Барбара Маколи
Съпруг за Рейчъл (3)

Трета глава

— Обявявам ви за съпруг и съпруга.

Корд се вторачи в съдията Удър, после преглътна мъчително. Женен. Зашеметен от истината, той погледна към ръката на Рейчъл, скрита в неговата. Пръстите й бяха забити в дланта му като ледени пръчици, а тънката златна халка на един от тях я правеше негова съпруга. Съпруга?!

Единият от свидетелите, благодушен чиновник, му хвърли сиропена усмивка, докато вторият — длъгнест брюнет — гледаше с очи на болно теле.

— Ще целунете ли булката? — Съдията стрелна Корд под дебелите рамки на очилата си.

Да целуне булката? По дяволите — чувстваше се като хлапак на първата си среща. Дори на токове, Рейчъл едва достигаше до брадичката му. Беше облякла строг официален костюм в бежово. Добър избор, помисли си Корд. В края на краищата това беше делова среща — с други думи, да поставят началото на своето съдружие. Дори той беше изчеткал и проветрил за случая единствения си костюм. Защо обаче, след като подписите им бяха само формалност, Корд се хвана, че гадае какво крие Рейчъл под изисканата дреха — дантели, коприна и мека, топла кожа?

Тя все така не откъсваше поглед от дребните сиви точки по вратовръзката му. Чувстваше стомаха си свит на топка; колебанието му да я целуне опъна изтощените й нерви. През трите дни чакане, след като подадоха молбата за издаване на брачно свидетелство, тя се чудеше как да му каже, че е променила решението си, и в същото време се тревожеше да не би той да е променил своето. Затова се изненада, когато го видя сутринта пред сградата на съда, но още повече се шокира, когато преди малко наниза брачната халка на пръста й. Предвидливостта му я трогна и в същото време я обърка, защото тя самата не се бе сетила за пръстен. Черният му костюм също предизвика удивлението й. Без широкополата шапка и ботушите Корд приличаше на високопоставен чиновник, а не на каубой, който си изкарва прехраната с тежък физически труд.

Съдията се покашля.

— Казах, че сега можете да целунете булката.

— О… а, да — заекна Корд и се обърна към нея.

Хвана ръцете й и я придърпа към себе си. Сърцето й се разтуптя лудо, нещо в нея се преобърна. Стомахът болезнено я присви. О, Господи, не сега! Внезапният ужас в очите й спря Корд. Изненадан, видя как тя се обърна към съдията.

— Къде е банята? — бързо промълви Рейчъл. Стреснат от въпроса й, изуменият служител на закона само посочи вратата зад себе си. С ръка на устата, Рейчъл излетя навън.

Всички присъстващи се вторачиха в затворената врата. Съдията вдигна вежди и се обърна към младоженеца с безмълвен въпрос.

— Често й се случва, особено сутрин. Докторът ни увери, че след месец-два ще й мине — обясни Корд.

Много скоро Рейчъл се върна. Лицето й беше яркочервено.

— Извинете ме — промърмори тя и бързо затвори чантичката си.

— Нужен ти е свеж въздух, мила. — Корд я хвана под ръка и се усмихна на свидетелите. — Господин съдия — протегна ръка той, — много сме ви задължени, че уредихте всичко толкова бързо!

Съдията кимна и пое ръката на Корд.

— Надявам се скоро да се почувствате по-добре — обърна се той към Рейчъл. — Жена ми страдаше така с третия ни син. Бедната… месеци не можеше да задържи нито хапка.

Рейчъл ахна, но Корд я хвана за ръка и я измъкна от стаята, преди да реагира. Във фоайето тя издърпа ръката си и гневно избухна:

— Какво точно им каза?

— Точно ли? — Той сви рамене. — Нищо.

— Май не ти вярвам особено…

— Така ли ще започнете семейния си живот, госпожо Кантрел, със съмнения в думите ми?

„Госпожо Кантрел“. Тя се втренчи в лицето му, докато напълно осъзна смисъла на казаното. Беше толкова заета, тревожеше се за стотици други неща, че пропусна да предотврати малката подробност със смяната на името. Сега беше Рейчъл Кантрел. Госпожа Корд Кантрел. Стаята се завъртя и преди да отвори уста за протест, Корд я подхвана и я постави в креслото.

— Какво става, Рейчъл? — Очите му потъмняха. — Нали не си…

— Какво?

— Бременна…

— Не! — Тя прекара ръка по лицето си и забеляза колко студени са бузите й. Без съмнение имаше си много ядове, но скорошното майчинство съвсем определено отсъстваше от кръга на проблемите й. — Разбира се, че не съм.

— Тогава как ще ми обясниш инцидента? — Той кимна назад към съдебната зала. — Не е учтиво булката да си повръща закуската току след края на церемонията.

Рейчъл почувства, че се изчервява.

— Аз… Съжалявам… Когато съм много нервна, стомахът ми се бунтува.

— Кога яде за последен път?

— Сутринта изпих едно кафе…

— Така си и мислех. — Корд поклати глава. — И колко време спа през трите дни, докато чакахме разрешението?

— Сън ли? — напрегна се Рейчъл. Не помнеше да се е наспала като хората, просто придремваше, където й падне. — Корд, наистина не разбирам какво…

— Хайде — подхвана я той и й помогна да се изправи. — Знам къде е най-близкото кафене. Щом те нахраня, ще те сложа в леглото.

Легло! Тя заби токове в килима и замръзна.

— Май забравяш, че сключихме договор… — Рейчъл опита да се откопчи от него, но мъжът стегна хватката си. — И не си мисли, че можеш да промениш нещата сега, понеже съм твърде уморена, за да разсъждавам.

По лицето на Корд се изписа раздразнение. Тя изведнъж съобрази, че и той е не по-малко уморен.

— Нима имаш толкова малко доверие в мен — въздъхна Корд. Обърна я към себе си и повдигна брадичката й. Гледаше я със смесица от разочарование и досада. — Скъпа Рейчъл, ако някога изобщо се пъхнем заедно в леглото, можеш да се обзаложиш, че няма да е в момент, когато и двамата сме така скапани. — Тя потръпна, усетила милувката на пръстите му. — И също така можеш да се обзаложиш, че ако риташ и пищиш, бързо-бързо ще се откажа.

Убедеността, с която бяха произнесени последните думи, я остави безмълвна. И докато Корд я въвеждаше през стъклената врата в кафенето, тя все още се чудеше в какво се впуска.

 

 

Когато най-после се събуди, беше вече тъмно. Объркана, Рейчъл премигна няколко пъти, опитвайки да си спомни къде се намира. Отново затвори очи и картините се смесиха в съзнанието й — сватбата, мъчителният обяд, вниманието, което Корд прояви към нея, когато я заведе обратно в хотела и настоя да си легне. Говореше й по-скоро бащински, отколкото като съпруг, и тя му беше благодарна. Така изтощена, едва ли би устояла на подкупващата му усмивка.

Рейчъл седна в леглото, недоумяваща защо е толкова тъмно. Вероятно Корд бе пуснал тежките завеси и те закриваха слънцето. Тя посегна към часовника на леглото.

Осем часът! Беше спала седем часа! Зарови пръсти в разрошените си коси и пусна крака на пода. Очевидно напрежението от тридневното чакане, да не говорим за самата венчавка, бяха взели своето. И все пак седем часа сън! Никога не бе спала посред бял ден. Легна с намерение да си почине около час, после да прибере нещата си и да е готова, когато Корд се върне от ранчото с конете. Суитуотър бе на не повече от три часа път и можеха да стигнат там по светло. Защо не я бе събудил?

Внезапната мисъл, че още не се е върнал, предизвика студени тръпки по гърба й. Тя притисна възглавницата към себе си, притихнала за момент. После стана и дръпна завесата.

Камионът с прикачен конски фургон беше паркиран точно зад нейния пикап. Рейчъл затвори очи и въздъхна с облекчение.

— Какво си мислеше? — чу гласа му тя и се обърна. — Че съм изчезнал, след като скрепихме споразумението с подпис?

— Корд! Изплаши ме до смърт!

Той беше просто силует в ъгъла на стаята. Седеше в креслото, а когато се изправи и пристъпи към нея, тя едва преодоля желанието си да отстъпи назад. Отново бе облечен в джинси и чиста бяла риза, шапката му лежеше на масата зад креслото.

— Не отговори на въпроса ми.

— Добре де. Мина ми за момент през ума.

Рейчъл посегна да запали лампата, но той хвана ръката й. После хвърли възглавницата на леглото. Би трябвало да е изплашена — сама в тъмната хотелска стая с един непознат, макар и неин съпруг — но не изпитваше страх. Усещаше тежките удари на сърцето си, топлината на ръката му върху своята и единственото, което я плашеше, бе собствената й реакция.

— Аз също си го помислих, Рейчъл — каза Корд, като стисна леко пръстите й. — Ще те излъжа, ако не ти призная, че този брак дяволски ме плаши.

Той видя учудването, изписано на съненото й лице. Светлините на паркинга осветяваха разбърканата й коса. Погледна надолу, към хванатите им ръце и се изненада колко малки изглеждат пръстите й в дланта му, колко топла е кожата й. Обърна ръката й и видя как проблесна златната халка.

Почти бе решил да избяга. След като си прибра нещата и натовари конете, за пръв път от дълго време се почувства напълно свободен. Импулсът да поеме на север, може би обратно към Монтана, беше силен.

И тогава си спомни за Рейчъл, заспала от изтощение в хотелската стая; Рейчъл, която му вярваше…

— Все още можеш да промениш решението си — кротко рече тя. — Няма да те насилвам да спазиш уговорката… ако не искаш.

Гласът й, дълбок и съблазнителен, раздвижи кръвта му. Ето го, стои тук и я пита дали му вярва, след като самият той не си вярваше. Корд пусна ръката й, за да запали лампата.

— Имаме договор, партньоре — произнесе той с провлеченото тексаско наречие. Видът й — опънатите по стройните крака чорапи, поомачканата пола и разкопчаната на шията блуза — го развълнува. — Няма връщане назад, скъпа. Как беше старата поговорка? Приготвихме леглото… остава да легнем в него. — Намекът я накара да се изчерви. — Фигуративно казано, разбира се.

— Естествено… Виж, Корд — поде тя нерешително, — искам да ти благодаря за халката. Не очаквах, че ще се сетиш.

Нежността, която излъчваше, заседна на гърлото му. Той преглътна и сви рамене.

— Ами реших, че тя все пак придава завършек на церемонията. Нали не искаме хората да ни одумват после?

— Не ми се вярва да ни застрашава подобна опасност — през смях рече тя, — но не е необходимо да я провокираме, нали? Още утре ще ни връхлетят къде по-неотложни проблеми. Но ти защо не ме събуди? Бихме могли вече да сме си у дома.

У дома ли? Ама че непривично понятие за един каубой. Корд внезапно се почувства неловко. Отиде до прозореца и погледна към паркинга, където бе оставил камиона си.

— Дори с топ не бих успял да те вдигна, Рейчъл. Толкова шумно нахълтах, че и мъртвец би се разбудил, а ти дори не помръдна. За мен денят също беше твърде дълъг и ми се ще да хапна нещо и после да дремна. Предупредих на рецепцията, че ще останем и тази нощ. Утре ще тръгнем много рано.

Утре? Да прекарат нощта в една стая? Рейчъл неволно погледна към двойното легло, после към Корд.

— Ами… добре. Аз всъщност спах достатъчно и не ми трябва легло, така че можеш да го ползваш сам. — Тя нервно се почеса по тила. — Мога да се свия в креслото и… да почета.

Корд отдавна не беше виждал жена да се изчервява. Стори му се интригуващо и съблазнително. Това, че му предлагаше собственото си легло, макар че сама се нуждаеше от здрав нощен сън, беше възхитително. Той огледа смачканото одеяло и представата, че тя лежи там, в коприна и дантели, като истинска булка, накара кръвта му да закипи. Дори да приемеше предложението, знаеше, че няма да мигне в това легло. Щеше да вдъхва уханието й и сънят щеше да бъде последното нещо, което би му минало през ума.

Погледна напрегнатото й лице и си помисли, че току-виж, пак й прилошее, ако приеме плахото й предложение.

— Благодаря за поканата, но трябва да вържа конете зад хотела, тъй че ще трябва да спя във фургона.

Рейчъл се приближи до прозореца и погледна навън.

— Можем да ги приберем утре сутринта.

— Добре. — Корд прекара ръка по тъмната си коса. — Бившият ми шеф, пораздразнен от внезапното ми напускане, бе така великодушен да прати мен и конете ми… сещаш се къде, нали?

Реши да не споменава действителната причина за яда на стария: факта, че изпочупи всички камшици, преди да си тръгне. Съжаляваше само, че не ги счупи в главата му.

— И тъй — рече Корд и посегна към шапката си, — да потърсим нещо за хапване, преди да се бухнем в сеното. — Той погледна към фургона и се ухили. — Буквално казано.

— Изглежда, откакто сме се оженили, само ме храниш, господин Кантрел — усмихна се Рейчъл. — Ако продължаваш така, ще надебелея.

Тя нахлузи ниски обувки и тъкмо оправяше дрехите си, когато на Корд му мина през ума, че да я храни съвсем не беше всичко, което му се искаше да правят заедно. Сделката си е сделка, смъмри се той тъжно, докато я наблюдаваше крадешком как съблича сакото си и гърдите й опъват тънката коприна на блузата.

От нея се излъчваше едва доловимо ухание на цветя. Сделката важи само докато и двете страни държат на условията, каза си той, като отвори вратата и й направи път да мине пред него.

 

 

Рано на другата сутрин Рейчъл прибираше дрехите си, докато Корд се бръснеше. След неспокойната нощ, изпълнена с тревоги как ще обясни внезапния си брак. Тя се чувстваше уморена, раздразнителна и потисната. Знаеше, разбира се, че ако си намери съпруг, ще трябва да измисли някаква история, но сега, когато женитбата бе факт, въображението й изневеряваше. Щеше да има повдигане на вежди и въпроси…

— Та къде се срещнахте? — попита се тя на глас, все едно че беше някой от работниците в ранчото.

Уместен въпрос. Всички знаеха, че е заминала за няколко дни в Далас по работа.

— На една разпродажба в Далас. — Май звучеше приемливо. Особено след като Ърл уволни последния треньор. Съвсем разумно беше да потърси друг. Да се омъжи за него, обаче беше съвсем друга работа. Тя реши, че ще отговаря кратко. Така вероятността да се издаде намаляваше.

— И се омъжихте само след четири дни? — последва недоверчивият въпрос.

— Какво да се прави? Любов от пръв поглед.

И те, разбира се, веднага ще повярват. Рейчъл скептично поклати глава. Как изобщо щеше да се измъкне от тази каша? За всеки би било лесно да познае, че не са влюбени.

Добре поне, че Ърл оставаше в Калифорния още една седмица. Тя знаеше, че на път за дома си — луксозна резиденция във Форт Уорт, където се беше преместил след третия си развод — той ще се отбие в ранчото. Нямаше представа как ще реагира на брака й, но беше сигурна, че няма да го одобри. Рейчъл въздъхна, сгъна сватбения си костюм и го сложи в куфара. Пръстите й несигурно оправяха гънките по него.

Погледна към банята, заслуша се в шума на душа и си представи как водата се стича по широките мускулести рамене на Корд. Сърцето й заби учестено. Когато мислите й се насочиха към по-конкретни неща, тя бързо ги пропъди. Неохотно си призна, че Корд я привличаше. Че коя ли жена нямаше да изпитва същото? Но за обвързване с него извън деловото им споразумение не можеше да става и дума. Тя обичаше независимостта си и държеше оттук нататък сама да взима важните решения в своя живот. Да опази ранчото си — ето единственото, което имаше значение за нея. Освен това, разсъждаваше Рейчъл, докато слагаше нещата си в куфара, той щеше да напусне след година, а и тя просто нямаше навика да се впуска в краткотрайни приключения. Спомни си с неприятно чувство множеството предложения след смъртта на Майкъл, а дори и едно-две преди това, но не желаеше усложнения — нищо, което да я обвързва. Поне докато нещата с ранчото не се оправят напълно. Тогава щеше да мисли за брак и деца. Ранчо като Съркъл Ти плачеше за детска врява.

Междувременно нямаше причини те с Корд да не изживеят нормално този кратък период. Като приятели. Тя нямаше да позволи слабостта й към него да попречи на плановете й. Със сигурност би успяла да го избягва в продължение на някакви си дванайсет месеца. Къщата беше голяма… Корд щеше да работи, тя също. Може би нямаше и да се виждат. Една година щеше да отлети като миг.

Душът спря и Рейчъл чу Корд да си подсвирква. Изведнъж вратата на банята се отвори и той подаде глава.

— Имаш ли паста за зъби? Забравих моята.

Черната му коса, блестяща от влага, беше сресана назад. Водата се стичаше по тила и врата му. От банята зад него нахлуваха облаци пара, а той чакаше с увита около бедрата си кърпа. Тя си забрани да поглежда по-надолу от мокрите му рамене.

Ръката й не я слушаше, докато измъкваше тоалетната си чантичка. Изрови тубата и му я подаде, без дори да го погледне в очите. Когато най-сетне затвори вратата, тя въздъхна с облекчение.

Паста за зъби! Бе поискал нейната, сякаш наистина бяха женени. Женени в онзи най-обикновен смисъл. Стомахът й се сви при мисълта, че Корд ще използва нейната паста. Рейчъл си повтаряше, че причина за състоянието й са изопнатите нерви, но въпреки това изведнъж се зарадва, че ще пътуват всеки в колата си и през следващите три часа тя ще бъде сама и на спокойствие ще обмисли как точно ще обясни появата на господин Корд Кантрел в качеството му на неин съпруг.

След петнайсет минути излязоха на шосето, два часа по-късно спряха да обядват и да напоят конете, а след още един Рейчъл сви от главното шосе по пътя към Съркъл Ти. Зад нея, в облак прах, се движеше Корд.

У дома! Парливото приятно усещане като след първата глътка уиски. Нещо я стопли отвътре и тя едва не се задуши от вълнение. Интуитивно разбра, че е постъпила правилно. Каквото и да я очакваше занапред, запазването на ранчото бе наистина най-важно за нея.

 

 

Неспособна да сдържа вълнението си, Рейчъл отби встрани и изгаси двигателя. Усмихната, скочи от камиона и изтича към Корд, който тъкмо паркираше зад нея.

— Давай, каубой — викна тя и отвори широко вратата на камиона му. — Ще ти покажа какво значи истинско ранчо.

Ентусиазмът й изненада Корд. Досега винаги я беше смятал за резервирана и сдържана. Във всеки случай не бе от жените, които открито изразяват чувствата си. Той веднага реши, че тази нова нейна черта му харесва. Въпреки умората от дългото шофиране очите й блестяха, бузите й пламтяха от вълнение, а усмивката й, широка и спонтанна, пленителна и заразяваща, го накара също да се засмее, готов да се възхити на всичко, което тя искаше да му покаже.

Измъкна се от кабината — или по-скоро се остави да го свалят на земята настойчивите ръце на Рейчъл — и се огледа.

— Не е ли прекрасно! — прошепна тя. Стисна ръката му и направи няколко крачки встрани, после бавно се завъртя, обхващайки с поглед пейзажа. Широта, докъдето поглед стига. Шубраци, пелин, пръснати тук-там дъбове.

Корд бутна шапка назад и погледна високо в ясното синьо небе, обрамчено в далечината с ефирните кълба на облаците.

— Гледай! — Рейчъл посочи един ястреб, който се носеше към плячката си, а после се издигна нагоре с празна човка. — Виждаш ли, че съм била права?

Мъжът сякаш не виждаше гледката с нейните очи. Напред се простираше добро парче земя. Но то приличаше на всяко друго ранчо. Може би Рейчъл отскоро е тук и просто се вълнува от всичко ново и непознато, рече си той.

— Хубаво е — рече сдържано Корд.

Тя го изгледа намръщено и пристъпи, с ръце на хълбоците.

— Повече от хубаво е! — заяви победоносно. — И е мое. Остава ми само да се отърва от Ърл и никой повече няма да ми нарежда или да ме поучава как да се оправям с него!

Врътна се на пети и се качи обратно в пикапа: потегли така устремно, че задните колела се завъртяха на място и изхвърлиха облак от завихрен прах и буци пръст. Объркан, Корд наблюдаваше картината, като не преставаше да се чуди какъв дявол бе влязъл в тая жена. После поклати глава, качи се на камиона и я последва. Дали някога щеше да разбере жените? По дяволите! Сега щеше да е доволен да разбере само една от тях.

Рейчъл беше необикновено спокойна, когато си стегнаха багажа и отидоха да закусят. Размениха си само няколко думи, колкото да го помоли да остави на нея представянето и обясненията, когато стигнат в ранчото. Той се съгласи и това беше всичко. Тя изглеждаше… напрегната. Не че не я разбираше. В края на краищата да доведеш чужд мъж вкъщи, не беше шега работа за толкова млада вдовица. Но Корд чувстваше, че има и нещо друго, освен видимото на пръв поглед — нещо, което не успяваше точно да определи.

На петдесетина метра в далечината той мярна къща в испански стил, с червен керемиден покрив и арка над входа. Постройката бе дълга и раздвижена, обградена от разлистени дъбове и зелена ливада. Малко по-нататък забеляза конюшните, пътеки за яздене и малки бунгала, вероятно използвани от работниците.

Рейчъл размаха ръка от пикапа си, знак, че ще паркират пред къщата.

— Влез за минутка — задъхано каза тя, като се приближи. — После ще отидем в конюшнята и ще ти помогна да се оправиш с конете.

Корд изключи двигателя и я последва по настланата с плочки алея пред входа. Кошница с ароматни жълти цветя привлече вниманието му. Също като в истински дом, помисли си той. Поне така си бе представял истинския дом.

На вратата Рейчъл се обърна към него и се усмихна неловко.

— Бях оставила Джуди, съпругата на надзирателя да се грижи за къщата, докато ме няма, но сега сигурно си е у тях за вечеря, така че няма кой да ни посрещне.

Корд разбра намека й: засега не се налагаше да обясняват кой е той. Всъщност имаше ясното чувство, че тя спря пред къщата, за да събере и последната капка смелост, преди да отидат в конюшнята и да се срещнат с работниците. Свенлива невяста, помисли си той, забелязал руменината по бузите й.

— Корд, какво правиш? — ахна Рейчъл, усетила, че той я вдига на ръце. Гледаше го с изненадани очи, а устните й бяха полуотворени от учудване.

— Ами просто внасям съпругата си през прага — подразни я Корд и ритна вратата с върха на обувката си. Извивките на тялото й бяха точно толкова апетитни, колкото изглеждаха.

Рейчъл се засмя нервно.

— Корд, наистина, не е нужно…

Той заглуши думите й с целувка.