Дорис Лесинг
Златната тетрадка (9)

[Червената тетрадка.]

Снощи цяла вечер се мъчих да науча каквото мога за Квемой. Много малко информация намерих и в моята, и в библиотеката на Моли. И двете бяхме уплашени да не би Квемой да е начало на нова война. А после Моли каза:

— Колко пъти се е случвало — седим тук и се тревожим, а в края на краищата не се стига до сериозен военен конфликт.

Усетих, че я измъчва нещо друго. Най-сетне тя каза: била близка с братята Форест. Когато те „изчезнали“ — по всяка вероятност — в Чехословакия, тя отишла в комитета, за да разбере как стоят нещата. Загатнали й, че няма причина за безпокойство, че те вършели важна работа за партията. Вчера съобщили, че братята били в затвора и току-що били освободени. Тя отново отишла в комитета и попитала дали са знаели, че братя Форест са били в затвора. Оказало се, че през цялото време са знаели. Тя каза:

— Смятам да напусна партията.

Аз отвърнах:

— Изчакай да видиш дали нещата няма да се оправят. В края на краищата след Сталин те все още се прочистват.

Тя каза:

— Миналата седмица заяви, че ще напуснеш. Както и да е, слушай какво рекох на Хал… да, срещнах се с най-големия началник. Казах му: „Всички злодеи са мъртви, нали? Сталин и Берия, и останалите? Тогава защо продължавате постарому?“ Той отвърна, че всичко се свеждало до подкрепа на Съветския съюз в момент, в който отвсякъде го нападали. Нали разбираш, обичайните неща. Попитах: „А какво ще кажете за евреите в Съветския съюз?“ Той отвърна, че всичко било капиталистическа лъжа. Аз рекох: „За бога, не започвайте отново!“ Както и да е, изнесе ми дълга лекция — с много дружелюбен и спокоен тон — да не изпадаме в паника. Изведнъж си помислих, че или аз не съм наред, или те. Казах му: „Слушайте, вие трябва много бързо да схванете нещо, защото в противен случай нито един човек няма да остане във вашата партия — трябва да се научите да казвате истината и да сложите край на лъжите и конспирациите по кьошетата.“ Той подхвърли, че било естествено да съм толкова разстроена, след като приятелите ми са били в затвора. И изведнъж усетих, че започвам да се извинявам и оправдавам, след като много добре съзнавах, че аз съм правата, а той греши. Не е ли странно, Анна? В един момент започнах да му се извинявам. Едва се спрях. Бързо излязох. Прибрах се вкъщи, но бях толкова разстроена, че се качих и си легнах.

Майкъл се прибра късно. Казах му за разговора с Моли. Той рече:

— Значи възнамеряваш да напуснеш партията, така ли? — Думите му прозвучаха, сякаш ще му е мъчно, ако въпреки всичко напусна. После допълни много хладно: — Знаеш ли, Анна, когато с Моли говорите, че ще напуснете партията, подтекстът винаги е, че след това ще затънете в някакво блато на човешката низост. А в действителност буквално милиони напълно разумни човешки същества са напуснали партията (ако преди това не са ги убили) и са го сторили, защото са искали да се опълчат срещу убийствата, цинизма, ужаса, предателствата.

Възразих:

— Може би не за това става дума.

— А за какво тогава?

Казах:

— Само преди миг бях с впечатлението, че ако ти съобщя, че съм напуснала партията, би се огорчил.

Той се засмя в знак на потвърждение, после помълча известно време и накрая заяви през смях:

— Може би съм с теб, Анна, защото е много приятно да бъдеш с човек, изпълнен с вяра, дори когато ти самият си я загубил.

— Вяра ли?! — възкликнах аз.

— Твоят искрен ентусиазъм.

Отвърнах:

— Едва ли бих могла да изразя отношението си към партията с тези думи.

— И все пак продължаваш да членуваш в нея, което е много повече, отколкото би могло да се каже за…

Той тъжно се засмя, а аз рекох:

— За теб ли?

Той седеше смълчан, унил, потънал в мисли. Най-после каза:

— Е, поне опитахме. Наистина направихме опит. Не беше успешен, но… Хайде да си лягаме, Анна.

Сънувах чудесен сън. Някаква огромна красива тъкан, разстлана нашироко. Беше невероятно красива, цялата покрита с везани картини — илюстрации на човешките митове. Но всъщност бяха не просто картини, а самите митове, тъй че меката, пробляскваща материя потрепваше като жива. Безчет неуловими, причудливи багри, но общото впечатление бе, че тъканта е червена, един преливащ в полутонове, пламтящ червен цвят. В съня си докосвах тъканта, поглаждах я и плачех от радост. Но когато се вгледах отново, видях, че формата на материята е като картата на Съветския съюз. После тъканта започна да нараства, да се разстила, да се разплисква като мека, блестяща морска шир. И взе да обгръща страните около Съветския съюз — Полша, Унгария и т.н., а по краищата материята оставаше тънка и прозрачна. Аз продължавах да плача от радост. Но и от мрачно предчувствие. После меката, червена, блестяща мъглявина се понесе към Китай и там се сгъсти и се превърна в тежка, плътна алена маса. А аз се реех някъде из Космоса, като запазвах равновесие с леко движение на краката във въздуха. Носех се в синята мъглявина на пространството, а под мен земното кълбо се въртеше, като комунистическите страни преливаха в различни нюанси на червено, а останалата част от света бе оцветена в разнообразни багри. Африка бе черна, един наситен, сияен, вълнуващ черен цвят — досущ като в тъмна нощ, когато луната само след миг ще изплува над хоризонта и ще огрее всичко наоколо. Изведнъж се уплаших до смърт и ми прималя, сякаш обзета от чувство, което не исках да призная. Почувствах се толкова зле и толкова замаяна, че не можех да гледам надолу, да гледам как се върти светът. След малко поглеждам и съзирам невероятна гледка — времето е изтекло и цялата човешка история, нескончаемото минало на човечеството се е вместило в ширналата се пред мен гледка и тя се въззема нагоре като величествен химн на радостта и тържеството, а болката е едва доловим, бърз контрапункт. Гледам отгоре и забелязвам как в червените територии нахлуват най-разнообразни ярки багри от другите части на света. Цветовете се примесват и преливат неописуемо красиво един в друг, тъй че светът придобива цялостност, обагрен в един-единствен великолепен, ослепителен цвят, цвят, какъвто не съм виждала никога. Това е миг на невъобразимо щастие, толкова силно, че е направо непоносимо и сякаш нараства, нараства неимоверно, докато изведнъж… всичко се пръсва и взривява — след миг се озовавам в празно пространство, в пълна тишина. Под мен е настъпила тишина. Бавно въртящият се свят се разпада бавно, раздробява се и се разбива на части, които хвърчат на всички посоки в пространството, така че край мен закръжават безтегловни отломки от света, като се блъскат и отскачат една от друга. Светът е изчезнал и е настъпил хаос. Сам-сама съм сред хаоса. И тогава съвсем отчетливо тих глас прошепва в ухото ми: „Някой изтегли нишка от тъканта и всичко се разпадна.“ Събудих се, радостна и въодушевена. Понечих да събудя Майкъл, за да му разкажа, но, разбира се, съзнавах, че не съм в състояние да изразя с думи онова, което бях изпитала в съня. Почти веднага смисълът на съня започна да се губи. Рекох си: смисълът се изплъзва, задръж го, бързо, бързо… А после си помислих, че всъщност не знам какъв точно е той. Бе изчезнал, но ме бе оставил неописуемо щастлива. И аз седях в тъмното до Майкъл и се чувствах напълно истинска. После отново легнах и го прегърнах, а той се обърна насън и положи лице на гърдите ми. Тогава си помислих, Всъщност въобще не ме интересуват политиката, философията или каквото и да било; искам само Майкъл да се обърне в тъмното и да положи лице на гърдите ми. А после се унесох. На сутринта си спомнях ясно съня и това, което бях изпитала. Особено отчетливо се бяха запечатили в съзнанието ми думите: „Някой изтегли нишка от тъканта и всичко се разпадна.“ През деня сънят все повече избледняваше и се разсейваше и вече стана незначителен, още цветен, но загубил смисъл. Ала същата тази сутрин, когато се събуди в обятията ми, Майкъл отвори очи и се усмихна. Усмивката огря лицето ми с топлата синева на очите му. Помислих си, Толкова често животът ми е бил объркан и мъчителен, че сега, когато щастието ме облива цялата като хладка, прозрачно синя вода, аз просто не мога да повярвам. Казах си: „Аз съм Анна Улф, това съм аз, Анна, и съм щастлива.“

[Следваха няколко залепени надраскани страници с дата 11 ноември 1952.]

Снощи имаше събрание на писателската група. Петима сме — да разгледаме брошурата на Сталин по въпросите на езикознанието. Рекс, литературен критик, предлага да обсъдим материала изречение по изречение. Джордж, „пролетарски писател“ от трийсетте, захапал лула, безцеремонно заявява: „Боже мой, наистина ли е нужно? Никога не съм си падал по теорията.“ Клайв, комунистически памфлетист и журналист, отвръща: „Да, трябва да го обсъдим много сериозно.“ Дик, белетрист, представител на социалистическия реализъм, казва: „Трябва поне да схванем основните положения.“ Тъй че Рекс започва. Говори за Сталин с простосърдечния, почтителен тон, с който е възприето да се говори за него от години насам. През това време си мисля, Въпреки всичко, ако се срещнем в кафенето или на улицата, всички присъстващи тук щяхме да говорим със съвсем различен тон — сух и напрегнат. Мълчим, докато Рекс прави кратката встъпителна реч. А после Дик, който тия дни се е върнал от Русия (той непрекъснато пътува до някоя социалистическа страна), споменава за разговора си в Москва със съветски писател за една от по-острите атаки на Сталин към някакъв философ и добавя: „Не бива да забравяме, че тяхната полемика по традиция е много по-груба и унищожителна от нашата.“ Тонът му е чистосърдечен, прям, тон на добряк, с който и аз понякога говоря: „Разбира се, не бива да забравяте, че и правните им традиции там са напълно различни от нашите…“ — и други неща от този род. Чуя ли този тон, започвам да се чувствам неловко. Преди няколко дни се усетих, че и аз говоря така, и изведнъж запелтечих. Обикновено не пелтеча. Всички имаме екземпляр от брошурата. Объркана съм, защото материалът ми се струва пълна глупост, но не съм достатъчно подготвена по философия (за разлика от Рекс) и се страхувам да не направя някоя глупава забележка. Но има и нещо друго. Изпаднала съм в състояние, което напоследък все по-често ме обзема: думите внезапно губят смисъл. Усещам, че чувам отделни изречения, фрази, поредица думи и те ми звучат като на чужд език — разминаването между предполагаемото и действителното значение е пълно. Мисля си за романи, в основата на които е залегнало разпадането на езика, като „Бдения над Финегън“^[1]. Както и за прекомерния интерес към семантиката. Това, че Сталин си е направил труда да напише брошура на тази тема, само по себе си говори за всеобщо безпокойство по отношение на езика. Но какво право имам аз да критикувам, когато изречения дори от най-великолепния роман ми звучат идиотски? Но независимо от всичко брошурата ми се струва тромава и казвам: „Сигурно преводът е лош.“ Изненадана съм, че гласът ми звучи извинително. (Няма съмнение, че ако бях насаме с Рекс, не бих говорила с такъв тон.) Изведнъж разбирам — с тази реплика изразих мнението на всички присъстващи, че материалът е действително лош. Години наред все казвахме за всевъзможни памфлети, статии, романи, изложения, които идваха от Русия: „Ами сигурно преводът е лош.“ И сега трябва да превъзмогна себе си, за да кажа: „Материалът е слаб.“ Учудена съм с каква неохота заявявам такова нещо. (Питам се колко ли от нас идват на подобни събрания с твърдото намерение да изразят своето безпокойство или възмущение, а след като събранието започне, направо онемяват от тази невероятна, тегнеща върху всичко забрана.) Най-сетне — гласът ми зазвучава очарователно като на наивно девойче — казах: „Вижте какво, нямам необходимата подготовка да критикувам от философска гледна точка, но безспорно това изречение тук е ключово, а що се отнася до фразата «нито надстройката, нито базата»… тя или е извън марксическия дух, нещо непознато, или измъкване. Или просто е проява на арогантност.“ (Доволна съм, че гласът ми постепенно загубва обезоръжаващата си очарователност и става сериозен, макар и прекалено възбуден.) Рекс се изчервява, току запремята брошурата в ръце, а после казва: „Да, трябва да призная, че това изречение и на мен ми се стори доста…“ Настъпи мълчание и тогава Джордж безцеремонно заявява: „Такива теоретични неща не са за моята глава.“ Всички, с изключение на Джордж, се чувстваме неловко. Напоследък доста другари прибягват до подобни грубоватости, до съвсем преднамерена безцеремонност. Но тя дотолкова е станала неделима от личността на Джордж, че той изобщо не се притеснява. Улавям мислите си, Е, поведението му е оправдано — той върши толкова много работа за партията, че ако това му е необходимо, за да остане в нея, тогава… Без да решаваме изрично да не обсъждаме брошурата, я зарязваме. И разговаряме за общи неща, за политиката на комунистите по света. В Русия, Китай, Франция, у нас. През цялото време една мисъл не ми дава мира, Никой не казва: „Има нещо изначално нередно, макар че подтекстът на целия ни разговор е именно такъв.“ Постоянно мисля за това странно явление — когато сме двама души, разговорите ни са коренно различни, отколкото ако сме трима. Когато двама души говорят за политика, говорят като критично настроени хора, които не са комунисти. (Искам да кажа, че отстрани никой не би разбрал, че са комунисти освен по някои термини.) Но ако са повече от двама, тонът веднага напълно се променя. Това особено силно личи в разговорите ни за Сталин. Макар да съм склонна да приема, че той е луд и убиец (независимо че не забравям какво ми каза Майкъл — в наше време е невъзможно да знаеш абсолютната истина за каквото и да било), ми е приятно да слушам как хората говорят за него с простосърдечен, дружелюбен и почтителен тон. Защото, ако отхвърлим този тон, колкото и да е парадоксално, заедно с него ще отхвърлим и нещо извънредно важно — вярата във възможностите на демокрацията, на човешката благопристойност. Една мечта ще погине — поне за нашата епоха.

Заговорихме за какво ли не и аз предложих да направя чай — всички се зарадваха, че събранието е към своя край. Приготвих чая и тогава си спомних разказа, изпратен ми преди седмица от един другар, който живееше някъде около Лийдс. При първия прочит го взех като опит за иронично повествование. А после за много успешна пародия на определено светоусещане. Постепенно осъзнах, че всичко е съвсем сериозно — това стана в мига, когато разрових собствената си памет и открих някои свои подобни фантазии. Но най-важното бе, че разказът може да се възприеме едновременно като пародия, като ирония или като нещо съвсем сериозно. Струва ми се, че този факт е поредно доказателство за непълния, фрагментарен характер на всяко описание, за мъчителния разпад на нещо, което според мен се отнася до езика — залиняването на езика в сравнение с обогатяването на човешките преживявания. Както и да е, след като поднесох чая, казах, че искам да им прочета един разказ.

[Тук бяха залепени няколко обикновени листа на редове, откъснати от бележник, изписани с много четлив, равен почерк.]

Когато другарят Тед научи, че са го включили в учителската делегация, която ще посети Съветския съюз, се почувства много горд. Отначало не повярва на ушите си. Не се смяташе достоен за подобна чест. Но нямаше да пропусне възможността да посети първата страна на работниците! Най-после настъпи дългоочакваният ден, когато заедно с други другари се озова на летището. В делегацията имаше трима учители, които не бяха партийни членове, но също се оказаха чудесни хора. Полетът над Европа се стори прекрасен на Тед — вълнението му нарастваше с всеки изминал миг и когато най-после се озова в луксозна, запазена за него, хотелска стая в Москва, не бе на себе си от радост! Делегацията им бе пристигнала почти в полунощ, тъй че се наложи първият трепет от гледката на комунистическа страна да се отложи за сутринта. Другарят Тед седеше зад голямото писалище, което му бяха осигурили в хотелската стая — около него можеха да се разположат поне десетина души — и описваше впечатленията си от деня (бе решил да не изпуска нито един безценен миг), когато на вратата му се почука. Той извика: „Да, влез!“, като очакваше да види някой другар от делегацията, но се оказаха двама младежи с платнени кепета и ботуши. Единият рече: „Другарю, ако обичате, елате с нас.“ Имаха открити, простодушни лица и не ги попитах къде ме водят. (Трябва да призная, за свой срам, че за миг се сепнах, като си спомних историите в капиталистическия печат — независимо от всичко отровата е проникнала във всеки от нас!) Слязох с асансьора, придружен от двамата дружелюбни водачи. Жената на рецепцията ми се усмихна и поздрави двамата ми нови приятели. Отвън чакаше черна кола. Качихме се и седнахме един до друг, без да разговаряме. Само след миг пред себе си зърнахме кремълските кули. Тъй че пътуването бе съвсем кратко. Минахме през големите порти и колата спря пред дискретен страничен вход. Двамата ми приятели слязоха от колата и отвориха вратата. Усмихнаха ми се: „Последвайте ни, другарю!“ Изкачихме се по великолепно мраморно стълбище с произведения на изкуството от двете страни, а после свихме по странично коридорче, което бе съвсем обикновено и почти невзрачно. Спряхме пред една непретенциозна врата, врата като всяка друга. Един от водачите ми почука. Обади се дрезгав глас: „Влез!“ Двамата младежи отново ми се усмихнаха и кимнаха. После отминаха по коридора, хванали се под ръка. Аз влязох в стаята много смело, макар че — недоумявам от къде на къде — предчувствах кого ще видя там. Другарят Сталин седеше по риза зад обикновено бюро, което изглеждаше олющено, и пушеше лула.

— Заповядай, другарю, и седни — рече той много любезно. Аз се отпуснах, седнах и се вгледах в честното му, дружелюбно лице и искрящи очи.

— Благодаря, другарю — отвърнах, като се настаних срещу него. Последва кратко мълчание, през което той се усмихваше и ме оглеждаше. После рече:

— Другарю, извинявай, че те обезпокоих толкова късно…

— О, няма нищо — бързо рекох аз — цял свят знае, че работите до среднощ.

Той прокара едрата си работническа ръка по челото. Чак сега забелязах следи от умора и напрежение — от работата за нас! За целия свят! Преизпълних се с гордост и смирение.

— Обезпокоих те толкова късно, другарю, защото се нуждая от съвета ти. Чух, че е пристигнала учителска делегация от вашата страна и реших да се възползвам от случая.

— Всичко, което мога да ви кажа, другарю Сталин…

— Често се питам дали получавам правилни съвети относно политиката ни в Европа, и по-специално във Великобритания. — Аз мълчах, но се чувствах много горд — да, това действително е велик човек! Като истински комунистически водач е готов да приеме съвет и от редови партийни членове като мен! — Ще съм ти много благодарен, другарю, ако очертаеш в общи линии каква трябва да е нашата политика във Великобритания. Разбирам, че вие имате напълно различни традиции от нашите, а ние не вземаме това предвид в политиката си.

Вече се чувствах съвсем спокоен, за да почна да говоря. Казах му, че често съм отчитал множество грешки и неправилни ходове в политиката на КПСС по отношение на Великобритания. Чувствах, че те се дължат на изолацията, наложена на Съветския съюз от капиталистическите сили, които са изпълнени с омраза към младата комунистическа страна. Другарят Сталин слушаше, пушейки лулата си, и кимаше. Усетеше ли у мен колебание, многократно ме подканяше: „Моля те, продължи, другарю, не се страхувай да кажеш точно това, което мислиш.“ И аз продължавах. Говорих около три часа, като започнах с кратък анализ на историческото минало на Британската КП. Веднъж той позвъни на един звънец и влезе друг млад другар с две чаши руски чай на поднос, като постави едната пред мен. Сталин сдържано отпиваше от чая си и продължаваше да слуша и поклаща глава. Аз очертах политиката спрямо Великобритания, която смятах за правилна. Когато свърших, той простичко рече:

— Благодаря ти, другарю. Сега разбирам, че са ме съветвали погрешно. После погледна часовника си и каза: — Извинявай, другарю, но трябва още много работа да свърша до изгрев-слънце.

Аз станах. Той ми протегна ръка. Стиснах я.

— Довиждане, другарю Сталин.

— Довиждане, добри ми британски другарю, и още веднъж ти благодаря.

Разменихме си безмълвна усмивка. Знам, че очите ми се навлажниха — до края на живота си ще се гордея с тези сълзи! Когато излизах, Сталин отново пълнеше лулата си, вече приковал поглед върху голямата купчина книжа, която го очакваше. Аз излязох навън след най-великия миг в живота ми. Двамата млади другари ме чакаха. В усмивките, които си разменихме, се четеше пълно разбиране. Очите ни бяха навлажнени. Закараха ме обратно до хотела, като през цялото време мълчахме. Отроних само: „Той е велик човек“ — а те кимнаха. В хотела ме придружиха до вратата на стаята. Безмълвно стиснаха ръката ми. А после отново седнах над дневника си. Сега вече наистина имах за какво да пиша! Работих до изгрев-слънце, като си мислех за най-великия човек в света, който бе съвсем наблизо и също така будуваше и работеше, поел съдбата на цялото човечество в свои ръце!

[Тук отново се появяваше почеркът на Анна:]

След като приключих четенето, никой не пророни дума, докато най-после Джордж не възкликна: „Една откровена, проста история.“ Което може да се тълкува най-различно. Тогава казах: „Помня, че и аз съм имала същите фантазии, като в тази история до най-малките подробности. Само че успях да разясня и политиката към Европа.“ Изведнъж избухна силен, тревожен смях, а Джордж каза: „В началото реших, че е пародия. Кара те да се замислиш, нали?“

Клайв рече: „Спомням си, че четох някакъв превод от руски… мисля, че от началото на трийсетте. Двама младежи са на Червения площад и тракторът им се е развалил. Не могат да разберат къде е повредата. Изведнъж забелязват, че към тях се приближава мъж с едра фигура. С лула в ръка. «Каква е повредата?» — пита той. «Там е работата, другарю, че не знаем.» «Значи не знаете, а? Лошо.» Набитият мъж посочва с върха на лулата си някаква част на трактора. «А там погледнахте ли?» Младежите пробват и тракторът веднага забумтява отново. Извръщат се да благодарят на непознатия, който ги гледа бащински. Разбират, че това е Сталин. А той вече се е обърнал, вдигнал е ръка за поздрав и пресича сам Червения площад на път за Кремъл.“

Ние отново се засмиваме, а Джордж казва: „Такива бяха времената, каквото и да разправяме сега. Аз си отивам вкъщи.“

На сбогуване цялата стая е изпълнена с враждебност. Бяхме си неприятни един на друг и съзнавахме това.