Барбара Маколи
Съпруг за Рейчъл (8)

Осма глава

Беше горещо. Отвратителна, дразнеща и непоносима жега. Рейчъл нави ръкави, сложи си грубите ръкавици и се захвана с първата ясла. Конете имаха нужда от ново сено, независимо дали бе горещо, или не. Обикновено тази работа вършеха рано сутрин, преди слънцето да се издигне толкова високо, но днес тя се успа. Спомни си страстната нощ с Корд и се усмихна. Месец след състезанието в Абилин той постепенно бе пренесъл нещата си в стаята й, така че въпросът къде да спи, бе отпаднал.

Рейчъл се намръщи, изтри потта от челото си и натовари поредната лопата тор на количката. С Корд имаха негласно споразумение. Никакви емоционални ангажименти, никакви обещания. Денем работеха, хранеха се заедно, а нощем споделяха леглото.

И какво му е лошото, запита се тя. Защо да не се наслаждават един на друг за краткото време, което им остава? А после… Е, после той ще си получи земята, тя — ранчото, и животът ще продължи.

Рейчъл преглътна мъчително, за да освободи гърлото си от внезапно заседналата буца, после свали ръкавицата и избърса една сълза. По дяволите, размекваше се. Беше зряла жена и знаеше ясно какво я чака, когато се любеше с Корд.

Не, не знаеше, въздъхна тя. Нищо не би могло да я подготви за въртележката, в която се оказа от онази нощ насам. Не бе очаквала, че ще се влюби така дълбоко и всеотдайно.

Сви рамене, нахлузи ръкавицата и пак се хвана за работа, опитвайки се да мисли за нещо хубаво. Имаха вече достатъчно коне, за да изплащат заплатите на работниците и ипотеката. Наградата от състезанието стигна за данъка и ремонта на трактора. Сега трябваше да помисли за поправката на покрива и оградата. А, да, и за карбуратора на камиона. Тя въздъхна и продължи работата. Камионът пак щеше да почака.

Беше сигурна, че скоро, може би само след няколко седмици ще получи правото да се разпорежда с наследството си. Корд продължаваше да настоява да наеме адвокат срещу Ърл, но тя не бе съгласна. Ако приемеше парите му, ставаше напълно зависима от него.

— Много е горещо за теб да работиш.

Тя изсипа още една лопата в количката и се обърна по посока на гласа. Корд се канеше да отиде до града.

— Нямаше да работя по жегата — сопна му се тя, — но сигурно ти е известно кой ме държа будна цяла нощ, а на сутринта дори не ме събуди.

Ъгълчетата на устата му потрепнаха, после той се намръщи.

— Обади се господин Раскин.

Тя пусна лопатата. Имаше уговорка с банкера за утре, но не искаше Корд да знае.

— Благодаря. Ще му се обадя по-късно.

— Няма да е нужно. — Корд взе лопатата от ръцете й и я остави настрани. — Той отмени срещата. След като преразгледал молбата ти, се опасява, че ще се наложи да ти откаже заема.

По дяволите тази невестулка Раскин! Какво му влизаше в работата да обяснява на Корд?

— Защо не ми каза, Рейчъл? Не можеш ли поне веднъж да споделиш с мен проблемите си и да ме оставиш да ти помогна?

Тя настръхна. Приемаше болезнено всеки намек, че не е в състояние да се справи с всичко сама, без чужда помощ.

— Предлагаш ми да взема пари на заем от теб?

— Да, по дяволите! Как, мислиш, се чувствам, като те гледам да ходиш сама в банката? Дори не ми позволяваш да закарам камиона на поправка, макар че се чупи по два пъти на ден.

— Съжалявам, ако това те нервира, Корд — каза Рейчъл с ледено спокойствие, — но разходите по ранчото са моя грижа. Имаме споразумение…

— По дяволите споразумението!

В очите й проблесна страх, но тя веднага го прикри.

— Искаш да кажеш, че се отказваш ли?

— О, за Бога, Рейчъл! Не казвам нищо подобно. Само си мисля, че между нас има нещо повече от проклетото споразумение.

Сърцето й трепна, после заби развълнувано. Внимателно го погледна в очите.

— Не си въобразявай, че ми е безразлично какво става с ранчото… а и с теб. Искам и аз да помогна. Нали сме партньори — продължи той.

— Добре го каза. Просто ще трябва да се придържаме към уговорката. — Болката в гърдите й пречеше да диша. — Но все още нямам намерение да заемам пари от теб, Корд. Така че да не спорим. Твърде горещо е…

Ама че жена! Изтощаваше се до крайност, а отказваше да намали темпото, въпреки съветите му. Допуснала го бе в леглото си, но не и в живота си. Странно, по-рано си мислеше, че би му било достатъчно да прекарва нощите с нея. Колкото и да бе неприятно да си го признае, това вече не го задоволяваше. Искаше повече, макар да нямаше това право, защото знаеше, че не може да й предложи същото в замяна.

Той се намръщи и нахлупи шапката ниско над очите си. Уплаши се, че Рейчъл всеки момент ще припадне в жегата. Цялата се бе зачервила, синята й риза бе мокра от пот. Тази жена просто не знаеше кога да спре.

— Паркър! — викна той през рамо.

Две секунди по-късно главата на момъка се мушна през вратата на обора.

— Би ли изчистил тази ясла вместо госпожа Кантрел? — С гневен жест той сложи край на протестите й. — Отивам в града. И ще взема проклетия карбуратор, независимо дали това ти харесва, или не.

Бясна, тя го гледаше как се отдалечава. Не искаше да се разправят пред Паркър, но после, после ще се наложи да си поговорят.

— Благодаря ти, Паркър. — Рейчъл се насили да се усмихне. — Отивам до южната граница да проверя счупената ограда. Връщам се след около час.

Качи се на камиона си, тръшна вратата и изруга, когато двигателят отказа да запали. След няколко опита моторът, макар и неохотно, заработи.

Рейчъл победоносно вирна брадичка и включи на скорост. Камионът си работи прекрасно. А когато Корд се върне от града, ще му каже точно какво да направи с проклетия карбуратор.

Само час по-късно тя стоеше с ръце на кръста пред замлъкналия камион. Ругатните не помогнаха, нито уговорките, натискането на газта или ударите по карбуратора.

Беше загазила.

Проклятие! Хапейки устни, Рейчъл неволно вдигна поглед към небето и замръзна. Въздухът бе станал тежък, почти задушлив и големи, непрекъснато променящи формата си тъмни облаци заплашително се тълпяха на хоризонта. Никога не бе виждала такова време. Почувства как я пронизва странно безпокойство.

Мина й през ум да се върне пеш, но ако започнеше да вали, щеше да се измокри до кости. Рейчъл сви рамене. Спомни си тексаската поговорка: „Ако не ти харесва времето, изчакай пет минути.“ Тя погледна пак към застрашителната черна маса в далечината. Май беше най-добре да изчака. Можеше да се скрие в кабината, ако потрябва. Скапаният камион би могъл да послужи поне за укритие.

Защо ли бе така тихо, запита се Рейчъл и се огледа. Земята изглеждаше обезлюдена. Никакъв звук, никакво движение. Объркана, тя коленичи в сянката на кабината.

Дали Корд ще тръгне да я търси, като се върне от града? Затвори очи и си представи назидателния му поглед, като види издъхналия камион.

А всъщност беше прав, помисли си Рейчъл. Това най-много я дразнеше. Тя се опитваше да му докаже, че може сама да се грижи за себе си, а ето че седи тук и чака той да я спаси.

Въздъхна, наведе се и взе няколко камъчета, после започна разсеяно да ги хвърля едно по едно в синия пелин. Защо Корд не разбираше колко важна бе за нея независимостта? Не можеше да си позволи да я загуби. Това още повече би я затруднило, когато той напуснеше…

Партньори, а? Това бяха думите му. Рейчъл дори не можеше да си обясни защо толкова се разстрои. А наистина имаше нужда да й се напомни, че взаимоотношенията им се крепяха на делово споразумение, а не на любов.

Днес за втори път й се доплака. Как изобщо щеше да го пусне да си отиде?

Разнесе се странен звук като от приближаващ влак. Тя се огледа и забеляза, че въздухът е станал белезникаво жълт. Все още премятайки камъчетата в ръката си, Рейчъл, се изправи и огледа хоризонта. Вълна от страх сви гърлото й, когато видя фуниевидното образувание, което се издигаше внушително от бледата земя към черното небе. Торнадо!

 

 

Имаше нещо нередно. Корд натисна педала на газта и се наведе напред. Почти бе стигнал до града, когато се обърна назад и погледна към ранчото. Беше решил, че този път трябва да поговори сериозно с Рейчъл. Крайно време бе да проумее, че както я е подкарала, ще има повече вреда, отколкото полза. Дори с риск да я вбеси, ще наеме адвокат да се погрижи за Ърл, ако ли не — Корд стисна зъби — сам ще се заеме с това копеле.

Проклятие, как можа да се случи такава упорита жена? Но пък не беше ли най-приятно да опитомяваш точно такива кобилки. Трудно би могъл да си представи Рейчъл кротка и послушна и май тъкмо такава я харесваше. През деня бе делова и проявяваше магарешки инат, но нощем — о, прекрасна и волна като прериен мустанг… По-съблазнителна и по-желана от всяка друга жена.

Корд нервно натисна педала на газта и се понесе покрай храстите пелин и дяволско биле. Опита се да прогони чувството, че нещо не е наред. Защо въздухът така внезапно бе натежал? Не можеше да се диша. Той вдигна поглед към хоризонта и видя настъпващите черни облаци. Мрачната картина му беше позната. Виждал я бе преди две години в Абилин.

Обхвана го паника. Натисна педала докрай и включи радиото.

„… торнадо настъпва към района на Суитуотър. Молим жителите да потърсят сигурно убежище. Ураганът се движи на югозапад с около петдесет километра в час. Очаквайте повече информация, но засега чуйте списъка на скривалищата…“

Проклятие! Корд свърна от магистралата и сред фонтан от пръст и прахоляк се понесе към ранчото. Небето бе станало по-черно и заплашително, но торнадото все още не се виждаше. Може би щеше да ги заобиколи.

 

 

Колелата поднесоха от рязко натиснатите спирачки. Стреснат, Паркър надникна иззад яслата.

— Къде е Рейчъл? — извика Корд, като почти влетя в обора.

Момъкът остави лопатата и избърса ръце в джинсите си.

— Отиде да провери някаква повалена ограда.

— Къде? По дяволите, Паркър! — Корд го сграбчи за ризата. — Идва торнадо и Рейчъл може да се окаже на пътя му. Казвай къде е!

Момчето преглътна мъчително.

— Южната граница. Сигурен съм.

— Бягай да кажеш на Сам всички да се крият в бункера. Ти също! Отивам за Рейчъл.

Смъртноблед, момъкът кимна, обърна се и побягна. Корд скочи в камиона и потегли.

Само след няколко минути торнадото щеше да премине южната граница и да се понесе насам. Той стисна волана с побелели пръсти и се изправи на газта. Трябваше да я намери, преди ураганът да стигне до нея.

 

 

Рейчъл следеше приближаващата се гигантска фуния. Стихията пулсираше като живо същество, гигантска въртяща се маса, която пронизваше висините. Обхвана я чувство на нереалност, на някакъв кошмарен, ужасяващ сън.

Но не беше сън. И се носеше право към нея.

За Бога, Рейчъл, не е време за съзерцание! Ако не изчезнеш оттук колкото се може по-бързо, след около две минути ще полетиш нагоре, към небето, подхваната от безумния вихър. Тя се огледа, търсейки трескаво някакво скривалище, но наоколо се простираше равно, плоско поле, а до ранчото имаше не по-малко от два километра. Погледна към камиона, но моментално го отписа. Тенекиеният мъртвец можеше да й послужи единствено за ковчег. Трябва да бяга! Но къде?

Хвърли се назад, с чувството, че ботушите й са пълни с камъни. Покрай нея профуча заек и Рейчъл видя как изчезна от погледа й в някаква дупка на петдесетина метра от нея.

Беше като в кошмарен сън, когато не можеш да си поемеш дъх, а краката отказват да те слушат. Фунията приближаваше, виеше се като танцуваща, гърчеща се змия. Вятърът се засили и звуковата вълна, сякаш издухана от гигантска горелка, едва не я повали. Тя сви рязко встрани и се хвърли след заека.

Ниско, трябваше да се скрие ниско! Погледна да види как се движи торнадото и реши, че има по-малко от минута да се зарови някъде. Хвърли всичката си сила в краката и побягна. Вятърът стенеше в ушите й, а небето сякаш щеше да се стовари върху нея.

Рейчъл скочи в дупката с главата напред и се удари в някакъв объл камък. Проряза я остра болка, сякаш нажежена мъгла премина пред очите й, но нямаше време да й обърне внимание и моментално зарови ръце в пръстта. Носени от бурята, камъчета и храсти я биеха в лицето, но тя трескаво риеше с разранени нокти, опитвайки да се вкопае по-дълбоко в сухата камениста почва.

Тътенът бе оглушителен. Ужасяващ вой, който проникваше в тялото й. Облаци прах и отломки заслепиха очите й, когато въртящият се ад премина на не повече от петдесетина метра от нея. Рейчъл повдигна глава и изкрещя, като видя как фунията засмука камиона й, после го изплю обратно като счупена играчка.

 

 

Торнадото се отдалечи през полето, като оставяше след себе си ивица прочистен терен.

Тя се изправи и със залитане тръгна обратно. Гледаше след отдалечаващия се бесен вихър и си мислеше за хората в ранчото, за всеки един от тях, молейки се да са невредими.

И Корд! Преживяният шок окончателно я извади от равновесие и риданието я задави. Господи, да не бяха се карали сутринта! Рейчъл зарови ръце в косата си. Ако това чудо го е пресрещнало на връщане от града — тя хвърли отчаян поглед на смачкания камион — той можеше и да не е имал такъв късмет като нея. Страхът сви сърцето й. О, той е добре. Трябва да е добре!

Тя се препъна, коленете й изведнъж омекнаха и в следващия момент се намери повалена по гръб. Болката в ръката, на която бе паднала върху камъка, инстинктивно предпазвайки главата си, я накара да извика. Изподраните й ръце кървяха, джинсите й висяха на парцали на коленете, а под тях се подаваше ожулената кожа. Най-лошото бе преминало. Сега трябваше само да полежи тук за минутка, докато си поеме дъх, преди да продължи към ранчото…

Точно тогава черното небе се разтвори и дъждът рукна като из ведро.

 

 

Корд пусна чистачките, макар да знаеше, че в този порой ползата от тях е незначителна. Видя как ураганът зави на север към ранчото и макар да се тревожеше за хората там, не можеше да помогне. Единственото нещо в главата му бе Рейчъл. Мисълта, че тя е някъде наблизо, съвсем сама срещу стихията и потопа, го подлудяваше…

Нещо голямо и черно привлече вниманието му. Камионът на Рейчъл! Сърцето му заблъска, после почти спря, когато видя, че колата лежи на една страна, с разбито предно стъкло.

Пикапът му поднесе от рязкото натискане на спирачките. Кръвта заби в слепоочията му, когато неволно си представи нейното крехко тяло, смачкано, обезобразено като порцеланова кукла.

Нямаше я в кабината! Облекчението го заля като живителна вълна и Корд вдигна с благодарност очи към небето.

Къде ли беше тя?

Огледа се, присви очи, сякаш с усилие на волята можеше да пробие гъстата дъждовна пелена.

— Рейчъл!

Крещеше името й с всичка сила и се въртеше на място, без да има представа в коя посока да я търси.

По дяволите! Ако не бяха се сдърпали сутринта, положително щеше да забележи навреме първите признаци на задалата се стихия. Щеше да я намери, преди ураганът да връхлети. Ако нещо й се бе случило…

Не. Добре е! Не допускаше друга мисъл. През цялото време избягваше да си го признае, но тя бе твърде скъпа за него. Не можеше да я загуби. За нищо на света!

Корд викаше името й отново и отново. Струваше му се, че е изправен под водопад. Калта нахлу в ботушите му, когато направи няколко крачки встрани, опитвайки се отчаяно да намери пролука във водната стена. През барабанния ритъм на дъжда му се стори, че дочува звук… глас…

— Рейчъл!

Тогава я видя, махаше му, безсилна да се изправи на крака. Корд извика от радост и се втурна напред. Тя беше цялата в кал, с раздърпани коси и разкъсани дрехи. Никога не бе изглеждала по-прекрасна.

— Добре ли си? — изрева той, опитвайки се да надвика бурята.

— Добре съм. Само ме измъкни оттук, моля те!

Корд я взе на ръце и я занесе в пикапа. Останалото сякаш потъна в мъгла — ревът на двигателя, свистенето на чистачките, одеялото, увито около раменете й, струята горещ въздух от отоплението на колата. Тя затвори очи, зарови глава в мокрото рамо на Корд и се опита да пропъди от съзнанието си образа на носещия се право срещу нея ураган…

— Корд, камионът ми… — простена внезапно и вдигна глава.

Пикапът се блъсна в камък и тя се озова в другия край на кабината. Корд се пресегна и й сложи предпазния колан.

— Остави го проклетия камион. Най-важното е, че си добре!

Рейчъл въздъхна от сладостно облекчение. Топлата загриженост в думите му напълни очите й със сълзи.

— Исках да ти кажа… тоя гаден камион пак ме остави насред път.

— Трябваше да ти взема ключовете и да ги скрия — процеди Корд през зъби.

— Ти беше прав, Корд — преглътна тя мъчително справедливия укор. — Не трябваше да се качвам на камиона. Признавам, че… понякога съм упорита.

— Искаш да кажеш твърдоглава!

Рейчъл извърна лице към него.

— Ей, каубой, я по-кротко.

Останалия път изминаха в мълчание, под звука на съскащите чистачки и трополенето на дъжда по покрива на кабината. Когато най-после спряха пред къщата, Рейчъл отметна одеялото и посегна към дръжката на вратата.

— Трябва да проверя как са Сам и Джуди. Животните…

— Никъде няма да ходиш! — сграбчи я той за китката. — Ще звъннем от къщи и ако никой не се обади, ще отида сам.

— Но…

— Забравих ли да добавя непослушна и самонадеяна? — Очите му я гледаха непреклонно. — Стой тук и прави каквото ти казвам. — Тя затвори уста и се втренчи в него. — Така е по-добре.

Корд я пренесе в къщата и отвори вратата на банята с ритник. Пусна капака на тоалетната чиния и я сложи да седне отгоре. Тя трепереше под одеялото. Кранът на топлата вода зашумя.

— Хайде ела.

— Не преди да потърсиш Сам — поклати глава тя.

— Добре де, отивам. Гледай да те намеря тук, като се върна.

Тя вирна брадичка, но не каза нищо. Две минути по-късно седеше в същото положение.

— Всички са добре, включително и животните.

Слава Богу! Рейчъл затвори очи и въздъхна с облекчение.

— А сега, госпожице Инат — това го пропуснах преди малко — ще трябва да ви освободим от тези парцали.

Корд я изправи и целуна калната й буза. Отмести несигурните й ръце и с едно движение я разкопча. Докато й събличаше ризата, тя успя да свали ципа на джинсите си и започна да ги смъква. За малко да се строполи, когато той я сложи обратно на тоалетната и ги издърпа от краката й.

— Казвали ли са ти, че синьото много ти отива, скъпа?

Рейчъл се намръщи, а Корд се разсмя, после я изправи и пусна душа върху нея. Кълба пара изпълниха банята. Рейчъл се наведе към покритата с плочки стена, затвори очи и подложи тяло на горещата вода.

След минута Корд също се съблече и я придърпа в обятията си. Тя опря буза в гърдите му и изпита наслада от допира до мускулестото му тяло и горещите струи. Той я целуна нежно по главата и положи ръце на гърба й, сякаш искаше да я утеши. И напрежението постепенно напусна тялото й.

Никога преди Рейчъл не бе срещала такава нежност и съчувствие. Майка й винаги бе твърде заета, а Майкъл… Е, Майкъл просто не бе такъв тип човек.

След няколко минути Корд спря водата, уви я в пухкава хавлия и я отнесе в спалнята. Коленичи пред леглото и се зае да прегледа раните й. Започна от стъпалата и бавно продължи нагоре. Краката й бяха нашарени от синини, лявото коляно беше ожулено, пръстите на ръцете и лакътя също. Когато докосна лявата й ръка, тя извика и се дръпна назад.

— Какво се случи всъщност? — попита строго Корд.

— Преследвах един заек. Ако не исках да ме смели тая адска ярмомелка, трябваше бързо да изчезна от пътя й. Ровът беше единственото място, където можех да се скрия, и аз се гмурнах, без да мисля. — Тя леко пое въздух през зъби, когато Корд докосна ръката й. — Какво има? — попита тихо.

Той гледаше нощницата й в ръцете си. Вдишваше аромата на рози във въздуха, нейния аромат, докато слушаше как вятърът забива дъждовните капки в ламаринения покрив на балкона. Но бурята отвън бе нищо в сравнение с тази, бушуваща вътре в него. Никога не бе изпитвал подобна болка, толкова пронизваща, толкова плашещо силна, та му се струваше, че ще разкъса гърдите му.

— Какво има ли? — повтори замислено той, почти шепнешком. Пръстите, стискащи нощницата побеляха от напрежение. — Та ти беше на косъм от смъртта!

Рейчъл улови измъчения му поглед, зашеметена от чувството, което звучеше, в гласа му в него имаше и болка, и страх.

— Но сега съм тук — отговори внимателно. — При теб.

Той се сви като пружина и Рейчъл разбра, че каквото и да се опитваше да овладее, то раздираше сърцето му. Когато мина покрай нея, ръцете му бяха стиснати в юмруци. Тя издърпа нощницата от пръстите му, метна я на леглото, после се изправи и обви ръце около врата му. Усети как той се напрегна, когато го докосна.

— Корд — прошепна, притиснала устни до гърдите му, — прегърни ме.

— Страх ме е да не ти причиня болка.

— Аз преди малко преживях торнадо, каубой! Мисля, че и ти няма да ме повредиш.

Ръцете му я обхванаха пламенно, но нежно. Устните му се плъзнаха от слепоочието към бузата й.

— Когато видях камиона ти обърнат, сякаш нещо ме преряза.

Тя погали влажната му кожа и мускулите му се напрегнаха под пръстите й.

— Всичко е наред. Просто съм уплашена.

Корд я вдигна от пода и зарови лице в косата й.

— И аз.

Рейчъл опита да се ориентира в потока от чувства, които я изпълваха. Въпреки че цял месец вече прекарваха заедно всяка нощ, никой не бе споменавал за обвързване или любов. Нищо, което да подскаже, че той би могъл да остане, след като изтече годината.

Тя не искаше да разбере погрешно това, което ставаше в момента помежду им. Копнееше да му каже колко много го обича, колко й е нужен, но Корд бе казал, че не е мъж за семейство и няма намерение да се обвързва. Сега обаче споделяше чувствата й, говореше й. Това бе първата стъпка на истинска близост. Но ако прибързаше и му кажеше какво изпитва, нямаше ли той да се метне на седлото и да избяга?

Рейчъл не можеше да поеме този риск. Не сега. Щеше да му покаже колко много го обича. С тялото си. Той трябваше да го разбере, да го почувства.

Тя обхвана лицето му в дланите си и погали устните му.

— Люби ме, Корд! — каза меко и се притисна в тялото му.

Корд простена и затвори очи.

— Господи, Рейчъл, но ти си ранена… Ръката ти…

— Е, добре — спря го тя с нова целувка. — Ще ми мине. Но само ако се любиш с мен. Още сега!

Те бавно се отпуснаха в леглото, но Корд в последния момент се извъртя и подложи тялото си под нейното. Тя знаеше, че той се тревожи да не й причини болка и сърцето й се изпълни с любов. Прие бавната нежна целувка, но искаше много повече… Всичко — и духа, и тялото.

Устните й пълзяха по неговите, по горещата му кожа, по шията, после надолу по гърдите и още по-надолу по твърдия му плосък корем. Опиваше се от реакциите, които докосването й предизвикваше. Пресекливото му дишане я окуражаваше и когато той извика името й, Рейчъл имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от преизпълващата я любов.

Изправи се, после се наведе върху него и затвори очи, когато сладката болка вътре в нея се превърна в удоволствие. Корд докосна гърдите й, после сграбчи бедрата й, понесени в сладостен ритъм. Страстта се засилваше все по-интензивна и всепоглъщаща, докато първата силна тръпка я грабна и разтърси тялото й като светкавица. Корд рязко проникна в нея, тръпнещ, когато го връхлетя необузданата сила на пламенно освобождение.

Рейчъл не бе предполагала, че може да има такава върховна наслада, такова смайващо чувство на задоволеност. Ридание се надигна гърдите й, желаната болка на истинско щастие. А след секунда, когато изтощена и обезсилена се отпусна в ръцете му, тя наистина заплака.