Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (23)

Глава 22
В България

В последните дни преди заминаването на Дан Колов Кардинала разгърна голяма дейност. Той писа писма до приятели и роднини на Колов, до клуба на борците, уреди всички техни сметки в Париж и, може да се каже, не забрави нито стотинка.

Дончо пък, оставил всичко на своя енергичен секретар, почиваше, четеше вестници и правеше леки тренировки. В България не смяташе да се бори, не, дори само мисълта за родината изключваше всяка агресивност. Сега, седмица преди заминаването, той по-усилено от друг път търсеше земляческа компания и прекарваше с часове в едно евтино кафене близо до Монмартър, където често се събираха български студенти. Уважаваше щастливите млади хора и обичаше да слуша техните разговори. За каквото и да говореха — за наскоро приложена техническа новост или пък за друго откритие, той все го свързваше с България и нейното бъдеще. Представяше си, че всичко това може да се направи от младите хора, които говореха с него, и това му доставяше наслада. На третия път, след като Колов отиде в кафенето, то вече беше едно пълно с публика заведение, в което трудно можеше да се намери място. Посещаваха го още повече българи, които борецът черпеше като свои гости.

Обикновено го разпитваха за борбата, за неговите успехи и страните, в които бе ходил. За това единственият, който се осмели да му отправи упрек, изведнъж му стана безкрайно симпатичен.

— Как може да живеете така, господин Колов! — учуди се младежът. — Ако аз не видя България поне веднъж през годината, струва ми се, че ще се разболея.

— А случвало ли ти се е действително да се разболееш? — полу на шега запита борецът.

— Но, разбира се.

— Е, тогава виновен си ти сам, защото, макар и да не съм бил студент, знам, че този род хора имат много свободно време и големи ваканции.

Колов се закачаше, но младежът прие всичко насериозно и се изчерви до корена на космите си. По-късно научи за него, че имал големи парични затруднения по време на следването си, понякога приятелите му просто недоумявали как свързва двата края. От този момент бившият студент, а понастоящем, от съвсем скоро вече архитект Иванчев, му стана извънредно симпатичен и той сам търсеше да открие всред многото лица и неговото, като нарочно го предизвикваше и се опиваше от ентусиазма му, с който говореше за България. Ентусиазъм, споделян и от самия него, но който той не можеше да изрази със същите думи, защото не беше на двадесет и пет години. И двамата имаха своите планове: архитектът мечтаеше за големи строежи, а борецът — за голям спорт.

— Грешите, много грешите, ако не се върнете в България, господин Колов!

— Дончо — поправяше го борецът.

— Не мога просто така да ви кажа „Дончо“.

— Тогава „бай Дончо“.

— Добре, бай Дончо. Вие можете да направите много нещо!

Колов възразяваше и в замяна получаваше нов отговор, по-скоро отклик на собствените му мисли за значението на един голям пример в спорта. Разбира се, хубаво би било да има в България и клуб по борба, чрез който той да предаде на новото поколение майсторството си.

— Същото ми предлага и в Америка — отговаряше предизвикателно шампионът и младият човек почервеняваше от възмущение.

В края на март всичко беше вече готово за отпътуването и нищо не го задържаше в Париж. Разбира се, покани за борба имаше от цяла Европа, но той отклони всичките.

— Кога заминавате за България? — закачи Дончо веднъж младия архитект.

— Ти кога тръгваш.

Тук отговорът малко се позабърка и Колов си спомни, че беше слушал от новите си познати за скъпи такси при дипломирането и извънредно ниско възнаграждение при работата като стажант.

— Задържа ли те нещо в Париж? Приключи ли с всичко, свързано със следването ти?

— Да, почти…

— Пътувал ли си с „Ориент експрес“?

„Ориент експрес“ беше скъп бърз влак през Европа за Истанбул и Мала Азия.

— Не, винаги съм търсил нещо по-обикновено…

— Аз също не съм, затова като двама новаци хубаво би било да си правим компания.

— Аз?! — учуди се Иванчев.

— Защо не? Ще заминем тримата. Заедно с още един известен българин — Хари Стоев.

При името на Стоев младият човек се зарадва още повече.

Това беше борец, не по-малко прочут от Колов. Наистина Хари не можа да постигне напълно славата му, но затова му пречеше само категорията. Бореше се до осемдесет килограма и, разбира се, нямаше възможностите на „абсолютните“. Във всичко останало той не им отстъпваше. Напротив, говореше се, че неговата техника с крака е трудно постижимият идеал на бореца професионалист и мачовете му често го потвърждаваха. Вън от прекрасната си игра с крака Стоев имаше и промисъла върху борбата на голям стратег. Преди известно време той беше започнал серия срещи в Париж и проявите му отчасти запълваха празнината оставена от Дан Колов.

Няколко десетки близки и почитатели ги изпратиха от Париж. Никой от „антуража“ на Колов не последва своя благодетел.

Кардинала се боеше да се завърне, а Джери изобщо се отказа.

Смяташе, че за него още има място в Париж.

Трудно могат да се предадат чувствата на човек, който след тридесет години за пръв път се завръща в родината си, за която през цялото време е мечтал. Тогава пътуването е извънредно дълго, спътниците са скучни и мисълта някак разсеяно бяга далеч от това, което се говори в купето. Тогава човек може да премине през няколко граници, без дори да ги забележи. Но как остро се врязва в паметта всяка подробност, която свидетелства за приближаването на родното! Още от Югославия Дончо започна да се вълнува. И най-после — българската граница!…

Последни, досадни митнически подробности…

И първата постройка на родна земя! Всъщност някаква малка едноетажна къщурка, помещение на войниците от охраната. Но дори след като си видял Ню Йорк и опиращите в небето небостъргачи, след лукса на Париж и облените в слънце булеварди на Хавана, след като си пълзял из хорския мравуняк на Хонг-Конг и Токио, дори и тогава това е една незабравима картина! Дончо гледаше къщурката, обляна от лъчите на утринното слънце, и изведнъж трепна. На осветената страна някой беше написал с въглен едри букви: „Добре дошъл, Дан Колов!“

Шампионът се дръпна от прозореца.

— Ще бъде едно незабравимо посрещане — забеляза Хари Стоев.

— Един народ ви чака, господин Колов! — каза с патос Иванчев и се усмихна щастливо.

Изведнъж Дончо се почувствува малък. Спомни си думите на Пазванта, казани някога при Скалистите планини: „Бори се за България!“ Беше ли ги изпълнил? Думите на загиналия в една несправедлива война герой го изпълваха с трепет. Сега му предстоеше най-важното: да получи оценката. Струваше му се, че тя ще му отвори път към всичко останало — да организира клуб от борци, на които да предаде своя опит на професионалист, да съживи тоя в миналото масов спорт в България, който бе влял на тях, емигрантите, толкова гордост в гърдите, да помогне на близките си, които остави да тънат в нищета. Надяваше се, че на Софийската гара ще има роднини и приятели, които да прегърне, но не очакваше, че ще има само един посрещач — народът, който връщаше на обичта с обич.

Още на Драгоман гарата беше претъпкана.

Прикачените вагони за международните също. Във влака се качиха стотици хора, които искаха да пътуват заедно с Колов и да го видят преди другите.

Софийската гара беше черна от народ.

Никой от стотиците официални гости — царе, министри, генерали — които са слизали на столичния перон, не са се радвали на такова посрещане. И в никой случай — на такова неорганизирано от никой посрещане. Тук нямаше нито един, дошъл по принуда, дошъл, защото е трябвало да дойде. Всички присъствуващи сами бяха пожелали да са тук. И бяха тук. Хиляди хора: Работници, студенти, учащи се, интелектуалци, селяни от околността. Не бяха ги събрали скъпо струващите реклами или обещания за зрелища. Напротив, съобщението за пристигането на прославения борец не бе по-дълго от пет реда и не бе публикувано във всички вестници. Но то се разпространи устно, с бързината на огън в сух барут. Хиляди искаха да посрещнат един от най-големите спортисти, които бе имала страната, и го посрещнаха. Загадъчният Дан Колов, който винаги бе заявявал, че е българин, и който направи всичко това име да прозвучи гордо пред света. Дан Колов, който караше и техните сърца да бият по-силно.

Перонът не можеше да събере всички. Улиците пред гарата бяха препълнени.

На километър преди района на гарата, край железопътното трасе се бе образувал шпалир от хора.

Точният друг път „Ориент експрес“ сега закъсня с три минути.

Когато изригващият дим локомотив се показа, свирката му тържествено пробуча. Грейналият машинист поздравяваше събраното множество и сочеше назад. Влакът приличаше на грозд — така отрупани бяха прозорците. От земята се мъчеха кое от показалите се по прозорците лица най-много прилича на бореца. Всред цялата многобройна тълпа надали имаше и десет души, които да познаваха Колов лично. А и тези, които биха могли да го познаят — майка му и братята му — го помнеха още като дете. Всички останали бяха виждали само снимките му.

Когато влакът спря, посрещачите все още търсеха с очи и се припознаваха. На прозореца на Колов имаше само две лица: това на Хари Стоев и Иванчев.

— Той е тук! — извика архитектът и навалицата около вагона им се сгъсти.

— Дан Колов! Дан Колов!

— Да живее човекът, който прослави България!

— Слава на непобедимия борец!

В купето най-силният човек мълчаливо бършеше сълзите си.

— Братя, та трябваше ли… — прошепна объркан и безпомощен той. — С какво съм за…

Иванчев го избута напред:

— Покажи се на хората, бай Дончо! Те са дошли да те посрещнат!

В коридора Дончо още веднъж почувства пристъп на нерешителност.

— Хайде! — подкани го и Хари. — Не бой се, Дан, ти си в България!

„Ти си в България, Дан!“ — това се заби в съзнанието му. Виждаше пред себе си жълтеникавата, неугледна Софийска гара, по която липсваха блестящото стъкло и алуминий от гарите на Запад и Америка, и въпреки това усещаше някаква топлота.

И друг път Дан Колов бе посрещан от тълпи. Но в тази тук имаше нещо друго, което не бе почувствал нито в любопитния Парж, нито във враждебното Токио.

Хари Стоев за последен път избута своя приятел към вратата и я отвори.

— Дан Колов, Дан Колов! — извикаха някои.

— Хари Стоев, Хари Стоев — поправи се тълпата.

Хари за миг се стъписа. Полицията с труд бе освободила десетина квадратни метра пред стъпалата на вагона, от който трябваше да слезе знаменитият борец. Зад сините униформи хората махаха приятелски.

— Ура, Колов!

Когато се разнесе този вик, тънкият полицейски кордон се разкъса и празното място мигом изчезна.

Дан Колов не можа… да стъпи на родна земя. Рамената под него го лишиха от първия миг на сладостното съпротивление. Той се люшна във въздуха и заплува над главите на множеството, лек като перце.

Извън перона тълпата се вълнуваше и напираше. Изведнъж желязната врата между Източната и Западната гара с трясък се разтвори и от нея рукна народ. Над главите на плътно сбитите възторжени хора, издигнат върху протегнатите им ръце, се „движеше“ героят на България.

— Дан Колов — гръмна множеството, неуспяло да си пробие път до гарата. — Ура, Колов! Да живее Дан Колов!

Двете тълпи се сблъскаха и спряха на място. Тези, които носеха прочутия борец, също спряха, притиснати от хората, които искаха да бъдат по-близо до него. Сега Дончо и да искаше, не би могъл да слезне, така гъсто бе множеството. Под него не можеше да се хвърли и игла.

— Братя! — повтаряше само той. — Братя! С какво съм заслужил?…

Човекът в ръцете на хилядите изглеждаше малък. Костюмът му от чер английски плат се омачка, сакото загуби всичките си копчета. И може би поради това той някак изведнъж се сля с тълпата.

— Ура-а, Дан Колов! — викаха отвсякъде.

Борецът размахваше меката си шапка, която също пострада от възторжения ентусиазъм, и приветствията станаха още по-силни. Ако до Софийската гара бе дошъл човек с вид на елегантен чужденец, то там бе слязъл един обикновен Българин.

На гарата нямаше речи. Нямаше никаква официалност. Представителят на правителството изобщо не можа да си пробие път през множеството. Единствената заслуга, която можеше да му се припише, беше това, че успя да се погрижи за багажа на пристигналия.

Добрал се най-после до земята, Дан Колов вървеше начело на най-величествената манифестация, ставала някога по такъв повод.

Няколкостотин метра след него все още имаше хора и от всяка къща излизаха нови.

Така пристигнаха до „Юнион палас“, където Кардинала беше заангажирал място още от Париж. Тук милото безредие отстъпи място на неща, без които не бе минавало посещението му в нито една страна.

— Ще имате ли срещи в България?

Той не искаше да има срещи, беше дошъл да почива и да учи младите, но народът не искаше личността Дан Колов, не искаше Дончо Колев, той искаше да види прочутия борец, със славата на който се гордееше, и шампионът отговори:

— Да!

— Какво ви накара да станете професионалист?

— Какво ви накара да станете изобщо борец?

— Вярно ли, че двадесет години не сте побеждаван?

— Живеят ли добре българите в Америка?

— Доволен ли сте от професията си?

— Спазвате ли режим?

Въпросите умориха Колов и той се прибра в стаята си, но беше твърде развълнуван, за да почива. В същия момент шумът под прозорците му някак позатихна.

Майката на Дончо, немилостиво избутана от тълпата на гарата някъде далеч от любимия син, когото тя копнееше да посрещне, най-после си бе пробила път сред множеството. Малка група след нея любезно й показваше пътя. Беше пълна, зачервена, истинска здрава, българска селянка, която не знаеше какво да прави с щастието, така неочаквано изсипало се на главата й. Някога тя със сълзи на очи бе изпратила на гурбет едно дрипаво селянче, а днес, на гарата, с трепет се взираше в елегантния мъж, понесен от възторжената тълпа. Беше ли това нейният син?

Вратата на дончовата стая се отвори без почукване. Застанал с гръб, той се обърна и видя на прага стара жена в селско облекло. Зад нея съучастнически усмихнати лица, нещо трепна в него.

— Мамо!

— Дончо, сине мой!

Двамата се спуснаха един към друг. Някой деликатно затвори вратата. Но само след секунда тя отново се отвори и вътре нахълтаха братята му.

Стаята отново се изпълни с шум и живот.