Дорис Лесинг
Златната тетрадка (23)

Свободни жени 5

Моли се омъжва, а Анна има нова връзка

Когато Джанет за първи път попита дали може да постъпи в училище с пълен пансион, Анна отговори уклончиво. Тя ненавиждаше подобни училища. След като проучи различните „прогресивни“ училища, отново се опита да разубеди Джанет. Междувременно обаче Джанет бе довела вкъщи своя приятелка, която вече бе постъпила в пансион, за да й помогне да убеди майка си. Двете деца, с блеснали очи, макар и притеснени, че Анна може да не се съгласи, си бъбреха за униформи, спални помещения, училищни излети и така нататък. Тогава Анна проумя, че Джанет в никакъв случай не иска да учи в „прогресивно“ училище. Всъщност дъщеря й заяви: „Искам да бъда обикновена, не като теб.“ Тя бе видяла какво представлява светът на хаоса, на експеримента, където хората живеят ден за ден подобно постоянно мятащи се топки на върха на порещи вълните джетове, наострили сетива за всяко ново чувство или преживяване и бе решила, че такъв живот не й допада.

Анна каза:

— Джанет, нима не съзнаваш колко различно ще е всичко от досегашния ти живот? Ще трябва да се разхождаш с деца, строени в колона като войници, да се обличаш като всички останали, да вършиш всичко в точно определен час. Ако не внимаваш, накрая може да заприличаш на консервена кутия, досущ като всички останали.

— Да, знам — отвърна тринайсетгодишното момиче с усмивка. Усмивката й означаваше: знам, че ненавиждаш всичко това, но защо и аз трябва да го ненавиждам?

— Това ще предизвика у теб вътрешен конфликт.

— Не мисля — отговори Джанет и внезапно се намръщи в знак на несъгласие, че може дотолкова да е усвоила начина на живот на майка си, че новата ситуация да предизвика у нея вътрешен конфликт.

Когато Джанет постъпи в пансиона, Анна осъзна колко много се е уповавала на дисциплината, заради това, че има дете — да става в определен час сутрин, да не си ляга много късно вечер, за да може да се събуди рано, ежедневно да осигурява храна, да контролира настроенията си, за да не разстройва детето.

Сега бе сама в огромния апартамент. Трябваше да се премести в по-малък. Не искаше пак да дава стая под наем, защото мисълта за поредно преживяване като това с Рони и Айвър я плашеше. Всъщност се плашеше, че се плаши от подобна мисъл — какво става с нея, та се пази от сложни взаимоотношения с хората, пази се да не се обвърже? Това бе отстъпление от принципите й. И тя прибягна до компромис — ще остане в апартамента още година. Ще даде стая под наем. Ще си потърси подходяща работа.

Сякаш всичко се бе променило. Джанет я нямаше. Марион и Томи бяха заминали за Сицилия на разноски на Ричард, като бяха взели със себе си куп книги за Африка. Възнамеряваха да посетят Долчи, за да видят дали ще могат, както се изрази Марион, „да направят нещо за бедното създание. Знаеш ли, Анна, непрестанно си държа негова снимка на бюрото“.

Моли също бе останала сама в празната си къща, след като втората жена на бившия й съпруг й бе отнела сина. Тя покани синовете на Ричард да й гостуват. Ричард бе във възторг, макар все още да твърдеше, че синът им е ослепял заради нейния начин на живот. Моли се грижеше за момчетата, когато Ричард замина за Канада със секретарката си във връзка с финансирането на три нови стоманодобивни завода. Пътуването беше нещо като меден месец, тъй като Марион вече се бе съгласила на развод.

Анна установи, че по-голямата част от деня й преминава в пълно безделие. Реши, че само мъж може да я излекува и си го предписа като лекарство.

Позвъни й познат на Моли, за когото приятелката й не можела да отдели време поради ангажиментите си със синовете на Ричард. Познатият се казваше Нелсън и бе американски сценарист, когото Анна бе срещнала у Моли, и няколко пъти бе вечеряла с него.

Когато позвъни на Анна, той й заяви:

— Трябва да те предупредя за рисковете от среща с мен. Има опасност да реша за пореден път, че жена ми е невъзможна.

Докато вечеряха, разговаряха главно за политика.

— Разликата между един червен в Европа и червен в Америка е, че в Европа червеният обикновено е член на Комунистическата партия, а в Америка такъв човек никога не слага партиен билет в джоба си от предпазливост или страх. В Европа има комунисти и симпатизанти. А в Америка има комунисти и бивши комунисти. Аз съм от бившите. Не искам да се забърквам в повече неприятности от тези, които имам в момента. Е, като изясних позицията си, ще ме поканиш ли тази вечер на гости?

Анна си мислеше, Човек върши истински грях спрямо себе си, като се опитва да си внуши, че второкачественото, до което се докосва, е нещо повече от действителното второ качество. Но каква полза вечно да копнее за Майкъл?

Така че прекара нощта с Нелсън. Той бе изпаднал, както тя бързо установи, в тежка сексуална криза. От любезност обаче се съгласи, че няма нищо особено обезпокоително. На сутринта се разделиха като приятели. И тогава я връхлетя тежка депресия и заплака безпомощно. Каза си, че ще си помогне, ако не остава сама, а се обади на някой мъж от приятелите си. Но не го стори — не бе в състояние да види когото и да било, а най-малкото да започва нова връзка.

Установи, че прекарва времето си по много странен начин. Открай време четеше купища вестници, журнали и списания. Страдаше от порока на хората като нея и искаше да знае всичко, което става по света. Но сега, щом се събудеше сутрин късно и си изпиеше кафето, сядаше на пода в голямата стая, ограждаше се с всевъзможни ежедневници и седмични списания и започваше да ги чете бавно, по няколко пъти. Опитваше се да сглоби нещата в съзнанието си. Докато по-рано четеше, за да добие обща представа за събитията по света, сега предишната логична, подредена картина напълно й се изплъзваше. В съзнанието й сякаш се блъскаха какви ли не противоречия и трябваше непрестанно да съпоставя едни с други обстоятелства и събития. Вече не ставаше дума за логика на събития и евентуалните им последствия. Сега сякаш тя, Анна, се бе превърнала в координационен център и от всички страни я връхлитат безброй всевъзможни факти и ако не съумее да ги претегли и балансира, ако пропусне нещо, този център ще рухне. Например улавяше се да се взира с недоумение в твърдение като: „Рискът от подпалване при термална радиация на 10 МТ повърхностно изригване се разпростира в окръжност с радиус повече от 25 мили. Пожар в окръжност с радиус 25 мили обхваща площ от 1900 квадратни мили и ако оръдието експлодира близо до набелязания обект, тази окръжност ще включи най-гъсто населените сектори на обстрелвания комплекс, което означава, че при определени ясни атмосферни условия всичко и всички в рамките на тази огромна територия вероятно ще бъдат изложени на сериозен термален риск и мнозина ще бъдат унищожени в холокоста.“ Сега обаче не само думите й се струваха ужасни, а и това, че не проумяваше как значението им се съотнася със следното: „Аз съм човек, който непрестанно подкопава възможностите си за бъдещето, защото съм се фокусирала върху безброй алтернативни гледни точки.“ И тя се взираше в тези две поредици думи, докато самите думи сякаш се откъсваха от страниците и изчезваха, сякаш се отдалечават от собственото си значение. И все пак значението им оставаше, без думите да го потвърждават и вероятно бе и още по-ужасно (макар да не можеше да каже защо), тъй като думите вече не го ограничаваха. И сега, когато двете поредици думи я надвиха, тя ги отмести и насочи вниманието си към друга: „В Европа не осъзнават достатъчно ясно, че не съществува статукво в Африка в настоящото й състояние.“ „Формализмът според мен (не някакъв неонеоромантизъм, както твърди мистър Смит) ще се наложи в близко бъдеще.“ И тъй, тя прекарваше часове, седнала на пода, изцяло приковала вниманието си върху фрагменти печатно слово. Наскоро след това я погълна друго занимание. Започна внимателно да изрязва пасажи от вестниците и списанията и да ги прикрепя на стените с кабарчета. Белите стени на голямата стая се обсипаха с малки и големи изрезки. Тя бавно обхождаше стените и оглеждаше закачените откъси. Когато й свършиха кабарчетата, си помисли, че е глупаво да продължава. Въпреки това си облече палтото, излезе да купи две кутийки кабарчета и методично закачи на стената все още неприкрепените изрезки. Ала вестниците продължаваха да прииждат, голяма, плътна купчина печатно слово се струпваше всяка сутрин на прага й и тя всяка сутрин сядаше, впускаше се в битката да подреди новата канара материали и току отиваше да купи още кабарчета.

Реши, че полудява. Това бе сривът, който бе предусещала, разпадът, „пропукването“. И все пак си мислеше, че изобщо не е луда. По-скоро хората, които не бяха обсебени като нея от отразявания в пресата варварски свят, не съзнаваха, че е въпрос на живот и смърт нещо да се направи. Същевременно съзнаваше, че обезумява. И макар да не можеше да престане маниакално внимателно да изчита купищата преса, да изрязва пасажи и да ги закача по стените, ясно съзнаваше, че щом Джанет се върне от пансиона, отново ще стане Анна, Анна с чувство за отговорност, и тогава настоящата обсебеност ще изчезне. Съзнаваше, че разумът и чувството на отговорност на майката са далеч по-важни от необходимостта да проумее света. И че двете неща са взаимосвързани. Никога няма да успее да проумее света, да внесе в него порядък с думи, да го „назове“, ако майката на Джанет не остане жена с чувство на отговорност.

Мисълта, че Джанет ще си дойде след месец, я човъркаше, въпреки че бе напълно обсебена от вестникарските факти. Именно това я подтикна да потърси четирите тетрадки, които бе захвърлила след злополуката с Томи. Дълго разлиства страниците, но не почувства тетрадките като част от себе си. Усещаше, че някакво чувство за вина, което не проумява, я отдалечава от тях. Разбира се, това чувство за вина идва от Томи. Тя не бе сигурна и никога нямаше да бъде сигурна дали това, че Томи прочете тетрадките не го подтикна към опит за самоубийство. И ако това наистина е вярно, дали нещо конкретно го е разстроило или тя просто си въобразяваше. „Въобразяваш си, Анна. Това е несериозно.“ И все пак той бе споменал подобно нещо. Несъмнено го бе подвела, не бе успяла да му даде нещо, от което се е нуждаел и сега тя не разбира какво точно се е случило.

Легна един следобед и й се присъни сън. Съзнаваше, че често е имала подобни сънища в различни варианти. Сънува, че има две деца. Едното бе Джанет, която е закръглена и пращяща от здраве. Другото бе Томи, дребно бебе, което тя държи гладно. В гърдите й не е останала капка мляко, защото Джанет е изцедила всичко. Томи е слаб и немощен и се топи пред очите й от глад. Накрая той напълно се стопи и от него останаха само кости и бледа кожа, преди тя да успее да се събуди под натиска на силната тревога и усещането за вина и раздвоение. Вече будна, се запита защо ли й се е присънило това — как уморява Томи от глад. Освен това съзнаваше, че в други подобни сънища умиращият от глад можеше да е кой ли не — навярно някой, когото е подминала на улицата, чието лице продължава да я преследва. Нямаше обаче съмнение, че се чувства отговорна за това полупознато лице, иначе защо ще сънува, че не му е помогнала, на него или на нея?

След този сън отново се залови трескаво да изрязва нови пасажи и да ги окачва на стената.

Същата вечер, докато седеше на пода и слушаше джаз, обзета от отчаяние, защото не успяваше да схване общия смисъл в различните пасажи, я обзе ново усещане подобно халюцинация и тя видя една друга, непонятна досега картина на света. Усещането бе ужасно — някаква напълно различна от познатия й реален свят действителност, където никога не се бе озовавала. Там не съществуваше потиснатост, тъга, отчаяние и всичко се свеждаше до това, че думи като „радост“ или „щастие“ бяха лишени от смисъл. В тази халюцинация тя загуби представа за времето и не знаеше колко е продължила. Знаеше само, че е изпитала нещо, което не може да опише с думи, нещо извън обсега на думите, които могат да му предадат смисъл.

Тя обаче отново се изправи пред тетрадките и ръката й, стиснала автоматичната писалка (с прозрачната си повърхност писалката приличаше на водно конче), се поспря първо над една, после над друга тетрадка в очакване самото преживяване да й подскаже къде да го опише. Но четирите тетрадки с различните подразделения и раздели останаха неразгърнати на масата и Анна остави писалката.

После пробва с различна музика — малко джаз, откъси от Бах и Стравински — като си мислеше, че навярно музиката ще изрази онова преживяване, което словото е безсилно да предаде. Но й се стори, както често се случваше напоследък, че музиката сякаш я дразни, сякаш яростно напада вътрешния й слух, който отблъсква звуците подобно вражеска атака.

Каза си, Не знам защо ми е толкова трудно да призная, че в същността си думите често са безсилни и неточни. Ако наистина смятах, че могат да изразят истината, нямаше да си водя дневници, които да крия от другите — освен, разбира се, от Томи.

Същата тази нощ почти не мигна. Лежеше и прехвърляше в главата си мисли, тъй до болка познати, че се изпълваше с досада — мисли за политика, за необходимите действия в днешната епоха. Всичко това й се струваше безкрайно банално, защото, както обикновено, стигна до заключението, че каквото да предприеме, то няма да е продиктувано от някаква вяра, вяра в доброто и злото, а ще е просто един компромис с надеждата, че може да се окаже удачен и толкова. С подобна нагласа обаче тя много лесно можеше да стигне до решения, които да й костват живота или свободата.

Събуди се много рано и се озова насред кухнята, награбила вестникарски изрезки и кабарчета, тъй като стените на голямата стая бяха цели в изрезки или поне докъдето стигаше ръката й. Изведнъж се сепна и остави настрани новите изрезки и купищата вестници и списания. Тогава си помисли, Няма разумна причина да се стряскам, че започвам да изпълвам второ помещение, щом не се стъписах и покрих всички стени в голямата стая — или поне не дотолкова, че да спра.

И все пак се окуражи от намерението си да престане да окачва изрезки с информация, която трудно можеш да осмислиш. Застана насред голямата стая с мисълта да свали всичко от стените. Но усети, че не може да го стори. После отново започна да обикаля покрай стените, опитвайки се да свърже различни твърдения и поредици думи.

Беше се улисала, когато телефонът иззвъня. Беше приятелка на Моли. Един американски левичар се нуждаел от стая за няколко дни. Анна се пошегува, че щом е американец, навярно пише епически роман, ходи на психоаналитик и е в процес на развод с втората си жена и все пак накрая каза, че ще му даде стая. Американецът позвъни по-късно да каже, че ще мине към пет следобед. Анна се облече да го посрещне, като си даде сметка, че от няколко седмици не се бе обличала, освен за да отиде да купи нещо за ядене или кабарчета. Малко преди пет американецът отново позвъни да каже, че не може да дойде — трябвало да се срещне с литературния си агент. На Анна й направи силно впечатление внимателното уточнение за срещата с агента. Само няколко минути по-късно отново се обади приятелката на Моли да каже, че Милт (така се казвал американецът) щял да отиде на парти у тях и да попита дали и Анна не иска да отиде. Анна се подразни, но прикри раздразнението си, отказа поканата, облече си отново халата и седна на пода сред вестници.

Късно вечерта на вратата се позвъни. Анна отвори и видя американеца. Той се извини, че не й е телефонирал, а тя, че не е облечена.

Беше млад човек, наглед към трийсетте, с късо подстригана по младежки кестенява коса, лъскава като козина, със слабо, интелигентно лице и с очила — въплъщение на будния, компетентен, интелигентен американец. Познаваше този тип американци, можеше да го „назове“ и го намираше стотици пъти по-витален от английския му еквивалент, което за нея означаваше, че той живее в една безразсъдно предприемчива страна, все още неизследвана от Европа.

Изкачвайки се по стълбите, той започна да се извинява, че трябвало да се срещне с агента си. Тя обаче го засече, като попита добре ли е прекарал на партито. Той рязко се засмя и каза:

— Е, хванахте ме натясно.

— Просто можехте да ми кажете, че искате да отидете на парти.

Влязоха в кухнята, като се изучаваха взаимно с усмивка. Анна си помисли, Самотната жена при всяка среща с мъж, независимо какъв и на каква възраст, неизменно се пита поне за частица от секундата: дали пък това не е той? Именно затова се подразних, че ме излъга за партито. Колко досадно е всичко това, това непрестанно очакване на определени чувства.

Тя попита:

— Желаете ли да видите стаята?

Той бе подпрял ръка на облегалката на един жълто боядисан кухненски стол, тъй като бе доста пийнал на партито и отвърна: — Да.

Но не можа и да помръдне. Тя рече:

— Можете да разчитате на мен — аз съм трезва. Трябва обаче да кажа някои неща. Първо, знам, че не всички американци са богати, така че наемът е нисък. — Той се усмихна. — Второ, вие пишете големия епически американски роман и…

— Грешите, още не съм го почнал.

— Освен това посещавате психоаналитик, защото имате проблеми.

— Отново грешите. Отидох веднъж при един, но реших, че много повече мога да си помогна сам.

— Това е добре. Поне ще можем да разговаряме.

— Защо сте толкова предпазлива?

— Аз лично бих казала, че съм агресивна — отвърна Анна през смях. С учудване усети, че преспокойно можеше да му отвърне и с плач.

Той рече:

— Пристигнах в този безумен час само защото искам да преспя тук тази нощ. Бях отседнал в младежко общежитие, което не ми е най-любимото място. Позволих си да си донеса и куфара, но предвидливо го оставих на прага.

— Внесете го тогава — отвърна Анна.

Той слезе да вземе куфара си, а Анна отиде в голямата стая да потърси чаршафи за леглото му. Тя влезе там машинално, без да разсъждава, но когато го чу да притваря вратата зад нея, направо замръзна на място, като си представи как изглежда стаята отстрани. На пода струпани вестници и списания, стените покрити с изрезки, а леглото й неоправено. Обърна се с чаршафите и калъфките в ръце и промълви:

— Навярно ще можете сам да застелете леглото си…

Той вече стоеше насред стаята и се оглеждаше иззад проницателните лещи на очилата си. После седна на въртящия се стол до масата, където лежаха тетрадките й и разклати крака. Огледа я (тя се видя как изглежда отстрани в избелелия си червен халат, с прави черни кичури коса, увиснали около негримираното й лице), огледа и стените, пода, леглото. После възкликна с насмешливо стреснат глас: „Олеле-е-е!“, ала в очите му се долови безпокойство.

— Казаха ми, че сте левичар — заговори Анна извинително, изненадана, че инстинктивно изрече точно това като оправдание за вида на стаята.

— И то от класа, следвоенен.

— Очаквам сега да кажете: аз и другите трима социалисти в Америка ще направим…

— И другите четирима.

Той се приближи до стената безшумно, свали очилата си да огледа изрезките, при което се разкриха влажните му, късогледи очи, и отново възкликна: „Олеле-е-е!“

Сложи внимателно очилата си и рече:

— Някога познавах един човек, който беше първокласен кореспондент на вестник. Ако естествено проявявате интерес какъв ми е бил, ще ви кажа, че ми беше баща. Бе червен. После му се случи едно-друго — да, нещата могат и така да се представят — и оттогава вече три години не излиза от един неугледен апартамент в Ню Йорк с пуснати завеси и по цял ден чете вестници. Купищата стигат вече до тавана. На пода са останали непокрити, да речем, около два квадратни метра. А апартаментът бе доста просторен, преди да се задръсти с вестници.

— Моята мания е само от няколко седмици.

— Чувствам се длъжен да ви кажа, че започне ли веднъж, изцяло може да ви обсеби… казвам го просто като предупреждение, приятелко моя. Казва се Ханк между другото.

— Добре.

— Добър човек е. Много тъжно е някой да се промени така.

— За мое щастие имам дъщеря, която ще се върне от училище другия месец и дотогава отново ще съм нормална.

— Може да продължи да действа скрито — добави той, седна на въртящия се стол до масата и заклати дългите си крака.

Анна започна да мята завивки върху леглото.

— Заради мен ли го оправяте?

— А за кого друг?

— Неоправените легла са мой специалитет.

Той безшумно се приближи зад нея, докато тя се навеждаше над леглото. Тя го засече:

— Наситила съм се на студен, технично добър секс.

Той отново отиде до масата и отговори:

— Нали всички чувстваме същото. Къде ли изчезна онзи горещ, страстен секс, за който четем в книгите?

— Действа скрито.

— Освен това аз не съм дори и технично добър.

— А не си ли имал страстен секс? — попита Анна, давайки му да разбере позицията й.

Бе оправила леглото и сега се извърна. Усмихнаха се иронично един на друг.

— Аз обичам жена си.

Анна се изсмя.

— Да, и затова се развеждам с нея. Или пък тя се развежда с мен.

— Е, преди време един мъж ме обичаше… Искам да кажа, истински.

— И какво стана после?

— После ме заряза.

— Разбирам. Любовта е сложно нещо.

— А в секса няма топлина.

— Искаш да кажеш, че оттогава не си правила секс с никого ли?

— Не е съвсем така.

— Така и предполагах.

— Но това няма значение.

— След като изяснихме позициите си, може ли да си лягаме? Малко съм пийнал и ми се спи. А не мога да спя сам.

Думите „не мога да спя сам“ бяха изречени със студената неумолимост на човек в крайна нужда. Анна се стресна, опомни се и внимателно се взря в него. Той седеше усмихнат на масата — един мъж, който отчаяно се опитва да бъде във форма.

— Аз все още мога да спя сама — добави тя.

— В такъв случай от висотата на положението си можеш да проявиш великодушие.

— Звучи добре.

— Анна, нуждая се от това. Когато някой силно се нуждае от нещо, то му се дава.

Тя не отвърна.

— Няма да искам нищо от тебе, няма да поставям условия и ще си отида, когато кажеш.

— Така е, няма що — отвърна тя. Изведнъж се ядоса, цялата се разтрепери от гняв. — Никой от вас не иска нищо… а взема всичко само докато му е нужно.

— В такова време живеем — отвърна той.

Анна се засмя. Гневът я напусна. Изведнъж и той се засмя, високо и с облекчение.

— Къде прекара миналата нощ?

— При приятелката ти Бети.

— Тя не ми е приятелка. Тя е приятелка на моя приятелка.

— Прекарах три нощи при нея. Още на втората заяви, че ме обича и ще напусне мъжа си заради мен.

— Много прямо.

— Ти не би направила подобно нещо, нали?

— А защо не? Всяка жена би го направила, ако харесва един мъж.

— Но, Анна, нали разбираш…

— О, да, много добре разбирам.

И тогава Анна започна да плаче. Той се приближи, седна до нея, обгърна я е ръка.

— Смахнати неща стават — рече той. — Пътуваш по света… аз непрестанно пътувам, не ти ли казаха?… Отваряш нечия врата и зад нея откриваш някой да страда. Всеки път, като отворя нечия врата, срещам напълно съкрушен човек.

— Навярно сам си подбираш вратите.

— Дори така да е, изправял съм се пред невероятно много врати… Не плачи, Анна. Освен ако ти олеква, но ми се струва, че не е така.

Анна се отпусна на възглавниците и потъна в мълчание. Той седеше приведен близо до нея, с тъжен, интелигентен, изпълнен с решимост поглед и нервно разтриваше страните си.

— Какво те кара да мислиш, че още сутринта на втория ден няма да ти кажа: искам да останеш при мен.

Той предпазливо отговори:

— Ти си твърде интелигентна.

Анна, раздразнена от предпазливия тон, отговори:

— Така ще пише и на гроба ми: „Тук лежи Анна, която бе твърде интелигентна. Оставяше ги да я напускат.“

— Има и по-неразумен изход. Да ги задържаш, както някои, които бих могъл да спомена.

— Сигурно.

— Отивам да си сложа пижамата и се връщам.

Като остана сама, Анна си свали халата, поколеба се дали да облече нощница или пижама и избра нощницата, защото инстинктивно прецени, че той би предпочел пижамата — това бе сякаш жест на самоутвърждаване.

Той се върна в халат и с очилата си. Махна й с ръка, когато тя си легна. После се приближи до едната стена и започна да сваля изрезките.

— Една малка услуга — рече той, — която обаче е крайно наложителна.

Анна дочу шумоленето на хартията и падането на кабарчетата по пода. Лежеше, подпряла глава с ръце, и се вслушваше в звуците. Почувства се закриляна, оградена с грижи. И току повдигаше глава да види как напредва. Постепенно белите стени се показаха. Процедурата продължи дълго, повече от час.

Накрая той рече:

— Е, готово. Още една душа се връща към разума.

После с разперени ръце започна да събира купищата смачкани изрезки и струпа вестниците под масата.

— Какви са тези тетрадки? Нов роман ли е?

— Не. Макар че веднъж наистина написах роман.

— Чел съм го.

— Хареса ли ти?

— Не.

— Така ли? — попита развълнувано Анна. — Добре.

— Външно ефектен. Така бих се изразил, ако ме попитат.

— Сигурно ще те помоля още на втората сутрин да останеш. Отсега го усещам.

— Какво представляват тези старателно подвързани тетрадки? — Той започна да разгръща кориците.

— Не ги чети!

— А защо не? — попита той и се зачете.

— Само един човек ги е чел. И опита да се самоубие, но не успя и ослепя, а после стана точно такъв, какъвто не искаше да става, и затова искаше да свърши със себе си.

— Тъжна работа.

Анна вдигна глава и го погледна. По лицето му се бе разстлала преднамерено мъдра усмивка.

— Искаш да кажеш, че вината е изцяло твоя?

— Не точно.

— Аз не съм потенциален самоубиец. По-скоро бих казал, че съм канибал спрямо жените и изсмуквам жизнената енергия на другите, но самоубиец не съм.

— Не е необходимо да се хвалиш с такива неща.

Последва мълчание. Сетне той рече:

— Да, всъщност след като внимателно съм го обмислил, струва ми се, мога да го твърдя. И го правя. Не се хваля. Просто го заявявам. Самоопределям се. Поне се познавам. Това означава, че мога да се преборя със себе си. Вероятно би се изненадала колко хора съм срещал, които бавно се самоунищожават или изсмукват енергията на другите, но не го съзнават.

— Не, не бих се изненадала.

— Аз обаче го съзнавам, знам какво да правя и затова ще се преборя със себе си.

И Анна дочу как шумно затвори кориците на тетрадките. А после до нея достигна младият, весел, остър глас:

— Ти какво си се опитвала да правиш? Да сложиш истината в клетка ли? Правдата и всичко останало?

— Нещо подобно. Но беше безсмислено.

— Безсмислено е и да допускаш да те яде вина като лешояд, напълно безсмислено е.

Анна се засмя. А той затананика нещо като естрадна песничка:

Вината-лешояд

се храни с теб и мен.

Не се оставяй ти

вината да те победи…

Приближи се до грамофона, разгледа плочите й и пусна Брубек^[1]. После рече:

— Отново у дома. Напуснах Щатите, защото изгарях за нови преживявания, но навсякъде ме преследва музиката, която оставих зад себе си. — Седнал насреща й (с очилата си приличаше на тържествен, оживен бухал), той подрусваше рамене и свиваше устни в такта на джаза. — Няма съмнение обаче — продължи той, — че това ти създава усещане за приемственост. Да, това е думата — да пътуваш от град на град на фона на една и съща музика и да откриваш смахнати като тебе зад всяка врата има определено усещане за приемственост.

— Аз съм само временно смахната.

— О, да, но познаваш състоянието. Това е достатъчно.

Той се приближи до леглото, съблече халата си, пъхна се под завивките по братски, съвсем приятелски и непринудено.

— Не ти ли е интересно да знаеш защо съм в такава лоша форма? — попита той след известно мълчание.

— Не.

— И все пак ще ти кажа. Не мога да спя с жени, които харесвам.

— Твърде банално е — каза Анна.

— О, да, съгласен съм. Банално, чак досадно.

— И доста тъжно за мен.

— За мен безспорно също е тъжно.

— Знаеш ли как се чувствам сега?

— Да, повярвай ми, Анна, знам и съжалявам. Аз не съм безчувствен ръб.

Последва мълчание. След малко той рече:

— Ти си мислиш, Ами аз как да се чувствам?

— Колкото и да е странно, така е.

— Искаш само да те изчукам ли? Това мога.

— Не искам това.

— Така и предполагах и си права.

— И все пак.

— А би ли искала да си на мое място? Жената, която най-много харесвам на света, е съпругата ми. За последен път съм я чукал по време на медения ни месец. След това завесата падна. След три години на нея й писна и каза: „Стига толкова.“ Можеш ли да я виниш? Мога ли аз да я виня? Ала тя ме харесва повече от когото и да било на света. Последните три вечери прекарах с Бети, приятелката на приятелката ти. Не я харесвам, харесвам само как си врътка задничето.

— О, престани!

— Искаш да кажеш, че си чувала подобни приказки ли?

— В общи линии, да.

— Така е, всички сме чували. Да ти обясня ли социологическите — да, точно това е думата — социологическите причини за това?

— Няма нужда, знам ги.

— Така си и мислех. Да, добре. Но аз ще го превъзмогна. Нали ти казах колко вярвам в силата на съзнанието. Така ще се изразя… с твое позволение. Силно вярвам в това, че можеш да осъзнаеш какво не е наред у теб, да го признаеш и да кажеш: ще го превъзмогна.

— Добре — отвърна Анна. — И аз вярвам в това.

— Анна, харесваш ми. Благодарен съм ти, че ме пусна при теб. Направо се смахвам, като спя сам. — После добави след кратка пауза: — Голям късмет е, че имаш дете.

— Така е. Затова аз съм с всичкия си, а ти си смахнат.

— Права си. Жена ми не иска дете. Поне не при тези обстоятелства. Казва ми: Милт, няма да родя дете от мъж, който ми бута само като се напие.

— Така ли се изразява? — запита Анна възмутено.

— Не, кукличке. Не, бейби. Казва ми: Няма да родя дете от мъж, който не ме обича.

— Колко елементарно! — възкликна Анна жлъчно.

— Не говори така, Анна. Ще си тръгна.

— Не намираш ли, че нещата изглеждат малко странни, когато един мъж пристига в жилището на една жена и заявява: Трябва да споделя с теб леглото, защото като спя сам, пропадам в бездна, ала не мога да те любя, защото ако го сторя, ще те намразя.

— Нима ти се вижда по-странно от някои други факти, които могат да се посочат?

— Не — отвърна Анна отрезвена. — Не, разбира се — и добави: — Благодаря ти, че свали тези щуротии от стените ми. Благодаря. Само след няколко дни напълно щеше да ми се развърти бурмата.

— Моля, моля. Вярно е, че често се издънвам, Анна, няма защо да ми го казваш, ала в едно наистина съм добър — знам точно какво да предприема веднага щом видя някого в беда.

Унесоха се.

На сутринта тя усети, че той е мъртвешки студен в обятията й. Един студен труп в ръцете й, сякаш бе прегърнала смъртта. Бавно го разтри, докато тялото му се стопли и той се събуди. Сега, вече стоплен, буден и признателен, той проникна в нея. Ала тя вече си бе създала защита към него и не можеше да преодолее напрежението си, не можеше да се отпусне.

— Не се ли убеди сама? — каза й той по-късно. — Така си и знаех. Не бях ли прав?

— Да, прав беше. Ала е трудно да устоиш на мъж със страхотна ерекция.

— И все пак трябваше да устоиш. Защото сега ще трябва да положим големи усилия, за да не се намразим.

— Но аз не те мразя.

Бяха много мили един с друг, в жестовете им имаше тъга, приятелство и усещане за близост, като че ли бяха женени от двайсетина години.

Той остана пет дни при нея, като нощем спеше в леглото й.

На шестия тя му заяви:

— Милт, искам да останеш при мен.

Каза го с пародиен тон, с гневен, самобичуващ пародиен тон. А той й отвърна с тъжна усмивка:

— Да, знам, че е време да тръгвам. Време е да потегля на път. Но защо, защо се налага?

— Защото аз искам да останеш при мен.

— Защо не можеш да приемеш нещата? Защо? — Очилата му проблеснаха гневно и той привидно се усмихна, ала лицето му бе пребледняло и по челото му лъсна пот. — Трябва да приемеш риска на краткотрайната връзка, трябва, не разбираш ли? Не разбираш ли, че би било много по-лошо, ако останем заедно? Знам, че си разстроена и имаш пълно право, но ако не поемеш риска и не видиш същността на връзката…

— Ти също можеш да поемеш риска — отбеляза Анна.

— Не. Защото ти си по-силна, по-добра, ти си в състояние да го сториш.

— Ще срещнеш и друга добра жена в следващия град.

— Ако имам късмет.

— Надявам се да имаш.

— Да, вярвам, че наистина се надяваш. Вярвам ти. И ти благодаря… Анна, аз ще се преборя със себе си. Имаш пълно основание да смяташ, че няма да мога. Но аз ще успея, знам, че ще успея.

— На добър час тогава — отвърна усмихнато Анна.

Преди той да тръгне, двамата постояха в кухнята, като едва сдържаха сълзите си и им беше трудно да се разделят.

— Нали няма да се предаваш, Анна?

— А защо е нужно да съм силна?

— Би било жалко.

— Освен това би могъл да се отбиеш отново за една-две нощи.

— Добре. Нормално е да мислиш така.

— Следващия път обаче ще съм ангажирана. На първо място, ще започна нова работа.

— Почакай, не ми казвай каква. Нека отгатна. Със социална помощ ли ще се занимаваш? Ще станеш… остави ме да позная сам… социален работник, консултант по психологически проблеми, учителка или нещо подобно.

— Нещо подобно.

— Всички стигаме до такъв момент.

— Теб обаче епическият роман ще те спаси от подобна служба.

— Не са добри тези думи, Анна, не са добри.

— Аз не се чувствам добра. Иде ми да крещя, да пищя и да чупя всичко наред.

— Както ти казах, това е тъмната страна на съвремието ни. Въпреки че никой не говори за това, щом отвориш някоя врата, веднага те посреща остър, отчаян, макар и недоловим вик.

— Благодаря ти все пак, че ме измъкна от… от това, в което бях затънала.

— Моля.

Целунаха се. Той се спусна пъргаво по стълбите с куфар в ръка, а долу на площадката се обърна и каза:

— Можеше да кажеш: „Ще пиша.“

— Но ние няма да си пишем.

— Така е, но нека се придържаме към етикета, поне към етикета на…

И изчезна от погледа й с едно помахване.

Когато Джанет се върна, Анна търсеше друг, по-малък апартамент, както и работа.

Моли бе позвънила на Анна да й съобщи, че се омъжва. Двете жени се събраха в кухнята на Моли, където домакинята приготвяше салата и омлети за двете.

— Кой е той?

— Не го познаваш. Той е това, което по-рано наричахме прогресивен бизнесмен. Нали си представяш, бедно еврейче от Ист Енд, което забогатява и успокоява съвестта си, като дава пари на Комунистическата партия. Сега те просто даряват пари за хуманни каузи.

— О, значи има пари!

— И то в излишък. А също и къща в Хампстед — Моли се извърна с гръб към приятелката си, докато Анна смилаше думите й.

— И какво ще правиш с твоята къща?

— Не се ли сещаш? — обърна се Моли с познатите иронични нотки в гласа. Усмивката й бе дяволита и сърдечна.

— Нима ще оставиш къщата на Марион и Томи?

— А какво друго да сторя? Не си ли ги виждала двамата?

— Не, нито пък Ричард.

— Е, Томи твърдо е решил да тръгне по стъпките на Ричард. Вече е заел мястото си и започва да поема нещата в свои ръце, а Ричард постепенно се отдръпва и накрая съвсем ще се оттегли и ще се задоми с Джийн.

— Искаш да кажеш, че е напълно щастлив и доволен, така ли?

— Е, онзи ден го срещнах с една хубавелка на улицата, но да не избързваме със заключенията.

— Права си, така е.

— Томи е категоричен, че няма да стане реакционер и ретрограден като Ричард. Твърди, че светът ще се промени с усилията на прогресивния едър бизнес и натиска срещу правителството и министерствата.

— Е, той поне е в съзвучие с днешното време.

— Не започвай пак, Анна.

— А как е Марион?

— Купила е магазин за дрехи в Найтсбридж. Възнамерява да продава качествени дрехи… нали разбираш, качествени е съвсем различно от елегантни дрехи. Вече е заобиколена от шумна тайфа педалчета, които я експлоатират, но тя ги обожава, кикоти се, попийва си малко повечко и ги намира за много забавни.

Ръцете на Моли лежаха в скута й, допрени една до друга и злобничко подсказваха, че коментарът е излишен.

— Ами добре.

— А как е твоят американец?

— Е, изкарах една авантюра с него.

— Това не е от най-разумните ти постъпки, бих казала.

Анна се засмя.

— Какво ти е смешно?

— Женитбата ти за мъж с къща в Хампстед твърде много ще те отдалечи от емоционалната лудница.

— Да, слава богу.

— Започвам работа на едно място.

— Нима няма да пишеш?

— Да.

Моли се обърна, сложи омлетите в чинии и напълни с хляб плетената панерка. Упорито не казваше и дума.

— Помниш ли д-р Норт? — попита Анна.

— Разбира се.

— Той учредява нещо като център за брачна консултация, полудържавен-получастен. Твърди, че три четвърти от хората, които го посещават заради какви ли не болки и страдания, всъщност имат проблеми с брака. Или с безбрачието.

— И ти ще им даваш разумни съвети.

— Нещо такова. Освен това ще вляза в Лейбъристката партия и два пъти седмично вечер ще се занимавам с криминалнопроявени деца.

— Значи и двете ще се интегрираме в британската действителност.

— Аз внимателно избягвах подобен тон.

— Права си… просто остава единствено идеята ти за социална дейност чрез брачни консултации.

— Много ме бива да давам съвети за чужди бракове.

— Да, бива те. Току-виж, някой ден се озова на стола срещу теб.

— Съмнявам се.

— Аз също. Няма нищо по-хубаво от това да си напълно наясно какво си си постлал. — Моли се ядоса на себе си и ръцете й нервно потрепнаха. Направи гримаса и каза: — Ти ми влияеш зле, Анна. Преди да дойдеш, напълно бях приела положението. Всъщност мисля, че много добре ще се разбираме.

— Няма причина да не се разбирате — отвърна Анна. Последва неловко мълчание.

— Невероятно, нали, Анна?

— Наистина е невероятно.

След малко Анна каза, че трябва да се прибира при Джанет, която навярно вече се е върнала след киното с приятел.

Двете жени се целунаха и се разделиха.