Фабрис Лардро
Безвремие (5)

V

Следващото изображение е на течно тяло с обикновена температура и налягане, безцветно, безвкусно, чиито молекули са съставени от един атом кислород и два атома водород. Пример за прозрачност, доказващ се като такъв ежедневно и в най-незначителното ни действие, това тяло е обозначено с формула, още по-известна от уравнението на Айнщайн. В изображението, предмет на вниманието ни, молекулите не са сами; те се сливат с безкрайно множество себеподобни, кръстосват се, създават материя в неизброимите нюанси на сивото, на зеленото и на синьото. Океане мой, ето ни. О, едно малко уточнение, което не е без значение, въпросната течност съдържа сол, друго, също много разпространено тяло, което увеличава плътността на водата и улеснява плавателността на живите същества, но не и на Айнщин. Ако застанете на брега, в подножието на една масивна кула, която вече споменахме в тази история, или ако се изкачите малко, ще забележите един червендалест цилиндър от плът, който ожесточено маха с крайници — моя силует. Пъхтя, храча, кашлям, гърча се — пълна паника на борда, изпаднал съм! На дъното на пропастта! На две крачки от смъртта, морско погребение и т.н., кафяви водорасли морска плащеница! Как ли той, тоест аз, е пропаднал толкова надълбоко? Защото, разбирате ли, ако можехте да различите каквото и да било в тези мрачни и студени води, въпреки естествения инстинкт, който му повелява да се самосъхрани, тоест да се бори, да вика за помощ, да търси спасение, Айнщин, все така аз, единствено иска само всичко това да свърши.

Та казвах, как стигна дотам? Предишното изображение е на мъж, пристигащ с кораб от Англия, в последните дни на юни. Сейнт Джон Гогарти се завръща от Оксфорд и връща на Айнщин ръкописа на Одисей, пожълтял документ, осеян с петна. Опитал е всичко, което е било по силите му, но се е провалил. Той разбира последователните откази, както казва, текстът е засукан, сложен, извън времето, измисля куп аргументи, за да се изкаже в подкрепа на тези боклуци, тези самозвани издатели, безразлични към моя талант! Каквото и да твърди, Одисей го е белязал: под влиянието на книгата решава да наеме в началото на юли кулата Мартело, където е разположена първата сцена в романа. Смята за много шикозно да се настани в тази каменна сграда, за която плаща в брой годишния наем от осем ливри.

Давате ли си сметка, осем ливри! Господинът вадеше банкнотите, сякаш нищо не се е случило! Джеймс и аз бяхме извън себе си, най-вече аз, защото не бях спечелил никаква стипендия за Италия и след като бях отпуснал края като някой Ротшилд, сега трябваше да пестя скътаните от мама пари. Налагаше се спешно да спра с детинщините си. Следователно притиснах Джеймс да ми помогне да опитам други възможности за Одисей. След като коварният Албион не откликна, трябваше да се задоволя с местната среда, да се обърна към ирландските литературни среди. Незаобиколимият авторитет се казваше лейди Грегъри, местната муза. Драматург, основателка на ай-риш-нешъ-нъл-ти-ъ-тър, тя оглавяваше заедно с Йетс литературно движение за келтски Ренесанс. Добре. Защо не. Завръщане към корените, (келтска пъпна връв), уиски/паплач по всички етажи! Старата дама е много влиятелна из тези географски ширини, тя поръчва дъжда и хубавото време (най-вече дъжда, да бъдем реалисти), Джеймс ме посъветва да й дам моя ръкопис: без съмнение щяла да даде добър съвет. След Гогарти, Грегъри?

Незабавно изпратих пакета си на звездата, без да се замисля, усещах някаква абсолютна неотложност! непреодолима сила! не издържах вече, разбирате ли! Честолюбието ме възпира да възпроизведа писмото, което старата дама ми изпрати, наистина съвсем ясно писмо, но обвито в добри обноски, нещо от типа на нищо не струва, не се разбира нищо, сменете си професията, все пак съм готова да го обсъдя с вас, да се срещнем? Лесно е да се каже, коконата живееше на другия край на Ирландия, на западния бряг… и после, като се има предвид съдържанието на писмото й, какъв смисъл имаше да ходя дотам? Вие бихте се въздържали, нали? Поне малко достойнство. Вие, може би, но не и Айнщин, който пристига в една юлска неделя в графството Галуей, Конемара, след изнурително пътуване с железницата. Приемат го в резиденцията в Кул, бяла фасада, инглиш стайл, голямо имение, засадено с дървета, и с езеро, идеално за Искрено ваша. Изненадана от посещението му, в което никой не вярваше, домакинята го посреща любезно и го представя на група млади ирландци, сред които Синдж, стеснителен писател с болнав вид. Атмосферата е изпълнена с плам, с творческа набожност, а мозъците работят на пълни обороти в името на Светата Ирландия. Те всички имат безброй много проекти за пиеси, за поеми, за велики творби, чиито контури нахвърлят в салона, докато отпиват от стъклената или по-скоро от порцелановата чаша. Помещението е отрупано с дрънкулки, с картини, които запълват стените, но също с думи, абзаци, глави, и всеки се опитва да намери точното им място. Айнщин се отегчава, той не познава мъките на творчеството, просто търси издател, а в логическата и исторически доказана последователност той търси и славата. Не е сложно, нали? След сутрините, посветени на учене, той (вечният аз) има право на пасторални afternoons^[1]: крикет, посещение на парка, разходка до езерото, където не е изключено да заеме медитираща поза. По пътя на връщане се заговоря за бурята от миналата зима, която причини толкова щети — горките красиви дървета, но също и за скитанията из Дъблин на някой си Блум, рекламен агент и персонаж по професия, живущ на Екълс Стрийт №7. Нима не знаете, господин Айнщин. Ние (аз + той) трябва да изтърпим една безкрайна реч за Ирландия, за келтския герой, дошъл да спаси страната от модерния свят и неговия материализъм, един всекидневен, прозаичен свят, който се харесва страхотно на Блум: той си бие чекия на един плаж, плюска карантия, подтиква жена си към изневяра и се превръща в жребец в един публичен дом. „Във вашата книга не прозира истински поезията, господин Айнщин, митологичното измерение на персонажа, качеството му на съвременен Одисей, както посочва вашето заглавие. Съжалявам.“ За да ни го втълпи и да повдигне настроението ни, старата напомня, че Дъблин си има комитет по надзора, чиято цел е да открива и да унищожава всички писания с неморален уклон. „Благочестиви души ще подадат жалба и вие ще бъдете заклеймен, господин Айнщин, силно се опасявам от това.“ За да покаже своята добронамереност и да не затвори всички врати, тя обещава да ни покани тази зима на откриването на един театър в самия център на Дъблин, а после ни предоставя дълъг списък на ирландски издатели. Защо да не си опитам късмета?

Елкин Матюз, Маунсъл & Ко, Алстън Ривърс, Хоун & Робъртс, бих могъл да направя списък по азбучен ред на издателите, от които получих отказ, нещо като топтен на всички, които прегледаха Одисей през септември 1904 г. и след внимателен прочит, макар и светкавичен, като се има предвид дължината и наситеността на текста, го върнаха на Годцшмит Стрийт №47 — чукчукчук, „тук е пощальонът, носят пакет за Айнщин“. Ръкописът минаваше през цепката във вратата, приземяваше се в напуканите ръце на госпожа О’Казей, шлифовани от години на молитва и усърдно миене на чинии, после, след кратко, но мъчително изкачване по стълбите, ръкописът се разбиваше върху бюрото ми. „Съжалявам, господин Айнщин.“ „Знам, знам. Благодаря, все пак.“ Значи настъпваше литературният залез на Айнщин, окончателният провал на налудничавото му начинание, който в крайна сметка можеше да се очаква. Ето защо през първите дни на октомври, потопил се в студената вода на Ирландското море, той иска да умре — хипохондрикът толкова се страхува от призовката, че предпочита да я изпревари. А морската баня пак е идея на Гогарти… След като ни разведе из кулата Мартело, която делеше от месец август с някой си Дермот Тренч, първокласен невротик, който спеше с патлак под възглавницата и виждаше опасни хищници в кошмарите си, той предложи да се изкъпем в морето: кулата се извисяваше над Forty Foot bathing place, откъдето артистът редовно се хвърляше с главата напред. Само някой ирландец, в краен случай германец или скандинавец по изключение, убеден в стимулиращия ефект на моржуването, може да изпита желание да се къпе в този сезон. Разчитах на отказа на Джеймс, който отдавна проявяваше физическо и метафизическо отвращение от водата, за да се изнижа, но противно на очакванията ми той прие предложението на свръхатлета. Явно Нора беше допринесла за неговото преобразяване. Всички във водата! Никаква алтернатива! Ето го значи нашият разказвач по бански, зъзнещ пред океана, сред група от къпещи се мъже на всякаква възраст. О, братя мои, колко болезнено беше за мен съприкосновението с тази мокра и ледена скала, аз бях анти-Моисей, патетичен пингвин, попаднал във воден ад, никоя тръстика нямаше да ми се притече на помощ! Усещам на гърба си ръка, която ме бута… губя равновесие… и ето ме във водата. Гогарти беше сложил тихомълком край на моите колебания. Като начало погълнах половината океан, H₂О проникваше в мен, покриваше хрилете ми с планина от сол, бях готов за балсамиране! Между две удавнически загребвания съзирах мимолетно брега, или по-точно хаоса, своеобразната трепереща купчина, която се предполага, че го съставляваше; повече от всякога светът беше неустойчива структура, която се клатеше под един мрачен свод, злонамерена, готова да изсипе тонове студен и режещ дъжд. В тази подчертана враждебност изплуваха лицата на моите спътници, плуващи като подгизнали марионетки. Докато Гогарти издуваше мускулите си и си играеше да плува кроул като луд, Джеймс гукаше, гугу, доволно е малкото момче, отдаваше се на гукане, прави цамбурцамбур, гъди-гъди, накрая ще се върне на Континента с плуване, преливащ от щастие и безгрижие, за да си вземе скапаните уроци по пеене. „Хайде, Алберт, казваше ми той, опитайте малко да се отпуснете!“ Но Алберт наистина няма желание да се отпусне, гърлото му пари, мускулите му, или по-скоро онова, което е останало от тях, са стегнати, всеки момент ще се схванат. Оставя се на течението, полека, полека, ето го от другата страна на носа, далеко от погледите, приятно главозамайване, морско опиянение, тяло с люспи, наостря перките си, плацента симбиоза, като в първия ден потъва, задрямва, най-сетне съзира хоризонта, ще отиде да набере водорасли, да занесе букет на Мама, която бди край ваната, неговата Мама, която реди пълния му комплект от играчки, комплекта уреди на младия химик, малки котлончета, плакат на Айнщайн, карта от ИЦИЧП. Само секунда още… и една космата ръка го изтръгва от дълбините, грубо го дърпа назад към живота, жертвата се съпротивлява, върти се и получава възнаграждението на удавника, един як удар с юмрук, от който губи съзнание.

„Съжалявам — ще каже Гогарти малко по-късно, — но това е единственото решение да бъде измъкнат човек, който се съпротивлява: надявам се, че не ми се сърдите.“ Писнало ми беше от всичките тези съжаляващи ирландци, писнало ми беше да не се сърдя, пикаех кръв през всичките пори на кожата си, дрехите ми бяха скапани, а бъдещето ми се свеждаше до едно наистина шибано минало!

* * *

Няколко дни след това лудешко къпане Джеймс замина от Ирландия в компанията на Нора. Кораб за Англия, транзит през Лондон, прекосяване на Ламанша, после спускане към Италия. Двама изгнаници, луди от щастие… Що се отнася до мен, бях изпаднал в пълно безпаричие, без пукната пара, без приятели, направо ставах за телевизионния кастинг на Клетниците. Госпожа О’Казей не беше от хората, които ще дадат необоснован кредит на чужденец, трябваше да си намеря работа. Благодарение или поради обявата, публикувана в Айриш Таймс, колаборационистки ежедневник, смятан от всички за гласа на Лондон, станах служител в бирарията Гинес, разположена в северната част на града. За да съхраня социалното си достойнство, няма да ви описвам оскотяващите задачи, които трябваше да изпълнявам в този завод, от който излизах съсипан, с повредено обоняние, убеден, че от тялото ми ще капе бира до края на живота ми.

Имам кошмарни спомени от този период, отвратително време, затъпяваща работа, затъвах все по-дълбоко в дъблинската зимна нощ. Честно казано, единствената ми утеха се свеждаше до кратки забежки в Найттаун, квартала с червените фенери. Да бродя по Монтгомери Стрийт, да избирам и после да си подаря няколко минути на възбуда. Виждате ли, очарованието на провала е в това, че той изостря чувството за фрустрация, принизява ви до първичните ви нужди и концентрира света в гениталиите. Трябва да призная, че постиженията ми, а аз се стараех да подражавам на Блум, моето творение, и така задълбавах все повече чувството за провал чрез напълно разбираемия феномен на порочния кръг, причина/следствие, следствие/причина и така нататък, та казвах ви, че моите постижения въобще не бяха блестящи.

Безполезно е да се връщам на технически проблеми, да се разпростирам върху лоши спомени, повярвайте ми, животът има на какво да разчита, вековете са изпълнени с вълшебни числа! 27 декември 1904 г. Тази дата говори ли ви нещо? Жалко… защото би трябвало да я благословим, да разцелуваме пламенно календара! Всичко започна с получаването на плик, който госпожа О’Казей ми донесе една събота сутрин. Тя изглеждаше превъзбудена, цвърчеше като колежанка, на която й предстоеше първа среща. Убеден съм, че е стояла на площадката, долепила ухо до вратата, докато разпечатвах тайнственото послание. Всъщност наемателят й може би не беше неудачникът, който си представяше, шампион по откази от издателствата, допринесъл за развитието на работата на колетната служба на Голдсмит Стрийт: може би ниският плешивец щеше да успее, да се радва на небесна слава, чиито лъчи щяха да озарят квартала. Кой знае? Божествената поща не беше поредният издателски отказ, а покана. Присъствието на господин Айнщин било желателно на откриването на Аби Тиътър идния 27 декември. Старата Грегори не ме беше забравила, значи държеше на обещанието си.

* * *

Повярвайте ми, беше се събрала тълпа в решаващия ден, Аби Стрийт преливаше от естети, дошли да приветстват раждането на един символ, знак на независимост и съпротива, нещо като театър Минюи^[2], притегателен център, който привличаше гостите и ги принуждаваше да се блъскат с лакти, светски сбивания, келтският поток от хора можеше да унищожи всичко! Да изпочупят стъклата, гардеробите, декора, да наводнят мазето и преди да разрушат бараката, да изтрият надписа на фасадата, който съобщаваше черно на бяло, с главни букви АБИ ТИЪТЪР. Изчаках последния момент, за да напусна своя наблюдателен пост — кръчма на отсрещния тротоар, където бях гаврътнал бутилка стаут^[3]. След като се уригнах, както си му е редът, като звуков израз на метафизичното объркване, в което се намирах тогава — със сигурност ще ми бъде простено — пресякох улицата и се представих, с покана в ръка. „Не, за съжаление тя е неразположена“, ми отговориха, когато помолих да видя лейди Грегори. „Мис Грегори е в своето имение в Кул“, ми отговори една огромна жена, облечена в черно, подвижна реклама на луксозно списание за висша мода: тъмночервена рокля, паунови пера, опал и всичко останало. „Приятно ми е да се запозная с вас, господине?…“ „Айнщин, Алберт Айнщин“, отговорих аз. „Аз съм мис Хорниман, собственичката на театъра. Заповядайте, влизайте, представлението скоро ще започне…“ Нужно ли е да ви описвам спектакъла? Да ви разкажа двете скучни пиеси с автори Йетс и лейди Грегъри, селски истории, изтънчени символи, като например тридесетте каци, които имаха голям успех и разсмяха публиката, бравобраво, ощеоще? Не. Наистина не. За Айнщин вечерта спира в началото на пиесата, когато погледът му среща този на млада брюнетка, седнала зад мис Хорниман, която му се усмихва нежно. Ниският дебеланко е съвсем развълнуван: за първи път от 1955 г. красотата не му се мръщи, давате ли си сметка! Би трябвало да си каже, че е станала грешка, нервен тик преминава по лицето му, красавицата вероятно е под въздействието на прозак, или на интензивна електоршокова терапия, но му се иска да вярва, в крайна сметка няма какво да губи. През антракта се опитва да намери сирената, забелязва я да води оживен разговор с героя на вечерта, Уилям Бътлър Йетс, бъдещ Нобелов лауреат за литература. Кофти работа. Няма смисъл да настоявам. Никакъв шанс. Пред него не мога да направя абсолютно нищо. Все пак не ми се вярваше, че… Ама че глупак, ама наистина какъв глупак! За кого се вземаш, Алберт! По време на следващата комедия, щом хората започнаха да се смеят в залата, той (тоест аз) подема разговор с младата персона. Не изглежда да е отвратена. Надявам се дъхът ми. Трябва да кажа, че бирата. Оставаше само да се уригна в лицето й. Спомням си веднъж в училище с лимонадата. По време на рецитиране на поема. Изгониха ме от часа. Мама беше полудяла от срам. Не, тя не изглежда притеснена. Може би й се повръща. Все пак след цели десет минути такова момиче би могло да намери претекст. Айнщин не е свикнал на близост с такава жена, образец на интелигентност, изящество и нежност. Той е невероятно непохватен, чувства се мръсен, глупав, уязвим, но думите го изолират, образуват нещо като кислороден мехур и за първи път от дълго време, от многомногомногомногомного дълго време, той има усещането, че съществува.

Да я опиша? ще видим после, ще видим после.

Да се видим пак? Тя го предложи спонтанно за моя голяма изненада.

Посоката на вятъра е от решаващо значение с наближаването на дадена среща. Ако духа в гърба ми, съм спокоен; ако е насрещен, е истинска катастрофа: конструкцията на косата ми се разпада, големите кичури, които се спускат от върха на черепа, ми се надигат, разкриват плешивото ми чело, цялото на дупки, засегнато от „дифузна“ плешивост (най-позорният вариант на това мъжко бедствие). Защото, разбирате ли, след измиване с шампоан, при известни условия и в зависимост от ъгъла на осветление, смекчена светлина, облачен ден, ако не се потя, все още мога да заблудя, но иначе… Трябва да припомня, че Дъблин е пристанище, той привлича морските ветрове, които вилнеят по улиците и всяват ужас в косите. Моята не беше пощадена. Точно в момента, когато пред витрината на Бейлис Кафе, пред всички погледи, достигах до съдбовното място, с все сила ме връхлетя вихрушка — косата ми щръкна, разместиха се и големите кичури, прикриващи скръбната гледка на болнавите ми, полуагонизиращи кожа и коса. Нямаше как да отстъпя, тя ме беше видяла, давай напред, Айнщин! Много бързо, поне за приемливо време, да не преувеличаваме все пак, забравих за катастрофата, разразила се върху моя покрив — това поле с праз лук, опустошено от метеорит, където девствени зони съжителстваха със самотни разсади или млади филизи, обречени да умрат преждевременно. Руменината по бузите ми изчезна, тревожните погледи, които отправях нагоре, се размиха в потока на разговора, който беше естествено продължение на този от миналата ни среща. Окаяният ми външен вид отстъпваше и през него прозираше истинската ми личност (не виждам по какъв друг начин да изразя това, което се случваше). И вече не беше онзи нехармоничен колаж от физически, мозъчни или невротични елементи, имаше някакво единство, невидима конструкция, която спояваше човечето. Вълнуващо, нали? Събеседничката ми вероятно улавяше онова, което дори Мама никога не бе успяла да забележи и върху най-качествените снимки.

Но коя, за Бога, е тази млада персона? Тя се казваше Айлин Бойл. Дъщеря на американски петролен магнат, живеещ в Охайо (произнасяйте о-ай-о)^[4], един от онези бизнесмени, които се събуждат с нови милиони в банковите си сметки, живееше в Югозападна Англия. Тя бе срещнала мис Хорниман, новата собственичка на Аби Тиътър, миналата година, по време на представление в Лондон, изнесено от компанията на Ирландския национален театър. Оттогава двете жени доста се сближили. Да опиша Айлин? (Необходимо е, нали?) Става доста по-трудно, когато няма от кого да заимстваш… Бих казал, че в бледото й, обрамчено с черна коса лице, имаше нещо средиземноморско. Очите й, да, вероятно, именно кафявите й очи засилваха това усещане за нещо италианско или може би португалско, кой ли може да улови точно образа… Каквито и представи да внушаваше за изгледи от Тежо, за трамваи, които се спускат по наклонени улици или за римски панорамни гледки, Вила Боргезе, Виа Венето, във всеки случай съществуваше идеята за пътешествие, с подсигурен гид за туриста. Мисля, че ми хареса или поне спонтанно ме беше впечатлил хлапашкият й твърде писклив глас, направо дразнещ на моменти, който приемаше внезапно, незнайно защо, сериозния и уверен тон на възрастните. В нея живееха две жени, приличаше на гледачка на карти (забележете, да притежавам гледачка на карти щеше напълно да ме устрои). Да притежавам? Вече? Много си припрян, малкият ми Айнщин! Мислиш си, че си се преобразил, че си готов да сваляш? Сънувам… Но трябва да ви кажа, че тя ми говореше съвсем нормално! Не споменаваше любовниците си във всяко изречение и се въздържаше да поглежда с въздишка часовника си на всеки две минути. Тя ми отделяше от времето си, защото така желаеше, без ирония, изгода, нито снизхождение. Какво правехте заедно? ще ме попитате тогава: ти май се тъпчеше със сладкиши и одобряваше всяка нейна глупост? Не, ние, чисто и просто, разговаряхме. Айлин беше отказала да работи в дружеството на баща си — Стандарт Бойл Къмпани — и преди две години се беше установила в Европа. На лошия татко не се беше харесал тежкият й характер, но той осигуряваше финансово начина на живот на госпожичката (уточнявам, само на двадесет и четири години: което пък означаваше, че аз съм си направо старчок). Засега Айлин живееше в Торки, в Югозападна Англия. Какъв живот водеше? Свободен и артистичен. Движеше се в компания, рисуваше, отдаваше се на поезия, далеч от нефтените полета, но винаги близо до банка, откъдето да цица от бащиния портфейл. Мога с часове да ви разказвам подробно какво ме привличаше у тази жена: вие, които вече ме познавате, за които моите страдания не са тайна, без особено затруднение можете да си представите моите аргументи. Но що се отнася до нейните, е друга работа? Никой няма да успее да ме накара да повярвам, че притежавам скрит чар, незабележима душевна красота, която преобразява моята нищожна особа. Тогава къде се крие обяснението? Размърдай си мозъка, Айнщин! Искреност и страст: това задоволява ли ви? Не, не се смейте, това ще бъде единственият ми отговор… Искрен, защото нямах какво да губя, отчаяно се вкопчвах в парапета пред небитието, за да не ме засмуче голямата космическа прахосмукачка! Изпълнен със страст, защото Одисей ми беше влязъл под кожата, вярвах в достойнствата на моя текст, изпитанията, през които бях преминал, си бяха моята лична Голгота, моето малко, моето необходимо, моето славно покаяние чрез страданието, с пот на челото, нали разбирате, майчински разпнат! юдеобичуванразпнат! Толкова. Няма да се разпростирам. Няма да припомням, нито да разказвам многобройните срещи, разходки, вечери, на които аз и Айлин се насладихме през зимата на 1904 г. Нямах търпение да стигна до един определен етап от нашата връзка, но бях ужасен, като си представях какво ще каже, когато се озовем в и когато си сваля моя.

В центъра на всичко е Одисей. Той ни тласна към интимна връзка. Айлин прие да прочете ръкописа ми и за разлика от своите небрежни съвременници, тя го хареса, искрено го хареса. Дали същото се отнасяше и за неговия автор? Отговорът дойде два месеца след нашата среща, на втори март 1905, четвъртък. Айлин ми беше определила среща на Мариън Скуеър. Точно в шестнадесет часа. Ще има изненада, беше казала тя. Няма нужда да уточнявам, че се бях подготвил за случая, мотивирал, излъскал от главата до петите, бях си взел един ден отпуск и се бях заел да поспретна туловището си, нищо не бях оставил на случайността, госпожа О’Казей действително го забеляза, тъй като чуваше водата да тече, усещаше уханието на силния ми парфюм, в този ден той направо изпълваше с благоуханието си улицата, заливаше Дъблин като неустоим любовен еликсир. Готов за атака, се въоръжих, за да се срещна с моята Пенелопа:

1. Широк чадър, за да отблъсна пороя и да избегна вида (както и миризмата) на мокро куче.

2. Четка за коса (старателно скрита във вътрешния джоб на костюма) за спасяване на прическата в последната минута.

3. Поглъщане на течност на цитрусова основа, оранжева на цвят, за да избегна дъха на Гинес.

4. Избор на маршрут, съобразен с посоката на вятъра, и на точка за наблюдение над зоната преди контакта.

Всичко мина много добре, като изключим, че не дебнех на точното място: Мариън Скуеър има четири ъгъла, аз не бях застанал на правилния. Тя ме извика и от изненада се обърнах рязко и едва не ме сгази кола, която ме изплиска целия. Така в сградата на Мариън Скуеър Норт №12 проникна една прогизнала гъба, облечена в костюм. Тази тухлена, четириетажна постройка се съчетава със съседните фасади и заедно образуват великолепен и елегантен площад — един от най-шикозните в Дъблин — в чийто център се намира парк. „Апартаментът принадлежи на баща ми, каза тя, преди да бутне една голяма бяла врата. Тук отсяда, когато идва в Европа, но той не идва никога: използвам го за ателие — мястото е предостатъчно.“ Пространство… това е най-подходящият термин, с който може да се определи лабиринта от празни помещения, в който проникнах. Светлината се процеждаше през големи сини завеси, бели стени, странни корнизи на тавана. Моята домакиня ме въвеждаше полека и понякога спираше, сякаш за да си поеме дъх или да се подчини на някакъв ритуал. Без да се усетя, ме бе хванала за ръка. Процесията спря пред двукрила врата, която тя бутна бавно, като дете, което отстранява клон. Ето. В нейното ателие сме. Или по-скоро насред палитра: творбите на госпожицата не бяха поставени на стативи, не бяха прибрани в калъфи, те изпълваха стените и тавана на помещението, в което всяко местенце, всеки атом бяха заети от огромна фреска. „Прилича на Шагал“, се изпусна вашият невеж разказвач, допускайки двойна, стилистична и хронологическа грешка: въпросният художник все още не беше станал известен (това щеше да се случи няколко години по-късно, в Париж). Тази грешка в преценката, типична за пътуванията във времето, задължителна фигура в подобни истории, беше първият от дълга поредица гафове, които ще се въздържа занапред да споменавам, ако сте съгласни. Не, разбира се, Айлин не познаваше този Шагал. Въпреки че бе в течение на съвременното живописно творчество, и то именно на френското: през последните години бе присъствала на големите парижки изложби посветени на Ван Гог, Сезан и Гоген. Изпитваше особено възхищение към Матис, с когото неотдавна бе започнала кореспонденция.

Мека светлина, тихо и уютно място, всички елементи са налице, за да се пробва един толкова секси тип като Айнщин, да изгуби самоконтрол за секунда. Контактът се осъществява, без да отекне очакваният шамар, следва сближаване на телата, а след него и овладяно подхлъзване по паркета, върху който действащите лица заемат хоризонтално положение, оставят ръцете си да се плъзнат по, после под дрехите. Айнщин се заплита, загубва сред поредица от материи, изучава телуризма на облеклото от началото на века (с дънките е друго нещо), но се справя доста добре и успява да се добере до един дюшек, разположен в един от ъглите на стаята — понякога Айлин остава да спи тук, когато иска да се възползва от ранната утринна светлина, за да рисува. Разсъбличането вече е в напреднала фаза, наближава мигът за истината и…

(Айнщиново отклонение от темата)

Хората могат, колкото си искат, да повтарят, че не всичко е въпрос на телосложение, че Любовта е по-важна, че тялото е без значение, когато душите се сливат, дръндръндръндрън, ит.н.ит.н.ит.н.ит.н., наистина се чувствах зле, да наложа, в буквалния смисъл на думата, този космат плондер на една красива жена, да допра напоения си с мазнина епидермис, издут като прошарена шунка от години на плюскане, на субтропически експедиции във всички кътчета на нашия хладилник, това наистина ме извеждаше от равновесие! Сега, когато тя плъзгаше ръце по торса ми, прилепваше гърдите си към кожата ми, имах усещането, че й налагам да посети сладкарница, всичките вкусни рецепти на Мама бяха разстлани на леглото, хайде, вземи си още малко сладкиш с мед, за да доставиш удоволствие на майка ти! Твърде често бях доставял удоволствие на майка ми и сега, когато една жена най-сетне ми доставяше удоволствие, хиляди порции задръстваха стаята и цапаха чаршафите.

Действието обаче протече успешно. Кой е написал, че мъжът е тъжен след съвокуплението? Сенека? Платон? Аристотел? Във всеки случай някой грък. Бих желал да го срещна и да му кажа, че напълно се заблуждава, мъжът е радостен след половия акт, освен, естествено, ако не се издъни, или не бъде принуден да се съвокуплява с обладан от дявола или създание от друга порода. Тъга носи мастурбирането, повярвайте ми, сновенето напред-назад в самотата, уединението, да бързаш да свършиш, бързобързобързо, да удавиш звяра, да се освободиш от субстанцията, от течността, която трови душата ви, не извайвате жена, не галите кожа, мамка му, не, свитите ви ръце са протегнати към нощта, те призовават небитието, извайват смъртта. Така че, митолози или не, гърците невинаги са прави. Да, щастлив е онзи…