Фабрис Лардро
Безвремие (6)

VI

… който като Айнщин е бил на дълго пътешествие, едно смислено изпитание, изненадващ обрат, вижте го, възхитете му се, вижте го как сияе, как живна сега, целува, прегръща, милва, настанява се в ново жилище, жени се за Айлин, преодолява един по един етапите, постепенно сливане, любовна комета. Какъв е пътят му на тази земя? Линията му на бягство? Да опознае красивата Европа, да кацва от един луксозен хотел на друг, да броди из този континент, който носи името на дъщерята на Агенор. Също като нея ще отиде на остров Крит, ще се наслади на средиземноморското слънце, на медения месец и за най-голяма своя радост ще бъде превърнат в бик от самите ръце на Зевс, бога на боговете — да, наистина, ще преобрази Алберт в самец, айнщиново животно. Защото, нали разбирате, каквото и да си приказват хората, влюбен мъж означава мъж в ерекция, и, надявам се да ми бъде простен този анатомичен детайл, разположен, както си му е редът под колана, там, където боксьорите нямат право да нанасят удари, отличителният му белег е, че се надървя, надървя се по време на акта, надървя се след акта (еротични спомени), надървя се при мисълта за акта (еротична перспектива), накратко надървя се непрекъснато, уморява простатата и губи тегло. Тази представа за Любовта със сигурност ще ви разочарова, но, воден от честността, която е семейна добродетел от поколения, се чувствам длъжен да спомена този период на сексуална лудост, който беляза 1905 година, най-еротичната от всички. За тип като мен мисълта, впрочем това не беше мисъл, а напълно осезаема реалност, та казвах, мисълта, че жена като Айлин може да е на разположение всеки ден (или почти) бе главозамайваща.

Все пак няма да проявя такава простащина, че да сведа семейния ни живот до това измерение (чукането, пак чукането, само чукането) ненене; сливането на телата господстваше, но оставяше място и за сливане на душите. Вече споменах ентусиазма на Айлин по отношение на моя роман, искрената й подкрепа, изпълнена с внимание, желанието й да разбере Одисей и да се наслади на скритите му механизми. Най-после един читател обвързваше жеста със словото. А пък, че издателите отхвърляли текста? Толкова по-зле за тях, ще минем и без тяхното съгласие!

 

 

Блум Прес се роди официално в Париж, на 2 април 1906 г.

Фирмен адрес: ул. Одеон №7.

Основна дейност: издаване на художествена литература.

Директор-основател: Айлин Бойл.

Произход на капитала: Стандарт Бойл Компани (САЩ)

Основен автор в каталога: Алберт Айнщин.

Заглавие на книгата: Одисей (на английски език).

Дата на излизане от печат: 13 април 1906.

 

 

Айлин въртеше делата експедитивно, събитията се следваха със смайваща бързина. Малко след сватбата ни и след установяването ни в Париж, през есента на 1905, моята съпруга съратник започна работа. Още през януари следващата година, благодарение на субсидиите на тъста ми (с когото все още не се бях запознал), тя предприе създаването на дружество с изключителна цел: да запуши устата на тези тъпанари издатели и да издаде на бял свят Одисей. Ще подмина някои и други административни и технически главоболия, няма да спомена некомпетентните печатари, забравям за онзи от Дижон, който ни направи най-големите мизерии, за да стигна направо до скъпия петък, Разпети петък, когато книгата — божествен предмет от осемстотин трийсет и две страници, чиято синя обложка напомня морето, океана, който Мълиган съзерцава в началото на романа от кулата Мартело — най-сетне се появява на витрината на нашата книжарница на ул. Одеон №7. Тлъст и величествен, автор на произведение, върху което са изписани с бели букви неговите имепрезимезаглавиеижанрнапроизведението, Айнщин се изкачва по стъпалата на славата.

Да се напише, отпечата, постави на витрината, всичко това беше много красиво, но твърде недостатъчно, сега трябваше да се поизпотим, да разпространим тази тухла, изпила толкова мастило, посякла гори и чиито отрочета от дъното на един склад напираха да се появят в светлините на сцената. Айлин имаше план за действие. Тя реши да организира подписка сред стотина старателно подбрани влиятелни личности, на които изпрати умело подбрани откъси. По време на престоя ни в Югозападна Англия, през лятото на 1905, тя бе установила огромно количество контакти, беше завъртяла сума ти телефони, беше писала на целия литературен и артистичен каймак от двете страни на Атлантика, познаваше всички, направо не беше за вярване!

 

 

Реакциите, въпреки доста високата крайна цена, трицифрено число, което от юдео-християнска свенливост не мога да спомена, не искам между нас да има истории за пари, това не го искам, повръща ми се от тези писатели, които не пропускат да си направят реклама, възползват се от писанията си, за да говорят за предишните си книги, колко продадох, кой ме подкрепи, разгроми, пренебрегна; въпреки всичко това, както казвах, въпреки търговското измерение, реакциите бяха многобройни, светкавични… и единодушни (или почти). Шедьовър. Добра работа. Кои бяха първите поддръжници на Айнщин? Хайде, Алберт! Без престорена скромност, кажи ни имената, не ни дръж в напрежение… Хенри Джеймс, Езра Паунд, Хърбърт Джордж Уелс, това са престижни имена, нали? Повярвайте ми, мога да цитирам още десетки други, Одисей вдигна шум, предизвика ярост, отприщи хвалебствия и заклеймявания, Леополд Блум прекосяваше понякога минни полета, пробождаха го право в сърцето, стреляха по Екълс Стрийт №7, та чак тухли хвърчаха на парчета! Сред най-усърдните беше една млада жена на двадесет и четири години, с която Айлин се беше запознала преди една година, някоя си Вирджиния Стивън. Тя смяташе, че притежавам всички недостатъци на земята: „претенциозен, вулгарен, егоцентричен, фалшификатор“, и какви ли още не! Беше склонна да признае наличието на известна „находчивост“ в моя роман, но според нея намирисваше на желание, или по-скоро на „мъчителна тревога да се харесам“, откъдето произтичаше и прекалената „показност“, „словесната оргия“, която според нея в крайна сметка „изморяваше читателя“. Направо казано, бях някакъв си жалък хвалипръцко, който се прави на интересен в продължение на около осемстотин страници. Безпощадна девойка, нали? Която все още не се беше омъжила за Леонард Улф и не заемаше никакво място в света на литературата. Впрочем това никога не се случи: влиянието на моя Одисей, разпространен двадесет години по-рано, напълно блокира начинаещата писателка, която не можа да създаде латентното си творчество (имам предвид именно Мисис Далауей, Към фара, Вълните, т.н.). Но да мислим позитивно, по дяволите! Благодарение на ентусиазма на читателите ми, — имам предвид най-вече Паунд и Уелс — много бързо Одисей се сдоби с твърде хвалебствени статии в англосаксонската преса. Говореха за „разрив“, за „пълна новост“, сравняваха ме с „Рабле“, дори някой написа, че „някои епизоди в книгата са достатъчни да изградят репутацията на писателя за цял живот“ — Одисеята на Алберт се очертаваше величествена, сияйна, разкриваше Айнщин в панорама.

Успехът се появи в скромното ми съществуване: първият тираж се изчерпа в края на септември, достатъчно основание да се направи много бързо допечатка. Трябва да призная, че Айлин показваше безупречен професионализъм, беше на всички фронтове, борбена, обсъждаща със събеседниците си, без да отстъпи и педя. Случваше ми се, седнал на разклатен стол, близо до входната врата, с отпусната назад глава, да следя с поглед какво става на улицата, движението нагоре или надолу на минувачите, подхващащи кратък парижки разговор — ах, добър вечер! Как сте? Драго ми е, че ви срещнах! Много поздрави на…, как се казваше всъщност? Да, точно така, поздравете го от мен; та, случваше ми се, както ви казвах, след като хвърлех поглед към театър Одеон, който се извисяваше точно пред очите ми в горния край на улицата, да наблюдавам дълго жена ми, седнала зад бюрото си, изпълняваща едновременно три милиона жеста. Повярвайте ми, това беше истински спектакъл! Въздухът в стаята, чийто обем изглеждаше стриктно изчислен, се подчиняваше на най-малките й движения, кълбата дим от цигарата, телефонната слушалка, всеки предмет, разположен на бюрото, й се вписваха в точна програма, разпределена по минути. Поразително, наистина поразително! Разбирам (казах именно „разбирам“, а не одобрявам) как американската нация е успяла да наложи ултралибералния модел на останалата част от планетата. Но стига с икономическите разсъждения, няма да се правя на Кейнс или на Голбрайт, не ми е в стила, нали разбирате, аз съм човек на изкуството, безгрижен творец, мечтател, който седи на няколко метра от жена си, в тази книжарница в шести район, в един есенен ден на 1906 г. По отношение на датите сигурно сте забелязали, че романът ми излезе в един петък, 13-и, и се питате как е възможно писател, който е и здравомислещ човек, да поеме риска да започне кариерата си под такъв знак: именно, за да прогони суеверията и да разбие старите табута! Разбирате ли, Айлин беше изключително напредничава, независимо дали става дума за каузата на жените, за артистичното обновяване или за социализма, и тя настоя да променим смисъла на този символ, да го погазим, както заслужава. В крайна сметка, защо пък не. Но сега, когато сме насаме, трябва да призная, че този петък, 13-и, беше скапана дата, проядена страница в календара. Докато се отдавах на литературен онанизъм в една парижка книжарничка — държах Одисей (или по-точно Одисеите), над кръщелния купел и го поливах с шампанско в компанията на група приятели и обсипвах с хиляди целувки съпругата си — по време на всичко това се случваше едно знаменателно събитие. На около 700 километра на запад пъхтеше, хриптеше, потеше се една едра жена, с удължено лице с дълъг нос. Тук цитираните анатомични детайли всъщност са второстепенни, защото въпросната жена е на легло, с разтворени крака и това, което прави впечатление или което е важно в телесното й положение, е надутият й корем, чието съдържание се опитва да изтласка от десетина часа. Ааааааааааааааааааааааааааййййййййййййййййййййййй! „Хайде, Госпожо Бекет… още един напън! Да! Ето! Излиза! Момче е! Ох, че хубаво момче!“ Сцената се случва на горния етаж в буржоазна къща, наречена Кулдринаф, разположена в шикозен квартал в Южен Дъблин. По време на действието, ще отбележим, че оплодителят — мъжкарите са отчайващо малодушни — завърнал се от разходка из околните хълмове, същите, по които вашият смирен разказвач скоро ще се отдаде на джогинг и ще го сполети злощастно събитие, което няма да пропусна да опиша, та казвах, че оплодителят, някой си Бил, се укрил в гаража, опънал се в колата си, напълно разкатан и си гризе ноктите. За щастие една прислужница ще притича после и ще го успокои: всичко е наред, майката и малкият се чувстват добре. Ето че на сцената се появява Самюъл Бъркли Бекет и неприятностите на Айнщин, който в момента се носи в облаците, се задават на хоризонта, но търпениетърпение, няма да изпреварвам събитията, неизбежно ще се върна на тях, неизбежно е, но ни делят още приблизително двадесет години. За момента статутът на публична личност изисква да пресъздам възможно най-добре този период от живота си (защото, нали разбирате, нямам никакво доверие на биографите, журналистите и други критици, предпочитам аз да си свърша работата, предпочитам сам да си извая своя бюст на пиедестал).

АВТОПОРТРЕТ НА ПИСАТЕЛЯ

(Същественото за Алберт Айнщин)

През цялата ми кариера журналистите ме засипваха с отчайващите въпроси, които много мои събратя е трябвало да понасят преди мен (и ще понасят след мен, защото се опасявам, че тези интервюта се възпроизвеждат). Предоставям ви сега основните, за да бъдат напълно ясни нещата между нас.

Откъде черпите вдъхновението си? За написването на книга като Одисей са били необходими години на подготовка, купища страници с бележки…

Как работите? Можете ли да ни опишете един ден от живота на писателя Алберт Айнщин?

Господи! Какво плачевно начало, все същата песен, това не поражда особено желание да продължиш. Добре, що се отнася до вдъхновението, знаете не по-зле от мен, че проблемът не се поставяше предвид библиографските ми източници. Делото е приключено. Следващата точка, ако обичате! Трябва да призная, че следващата точка, макар че и тя не заслужава особено внимание, поставя известен проблем, дори истински проблем, доколкото бях само преписвач, а не творец: на какъв скапан метод можех да се позова? Разбира се, знаех всичко за Учителя, разполагах с плана на Одисей, с копие от лекцията/тълкуване на текста, която Валери Ларбо беше изнесъл през 1921 г., но не бях толкова на „ти“, както някои може би си мислеха, трябваше да подготвям добре интервютата и драстично да ги огранича (впрочем тази медийна пестеливост ми бе от полза — допринасяше за твърде изтъркания мит за самотния монах). Ако желаете, да минем сега на трета точка от въпроса. Тук, признавам, изниква истинска пречка, небитието ме предизвиква: наистина какво можех да правя през дните си на писател — аз, чието творчество вече беше написано? Самите термини си противоречат, налице е загадка, която не би могла да бъде разяснена дори чрез разсъждение в стил Спиноза. Като начало, и това би било правдоподобно, бих могъл да кажа, че, вглъбен в кабинета си, след като бях уведомил Айлин, че не искам да бъда обезпокояван под никакъв предлог, се отдавах на преписване, на поправяне на коректури, на всичките тези дейности, които изпълват живота на един Автор (в крайна сметка трябваше да се уверя, че делата ми вървят добре и най-вече, да напиша творба след Одисей, да продължа моето Творчество). О, не ми липсваха идеи, нали разбирате, бях заредил добре куфарите си, за да мога да продължа приключението с други велики романисти, чиито трудове щях да си присвоя. Не, по-скоро ми липсваше желание за работа; след изследователските ми занимания в ИЦИЧП, изтощителен период, през който мозъкът ми беше работил на пълни обороти, бях неспособен да стоя неподвижен повече от един или два часа без прекъсване. Какво се прави в подобен случай? Да се метна в колата и да се втурна с бясна скорост по магистралата? Да си играя на Жан-Клод Роман^[1]? (да се превърна в сериен убиец? да стана изтребител на писатели?). Да спра на някоя отбивка за краткотраен отдих и да размишлявам върху хода на времето? Трудна работа, в моето положение. Да отида на летището и да се кача на първия самолет? Да отида да профукам милиони в Лас Вегас? Да прекарам дни наред пред телевизора, да заема стотици видеокасети. Ама вие наистина сте много забавни, трябва ли да ви напомням в коя епоха се намирах? Така че, признавам, имаше една пречка, която далеч надхвърляше въпроса за изявленията в пресата. Разбира се, мога да посоча като времева заетост напълно неприличното количество часове, които Айлин и аз посветихме да се любим. Семейство Бойл притежаваше замък в Корнуай, близо до Торки, където проучихме всички възможности за съвокупляване, които се предлагат на човешкия род. Богатството позволява интересно сливане на недвижимо имущество и кама-сутра, можем да разнообразяваме позите във всяка стая, да сменяме на воля обстановката и да открием еротично приложение при всяка мебел, без да проявяваме кой знае какво въображение.

Ясно, еротична свръхактивност, а останалото? Айлин се посвещаваше на артистичните си, политически и издателски програми, а за мен се предполагаше, че творя. Открих у себе си едно позакъсняло и ненадейно влечение към ходенето пеша, повсеместен скитник, било в Париж, като тръгвах от апартамента ни на улица Университетска и се насочвах към кейовете на Сена, в посока, обратна на течението, като сьомга, търсеща своето потекло, било в Лондон, където бях свикнал да крача с Хамърсмит, или Дъблин, където се шляех край залива Сандикоув и спирах за почивка под успокоителния център на кулата Мартело… вървях.

Медитация? Търсене на вдъхновение? Ни най-малко. Дали Айнщин е изпитвал угризения? Дали по време на своите вътрешни експедиции е мислил за узурпаторското си съществуване? Всъщност нещо толкова банално в това безпътно, алчно за печалба човечество, на чийто фон той е само един посредствен самозванец. Разбира се, че не, що за приумица? Само някой тъп юдео-християнин като вас може да задава такива въпроси. Отново по необясним начин, знаете каква ми е фигурата — нищо общо с олимпиец — бях освободен от часовете по физическо още от шести клас, Мама осъждаше глупостта, стадното чувство, съмнителната чистота в съблекалните, които предразполагат към педерастия, надпревара по пърдене и мръсни думи, та ви казвах, че по необясним начин ходенето с часове ме подтикна към бягането. Айнщин да се занимава с джогинг? Знам, знам, че ви звучи като майтап, но е истина: Алберт започна да спортува. Ти все пак не се осмеляваше, Ти, гениалният писател, да се показваш по кейовете на Сена в началото на века, да се разхождаш по тениска/анцуг/маратонки, да вониш на пот, да пръхтиш като тюлен пред издокараните дами? Не, разбира се, че не, Айнщин, трябва да отбележа, притежава все пак малко честолюбие и социално достойнство. Всъщност практикувах този разход на физическа енергия много тайно, далеч от погледа на себеподобните си, на ирландска земя. Аз и Айлин прекарвахме част от годината в Дъблин, в чудесния апартамент на Мериън Скуеър, луксозно обзаведен след първото ни съвокупление. Имахме няколко служители по поддръжката и кухнята, а като връх на изискаността си имахме шофьор. Казваше се Лиам, спомням си много добре, мога да ви уверя, че по нищо не приличаше на домашен помощник: пушеше някакъв черен тютюн, а пепелта се сипеше по сакото му на дупки, почти не казваше изречение без псувня и както доста бързо открих, поркаше преди, по време и след работа. Казано ясно, това означава, че караше напълно пиян. Все пак трябва да призная, че като се абстрахираме от тежкия му дъх, маниакалната склонност да разказва мрачни спомени от един свой престой в Анверс, на пръв поглед той не проявяваше никакъв признак на сетивна недостатъчност: очите, крайниците, слухът, всичко функционираше нормално — привидно. Лиам, бивш моряк, отхвърлен от морето, познаваше чудесно Дъблин и околностите му, човек би казал, че ги познава някак инстинктивно, така че предусещаше опасността и отдалечаваше злите духове. Никога не сме претърпявали и най-малка злополука заедно (като изключа онази овца по пътя за Рослар, която се гътна и чийто собственик заплашваше да ни убие, но да вървим право към целта). Не знам защо семейство Бойл го държеше на служба, вероятно от съжаление или по навик, не виждам друго обяснение. Както и да е, харесвах този дърт симпатяга и само аз се възползвах от услугите му. Лиам беше значи шофьорът при моите тайни спортни експедиции. Винаги тръгвахме рано сутрин, докато Айлин рисуваше в огромното помещение, което й служеше за ателие. Целувчица, „приятна работа, скъпа“, „на теб също, любими“, слизам по стълбите, ето ме до Лиам (настоявах винаги, макар да не е по протокола, да сядам отпред, на „мястото на мъртвеца“). Лиам се въздържаше по улиците на Дъблин, но щом излезехме от града, се развихряше на пълна газ. Ето ни сред ирландското поле, с развети от вятъра коси (поне това, което е останало от тях), сред ад от вибрации, бръмчене и други механични боботения. „Лиам — молех го понякога, без да показвам, че умирах от страх, — не бързам чак толкова, не бихте ли намалили малко скоростта?“ „Ох, господине, бих, но представете си, че пристигнем след проясняването…“ „Намираме се в Ирландия, Лиам, знаете по-добре от мен, че времето се променя бързо в тази страна: ще пристигнем за следващото проясняване…“ „Знам много добре, господине, ами представете си, че няма второ проясняване!“ Логиката му бе необорима, безупречна. Когато един друг ден му направих забележка, че подчертано кара плътно вдясно, по-конкретно на завоите и особено на баирите, той отвърна, без да се колебае: „Господине, това ми позволява да виждам по-добре насрещните коли: така е по-сигурно.“ Което и трябваше да се докаже. Бях си избрал за терен на моите упражнения път, който свързва Глендалуф и Ратдрум, по хълмовете на Уиклоу. Казвах на Лиам да ме чака в колата, където нямаше да пропусне да полее престоя си сред природата, а аз, с раница на гърба, поемах по пътя. Щом се измъкнех от полезрението му, сядах на една скала, за да извадя екипа си. За минути си нахлузвах шортите, обувах маратонките (красиви сини адидаски, купени на златна цена в голям спортен магазин) и слагах суичъра. Хайде, на пистата, Айнщин… Наистина изплезвах език, няма какво да крия, особено първите дни, имах усещането, че пускам във водата старо, надупчено корито, проядено от ръжда, нападнато от колония упорити водни хлебарки. Малко по малко обаче старите ми петдесетгодишни кокали позаякнаха: бях далеч от маратонеца, но определено имаше подобрение.

Преди да ви разкрия тъжния епилог на тези сеанси по джогинг, ще отговоря на въпроса, който някои от вас вероятно си задават: наистина, ама защо му трябва на човек да си усложнява живота и да препуска през хълмовете? Какво повече ти трябваше, Алберт? Талантът ти вече беше признат, материално беше осигурен, беше се оженил за прекрасна жена, какво тогава? Колкото и да изглежда смешно, започнах да се тревожа за тялото си. Признавам, малко късно и вероятно безполезно, исках да отложа във времето упадъка му. Връзката ми с Айлин ми даваше нов импулс за прелъстяване, нали разбирате, бях се поокопитил, излязъл на преден план в последния момент! Не исках прекрасното създание да развали магията и внезапно, в една хубава сутрин, да се опомни, откривайки под чаршафите един нисък дебеланко: но какво става с мен! Не! Не е възможно! Господи! Ама каква глупачка съм била! Започвам значи битка срещу шкембето, хайка срещу тлъстинките, бъхтене на лимфатичното ми туловище: джогингът беше само първият етап от една дълга война, той трябваше да сложи край на години на заместителна и високотехнологична сексуалност — години през които погледът на другия беше печално отсъстващ. Преживявах класическата криза на западния мъжкар, патетичното жизнено стряскане, което ви стяга гърлото когато осъзнаете, че времето ви е минало, в това няма, общо взето нищо оригинално, чист обществен продукт, предвидим и форматиран. Но стига обяснения, да се върнем на злокобния епилог, който ви обещах преди няколко реда, да се върнем на този юлски ден през 1907 г. Оставих Лиам и след подобаваща загрявка се втурнах. Не обърнах внимание на болката, която се усилваше, постепенно обземаше цялата лява страна на тялото ми; продължавах гордо, тъпо. И се сгромолясах с главата напред в изтравничето.

Лиам, който бе дръпнал един сън — широк, бленуван плаж, където образите от Анверс се връщаха неизменно — се притеснил доста късно от изчезването ми. Намери ме едва на триста метра от колата, в локва повръщано. „Ох, господине! — чух, агонизирайки, и всичко ми бе като в мъгла, не трябва да се докарвате до такива състояния!“ За Лиам неразположението можеше да бъде само алкохолно… Доблестният ми шофьор ме занесе на раменете си до ролс ройса и със скорост, която не смея и да си представя, като се има пред вид, че чувството за дълг стои над което и да било обмисляне, ме докара в Дъблин, когато вече беше мръкнало. След многобройни, съмнителни прегледи (мисля, че вече ви описах медицината в тази страна, безсмислено е да обяснявам надълго и нашироко) лекарите отхвърлиха така заплашителната хипотеза за инфаркт: заключиха, че става дума за стомашно неразположение. Стомахът ми ме спаси.

Сприятелили сте се с Х. Дж. Уелс, автора на Машината на времето. Този факт не може да не ни учудва, подходите ви към литературата са толкова различни. Какво мислите по този въпрос?

Различие, различие… знаете за първата ми, невротична, неизменна страст към научната фантастика — в тази област Уелс беше сред най-великите писатели. Писмото му от 22 ноември 1906 г., придружаващо талона за поръчка на Одисей, силно ме развълнува. В него той беше както винаги прям, напълно честен: бил впечатлен от „моя гений“, но не знаел дали „чудесният литературен опит“, който правех с моя роман, щял да бъде успешен. Желаел го, без да бъде „сигурен“. Признаваше, че ми е писал по настояване на жена си Катрин, която „ценяла повече този тип литература“ и се била „запалила“ по Одисей. „Мисля, че тя изгаря от желание да разговаря с автора, до такава степен творбата я впечатли.“ Айлин веднага реши да ги покани в къщата ни в Корнуай.

Така, в един хубав юнски ден, Хърбърт Джордж Уелс нахлу в една градина в околностите на Торки. Виждам отново силуета му на здрачаване, в този хубав летен ден (ето че ставам поет, автентичен творец!), огромната му сянка, която вървеше пред него, спокойната му и все пак решителна походка. До него Катрин като че се носеше във въздуха, а слънцето преминаваше през нея сякаш не смяташе за полезно, прилично или справедливо да я озари. Великолепен уикенд. Веднага си паснахме. Уелс беше наистина страхотен тип, прям, жизнерадостен, много далече от литературните превземки, изобщо не беше дребнав. Впрочем (простете тази морфо-психологическа скоба), лицето му отразяваше напълно характера му: кротост, толерантност, доброта, откровеност. В него се таеше и нотка на духовитост, лека насмешливост, но винаги с мярка, british education преди всичко. Катрин беше много по-дискретна, интровертна, но зад тази броня се усещаше една страстна натура, способна на крайности, от онзи тип жени, които биха напълнили джобовете си с камъни, а после най-спокойно ще се потопят във водата на някоя река^[2]. За мен беше шок да се срещна с човека, чието творчество бе преобърнало живота ми: представете си айнщиновото детство без научната фантастика, аз, изгубен в матриархалната галактика, депортиран на планетата майка, тя, непреклонна до дупка, не се предава — Айнщайн или нищо! Геният или смъртта! Профуквах всичките си джобни пари за междугалактически писания, които тайно изяждах с кориците, сякаш вече ставаше дума за порно списания (някой добре школуван психоаналитик, натъпкан с фройдиски витамини, със сигурност ще види в този низ от ракети едно предвещание за фалическо измерение). Всеки път когато мама пристигаше и хващаше синчето с тези жалки/повърхностни/деградиращи четива, настъпваше драма. „Алберт, казваше тя с дълбока въздишка, как можеш да четеш това!“ Припомнях, че в научната фантастика се съдържа думата „наука“ и че освен това много автори, сред които Уелс на първо място, са били самите те учени: нахалост, плъзгах се надолу по наклонената плоскост, невъзможно беше да я умилостивя.

Не можах да се въздържа да изразя пред Уелс още първата вечер огромното си възхищение от романите му, по-конкретно Машината на времето, излязъл преди десетина години.

— Това е… това е една чудесна книга (бях по-разпален отвсякога, повярвайте ми, направо като обсебен).

Учтиво „благодаря“.

— Още при първия прочит на човек му се иска да замине…

— Да замине?

— Да пътува във времето!

— Това е най-приятният комплимент, но може би и най-страшният, който може да се направи на тази книга!

— Сигурен съм, че един ден науката ще ни позволи… Вижте какво научаваме от Айнщайн за относителността на времето!

— Боже мой!

— Защо?

— Защото не знам дали човекът ще съумее да използва един такъв потенциал… (Ах! Забравях: той притежаваше несъвместимите с литературата съвест, морално чувство, всички тези похвати на цензурата, самобичуването, които кастрират писателите.)

— О, трябва да му се гласува доверие…

— Тогава книгата ми вече няма да бъде роман, а обикновен изследователски метод за изучаване на бъдещето.

Точно така (при положение че се изследва миналото).

Семейство Уелс стана много бързо част от нашия близък приятелски кръг. Отношенията ни бяха неподправени, най-вече естествени. Стеснението ми пред Хърбърт бързо се изпари, намерих в негово лице истински приятел. Чувствах се добре в компанията на този човек, който не търсеше непрекъснато повод да ви шашне — беше като мен нисък, по-скоро пълничък, с напредващо оплешивяване (очевидно не беше чак травмиран от изчезването на косата си, нищо общо с отчаянието от косопада на вашия почитаем разказвач). Скромният му произход, ето още една обща черта, спомена за майката, която здраво се бе бъхтила, изцяло отдадена на децата си, беше оставил траен отпечатък в съзнанието му. „Още от дете, сподели той един ден с мен, пред очите ми беше образът на жена, смазана от умора, с дълбоки сенки под очите…“. Как да не обикна другар, който с такова вълнение говори за майка си? Направо ти се приисква да го целунеш по голото теме! Но вълнението и привързаността не изключват прямотата, нали? Хърбърт ми казваше направо какво мисли за работата ми — намираше я за изключително скучна и трудноразбираема (използвам крайни изрази, за да впечатля читателя, но никога, ама наистина никога, този дискретен джентълмен не би си позволил подобни думи: да кажем просто, че не изпитваше никакъв афинитет към езиковите конструкции в моя Одисей). Актуалните литературни събития също не ни сближаваха: според него Пруст притежаваше „много по-малка документална стойност от тази на каталога на универсален магазин“, Конрад, един от приятелите му, чиито заслуги се опитвах да изтъкна, създаваше, според него „потискащо, обременено с хиндуистки заврънкулки“ творчество. Да спрем дотук. Приятелство да, но не и угодничество. Сега, като отворихме темата за предпочитанията, сюжетите, всевъзможните тотеми и табута, да се върнем на парите, да споменем за чепатото ни отношение към този въпрос, на нас — писателите, социален кръг, който гръмко се обявява за прогресистки и споделя хиляди други щедри идеи. Както знаете, Айлин беше фрашкана с пари, затова посрещахме семейство Уелс в Палас Бойл мейд ин Корнуай, където никой не се чувстваше наистина уютно, най-вече съпругата ми. Затова повечето от срещите ни се състояха в дома на семейство Уелс, в Сендгейт, нормално жилище с покривкаминабанявсекидневнаиспалня, а не еснафска репродукция на Бъкингам Палас. Хърбърт беше струпал тази къщичка преди шест години с хонорара си от Машината на времето или може би от Война на световете, вече не си спомням, няма значение, той се гордееше много с дома си. Честно казано, нямаше от какво човек да се възторгва пред тази барака, чието единствено предимство беше разположението й близо до морето и южното й изложение, гарантиращо слънце, в случай че то пожелаеше да се покаже. Хърбърт особено обичаше своята закрита тераса, най-светлото място, където се настанявахме, за да разговаряме, да прекрояваме света (през летните следобеди топлината беше непоносима в този парник и аз се потях ужасно. Не понасям тропическите климати, предизвикват у мен прекалено изпотяване, придобивам прасешки вид, ужасен вид, който би накарал всеки сериозно да се усъмни в моя коефициент на интелигентност). Що се отнася до Хърбърт, той беше стоик, безстрастен, бритиш флегматик, май потта щади поданиците на Нейно Височество. Винаги се опитвах да сложа край на разговора, подтиквах го да излезем да глътнем чист въздух. Често се разхождахме с колела в района, именно във Фолкстоун, бъдеща връзка с Континента. Връщах се капнал от умора, с мускулна треска, но щастлив от този споделен миг. Семейство Уелс бяха много сладки в своята интимност, използваха цял куп прякори, безброй кичозни галени имена: Хърбърт биваше назоваван Mr Bins, а Катрин ставаше Miss Bits или, както чух един път, Snitch. Впрочем тя доста се притесняваше, когато съпругът й използваше тези обръщения пред нас, тя беше дискретна жена, изключително стеснителна и много чувствителна. С типичния си айнщинов маниер винаги да правя гафове по време на разговор, без да искам, бях съживил болезнен спомен от нейното съществуване, произнасяйки едно на пръв поглед безобидно име: Изабел. И-ЗА-БЕЛ. Три срички и ето, че Алберт забърква голяма каша, обстановката се срива, настъпва интимен апокалипсис, започва се с извиненията, съпружеските упреци. Катрин пребледня като платно, сви се на стола и погледна с болка мъжа си, после ни помоли да я извиним. След като тя излезе, Хърбърт ни разкри историята, уверявайки ме, че нямам вина, „нямаше как да знаете, Алберт“. Изабел се казвала предишната му съпруга, братовчедка, за която се оженил преди петнадесетина години: бяха разделени, разведени, но, изглежда, коконата все още упражняваше своя чар на определено ниво (нали се сещате, все за едно и също става дума). Дали продължаваха да се срещат? Дали се…? Няма смисъл да ви обяснявам с пълни подробности, г-н Либидо яростно безпокоеше Хърбърт, чиято връзка с Катрин, ако добре бях разбрал, не беше синоним на безумна еротична страст. По-скоро имам ясното усещане, че по онова време бяха възприели modus vivendi, изключващ съпружеските контакти. Все пак Хърбърт не беше чалнат, нито кандидат за монашески живот, нененене, напротив, той щедро прилагаше своята теория за една „нова сексуалност“. Господинът беше публикувал преди две или три години нещо като роман/есе, около който се беше вдигнал голям шум, Модерна утопия. В заключение препоръката гласеше: давайте смело напред! „След като в наше време можем да контролираме ражданията, ми беше обяснил той надълго, любовта може, дори трябва да се приема лежерно! Не смятате ли така, Алберт?“ Беше трудно да кажа да, при положение че Айлин седи срещу мен — въпреки феминистките си уклони тя щеше мигновено да остави чашата си чай и да ми издере лицето! „Разбирате ли, Алберт, всяко човешко същество би трябвало да познае два периода в живота си: фиксацията върху един индивид (това е класическо, потребно, разбираемо, разбирам го напълно), но би трябвало да е възможен и един друг етап (който ще нарека «разпиляване на интереса», умножаване на «еротичните прояви на внимание»)… Човек никога не е нито напълно моногамен, нито напълно развратен, нима не ви се вярва! Всеки може да има и едното, и другото поведение…“ Не знам дали е питал Катрин какво е мнението й по този въпрос, това, в което мога да ви уверя, е, че Айлин не прояви никакво чувство за хумор, когато ми дойде странната идея да приложа техниката на Уелс, какво пък толкова, ставаше дума за научен експеримент! Но ще видим после, ще видим после, какво произтече за съжаление от това ужасно недоразумение.

Съпругата ви е доста ангажирана политически. Вие обаче, изглежда, слабо се интересувате от големите политически дебати. Не заехте никаква позиция по отношение на Ирландия, която сега преживява съдбовни за нейното бъдеще мигове и чиято пламенна фреска представлява Одисей. Точно преди две години бе създадена Шин Фейн, сега тече дебатът около приемането на Хоум Рул, всичко това не ви ли подтиква да направите някакъв коментар?

Ето на! Актуалността! Реалността! Политиката! Искат да ме приобщят, пакипак. Толкова по-зле, няма да отговоря, във всеки случай не в момента. Тъй или иначе, можете да се досетите, че този въпрос, честно казано, никак не ми допада. Съпругата ми, от името на нашата двойка, бе поела бремето да изразява възмущение и активна социално-политическа позиция. Впрочем, в лицето на Уелс, тя бе намерила идеалния събеседник. Нали разбирате, приятелчето Хърбърт се увличаше, какво говоря, направо беше пристрастен към политиката! Господин-пътешествие-във-времето беше от доста време един от стожерите на английския социализъм. Яростен противник на капиталистическата система, но също скептично настроен към обосновките на марксизма, той беше член на „Фабиан Съсайъти“, клуб на интелектуалци, които се бореха за равенство чрез „колективна собственост и демократичен контрол над националните ресурси“. Само това ли? О, повярвайте ми, биваше си ги, да ги видите само как се караха, издребняваха, подрязваха крилата на идеологията, правеха на пух и прах идеите, фини частици, които ще продължат да витаят в духа на времето и бавно и сигурно ще проникнат до дъното на мозъчните клетки, neuronal agreement^[3], вътрешна плакатност, нова световна тъкан. По принцип, няма нищо по-мъчително, по-претенциозно от политическа дискусия. Няма да ви описвам дългите вечери, в които нашите две особи глаголстваха. Това водеше до следните сцени:

ТОЙ (с искрящ поглед, провокативен): Всъщност, ако се замислим, марксизмът е само своеобразно практическо християнство, нищо повече.

ТЯ (възмутена, едва не разсипа чашата си чай): Как можете да кажете подобно нещо, Хърбърт!

ТОЙ (доволен от предизвикания ефект): Ами да, ами да, така е, уверявам ви. Като добавим недостатъка, че не работи като модел и залага на най-низките човешки импулси…

ТЯ (държи се сякаш е станал дипломатически гаф, потенциален casus belli^[4]): Бих искала да знам за какви импулси намеквате!

ТОЙ (ликуващ още по-силно): Омразата, уважаема, нуждата да се руши, класовата борба не са нищо друго… Лесна, мистична и в крайна сметка опасна идея. Впрочем класовата борба беше наложена на социалистическата идея… от хора, които няма за какво да се борят.

ТЯ (почервеняла от богаташки гняв): …

Уверявам ви, че имаше върхове, мога да изброя цяла сюрия като онзи ден, когато Хърбърт твърдеше сериозно, че иска да превърне Фабианите в Самураи, „които щели да въплътят в очите на човечеството смисъла на Държавата“. Еквилибристика! Никога не се намесвах в разговорите им. Все пак един или два пъти ги придружих на митинги на Клифорд Ин, в Лондон. Всички те бяха под влиянието на Хюбърт Бланд, един тип, облечен с фрак, с монокъл на черна панделка. Трябваше да го видите на трибуната, истински феномен, уверявам ви, с мощния си тържествен глас и този самонадеян маниер да води дебати. Бланд не беше антипатичен, но жена му… жена му… същинска вещица, любезна като тигрица, направо да ви отврати от социализма! В одимената стая с неясни, мъгливи контури винаги ехтяха бурни ръкопляскания, избухваха караници, чиято причина никога не можеш с точност да разбереш, освен че са изключително сериозни, но имали значение! Ораторите се сменяха, думите преминаваха през времето и пространството, всички измерения на вселената, която се разширяваше или свиваше, и скоро, много скоро, събранието се закриваше, потокът от активисти поемаше по Странд, после по Флийт Стрийт през зимната нощ, където най-после, най-после, се озовавах сам с Айлин на брега на Темза. Чаках само този миг, нали разбирате, благословения миг, в който бъдещето на света щеше да свие знамена за няколко часа, да ми позволи да се прибера вкъщи и да се отдам на красноречието на ласките. Вероятно именно през този период съм осъзнал промяната: прибирате се у дома, облъхва ви топлината на жилището, огънят в камината пращи — подобно нещо е възможно, когато човек си има слуги — сваляте пардесюто си, все още напоено с лондонски студ, като внимавате да го поставите внимателно върху кожения фотьойл и прегръщате съпругата си, без да бързате, но и без да се колебаете, нали трябва да съвместите увереността в утвърдената любов с еротичната несигурност, с нейната непостоянна, определено непредвидима природа. За вас, Алберт Айнщин е трудно да осъзнаете значението на това, че тялото й, съвсем реално, така реално, е осезаемо за пръстите ви, че предизвиква в мозъка ви подобни усещания. Разчитате кожата й като текст, в който не можете да се спрете на една дума, на едно изречение, трябва да минете на следващия образ, за да може да оцените предишния: ето защо трябва да заличавате, да умеете да забравяте, за да продължите и да приемете провала, да приемете, че сте изправен пред една недостижима съвкупност. Каквото й да е непостижимото, неназовимото във вашето съществуване, сега проумявате основната посока, намирате се в съвсем реална ситуация, приятелю, прекрачил сте във времето, ето че сте се интегрирал в нова епоха — епохата на Айлин.

От този момент нататък аз наистина скъсах оковите, край на екзистенциалните тревоги, на желанието да замина, бях осиновен, гражданин на десетте години на XX век. Страхът от перитонит? Желанието да си пусна едно хубаво старо CD на Гарбич? Да се натъпча с тексаска пица, докато гледам Шемет^[5] на видеото? Задраскани на айнщиновата карта (поне за момента), с което приключваме с хроноцентризма. Машината на времето е шкартирана, покрита в един дъблински сутерен, където ще потъне в прах, а скоро ще бъде проядена от червеи, ама не от онези, които правят дупки във Вселената.

Одисей е вече преведен на френски. Изглежда, сте държали творбата ви да бъде преведена първо на този език. На какво се дължи този избор?

Преводът на Одисей не беше лека работа, това е най-малкото, което може да се каже. Щях да избегна много безполезни и изтощителни постъпки, ако бях донесъл при последното си пътуване френското издание на опуса. Ама кой знае защо, поради учудваща, простима и рядка небрежност, Айнщин го беше забравил. Винаги съм бил разсеян, човек не се променя току-така! В училище, ще си позволя кратко фройдистко отклонение от темата, трябва да ви доверя, че често витаех в облаците, съзнанието ми напускаше класната стая, чийто прозорец, както подобава на всеки републикански прозорец, гледа към огромен двор с чинари. Посещавах трилиони галактики, възсядах светлинни години, които не знам защо, но се противопоставяха яростно на училищното време. Резултатът: никога не си довършвах контролните и следователно получавах отчайващи оценки, с което предизвиквах майчиния гняв. Разочароваща реминисценция, нали? Ученикът Айнщин може да работи по-добре. Да се върнем на нашия превод, ако сте съгласни. Ключовата сцена се случва в голям парижки хотел, в някакъв февруарски ден, сив, възможно най-мъглив. Един масивен мъж, хайде да кажем средно дебел, за да не обидим никого, — той положи огромни усилия през последните месеци, — та казвах, един мъж бута въртящата се врата и се представя на рецепцията (докато минава, се възхищава на величествените колони от зелен мрамор). Подава визитната си картичка на служителя, на чиято униформа с перфектно излъскани копчета се възхищава (все така мимоходом). „Бихте ли съобщили за пристигането ми, моля?“ Рецепционистът изпълнява своите задължения и след няколко минути го завежда безшумно на горния етаж на сградата. По отношение на мястото описанието ми е много сбито, за да разпознаете Отел дьо Лувр, но що се отнася до персонажа, вие всички разпознахте вашия уважаван разказвач. Нали разбирате, исках лично да направя стъпката, исках на всяка цена да се срещна с моя преводач, този, който щеше да лансира господин Одисей на езика на Молиер. Чукчукчук, шум от стъпки, скърцане на паркет, Сезам, отвори се, ето го най-сетне. Колко е блед моят домакин, този млад мустакат мъж с вид на латиноамериканец, на около тридесет години, сякаш излязъл от интензивното! Веднага ме кани да вляза и без да има преддверие, без барокамера, ретината ми е още неподатлива, се озовавам пред един боксьор, облечен в кринолин.

— Това е майка ми.

— …

— Мамо, представям ти Алберт Айнщин.

— …

— Авторът на Одисей.

— А да, романът, за който толкова ми говори. (Мълчание.) Добре дошъл, господине. Синът ми смята книгата ви за много важна. Ще ме извините, че не съм я чела, не чета английски в оригинал.

Момент на смущение, без ангелска интерлюдия.

— Да излезем да се поразходим, господин Айнщин, и ще ми обясните защо сте дошъл…

— Ако жел…

— Да излизате? В това време? Надявам се, че не говориш сериозно!…

— Виж, мамо…

— Здравето на сина ми е много крехко, господине, той вече е развивал пневмония и е лежал в германски санаториуми (виж ти, виж ти, и той в Германия).

— Аз… аз напълно разбирам (казах аз).

— Тази есен, в Монпелие, здравето му все още беше много крехко.

— Няма да се бавя, мамо, този господин идва специално от Лондон и…

Започна ожесточена семейна битка, нокаут още в първия рунд! Защото, разбирате ли, пред мен стоеше незабравимият, немислим, автентичен феномен на ринга, шампионка във всички категории по кастриране, свръхкласирана, свръхобсебваща, свръхвсичко, превъзхождаща дори Мама Айнщин, нещо неописуемо, уникално, непревземаема и свръхподготвена военна машина, библейско снаряжение със зъбчата вагина, жестокохранително. Не обичам да се ровя в семейните тайни, да пъхам носа в интимните работи, но после научих как очарователната дама отказала да еманципира синчето, когато, на двадесет и една години, поискал своя дял от бащиното богатство. Да повериш скътаните пари на един безотговорен младеж? И той да ги профука? И какво още? Тя се бе заинатила и за да удържи победата, както някои стигат до бой, се бе обърнала към съда (в този случай, като се има предвид телесната маса на атлетите, по-добре беше за моя млад приятел да се ограничи с адвокатите). Най-сетне, примирие — край на кавгите. След доста мъчителна словесна схватка моят млад приятел, който не се смущаваше и показваше непоколебима решителност, получи разрешение да излезе. И така, ето ни на ледения тротоар, голям открит площад, пред нас Комеди Франсез, авеню Де л’Опера. Поемаме вляво и вървим под аркадите на улица Риволи в посока към градината на Тюйлери. Спътникът ми е почти безплътен, сякаш развяван от вятъра, надявам се, че няма да пукне (иначе майката Немезида ще бъде безпощадна, смъртоносна — опасявам се, че ще бъде свършено с малкия Алберт). Все пак умът му е по-уверен от походката и той започва много бързо разговор за Одисей, който обсипва с хвалби. „Аз наистина съм луд по вашия роман — ми казва той — никога никаква книга не ми е вдъхвала такъв ентусиазъм! Аз… всъщност… представата ми за литература се преобърна, след като го прочетох. А също и за писане…“ Говори ми за литературен проект, над който работи, своеобразен дневник или нещо от този тип, чиято структура и цел напълно е преосмислил, след като ме е прочел. „Това, което сте измислили на края на Одисей, този вътрешен монолог, това потапяне в съзнанието със сигурност ще има последователи!…“ Доверява ми, че е „адаптирал“ моята техника към живота на един от своите персонажи, богат любител на изкуството, който кръстосва Европа. „Всъщност, много скромно, уточнява той. Пишете ли нова книга?“ — пита той докато влизаме в градината на Тюйлери. Оставам уклончив, да, един черен текст, доста лиричен, поддържам мистерията на сътворението, нали разбирате, споменавам за пътешествие в най-съкровеното у човека, на предела на неговите емоции, бих искал да обединя гласа на човека с този на литературата, за да може говоримият език, обяснявам аз, с умели паузи — играя пред моя млад приятел ролята на взискателен творец, който търси точната дума, — за да може езикът да избликне изпод перото, стига сме писали като маркизи, край на изкуствените похвати! Продължихме да вървим съвсем на открито, духаше сибирски вятър — опасявам се, че скоро ще покоси моя спътник. И аз с моите идеи за разходка! Вижте го само как кашля, как трепери! Обземат го такива пристъпи на кашлица, че кръвта ви се смразява! (батальони от цитомегаловируси ще го усмъртят, ще настъпи боричкане на бактерии, пиршество, вече си се представям във фоайето на хотела, как занасям все още топлия труп на почитаемата и красива родителка). Казвам си, че кариерата ми е провалена, край на забежките: в гробищата, Айнщин! Зима не зима, болен или здрав, погледът му светва, когато се връщам на темата за целта на моето посещение: превода на Одисей. Възлага се на него. Ето че замръзва на място, парализиран, опитва се да си поеме дъх, втренчва се във върха на Айфеловата кула, която се издига на хоризонта, и ме наблюдава с недоверчив поглед, готов е за сърдечна криза, мигновен инфаркт, направо е готов да се гътне и без помощта на студа! (Горкият аз!). „Да преведа Одисей?“ Оглежда безформената гара Д’Орсе на петстотин метра от нас, там, от другата страна на Сена, после потъва, отлита. Смяна на сцената, смяна на декора, появява се Лифи, да живеят старите тухли! Изгнание сред улиците на барон Осман^[6], сбогом Риволи, край на превземките, да започнем да говорим! Да се развържат езиците, разсмейте ги, научете английски, преименувайте парковете си! Защо не Мериън Скуеър, защо не Сейнт Стивънс Грийн?

Започна да работи още на следващия ден.

След пет години, на 3 февруари 1913, за да бъда точен, няма какво да си играя на „приблизително“, да романизирам дистанцията — времето минава, паметта изневерява, пъзелът се обърква, снимките се замъгляват — та както ви казвах, пет години по-късно се появи френският превод на моя роман, подписан от Валери Ларбо. Тъй като Блум Прес не можеше да поеме разноските, книгата излезе в ново издателство, Нувел Ревю Франсез, благодарение на енергията и на убедителността на моя предан преводач, който успя лично да спечели дори Андре Жид. Тогава издателството се намираше на ул. Мадам №35, негов директор беше един напорист младеж, някой си Гастон Галимар. Ах, Гастон, забележителна личност, човекът, който промени живота ми, имам какво да кажа за Гастон, но ще видим после, ще видим после, да сложим край на разговора, ако сте съгласни, и да се върнем към хода на историята.