Фабрис Лардро
Безвремие (9)

IX

След световната война — един милион жертви, ранени и изчезнали — започна литературната война. Цивилизована на повърхността, невъоръжена по принцип, но също толкова безмилостна, повярвайте ми! С Айлин се прибрахме във Франция през пролетта на 1919 г. Списанието НРФ току-що бе започнало да излиза отново след петгодишно прекъсване, цяла вечност мълчание, и внезапно страстите се отприщиха, писателите бяха на нож, на ръба на разцеплението, на литературния взрив! Каква беше причината за конфликта? Една уводна статия на Жак Ривиер, проповядваща „чистата литература“ и отказ от политическа и морална ангажираност. Само това. Много бързо статията вся раздор и раздели компанията на два лагера: в единия бяха Жид, Гастон и Копо, влюбени в чистото изкуство — естетиката преди всичко — в другия Шлумбергер, Друен и Геон, борци, които говореха за „морална или социална ефикасност“. Най-накрая се обединиха на улица Мадам, прибраха ножовете и забодоха отново носове в ръкописите си, но конфликтът си беше доста тревожен! За да ги сдобри окончателно, Гастон отложи за следващата година издаването на Момичетата в цвят на Марсел Пруст и реши да публикува Смърт на кредит II още през есента. Кратко и ясно. „Този текст може да отговори на изискванията на двете страни“, ми обясни той сериозно, като фин стратег. „Този роман извършва революция на езика и въвежда език на революцията: няма човек, влюбен в изкуството и привърженик на свободата или правдата, който да може да остане безразличен към него!“ Гастон не грешеше, той имаше нюх… Смърт на кредит II излезе през септември 1919 г. Продажбите вървяха добре, а критиката беше благосклонна (да подминем студения душ във Фигаро, който ме нарече „анархист“ и „гробар на фрееееееееенския език“), и така романът ми, благодарение на активната подкрепа на Леон Доде и Люсиен Декав, спечели Гонкур с два гласа пред Дървените кръстове на Доржьолес. Айнщин на върха! Айнщин ликува!

На този етап от разказа съм длъжен да отговоря на основателното запитване на читателя: какво стана с Луи-Фердинан Детуш, господин Селин? И той ли пропадна по същия начин? Певец-алкохолик? Вечно мърморещ почти сляп лекар? Какво ли изпитва, докато чете Айнщиновите творби, в които се разкрива неговото съществуване? Дали ще се покаже? Ще предизвика ли скандал? Дали все още може да пише, след като съзнанието му е било ограбено? Истината е, че след като творбата беше публикувана, съдбата реши, че е излишно да продължава живота на нейния автор. Ето приблизително как станаха нещата:

Представете си равнина, или по-скоро безкрайно равно поле, представете си реки, канали, канавки, които единствени го нарушават, представете си конници в полето, конници под бомбите, обезумели жребци, които отиват на север. Poelkapelle. Трябва да си върнем Poelkapelle! Голяма работа! Ще можем ли поне да се изкъпем? Въобразявате си. Един конник преминава през тресавището, язди коня си в апокалиптична атмосфера. Скоро ще се свечери. Мъжът (броненосец от 12-и полк) се връща в базовия лагер след свързочна мисия. Гледа право пред себе си и не забелязва скрития в засада стрелец, който натиска спусъка. Куршумът не е предназначен за него, но рикошира върху някаква метална повърхност, може би каска, предмет, чиято изключително плътна атомна структура оказва съпротива, та той рикошира, както казвах, и след като пробива бронята, разкъсва плата на униформата, преминава през кожата, после счупва ребро и изморен от това пътешествие, се свива в един туптящ орган, който, след анонимното му излизане от военния завод, отвратителното съжителство с други муниции, военни серии, патриотични отрепки, му предоставя заслужен отдих. Конникът, на име Луи-Фердинан, няма избор и се сгромолясва. Датата е 27 октомври 1914 г. За Фердин битката при Ипр е приключила. Завеса. Никога няма да напише и ред — ще запише единствено себе си — трагично и без перспектива — в покосените бойни редици. О, знам, че тази версия противоречи на всички биографии, но мога да ви уверя, че събитието е автентично. Ето, за недоверчивите, дори извадка от писмо, което капитан Шнайдер изпрати на бащата на жертвата:

Близо до Ипр, на 28 октомври 1914.

Драги господине,

Синът ви беше улучен на следващия ден, след като ви писах, че е добре! Така е на война, тук по-малко отвсякога можем да гарантираме какво ще се случи през следващия час! Умря мигновено и тялото му бе изнесено от пехотинците. Държа се храбро, посрещаше с гърди куршумите, с ентусиазъм и храброст, които не го напуснаха от самото начало на военните действия. Приемете, драги господине, най-искрените ми съболезнования.

А. Шнайдер.

Случаят е приключен, да не чувам повече за Фердин.

* * *

Лудите години, период (както личи от името) на еуфория, който историците единодушно разполагат между 1919 г. и 1929 г., предизвикват най-безумни коментари и измишльотини, говори се за шампанско, чарлстон, сюрреализъм, никой не пропуска да спомене щурите кабарета, където се изсипва цяла клика от прокълнати писатели. Бих желал, ако позволите, да споделя с вас моята гледна точка по отношение на този феномен, който се свежда до три елемента: едно писмо, юмручен бой и една лекция.

Да започнем с писмото, ако желаете. Внимателният читател със сигурност не е забравил краткотрайната, но пълноценна връзка, която имах с една очарователна студентка на име Виолет. Честно казано, в съзнанието ми нещата бяха приключили, заровени в паметта, старателно подредени в мозъка ми в раздел плътски наслади. Оттук нататък тя трябваше да бъде само стимулант, който архиварят изважда, когато ритъмът на модерния живот стане прекалено непоносим, тогава трябва бързо да се съживи историята, да се оцветят картинките, да се преоткрият всевъзможни усещания, за допир, обонятелни, визуални, вкусови и внимателно да се напаснат, за да е сигурно, че всички измерения на сцената се радват на пълен синхрон. Признавам, че често си пусках този вътрешен филм, чиито елементи се опитвах да подредя възможно най-добре, като се хващах и за най-дребния детайл, способен да засили реализма, разположението на възглавница, силата на осветлението, цвета, размера и материята на женско бельо. Ефектът беше понякога впечатляващ, почти толкова въздействащ колкото машината, пардон, затворената крива на времето, за момента парализирана, която ме беше довела до тази история (но, успокойте се, въпросната машина ще влезе отново в употреба). Колкото и реалистична да беше картината, си оставаше само в моето съзнание. Поне така си мислех. Докато един почтен френски гражданин, изпреварвайки патриотично една практика, която в периода от 1940 до 1944 щеше да стане високо ценена, изпрати анонимно писмо на Айлин. В този парцал от две страници, изписани с дребнав почерк на посредствен човек и навяващи мисли за нещо толкова сериозно като спасението на обществото, въпросният писмописец разказваше твърде подробно обстоятелствата, причините и последиците от онова, което трябваше според собствените му думи да се нарече „гнусна и напълно долна афера“. Според автора на тази алтруистка поезия трябваше да получа смъртно наказание, да ми сложат ташаците на дръвника! Айлин намери писмото на Коледа през 1920, когато се върнахме от Ирландия. Бяхме заминали в Дъблин, за да присъстваме на погребението на Лиам: горкичкият беше убит по време на келтски футболен мач от специалните английски сили, Black and Tans, като репресия срещу екзекутирането на британски военни — цирозата в крайна сметка бе победена от политиката. Съпругата ми се възмущаваше от положението в страната, където в кървава игра на пинг-понг правителството на Нейно Величество, упражняваше безмилостна репресия върху движението за независимост. Атаките на ИРА идваха в отговор на полицейските акции и обратното. Омраза, насилие изпълваха новините. Сякаш нарочно, в духа на библейска символика, която Мама много харесваше, доносническото писмо пристигна в деня след разделянето на Ирландия — 22 декември 1920. Спомням си големия хол в апартамента на улица Университетска, голямата библиотека, където бяха подредени преводите на творбите ми, виждам отново лицето на Айлин, докато разчиташе посланието, първо с известно спокойствие, правилни черти, спокойни, после ритъмът се ускори и стана хаотичен, сбърчени вежди, свити устни — тя, бързаща да свърши. След кратко мълчание произнесе присъдата, после това изречение, изречено с много странен металически глас: „Ще се втурнеш да ме успокояваш и ще ми кажеш, че всичко е лъжа, нали?“ Аз съм човек, чийто морален живот може да послужи за пример, но ми е трудно да лъжа, най-вече в този случай, поставете се на мое място. Притиснат от твърде реалистични подробности, които ме караха да мисля, че автор на писмото не е никой друг освен самата Виолет, решила да си отмъщава дявол знае за какво — жените имат склонност да се престарават, често театралничат, доволно драматизират — та казвах, притиснат, или по-скоро оплетен от чувство за вина, което винаги ви обзема навреме, си признах. Последва второ мълчание, малко по-продължително, малко по-мъчително от първото, виждах как атмосферата видимо се влошава, като въже, което гори, разнищва се и в крайна сметка се скъсва, тъй като не сте съобразили тежестта на товара. Вашият уважаван разказвач, който умее да намира вдъхновение в решителни моменти, избра този миг, за да произнесе помирителните думи: „А Гастон? — чух гласа си да произнася — може би можеш да ми обясниш какво правиш с него, след като започнахме с признанията!“ Добре го изигра, Алберт, наистина добре, направо майсторски! По чиста семейна логика красивата жена, която споделяше живота ми от близо петнадесет години, напусна стаята след ново мълчание (третото), което този път прозвуча като погребален камбанен звън. Трябва да призная, че от няколко седмици нещата се натрупваха. След като световната война приключи у Айлин отново се роди надеждата за поколение и тя поде своя кръстоносен поход за възпроизводство. Щеше да навърши тридесет и девет години. Вече изобщо не се шегуваше. Въпросът беше на живот или смърт. Притиснат да взема решение по въпроса за бащинството, най-сетне признах моя жалък недъг. И понеже едно откровение води до друго, признанията ми бяха пълни и поучителни: разкрих не само физическата последица от прекараната заушка — безспорна и доказуема — но и причината. Така разказах как между двайсетата си и трийсетата си година се срещах с очарователни създания в алеите на Булонския лес. Пълна яснота относно предоставяните услуги въз основа на първичен икономически обмен (съвокупление и/или фелацио срещу предварително договорена сума пари), но те можеха да се окажат допълнени с бонус, който обикновено откривате по-късно, имам предвид венерическите болести. Бях щастливият ползвател на подобно гаранционно обслужване, всъщност двойно, тъй като ви дава като екстра стерилност: сперматозоидите ви са скапани, за боклука!

Знам за какво си мислите: за пореден път Алберт излъга — баламосва ни с историята си за възпаленото ухо, с диверсията на малките Риве, а всъщност господинчото ходел по курви! Извинете ме, но невинаги е необходимо да разказваш истината, уверявам ви. Мама изобщо не разбра за нощните ми експедиции, ненене, измислях си, че отивам на някакъв студентски купон, оставях телефон, на който никога никой нямаше да отговори и поемах към западната част на Париж. Защото, нали разбирате, видеокасетите са хубаво нещо, но не дават отговор на всички въпроси, животът иска конкретни преживявания! Зад волана на своята малка кола (подарък за двадесетия ми рожден ден от една малко ексцентрична леля), която на всеки завой можеше да предаде Богу дух, Алберт отиваше в гората на разврата. Винаги ми трябваше много време, докато избера, което, впрочем, е малко странно, като се има предвид колко си приличат в нощта гримираните лица, провокативните силуети, кожа-деколте-жартиери-мрежести чорапи. Времето за размисъл вероятно беше начин да си докажа, че все още управлявам съдбата си, не идвах тук като последна възможност, изтощен, незадоволен скапаняк, на когото му потичат лигите пред първия срещнат задник: не, разбира се, че не, бях авантюрист на плътта, изследовател на модерната нощ. Впрочем в желанието си да рискувам отивах твърде далеч — пред шармантните служителки аз изразявах желанието си срещу значима надбавка да не използвам презерватив. Естествено, че това ме погуби: зловещи бактерии завладяха уретрата ми и в крайна сметка заразиха урино-гениталния апарат. Ето ви го Алберт — завинаги стерилен! Тази перипатетична авантюра никак не се хареса на Айлин. Желанието й за дете нямаше да може никога да бъде удовлетворено — черна точка за мен, много черна.

Котировката ми пострада и по повод на събитията в Ирландия. След смъртта на кмета на Корк вследствие на гладна стачка, международното мнение започна да се вълнува, притискаха Лойд Джордж, премиера на Англия, да намери решение на конфликта, който се задълбочаваше с всеки изминал ден. Много известни британски писатели като Джордж Бърнард Шоу, Бертран Ръсел или Честъртън се ангажираха в името на „зачитането на основните принципи на закона и свободата в Ирландия“. Но не и Айнщин. „Алберт, ти наистина прекаляваш! Как е възможно авторът на «Одисей» да остане безразличен към подобна ситуация? Всички очакват да дадеш знак! Това, че на твоята възраст (тя беше казала «на твоята възраст!») не можеш да излезеш на улицата или да се биеш с пушка в ръка, все още може да се приеме, но твой дълг е да събудиш съзнанията, да служиш на народната кауза!“ Решаващият фактор, който допринесе за моето разжалване, не беше толкова моята неутралност, а страхът. Айлин го прочете по лицето ми в деня след погребението на Лиам. След като бяхме изпълнили дълга си, аз наистина исках възможно най-бързо да се върна на Континента, да продължа парижкия си живот: по келтските земи атмосферата беше наелектризирана — нима преживяхме световната война, за да се набутаме в друг капан, да ни отнесе от заблуден куршум като Фердин, хайде да не се престараваме! Сцената, която трудно мога да потопя в приблизителността на спомените, моментното вълнение или нещо като разстояние, изплува много ясно. 18 декември 1920, Дъблин, 12 Мериън Скуеър Норт, около трийсет часа и трийсет минути. Тъй като слугите са в отпуск, сме сами с жена ми в големия салон, чиито високи прозорци гледат към площада. Леден дъжд се сипе косо и залива декора: в парка дърветата и храстите лъщят като в тропическа гора, свити под чадърите минувачите сякаш се скитат безцелно, изгубени в една необичайна, анахронична пищност, нарушавана единствено от рядко преминаващите коли, които ви връщат в реалността. Стоя на прозореца, с чаша шери в ръка, когато отеква тътен. Малко вероятно е да е гръм в този сезон. Нима е оръжеен изстрел, предвещаващ възможна престрелка? Започвам да треперя, изпускам чашата си, тя се счупва на паркета, а аз започвам да плача и да моля съпругата си да „се приберем в Париж“. Дали в този миг тя все още е моя съпруга? В този миг тя много добре видя малодушието, което се изписа на лицето ми, и без да коментира, без дори да ми възрази, ми подхвърля следния отговор: „Разбира се, че се прибираме, виж се, какво друго можем да направим?“

Ниският дебеланко изгоря и политически, и генетически, и емоционално, общо взето, спукана му е работата. Това лесно обяснява конфликта, а после и бързата раздяла, която произтече от това анонимно писмо.

Приключихме с епистоларната глава, да преминем сега, ако желаете, на въпроса за юмручния бой, който отчасти е следствие от писмото. Както ви казах, Айлин излезе от стаята, след като прочете посланието. Тя не излезе веднага от живота ми или по-скоро не ме изгони веднага: в изблик на християнско милосърдие искаше да ми остави време да си намеря ново жилище. (Занапред щях да живея от собствените си доходи, но държа да отбележа, че можех да поема наема си незабавно). И така, изживяхме някакъв преходен период. Огромният апартамент на улица Университетска с многобройните си уютни стаи бе напълно подходящ за целта. Бяхме навлезли в ерата на съвместното съжителство, на подозрението и на дребни заяждания, когато се засичахме в кухнята, стратегическо общо помещение, което не можеше да бъде подминато и което трябваше да делим за кратко време. „Тази вечер при студентката си ли ще спиш?“ — ме питаше тя. „А ти спиш ли с Гастон?“ — осведомявах се аз безобидно. „Ами можеш да ни проследиш, ако искаш да разбереш — ми отговаряше тя сухо — в стила ти е…“

Как можеше да си помисли, че съм способен на подобна дребнавост? Елате ми на помощ, драги читателю, сега вече ме познавате добре, елате ми сега на помощ. Защото, трябва да знаете, аз никога не съм се унижавал до подобни деяния, всъщност само един или два пъти, не съм ги броил наистина, може би три или четири пъти — кой не би изгубил самообладание при подобни обстоятелства? Да, наистина бе долно, дребнаво, но вярвайте, беше по-силно от мен. Щом съпругата ми излезеше, аз се обличах набързо, слизах по вътрешното стълбище и след като оставях необходимото при едно проследяване разстояние, което се прави по правилата, започвах моето разследване. Най-често Айлин имаше среща с моя издател пред гарата Орсе. Издокаран като принц, Гастон я чакаше, като пушеше небрежно цигара Житан, най-безобидно и се правеше на изненадан, когато партньорката му пристигнеше. Трябва да призная, че нашият симпатяга беше надарен, оставяше жените да го търсят, умееше да предизвиква желанието им. Видът на сияещото лице на Айлин, когато съзираше своя спасител, беше истинско мъчение за мен: сякаш някакъв каторжник, пуснат на свобода след години на страдание. Нима бях мъчител? Хайде, бе! Само това остава да си помислите! Понякога, ако времето го позволяваше, се случваше да се поразходят по кейовете, но най-често взимаха такси и отиваха в някое кафене или шикозен ресторант: Максиме, Ларю, Пре Катлан, Вебер енд Ко (Гастон можеше винаги да си позволи да удължи този списък, нали спекулираше на гърба на авторите си). Гастон обичаше също романтичните разходки с каляска в Булонския лес: нежно сгушили се на седалката, наивно усмихнати като влюбени, оставяха се да ги разкарват из алеите като телета на товарна гара. Да, добре чухте, влюбени: господин Гастон пускаше ръка около врата на Айлин и това не оставяше вече никакво съмнение. Последната (но съществена) несигурност се съдържаше в този въпрос: дали се бяха или не? Времето, както би казал приятелят Софокъл, бди над всичко и скоро получих отговор.

В един хубав мартенски уикенд Айлин си стегна куфара, уж за да ходи на гости на някаква приятелка, която живеела в Монпелие. Проследих я тайничко и както и предполагах — за целта не се иска да си много начетен — я видях да се качва в колата на Гастон, който я чакаше на обичайното място. Без да губя време, седнах в паркираната на двеста метра, със запален двигател кола, в която ме чакаше шофьорът. „Следвайте отдалече тази кола.“ Проследяваме значи гълъбчетата. Шофьорът ми, признавам, следваше безупречно ритъма на движението, внимаваше за завоите и изненадите на пътя, владееше с голяма лекота изкуството на преследването. Голям купон. Въпреки това талантът му не беше чак толкова необходим, защото ми беше пределно ясно къде отиват двамата любовници. Както се предполагаше, поехме в посока към Нормандия и след като спряхме да обядваме в Кабур, минахме пред табела, на която пишеше „Бенервил“. Мръсник, извиках (на ум), не исках да изплаша шофьора, който от часове невъзмутимо ме разхождаше из френските поля. Помолих спътника си да паркира на около петстотин метра от жилището на Галимар. И така започна периодът на изчакване или по-точно на обмисляне на бъдещите действия. Исках да им оставя време, да проверя дали опасенията ми са основателни или не. След подготовката за решителното събитие, в тясното, озвучено от потропването на мартенската суграшица купе, аз рязко изскочих от колата и с вдигната яка на пардесюто си, поех. Мръсник, си казвах (все така на ум), докато се изкачвах по алеята, която води до замъка, дори не може да я изчука в хотел, а трябва да го прави в семейната си къща! Какъв развратник си, Галимар! Айнщин, обзет от гняв. Понеже познавах добре мястото, не ми трябваше много време, за да проникна в дома, да се кача по стъпалата на централното стълбище и да стигна до стая, разположена на първия етаж. Сцената, на която тогава станах свидетел, трябва да призная, си беше класическа: предхождана от стенания, дихателни изменения, следващи случайна крива, която нямаше нищо общо с астмата, замърсяването на околната среда или някаква спазмофилна семиология. Дори можем да я схематизираме според логико-математическите правила на геометрията. Да вземем три елемента, наименувани съответно:

а) (любовникът),

б) (невярната жена),

в) (рогоносецът).

Тези три елемента образуват първоначално равностранен триъгълник, тоест фигура, записана във всички учебници по геометрия, кошмарът на всички ученици, чиито три страни са равни помежду си. От символна гледна точка това означава, че наличните страни са еднакво значими. Но в разрез с морала два от елементите ще изиграят една цинична и наистина отвратителна игра. Положението обаче е ясно: той (рогоносецът) е в правото си; тя (съпругата) е съгрешила; той (любовникът) е притеснен — още повече, че е приятел на рогоносеца. Морално според последния е да вземе превес над съучастниците си, да наложи своята гледна точка, как пък не! И става онова, което се случва в един обречен на провал триъгълник: в) дестабилизиране, намаляване на пространството, свиване на полето за действие и от равностранен триъгълникът се превръща в равнобедрен, тъй като а) и б) се сливат в порив на съвършен миметизъм. В тази последна конфигурация в), който представлява основата на пирамидата, получава полагащия му се дял — т.е. вижда как пространството му намалява, намаля, намал, нама, нам, накратко, дали като при Балзак, но то се смалява като истинска шагренова кожа, докато изчезне напълно.

Мръсник, самонавивах се аз (вътрешно и външно), след което, противно на всякаква математическа логика, блъснах дивашки вратата и пред мен се разкри гледка, която ми се струва безполезно, бих казал излишно, да ви описвам.

Издателят ми стана пръв. Слушайте, Алберт, ще ви обясним — разиграваха се задължителните фигури — не, остави ме да говоря, Гастон, слушай, Алберт, какво правиш тук? Не ми казвай, че си дошъл от Париж да ни шпионираш! Вижте, Алберт, това не поставя под въпрос литературната връзка, която ни свързва, ще ме оставиш ли да говоря, Гастон? Алберт, по-добре излез, мисля, че между нас нещата са ясни завинаги, после се изпълниха полусвободни фигури: Гастон, излизайки от леглото, библейски протяга ръце, в опит за помирение, слушайте, Алберт, всичко това е смешно, няма как да е смешно, мръснико, край на шегичките — след което вашият уважаван разказвач предприема фигура от волната програма, завършваща с един як десен удар, който поваля нахалника на килима. „Жалък тип“, чух, докато слизах по стълбите. Заключих, че делото бе стигнало до своя край. Окончателно.

Айлин поиска развод още на следващия ден (и го получи).

Гастон предприе същото по отношение на Ивон.

Ох, 1921 беше богата на обрати, истинска игра на домино, чиито части най-накрая падат от масата и се строшават на парчета, които играчите стъпкват. Като начало Айлин и Гастон напуснаха домовете си и се настаниха на авеню Дьо л’Опера. Тъй като апартаментът на улица Университетска беше обявен за продажба, бях помолен да напусна дома незабавно (за съжаление трябва да кажа, че Айлин не прояви никакво снизхождение, беше по-безмилостна и от съдия-изпълнител, истинска хиена!). Намерих убежище на улица Жакоб, в малък двустаен апартамент с размери, подходящи за новата ми самота — велик писател в изгнание.

Едно зло никога не идва само, внезапните жилищни рокади се отразиха на издателския ми живот. НРФ, която сега се наричаше „Книжарница Галимар“, току-що се беше преместила на улица Гренел. Нови физиономии се бяха появили в редакционния съвет, сред които някой си Жан Полан, бъдещият сив кардинал на Гастон. Държеше се студено, умен до степен да ти стане антипатичен, чист интелектуалец. Не можеше да ме понася и изобщо не го криеше (дали и той като Набоков бе разкрил измамата ми?). Това ново положение, добавено към конфликта на интереси, който ме конфронтираше с директора (бях му счупил носа, а в такъв случай трудно се стига до споразумение), доведе до скъсване. Въпреки договора, който имахме за бъдещи творби, Гастон ме освободи. Чупката, шишко, иди да си играеш другаде!

Дали след ужасната 21 година числото 22 нямаше да ми донесе щастие? Ами! сриването продължи. Получих известие за смъртта на Джеймс, траурен плик с кръст, който изсвирва реквием, докато го разпечатвате. Беше починал по време на операция, която е трябвало да спаси зрението му. Най-накрая го бях склонила, обясняваше ми Нора в писмо, пълно с угризения, вече почти не можеше да се движи без наша помощ — само няколко дни преди операцията заради каприз — нещо обичайно за него — едва не се удавил на пристанището в Триест (спънал се във въже и се озовал във водата, откъдето моряците го измъкнали в последния момент). Нора се упрекваше, че е настоявала: Исках да му възвърна зрението, а ето че завинаги потъна в мрак!

Погребението (по изричното настояване на Джеймс, като проява на последна почит към Одисей) се състоя на гробището Проспект, в Дъблин, в първите дни на април. Няма нужда да се спирам на това обстоятелство, още по-отвратително от погребението на Джон Бойл. На церемонията се запознах с едно седемгодишно хлапе с хитри очички, Леополд, който се държеше за полата на Нора. Синът на Джеймс. Копие на баща си. Бъдещ писател? Оперен певец? Кой знае.

След необходимия минимален престой в Ирландия, времето беше отвратително, страната ставаше само за погребения, през всеки сезон валяха трупове, при завръщането си в Париж намерих друго известие, този път за раждане. Айлин и Гастон, вече като мъж и жена, с радост известяваха за раждането на дъщеря им Лучия. Мръсници. Трудно ми е да ви опиша състоянието на дълбоко униние и на потиснат гняв, което ме обзе при тази новина. Чувствах се несправедливо отхвърлен от Историята, шейсетгодишен осъден старец с отложена екзекуция, когото млади сополанковци бързат да запратят в гроба. За кой се мислеше този нищожен Галимар? Само да ми падне, пак ще го смеля! Да, изпитвах омраза, чувство на безспорна несправедливост. Но днес ясно си давам сметка, няма защо да крия, бях един сбръчкан, дърт глупак с увиснали ташаци, с отпуснати телеса, с къдрави бели косми, прасе, на което трудно му става и което изгубва красивата си, млада и съблазнителна съпруга и не може да направи нищо, ненене, три пъти не, само да гледа как всичко свършва, позеленял от потиснатия гняв, патетичен, напразно хленчещ, после свършва в кръчмата, редовен клиент на бара, сред малцови вълни, на външен вид сглобен, но всъщност разглобен, облян в сълзи, безподобен глупак, подут от хмел, напред-назад до кенефа и обратно, забравен обществен писоар, клозетна чиния на императорите, дърпате водата, да го всмукне дупката до дъно: край — Галимар поема щафетата, себеотдава се, за да поведе красавицата към удоволствието, към майчинството, всъщност мъжка солидарност, солидарна кастрация, на това му се вика благороден жест — да те отмени с простатата си.

Инструментът на моето възкресение се нарича Бернар. Чрез него преминавам към третата и последна ключова дума от тези луди години, имам предвид речта. Преди да стигна до четенето на глас, да опишем божествения месия: доста блед четиридесетгодишен мъж, по-скоро нервак, с малки черни мустаци, пали цигара от цигара. Фамилното му име? Грасе. Най-големият враг на Гастон, пряк конкурент в издателския бизнес. Да кажа, че водеха война, ще е мек евфемизъм, всяка минута беше битка за най-ценното нещо на земята: литературата. Когато се срещнахме, Бернар беше в много добра форма, беше привлякъл автори като Малро, Мориак, Монтерлан, Сандрар… Що се отнася до пазара, точно беше постигнал всички рекорди, продавайки с камиони Мария Шапделен, канадска сага на един бретонски дървосекач, господин Луи Емон. Книгата беше толкова интересна, колкото епизод от Бъфало Бил при индианците, но чрез нея издателят си позволяваше лукса да публикува истинска литература. Ето тук се появих и аз. Бернар веднага се заинтересува от предложението ми: няколко дни след първия ни разговор, в самото начало на 1923 г., подписах железен договор в кабинета му на улица Сен-Пер. Новият ми издател, който изобщо не бе успял да преглътне преминаването на Марсел Пруст към Галимар (Пруст беше напуснал този свят преди няколко седмици с грандиозно погребение в Пер-Лашез, на което се бяха събрали Клубът на жокеите в пълен състав, херцози, херцогини, всякакви банкери и естети), та казвах, Бернар буквално ликуваше при мисълта, че ще съобщи новината на своя събрат и противник: току-що му беше задигнал автора на Смърт на кредит, стълб на модерната литература! Гастон, противно на всякакво очакване (вижте до каква степен новият му семеен живот го обсебваше) дори не реагира бурно, както някои очакваха — просто отчете факта, нищо повече.

Бернар не бе по-голям филантроп от Гастон и затова незабавно му предадох нов ръкопис, който щеше да завърши трилогията Смърт на кредит. Озаглавена навремето от Фердин Оркестърът на палячовците, тази последна част разказваше, в апокалиптичен стил, приключенията на Бардаблум в някакъв фантасмагоричен Лондон. Грандиозно, просто грандиозно! Едни и същи причини водят до едни и същи резултати, кланът на гласувалите „за“ се противопостави също толкова енергично на клана на тъпанарите, гласували „против“, хегемонисти и болни по фрееееенския език. Бернар направи всичко възможно, за да разпали тези полемики, които увеличиха продажбите и изстрелваха продукта начело. Грасе не си щадеше силите, не отстъпваше пред никакво усилие, не пропускаше никакъв източник на реклама! Освен червените ленти върху обложката, рекламните брошури и всякакви промоции с автографи му дойде идеята да заснеме с мен клип в Лондон, пред Тауър Бридж — декор в романа — предназначен да се разпространява в киносалоните — бях навсякъде, Айнщин бестселър, on the top^[1]!