Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (23)

Глава двадесет и трета

— Съжалявам, Нед — каза Айдалий. — Знам, че ме помоли сам да говориш с Джесика, но… Виж какво, и аз не съм безразлична към нея и…

Когато Нед повдигна насмешливо вежди, тя стисна ръцете си и вдигна леко брадичка.

— О, хиляди дяволи — призна си тя. — Исках да разбера как ще реагира Джесика, когато й кажеш за дневниците. Но и много искам да видя Джесика и Сторм щастливи като нас двамата с Илайъс.

— Дневници? — запита младата жена.

— Не си ли й казал още?

Нед поклати глава.

— Казах й само кой е бащата на Сторм. Хайде, разкажи й останалото, Айдалий. Точно се канех да го направя аз.

— Майка ми си е водила дневници, Джесика. След смъртта й ги скрих. Чувствах, че не е редно да ровя в живота й, след като нея вече я няма. Но когато Нед започна да разпитва Елайъс за Сторм, той го отпрати към мене. В края на краищата нали двамата със Сторм израснахме заедно в Лейзи Би.

— И дневниците потвърдиха подозренията на Нед?

— Да, Джесика. Майка е била много близка с Мери, жената, която отгледала Сторм през първите пет години от живота му. Майка ми се е грижила за Мери след двата спонтанни аборта и в единия от дневниците пише за увереността на Мери, че няма да остане жива след последния — Айдалий поклати глава. — Тя се е измъчвала от силно чувство на вина за това, че е задържала сина на сестра си и го е отделила от баща му. Обаче не е могла да износи и да роди нито едно от бебетата си и обикнала Сторм като свое дете. Майка подчертава, че пише всичко това, за да може един ден той да узнае истината за себе си, ако поиска. Когато баща ми го осиновява, той предлага на майка да почака, докато момчето порасне, и чак тогава да му разкаже тези неща. В дневниците е написано всичко — дори и името на сестрата на Мери, Керълайн Ръсел. Нямахме възможност да му кажем досега — прочетохме дневниците едва преди няколко дни.

— Когато му кажете, не забравяйте да споменете какъв чудесен човек е бил баща му. И му кажете още, че чичо Пийт никога не е преставал да го търси.

— Смятам, че ти трябва да му разкажеш за баща му, Джесика — каза строго Айдалий. — В края на краищата ти си тази, която е влюбена в него.

Джесика бързо й обърна гръб. Не искаше да види сгърченото й от мъка лице.

— А Прудънс ще бъде тази, за която той ще се ожени… Тя няма да може с лекота да му разкаже как стоят нещата, нали? Остава ти да поемеш грижата за това.

— Джесика, това не е истина!

— Невинаги разбирам знаците на Прудънс. Тази вечер тя само потвърди това, което Сторм вече ми беше казал за техните планове за женитба.

— За пръв път чувам такова нещо! — възкликна сърдито Айдалий.

Тропот на копита прекъсна разговора им, тримата се обърнаха и видяха жребецът на Сторм да изчезва зад обора. Секунда по-късно към тях се приближи Елайъс.

— Сторм каза, че ще пази тази нощ на хълма… Предложих му да го сменя по някое време, но той така ми се озъби, че повече не настоях. Знае ли някой какво му е?

— Искам да говоря с Прудънс — заяви Айдалий и погледна объркано Джесика.

— Тя вече спи — продължи Елайъс. — Държа се доста добре, но усилието, с което се опитва да понася достойно мъката си, я изтощава. Сторм прекара няколко минути с нея, докато я настани да спи. Мисля, че и ние трябва да си лягаме вече, Айдалий.

— Предполагам, че разговорът ми с Прудънс може да изчака до сутринта — въздъхна Айдалий примирено. Разреши на годеника си да я хване за ръка и двамата се отдалечиха.

— Елайъс е прав, Джес — обади се Нед. — Всички сме уморени. Хайде да си лягаме и ние, за да можем утре да станем рано и да потърсим тая жила.

— Ще дойда след малко, Нед.

Веднага щом остана сама, тя се вкопчи отново в оградата и се взря в хълма зад ранчото. Стори й се, че забелязва Спирит. Отново огледа напрегнато билото на хълма с надеждата да види очертанията на конник на фона на назъбените чукари, макар и да знаеше добре, че това е невъзможно.

След известно време сви уморено рамене и се обърна да се прибере в обора. В този миг по гърба й полазиха тръпки и тя бе обзета от ужаса, който изпита и преди случката със змията. Изправи рамене и закрачи решително към обора. Знаеше, че духът му винаги ще бъде с нея. Бе излъгала Нед. Никога нямаше да има друг мъж в живота й след Сторм…

* * *

— Мисля, че чичо ти Пийт би желал да участваш в откриването на златната жила, Джес.

— Знам и ще дойда, Нед. Но, моля те, ела с нас. Аз просто… Не искам да бъда сама с…

— Добре, Джес. Отивам да си приготвя коня.

Когато той се отдалечи, тя изля утайката от кафето си в огъня. Той зацвъртя и засъска за миг, преди влагата да се изпари и пламъците отново да затанцуват весело. Ако само можеше да излее така и мъката в душата си и да се освободи от нея…

Неприятен хлад я обзе и тя бързо се обърна.

Сторм стоеше зад нея. Враждебният взор на черните му очи прогони топлината на огъня и я накара да потрепери.

— Нед ми каза, че идва с нас — каза студено той. — Какво става? Мислиш, че мога да открадна ценната ти карта и да запазя златото за себе си?

— Разбира се, че не! Защо, за бога, ще мисля подобно нещо?

— Имах достатъчно време за мислене — цяла нощ. Вероятно има жени, които с удоволствие се впускат в приключение с някой мъж. Но когато се окаже, че светът може да научи с кого са се любили, нещата стават съвсем различни…

— Знаеш, че не вярвам в обвинението срещу тебе!

— Какво значение има в какво вярваш и в какво не? Подобно обвинение преследва един човек през целия му живот — дори и след като е доказал невинността си. Познавам добре човешката природа.

— Нед казва, че е готов — обади се Елайъс, като се приближи до тях. — Колко време ще отсъствате, Сторм?

Той откъсна поглед от слисаните очи на Джесика и сви рамене.

— Вероятно не повече от два-три часа, Елайъс. Внимавай! Забелязах някакви следи по хълма тази сутрин. Сигурен съм, че не са от нашите коне. Възможно е да са от коня на Ред — той се скиташе наоколо. Но бъди нащрек!

— Добре.

Сторм се обърна и се отдалечи с широки крачки.

— Няма ли да отидеш с тях, Джесика? — запита Елайъс.

— Точно това мисля да направя! Как смее той да се държи така, като че ли цялата тази каша е забъркана от мене! Като че ли съм някаква нахакана глупачка, която не вижда по-далече от вирнатия си нос!

Елайъс отстъпи крачка, когато Джесика се вторачи за секунда в него с гневни, посипани със златисти петънца очи, преди да последва Сторм.

— Фююю… — пое дъх Елайъс, когато младата жена се отдалечи. — Може би за Сторм наистина ще бъде по-добре да се ожени за Прудънс. Не бих се опитвал да задържа седло на такава кобилка, ако тя не желае да бъде обяздена…

— Елайъс, твоето седло е вече заето — обади се Айдалий и постави ласкаво, но твърдо ръка върху неговата. — И никога не забравяй това!

— Добро утро, скъпа — целуна я нежно по устата. — Мислех си, че все още спиш.

— Говорих с Прудънс — каза тя. — Искам да кажа, опитах се да се разбера с нея. Знаех си аз, че съм права. Джесика си е създала съвсем погрешно мнение за отношенията между Сторм и Прудънс. И веднага щом се върнат, ще имам един дълъг разговор с нашата нова приятелка, госпожица Джесика Калагън.

* * *

Нед дръпна юздите и спря коня си, за да си поеме дъх. Джесика спря Синабър до него и той я запита учудено:

— Какво му става, Джес? Ще убие конете.

— Предполагам, че иска да се отърве от нас колкото е възможно по-скоро. Нетърпеливият младоженец, нали знаеш!

— Нямам намерение да си убивам коня за когото и да било. Сторм! — извика Нед, когато младият мъж се обърна да погледне назад. — Трябва да дадем почивка на конете си!

— Може да направите това и тук! Не се спирайте!

Нед изруга, но пришпори жребеца си напред. Когато двамата с Джесика настигнаха Сторм, той хвърли поглед на стръмния склон и поклати глава.

— Аз съм дотук. Конете няма да могат да слязат по този склон, а куцият ми крак едва ли ще може да се справи с него.

Джесика се вгледа в покритата с глинени шисти площ пред тях. Пътеката бе заличена, а пред тях имаше няколко огромни валчести камъка. Конете не можеха да ги заобиколят.

— Няма ли друг път до мястото, където отиваме, Сторм? — запита тя.

— Има, на около половин миля оттук. Ако заобиколим, ще са ни нужни още час или два. И от двете страни има каньони.

Тя скочи от Синабър и подаде юздите на Нед.

— В такъв случай най-доброто разрешение е да оставим конете тук и да слезем пеша. Не желая да те задържам по-дълго от необходимото.

„Освен това — каза си тя минута по-късно, докато се плъзгаше и спъваше надолу по склона — веднага щом стигнем до златната жила, ще имаме сериозен разговор с господин Сторм Бейкър — или Ръсел!“

Следваше го надолу и скърцаше със зъби всеки път, когато той й подаваше ръка, за да й помогне да премине някое по-трудно място. Стигнаха до дъното на каньона и Сторм я поведе още по-навътре в него. Край краката им течеше малко поточе.

— Почакай, Сторм! Жадна съм.

Наведе се и загреба шепа вода. Когато се наведе отново, чу Синабър да цвили и се обърна. Не можеше да види оттук мястото, където чакаше Нед.

— Сигурно на Нед му е трудно да държи тези жребци разделени. Трябваше да помислим за това и да ги вържем.

Сторм сви рамене и тръгна надолу. Започна да люспи тук-там стената, край която се движеше.

Много по-скоро, отколкото Джесика очакваше, той се спря и коленичи да разгледа по-отблизо пръснатите пред тях малки, гладки камъни. Вдигна единия, потърка го между пръстите си. Огледа и другите камъни наоколо.

— Някой е бил тук преди нас — каза той на Джесика.

— Откъде разбра?

— Тези камъни са маркери, които обозначават находището. А ей там е твоята златна жила. Предполагам, че чичо ти е изтърколил този голям камък пред разкопките си, за да не бъдат забелязани. Той вероятно е предизвикал и това свлачище на камъни преди години — искал е да попречи на потока да отмие златото и да го отложи някъде надолу по течението си.

— Но защо ще прави това?

— Това е обикновен начин за маркиране на златна жила. Златотърсачите обикновено откриват случайно златни люспи или дори късове самородно злато в някои потоци и тръгват нагоре по течението им, докато установят откъде е дошло намереното от тях злато. Пийт е взел мерки никой да не открие тази жила, докато той не поиска това.

— Но зад този камък има само най-обикновени скали.

— Не гледай там, Джесика. Той се е сринал заедно с другите. Разкопките са над него и затова всеки, който мине оттук, може да ги забележи.

Сторм се изкачи още малко по склона и изтегли няколко сухи клона над големия камък. Хвърли ги долу и отстъпи настрана, за да може тя да види разкопаната ивица. Подаде ръка и й помогна да се изкачи.

— Погледни, Джесика. Слънцето осветява ето тази ивица в скалата. Това е почти чисто злато. Няма начин да се познае докъде се простира в тези хълмове и в каква посока.

Джесика измъкна ръката си и се дръпна настрана.

— Много е хубаво. Или поне вероятно ще бъде, когато се превърне в монети или бижута. Все още на земята на Тобаяс ли сме?

Сторм замълча и тя бързо го погледна. Той оглеждаше внимателно ридовете. Лицето му потъмня за миг; пристъпи няколко крачки навътре в изкопа. Запали клечка кибрит и прекара ръка по жълтата ивица сред каменната стена.

— Ако не греша, другият склон на този хълм е вече собственост на Лейзи Би. Ще трябва да разучим картата подробно със специалисти, за да бъдем сигурни.

— Смяташ, че, това е посоката на жилата, така ли?

— Не съм минен инженер, но все пак съм бил в някои златни мини. Казвам само, че това е една възможност — когато Сторм обърна глава настрана, за да огледа скалните пластове по склона на хълма, Джесика се вгледа в профила му и сега можа да забележи колко прилича на чичо Пийт. Бе виждала Пийт да стои точно така есенно време, загледан на запад, където се намираха любимите му планини. Той често заемаше точно тази поза с гордо вдигната глава.

Неочаквано си спомни Пийт, седнал край огъня една нощ. Навън вилнееше буря и тя бе изтичала надолу по стълбите, събудена от силните гръмотевици. Видя го да седи край огнището с ръце на коленете и наведена глава. Когато чу стъпките й, вдигна глава и тя забеляза болката в тъмните му дълбоки очи. Бе виждала тази болка и след това — в очите на Сторм. Очите му, които толкова много напомняха очите на чичо Пийт…

Джесика се гледа и сърцето й се сви. Колко ли близо е идвал чичо Пийт до своя изгубен син в скитанията си наоколо? Ако е пресичал тези хълмове, без да ги заобикаля, вероятно често е бил на не повече от час езда до Лейзи Би…

— Сигурно никога няма да разбера… — прошепна тя.

— Не, сигурно не — съгласи се Сторм и гласът му я стресна. — Ще бъдеш здрава и читава в ранчото си в Уайоминг, дори ако тази мина някога бъде разработена. Здрава и читава, без каквито и да било връзки с Монтана.

— По дяволите, Сторм! — пламна Джесика. — Ти непрекъснато повтаряше, че трябва да се върна в Уайоминг! Опитваше се да се освободиш от мене от първия миг, в който се срещнахме. Не се безпокой. Няма да стоя тук и да усложнявам живота ти!

— Да усложняваш живота ми? По дяволите, как би могла да ми усложниш още повече живота? Все още над главата ми виси обвинение за изнасилване и дори да съумея да докажа, че съм невинен, остава бягството от затвора. И то е нарушение на закона.

— Ще се справиш — каза тя и откъсна очи от измъченото му лице. — Двамата с Нед ще наемем Фредерик да ти помогне.

— Не искам никаква помощ от бившия ти любовник! — изсъска гневно той. — Ще се справя и сам — както винаги досега!

Сълзи изпълниха очите й и тя бързо се обърна, за да скрие лицето си. Сам? Не, той няма да бъде сам… Тя обаче ще бъде…

Сторм отпусна свити в юмруци ръце, за да не се изкуши и да ги протегне към нея. Но когато крехките й рамене затрепериха, той не можа да се сдържи да не се приближи до нея.

— Съжалявам, че крещях — прошепна той. — Искам да бъдеш щастлива, Джесика. Където и да си, искам да знаеш, че ти желая щастие с цялото си сърце.

Младата жена само поклати глава и Сторм й подаде кърпата си. Изтри разплаканите си очи, притисна кърпата му към носа си и вдиша за миг позната миризма…

— Мо-може ли да я задържа, Сторм?

— О, хубаво момиче, нима не знаеш, че бих положил и света в краката ти, ако можех?… Съжалявам, че моята любов не ти стига — имам само нея и само нея мога да ти предложа.

Ръцете му я обгърнаха. Джесика вдигна глава, видя лицето му да се навежда над нейното и нежно го отблъсна.

— Не… не можем… Сторм.

— Не можем ли?

Докосна нежно устните й. Когато тя се отпусна и той почувства желанието й, страстно я целуна. Притисна я силно до себе си. Тя бе неговият свят — причината, заради която си заслужаваше да живее… Тя прогони мрака от живота му и пръсна в него светлина и надежда…

Обхвана с длан главата й и заплете пръсти в смолисточерните къдрици. Трепереше толкова силно, че стисна зъби и събра с юмрук блузата на Джесика отзад. Когато тя докосна колебливо бузата му, Сторм зарови лице във врата й.

— Не мога да го направя — простена той. — Не мога да те пусна да си отидеш от живота ми… Обичам те толкова много… Трябва да има някакъв начин…

Джесика потърка нежно буза в тъмната му коса и въздъхна тихо.

— Винаги ще те обичам, Сторм. Искам да знаеш това.

Той вдигна рязко глава и впи невярващи очи в нея.

— Но защо тогава? За бога, защо си отиваш, преди да можем да разработим това богатство? Как можеш с такава лекота да се откажеш от това, което бихме могли да имаме заедно? Слушай, Джесика, ще приема помощта на Фредерик, ако това е възможността да докажа невинността си. И един ден ще те накарам да се гордееш с мен.

— Сторм, не се чуваш какво говориш. Никога няма да се срамувам от любовта си към тебе. Но… но Прудънс…?

— Какво Прудънс? Не виждам…

— А, гледай, гледай каква нежна сцена само… Правите планове какво да си купите със златото?

Джесика погледна ужасено над рамото му и срещна ледения поглед на Дейвид Бейкър. Пръстите на Сторм инстинктивно се свиха в косата й. После отпусне ръце и рязко се обърна, като я отстрани от себе си.

— По дяволите, какво правиш тук, Дейвид? — запита той заплашително.

Дейвид насочи пушката си към гърдите му и освободи предпазителя.

— Не се опитвай, Сторм — каза той, когато забеляза погледа му. — Може да ми се наложи да застрелям приятелката ти, ако се опиташ да вземеш пушката си.