те бяха безвъзвратно завладени от мрачния дух, който според северноамериканската легенда бил скрит в „deadly dust“, в смъртоносния златен прах, за да похити живата душа на човешкото тяло. Макар самият той обзет от невероятна възбуда, дон Естебан усети опасността, пред която бе изправен в присъствието на тези двама мъже. Той се овладя и извади револвера си.

— Веднага ще застрелям онзи, който не остави начаса златото на земята!

Те добре познаваха суровия му характер, но страхът им от него не беше по-силен от жаждата за толкова съблазнителния жълт метал.

— Стреляй! Ние също имаме куршуми. Двамата едновременно вдигнаха пушките си.

Аречиса в никакъв случай не се намираше в завидно положение, но тъкмо в този момент, когато се нуждаеше от цялото си хладнокръвие, той си възвърна присъствието на духа.

— Който реши да се бие тук, се отказва от щастливата възможност да притежава такова богатство, за което би му завидял и някой крал. Свалете оръжията и оставете златото! Ще натоварим на конете си толкова много нъгитс^[1], колкото ще могат да носят заедно с ездачите си. Утре ще вземем останалото, а после всеки ще получи толкова, колкото му се полага.

Това успокои двамата мъже, които, иначе способни само на коварни престъпления от засада, бяха придобили кураж за такава открита заплаха единствено благодарение на жаждата си за злато. Все пак, макар и колебливо, те върнаха на земята нъгитсите, а след това се измъкнаха навън през зелената завеса.

Когато Аречиса се огледа, той видя само Диас, който седеше на един голям камък и толкова спокойно почистваше цевта на пушката си, сякаш се намираше в пълна безопасност в някоя venta^[2], а не в опасната близост на такова съкровище.

— Къде е Кучильо!

— Quien sabe — кой знае! — равнодушно отвърна той.

Дон Естебан избухна гневно:

— Не знаеш ли? Как можа да допуснеш да избяга?

Диас бавно се изправи и го погледна право в очите.

— Дон Естебан, той мой пленник ли беше?

— Беше наш пленник, а следователно и твой!

— Лъжеш се, сеньор! Откакто знам, че бонансата не е наша собственост, не признавам повече никакви мои задължения, които да имат каквато и да било връзка с това злато. Вече ти го казах и сам ще признаеш, че е съвсем излишно да продължаваме с подобни разговори. Все ми е едно какво правиш и само те моля да се откажеш да ме използваш по какъвто и да било начин при пренасянето на златото.

— Кучильо разговаря ли с теб?

— Не. Отиде при коня си, метна се на него и препусна. Това е всичко, което знам.

По лицето на Аречиса ясно се четеше яростта му от повторното бягство на бандита, обаче той успя да се овладее. Спокойното самоуверено поведение на честния неподкупен Диас неволно му внушаваше респект.

— Значи не знаеш и в каква посока пое?

— В посока към лагера.

— Тогава крои някакъв нов коварен план. Ако се беше отправил към планините, можеше да се предположи, че има намерение да изчака да се отдалечим, а после да си напълни джобовете от бонансата за наша сметка. Но щом се е насочил към равнината, предполагам, че иска да ни изпрати индианците. Затова трябва час по-скоро да тръгнем по петите му. Бързо доведете конете!

Бараха и Ороче се подчиниха на заповедта му. Разстлаха одеялата на земята и опаковаха в тях толкова злато, колкото бе във възможностите на конете да носят.

— Сеньор Диас, ще ни заемеш ли твоето сарапе? — попита Аречиса.

— За тази цел не — отвърна Диас. — Можеш да разполагаш с мен във всяко отношение, само не и в това!

Въпреки всичко предводителят на експедицията не можеше истински да се ядоса на Изтребителя на индианци. Диас бе най-изтъкнатата личност в целия отряд, чиито редици на всичко отгоре бяха толкова оредели след вчерашната битка. В случая едно по-строго отношение към него съвсем нямаше да е на място.

Натовариха златото на трите коня и дон Естебан се канеше вече да се метне на седлото, когато се разнесе вик, който го накара да се спре.

— Стой! — проехтя глас, подобен на гръм, който раздира кълбящите се тъмни облаци.

Четиримата мъже вдигнаха глави.

Горе на конусообразната скала, до самия ръб на пресечения й връх се беше изправил висок, широкоплещест мъж, същински исполин, който държеше готова за стрелба пушка.

— Изтребителят на ягуари! — изплашено извика Бараха. — Какво ли прави тук? Наблюдавал ни е и сега ще иска да ни отнеме златото!

Отляво и отдясно на краката на великанската фигура на ловеца между камънака надничаха дулата на други две пушки.

— Който помръдне от мястото си, е загубен! — отново проехтя гласът му.

— Какво искаш от нас? — попита Диас, който макар и изненадан, все пак не загуби самообладание.

— Искам две неща: човека, когото наричате Естебан де Аречиса, както и бонансата, от чието злато дори и най-малкото зрънце не е ваша собственост!

— С какво право ги искаш?

— Трябва да изправим Естебан Аречиса пред съда на саваната, а Златната долина е собственост на Тибурсио Ареляно, сина на нейния откривател.

— Самият Тибурсио при теб ли е?

— Да.

— Нека се покаже!

Фабиан де Медиана се изправи.

Аречиса, Бараха и Ороче извикаха ужасени. Те бяха смятали Тибурсио за мъртъв, удавен в бързеите на буйната река, а ето че сега го виждаха високо горе, изправен в цветущо здраве и с пълни сили.

— Бонансата е моя! Кой ще ми я оспори? — извика той надолу.

— Имаш право, тя принадлежи единствено на теб! — отвърна Диас. — Ето защо, преди още да знам, че си наблизо, не съм се докосвал и до една златна прашинка. Но останалото ще трябва сам да уредиш ей с тези сеньори!

— Добре, значи сме трима на трима! — обади се отново канадецът. — Сваляйте златото от конете!

По време на този разговор Аречиса мълчеше. При появата на смятания за мъртъв човек той се беше здравата изплашил и се мъчеше да измисли някакъв изход от трудното положение, в което тъй неочаквано бе изпаднал. Стана му ясно, че тримата мъже бяха тръгнали по петите му от асиендата, за да му отмъстят. Той добре знаеше с каква репутация се славеше Тибурсио. Още при водоема бе получил убедителен пример за храбростта, силата и сръчността на другите двама, а към всичко това се прибавяше и обстоятелството, че не можеше повече да разчита на Диас. Именно заради тази своя обърканост и безпомощност той беше оставил Изтребителя на индианци да води разговора. Сега обаче Аречиса реши, че е наложително сам да вземе думата.

— Нямаш никакво право за подобно искане. В саваната се признава правото на първия, а ние дойдохме тук преди вас тримата.

— Марко Ареляно е бил тук много преди вас.

— Но той не е жив. Със смъртта му и неговите претенции над бонансата губят валидност.

— А вие ли открихте бонансата, или ви доведоха при нея?

— Доведоха ни.

— Кой?

— Кучильо.

— Къде е той?

— Избяга.

— Ако я бяхте открили, ние щяхме да обсъдим възможността да вземем под внимание вашите претенции, но тъй като случаят не е такъв, остава в сила нареждането ми: сваляйте злато от конете!

Никой от тримата не се помръдна, за да изпълни тази заповед.

— За последен път ви казвам: сваляйте го!

Дон Естебан се накани да възрази още нещо, но закъсня. От високата скала се разнесоха два изстрела, а след няколко мига последва и трети. Докато канадецът държеше в шах с пушката си намиращите са долу хора, натоварените с благороден метал коне рухнаха на земята, улучени право в окото.

Аречиса неволно вдигна пушката си, която бе държал дотогава с насочено към земята дуло, защото добре знаеше, че всяко заплашително движение с оръжието можеше да му струва живота.

— Остави пушката! — прогърмя гласът на Големия орел.

Дон Естебан незабавно пак наведе дулото на оръжието. Срещу него се бяха изправили мъже, с които не бе в състояние да се мери. В този момент горе на скалата Пепе напусна добре защитената си позиция и се изправи. На някогашния микелет му се стори, че преговорите се проточват твърде дълго.

— Санта Лаурета, ама че бавно я карат в тази страна! Голям орел, остави ме аз да довърша нещата!

И като се обърна към хората долу, той продължи:

— Тъй, значи това се уреди! Но сега трябва да си поговорим малко с теб, господин графе Антонио де Медиана. Обвиняваме те в отвличане на дете, както и в убийството на твоята снаха, графиня Луиса. Ние ще те съдим. Другите могат да отидат, където пожелаят!

Бараха и Ороче мигновено изчезнаха зад конусообразната скала. Появяването на двамата ловци и особено на Фабиан, когото се бяха опитали да убият, им подейства толкова отрезвяващо, че те незабавно отново проумяха каква стойност имаше за тях животът и побързаха да се възползват от даденото им разрешение. Та нали все още не всичко бе загубено, и ако се отдалечаха възможно по-малко от бонансата, можеха да наблюдават развоя на събитията и може би щеше да им се предложи удобен случай да „намажат“ поне малко от златото.

Диас трябваше да се бори с най-противоречиви чувства. Направените преди малко разкрития от Кучильо го бяха запознали с едно долно престъпление, извършено от дон Естебан. Почти сигурно беше, че обвинението, отправено от високата скала с гръмовен глас от Пепе към него, се основаваше на чиста истина, но въпреки всичко един вътрешен глас му говореше в полза на досегашния му предводител и повелител. Дон Естебан не беше някой обикновен човек, винаги го беше предпочитал пред другите и несъмнено разчиташе на неговата подкрепа. Имаше ли право да измами доверието му? Все още нищо не бе доказано… и Диас реши да му помогне да избяга.

— И аз ли мога да си отида? — попита той, като вдигна глава нагоре.

— И ти също.

— Заедно с коня си?

— Да, на него няма натоварено злато. Възсядай го!

Диас се приближи до своя жребец и докато се преструваше, че оправя нещо по юздите и стяга ремъка на седлото, шепнешком сподели плана си с Аречиса.

Все още трите пушки от скалата бяха насочени надолу към тях, но Диас вече знаеше, че ловците имаха намерение да го пощадят. Той се метна на седлото и така заби шпорите си в слабините на коня, че животното с един-единствен скок се озова точно пред дон Естебан. Още в следващия миг графът седеше вече на седлото пред Диас, чиято широкоплещеста фигура го прикриваше, а конят незабавно се втурна напред в пълен галоп с двойния товар на гърба си.

* * *

След като Големия орел, Пепе Сънливеца и Фабиан успяха на плаващото островче да се изплъзнат толкова щастливо от индианците, първата им задача бе по възможно най-бързия начин да намерят бонансата. Та нали тя беше мястото, към което се бяха отправили убийците на графиня Де Медиана и на Марко Ареляно.

— Синко, я ми кажи, ще намериш ли изобщо златното находище? — попита Големия орел.

— Сигурно, тате! Нали нося скицата, която ми предаде моята майка. Тя е начертана много точно, тъй че е невъзможно човек да се заблуди.

— Ще ни я покажеш ли?

Фабиан извади изпод долната си дреха грижливо скрития лист. Тримата ловци насядаха на земята и младият човек започна да обяснява:

— Ето с тази черта е означена Рио Хила, която тече от изток на запад. Тук, на това място, тя образува два ръкава, левият продължава в същата посока, а десният прави завой на северозапад, пресича намиращите се там планини и после, насочвайки се на югозапад, се връща пак към първия ръкав. Така се образува триъгълник, в чийто горен ъгъл се намират Мъгливите планини. През тази нощ ние минахме със сала си покрай мястото, където Хила се разделя, и се озовахме на брега на левия ръкав, близо до онази точка, където той отново се събира с десния. Следователно, ако продължим по него нагоре срещу течението, ще стигнем до планините, от другата страна на които се намира лагерът на златотърсачите. Вътре в ъгъла, покрай който тече десният ръкав, отправяйки се на югозапад, близо един до друг се издигат пет планински върха, ясно отбелязани върху скицата. Южната страна на средния от тях пада почти отвесно надолу, образувайки каменна стена, по която буйно се спуска водопад в дълбока бездна. Срещу водопада има висока скала, на чийто пресечен връх се намира индианска гробница, а най-много на трийсетина крачки оттам в източна посока е разположена Златната долина, която остава скрита зад плътна завеса от върби, сребристи тополи и пълзящи растения. Наблизо има и малко езеро, чиято повърхност е толкова гъсто покрита със зелени водни растения, че водата почти не се вижда. Така е описал златното находище на майка ми моят пастрок, преди да тръгне на път към Тубак, за да посети отново Апачерията. Тази скица отговаря на описанието му толкова подробно, че ще открием бонансата със същата сигурност, с която усещаме в ръцете си дръжките на ножовете си в пояса.

Големия орел впери замислено поглед пред себе си.

— И така, значи ние се намираме — обади се той най-после — югозападно от златното находище, а лагерът на мексиканците е на югоизток от него. Ако не се заблуждавам, златотърсачите са отдалечени от Златната долина толкова, колкото и ние. Както ми се струва, снощи те са победили червенокожите и не е съвсем изключено те, или само неколцина от тях, още на сутринта да са поели на път към бонансата. Така че нямаме никакво време за губене, ако искаме да ги изпреварим.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се с него Пепе. — Хайде да побързаме!

В момента нямаше защо да се страхуват нито от мексиканците, нито пък от червенокожите, чийто бивак се намираше на изток, и то отвъд лагера на експедицията. И така, те поеха напред, като взеха само обичайните предпазни мерки, и скоро стигнаха до първото от петте планински възвишения, за които беше споменал Фабиан. Те бяха тясно свързани помежду си и само техните върхове се разграничаваха ясно един от друг. Слънцето бе изгряло отдавна и заливаше с ярката си светлина всичко наоколо, така че погледът можеше да стигне надалеч.

Безмълвно и енергично тримата ловци бързаха напред. Първото възвишение остана вече зад тях, а скоро и второто… и ето че по едно време Фабиан, който вървеше пръв, се спря, посочи с ръка нагоре и малко встрани и каза:

— Вижте водопада!

Застаналото срещу тях слънце хвърляше блестящата си светлина върху падащите води и между масивните водни струи и скалистата стена възникваше великолепно преливане на пречупени светлини, в което личаха всички цветове на дъгата. Те трепкаха нагоре-надолу в пленителен безпорядък, гонеха се една друга, пресичаха се, бягаха една от друга и представляваха такава гледка, която отново и отново привличаше погледа върху себе си.

Няколко секунди ловците стояха притихнали, за да погледат това необикновено зрелище. После Фабиан пак вдигна ръка и каза:

— А ето там е гробът на вожда. Виждате ли конския скелет и трофеите, с които е украсен? Бонансата се намира точно зад него.

В този миг откъм скалата, която имаше форма на пресечен конус, долетяха звуци, които ги накараха да наострят слух. Но разстоянието бе твърде голямо, за да могат да чуят вика на Кучильо в цялата му сила и да различат по-точно неговото странно звучене. И тримата бяха достатъчно опитни, за да наруши някой от тях тишината тъкмо в този миг. Напротив, напрегнали още повече слух, те зачакаха звукът да се повтори.

Ето че проехтя и вторият вик на Кучильо, а после всичко притихна.

— Това беше човек — обади се Пепе.

Ако знаеха само, че в момента Кучильо бе изцяло зает със съвсем други неща, то и тази предпазна мярка сигурно щеше да им се стори излишна, но като опитни ловци не биваше да постъпват по друг начин.

Щом стигнаха до хълма, те се изкачиха по него и скрити зад една скала, вече можеха много добре да наблюдават каменния пресечен конус.

Тъкмо в този момент Кучильо бързаше да се спусне от него. Фигурата му се различаваше съвсем ясно и Фабиан, чието зрение благодарение на младостта му бе по-силно и по-остро от зрението на другите двама, веднага го позна.

— Кучильо!

— Убиецът? — възкликна Пепе. — Санта Лаурета, значи само ако се втурнем натам, този мерзавец ще ни падне в ръцете. Напред, приятели!

— Не бързай толкова, Пепе! Или може би знаеш кой още се намира зад скалата с индианската гробница?

— И сами ще видим, веднага щом се доберем дотам — каза някогашният войник от крайбрежната стража, който като испанец имаше по-буен темперамент от предпазливия канадец.

— За това и по-късно все ще имаме време. Нека поизчакаме, за да видим дали няма да се появи още някой!

Те търпеливо останаха да чакат там, където си бяха. Дълго не забелязваха нищо по-особено и търпението на Пепе вече започна да се изчерпва, когато долу иззад конусообразната скала неочаквано се показа Кучильо на кон и препусна в галоп между техния хълм и индианската гробница.

— Да го застрелям ли, Голям орел? — попита Пепе, като вдигна пушката си.

— Не. Трябва да поговорим с него, преди да умре. Остави го! Следите му няма да ни избягат!

Сънливеца наведе пушката. Кучильо изчезна в една клисура, която, както изглеждаше, се изкачваше нагоре между планинските масиви. Те изчакаха още малко, но после вече нищо не можеше да задържи Пепе.

— Ще тръгнете ли с мен, или сам да отида отсреща?

Големия орел още веднъж се огледа изпитателно наоколо, а после отвърна:

— Можем да обстрелваме с пушките си цялото пространство между нас и индианската гробница. Пепе, я изтичай отсреща и се изкачи горе! Оттам ще видиш дали има някой отвъд онази скала и ще ни дадеш знак какво да правим. На първо време оставаме тук и ако имаш нужда от нас, ще ти се притечем на помощ.

Едва бяха изговорени тези думи, и Пепе хукна. Спусна се по отвъдния склон на хълма, тичешком се насочи към конусообразната скала и започна да се катери нагоре. Когато главата му достигна горния й ръб, той първо предпазливо се огледа, за да се убеди, че действително на малкото плато нямаше вече жив човек. Щом разбра, че скалата е съвсем пуста, той изцяло се метна на площадката. Там залегна и запълзя към срещуположната страна, откъдето можеше да се хвърли поглед надолу към Златната долина. В подножието на скалата зърна Диас, който в този момент седеше съвсем сам на камъка и се занимаваше с пушката си. С изключение на Изтребителя на индианци там не се виждаха други хора. Ето защо Пепе махна с ръка към хълма, за да покаже на двамата си спътници, че трябва да го последват. Скоро те се присъединиха към него.

— Сеньор Фабиан, познаваш ли този човек? — попита Сънливеца.

— Диас! — учудено отвърна Тибурсио. — Диас и Кучильо! Как ли почтеността се е събрала с покварата и злобата?

— Почтеност ли? Мексиканец и почтеност? — подхвърли Пепе.

— Да. Никога досега слънцето не е огрявало някой по-почтен човек от Диас. Каквото и да става, аз няма да допусна от главата му да падне и косъм. Но къде ли е конят му?

Големия орел пристъпи към срещуположния край на каменната платформа.

— Синко, ела тук, ако искаш да го видиш!

Фабиан го последва, а към тях се приближи и Пепе.

— Четири коня — следователно трябва да има и четирима ездачи.

— Да, синко. И ако не се лъжа, тук виждам и враната кобила, която при Салто де Агуа носеше на гърба си човека, присвоил си за пред хората името дон Естебан де Аречиса.

— Вярно! Сигурно и той е наблизо, и то заедно с други двама. Но къде ли се намират?

— Несъмнено в посоката, накъдето е извърнато лицето на Диас, защото когато очакваш някого, няма да обърнеш гръб към онази страна, откъдето би трябвало да се появи — отговори проницателният канадец.

— Тогава тримата се намират зад онази стена от ниски върби и тополи, които ние… аа, тате, Пепе, сега познах мястото! Златната долина е зад тази зелена завеса! Това е толкова сигурно, колкото и че ние сме тук, при индианската гробница!

— В такъв случай те са я открили и сега я оглеждат.

— И я изпразват.

— Не, синко. Те нямат нищо, в което биха могли да поберат толкова злато… разполагат само с одеялата си, а те все още са на конете им. Освен това е твърде съмнително дали наистина се намират зад зелената стена, а дори и да е така, не е ясно дали действително бонансата е там.

— Защо? Убеден съм, че Златната долина е само там и никъде другаде.

— Тогава самият ти ми кажи, сине, дали в такъв случай Диас би седял долу толкова спокойно да си чисти карабината.

— Тате, ти не познаваш този човек. За него единствено индианският скалп има някаква стойност. Навремето червенокожите са избили жената и децата му и оттогава той няма друга цел в живота, освен да ходи на лов за индианци. А безразличието му може да си има и някаква друга причина.

— Наистина е възможно и ако… аха, наведете се, наведете глави! Идват!

Големия орел прошепна тези думи в същия миг, когато дон Естебан и двамата бандити излязоха от Златната долина.

— Антонио де Медиана — промълви Пепе. — Санта Лаурета, срещаме го съвсем навреме и то на твърде подходящо място. Той няма да има никаква причина да се оплаква от Пепе, микелета от Еланчове.

— Бараха и Ороче! — добави Фабиан.

— Двамата негодници, които при онзи мост над реката насочиха пушките си срещу теб — допълни канадецът.

Те чуха всяка дума от разправията между Аречиса и Диас.

— Виждаш ли, тате — тихо се обади Фабиан, — че той пет пари не дава за златото?

— Току-що каза: „Откакто знам, че бонансата не е наша собственост“. Какво ли има предвид?

— Дали пък не подозира, че Марко Ареляно я е открил, както ни разказа и ти, дон Фабиан? — прошепна Сънливеца.

— Възможно е! Във всеки случай ще трябва да изясним този въпрос.

— Те мислят, че Кучильо се е завърнал в лагера, за да доведе индианците. Несъмнено убиецът избяга в планините само за да се върне в Златната долина при първа удобна възможност. Я слушайте! Вземат конете си, за да увият в одеялата златото!

Залегнали плътно на земята, те продължиха да следят развоя на събитията.

— Какво ще правим, Фабиан? — попита канадецът.

— Тате, графът не бива да ни се изплъзне!

— Това е ясно! — съгласи се с него Пепе. — Пресвета Дево, благодаря ти, че го предаде в ръцете ми! Днес ще му дам да разбере какво означава да изпратиш Пепе Сънливеца в Пресидио Сеута да лови риба тон!

— Пепе, ти можеш да правиш с него само онова, което е законно и справедливо — предупреди го Фабиан.

— Законен и справедлив в случая ще е само един куршум или някой нож, или парче ласо, което да се затегне около врата му така, че малко да се позадъха.

— Той ме е отвлякъл и е убил майка ми. Да, това е вярно, но въпреки всичко виждам в него и моя чичо. Ние ще го съдим и никой не бива да предприема каквото и да било прибързано действие!

Пепе не отговори. Само тихото му недоволно мърморене доказа, че не е съгласен с мнението на Фабиан.

В случая канадецът нямаше собствено становище, а дори и да си беше предначертал свой план, то неговата любов към Фабиан бе толкова голяма, че сигурно щеше да се подчини на волята му.

— Ами на този Диас нищо ли няма да му се случи? — попита той.

— Без крайна необходимост не бива и косъм да пада от главата му. Не познавам друг човек, който да е толкова достоен да стане ваш приятел като него. Той няма нищо общо с хората, които преследваме, и се е присъединил към експедицията само защото тя му предлага изгоден случай да си отмъсти на индианците. Моля ви да го щадите така, сякаш е мой приятел!

— Ами онези двамата, които нарече Бараха и Ороче?

— Куршумите ни са прекалено голяма чест за тях и ако ги оставим да си вървят по пътя, не ми се вярва, че ще могат някога да ни навредят с каквото и да било.

— Но дон Фабиан, нали искаха да те застрелят!

— Нали не успяха! Не бива да проливаме човешка кръв, освен когато е абсолютно неизбежно.

— Съгласен съм с теб, синко, макар че всъщност би трябвало да мисля иначе. Обаче тези двама мъже знаят вече къде е бонансата и ако ги оставим да избягат, тогава твоето злато може да се окаже сериозно застрашено!

Фабиан се усмихна:

— Тате, откакто пак те намерих и откакто знам истинското си име, занаятът на гамбусиното ми стана напълно безразличен. Все още не съм решил какво да правя със златото, а от такива мъже като Бараха и Ороче изобщо нямаме причина да се страхуваме.

— Златното находище е твое. Прави с него каквото искаш!

Вниманието им съвсем не бе изцяло заето от техния разговор. Нещо повече — в този момент погледите им бяха приковани от гледката, предлагана им от купищата самородно злато, с което пред очите им пълнеха одеялата. И тримата добре знаеха, че подобно богатство не е най-висшето благо в живота, но въпреки това не бяха в състояние да отвърнат поглед от блясъка на благородния метал.

— Санта Лаурета, ама колко много злато! — унило промърмори Пепе. — Струва ми се, че само със съдържанието на едно-единствено одеяло би могло да се купи цялото Еланчове. И като си помисля, че отвъд зелената стена има още къде-къде повече, направо свят ми се завива. Но сеньор Фабиан, наистина ли ще позволим на тези хора да отнесат златото?

— Не. Нека се опияняват от гледката му, но затова пък ще се върнат толкова по-отрезвели!

— Тогава е крайно време да се намесим, синко — предупреди го Големия орел. — Я виж, вече товарят пълните одеяла на конете! Да им извикам ли?

— Да.

— Тогава насочете пушките си към тях, за да придадете по-голяма тежест и по-голям ефект на думите, които искам да им кажа!

Платформата с индианската гробница бе осеяна с каменни отломки, струпани по-нагъсто особено по нейния край, образувайки така нещо като бруствер, зад който човек можеше да намери достатъчно добро прикритие. Пепе и Фабиан провряха цевите на пушките си между камъните, а канадецът се изправи в целия си ръст.

Дон Естебан пъхаше вече стъпалото си в стремето, когато Големия орел се прицели с карабината си в него.

— Стой! — прогърмя могъщият му глас.

В своите непретенциозни дрехи и високата шапка от лисича кожа великанът се бе изправил горе на платформата и човек можеше да си помисли, че там на конусообразната скала не се намираше индианска гробница, а мястото за вечен покой на някакъв исполин от праисторически времена, чийто вечен сън е бил нарушен от присъствието на авантюристите, и той се бе надигнал, за да си отмъсти.

Той ясно видя как тримата от тях здравата се изплашиха. Само четвъртият, Диас, успя да се овладее дотам, че с нищо да не издаде изненадата си. Изтребителят на индианци му отвърна и започна да води разговора. Фабиан също трябваше да се изправи и стоящите долу хора го зяпнаха кажи-речи като призрак.

Веднага щом Аречиса не се подчини на подканата на канадеца да разтоварят златото, бе нужен само един лек знак от Големия орел и конете рухнаха на земята под куршумите на неговите спътници.

Когато дон Естебан се осмели да вдигне пушката си, Пепе не можа повече да издържи в изчаквателното си положение и скочи на крака. След прибързаните му заплахи Бараха и Ороче мигновено си плюха на петите. Последва и бягството на Аречиса, което стана възможно благодарение на Диас. Това бе вече твърде много за доблестния микелет от Еланчове. Той вдигна пушката си и пръстът му бе вече на спусъка, за да свали граф Де Медиана от коня му, когато Фабиан все пак навреме го хвана за ръката.

— Чакай, не стреляй! Щади и двамата!

Канадецът се усмихна.

— Не се безпокой, синко! Конят е мой! Тичайте бързо подир тях!

Фабиан и Сънливеца се спуснаха веднага по стръмните каменни стени на конуса със самоубийствена смелост и се втурнаха след бегълците. С цевта на своята дълга тежка карабина, която държеше неподвижно в ръцете си като в железен чатал, канадецът следеше галопиращия през равнината кон.

Двамата ездачи, които препускаха в права линия с гръб към скалата, сякаш се бяха слели в едно тяло. Задницата на коня и плещите на Диас бяха единствените точки, които изглеждаха достижима цел за куршумите му. Само от време на време се мяркаше за миг някое от ушите на коня. Да се пожертва Диас, това би означавало да се престъпи волята на Фабиан, а да се извърши ей така едно убийство, понеже после дон Естебан все пак щеше да избяга… Само още един-два мига и бегълците щяха да излязат извън обсега на насочената към тях пушка.

Но канадецът спадаше към онези ловци, които умеят да застрелят видрата или бобъра право в окото, за да не му повредят кожата, така че той не губеше лесно самообладание. В случая важно беше да се улучи коня в главата, защото ако само го ранеше, той все пак щеше да отнесе ездачите извън обсега на оръжията на тримата ловци.

Подчинявайки се на юздите, само за секунда животното извърна глава малко встрани — но този миг бе достатъчен за канадеца. Той натисна спусъка, изстрелът изтрещя, а куршумът изсвири толкова близо покрай главите на двамата ездачи, че по гърба им полазиха студени тръпки.

Веднага след това конят рухна мъртъв на земята. При неочакваното си падане двамата здравата се удариха и почти изгубиха съзнание. Въпреки критичното си положение те едва-едва успяха бавно да се изправят на крака. С пушка в ръка и нож между зъбите Фабиан и Пепе се приближаваха вече с големи скокове. Далеч зад двамата приятели с великански крачки тичаше и канадецът, и без да спира, отново зареждаше карабината си. Щом свърши със зареждането, той изведнъж се закова на място и остана неподвижен като статуя. Беше сигурен, че и така може да владее положението.

Карабината на Педро Диас бе отхвръкнала надалеч, като гръмна от само себе си. В момента изобщо не можеше да е полезна на своя притежател. Диас се наведе и от ремъка на гамашите си за езда измъкна дълъг и остър нож.

Дон Естебан вдигна английската си пушка, която също бе паднала на земята, и се прицели. Колебаеше се дали с първия изстрел да повали Фабиан или Пепе… обаче канадецът внимателно наблюдаваше всяко негово движение. Още преди графът да направи избора си, от дулото на оръжието на Големия орел проблесна пламъче и непогрешимият куршум на могъщия ловец удари и строши пушката му точно на онова място, където цевта е прикрепена към дървения приклад. По този начин Аречиса получи такъв удар, който го извади от равновесие и той падна на земята.

— Най-после! След двайсет и две години! — ликуващо извика Пепе.

Той се нахвърли върху графа и с коляно притисна гърдите му. Дон Естебан направи напразни опити да се съпротивлява. От удара ръката му беше изтръпнала и отказваше да му служи. Един-два мига бяха достатъчни на Сънливеца, за да развърже вълнения пояс, намотан два-три пъти около кръста му. Той здраво върза ръцете и краката на графа, а след това се огледа за Диас.

Фабиан кажи-речи не познаваше Изтребителя на индианци. Беше се срещал с него само веднъж в асиендата Дел Венадо, но репутацията на този прославен мъж му повеляваше да пощади живота му.

— Педро Диас, предай се! — извика му той, избягвайки един удар с камата, който се опита да му нанесе мексиканецът.

Диас го погледна гордо в очите и отвърна:

— Да се предам? Бих могъл да ти бъда приятел, Тибурсио… но да се предам? Никога!

— Тогава приеми моето приятелство!

— Само след боя, и то ако сме още живи! Опитах се да избягам и сега трябва да ти докажа, че не го направих от страх.

— Знам — отговори Фабиан, избягвайки втори и трети удар с ножа. — Прибери си камата!

— Защитавай се, сеньор Ареляно!

Започна се двубой, в който единият не отстъпваше по сръчност и сила на другия. Тибурсио бе рицар по характер и това не му позволяваше да използва огнестрелното си оръжие срещу своя противник, който можеше да се защитава единствено с камата си. Ето защо младежът се стремеше да го обезоръжи. Той държеше в десницата си цевта на своята пушка и използваше приклада като боздуган, с който се опитваше да удари Диас по ръката с ножа и така да го принуди да го изпусне. Обаче Фабиан си имаше работа с противник, който при този снизходителен начин на водене на боя му беше повече от равностоен. За да избегне ударите с приклада, Диас отскачаше ту надясно, ту наляво, а когато видя, че така няма да постигне успех, той хвана дръжката на ножа между първите три пръста на десницата си и замахвайки с все сила, запрати яката остра стомана към гърдите на младежа.

Фабиан отгатна опасните му намерения. Той стисна още по-здраво пушката си и в същия миг, когато отскочи настрани, за да избегне връхлитащата го лъскава кама, прикладът на тежката му пушка светкавично описа дъга и с такава сила се стовари по челото на мексиканеца, че той се олюля и рухна на земята.

В същото време се притече и Пепе, веднага се хвърли върху падналия Диас и така го сграбчи със силните си ръце, че той не можеше дори да помръдне.

— Мили Боже — възкликна Сънливеца, — нима човек трябва да те убие, та да се предадеш! Дон Фабиан, ранен ли си? Не? Санта Лаурета, това е цяло щастие за теб, сеньор Диас, защото, ако само го беше одраскал, работата ти щеше да е спукана!

Дори и в този момент Диас правеше опити да окаже съпротива. Те оставаха напразни, още повече че междувременно се появи и канадецът. Тогава тримата спътници вързаха поваления Диас така, че не му бе възможно да направи каквото и да било опасно движение.

Той се виждаше за пръв път през живота си победен и именно тази причина разпалваше гнева му, въпреки че иначе бе приятелски настроен към Тибурсио Ареляно.

— Застреляйте ме, сеньори! Победен съм! Не искам никаква милост. Никога досега не са ме връзвали!

— Вината за това е изцяло твоя — отговори канадецът. — Нямахме желание да се отнасяме към теб враждебно! Ти сам ни принуди!

— Защо се опита да отмъкнеш под носа ни граф Антонио де Медиана? — попита Пепе.

Диас мълчеше. Той разбра, че беше постъпил необмислено, обаче бе твърде горд, за да си го признае.

— Нали вече чу, че предстои съд на саваната. Един почтен човек никога не му се противопоставя!

— Няма да отговарям вързан! — мрачно промърмори Диас.

Фабиан благородно избра най-доброто средство, за да смекчи гнева на този толкова честолюбив мъж. Той вдигна ножа от земята и каза:

— Пепе, развържи го!

Пепе се подчини, а Фабиан подаде ножа на Диас с думите:

— Сеньор Диас, ако нямаш добро мнение за мен, тогава забий това острие в сърцето ми! Аз няма да се отбранявам.

Диас отново хвърли ножа на земята.

— Дон Тибурсио, ти си такъв следотърсач, който се радва на цялото ми уважение, и няма да съжаляваш, че си се запознал с мен. Но аз бях поел ненарушими задължения към дон Естебан де Аречиса и трябваше да ги спазя по начин, който не бе особено приятен за вас. Може би някога ще ми се предложи удобен случай да поправя стореното.

След тези думи той подаде ръка на Фабиан и попита:

— Няма ли да ми кажеш имената на тези сеньори?

— Може би вече са ти познати прозвищата, които моите спътници са получили от индианците. Ето този сеньор е наречен от тях Големия орел, а другият пък — Изгарящата мълния.

Учуденият Диас направи крачка назад.

— Възможно ли е? Двамата най-прочути скитници из горите и саваните? Сеньори, през днешния ден се изпълнява най-голямото ми желание, защото ви срещнах. Ако знаех, кои сте, нямаше да се противопоставя на вашия съд на саваната, понеже знам, че Господарите на горите и прериите винаги имат някоя справедлива причина, за да седнат да съдят някого.

Той стисна ръката на канадеца и на Сънливеца, а по израза на лицето му ясно си личеше колко искрена бе радостта му от тази среща.

Фабиан се приближи до Аречиса.

— Дон Антонио де Медиана, как искаш да се отнасяме с теб — като с човек на честта или като с най-обикновен авантюрист?

Графът му отправи мрачен поглед, изпълнен с омраза.

— Прави каквото щеш!

Пепе също се приближи.

— Дон Антонио де Медиана, за теб би било по-добре, ако лицето ти придобие пред този господин малко по-дружелюбно изражение. Санта Лаурета, ако си останеш все тъй навъсен, много лесно може да стане така, че да се церемонят с теб още по-малко, отколкото с един клет нещастник, изпратен да лови риба тон само защото е говорил истината. Това ти го казва Пепе Сънливеца!

— Ще ни дадеш ли честната си дума, че няма да направиш опит за бягство, ако те освободим? — попита го Фабиан.

— Няма да избягам — бе краткият отговор.

Диас също се застъпи за Аречиса:

— Гарантирам за него — каза той — ако, разбира се, думата ми има някаква стойност за вас!

— Това ми стига — кимна Фабиан. — Пепе, развържи го!

Пепе се подчини и този път. Аречиса се изправи на крака. Беше бледен. Неговите обезкръвени, внезапно хлътнали страни му придаваха такъв вид, сякаш през последните десетина минути се бе състарил с цяло десетилетие.

— Какво ви дава правото да ме изправите като обвиняем пред съда на саваната?

— Дългът на всеки свободен човек, който вижда как безнаказаната престъпност гордо надига глава — отговори му канадецът. — А сега ни следвай и не забравяй, че съдиите на саваната са такива мъже, които се различават от продажните слуги, решили да унищожат един честен микелет, за да прикрият престъпленията на един граф!