Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (2)

1

Вашингтон, САЩ

Стантън Роджърс бе сякаш предопределен да стане президент на Съединените щати. Той бе обаятелен политик и се радваше на всеобщо одобрение. Същевременно имаше и подкрепата на влиятелни приятели. За негово нещастие обаче собственото му либидо попречи на стремителния възход на кариерата му. Или, както казаха във Вашингтон: „Нашият Стантън сам се прецака по пътя към президентското кресло“.

Не че Стантън Роджърс се смяташе за Казанова. Напротив, допреди тази злополучна любовна авантюра той бе образцов съпруг. Богат и с личен чар, Роджърс бе на път да се изкачи до един от най-високите постове в света. Въпреки че бе имал безброй възможности да изневери на съпругата си, той никога не бе и помислял за друга жена.

Но тук имаше и една още по-злъчна ирония на съдбата: Елизабет, съпругата на Стантън Роджърс, бе общителна, красива и интелигентна жена. Интересите на двамата съвпадаха почти напълно. Докато Барбара, жената, в която Роджърс се влюби и за която в крайна сметка се ожени след широко коментирания в пресата развод, бе с пет години по-възрастна от него, имаше по-скоро миловидно, отколкото красиво лице, а двамата сякаш нямаха нищо общо помежду си. Стантън обичаше шумните компании, а Барбара предпочиташе да бъде насаме със съпруга си или да прекарва времето си само сред тесен кръг от хора. Но най-голямата изненада за онези, които познаваха Стантън Роджърс, бяха различията в политическите им пристрастия. Стантън беше либерал, докато Барбара произхождаше от семейство на заклети консерватори.

— Ти просто си изгубил ума си, приятелю! — възкликна Пол Елисън, най-добрият приятел на Стантън. — Вие с Лиза едва ли не сте влезли в Книгата на Гинес като възможно най-сполучлива брачна двойка. Не можеш да зарежеш всичко това само заради някаква краткотрайна сексуална връзка!

— Достатъчно, Пол! — твърдо възрази Стантън Роджърс. — Влюбен съм в Барбара. Ще се оженим веднага щом получа развод.

— Имаш ли представа как ще се отрази това на кариерата ти?

— Половината от браковете в тази страна завършват с развод. Така че просто няма да се отрази — отвърна Роджърс.

И доказа, че е лош пророк. Вестниците посрещнаха новината за мъчително оспорвания развод като манна небесна. Жълтата преса го раздуха невероятно, и то в най-големи подробности. Извади снимки на любовното гнезденце на Стантън Роджърс, допълнени с подробни описания на тайни любовни срещи. Вестниците се постараха да поддържат жив интереса към тази история колкото се може по-дълго. И когато шумотевицата позаглъхна, се оказа, че влиятелните приятели, поддържали досега кандидатурата на Стантън Роджърс за президентския пост, неусетно се бяха отдръпнали от него. Бяха си намерили друг кандидат, когото да подкрепят.

 

 

Изборът им бе сполучлив. Елисън не притежаваше нито красивата осанка, нито таланта на Стантън Роджърс, но беше интелигентен, приятен и с безупречна биография. Беше нисък на ръст, с правилни, обикновени черти и честни сини очи. Вече от десет години се радваше на щастлив брак с дъщерята на стоманолеярен магнат. Двамата с Алис бяха пример за щастлива семейна двойка, известна с обичта и привързаността си един към друг.

Също като Стантън Роджърс Пол Елисън бе учил в Йейл и завършил право в Харвард. Двамата бяха израснали заедно. Семействата им имаха съседни вили в Саутхемптън, където двете момчета заедно спортуваха, плуваха, организираха бейзболни мачове, а по-късно заедно ходеха и на любовни срещи. В Харвард пък бяха в една и съща група. Пол Елисън показваше добри резултати, но Стантън Роджърс бе направо блестящ студент. Като редактор на списанието „Харвард Лоу Ривю“ (издание на Харвардския университет) той се погрижи приятелят му Пол да му стане заместник. Бащата на Стантън Роджърс ръководеше преуспяваща юридическа кантора на Уолстрийт и когато Стантън отиваше да работи там през лятото, той подреждаше нещата така, че да вземе и Пол със себе си.

След като завършиха Юридическия факултет, звездата на Стантън Роджърс изгря като метеор на политическия небосклон.

Разводът обаче преобърна всичко. Сега Стантън Роджърс се превърна в придатък на Пол Елисън. На Елисън му трябваха близо петнайсет години, за да изкачи пътеката, която води към върха. Той загуби първите си избори за Сената, но спечели вторите. И през следващите няколко години постепенно се превърна в красноречив и изтъкнат законодател. Той се обяви срещу високите разходи на правителството и вашингтонската администрация. Изяви се като популист и привърженик на международното разведряване. Поканиха го да изнесе предизборна реч за тогавашния президент на Съединените щати, когато той се кандидатира за втори мандат. Това бе една великолепна реч, която направи силно впечатление и изправи всички на крака. Четири години по-късно Пол Елисън бе избран за президент на САЩ. И първата заповед за назначение, която подписа, бе на Стантън Роджърс за поста съветник на президента по въпросите на външната политика.

 

 

Теорията на Маршъл Маклуън, че телевизията ще превърне света в глобално село, стана действителност. Церемонията по встъпването в длъжност на четиридесет и втория президент на Съединените щати бе предавана чрез сателити в повече от 190 страни по света.

 

 

В „Блек Рустър“, едно от вашингтонските журналистически свърталища, дългогодишният политически репортер на „Вашингтон пост“ Бен Кон седеше на една маса с още четирима колеги и гледаше церемонията по встъпване в длъжност на четиридесет и втория президент на САЩ на широкия екран на телевизора, поставен върху барплота.

— Този кучи син ми струва петдесет долара — оплака се един от репортерите.

— Предупредих те да не залагаш срещу Елисън — отговори му Бен Кон. — Той има обаяние, малкият. Разбери го най-сетне.

Камерата се отдалечи, за да покаже в общ план огромната тълпа, събрала се на Пенсилвания авеню. Хората се гушеха в палтата си под вледеняващите напъни на януарския вятър и слушаха церемонията по микрофоните, разположени по края на подиума. Джейсън Мерлин, председател на Върховния съд на Съединените американски щати, привърши произнасянето на клетвата. Новият президент стисна ръката му и пристъпи към микрофона.

— Погледни всички тези идиоти, събрали се там, за да зъзнат, докато им измръзнат задниците — обади се Бен Кон. — И знаете ли защо не са си останали вкъщи като всички нормални хора, които наблюдават церемонията по телевизията?

— Защо?

— Защото сега създават историята, приятелю. Един ден всички тези хора ще казват на децата и на внуците си, че са били там в деня, когато Пол Елисън се е заклел като президент на САЩ. И всички ще се перчат: „Аз бях толкова близо до него, че можех да го докосна“.

— Циничен си, Кон…

— И се гордея с това. Всички политици по света са замесени от едно и също тесто. Те се занимават с политика заради изгодата, която могат да извлекат от нея. Погледнете истината в очите, момчета, новият ни президент е либерал и идеалист. А това е напълно достатъчно, за да накара всеки интелигентен човек да получи кошмари. Определението ми за либерал е: непоправим мечтател, прекарал живота си под стъклен похлупак.

Всъщност Бен Кон не беше толкова циничен, колкото изглеждаше. Той отразяваше кариерата на Пол Елисън още от самото й начало и въпреки че първоначално никак не бе впечатлен от него, когато Елисън тръгна да се изкачва по политическата стълба, Бен Кон започна да променя мнението си. Елисън беше политик, който не отговаря точно на ничий вкус. Беше самотен дъб сред върбова гора.

От небето навън се сипеше леденостуден дъжд. Бен Кон се надяваше лошото време да не се окаже поличба за идните четири години. Вниманието му отново се насочи към телевизионния екран.

„Постът президент на Съединените американски щати е като факел, запален от американския народ, който се предава от ръка на ръка на всеки четири години. Факелът, който бе поверен в ръцете ми, е най-мощното оръжие на света. Както е известно, то е достатъчно мощно, за да изпепели цялата цивилизация, или пък да се превърне в пътеводна светлина по пътя към бъдещето както за нас, така и за целия свят. Изборът е наш. Обръщам се не само към нашите съюзници, но и към страните от съветския лагер. Искам да им кажа, че сега, когато се каним да прекрачим прага на двайсет и първи век, няма място за конфронтация. Ние трябва да се опитаме да превърнем думите «единен свят» в реалност. Всеки друг подход би могъл да доведе до гибелни последици, от които нито една нация няма да е в състояние да се възстанови. Добре съзнавам колко дълбока е пропастта, която лежи между нас и държавите зад желязната завеса, но първостепенна задача на нашето правителство ще бъде изграждането на мостове над тази пропаст.“

Думите му бяха искрени и звучаха така, сякаш идваха от дълбините на сърцето му.

Той наистина вярва във всичко това, помисли си Бен Кон. Дано никой не убие това копеле.

 

 

В Джънкшън Сити, Канзас, времето бе мрачно, небето бе затиснало земята като похлупак. Духаше пронизващ вятър и валеше толкова силен сняг, че видимостта по Шеста магистрала бе почти равна на нула. Мери Ашли караше предпазливо старото си комби по средата на магистралата, където бяха минали снегорини. Бурята щеше да й попречи да стигне навреме за лекцията си. Караше внимателно, за да не поднесе колата и да не забуксува.

От радиото се носеше гласът на президента:

„… много хора както в правителствените среди, така и сред населението все още настояват Америка да продължи да създава пропасти, вместо да гради мостове. Моят отговор на това е, че не можем да си позволим все така да осъждаме себе си или децата си на бъдеще, заплашено от глобална конфронтация и ядрена война.“

Радвам се, че гласувах за него, помисли си Мери Ашли. Пол Елисън ще стане велик президент.

Постепенно снеговалежът се превърна в ослепителна бяла вихрушка и тя още по-здраво стисна волана.

 

 

В Сейнт Кроа грееше ярко тропическо слънце сред ясно синьо небе, по което не се виждаше нито едно облаче. Хари Ланц нямаше никакво намерение да излиза навън. Забавляваше се достатъчно добре в стаята си. Лежеше гол в леглото, притиснат като в сандвич от сестрите Доли. Ланц имаше пред очите си неоспорими доказателства, че те не бяха истински сестри. Анет бе висока, с естествен кестеняв цвят на косата, Сали също бе висока, но със светли коси. Не че Хари Ланц даваше пукната пара за това дали те са кръвни роднини, или не. Важното бе, че и двете бяха изключително добри в онова, което правеха, а онова, което правеха, караше Ланц да ръмжи от удоволствие.

В дъното на мотелската стая образът на президента премигваше на телевизионния екран:

„… Защото вярвам, че няма проблеми, които да не могат да бъдат разрешени при наличие на искрена добронамереност и от двете страни. Бетонната стена, заобикаляща Източен Берлин, и желязната завеса, опасала другите сателити на Съветския съюз, трябва да бъдат премахнати.“

Сали прекъсна заниманията си, колкото да може да попита:

— Искаш ли да изключа тази глупост, скъпи?

— Остави го. Искам да чуя какво ще каже.

— Ти за него ли гласува? — надигна глава и Анет.

— Хей, вие двете! — възкликна Хари Ланц. — Залавяйте се веднага за работа!

„Както ви е известно, преди три години, след смъртта на президента Николае Чаушеску, Румъния преустанови дипломатическите си отношения със Съединените американски щати. Искам да ви уведомя, че вече направихме постъпки пред правителството на Румъния и президента Александрос Йонеску и той изрази съгласие за възстановяване на дипломатическите отношения с нашата страна.“^[1]

Тълпата на Пенсилвания авеню нададе възгласи на одобрение.

Хари Ланц се изправи толкова бързо, че зъбите на Анет се забиха в члена му.

— Господи! — изкрещя от болка Ланц. — Вече са ме обрязвали! Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?

— Защо се помести, скъпи?

Ланц не я чу. Очите му бяха приковани в телевизионния екран.

„Един от първите ни държавнически актове — казваше в този момент президентът — ще бъде да изпратим свой посланик в Румъния. А това е само началото…“

 

 

В Букурещ беше вечер. Студеното зимно време неочаквано бе поомекнало и търговските улици и пазарите бяха пълни с хора, наредени на опашки, за да си напазаруват на топло.

Румънският президент Александрос Йонеску седеше в кабинета си в стария дворец Пелес на „Каля Виктория“, заобиколен от половин дузина помощници, и слушаше предаването на церемонията по радиото.

„… И нямам намерение да спра дотук — казваше американският президент. — Албания прекрати дипломатическите си отношения със Съединените американски щати през 1946 г. Възнамерявам да възобновя тези връзки. Освен това бих искал да задълбоча дипломатическите ни отношения с България, Чехословакия и Източна Германия.“

От радиото се разнесоха одобрителни възгласи и ръкопляскания.

„Изпращането на наш посланик в Румъния е само началото на едно всеобщо раздвижване, имащо за цел създаване на контакти между народите. Нека не забравяме, че всички хора по света имат общ произход, общи проблеми и обща крайна съдба. Нека не забравяме, че трудностите, които ни обединяват, са повече от онези, които ни разделят, а онова, което ни разделя, е сътворено от самите нас.“

В строго охраняваната си частна резиденция в парижкото предградие Ньой румънският опозиционен лидер Марин Гроза гледаше президента по втори телевизионен канал.

„Обещавам да дам всичките си сили и способности и да изисквам от другите най-пълно себеотдаване…“

Аплодисментите не стихнаха цели пет минути.

— Мисля, че е настанал нашият час, Лев — каза замислено Марин Гроза. — Той наистина мисли онова, което говори.

— Няма ли това да се окаже изгодно за Йонеску? — отвърна шефът на охраната му Лев Пастернак.

Марин Гроза поклати глава.

— Йонеску е тиранин, така че в крайна сметка нищо няма да може да го спаси. Но трябва да внимаваме изключително много с избора на подходящ момент. Вече се провалих, когато се опитах да съборя Чаушеску. Не бива да претърпим ново поражение.

 

 

Пит Конърс не беше пиян — поне не дотолкова, колкото му се искаше. Той привършваше петото си уиски, когато секретарката му Нанси, с която живееше, се обади:

— Не мислиш ли, че вече пи достатъчно, Пит?

Той се усмихна и леко я плесна.

— Президентът говори. Прояви поне малко уважение.

Извърна се и погледна образа на екрана.

— Ах ти, комунистическо копеле! — изкрещя Пит към телевизора. — Това е моята страна и ЦРУ няма да те остави да я предадеш. Ще те спрем, Чарли! Можем да се обзаложим!