Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (7)

Глава 6
В цирк „Виктория“

Живяха малко в Оклахома и в Тексас. А близо четири години след деня, в който напуснаха България, ритмично потракваща железница ги носеше обратно на север — към град Хометенд, щат Пенсилвания.

В Хометенд се развиваше промишленост, доста зависеща от евтината работна ръка. Появиха се хиляди пришълци — гърци, сърби, чехи, поляци, германци, румънци, българи, турци… Искаше го рентабилността на местната продукция. Заводите направиха много, за да привлекат имигранти.

Тримата слезнаха на местната гара непривикнали към Америка и не по-малко изпълнени с жажда и нетърпение да срещнат сънародници, отколкото това беше съвсем в началото, още на парахода „Италия“. Хометенд удовлетвори желанията им, тук намериха това, което търсеха — малка колония от българи и бъдещи приятели, също такива прокудени бездомници като тях. Що се отнася до работата, то тя беше също така тежка, както навсякъде досега.

В Хометенд българите заемаха цяло крило от жилищата към заводите „Карнеги“. Те бяха образували едно станало пословично със своята единност семейство. Същото то прие новодошлите радушно. Приеха ги и заводите на големия металургичен концерн. Нещо повече, тук сякаш бяха готови да се грижат и мислят за тях.

При постъпването внимателен чиновник ги разпита за незначителни на пръв поглед неща. Вследствие на разговора ги разделиха на хора доста различни и, попаднаха на съвсем различни работни места.

Стоил, сиракът, слабичкият рус двадесет и шест годишен мъж стана шлосер. Тук някак много лесно „напипаха“ неговата страст към техниката.

Илия Пазванта, който се отличаваше с издръжливост попадна на доменните пещи, където, освен сила, се искаше да се понасят високи температури.

„The right man of the right place“^[1] — казваха тогава американците и на Дончо Колев, най-якият от тримата, беше съдено да разбере кое е „най-тежкото място“…

Както навсякъде, където биваха досега, за Дончо след време се заговори. Разлика имаше само една — този път слухът за необикновената му сила стигна до ушите на Хари Хаулей.

Хари Хаулей беше директор на завода, собствениците го считаха за „мозък“, пред хората си той минаваше за човечен и прост в държанието си, или, инак казано, имаше таланта на администратор. Като такъв Хаулей държеше и се интересуваше от хората, с които работеше. Дори за и за последния от тях.

Подобно на мнозина в Америка, Хаулей имаше за любимо развлечение спортът. Тази му слабост послужи като допълнителен подтик, за да потърси необикновено силния работник Дончо Колев.

Хаулей видя как Дончо носеше тежки отливки — по две наведнъж, докато обикновено едно такова парче се носеше от двама. От този, а и от някои други сходни факти, Хаулей стигна до извода, че в неговото предприятие е попаднал един своеобразен талант, гений на физическата мощ. От там Хаулей се замисли какво ли би направил самият той, ако имаше силата на пришълеца. Безспорно, заплатата на работника носач, представляваха само нищожна отплата в сравнение с даровете на природата. Хаулей изпитваше неудовлетвореност, която го караше в часове на размисъл и почивка да се връща към задачата за мястото на физическия гений в света на човеците. Имаше и друг подтик: сам бе със слабо, често болнаво тяло. Мечтал бе за друга физика и с възмущение отхвърляше мисълта за нейната безполезност. Наистина, като се изключи, че здрав и силен сам би се чувствал по-добре, какви други перспективи биха лежали пред един Хаулей с физиката на работника Колев? Така продължи, докато един ден Хаулей чу за спортните успехи на Дончо.

Специално заради Колев директорът покани в града цирк. Борбата вече се измъкваше от „цирковия“ период, но във „Виктория“ още я практикуваха, може би защото имаха силен борец. Наричаше се Джеф Лауренс. От „Виктория“ обещаваха голяма награда на този, който успее да победи Лауренс.

Дончо не знаеше, че директорът се интересува от него.

Посети първото представление на цирка, защото обичаше борбата и се готвеше да отиде и на второто. Тайно му се щеше да премери сили с Лауренс, а и някой от тези, които го познаваха, очакваха той да направи това. Вън от борбата на Дончо харесваше и друго от програмата на цирка: ставаше въпрос няколко хубави, хармонично развити танцьорки.

Жените напоследък му действаха някак по-различно от преди. Привличаха го като някакво любопитно тайнство. А общуваше само с мъже, пред които пък се срамуваше да изглежда неопитен.

Смяташе, че то не подхожда на славата му на чест победител и на положението, което благодарение на това заемаше всред представителите на силния пол. В действителност и сам не помнеше кога за последен път само бе говорил с жена. Може би това беше някаква касиерка от Оклахома.

Единствен Пазванта се досещаше нещо за настроенията му. Същото забелязваше и у Стоил, който обаче бе доста по-напред от Дончо, даже харчеше с момичета част от парите си.

В препълнения цирк тримата приятели скромно заеха места на последния ред, но от там често виждаха лица на обръщащи назад зрители, най-вече с техни сънародници. Най-отпред, в една ложа, седеше Хаулей, поканил и някои близки свои приятели, между които белокос финансист на име Натингел и шерифа, който се наричаше Бък Бъзби.

Ложата им се красеше от хубава руса дама. Върху нея погледите спираха едва ли не по-често, отколкото върху хората от „Виктория“, защото бе обвеяна със скандална слава. Какво ли не се говореше за това момиче: нимфоманка, прелъстителка, ексхибиционистка, проститутка… Изобщо, говореха се толкова неща, че към тях просто нямаше какво още да се добави. На човек чак му ставаше чудно какво ли е правила, че толкова млада има такова име, то включваше и приказката, че от секс нещо „не е наред в главата“. Но, днес тя за първи път се явяваше публично в присъствието на трима от сериозните мъже на Хометенд. Това също беше събитие, не от ежедневните. От същата ложа Хаулей от време на време кимваше на тези от работниците, които познаваше лично.

— Почитам единоборството — казваше шерифът на директора на големия концерн, — обичам схватките очи в очи! Веднъж преди година открих старо бандитско гнездо. Дявол да го вземе, Мистър Хаулей, там изчукаха някой от моите. Но и ние не спяхме. Накрая имаше един, когото исках да заловя жив. Двама полицаи се лепяха като мухи на гърба му, а той с едно тръсване ги отхвърляше. Ето, на такъв човек аз лично съм сложил белезниците. Америка, това е единоборство. Кой е твоят човек, Хари?

Шерифът знаеше, че Хари Хаулей иска да противопостави на цирковия борец някакъв свой работник.

Финансистът пък здраво бе хлътнал по новата си любовница. Тя наистина беше красива, готов бе да й прости всякакво минало, ако наистина го има и й вярваше, когато тя казваше, че го обича много, истински, като никой друг до днес и завинаги. Любовницата имаше дълга и гъста коса, която дъхаше много приятно. Беше интелигентна, това тя несъмнено притежаваше, не гениална от налудничавост, както говореха. Позастарелият мъж долавяше погледите, с които я следяха и тръпнеше убеден, че правилно е изоставил жена, деца и внуци. Било глупаво да се показва с нея на публични места, но защо, след като жребият е хвърлен и той вече е готов на всичко.

Желанието на обезумелия богат мъж Натингел да заживее открито с момичето си бе толкова силно, че цял живот работил за пари и добро име, той сега заплю и двете. Нея, Чармиън, заможният любовник помоли само да не казва нищо за малкия спортен автомобил, който й бе подари неотдавна. Временно, докато приятелите все още не я познават, вярват на клюките, а не на него и, следователно, не го разбират.

— Имам работник, който може да изчука не половината, а всичките ти момчета — небрежно подхвърли директорът на шерифа.

— Моля ти се, покажи ни своя човек! — мило възкликна Чармиън и хвана Хаулей за ръката.

— Добре — любезно се съгласи Хаулей.

Конферансието на „Виктория“ започна рекламата на Лауренс и, както винаги, покани някой от публиката да премери сили с него.

В същото време Джеф Лауренс обикаляше в кръг по арената. Ръцете си държеше увиснали и свити, стремеше се да наподоби горила.

— Щом няма желаещи, прочутият Джеф Лауренс ще покаже силата си чрез разкъсване на колода карти и изправяне на подкови!

Директорът на „Виктория“ извади едно тесте, разбърка предварително картите, за да убеди всички, че няма измама, и след миг към пода хвърчаха накъсани дребни парченца.

— Къде е твоят човек, Хари? — прошепна шерифът. — Загубихме търпение!

— Тук има човек, който ще събори Джеф Лауренс! — извика високо Хаулей.

Дори и тези, които в началото не го видяха всред множеството, сега го познаха — мистър Хаулей беше на цирк!

— Вие се шегувате, сър! — възразиха от „Виктория“. — Това е невъзможно!

— Ни най-малко. Залагам хиляда долара!

Цирковият директор извади портфейла си, но в следващия миг отново го прибра. Той си спомни, че в Хометенд го поканиха, и се изруга наум — явно, че са им устроили капан. Лицето на Лауренс издаваше, че и той мисли същото.

— Ние сме обявили награда и плащанията стават на нашата каса, сър.

Чуха се свиркания и викове:

— Заложете при шерифа!

Шерифът, ликуващ, прибра залозите. Залата вреше, Америка се забавляваше.

Директорът на „Виктория“ гледаше втренчен студените сиво-зелени очи на Хаулей и малката му глава, поставена на вече понабръчкана шия, безукорната яка и вратовръзка. Пресметливостта, която прочете в израза на очите, също и самоувереният наклон на главата го накараха да потръпне. Нещо му показваше, че такъв човек е трудно да се излъже и е много вероятно да е прав. Джеф Лауренс трябваше да воюва за победа на всяка цена.

— Къде е вашият човек? — с пресъхнало гърло запита собственикът на „Виктория“.

Хаулей безмълвно посочи назад. Дончо се изправи.

— Вероятно аз съм „човекът“! — каза той. Гласът звучеше доста спокойно.

Нямаше нещо кой знае какво ново — борил се беше вече стотици пъти. А и вътре в себе си още от първото посещение гореше от желание да застане срещу Лауренс. Дончо отиде бавно до ложите. Обърна се и видя зад себе си възторжени, жадни очи. Виковете изправиха космите по тялото му. От българската колония махаха. Отново се почувства силен, необходим. Срещаше пълни с надежда погледи, които потвърждаваха мандата му на техен доброволен представител. И Хаулей изведнъж изчезна.

— Хей, момчета, аз ще победя Джеф Лауренс! — извика Дончо и така прие борбата, изострено от облозите и начина, по който бе обявена. Думите му се загубиха в рева на тълпата, тук всички много харесаха началото.

Поканиха Дончо зад кулисите и нарочно се опитаха да му дадат старо, избеляло трико. Оказа се обаче, че той си има свой екип. Двама прислужници нахално го оглеждаха, докато се обличаше.

— Жалко! — каза единият от тях и го попипа по мускулите на ръцете.

— Джеф ще го смели! — беше резултатът от огледа.

— Дано не го убие! — със слаба надежда в гласа заключи другият и двамата изчезнаха.

Платното, което делеше Дончо от вътрешността на цирка, рязко се дръпна и откри изкривеното лице на Джеф Лауренс. Съперникът злобно впери очи в Дончо, преценявайки го, изпсува и се скри. Но на тепиха Лауренс излезе покровителствено небрежен и усмихнат. Той пръв дружелюбно протегна ръка.

Дончо не знаеше гадните номера и не притисна палец към дланта, когато подаде ръка. Вместо да се ръкува, Лауренс мигновено изви палеца му. Някой от публика се изкикотиха. Изкълчването беше майсторско. Дясната ръка, най-силното оръжие, излезе частично от строя.

Започна играта и в нея първото нападение на Лауренс завърши с неуспех. Разбрал още с едно докосване цената на своя противник, Лауренс изчакваше. Вярваше в неизбежността на бъдещите грешки.

Нали ги чакаше от човек, който, първо, не беше свикнал с публиката и второ, имаше за съветник болката и желанието за отмъщение.

Тактиката даде лош облик на борбата. Свикнали с динамичността и акробатиката на нагласените схватки, цирковите зрители скучаеха. Съперниците обикаляха в кръг по манежа и в действията им имаше всичко друго, но не и очакваната сензация. Дребните схватки лесно изчерпаха търпението на разглезената публика.

— Да изгоним тези страхливци! — извика някой. Подкрепиха го с вик:

— Да линчуваме шампиона!

Това се отнасяше конкретно за Лауренс.

Тогава Лауренс реши да ускори успеха си чрез ново предизвикателство. Вече мразеше противника си и то най-вече за едно — светлокафявите очи на Дончо неотклонно го следяха — спокойно, предпазливо, зорко. Също като първата минута на срещата. Не можеше да понася този поглед, защото в него не намираше страх, а самочувствието на равен.

Джеф Лауренс се впусна в лека схватка. Когато го отблъснаха с ловко движение издърпа ушите на противника си. Видя сълзи от болка и повтори маневрата си. Сега на ухото на Дончо се появи алена капчица. Лауренс се оттегли с усмивка и тук сбърка.

Честолюбивият Дончо по-лесно понасяше болка и къде по-трудно присмех. Стана така, както по-опитният предвиди, предизвика го. Но Лауренс не знаеше за силата и мълниеносния устрем, който така събуди. Преди да разбере, че е постигнал целта си, цирковият борец излетя нагоре.

Вдигнал противника във въздуха, Дончо със сила го удари о пода и сам легна върху него.

Публиката, виковете, осветлението, необичайната атмосфера най-после замъглиха съзнанието му. Той натискаше шампиона, загубил усет за времето.

— Едно, две, три…

Събитието докара публиката до екстаз, тя тържествуваше над унижението на цирка и трошеше столове и пейки.

Определеното за победа с туш време изтече, а Дончо продължаваше да лежи върху загубилия свяст Лауренс. Стана едва когато го задърпаха. Иззад завесите някой изхвърли дрехите му. Дочо си ги взе, но не успя да се облече. Притичаха хора, понесоха го на ръце.

Стоил се спусна заедно с другите на манежа, но успя да стигне едва до първите пейки. Там чу как шефът на „Виктория“ обвиняваше Хаулей в това, че го е подвел и му докарал специално подготвен човек. Крясъците и обвиненията не правеха впечатление на Хаулей.

— Ти си искал да ме обереш! — отчаян, ревеше човекът от пропадналия цирк.

— Напротив — студено възразяваше Хаулей. — Хиляда долара са нищо за мен. — В този момент той случайно забеляза Стоил. — Ей, ти! Виждал съм те с Дончо Колев. Познаваш ли Колев? Да? Предай му тези пари.

— Но парите заслужавам аз! — Извика за последен път представителят на „Виктория“. — Кой устрои това прекрасно развлечение за цял Хометенд? Кой загуби най-много, на кого най-добрият артист е осакатен?

Но никой вече не го слушаше. Директорът отчаяно се озърна: циркът му имаше отчаян вид. Изпсува и отиде да види Лауренс.

Навън Дончо бе идол за възторжената тълпа. Когато Стоил му донесе парите, стана и главатар — кой от останалите печелеше хиляда долари за тридесет минути! Победителят се прибра призори с песни, начело на свитата си. От многото долари нямаше и цент.

Трябваше да отива на работа, но не бързаше — след такава победа заводът му се струваше маловажен. Ранената ръка го болеше, беше подпухнала и чак тогава той с тревога си спомни за своя колега Джеф Лауренс.

Дончо се яви на работа с голямо закъснение. Посрещнаха го строго. Майсторът, един намръщен немец, изглеждаше обзет от страстта на испански екзекутор.

— От кога те търся, хей! — със силен акцент изгърмя той.

— Идваш след директора! Мистър Хаулей вече два пъти праща хора да те викат. И всичко отново на моята глава — моите хора закъсняват! Защо се мъкнеш сега?

Треперещ за службата и нищожното положение, което имаше в повече от другите, майсторът изля остатъка от ненавистта си по всички славяни въобще. Във вечерните вестници бе прочел нещо, което Дончо още не знаеше — в Европа бил убит княз Фердинанд.

— Много бързо се разхайти ти! — заключи на края майсторът.

— Мислиш, че си направил много снощи, а? О, ако ми се случи нещо заради теб! Върви!

Хаулей посрещна Дончо много любезно.

— Мистър Колов! Очарован съм от вашето изкуство. Това беше истинска борба!

С Хаулей не можеше да се говори спокойно — немигащите котешки очи и малката, наклонена леко напред глава, създаваха впечатление, че разголват и изучават. Не приличаше на добър човек, независимо от всичко хубаво, което се говореше за него.

— От утре се считайте за уволнен! — продължи директорът и сухо добави: — Може да не ме разбирате, но един ден ще ми благодарите.

Леко зачервен, Дончо въртеше в ръце изцапаното кепе от костюма си на носач и напразно търсеше думи, с които да изрази объркването си.

Повече обяснения Дончо не получи, но излезе от кабинета някак по-различен, със смътното предчувствие, че му предстои нещо важно, че нищо в живота вече няма да бъде така, както е било преди. Не можеше напълно да прецени само дали е добро или лошо.

В сладкарницата се спуснаха насреща му още щом отвори вратата. С безпокойство Дончо забеляза, че посрещачът е самият притежател на цирка.

Попита пламнал, за целта на срещата.

— Мистър Колев, „Виктория“ ви дължи извинение. Нашият борец ви изкълчи пръста и изобщо се държа некоректно и недостойно за един спортсмен.

Собственикът приятелски го поведе под ръка към една маса навътре.

— Нещо за пиене?

Дончо отказа.

— Вие сте спортист с бъдеще — поде директорът, след като помълчаха. — Елате в нашия цирк. Ако не желаете да сте заедно с Лауренс, ще го уволня. Вие го превъзхождате.

— Как е Лауренс? — тихо запита Дончо.

Това беше, което хвърляше сянка върху радостта от победата.

Дончо с напрежение чакаше отговора. За избухването, за което никой не го осъждаше, съжаляваше единствен той самият. Човекът от „Виктория“ не улови вярно интонацията в гласа му. Мислейки, че ще го поласкае, той заяви с пренебрежителна усмивка:

— Натъртен е, но не това е най-лошото: изплашен е.

Дончо стана още по-червен и се смали. Да зареже мръсната си работа и да отиде във „Виктория“, където всичко му харесваше, бе красиво като мечта. Но в началото замаян попита в къде е Лауренс и след като получи отговор, отговори:

— Не се наемам да заместя Лауренс. Той бе по-добър от мене.

И стана въпреки бързо изречените обещания на директора за добра заплата и приятен живот.

— Мистър Колов! — извика отчаян след него менажерът.

— Мистър Колов! Предлагам ви пари! Долари! Повече отколкото сега получавате!

Сервитьорът от бюфета бършеше чаша и неприятно се хилеше. Когато отчаяният от несполуки менажер на „Виктория“ се отпусна безсилен в стола си, край него премина скандалната местна хубавица Чармиън в свеж утринен тоалет и лъхна на парфюм. Навън Дончо питаше за най-краткия път до Лауренс. Чу се как изръмжа моторът на новата спортна кола на Чармиън.

Човекът от „Виктория“ объркано премисляше за мотивите на току-що чутия отказ. Не очакваше да го получи. Още повече че предлагаше на Колов доста пари. Собственикът на „Виктория“ поръча уиски и потъна в мрачни мисли.

… хубавата Чармиън научи от Хаулей за тазсутрешната среща и дойде тук, жадуваща за „истинска“ любов с „истински мъж“ — герой и силач. Тази жажда пламна с непреодолима сила още снощи, в цирка. Случаят я развълнува. Тя поглъщаше всяко движение на яките борци. Потръпна, когато Лауренс изви пръста на Дончо. После говориха за българина, който пък бил почтен и благороден.

Да завоюва този човек, за Чармиън стана въпрос на чест.

Чармиън караше след Дончо. Когато той навлезе в една тиха пресечка, тя рязко натисна педала. Изфуча край него, изкачи автомобила си на тротоара и му прегради пътя. Бързо слезе и се хвърли на врата му, преди той да се опомни от изненадата.

— Браво, малкият! — прошепна Чармиън, с непристойно възхищение в гласа. — И снощи беше чудесен! Ти си чудесен!

С чувствителните върхове на пръстите си тя опипваше свежата плът под яката на поовехтелия му шлифер, целуна го още веднъж и разбра нещо странно — младият бог от арената не бе целувал!

Хванала с тръпнеща ръка великолепния победител на Лауренс, Чармиън запита:

— Къде си се научил да се бориш така! — и настани своята ценност на свободната седалка до себе си.

— Закарай ме при Джеф Лауренс, моля те — машинално издума Дончо, притвори очи и наново погледна; всичко стоеше на мястото си, не сънуваше.

— Наистина, къде си научил така да се бориш? — повтори вещата Чармиън.

Интересът на красивото момиче към това, което беше негова гордост на живота му, приятно отпусна душата Дончо Колев. Разприказва се. Чармиън се отпусна доволна — беше вече неин.

Чак когато се спогоди с Лауренс, Дончо усети най-после истинската сладост на своята победа.

Денят завърши в малък ресторант на къмпинг извън града. Тук, край масата, Дончо Колев не се държеше като предишните й любовници, бе малко по-различен, но обзетата от сладостни предчувствия Чармиън прощаваше този грях на драго сърце.

— Разкажи ми, моля ти се, още за Скалистите планини! — казваше тя малко преди да се търкулнат заедно в леглото и когато вече го целуваше и галеше.