Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (9)

8

Един от големите скандали във външните секретни отдели настъпи, когато Мехди Бен Барка, един от противниците на краля на Мароко, Хасан Втори, бе отвлечен и убит по време на изгнаничеството си в Париж с помощта на френските тайни служби. Именно вследствие на този инцидент президентът Шарл дьо Гол извади тайните служби от контрола на кабинета на премиера и ги прехвърли под егидата на Министерството на отбраната. Настоящият министър на отбраната, Ролан Паси, отговаряше за сигурността на Марин Гроза, на когото френското правителство бе гарантирало убежище. Ченгетата патрулираха двадесет и четири часа пред вилата в Ньой, но само фактът, че Лев Пастернак се грижи за вътрешната безопасност на къщата, позволяваше на Паси да бъде спокоен. Пастернак бе проверил лично мерките за сигурност и твърдо вярваше, че никой не може да проникне във вилата.

През последните седмици в дипломатическите кръгове се носеше слухът, че превратът предстои в най-близко време, че Марин Гроза се готви да се върне в Румъния и че Александрос Йонеску ще бъде свален от поста си от висши военни.

Лев Пастернак почука и влезе в претъпканата с книги библиотека, която служеше за кабинет на Марин Гроза. Гроза седеше зад бюрото си и работеше. При влизането на Пастернак той вдигна глава.

— Всички искат да знаят кога ще започне революцията — каза Пастернак. — Това е най-добре пазената тайна в целия свят.

— Кажи им да проявят търпение. Ще дойдеш ли с мен в Букурещ, Лев?

Пастернак искаше повече от всичко да се върне в Израел. Поемам работата само временно, беше казал той на Марин Гроза. Докато се подготвиш за удара си. Временното се бе превърнало в седмици и месеци и в крайна сметка в три години. И сега бе дошло време да се вземе ново решение.

В този свят, населен с пигмеи, помисли си Лев Пастернак, ми се падна привилегията да служа на гигант. Марин Гроза бе най-безкористният и всеотдаен идеалист, когото Лев Пастернак бе срещал някога.

Когато бе започнал да работи за Гроза, Пастернак си бе задал въпроса какво е станало със семейството на този човек. Гроза никога не говореше за близките си, но офицерът, който бе уредил срещата между Пастернак и Гроза, му разказа историята им.

— Гроза го предадоха. Секуритате го заловили и го измъчвали цели пет дни. Обещали му да го освободят, ако им даде имената на сподвижниците си от съпротивата. Той не проговорил. Тогава арестували жена му и четиринадесетгодишната му дъщеря и ги довели в стаята за разпити. Гроза трябвало да избира: или да говори, или да гледа как умират. Това е най-трудното решение, за който и да е човек. Животът на любимите му жена и дете срещу живота на стотиците хора, вярващи в него. — Мъжът замълча и после бавно продължи. — Мисля, че в крайна сметка решението му се е базирало на убеждението, че във всички случаи той и семейството му ще бъдат убити. Отказал да им даде имената. Войниците го завързали към стола и го принудили да гледа как всички изнасилвали жена му и дъщеря му, докато не издъхнали. Но още не били приключили с Гроза. Когато всичко свършило и окървавените им тела лежали в краката му, те го кастрирали.

— О, Господи!

Офицерът погледна Лев Пастернак в очите и каза:

— Най-важното нещо, което трябва да разберете, е, че Марин Гроза не иска да се върне в Румъния, за да търси отмъщение. Той иска да се върне, за да освободи народа си. Иска да бъде сигурен, че подобни неща вече никога няма да се случват.

От този ден нататък Лев Пастернак остана при Марин Гроза и колкото повече време прекарваше с революционера, толкова, повече го обикваше. Сега трябваше да реши дали да се върне в Израел, или да отиде с Гроза в Румъния.

 

 

Вечерта Пастернак се разхождаше по коридора и когато мина покрай вратата на спалнята на Марин Гроза, чу познатите викове от болка. Значи е петък, помисли си Пастернак. Денят, в който идваха проститутките. Избираха ги от Англия, Северна Америка, Бразилия, Япония, Тайланд и половин дузина други страни, определяни наслуки. Те нямаха никаква представа къде ги водеха и кого щяха да видят. Посрещаха ги на летище „Шарл дьо Гол“, откарваха ги направо във вилата и след няколко часа ги връщаха обратно със следващия полет. Всеки петък вечер коридорите на къщата отекваха от виковете на Марин Гроза. Служителите предполагаха, че там се вихри някакъв извратен секс. Единственият, който знаеше какво става зад вратата на спалнята, беше Лев Пастернак. Защото посещенията на проститутките нямаха нищо общо със секса. Те бяха наказание. Веднъж седмично Марин Гроза се разсъбличаше гол и искаше някоя жена да го привърже към един стол и да го бие безмилостно с камшик, докато не му потече кръв. И всеки път, когато го биеха, той виждаше пред очите си как изнасилват до смърт жена му и дъщеря му, докато те викат за помощ. И той крещеше: „Простете ми! Ще говоря! О, Господи! Позволи ми да говоря…“

 

 

Телефонното обаждане бе направено десет дни след като намериха тялото на Хари Ланц. Шефа и сътрудниците му се съвещаваха, когато вътрешният телефон в залата за съвещания иззвъня.

— Знам, че помолихте да не ви безпокоя, сър, но ви търсят от Южна Америка. Изглежда, че е спешно. Обажда се госпожица Неуса Мунес от Буенос Айрес. Казах й…

— Добре. — Той напълно овладя вълнението си. — Ще се обадя от личния си кабинет. — Той се извини, отиде в кабинета си и заключи вратата. Вдигна слушалката: — Здравейте. Госпожица Неуса Мунес ли е?

— Да. Има съобщение за вас от Ейнджъл. Хич не му хареса вашият любопитен пратеник — пресипналият й говор на необразована жена имаше силен южноамерикански акцент.

— Съжалявам. — Трябваше внимателно да подбира думите си. — Но ние продължаваме да искаме Ейнджъл да се заеме с нашето предложение. Възможно ли е?

— Да, той каза, че ше го направи.

Мъжът едва сдържа въздишката на облекчение.

— Чудесно. Как да му изпратя аванса?

— Не му трябва аванс на Ейнджъл — изсмя се жената. — Никой не може да си играе с Ейнджъл. — От думите й някак си го побиха тръпки. — Катʼ свърши работата, вие ше му преведете парите — чакай, имах го някъде записано туканка, а, ей го — в Държавната банка в Цюрих. Това ше е някъде в Швейцария. — Изглежда, тя бе съвсем невежа.

— Ще ми трябва и номерът на сметката.

— А, да. Номерът е — Господи, забравих го. Чакай. Имам го туканка някъде. — Той чу шумолене на хартия и най-накрая тя отново се обади. — Ей го. Ж 349077.

Той повтори номера.

— В какви срокове ще успее да изпълни поръчката.

— Катʼ бъде готов, сеньор. Ейнджъл каза, че вие ше научите, катʼ си свърши работата. Ше го прочетете във вестниците.

— Много добре. Ще ти дам и домашния си телефон, в случай че Ейнджъл има нужда да се свърже с мен.

Той бавно й го продиктува.

 

 

Тбилиси, Грузия

Съвещанието се състоя в една отдалечена вила на брега на реката Кура.

— Появиха се спешно два въпроса — каза председателят. — Първият е добра новина. Шефа е получил съобщение от Ейнджъл. Изпълнението на договора се развива успешно.

— Това е много добра новина! — възкликна Фрейър. — А каква е лошата?

— Страхувам се, че се отнася за кандидата на президента за посланик в Румъния, но положението може да се овладее…

 

 

Мери Ашли все по-трудно се концентрираше в часовете си. Нещо се бе променило. Беше се превърнала в знаменитост в очите на студентите. Усещането беше опияняващо. Чувстваше как групата попива всяка нейна дума.

— Както знаем, 1956-а бе година на поврат в развитието на много от източноевропейските страни. Със завръщането на Гомулка на власт в Полша се разви национал — комунизмът. В Чехословакия Антонин Новотни застана начело на комунистическата партия. Същата година в Румъния нямаше сериозни политически промени…

Румъния… Букурещ… От снимките, които бе виждала, Мери си бе създала впечатлението, че това е един от най-красивите градове в Европа. Тя не бе забравила нито една от историите, които й бе разказвал дядо й за Румъния. Спомняше си колко се бе уплашила като малка, когато й разказваше за ужасния принц Влад от Трансилвания. Той беше вампир, Мери, живееше в огромен замък, високо горе в планините край Брашов, и смучеше кръвта на невинните си жертви.

Внезапно Мери осъзна, че в стаята е настъпила пълна тишина. Студентите бяха вперили погледи в нея. Колко ли време съм стояла така замечтана? — учуди се тя и побърза да продължи лекцията си. „В Румъния Георгиу-Деж засилва влиянието си в средите на Работническата партия…“

Струваше й се, че часът продължи безкрайно, но за щастие вече почти бе привършил.

— Задачата ви за следващия час ще бъде да напишете есе за планирането и управлението на икономиката в СССР, като се спрете на основните принципи на организацията на държавните органи и на контрола, упражняван върху тях от комунистическата партия. Искам да анализирате вътрешните и външните измерения на политиката на Съветския съюз, като наблегнете на влиянието й върху Полша, Чехословакия и Румъния.

Румъния… Добре дошли в Румъния, госпожо посланик. Колата ви е тук и ви чака, за да ви откара във вашето посолство. Нейното посолство. Бяха я поканили да живее в една от най-вълнуващите столици на света, ако се вярва на президента, защото тя беше в центъра на програмата му за сближаване между народите. Можех да стана част от историята.

Звънецът я изтръгна от мечтите. Часът бе свършил. Трябваше да си отиде вкъщи и да се преоблече. Едуард щеше да се прибере рано от болницата. Искаше да я заведе на вечеря в местния клуб.

Както подхождаше на един почти посланик.

 

 

„Спешен случай! Спешен случай!“ — пращящият глас от високоговорителите отекваше из болничните коридори. И още докато медицинският екип за бърза помощ се събираше до входа за линейките, в далечината се чу сирена. Представителната общинска болница беше мрачна наглед триетажна кафява постройка, кацнала на върха на хълма на улица „Сент Мери“ в югозападната част на Джънкшън Сити. Болницата разполагаше с 92 легла, две съвременни операционни зали, многобройни лекарски кабинети и административни помещения.

Петъчният ден беше напрегнат и отделението на горния етаж вече беше пълно с ранени военнослужещи, дошли в града от близкия Форт Райли, където бе разквартирувана Първа пехотна дивизия, известна като Голямата червена, за да прекарат тук седмичната си отпуска.

Доктор Едуард Ашли шиеше главата на един войник, който бе ударен в бой с тояги. Едуард Ашли работеше в Представителната общинска болница от тринайсет години и преди да започне частната си практика, бе служил като хирург във Военновъздушните сили с ранг на капитан. Редица престижни болници от големи градове се бяха опитали да го наемат, но той предпочиташе да си остане там, където е.

Той свърши с пациента и се огледа. Имаше още поне дузина войници, които чакаха да ги закърпи. Чу писъка на приближаващата се сирена: „Свирят нашата песен!“

Доктор Дъглас Шифър, който обслужваше пациентите с огнестрелни рани, кимна.

— Това тук прилича на военнополева болница. Човек би си помислил, че сме на война.

— Това е единствената им война, Дъг — отвърна Едуард Ашли. — Затова идват в града в края на всяка седмица, за да търсят отдушник. Те са разочаровани. — Той довърши последния шев. — Готово, войниче. Вече си като нов. — После се обърна към Шифър. — По-добре да слезем в спешното отделение.

 

 

Пациентът носеше униформа на редник и на вид нямаше повече от осемнайсет години. Беше в шок. Потеше се обилно и дишаше тежко. Доктор Ашли напипа пулса му. Беше слаб и несигурен. Униформеното му яке на гърдите бе обагрено с петно от кръв. Доктор Ашли се обърна към един от санитарите, докарали пациента, и попита:

— Какво се е случило?

— Рана от нож в гръдния кош, докторе.

— Да видим дали е пробита плеврата. — Той се обърна към сестрата. — Искам рентгенография на белия му дроб. Имате три минути.

Доктор Дъглас Шифър наблюдаваше шийните вени на войника. Те бяха издути. Той погледна към Едуард.

— Изпъкнали са. Може би е засегнат перикардът.

Това означаваше, че торбичката, която обвива сърцето, е пълна с кръв и притиска сърдечния мускул, който не може да работи както трябва.

Сестрата, която следеше кръвното налягане на пациента, каза:

— Налягането бързо спада.

Електрокардиограмата на монитора показваше, че пулсациите се забавят. Изпускаха го.

Дотича още една сестра, която донесе рентгеновата снимка на гръдния кош. Едуард я погледна на екрана.

— Пробив в перикардиалната област.

Сърцето беше пробито. Дробовете бяха колабирали.

— Поставете тръбичката в трахеята и раздуйте дробовете. — Гласът му беше спокоен, но не оставяше никакво съмнение, че положението е много критично. — Докарайте анестезиолог. Ще го отворим. Вкарайте му тръбата.

Сестрата подаде на доктор Шифър ендотрахеалната тръба.

— Веднага — кимна му Едуард Ашли.

Дъглас Шифър започна внимателно да вкарва тръбата в трахеята на изпадналия в безсъзнание войник. В края на тръбата имаше балонче и Шифър започна да го стиска равномерно, вкарвайки въздух в дробовете на момчето. Сърдечната крива на монитора започна да се забавя и накрая се превърна в права линия. Стаята се изпълни с мирис на смърт.

— Умря.

Нямаше време да карат пациента в операционната. Доктор Ашли трябваше да вземе светкавично решение.

— Ще направим трахеотомия. Скалпел.

Щом инструментът попадна в ръцете му, Едуард се наведе и разряза гърдите на пациента. Почти нямаше кръв, защото пулсациите на сърцето бяха притиснати от перикардиалния кръвоизлив.

— Екартьор!

Инструментът му бе подаден незабавно и той го вкара в гръдния кош на пациента, за да разтвори ребрата.

— Ножици. Отдръпнете се.

Той се наведе над тялото, за да може да достигне сърдечната обвивка. Заби ножици в нея и освободената от ципата кръв рукна така, че изпръска сестрите и доктор Ашли. Едуард вкара ръката си в разреза и започна да масажира сърцето. Мониторът започна да пищи и пулсът на пациента стана осезаем. Имаше леко разкъсване в края на лявата сърдечна камера.

— Откарайте го в операционната.

Три минути по-късно пациентът беше на операционната маса.

— Кръвопреливане — хиляда кубика.

Нямаше време да взимат кръвна проба, така че използваха универсалния донор 0 отрицателен.

След като кръвопреливането започна, доктор Ашли каза:

— Тръбен дрен тридесет и две. — Сестрата му го подаде.

— Аз ще го затворя, Ед — каза д-р Шифър. — Защо не отидеш да се поизчистиш?

Операционната престилка на Едуард Ашли бе опръскана с кръв. Той погледна към монитора. Сърдечният ритъм бе силен и равномерен.

— Благодаря.

 

 

Едуард Ашли взе душ и се преоблече в кабинета си, след което седна да напише съответния медицински доклад. Стаята беше приятно обзаведена, секциите бяха запълнени с томове медицинска литература и спортни трофеи. Имаше и бюро, едно кресло, малка масичка и два обикновени стола. На стената висяха, поставени в обикновени рамки, дипломите на доктора.

Едуард чувстваше тялото си схванато и уморено след напрежението, което току-що бе преживял. Същевременно както винаги след тежка операция усещаше и силна сексуална възбуда. Изправянето лице в лице със смъртта увеличава жизнените ни сили, беше обяснил на Едуард един психиатър. Правенето на любов е своеобразно утвърждаване на жизнеността на природата. Каквато и да е причината за това, помисли си Едуард, иска ми се Мери да беше тук.

Той избра една лула от колекцията на бюрото си, запали я, отпусна се в креслото и изпъна краката си. Чувстваше вина, когато си мислеше за Мери. Беше отговорен за отказа й на предложението на президента. Възраженията му бяха основателни. Но имаше и още нещо, призна си Едуард, аз ревнувах. Реагирах като глезено дете. Какво щеше да стане, ако президентът беше направил подобно предложение на мен? Вероятно щях да го приема с въодушевление. Господи! Но единственото, за което си помислих, бе, че искам Мери да си остане вкъщи и да се грижи за мен и децата. Държах се като истинска свиня с мъжкия си егоизъм!

Той седеше, пушеше лулата си и изпитваше силно разочарование от себе си. Вече е твърде късно, помисли той. Но аз ще й се отплатя за това. Ще я изненадам с едно пътуване до Париж и Лондон през лятото. Може да я заведа и до Румъния. Ще изкараме истински меден месец.

 

 

Кънтри клубът на Джънкшън Сити представляваше една триетажна постройка от варовиков камък на три етажа, разположена сред покритите с ярка зеленина хълмове край града. Клубът разполагаше с игрище за голф с осемнайсет дупки, два тенискорта, плувен басейн, бар и трапезария с голяма камина в единия край на стаята, стая за игра на карти на горния етаж и съблекалня с лични шкафчета на партерния.

Бащата на Едуард, както и бащата на Мери бяха членували в този клуб и Едуард и Мери го бяха посещавали още от най-ранна детска възраст. Кънтри клубът беше център на обществения живот в града и беше негов символ.

Едуард и Мери пристигнаха късно, така че в трапезарията бяха останали съвсем малко гости. Те всички впериха поглед в Мери, когато тя седна на масата, и започнаха да си шушукат. Мери вече беше започнала да свиква с това.

— Съжаляваш ли? — Едуард погледна към жена си.

Естествено, че съжаляваше. Но всеки има своите съжаления за илюзиите и неосъществимите си мечти. Ако се бях родила принцеса, ако бях милионерка, ако бях получила Нобелова награда за лекарство срещу рака, ако… ако…

— Ни най-малко, скъпи — усмихна се Мери. — Невероятна случайност бе, че изобщо ми го предложиха. Така или иначе никога не бих изоставила теб и децата. — Тя взе ръцете му в своите. — Не, не съжалявам. Радвам се, че отказах предложението.

Той се наведе към нея и прошепна.

— Ще ти направя предложение, което няма да можеш да откажеш.

— Хайде — усмихна му се Мери.

В началото на брачния им живот, когато бяха още младоженци, сексуалните им желания бяха твърде силни. Те изпитваха постоянно физическо влечение един към друг, което не можеше да бъде утолено, преди и двамата да останат напълно без сили. С годините тази жажда за любов бе поотслабнала, но чувствата им бяха все така свежи, постоянни и нежни, което ги изпълваше с удовлетворение.

Когато се прибраха вкъщи, те се съблякоха, без да бързат, и си легнаха. Едуард я притисна до себе си и започна нежно да милва тялото й, да гали гърдите й, да възбужда зърната й с пръстите си, след което ръката му бавно се плъзна надолу към мекото кадифе под корема й.

Мери изстена от удоволствие.

— Това е прекрасно.

Тя се премести върху него и започна да дразни тялото му с език, докато почувства, че той се възбуди. Когато и двамата бяха готови, се любиха до изтощение. Едуард стискаше здраво жена си в прегръдките си.

— Мери, толкова те обичам.

— Аз те обичам два пъти повече. Лека нощ, скъпи.

 

 

В три часа сутринта телефонът тревожно иззвъня. Едуард сънено се протегна за слушалката и я долепи до ухото си.

— Ало.

— Доктор Ашли? — чу се разтревожен женски глас.

— Да…

— Пит Граймс получи сърдечен пристъп. Изпитва ужасни болки. Мисля, че умира. Не знам какво да правя.

Едуард седна в леглото, опитвайки се да се събуди напълно.

— Не правете нищо. Оставете го неподвижен. Ще бъда при вас след половин час.

Той затвори телефона, изхлузи се от леглото и започна да се облича.

— Едуард…

Той погледна към Мери. Очите й бяха полуотворени.

— Какво има?

— Всичко е наред. Хайде, заспивай.

— Събуди ме, когато се прибереш — прошепна Мери. — Мисля, че пак ще ми се прави любов.

— Тогава ще побързам — усмихна се Едуард.

Пет минути по-късно той вече караше колата си към фермата на Граймс.

Движеше се надолу по хълма по Олд Милфорд Роуд към Джей Хил Роуд. Беше студена и влажна сутрин, острият северозападен вятър сваляше температурата под нула градуса. Едуард включи парното в колата. Докато шофираше, си помисли дали не трябваше да се обади за линейка, преди да излезе. Последните два „сърдечни пристъпа“ на Пит Граймс се бяха оказали просто кървящи рани. Първо ще провери за какво става въпрос.

Той зави по Осемнадесето шосе, магистрала с две платна, която минаваше през Джънкшън Сити. Градът спеше, а къщите му се бяха сгушили една в друга под леденото дихание на режещия вятър.

Едуард стигна до края на Шеста улица и зави по една пресечка, която го изведе на Петдесет и седмо шосе, което водеше към Гранд вю Плаца. Колко пъти бе карал по тези пътища през горещите летни дни, когато във въздуха се носеше сладкият аромат на дърво и сено, покрай малките горички с канадски тополи, кедри, маслинени дръвчета и купите сено, подредени покрай шосето. През лятото полетата бяха изпълнени с миризмата на пушек от горящи кедрови дървета. Те трябваше постоянно да се унищожават, за да не засенчват житата. А колко пъти бе карал и по заледен асфалт през зимата, когато жиците на електропровода бяха оковани в изящни ледени дантели, а в небето се виеха пушеците от къщите наоколо. Имаше нещо освежаващо в усещането, че си напълно сам, обгърнат от сутрешния здрач, че наблюдаваш пробягващите покрай теб мълчаливи дървета и поля.

 

 

Едуард караше колкото може по-бързо, без да обръща внимание на хлъзгавия път под колелата. Мислеше за Мери, която лежеше в топлото си легло и го чакаше. Събуди ме, когато се върнеш. Мисля, че пак ще ми се прави любов.

Беше голям късметлия. Ще направя всичко, за да й се реванширам, обеща си Едуард. Ще й подаря най-невероятния меден месец, който е имала някоя жена някога.

Пред него, на пресечката на Петдесет и седма и Седемдесет и седма магистрала, имаше знак „Стоп“. Едуард зави по Седемдесет и седмо шосе и докато преминаваше през кръстовището, неизвестно откъде изскочи някакъв камион. Внезапно се чу рев и колата му бе осветена от ярките фарове на камиона, който се носеше стремително към него. Той успя само да забележи как огромният петтонен военен камион се извиси над колата му, а последното нещо, което чу, бяха собствените му писъци.

 

 

Беше неделя и звънът на църковните камбани изпълваше въздуха в Ньой през спокойните обедни часове. Полицаите, охраняващи входа на къщата на Марин Гроза, нямаха никакви причини, за да обърнат особено внимание на мръсното рено, което мина покрай тях. Ейнджъл караше бавно — не дотолкова, че да събуди подозрения, но достатъчно, за да запомни всичко. Отпред имаше двама полицаи, висока стена, вероятно охранявана с електричество, а вътре естествено бяха подредени обикновените електронни глупости — лъчи, сензори, аларми. Трябваше цяла армия, за да се щурмува вилата. Но на мен не ми трябва армия, помисли си Ейнджъл. Стига ми моята гениалност. Марин Гроза е мъртъв човек. Само да беше майка ми жива и да видеше богатството ми. Това щеше да я направи толкова щастлива.

В Аржентина бедните семейства бяха наистина бедни, а майката на Ейнджъл бе една от нещастните самотни и изоставени жени. Никой не знаеше, а и не се интересуваше кой е бащата. Години наред Ейнджъл наблюдаваше как приятелите и роднините им умират от глад, болести и недъзи. Смъртта е начин на живот, философски си помисли Ейнджъл. И след като това се случва така или иначе, защо човек да не се опита поне да се възползва от нея? В началото някои се съмняваха в способностите на Ейнджъл да убива, но всички, които се опитаха да се изпречат на пътя му, по някакъв начин изчезнаха. Славата на Ейнджъл като убиец растеше. Нямам нито един провал, помисли си Ейнджъл. Аз съм Ангел. Ангелът на смъртта.