Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2017)

Издание:

Автор: Трейна Симънс

Заглавие: Отдаване в Монтана

Преводач: Благовеста Дончева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Калпазанов“; Kalpazanov

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Полиграфия“ АД

Излязла от печат: март 1994 г.

Редактор: Лилия Анастасова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Марияна Авдеева

ISBN: 954-17-0026-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5997

История

  1. — Добавяне

На майка ми и баща ми — с любов.

И на Марта Беринджър — за вярата й в мен.

Глава първа

Литъл Биг Хорн Вали, Монтана — 1893 година

Хладният вечерен ветрец облекчи малко лятната горещина и раздвижи леко черните къдрици около лицето на Джесика Калагън. Мъжете наскачаха от конете си, но тя остана на седлото, отправила поглед на запад.

Не можеше да определи мащаба на картата, начертана върху свитата на руло кожа, която беше открила между оскъдните притежания на чичо Пийт. Особеностите на терена, които служеха за ориентировъчни знаци, изпъкваха ясно, но последната седмица от пътешествието им бе доказала, че между два знака може да се върви един час или цял ден. Написаното с нечетливия почерк на Пийт кратко обяснение, което придружаваше картата, оставяше куп въпроси без отговор.

Залязващото слънце обагри надвисналите облаци на западния хоризонт в пурпурен и тъмночервен цвят, сребристосиви сенки се плъзнаха от хълмовете над долината, в която се бяха спрели. Мъжете подготвяха лагера за през нощта. Прекарали по-голяма част от живота си на открито, те се справяха лесно със задълженията си. От време на време поглеждаха към замислената млада жена.

„Странни форми имат тези облаци — помисли си тя. — Онзи там изглежда като човек на кон.“

От продължителното взиране пред очите й заиграха тъмни кръгове, тя примига и ги разтърка. В този миг слънцето потъна зад хълма, като остави огнена диря след себе си. Джесика потърси с поглед облака със странните очертания, но той бе изчезнал заедно със слънцето.

— Джес, по-добре ще бъде да слезеш от този кон и да раздвижиш малко крака, преди да зараснеш на седлото.

Джесика погледна съсухрения мъж, който се приближаваше към нея с леко накуцване. Ако някой наистина се нуждаеше от почивка, то това беше Нед. Куцият му крак сигурно го болеше след толкова дни, прекарани върху седлото, въпреки че той, разбира се, никога не би признал.

Джесика му се усмихна и скочи от седлото.

— Приближаваме се, Нед. Чувствам го.

Нед се огледа предпазливо и тихо отговори.

— Надявам се, че си права, Джес. Момчетата започват ужасно да нервничат — прекалено близо сме до индианското селище и онова старо бойно поле.

— Не-е нужно да ми напомняш за това, Нед, и аз слушам мърморенията им цял ден. Индианците са под контрол от години.

— Може и да е така — съгласи се Нед. — Но някои от нас все още си спомнят старите времена. А и с приближаването до бойното поле на Литъл Биг Хорн все по-често изплуват онези спомени и ни преследват мисли за духовете в долината. Говори се, че духовете на загиналите в тази битка мъже все още се въртят около местата, където са убити.

Джесика нетърпеливо сви рамене, махна шапката от главата си и косата й се разпиля. Нямаше намерение да навлиза в един от безкрайните им спорове — не сега, когато целта й бе толкова близо. Обърна се леко настрана и отново заоглежда хълмовете. В бързо чезнещата светлина те се превръщаха в неясни сенки; някъде в далечината зави койот и жребецът й неспокойно трепна.

Нед замислено оглеждаше стройната млада жена. Дори и в неясната, призрачна светлина черната й гъста коса блестеше. Под пълните розови устни брадичката й бе издадена предизвикателно напред. Отзад мъжете запалиха огън и когато Джесика се обърна отново към него, той видя отразените пламъци в златистите петънца на кафявите й очи.

— Тази битка стана преди седемнайсет години — каза тя с едва прикрито нетърпение. — Сиуксите и шайените сега са мирни племена.

Нед изплю сок от тютюна, който дъвчеше.

— Не казвам, че не са. Опитвам се само да ти обърна внимание, че около места, като това, атмосферата е лоша. Някак призрачна, след като човек знае колко много смърт е имало наблизо.

— Не ми казвай, че вярваш в духове, Нед!

— Разбира се, че не вярвам! Но за тебе ще бъде по-добре да не забравяш и още нещо. Онези индианци може да решат, че имат някакви права върху златото, което се предполага, че е заровено тук. Къстър язди в земя, която според индианците била тяхна. Готов съм да се обзаложа, че един ден те ще поискат компенсация за всички онези нарушени мирни договори. Познавал съм някой и друг индианец в живота си. Те вярват много силно, че духовете защитават това, което смятат за тяхно.

— Изглежда, че все пак вярваш в духове. Но… — Джесика протегна ръка, за да спре възражението му. — Много хора могат да мислят, че имат права над това злато — включително и правителството. Но двамата с тебе знаем, че засега то принадлежи на този, който го открие.

— Това са заплати на армията, Джес.

— Говорихме за това, преди да тръгнем от Уайоминг, Нед. Армията трябваше да направи нещо, за да го намери. Това злато ще ми помогне да възстановя ранчото, да го върна в състоянието, в което беше преди баща ми да умре!

— Първо трябва да го намериш.

Нед изпита съжаление към нея, когато забеляза познатата болка в очите й. Но, господи, някой трябваше поне да я предупреди на какъв голям риск се излага.

— Ще го намеря, Нед — каза Джесика с измъчен глас. — Трябва да го направя. Пролетната виелица унищожи почти половината от малкото добитък, който ни беше останал.

Пое дълбоко дъх и гневно изрече:

— Господин Олсън вече ме предупреди, че няма да рискува нито цент от парите на проклетата си банка за жена, която се опитва да поддържа ранчо! Така ме вбеси, че едва не се изплюх в лицето му!

— Като знам на какво си способна, чудя се, че не си го направила — усмихна се Нед и реши да прекрати този разговор. И двамата се нуждаеха от почивка, а и нямаше да спечели нищо, като се противопоставя на Джесика точно сега. Знаеше много добре колко упорита може да бъде тя. Все пак трябваше да признае, че през последните две години беше започнала да се вслушва в съветите на другите.

Койотът излая отново и още един се присъедини към него. Секунда по-късно трети прибави гласа си… Звукът отекваше и ехото не позволяваше да се определи броят им.

Джесика погледна Нед, който се ослушваше със смръщено лице.

— Какво има, Нед? Това са само койоти.

— Поне два от тях звучат странно. Възможно е тук наоколо да има и койоти от човешки произход.

Джесика си припомни формата на странния облак.

— Нед — каза тя, — струва ми се, че видях човек на кон точно при залез-слънце, но той изчезна толкова бързо… Реших, че съм си въобразила.

В този миг един куршум се заби в пръстта пред краката на Джесика. Нед я събори на земята заедно със звука на втория изстрел секунда по-късно. След това, с неочаквана сила, Нед незабавно я изправи и двамата прибягаха приведени зад прикритието на скалите към подножието на западния склон на хълма.

Зад тях между конете настъпи истински ад — те се вдигаха на задните си крака и се дърпаха от коловете, за които бяха вързани, когато залп от изстрели последва първия. Незавързаният жребец на Джесика изчезна в луд галоп от лагера.

Неочаквано стрелбата престана, настъпи мъртва тишина. Джесика се измъкна изпод тялото на Нед и се сви до него, докато той бавно надигаше глава, за да надзърне през пролука в скалата. Сърцето й биеше лудо и тя едва си поемаше дъх. Сви юмруци и затвори очи, като се опитваше да заличи кървавата картина, която Нед вижда в лагера. Всички бяха напълно открити за куршумите. Колко ли от хората й вече са мъртви?

Нед се отпусна до нея и изкашля от гърлото си парчето тютюн за дъвчене.

— Предполагам, че това беше твоят ездач, Джесика — каза той тихо. — Заедно с бандата си.

— Къде… къде са мъжете?

— Всички са добре. Тук, зад скалите са. Никой не е улучен.

Почувства облекчение.

— Но всички тези изстрели!

— Шт, Джес. Нападателите са наблизо.

— Защо някой ще иска да ни напада, Нед? — попита тя по-тихо. — Не заплашваме никого и съвсем ясно е, че не носим никакви ценности.

— Възможно е да се опитват просто да ни сплашат.

Джесика загрижено го проследи, докато се придвижи до скалата — искаше отново да погледне през процепа. Забеляза, че се свива от болка.

— Нед, кракът ти. Ударил си го.

— Не, Джес. Само е малко като вдървен. Замълчи сега. Трябва да помисля какво да нравим по-нататък.

— Какво да правим, Нед? — иззад скалата се дочу дрезгав шепот.

— Някои от момчетата успяха ли да грабнат пушките си, Патчис? — запита тихо той.

— Да, според мен всички са с пушки.

— Иска ми се да не бях оставял моята — промърмори Нед тихо.

— Имам пистолет, Нед, но той едва ли ще може да свърши нещо на такова разстояние. А и ние няма да си седим тук и да ги чакаме да ни обградят.

Джесика се повдигна, за да погледне над скалата.

— Патчис — заповяда тя тихо, — изпрати двама от мъжете нагоре по този склон, останалите ще ги прикриват.

Мъжът подаде посивялото си лице иззад скалата, която го прикриваше, и Джесика едва сдържа гнева си, когато забеляза, че той гледа към Нед за потвърждение на заповедта й. Когато Нед кимна леко, главата на Патчис изчезна и тя дочу приглушен разговор. Секунда по-късно две сенки напуснаха закрилата на скалите.

— Когато всичко това приключи, ще поговорим с тези мъже, за да им изясним кой дава заповедите тук — заяви мрачно Джесика.

Нед не реагира и тя насочи вниманието си към склона с двете притичващи от прикритие на прикритие фигури, които се опитваха да достигнат върха. Два изстрела ги изпратиха отново в подножието на хълма. Хората на Джесика незабавно отговориха на изстрелите и тя бързо се прикри зад скалата. Оглушителните изстрели се смесваха със звука от рикоширането на куршумите.

Нед внимателно следеше развитието на нещата с лице, притиснато до процепа в скалата; пръстите му несъзнателно се свиваха в копнеж по липсващата пушка.

— Нещо не е съвсем в ред — прошепна той, когато никой иззад хълма не отговори на огъня на техните хора. После извика: — Кажи им да спрат стрелбата, Патчис! Само хабим патроните!

Мъжете изпълниха нареждането и почти веднага смразяващ кръвта вик разцепи тишината и всеки връх наоколо го повтори. Последва буен тропот на копита и огромен жребец се появи в галоп на върха на хребета над тях. Мъжете веднага стреляха срещу ездача, изстрелите им прозвучаха почти едновременно.

Ездачът изчезна зад билото. Веднага след това зловещ, подигравателен смях проряза тишината. Тропотът от копита отново се засили и ездачът внезапно се появи пред тях.

Конят се изправи на задните си крака, а ездачът размаха предизвикателно пушка над главата си. Изсмя се отново и ехото от смеха му бавно потъна в нощта. Конникът се понесе заедно със сгъстяващата се мъгла по върха на хребета и изчезна.

— Стреляйте, дявол да го вземе! — крещеше Нед, излязъл от прикритието си. — По дяволите, защо не продължихте стрелбата?

— Престани, Нед — Джесика се отърси от изненадата, изправи се и сложи ръка на рамото му. — Вече няма смисъл. Те си отидоха.

Той грабна шапката от главата си и я хвърли яростно на земята. Мъжете плахо изпълзяха иззад скалите под гневния му поглед. Закрещя на Патчис.

— Хиляди дяволи, Патчис, какво ти става?

— И ти не стреля, Нед — отвърна му той уплашено. — Освен това само си хабим куршумите, както каза по-рано. Не може да се улучи призрак.

— Призрак?! — изсумтя Нед. — Това не беше призрак, а мъж от плът и кръв на кон! Ах, защо проклетата пушка не беше в ръцете ми! Тогава щях да ви покажа що за призрак ви смрази кръвта!

— Защо тогава не го улучи нито един от нашите куршуми? — запита Патчис. — Поне един от нас трябваше да го улучи.

— Престанете и двамата — намеси се твърдо Джесика. — Който и да беше там, вече го няма и е твърде тъмно за преследване. Искам двама мъже да застанат на този хребет и да пазят през нощта. Останалите да довършат лагера и да приготвят нещо за ядене.

— Но, Джес…

— Не спори, Нед. Безполезно е. Трябва да сложим нещо в стомасите си. О, не! Къде е Синабър?

— За последен път го видях като препускаше към върха на онзи хребет на север — отговори й Патчис. — Сигурно не е бил завързан, преди да започне стрелбата.

— Нищо няма да му се случи, Джес — зауспокоява я Нед.

— Не съм сигурна, Нед. Двамата с Патчис оседлайте конете си, аз ще взема един от товарните. Трябва да го намерим.

— Почакай секунда, Джес — той я хвана за ръката и я отведе настрана. — Виж какво. Глупаво е да се скитаме в тъмнината след това, което току-що стана. Жребецът ти няма да отиде надалеко. По дяволите, ти го отгледа от диво жребче и няма много хора на тоя свят, които могат да се доближат до него. Сигурно утре сутринта ще го видиш тук.

— Това, което се опитваш всъщност да ми кажеш, е, че вероятно нито един от тези страхливи глупаци зад нас няма да напусне лагера, за да ни помогне да намерим коня ми, така ли е?

В отговор Нед само дълбоко въздъхна. Джесика се опита да потисне гнева си, но не успя.

— А ти, Нед? — запита тя презрително. — И ти ли вярваш в духове?

— Джес, опитвам се да ти кажа, че точно сега не е време да насилваме хората да вършат каквото и да било. Права си. Изплашени са. Точно това беше целта на онзи там, който и да е той, върху хребета.

Някой зад тях предпазливо се изкашля.

— Ъх… Нед.

Джесика рязко се обърна и видя един от каубоите.

— Какво има, Ръсти? — запита тя с остра нотка в гласа си.

Мъжът се обърна за миг, за да се увери, че Патчис е все още зад него.

— Ъ, госпожице Джес, избягал е и един от товарните ни коне. Оня, с храната.

— Това е върхът на всичко! — възкликна Джесика вбесена. — Ако някой от вас си мисли, че тази вечер ще си легна с празен стомах, много греши. Кой върза коня толкова хлабаво, та да изчезне още при първите изстрели?

Патчис пристъпи напред.

— Аз го вързах, госпожице Джес. И го вързах, здраво. Конят можеше да избяга само ако скъса въжето. А то си е все още здраво вързано на кола…

Думите му я възпряха. Той беше най-възрастният и най-опитният работник в ранчото й. Ако сега твърди, че проклетото въже е било здраво завързано, нямаше основание да се съмнява в думите му.

— Но как тогава е успял да избяга? — запита тя нетърпеливо. — Имаш ли някакво обяснение, Патчис?

— Някой се е промъкнал до него и го е развързал — отвърна той, като сви нервно рамене.

— Или нещо… — обади се Ръсти.

— Вероятно имаш предвид призрак, Ръсти — избухна Джесика.

— Не забеляза ли какво стана? — запита Патчис, като отправи думите си към Нед. — Всички говорят за това. Само три куршума удариха земята — единият пред краката на госпожица Джес и двата, изстреляни по мъжете, които се опитваха да изкачат хълма. Останалите куршуми не вдигнаха и следа от прах, нито белязаха някоя скала.

— Да — съгласи се той. — Но за това сигурно има някакво обяснение. Може да са изстреляни във въздуха. Само за да ни сплашат.

— Как тогава никой от нас не видя повече от три проблясъка от пушките, а звукът беше такъв, като че ли поне дузина мъже стрелят срещу нас? — прекъсна го Ръсти. — А, Нед? Как стана това?

Джесика се изненада. Докато Нед клатеше учудено глава, тя си припомни набързо случилото се. Каубоите бяха прави.

— Единственият начин да си изясним тази история е да изчакаме до сутринта, да разгледаме околността и да разчетем следите — каза Нед. — А сега нека се съберем и видим какво можем да намерим за ядене в торбите си. Повечето от вас, момчета, носят по нещичко за хапване, докато яздят през деня, нали?

Ръсти и Патчис кимнаха неохотно и тръгнаха след него към огъня. Джесика понечи да ги последва, но се спря и се огледа. Сети се, че нейната торба с картата на чичо Пийт, зашита в подплатата й, остана вързана за седлото на Синабър. Загубата на картата не я безпокоеше — запомнила бе съдържанието й още преди да напуснат Уайоминг. А без придружаващата я бележка и другите обяснения на чичо й едва ли някой можеше да се ориентира в драсканиците по нея. Но се беше запасила с две ябълки и сандвич. Много често Мати, жената на Нед, клатеше осъдително глава над добрия й апетит — слава богу, активният й живот не допускаше да напълнее.

Джесика се огледа и й се стори, че в полумрака вижда неясно очертана пътека, която води към хълма. Ако се изкачи на хълма, ще може да изсвири на жребеца си. От тази височина звукът ще се понесе над хълмовете наоколо и ще се чуе надалеч.

Поколеба се за миг и хвърли поглед към огъня. Мъжете бяха заети с торбите си. Луната хвърляше бледата си светлина над хоризонта. Нямаше смисъл да привлича вниманието им, като търси фенер — луната ще осветява пътя й. Нед вероятно ще изпрати поне половината от мъжете с нея, а тя не можеше да издържа повече хленченето им. Имаше право на няколко минути само за себе си.

Духове! Призраци! Младата жена решително отхвърли тези натрапващи се думи и тръгна по пътеката. Само Господ знае какво ще приготвят мъжете от насъбраното от торбите си. Сигурно някаква гадна безмесна яхния. Устата й се изпълни със слюнка при мисълта за сандвича с големи парчета пържена шунка.