Барбара Маколи
Съпруг за Рейчъл (2)

Втора глава

Чакането подлудяваше Рейчъл. Тя гризеше ноктите си, едва не протри килима в хотелската стая, докато чакаше позвъняването на втория в списъка — Люк Хардинг от Скалистото ранчо. След срещата с Корд бе решила да не се явява без предизвестие.

Припомняше си преживяното сутринта и отново я обливаха вълни на жестоко объркване. Още не можеше да си обясни как успя да си тръгне спокойно с тези омекнали колене. Изражението, изписало се на лицето на Корд, когато изслуша предложението й, дълбоко се беше врязало в съзнанието й. Та той я гледаше като че ли е побъркана.

От гърдите й се изтръгна въздишка и тя се свлече на леглото. Как да не я помисли за луда? На негово място тя положително би си помислила същото. А сега седеше тук, чакаше отговора на друг мъж, за да се впусне отново в налудничавата сделка, която най-вероятно щеше да завърши с провал.

Рейчъл отметна косата от лицето си и гневно се намръщи. Докъде беше паднала заради Ърл! Да скитосва из страната на лов за съпруг, и то каубой. Тя легна и притвори очи, заслушана в бръмченето на климатичната инсталация. Как й беше дошло на ума, че тази откачена идея може да свърши работа? И как можеше да знае, че първият мъж, пред когото изложи предложението си, ще й замае главата?

Беше се разтопила от сладостно вълнение, когато той я притисна до яслата и зашепна в ухото й. Дали й бе проличало? Все още сякаш усещаше миризмата му — кожа, коне и собственото му мъжко ухание. Вътре в себе си бе почувствала разтопена лава, сърцето й така се бе разтуптяло, че той би трябвало да го е чул. Сигурно го е забелязал, помисли си тя отчаяно. Мъж като Корд Кантрел отлично знаеше въздействието си върху жените. Днешната история вероятно бе за него само банална случка.

Доволна бе, че Кантрел й отказа. Двете години под опеката на Майкъл я бяха научили да разбира мъжете. На двайсет и две, току-що излязла от колежа, Рейчъл беше силно впечатлена от изискаността и положението на Майкъл в обществото. Чарът и вниманието му я покориха и тя мигновено се влюби, а след кратък, но вихрен роман се омъжи.

Още от първия ден на брака си обаче осъзна, че главното в живота на съпруга й са парите и властта. Решенията се вземаха от Майкъл или изобщо не се вземаха. Рейчъл се съмняваше дали той някога е допускал дори възможността тя да има собствено мнение по някакъв въпрос, дали би желала да живее в градска къща в Палм Бийч, или в предградие на Далас. Родителите й я бяха научили да бъде покорна дъщеря. За Майкъл тя беше покорна съпруга. Той я държеше на мястото й, като обърнат по гръб бръмбар, и Рейчъл нито веднъж не намери смелост да изкаже мнението си.

Но вече не бе същата. След неочакваната смърт на Майкъл се чувстваше опустошена, но нещастието също така й отвори очите. Внезапната й независимост първо я ужаси, после бавно, учейки се сама да взема решения, тя лека-полека се отдаде на новопридобитата си свобода. И ако някога се омъжеше отново, в истинския смисъл на думата, щеше да си избере съпруг, който да я обича такава, каквато е. Корд Кантрел, макар и много различен от Майкъл, имаше същите слабости. Рейчъл бе усетила способността му да командва и моделира по своя воля не само животните, но и хората.

Телефонът иззвъня и тя замръзна. Би трябвало да е Люк Хардинг. Посегна към апарата, после отдръпна ръка. Би ли могла да понесе още веднъж унижението?

Разнесе се нов звън.

Ами ако е Корд? Нали беше му оставила номера си.

Какво лошо би имало в това просто да поговори с него?

На петия звън Рейчъл вдигна слушалката.

— Ало? — глухо прозвуча гласът й. — Ало?

— Госпожа Стивънс?

Не беше Корд. Обзе я разочарование.

— Да, на телефона.

— Аз съм Люк Хардинг от Скалистото ранчо. Получих съобщението ви, мадам.

Слушалката замръзна в ръката й. Не би могла да го преживее повторно.

— Мадам? Чувате ли ме?

Трябва да продължи! Няма какво повече да губи, а ако се случи чудо и успее…

— Чувам ви, господин Хардинг. Чудех се… дали не бихме могли да се срещнем. Малко е сложно да се обясни по телефона, но аз имам… — тя избягна думата „предложение“ — важна работа, която бих искала да обсъдя с вас.

— Разбира се. Ще ми бъде приятно да намина.

Рейчъл огледа стаята. Не беше най-подходящото място за подобна среща. Отвън, точно срещу прозореца, ресторантска табела привлече вниманието й.

— Какво ще кажете за бар „Червеното око“, този срещу мотела на Мейв. Към шест удобно ли ви е?

Щеше да разполага с цял час да се приготви.

— Шест часа в „Червеното око“ — повтори мъжът.

— Ще предупредя келнера, за да ви посочи коя съм — каза тя и окачи слушалката. Имаше чувството, че се опитва да преглътне суха бисквита. Отпусна се отново на леглото с дълъг, треперещ стон. За един ден-два пъти да постъпи като глупачка. Два пъти! Тя притисна длани към лицето си.

Дали господин Хардинг ще се окаже също толкова симпатичен, колкото Корд? Рейчъл си представи дълбоките сини очи, впити в нейните, горещия му дъх по шията си, когато я попита любила ли се е върху прясно сено. Само споменът за изпитаното вълнение предизвика тръпки по гърба й.

По дяволите! Не трябва да мисли за Корд Кантрел. Той й отказа, и това е. И слава Богу! Иначе как би устояла цяла година да избягва леглото му, след като само за някакви си десет минути я бе накарал да си представя как би се любила с него в купа сено.

Рейчъл реши, че в края на краищата й е провървяло, и се отправи към банята.

 

 

Шест часа след като Рейчъл Стивънс напусна ранчото, Корд схвана какво беше съзрял в прекрасните й очи. Разочарование!

Тази мисъл сякаш скова тялото му и той спря пред малката си къща, твърде слисан, за да направи и крачка. Разочарование ли? Корд поклати глава и тихо се изсмя. От къде на къде? Жената разполагаше с цял списък — също толкова подходящи мъже, а може би и по-добри от него, ако частният детектив си беше свършил работата както трябва. Ами ако се е отнесъл твърде несериозно към странната й поръчка? Корд се втренчи в краката си, взе да рови прахоляка с върховете на ботушите, а после намръщен отвори вратата и влезе в дома си. Ако онзи беше пренебрегнал някоя позорна тайна и някой от тези мъже — може би тъкмо онзи, за когото щеше да се омъжи Рейчъл — се окажеше мръсник? Какво би правила тя, вече обвързана с него?

Какво би правила тя, не е твоя работа, господин Кантрел.

Корд разкопча влажната си прашна риза и тръгна към хладилника с надеждата кутийка студена бира да разсее обърканите му мисли. Рейчъл изглеждаше напълно способна да се оправи сама. Та жената проявяваше повече дързост от мнозина мъже, които познаваше.

Той се отпусна в креслото и отпи голяма глътка.

Затвори очи и видението тутакси го споходи: коси с цвят на зряла пшеница, меки женствени извивки; светлите зелени очи отначало бяха пълни с отчаяние, после с объркване и накрая… с разочарование.

Ама че натрапчива мисъл! Корд опря студената кутия до потното си чело. Защо пък да е разочарована?

Жена с нейната външност не би срещнала затруднение да си намери съпруг. Глупавото му упорство да опази свободата си съвсем не означаваше, че и останалите в проклетия списък ще постъпят по същия начин. Той погледна часовника над печката. Минаваше пет. Тя бе имала цял ден да се свърже със следващия треньор и да изложи предложението си. Нямаше съмнение, че си е свършила работата.

Корд стана, приближи до прозореца, дръпна избелелите кафяви завеси и се загледа към арената. Шефът му работеше с кон, който бясно се дърпаше при всеки крясък на човека. Плясъкът на камшика по тялото на животното накара Корд да стисне юмруци. Едва се сдържа да не изскочи навън; с един замах можеше да изтръгне камшика от ръцете на това чудовище и да го принуди на свой гръб да изпита собствената си диващина. Бирата закиселя в устата му. С яростна ругатня Корд запокити празната кутия.

Отдалечи се от прозореца, разкопча колана си на път към спалнята. Там събу ботушите, после джинсите и ги метна на топка заедно с ризата и чорапите. Погледът му се спря на бяла визитна картичка, която изпадна от джинсите му. На нея пишеше „Мотела на Мейв“. Рейчъл беше написала името си и номера на стаята под адреса на мотела. Корд дълго гледа парчето хартия, въртейки го между пръстите си, после го захвърли обратно върху купа дрехи и влезе в банята.

 

 

Бар „Червеното око“ предлагаше твърде бедно меню и непретенциозна обстановка, но бе пропит с местен колорит и настроение. Имаше постоянна клиентела, вече събрана около бара; беше популярно място не само за местните хора, но и за каубои и работници от околните ферми. Рейчъл възхитена огледа помещението. Въздухът беше изпълнен с тютюнев дим, подът — покрит с дървени стърготини. От автомата в ъгъла се лееше романтична кънтри музика. Миризмата на барбекю и пиле на грил накараха изнервения й стомах да напомни за себе си.

Заведението по нищо не приличаше на елегантните локали, предпочитани от Майкъл, но по някаква необяснима причина я караше да се чувства по-уютно, отколкото в изисканата обстановка на някой френски ресторант. Рейчъл предупреди, че очаква да я потърсят, и последва червенокосата сервитьорка към сепарето в ъгъла.

Щом седна, кръстоса крака, като старателно избягваше погледите на мъжете. Даваше си сметка, че е като парче дъхаво свежо месо в леговището на лъвовете, и се надяваше, че Хардинг ще дойде, преди да се нахвърлят върху нея.

Макар и изнервена от изпитателните, опипващи тялото й погледи, не можеше да потисне задоволството си. Не искаше да си го признае, но самолюбието й все още страдаше от отказа на Корд и тя изпитваше чисто женска необходимост да изглежда възможно най-добре тази вечер. Изми си косата, остави я да изсъхне от горещия вятър и сега къдриците й плавно падаха по раменете. Червилото, макар и съвсем светло, бе положено с изключително старание. Тя дори си бе купила нова рокля, макар че сега се съмняваше дали изборът й е правилен. Изплетена от бял памук, с дълги ръкави и остро деколте, дрехата обвиваше тялото й като втора кожа.

Всъщност Рейчъл не биваше да вини настоятелната продавачка; беше купила роклята, водена от упорството си, просто защото Майкъл никога не би я одобрил. Пък й момичето на няколко пъти бе повторило, че изглежда неотразима.

Сервитьорката разговаряше с някого на входа. На Рейчъл й мина през ума да избяга, докато мъжът си проправяше път към нея, но ъгловото сепаре я лишаваше от тази възможност.

— Госпожо Стивънс?

О, Господи, нима всичко щеше да се повтори? Самочувствието не й изневери и тя лъчезарно се усмихна.

Мъжът пое протегнатата й ръка. Никакъв трепет. Никаква промяна в пулса. Нищо! Обзе я облекчение.

— Рейчъл, моля — каза тя и посочи мястото до себе си.

Реши, че ще му поръча вечеря, ще обясни, че е направила грешка и ще му благодари за отзивчивостта.

— Господин Хардинг — започна тя, — разбирам колко странно ще ви прозвучи, но…

— Рейчъл, скъпа! — Тя се извърна в посоката, от която дойде дълбокият, вече познат глас.

Корд!

— Извинявай, че закъснях. В ранчото ме забавиха — рече той, като се отпусна на мястото до нея.

„Извинявай, че закъснях“? Шокирана, тя се втренчи в него. За какво изобщо говореше той и какво правеше тук? Тъкмо да го запита и до съзнанието й достигна обръщението му „Рейчъл, скъпа“.

— Господин Кантрел…

— Шшт, не е нужно да ме представяш на Люк. Как е Скалистото ранчо? — попита той и протегна ръка на другия мъж.

Младата жена простена едва чуто и стисна зъби. Не би трябвало да се изненадва: повечето треньори се познаваха или поне бяха чували един за друг. Но не беше й хрумвала възможността да се озове с двама от мъжете в нейния списък. Поне не по едно и също време.

Люк въпросително вдигна вежди и пое подадената му ръка.

— Не мога да се оплача, а при теб как е?

— Последното, което знам, е, че търсят треньор. Напуснах днес следобед. — Корд махна на сервитьорката.

„Напуснах“? Напълно замаяна, Рейчъл загуби дар слово и смутено премигна. Едва бе прикрила първоначалния шок от появата му и ето ти сега нова изненада. Защо ли беше напуснал? Освен ако… Не, тя отхвърли тази мисъл. Той не би напуснал заради нея. Отказът му беше съвсем категоричен.

Тогава какво правеше тук? И защо, по дяволите, самата тя беше толкова щастлива, че го вижда?

С надеждата, че едно питие ще успокои изопнатите й нерви, Рейчъл си поръча чаша бяло вино. Седеше сковано до Корд, стараеше се да не го докосва и слушаше. Успя да разбере, че двамата бяха работили заедно някъде из Уайоминг.

Може би трябваше да поканя тук и останалите от списъка, помисли си тя мрачно. И проблемът й да се реши в люта битка. Сигурно поне един от тълпата ще прояви интерес. За разлика от господин Корд Кантрел, ядоса се тя, като опря единия си лакът на масата и подложи длан под брадичката си.

Откакто влезе, не беше я погледнал повторно. Това още повече я раздразни, защото й беше трудно да извръща очи. Сякаш всичко в него я омайваше — бялата риза с дълги ръкави, белегът, пресичащ кокалчетата на дясната му ръка, бръчките около устните му, които при всяка усмивка се врязваха по-дълбоко. Сервитьорката донесе питиетата и получи за награда одобрителна усмивка от Корд. Рейчъл го погледна крадешком. Ароматът му — смесица от сапун, крем за бръснене и нещо неопределено, чисто мъжко, бе достатъчен, за да я възбуди. Бедрото му се докосна до нейното и дори през дрехите допирът опари кожата й, сетне възпламени кръвта й. Имаше чувството, че я засипва жарава. Не можеше дъх да си поеме, докато той седеше тук, толкова близо до нея, но стената й пречеше да се отдръпне. Беше загубила играта, преди още да я започне.

Решена да овладее положението, тя се усмихна на Люк.

Корд видя жалкия й опит за флирт и неочаквано го изпълни учудваща смесица от възхищение и ревност. Очевидно Рейчъл бе твърде неопитна прелъстителка, но видът й бе достатъчно подлъгващ — прилепналата рокля и бухналата коса, която й придаваше вид, сякаш току-що се е изтърколила от леглото, моментално биха привлекли вниманието на всеки мъж. Сам го бе изпитал. Люк не правеше изключение и когато Корд видя живия интерес, който усмивката на Рейчъл събуди у него, реши, че е крайно време да се намеси.

— И тъй, Люк — каза той високо, за да привлече вниманието му, — чух, че скопеният жребец, дето го купи миналата година, щял да спечели наградата във Форт Уорт.

— Има шансове — отговори Люк сдържано, но не успя да прикрие гордостта си. И когато с увлечение се впусна да разказва за коня, Корд си отдъхна и се отпусна назад, доволен, че толкова лесно успя да отвлече вниманието му. Рейчъл усети номера и му хвърли бърз, остър поглед.

— Извинете — каза тя и двамата вдигнаха очи. — Съжалявам, че те прекъсвам, Корд, но бих искала да поговоря с господин Хардинг насаме.

Последната дума бе умишлено подчертана.

Люк се размърда неловко, после погледна към Корд, сякаш искаше разрешение. Треньорите стриктно уважаваха правото на собственост — по отношение на ранчото, в което работеха, и най-вече на жените. Макар и незабелязано, Корд вече ясно бе показал на Люк, че Рейчъл е негов запазен периметър. Погледът, който му отправи, бе разбран безпогрешно.

— Съжалявам, госпожо Стивънс — рече Хардинг и се изправи. — Опасявам се, че ще трябва да ви се обадя по-късно. Само се отбих да ви кажа, че бях забравил за един ангажимент тази вечер.

— Между другото — каза Корд и преметна ръка през раменете й, — Рейчъл успя ли да ти се похвали, че ще се женим?

Тя отвори уста, но не успя да отрони нито звук. Гледаше в тъпо изумление как Люк стисна ръка на Корд, за да го поздрави, а после се обърна към нея и докосна шапката си.

Е, това е вече твърде много, реши Рейчъл, но понеже не искаше да предизвиква скандал, остана безмълвна, докато Люк си тръгна. После се обърна рязко към Корд и го стрелна с поглед.

— Какво точно означава това?

— Кое? — с невинен тон попита той и спокойно отпи от бирата.

— Знаеш кое, „скъпи“ — провлече тя саркастично. — Появяваш се насред… деловата ми среща и ме прекъсваш. Искам да зная защо дойде тук и особено държа да науча защо каза на господин Хардинг, че ще се женим? Изглежда си забравил, че ми отказа. Господин Хардинг…

— Не е за теб — довърши вместо нея Корд и скръсти ръце.

— Не е за мен ли? — Гласът й трепна от възмущение. На върха на езика й бе да му каже, че е променила решението си, че не е имала никакво намерение да предлага на Люк Хардинг брак, но нахалното му изражение я спря. — Той изглеждаше подходящ кандидат. А и в края на краищата какво ти влиза в работата?

— Вече е моя работа — отговори той спокойно. — Уверявам те, с Люк нищо нямаше да излезе.

— Ти да не си местният Купидон? Аз не търся любов, господин Кантрел, а просто съпруг. Партньор за срок от една година. Като дойде време да си потърся истински съпруг, сама ще се погрижа да избера най-подходящия. Засега Люк Хардинг ми се струва добро разрешение. — Корд присви очи, но Рейчъл не му обърна внимание. — Много ви благодаря, господин Кантрел! Вие току-що провалихте една твърде сериозна сделка.

Той се разсмя. Гръмко, чистосърдечно.

— Сериозна сделка? Така ли наричаш предстоящата си сватба?

— В този случай, да. И като гледам как отпадат мъжете от моя списък, може би ще трябва да дам обява в бюрото за безработни.

— Кой друг е включен? — запита внезапно Корд.

— Това си е моя работа.

— Рейчъл — прекъсна я той нетърпеливо, — в радиус от триста километра няма треньор, когото да не съм срещал. Знам неща, до които един външен човек, пък бил той и частен детектив, е невъзможно да се добере.

Тя се колебаеше. Нали точно затова бе поръчала разследването — за да е сигурна, че никой от мъжете не крие в миналото си нещо опасно или злепоставящо. Ами ако детективът е пропуснал нещо важно? Тя неохотно бръкна в чантичката си и извади списъка.

— Следващият е Пит Уилкс от…

— Ранчото на Дженсън — довърши Корд. — Пит няма грешка, освен ако не те притеснява фактът, че има четири деца в три различни щата.

Рейчъл преглътна. Детективът бе пропуснал да й го съобщи.

— Уес Смит от Кривия дъб…

— Първи е по забавите. Познава всяка малка оттук до Абилин.

— Джим Атуд от…

Корд изруга, дръпна листа от ръцете й и я сграбчи за раменете.

— Хора като Атуд използват камшика за удоволствие! Кон или жена, за него няма значение — процеди той. В очите му проблесна гняв. — Какъв е тоя частен детектив, по дяволите, сляп или изкуфял?

Избухването му я уплаши. Почувства се като дете. Едно голямо, глупаво и наивно дете! Но как да си го признае?

— Ти също беше в списъка, Корд. Какво би казал за себе си?

Прониза я изпепеляващ поглед.

— Всеки човек има недостатъци, Рейчъл. Аз не правя изключение. Ти искаш да спасиш ранчото си. Аз мога да ти помогна. Ще трябва да ми вярваш, когато казвам, че няма да те нараня или подведа.

Нещо й нашепваше, че Корд Кантрел вероятно е най-лошият възможен избор за съпруг. Той я плашеше, но това чувство нямаше нищо общо с насилието или покварата. По-скоро се боеше от собствените си реакции — ускоряването на пулса й при всеки негов поглед, тръпката, пробягваща по тялото й при всяко негово докосване. Тя нямаше представа как би потиснала тези усещания.

— Защо промени решението си? — попита плахо.

Корд се усмихна.

— Не всеки ден се появяват прелестни създания с покана да те отведат до олтара, Рейчъл. Щом се опомних, долетях тук. Нямаше те в стаята, но видях отпред паркирания пикап и реших, че си някъде наблизо.

Тя кимна и отпи от виното си.

— Корд, все пак какво му липсваше на Люк Хардинг?

— Решителност — ухили се мъжът насреща й.