Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Петър Лазаров
Заглавие: Кеч ес кеч, Дан Колов!
Издание: първо
Издател: ДИ „Медицина и физкултура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1969
Тип: биография; роман
Националност: българска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7752
История
- — Добавяне
Глава 21
Ригуло, най-силният на земята
За организаторите борбата с Ригуло беше преди всичко касова. Приходът възлизаше на милион. Седмица преди определената дата билетите се продаваха на баснословни цени. Хонорарът за победителя бе определен на двеста хиляди. И въпреки това известна търговска фирма обеща голяма парична сума на Ригуло, ако успее да срази непобедимия Колов.
В свитата на шампиона имаше разслоение. Джери, както обикновено, мечтаеше за поражението на Колов. Правеше това не за друго, а защото той израсна като борец пред очите му и следователно не го считаше за нещо повече от себе си.
Кардинала, напротив, желаеше победа. Така възможностите на новия му приятел ставаха по-големи, а следователно и неговите собствени. Новата служба му харесваше и не желаеше тя да свърши скоро. Неотдавна Колов получи поздравителна телеграма от… царя. Кардинала се надяваше, че чрез шампиона ще успее да си осигури помилване.
Лиза също мечтаеше към славата на богатия й приближен да се появи още едно зрънце. Наскоро едно списание беше поместило очерк за нея. От момента, в който връзките й със загадъчния спортен феномен престанаха да бъдат тайна, интересът към личността й нарасна, популярността й също.
Зина беше прозаик. Тя се надяваше на частица от астрономическия хонорар, който новата лудост на Париж се готвеше да изсипе в джоба на Колов. За изхода на срещата не се тревожеше — дори и частта на победения далеч надхвърляше годишния й доход. Беше много нежна с бореца, защото мечтаеше да си отвори шивашко ателие.
Общо компанията често говореше за пари. Това не се нравеше само на един човек — на този, който ги печелеше. При такива разговори той се мръщеше и гледаше да избяга.
В деня на срещата с Ригуло Колов положи усилия да изглежда по-добре от друг път. Облече нов, този път черен, подплатен с коприна халат. На гърба му пак се появи гербът. Отново излезе на ринга бос, но дойде до там с меките, безшумни обувки от крокодилска кожа.
Решаваше се въпросът, станал за френската нация въпрос на чест — победа над Дан Колов!
Парижаните дълго акламираха Ригуло. Дори само възторжения рев красноречиво показваше колко надежди са съсредоточени днес в него. А той имаше всичко — беше по-млад, по-пъргав, по-тежък, по-красив, по-силен. На ринга излезе в светъл, елегантно пристегнат с тънък шнур халат. Поклони се на всички страни.
Никой не би могъл да си представи спортно състезание, от което да се очаква повече. Мачът надхвърляше рамките на обикновено съревнование между двама силни. Всред публиката имаше любители на спорта от десетки националности, някои специално дошли от други страни на Европа.
Колов свърши загрявката. Раул Паоли го спря:
— Искам да ти предложа нови ангажименти — каза той. Формалностите на интервюто преди излизане на ринга, усмивките и безбройните снимки бяха вече отминали. Стояха сами. — Ти направи невиждана кариера.
Дончо прекрасно разбираше предложението на Паоли — ти можеш да загубиш, но не се безпокой за това — изходът от тази среща не е важен за мен и парите, които ти плащам сега, ще ги плащам и за в бъдеще. Можеш спокойно да загубиш.
— Благодаря — отвърна шампионът. — След срещата заминавам.
— О, заминаваш?! — веждите на организатора се повдигнаха в неподправено учудване. — Америка?
— Не, България!
— Ах, да… Разбирам.
Паоли учтиво се оттегли.
Колов сам отряза пътищата си за отстъпление, по които можеше да се оттегли с достойнство и да остане добре платен професионалист. Оставаше му: победа или нищо! Победа или пълно развенчаване; дори завръщането щеше да бъде позорно, победеният победител често пъти е най-нежелан.
Над изхода светна синя лампа. В коридора прозвуча тъп сигнал — състезателите се приканваха на ринга.
Колов дръпна завесата и тромаво се приближи до стълбичката.
Събу обувките си, ритна ги настрани. Отметна халата и се провря между въжетата. Опита тепиха — беше добър. Стъпи в средата и приклякна няколко пъти. Огъна се, хванат на въжетата като на шведска стена, и погледна нагоре. Таванът се губеше в мъглата от тютюнев дим и лампите изглеждаха далечни. Дойде му на ум мисълта, че федерацията би трябвало да действа за отмяна на пушенето в залата.
Гонг.
Противниците се извърнаха лице в лице. Крачка, две, допир — взрив! Ригуло приличаше на млад бог, на самия Зевс, слезнал от Олимп. Движенията му бяха меки, хищно изненадващи, заредени със силата на една мощна, дълго сдържана амбиция.
Дан Колов, човекът, който беше казал, че борбата не е вдигане на тежести, падна на пода някак лесно и неочаквано бързо. Могъщият българин се оказа безпомощен да се измъкне от прегръдките на вдигналия най-голямата тежест в историята на човечеството! Над залата висеше смаяната тишина.
— Долу Кинг-Конг! — извика някой. — Да живее Франция!
Залата се разтърси от тържествуващи викове. Ковеше се една от сензациите на спортна Европа. Задача, която доскоро изглеждаше абсурдна. Публиката мигом забрави бурните аплодисменти, с които от няколко месеца щедро даряваше българина, и бурно окуражаваше Шарл Ригуло.
Колов се изправи равнодушен гърма на препълнената зала. Ригуло трепереше от радост и бойна страст.
Положението на ринга стана сложно. Според регламента победителят трябваше да има два спечелени рунда. Значи на Шарл оставаше да обърне противника си на гръб още веднъж! При неговия подем това не изглеждаше трудно. Погледът, начинът, по който седна на столчето си, всичко говореше за желанието, което изпитваше, да скочи и още същата секунда да се хвърли в нова схватка.
Колов, както и преди, изглеждаше хладнокръвен и спокоен, но зад челото умът му работеше трескаво. И той изпитваше бойна страст, но от друг род. Със свити очи преценяваше как възбудата действа на Ригуло, който ставаше все по-нетърпелив и неспокоен. Търкаше нервно левия си крак. Шампионът ясно си представяше бъдещата схватка.
— Две минути и петдесет секунди! — каза той на Джери, който с пресипнал от радостно вълнение глас го „укоряваше“ за това, че ще сложи петно на спортната история на България. — Този рунд ще трае две минути и петдесет секунди!
Гонг.
Джери бързо се приближи до масата на главния съдия и взе резервен хронометър. Озърна се, видя наблизо късо подстриган мъж.
Донъл.
— Басирам се — каза му Джери, — че Колов ще победи в края на третата или началото на четвъртата минута.
Донъл при баса със забележката, че да се отгатне времето е абсолютно невъзможно.
Джери гледаше стрелката. Минута! А досега едва няколко незначителни хватки. Дори инициативата оставаше у французина. Но ето, Ригуло се хвърли прибързано напред и падна, преметнат „през рамо“. След това още веднъж и още веднъж. После се разкри в трупа и отново се озова на пода. Във втория рунд той още не беше съборил Колов. Но когато и двамата бяха в партер, му се удаде възможност да обърне българина по рамо. Идеално положение за човек, който разчита предимно на силата си! Ръцете на двамата противници затрепериха от напрежение. Джери погледна хронометъра в момента, когато гърбът на, в една чисто силова хватка, Ригуло опря пода. Започваше четвъртата минута.
— Много лошо — каза той.
Донъл го гледаше с неразбиращи очи.
— Три минути и двадесет секунди — въздъхна Джери. — А каза, че ще го победи за две минути и петдесет секунди. Цели тридесет и пет секунди закъснение!
Донъл плати и се премести от другата страна на ринга. Сега като никога съжаляваше, че Колов не прие предложението му. Не можеше да се укори в липса на настоятелност. Напротив. Той ходи със същата молба и с бланка за уредено американско поданство дотогава, докато излязъл от търпение, шампионът му показа няколко десетки бланки като неговата, които оставаше само да подпише. Почти нямаше щат в Америка, който да не бе правил официално предложение на българина. Но и на него, както и на другите, той отговори:
— Аз съм се родил българин, като българин се боря и като ще умра!…
През почивката френската публика окуражаваше Ригуло.
Долавяха се и викове на българската група.
— Колов, Колов, Колов!…
Дончо наблюдаваше лицето на противника си. Той, напротив, избягваше среща с очите му. Преглъщаше често. Колов се отпусна назад на въжетата, без да помръдва — нито с ръка, нито с крак. До него падна кърваво червено цвете, една българска роза. Вдигна я и я целуна развълнуван.
Последният решителен гонг. Ригуло несигурно се надигна.
— Спокойно, Шарл! — напомни му треньорът.
— Франция, напред! — викаха от публиката.
В третия рунд на ринга имаше само един борец — българинът Колов. Той атакуваше, диктуваше, водеше играта, демонстрираше. Огромната сила на Ригуло беше изчезнала, сякаш никога не съществувала. В осемнадесетата минута плещите на французина допряха тепиха.
Никой не ръкопляскаше. Никой не викаше.
Едно голямо състезание отмина и след него остана само умората.
Вестниците, които за прогнози бяха отделяли цели колони, този път не публикуваха нито ред подробности за развоя или дори за изхода на срещата. Само „Л’Ото“ кратко отбеляза:
„Едно безкрайно разочарование обхвана присъствуващите в този момент. Победителят Колов заслужаваше нашата адмирация. Но сърцата ни се свиха болно, засегнати от тази неправда, която позволи побеждаването на най-силния човек.“
Донъл посети Колов още веднъж — в съблекалнята. Срещнаха се като стари познати.
— Последният ви голям хонорар, мистър Колов — забеляза американецът.
Шампионът кимна:
— И аз така мисля.
— Може ли да ви осигури?
Борецът каза цифрата, но включи в нея общо всичките пари, които получи при ликвидацията на сметките си тук.
— С тази сума в Щатите бихте могли да купите самолет.
— Самолет… — повтори уморено Дончо. — Прекрасна идея! С тези пари ще купя един от първите пътнически самолети на България.
Лицата на „антуража“ му изведнъж се изопнаха.
Пръв се съвзе Джери и с пресилен възторг заръкопляска — не след много той щеше да пътува с европейския шампион за България, а Дан все пак си оставаше за него паричен източник, още не за пренебрегване. Искаше да изглежда патриотичен.
Лиза не смяташе дори да се прикрива и възмутена напусна стаята.
Зина настръхна. Тя беше видяла в живота си много пръснати пари, но никога така безполезно пропилени като тези.
— Служа ви от четири години, сър — нажалено каза масажистът и с надежда го погледна в ръцете. — Само с малки прекъсвания…
Колов не отговори.
— Имам три деца, никога не съм ви казвал това. И съм ходил с вас къде ли не…
— Бедни винаги ще има — сурово се намеси Кардинала.
Но борецът даде пари на своя масажист.
Зина веднага увисна на рамото му. Шивашкото ателие…
В стаята тихо се върна и демонстративно напусналата преди малко Лиза.
„Недодялан е — мислеше тя за Колов. — И наивен. Но мога и аз да изкарам поне една вила. Само тази ли проклета рускиня?!…“
Дори си представи мястото, където ще построи вилата — в Лозенец, в самото подножие на синята Витоша. Реши да се върне в България малко след Колов.
— А аз още не съм ви поздравила! — щастливо извика тя и се хвърли на врата му. — Боже мой, боже мой, вие сте герой. Какъв герой! „Диамантеният пояс“ не е носил никой българин досега!
Тя заплака, а Зина отмъстително я ръгна зад гърба на бореца.
— Мълчи, Лиза — каза Дончо. — Всички бяхте добри, безкрайно добри към мен, но аз съм вече беден.
Лиза зарева още по-силно.
Кардинала леко, но настойчиво я подръпна за ръкава и остро я изгледа право в облените със сълзи очи. Тя млъкна като спрян грамофон.
— Дан — каза секретарят, — ние нямаме повече работа тук.
— Съгласен — отговори Дончо. — Води ме някъде. Така съм уморен!
Не прекараха хубаво нощта, една неочаквана неприятна случка им развали настроението. Пред лимузината на Колов лежеше мъртъв, престарял, невероятно слаб скитник. Целият в дрипи.
През цялата вечер Дончо мисли за умрелия.
„Ще имаш всичко, което поискаш, и ще завиждаш на тези, които го нямат!“ — въртеше се непрекъснато из главата му. Предсказанието излезе вярно.
Не желаеше да има повече каквото и да било и не завиждаше на никого. Предстоеше му да получи друга, по-висша оценка.
Оценката на своя народ — не беше ли я чакал цял живот?