Фабрис Лардро
Безвремие (7)

VII

Малко и? Главно И? За каква история става дума? Сред многобройните събития, открояващи се в живота ми по онова време, би трябвало да спомена една среща, една жена, честно казано, готино парче, извор на удоволствие в мекото легло, привличащ/привлечен екземпляр, но се въздържам, отлагам, налагат се други факти, изплуват образи, равна повърхност, правоъгълна, приблизително сто и двадесет метра по дължина, деветдесет на ширина, ниско окосена трева, големи бели линии, декорът, да кажем по-скоро гредите, е побит. Защото градинарят, мъж, очевидно лишен от вкус, небрежен чиновник, който си брои стотинките на края на месеца, обзалагам се, е лепнал на всеки край рамка от бял метал с мрежа на широки дупки. Какво се надява да хване? Огромни пеперуди? Странен ентомолог… Преследвал е симетрията чак до нейните злокобни и последни укрепления, като е избрал да центрира гредите, така че те са едни срещу други, така че и Айнщин, защото става дума за мен, да се озове на края на игрището, зорък вратар, отговорен и бдящ часови. За момента е спокоен, действието се развива на другия край на стадиона, топката се движи, да, дълго напречно подаване на Комбет към Галимар, преодолява с дрибъл двама играчи от противниковия отбор, прониква във вражеските редици, подава на Ривиер, да, той поема, кратко надиграване с Фурние, противниковата защита е разбита, отново Галимар… който загубва топката, но играта продължава, внимание, Тардьо отнема топката, подава наляво на Жироду, леко го избутват, но съдията свири непряк свободен удар, добро решение, топката сега е на разстояние шестнадесет метра, Галимар е на линията, ще може да бие, ето, ето, о, не, ударът е спрян, започва контраатака, сега трябва бързо да се върнат, сините са останали без сили, невинаги е лесно, ето, внимание, червените се приближават, преодоляват защитниците един по един, остава само Сю, последно укрепление срещу противника, на Сю не му остава нищо друго, освен да го спъне. Централният нападател на червените — първокласен артист, кълна ви се, италианец или аржентинец, се строполява с гръм и трясък в наказателното поле, като подкосен от невидима картечница. Съдията свири нарушение и дава жълт картон: изпълнява се дузпа. Нашият капитан, Тардьо, отива да разговаря с мъжа в черен екип и се опитва безуспешно да го убеди: божествената присъда не се оспорва. Топката е поставена с маниакално старание върху белия кръг, разположен на единадесет метра от вратата — моята врата. Позната ли ви е тревогата на вратаря, когато се бие дузпа? Уверявам ви, че е огромна, особено когато се случва три минути преди края на мача, а резултатът е нула на нула. Всички погледи на екипа са обърнати към вас, наблюдават ви с умоляващи очи, хайде, Алберт, покажи ни майсторството си, можеш да го направиш, вече си го правил, съсредоточи се! Съсредоточавам се, съсредоточавам се, повярвайте ми, аз съм рис, гепард, истинска котка, фиксирам противника с убийствен поглед, ще скоча върху топката, ще я направя на пух и прах. Изпълнителят е на място, изсвирване, той се засилва. Ето, жребият е хвърлен, топката лети във въздуха, всички са затаили дъх. Айнщин в готовност да я поеме, Айнщин в движение, героят в действие. Моето кредо? Копчето на съдбата, ляво/дясно, дясно/ляво, да избера една страна, да се доверя на бездната, да скоча в неизвестността. Това е моята трагична страна, няма как, нося Расин в душата си, имам мисия, трябва да се хвърля, да дръзна, да придам на окаяните ни игрища малко омирова нотка. За да обобщя действието и да припомня финала му, да бъдем методични:

1) Един космат тип се засилва и ритва с всички сили един кожен предмет.

2) Един набит тип, за да сме верни на Павлов, плонжира.

3) Коженият предмет се удря в лицето на плонжиралия.

4) Коженият предмет, отклонен от своята траектория, отскача наляво и след като се удря в цилиндричната греда, почти под прав ъгъл прониква в бялата мрежа и там спира неговият бяг.

5) Плонжиралият, дали поради професионална добросъвестност или в плен на миметизъм, знае ли човек, следва траекторията на предмета и се блъска на свой ред в гредата.

6) Край на действието. Гол! (викат червените). Алберт? (проронват сините).

В напълно замъглените ми спомени, както става по време на кома, първият достигнал до ушите ми звук, когато се събуждам, е гласът на Гастон (лицето му, когато лятното слънце събужда ретината ми, е първият образ, който виждам). Гастон Галимар… моят издател. Той и никой друг ме въвлече в тази спортна епопея. Запознах се с него през 1912 чрез Ларбо. При първата ни среща Нувел Ревю Франсез се помещаваше все още на улица Сен-Бенуа. Честно казано, дупката, която им служеше за седалище, не вдъхваше доверие. Нима щях да поверя бъдещето на Одисей на тази долнопробна книгопечатница, на този дюкян на набързо преквалифицирал се вапсаджия? Ръкописът ми лежеше на бюрото сред планина от документи. Дали го беше чел? Дали поне го беше отворил? Разтревоженият поглед, който хвърлих към моето потомство, докато се ръкувах с него, не му убегна. „Валери, каза той, поглеждайки към моя спътник, прочете много ентусиазирано откъси от вашия роман… (Пауза.) Знаете ли, много неща се изприказваха за Блум между тези четири стени… направо останахме без слюнка.“ „Мен слюнката не ме интересува, а само мастилото“ — отговорих аз. „Прав сте. Да отидем да обядваме… Така ще можем да обсъдим договора.“ Човекът, който ми предлагаше този работен обяд, имаше закачлив поглед, наистина изключителна енергия, той умееше да преценява хората и ситуациите, личеше си, че се чувства удобно, че плува в свои води, цар на словесната еквилибристика.

Договорихме издръжката на Блум в частен салон на „Перуз“, с помощта на бургундски вина и други вкусотии, както си му е редът. Тъй да се каже помарът^[1] е много по-стимулиращ от отвратителните вина от Канарските острови, които пиех в Дъблин с Джеймс. (В тази връзка искам да отбележа, че не съм забравил за г-н Джойс и неговата Нора, скоро ще се появят отново в тази история.) Когато излязохме, преминахме по Пон-Ньоф и отидохме да се разходим в Ил дьо ла Сите. Беше хубав, топъл септемврийски ден, ясен и много светъл. Ке дез Орфевр, където все още не можеше да се види силуетът на инспектор Мегре, беше отрупан с многобройните книги на Алберт Айнщин, с логото на НРФ. Валери Ларбо, който вървеше по средата, не подозираше до каква степен мислите ми се сливаха с тези на Гастон: творбата ми заливаше Пон-Ньоф, аз и Галимар завземахме града, векът ни принадлежеше! Да, знам, че винаги е проява на добър тон да възхваляваш своя издател, да ближеш подметките на шефа е лесно упражнение, но наистина, наистина, този тип ми хареса (поне през първите години, защото после, очевидно…). Често става дума за дребни неща, изражение на лицето, случайно подхвърлена забележка изразяваща красноречиво личността на субекта и неговите приоритети в живота. В случая на Гастон бе достатъчно да направи леко отегчена физиономия. Прибирахме се от полезната за храносмилането разходка, когато по улица Бонапарт срещнахме един едър, малко скован тип, с изискан вид. „Гледай ти, Шлум…“ Гастон ни представи. Едва здрависали се, homo distingus съобщи на новия ми издател един политически факт, прочетен в някакъв ежедневник, който смяташе за изключително важен (честно казано, не помня дали ставаше дума за криза на Балканите, за военноморски въпрос засягащ Франция и Англия, или за някакъв политически скандал). Гастон го изслуша, без да трепне, търпеливо и с интерес. Все пак, малко след като беше поздравил приятеля си, забелязах движението на устните му, погледа му, от който личеше, че се забавлява, че се стреми да се освободи, сякаш казваше — не ми пука, ама изобщо не ми пука, но не искам да го засегна — и издаваше едно трайно безразличие към политиката, към политическата борба, към всичката тази алабалистика и аз споделях това безразличие, затова много бързо той ми стана повече от издател.

Приятелството с Гастон ми осигури две привилегии: уикенди в Бенервил и приемането ми в Спортния клуб на литературната младеж. Да започнем (или по-скоро да приключим) със спорта. Господин Гастон, голям футболен запалянко, неотдавна беше създал клуба на Галимар, чийто председател беше самият Пеги (Шарл). Работата беше сериозна, представете си, бяха членове на ПУК^[2] (произнасяйте пук) и амбицията им беше да изместят екипа на Ревю дьо Пари. Само толкова… Те отчаяно търсеха „истински“ вратар (поне такава беше официалната версия). Онче-бонче счупено пиронче: на мен се пада тази чест. Вероятно искаха едър тип (не се казва дебел, а здравеняк), някой, чийто силует ще впечатли противника, някой, който ще заеме цялото пространство между двете греди. Някой като Айнщин. Така се влях в редиците им и както бе логично и легитимно след назначаването ми, ходих на стаж в Багател. Айлин се усмихваше, когато излизах рано сутрин в неделя, за да отида в Пюто, където отборът тренираше. Гастон настояваше да поддържам формата си, подготвяше ме за най-гадните преки свободни удари, както и за тези в горния ъгъл на футболната врата, за фалстарт, за фалцови удари с топката, минах през всичко… Сигурно няма да ми повярвате, но на първите мачове успях да ги заблудя: Айнщин скачаше като тигър, блестящо спираше топката — с голяма класа! До шибаната дузпа. До онзи юнски ден през 1913, когато топката ме удари и аз се сгромолясах на стадиона Кроа-дьо-Берни. Многократно травмиран, носният ми израстък бълваше кръв (бях шампион във всички категории по кръвотечение от носа, в училище ме използваха като боксова круша) и обагряше с патриотична краска нашия синьо-бял екип. Епистаксис Айнщин. Гастон беше много внимателен с мен: погрижи се за мен, изми ме, успокои ме като истинска майка. След катастрофата, опечален от окаяния ми вид, блед като платно, с разтреперани крака, той настоя да ме закара с кола до вкъщи. „Починете си, Алберт — ми каза той преди да тръгне — ще ви се обадя утре, за да разбера как сте…“ Да, такъв си беше Гастон, внимателен-дискретен, макар и да не даваше вид, облечен винаги в костюм в морскосиньо, с папийонка, стиснал в ъгъла на устата си неизменната си Житан, но той наистина беше съпричастен, наистина беше отзивчив (дори ако трябваше да обгрижва жена ви, но ще видим после, ще видим после, без неприязън, Айнщин — какъв е смисълът?). Но, какво ли не би направил един издател, за да се сдобие с велик автор? Все пак Гастон имаше интерес да ме щади, той се беше сдобил в каталога си с шедьовър, предвестник на много други. Одисей, напук на Жид, който не вярваше в таланта ми, потръгна добре още с излизането си, в началото на 1913. Трябва да кажа, че Гастон се скъса от работа за целта: премиера, шумна реклама, дори анулира заради мен своето сватбено пътешествие в Швейцария (странен меден месец, между нас казано, защото майката на Гастон и един от приятелите му, Леон-Пол Фарг, трябваше да придружат младата двойка). Бива си ги майките.

Кариерата ми на футболист приключи след случката с дузпата. Но отношенията ни с Гастон не охладняха, напротив. Както ви казах преди малко, издателят ми, който ме смяташе за приятел, ме канеше в „селската си къща“ в Нормандия. Семейство Галимар имаше малка вила, която ползваше от време на време, в Бенервил, някъде между Довил и Улгат. Разбирате ли, някакво нищо и никакво къще, просто замък на брега на морето. „Чувствайте се като у дома — ми казваше Гастон — можете да идвате, когато пожелаете…“ Ако трябва да бъда честен, не се ограничавах, дори добре се възползвах от имението на Галимар през двете години преди Първата световна война. Гастон винаги ме посрещаше много естествено и топло, вадеше заради мен най-хубавите вина, гощаваше ме с вкусни гозби. Постепенно започнахме да се опознаваме, да се ценим, не беше от типа хора, които се разкриват за две секунди, но ми споделяше своя ентусиазъм, някои от притесненията си.

„Кога ще ми представите съпругата си, Алберт? Ще бъде добре дошла тук. Започвам да си мисля, че криете нещо от мен…“ Въпреки неговата настойчивост, въпреки многобройните му покани, никога не предложих на Айлин да ме придружи в Бенервил, отнасях се с подозрение. „От какво се страхувате, Алберт?“ Виж ти… Съжалявам, че трябва да го кажа, но освен футбола, цигарите или колите Гастон имаше и други пристрастия: господин Галимар обичаше също жените и жените на свой ред откликваха на тази страст. Той жадуваше да си присвои авторите на своите конкуренти, но също и младите и красиви създания… и се справяше успешно. При тези обстоятелства, до какъвто и стадий да беше достигнало нашето приятелство, споделяне, единомислие и всичко останало, и дума не можеше да става да му представя Айлин. Да вкарам вълка в кошарата, да тласна жена си в прегръдките на прелюбодееца, как си го представяте! Може би ме вземаше за моя герой Блум, който оставя Моли в компанията на Бойлан, непочтения импресарио, долнопробния сваляч! Нали ви е ясно, че не съм луд, поне все още не съм се побъркал.

Тъй като подхващаме темата за женските завоевания, област, в която Гастон се изявяваше блестящо, трябва да кажа, че и аз се справях достойно, макар и призванието ми да бе малко позакъсняло. Дори ще ви доверя една тайна. Преди малко говорех за една пищна мадама, ако мога така да кажа, известността ми отскоро бе променила отношенията ми с жените. Не може да се говори за доверие, ненене, това не е за мен, мога да твърдя, че се наблюдаваше известно отпускане, да го наречем по-скоро дедраматизиране. О, мога да ви уверя, че връзката ми с Айлин беше във всяко отношение съвършена, хармонична. Новият ми литературен живот обаче водеше до контакти, срещи, сред които съвсем естествено с жени. Те са големи читателки на романи, разбирате ли, те съставляват основното ядро. Естествено, и дума не става да свързвам автора с неговия герой, по метода на Сент-Бьов, но е неизбежно, когато изпитвате симпатия, дори възхищение от нечие творчество, да сте предразположени към писателя. Може би ще изпитате желание да се срещнете с него, да задълбочите близостта, породила се чрез текста? Нима не е така? Тя се казваше Виолет. Срещнах я през есента на 1913 по време на дебат в Сорбоната. Същата седмица Айлин спешно беше заминала за Охайо — баща й беше получил сърдечна криза. Така че бях сам в Париж, свободен, за неопределено време. Как и защо се престраших да я поканя у дома след лекцията? Иска ми се да мога да отговоря „защото се чувствах писател“. Точка. Нима литературата може до такава степен да ви направи уверен? Нима може да замести разделното хранене, годините на психоанализа? Като че ли да. Но да кажа, че пишех и публикувах само с такава цел… Виолет притежаваше арогантна чувственост. Силуетът й с добре очертани форми, с тежки гърди — в стил вътрешните страници на Penthouse, за да ви дам представа — беше точното въплъщение на юношеските фантазии. А що се отнася до мен, до този момент въпросните фантазии си бяха останали именно такива. Фактически ми се прииска да премина в действие, да прескоча Рубикон, това не изглеждаше толкова сложно (поне на теория). Инструментът, знам колко този термин ще ви шокира, възмути, долен мачо, мръсен Айнщин, отвратителен герой, та казвах, че инструментът беше съвършен отвсякъде, така за няколко часа се възползвах максимално от хилядите франкове, вложени в Плейбой, Люи и други издания, които си поставяха за цел да изградят младия мъжкар. „Съжалявам, нямате навършени осемнадесет години.“ Младият юноша, жаден за знания, дори след май 1968, все още се сблъскваше с моралното престараване на някои от продавачите в будките (най-вече жените, които те гледат възмутено, „малък развратник, ако ти бях майка, щеше да видиш тогава!“). По-скоро трябваше да се разчита на мъжете, да обиколя предградието с колело независимо от сезона, дали вали дъжд, сняг, духа вятър, вилнее буря, или са адски жеги, да кръстосам кварталите с Росинант, за да намеря божествената будка, благосклонния продавач, мой еротичен съучастник. Какво удоволствие след изморителното пътешествие да се върна с ценното издание вкъщи! С изтръпнали от студа и усилието крака, свалям палтото си и потъвам в четене, пътешествието започваше. Предприех това пътешествие с Виолет в продължение на една нелегална седмица — седмица, през която изследвахме заедно еротичната география, и по-конкретно Пиренейския полуостров. Мислех си, че това е юношеска забежка, само практическо прилагане на принципите на Уелс. Просто ей-така. Между другото. Чувствена интерлюдия. Казвах си, че не е нужно да тревожа Айлин, никой няма да разбере нищо, запази за себе си спомените и избягвай излишно откровеничене. Естествено, се заблуждавах, но ще видим после, ще видим после.

Запознах се с жена си в театъра и там я изгубих. Съгласен съм, че изразът е банален и опростява нещата, но ще го запазя поради липса на друг (понякога клишетата си имат и добра страна). Дъблин 1904/Париж 1913, запомнете тези дати, извайте ги в мрамора, това е моята епитафия, хронология на айнщиновото разлюбване. Как успях? — ще ме попитате. Дали Айлин разбра за моята забежка? Дали жена ми си възвърна зрението и веднъж прогледнала, реши да скъса със своя шишкав мъж? Грешни отговори, грешни отговори, защото обяснението се съдържа само в една дума: Гастон. От месеци ми опяваше, че искал да се запознае с Айлин и най-накрая отстъпих пред доводите му. Разбирате ли, случаят беше уникален, изключително важен, от държавен интерес, невъзможно беше да се измъкна! 23 октомври 1913. Говори ли ви нещо тази дата? И така, в този паметен ден, господин Галимар, голям любител на театъра, ме покани на откриването на театъра Вийо-Коломбие, на парижката улица със същото име. „Ще ме обидите, Алберт, ако не дойдете с Айлин…“ Шантажираше ни емоционално, играеше си на засегнат приятел, пусна в ход цялото си театрално майсторство. Лично мен мъчениците на сцената никога не са ме интересували, не са ми убедителни, намирам ги за превзети, изкуствени, само преиграват и дори да се съсредоточа, да си предам сериозен и вглъбен вид, тирадите им ме отегчават. Впрочем, никога не съм си присвоявал пиеса, била тя и Изгнаниците на Джойс, нито какъвто и да било текст в диалогична форма, Айнщин се въздържа, избягва постановките: без него! Честно казано, много ми се иска да забравя колебанията си по отношение на някой си Бекет-Самюъл, ирландец и драматург по професия, така щях да си спестя неприятностите, но карай, забрави за това, Алберт, без неприязън, не се кахъри. Гастон наистина си падаше по театъра, погледът му грейваше, когато заговореше за магията на сцената, за гласовете на актьорите (най-вече на актрисите). Мисля, че ако имаше възможност, щеше да зареже живота си на издател, да напусне НРФ и всичко останало и да се потопи в света на театъра. Във всеки случай, обвързвайки се със своя приятел Копо със създаването на театъра Вийо-Коломбие, той сериозно се ангажираше в тази сфера. Спомням си радостта му, когато ми съобщи, че сделката е сключена: „Създадохме дружеството, Алберт, представяте ли си! Ще стана управител на истински театър! Репетициите ще започнат скоро…“ Като приятел и основен автор в НРФ не можех да се покрия в последния момент, дори трябваше да отида с половинката си.

Гастон ни беше запазил места на първите редове. Вече не помня точно поради каква причина — проблем с движението или непредвидена среща — но ние пристигнахме точно когато светлините угасваха. Гастон ни чакаше във фоайето. „Елате, ще ви настаня…“ Сигурно ще решите, че съм параноик, но още от първия миг, от първия поглед, в полумрака, сред меката обстановка в театъра, аз предчувствах тяхното привличане. Гастон бе захвърлил синята си униформа, беше се изтупал: марков костюм, луксозни обувки, идеалният прелъстител. Жена ми не падаше по-долу: изключително елегантна вечерна рокля, със задължителното деколте, дискретен, но въздействащ парфюм. Таксито ни беше оставило на ъгъла на улица Рен и все още си спомням много добре, не си измислям, как неколцина минувачи се обърнаха и ни изгледаха, когато минахме — когато тя мина. А имахме да извървим само двеста метра… Гастон се изчерви на мига, когато погледът му срещна този на Айлин. Опита се да се овладее, да скрие вълнението си: напразно (съпругата му Ивон, която седеше до него, също беше забелязала изчервяването на Галимар). Без повече да се бави, той ни придружи до залата. „Ще се видим през антракта…“ И ето че трагедията започна. По-добре да си призная, че разигралата се сцена сериозно ме впечатли, че това е най-малкото, което мога да кажа. „Ама че тъпак, си казвах, ама че тъпак! Още повече, че си знаеше!“ След представлението отидохме да вечеряме в ресторант с цялата трупа. Озовах се срещу техническия организатор — странен тип, който се казваше Луи Жуве, а Айлин, да кажем, че беше случайност, се оказа срещу Гастон. Много добре видях, че се привличат. Спонтанно. Издателят ми знаеше, че Айлин рисува, и заложи на темата за изобразителното изкуство, блесна с културата си в областта на изящните изкуства, показа се като приятел на Изкуствата. Не успявах да се съсредоточа върху думите на моя млад събеседник (споделяше театралните си проекти), опитвах се да доловя за какво си говорят до мен. Искаше ми се да скъсам нишката на разговора им, да възпра изреченията, емоциите, усещах как се плъзгат покрай мен, пъргави, порой от думи, които избликваха и се отдалечаваха, отлитаха на светлинни години, той ми отнемаше жената под носа, а аз трябваше да си мълча, да бездействам, истински рогоносец! Чувах го как се възторгва, разговаря с Айлин за Брангвин, офорти, невероятни литографии! Повярвайте ми, това е абсолютната светлина! Като вик! А и тези колони от дим… като конструкции от облаци… Ще ти ги начукам колоните от облаци! О, знам, знам, че ви изглеждам отвратителен, патетичен съпруг, който се прави на собственик, липсва ти увереност, Алберт, прехвърляш върху Айлин собствените си съмнения, извайваш я по собствения си злокобен образ: кой изневери? Спомни си… кой кого предаде? Как можеш да си я представяш в обятията на Гастон? Кой ти дава това право? Печелите една точка, но ще видите, че по-късно — хайде, стига толкова!

Не можах да направя нищо, това е истината. Все пак не можех да им попреча да се виждат, да заключа вратата или да купя пояс на целомъдрието (както изглежда, в наши дни тази техника е твърде остаряла). Поради това заложих на самовнушението, въобразявах си, че се срещат без задни мисли, джентълменски покани на чай, откриване на изложби и нищо друго. Нищо. Ето така. Все пак имаха толкова общи вкусове, харесваха Бонар, за чиято изложба Гастон беше написал миналата година блестяща хроника в един брой на НРФ. Съпругата ми не спираше да ми говори за тази статия, дори я представяше като шедьовър на чувствителността. Шедьовър, няма що! Много скоро след това Айлин дойде с мен в Бенервил. Станахме редовни посетители. Понякога там срещахме един от идолите на жена ми, Огюст Реноар лично, приятел на семейство Галимар. Как да се боря срещу такива връзки! Портретът на Люси, майката на Гастон, стоеше величествено на стената! Можете да си представите пораженията… В сравнение с бродерийките на мама, окачени в рамка по стените — натюрморти, пасторални пейзажи, къщички под снега, пърхащи патици, стада от сърнички, и какви ли още не, та казвах, че в сравнение с доказания-лош-каталожен-вкус-на-Айнщин тук беше каймакът на обществото! Виждах много добре, че Айлин беше очарована, омаяна от чара на Гастон и го придружаваше сред артистичния хайлайф на Париж, беше станала редовна посетителка на галерията Дюран-Рюел. Добре, това го приемем. Но, направо се изприщих, когато господин Галимар дойде вкъщи да се възхищава на картините на Айлин. В мое отсъствие. Много добре ми е позната развръзката, разопаковат картината, повдигат покривалото и после както си следва, човешко е, преобръщат всичко в ателието, захвърлят дрехите безразборно в стаята, отдадени на артистично сладострастие. Това, което издаде Гастон, беше миризмата на кафяв тютюн, невярната цигара Житан, неоспорим знак. Не направих коментар, проявих присъщата на Айнщин елегантност, велики Боже, нали познавам много добре жена си в това отношение, ще бъда упрекнат в дребнавост, затова по-добре да се въздържа — задънена улица, пълна безизходица. Освен това без никакво доказателство, никакъв белег, какво можех да кажа? Трябва да ви припомня, че Гастон ми беше издател, имахме грандиозни проекти и аз не исках те да пострадат. Значи мълчание, wait and see^[3].

В този гаден контекст, отровен от интригите на Галимар, от интимни заговори и организирани, запланувани низости, посещението на Джеймс и Нора Джойс през януари 1914 беше истинска глътка въздух. Те вече живееха в Милано. Нора, чийто корем се беше издул, очакваше щастливо събитие. Що се отнася до Джеймс, той започваше да се утвърждава в песенното изкуство и имаше известен успех. Изглеждаше доста ентусиазиран, оптимист, гледаше към бъдещето. Изглеждаше добре. Но Нора като че ли не споделяше истински безгрижието на своя съпруг. О, тя внимаваше да не противоречи на Джеймс пред хората, не гледаше все да му разваля настроението, доста различна бе от Станислас, но я познавах достатъчно добре, за да ми е ясно, че нещо не върви. Нора ми сподели нещото още първата вечер, възползвайки се от отсъствието на Джеймс, който беше излязъл да се поразходи в Латинския квартал, нещото се наричаше алкохол. „Знаете не по-зле от мен, Алберт, не е нещо ново. Но започвам да се страхувам… Беше се поуспокоил, а ето че започна отново с пълна сила. В началото беше само за да преодолее сценичната треска преди представление. А сега… сега… постоянно е на представление. Преди няма и месец за малко да се строполи на сцената, а завчера му прилоша на улицата…“ Напоследък Нора се притесняваше все повече, защото поведението на Джеймс започваше да се отразява на зрението му. „Наложи се да се консултираме с лекар в Италия. Той говори сериозно за глаукома. Вероятно ще трябва да оперират Джеймс… Ако продължи да пие, окото му ще се влоши още по-бързо. Ще загуби зрението си. Не знам какво да правя…“ Гостите ни останаха една седмица в Париж (подслонихме ги на улица Университетска). С Джеймс отново се отдадохме на дълги разходки, на безкрайни разговори, като често се отбивахме в баровете. Беше много доволен от съдбата на Одисей, горд, че този роман е преведен на френски език. „А сега, Алберт, какво ще пишете?“ Споделих с него новия си проект — дълъг текст, доста различен от предишния ми роман, но в който внимателният читател неминуемо ще забележи приемствеността между тях. Бях решил да се откажа от английския език и да пиша направо на френски, все пак нали това е родният ми език. Джеймс одобряваше това решение, „няма нищо по-лошо от регионализма — казваше той тесногръдието по отношение на езика, затварянето на тези ирландски националисти в провинциалното им слово…“ Неведнъж при нашите разходки стигахме до улица Екол дьо Медсин, където Джеймс беше започнал да следва преди няколко години. „Как ме виждате да стана лекар, Алберт? Кажете честно. Във всеки случай, нямаше да се дипломирам навреме, за да спася майка си, шарлатаните от Дъблин вече я бяха убили. Що се отнася до очите ми, трудно мога да оперирам сам себе си, особено когато не виждам добре…“ Опитах се да го вразумя, да го подтикна да намали пиенето. „Много сте мил, Алберт, но сега гласът ми е достатъчен, защо ми е и зрението? В Милано шумовете и миризмите ви дават предоволно представа за живота, знаете ли, от много впечатления ще се опия и Нора ще бъде още по-недоволна. Нали?“ Трябва да призная, че не настоях, а може би трябваше.