Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (25)

24

В осем часа и четиридесет и пет минути на следващата сутрин, тъкмо когато Мери провеждаше заседание, в кабинета й се втурна Дороти Стоун и каза:

— Отвлекли са децата ви!

Мери скочи на крака.

— О, Господи!

— Аларменият сигнал на лимузината току-що се задейства. По петите им са. Няма да се измъкнат.

Мери се втурна по коридора към стаята за свръзка. Десетина души бяха застанали около телеграфното табло. Полковник Маккини говореше по някакъв микрофон.

— Доджър — каза той, — разбрах. Ще предам на посланика.

— Какво става? — простена Мери. Думите едва излизаха от устата й. — Къде са децата ми?

Полковникът я успокои:

— Добре са, госпожо. Единият от тях докоснал случайно копчето за извънредни ситуации. Аларменият светлинен сигнал отгоре на купето светнал, задействал се и сигналът SOS на къси вълни и преди да изминат и две преки, били обградени от четири полицейски коли.

Мери се отпусна с облекчение на стола. Едва сега осъзна колко силно напрежение бе изживяла. Сега вече разбирам защо чужденците в тая страна в един момент се пропиват или започват да взимат наркотици… или пък се впускат в любовни авантюри.

 

 

Същата вечер Мери остана при децата. Искаше й се да бъде колкото се може по-близо до тях. Гледаше ги и се чудеше: В опасност ли са? Всички ли сме в опасност? Кой иска да ни навреди? Не можеше да си отговори на нито един от тези въпроси.

* * *

Три дни по-късно Мери отново излезе на вечеря с Луи Дефорж. Този път той се държеше по-свободно и въпреки че Мери все още усещаше дълбоко скритата му тъга, той се опитваше да бъде по-забавен и бодър. Тя се чудеше дали и той изпитва същото влечение към нея, както тя към него. Сребърната купа, която му изпратих, не бе просто подарък в знак на благодарност, това бе покана, призна пред себе си Мери.

„Госпожо посланик“ звучи много официално. Наричайте ме просто Мери. Боже Господи! Дали всъщност тя не го преследваше? И все пак си мислеше: Дължа му много, навярно живота си. Търся си просто извинение. Защото това няма нищо общо с желанието ми да го видя отново.

Вечеряха рано в ресторанта на последния етаж на хотел „Интерконтинентал“ и когато Луи я изпрати до резиденцията, тя му предложи:

— Ще влезеш ли?

— Да, благодаря ти, с удоволствие — отговори той.

Децата си пишеха домашните на долния етаж. Мери ги запозна с Луи.

Той кимна преди Бет и каза:

— Може ли? — и я прегърна. После се изправи. — Едната от дъщерите ми беше три години по-малка от теб, а другата — горе-долу на твоята възраст. Сигурно щяха да бъдат красиви като тебе сега, Бет.

Бет се усмихна.

— Благодаря ви. Къде са…

Мери бързо я прекъсна:

— Ще пиете ли мляко с какао?

Седяха в огромната кухня, пиеха мляко с какао и разговаряха.

Децата бяха очаровани от Луи, а Мери си мислеше, че никога не е срещала мъж с толкова страст в очите. Той бе забравил за нейното присъствие. Изцяло се бе отдал на децата — разказваше им различни истории за дъщерите си и анекдоти и вицове, а те се смееха в захлас.

Когато Мери погледна часовника си, бе почти полунощ.

— О, боже! Деца, трябваше отдавна да сте си легнали. Бързо в леглата!

Тим пристъпи към Луи:

— Ще дойдете ли отново у дома?

— Надявам се, да, Тим. Зависи от майка ти.

Тим се обърна към Мери:

— Мамо, може ли?

Тя погледна Луи и отговори:

— Да.

* * *

Мери изпрати Луи до вратата. Той хвана ръката й.

— Няма да се опитвам да ти обяснявам колко приятна бе за мен тази вечер, Мери. Не мога да го изразя с думи.

— Радвам се.

Мери го гледаше право в очите, а той се приближи към нея. Тя повдигна устни.

— Лека нощ, Мери — каза той и си тръгна.

 

 

На следната сутрин, влизайки в кабинета, Мери забеляза, че още една от стените бе пребоядисана.

Майк Слейд влезе с две чаши кафе.

— Добро утро — поздрави той и остави едната чаша на бюрото й.

— Някой пак е драскал, така ли?

— Няма значение.

— Няма значение?! — извика тя ядосано. — За мене има. Що за охрана има това посолство? Повече няма да позволя някой да се промъква в кабинета ми и да драска заплахи срещу живота ми по стените. Какво пишеше?

— Дума по дума ли искате да го чуете?

— Да.

— Пишеше: „Веднага си тръгвай, или ще умреш!“

Мери се облегна на стола си. Беше бясна.

— Бихте ли ми обяснили как може някой да влезе в това посолство, без да го забележат, и да драска заплахи по стените?

— Иска ми се да можех, но… — каза Майк. — Правим всичко, което е по силите ни, за да се доберем до него.

— Да, но очевидно всичко, което е по силите ви, не е достатъчно — отвърна тя троснато. — Искам през нощта пред вратата ми да има въоръжен дежурен. Ясно ли е?

— Да, госпожо посланик. Ще предам заповедта ви на полковник Маккини.

— Не е необходимо. Аз ще разговарям лично с него.

Мери го проследи с поглед, докато той излезе от кабинета й, и изведнъж й хрумна, че Майк Слейд навярно знае кой стои зад всичко това.

Нещо повече, тя се запита дали това не е самият той.

* * *

Полковник Маккини започна да се извинява:

— Повярвайте ми, госпожо посланик, и аз съм толкова разтревожен, колкото и вие. Ще поставя два пъти повече дежурни в коридора и ще се погрижа пред кабинета ви да има пост двадесет и четири часа в денонощието.

Мери не се успокои от това. Виновен за всичко, което ставаше, беше някой от самото посолство.

Полковник Маккини също бе един от посолството.

 

 

Мери покани Луи Дефорж на вечеря в тесен кръг в резиденцията. Присъстваха още около десетина гости и в края на вечерта, когато другите си тръгнаха, Луи я попита:

— Имаш ли нещо против да се кача горе и да видя децата?

— Мисля, че те вече спят, Луи.

— Няма да ги будя — обеща той. — Искам просто да ги погледам.

Мери се качи с него и внимателно го наблюдаваше, докато той стоеше на прага, вперил поглед в спящия Тим. След малко му прошепна:

— Стаята на Бет е насам.

Тя го поведе към другия край на антрето и отвори вратата в дъното. Бет бе сгушила глава във възглавницата и се бе омотала в одеялото. Луи пристъпи тихо до леглото й и оправи внимателно завивката. Постоя там със затворени очи, после се обърна и излезе от стаята.

— Имаш чудесни деца. — Гласът му прозвуча сподавено.

Двамата стояха лице в лице един срещу друг, а въздухът между тях бе наелектризиран. Той не можеше да скрие желанието си.

Ще се случи, помисли си Мери. Никой от нас не може да го спре.

И в следващия момент двамата се прегърнаха силно, а устните му се притиснаха нежно към нейните.

Той се отдръпна рязко.

— Не биваше да идвам. Сигурно ти е ясно какво правя, нали? Връщам се в миналото си. — Той замлъкна за момент, после продължи. — Или може би това е бъдещето ми. Кой знае?

Мери каза нежно:

— Аз знам.

 

 

Съветникът по търговските въпроси, Дейвид Виктор, се втурна в кабинета на Мери и се обърна към нея:

— Страхувам се, че ви нося лоши новини. Току-що получих сведения, че президентът Йонеску ще подпише договор за доставка на милион и половина тона жито от Аржентина и на половин милион тона соя от Бразилия. Ние разчитахме много на тези сделки.

— Докъде са стигнали преговорите?

— Почти до края. Изолирали са ни. Тъкмо се каня да изпратя телекс до Вашингтон. С ваше разрешение, разбира се — добави той несигурно.

— Задръжте малко — каза му Мери. — Искам да помисля.

— Няма да успеете да убедите президента Йонеску да промени решението си. Повярвайте ми, вече опитах всички аргументи, които ми дойдоха наум.

— Тогава няма какво да губим, ако и аз опитам. — Тя позвъни на секретарката си: — Дороти, уговори ми една среща с президента Йонеску колкото се може по-скоро.

 

 

Александрос Йонеску покани Мери на обяд в двореца. Когато влезе, тя бе посрещната от четиринайсетгодишния син на румънския държавен глава — Нику.

— Добър ден, госпожо посланик — каза той. — Аз съм Нику. Добре дошли в двореца.

— Благодаря.

Нику бе симпатично момче, доста високо за възрастта си, с красиви черни очи и безупречен тен на лицето. Държеше се като възрастен.

— Много хубави неща съм чувал за вас.

— Радвам се да го чуя, Нику.

— Ще предам на татко, че вече сте тук.

 

 

Мери и Йонеску седяха сами един срещу друг в официалната трапезария. Мери се чудеше къде ли е жена му. Тя рядко се появяваше, нямаше я дори и по официални поводи.

Президентът си бе пийнал още преди срещата им и беше във весело настроение. Запали си една „Снагов“ — румънски цигари, които миришеха отвратително.

— Чух, че често се разхождате с децата си из забележителностите на града и околностите.

— Да, така е, ваше превъзходителство. Румъния е изключително красива страна, в която има много неща за разглеждане.

Той й хвърли една от своите прелъстителни усмивки.

— В най-скоро време трябва да ми позволите да ви разведа из моята страна. — Очите му заиграха доста похотливо. — Аз съм отличен екскурзовод. Мога да ви покажа безброй интересни неща.

— Вярвам ви — каза Мери. — Господин президент, исках да се срещна днес с вас, защото възникна един важен проблем, който бих желала да обсъдим.

Йонеску едва не се изсмя на глас. Той съвсем точно знаеше защо бе дошла тя. Американците искат да ни продават жито и соя, но закъсняха твърде много. Този път американският посланик щеше да си тръгне с празни ръце. Много лошо… Такава привлекателна жена!

— Да, кажете? — попита той и гласът му прозвуча престорено естествено и простодушно.

— Искам да поговорим за побратимените градове.

Йонеску премигна от учудване.

— Извинете. За какво?

— За побратимените градове. Чували сте, нали? Като например Сан Франциско и Осака, Лос Анджелис и Атина, Вашингтон и…

— Не… не ви разбирам. Какво общо има този проблем с…

— Господин президент, хрумна ми, че ако побратимите Букурещ с някой американски град, това ще бъде сензация за целия свят. Помислете си за интереса, който ще предизвика тази инициатива. Светът ще й обърне почти толкова внимание, колкото и на инициативата на президента Елисън за сближаване на народите. Тя ще бъде важна стъпка към световния мир. Представете си! — разговор за мост между нашите две страни. Няма да се изненадам, ако получите и Нобеловата награда за мир.

Йонеску слушаше и се опитваше да осъзнае за какво точно става въпрос. След малко каза доста предпазливо:

— Побратимен град в Съединените щати, така ли? Интересна идея. В какво ще се изрази тя?

— Преди всичко ще получите световна известност. Ще станете герой. Това ще бъде вашата идея! Ще отидете на посещение във въпросния американски град. Тук ще дойде делегация от Канзас Сити.

— От Канзас Сити ли казахте?

— Това е само едно предложение, разбира се. Предполагам, че няма да изберете някой голям град, като Ню Йорк или Чикаго, те са доста комерсиализирани, а Лос Анджелис вече е ангажиран, така да се каже. Канзас Сити е град в Средна Америка. Там, както и тук, у вас, има много фермери. Хората са с реални представи за обикновените ценности на живота, както и хората тук. Това ще бъде инициатива на велик държавник, господин президент. Целият свят ще говори за вас. Досега никой в Европа не се е сетил да направи това.

Той седеше и мълчеше.

— Аз… аз, разбира се, ще трябва добре да помисля за това.

— Естествено.

— Канзас Сити, Канзас и Букурещ, Румъния — той кимна. — Но Букурещ е доста по-голям град.

— Разбира се. Букурещ ще бъде по-големият побратим.

— Трябва да призная, че идеята доста ме заинтригува.

Всъщност, колкото повече Йонеску мислеше за този план, толкова повече той му харесваше. Целият свят ще говори за мене. Още повече това ще накара съветската мечка да отпусне малко прегръдката си и да стои на дистанция.

— А американската страна дали ще се съгласи? Няма ли да отхвърли предложението?

— В никакъв случай. Гарантирам ви.

Той седеше и размишляваше.

— А кога ще може да влезе в сила тази идея?

— Веднага, щом сте готов да я обявите. Аз ще се заема с нашата страна. Вие вече сте авторитетен държавник, господин президент, но това ще ви направи още по-велик.

Йонеску мислеше за друго.

— Бихме могли да осъществим и търговски обмен с нашия побратимен град. Румъния има много неща за продаване. А какви селскостопански продукти се отглеждат в Канзас?

— Най-различни, сред които жито и соя — отговори Мери съвсем наивно.

 

 

— Наистина ли сключихте сделката? Всъщност вие сте го измамили, нали? — попита Дейвид Виктор в недоумение.

— В никакъв случай — увери го Мери. — Йонеску е доста проницателен в това отношение. Той много добре знаеше каква е целта ми. Чисто и просто му хареса опаковката, в която му я предложих. Можете да отидете и да приключите с формалностите по сделката. Йонеску вече репетира речта си за телевизията.

 

 

Когато Стантън Роджърс чу новината, веднага се обади на Мери.

— Ти си едно малко чудо — смееше се по телефона той. — Помислихме си, че вече сме изпуснали сделката. Как, за бога, успя да го постигнеш?

— Егото успя — отговори Мери. — Имам предвид неговото его.

— Президентът ме помоли да ти предам, че е изключително доволен от работата ти там, Мери.

— Благодари му от мое име, Стан.

— Непременно. Между другото аз и президентът заминаваме за Китай след няколко седмици. Ако имаш нужда от нещо, обади се в кабинета ми, за да те свържат с мен.

— Приятно пътуване!

 

 

Докато се нижеха седмиците с напрегната работа, лудуващите мартенски ветрове отстъпиха пред пролетта и лятото, а леките облекла от фини материи бяха заменили зимните. Дърветата и цветята бяха разцъфнали и парковете се зеленееха. Вече се виждаше краят на юни.

* * *

В Буенос Айрес бе зима. Наближаваше полунощ, когато Неуса Мунес се прибра в апартамента си. Телефонът звънеше упорито. Тя се обади.

— Si?^[1]

— Госпожица Мунес? — беше грингото от Съединените щати.

— Дааа?

— Мога ли да говоря с Ейнджъл?

— Ейнджъл не е тука, señor^[2]. Кʼво ше искаш?

Раздразнението на Шефа растеше. Що за човек би могъл да си има работа с жена като тази? От описанието, което му бе дал Хари Ланц, преди да го убият, тя бе не само загубена, но и доста грозна.

— Искам да му предадете едно съобщение?

— Задръж малко.

Той чу, че слушалката изтропа, и зачака.

Най-после гласът й отново се появи:

— Окей. Давай!

— Предайте на Ейнджъл, че имам една поръчка за него в Букурещ.

— В Будапещ?

Господи! Човек трудно можеше да издържи тая жена.

— Не, в Букурещ, в Румъния. Кажете му, че това е работа за пет милиона долара. Трябва да бъде в Букурещ не по-късно от края на този месец. Това прави — до три седмици. Разбрахте ли?

— Чакай малко. Пиша.

Той изчака търпеливо.

— Окей. Колко човека ше трябва да опраска Ейнджъл за пет милиона долара?

— Много…

* * *

Всекидневните опашки пред посолството продължаваха да тревожат Мери. Тя отново разговаря по този въпрос с Майк Слейд.

— Сигурно има нещо, което бихме могли да направим, за да помогнем на тези хора да напуснат страната.

— Всичко сме опитали — уверяваше я Майк Слейд. — Прилагахме натиск, предлагахме да облекчим заемите им — отговорът винаги е отрицателен. Йонеску отказва да сключи сделка. Клетите хорица са заклещени. Той няма никакво намерение да ги пусне. Желязната завеса не е само около страната, тя е и вътре в страната.

— Отново ще разговарям с Йонеску.

— Късмет!

 

 

Мери помоли Дороти Стоун да й уговори среща с диктатора.

След няколко минути секретарката влезе в кабинета.

— Съжалявам, госпожо посланик, румънският президент не приема никого.

Мери я погледна доста учудено.

— Какво означава това?

— Не зная. Там става нещо много странно. Йонеску не се среща изобщо с никого. Всъщност никой не може дори да припари в двореца.

Мери седеше и мислеше каква може да бъде причината. Дали пък Йонеску не възнамеряваше да направи някакво важно съобщение? Или пък се готви преврат? Сигурно става нещо много важно. Но каквото и да бе то, Мери трябваше да разбере.

— Дороти — каза тя, — доколкото зная, вие имате връзки в президентския дворец, нали?

Дороти се усмихна.

— Имате предвид „старата момичешка свръзка“, нали? Разбира се, говорим си понякога.

— Искам да разберете какво става там.

 

 

След един час Дороти й докладва.

— Разбрах това, което ви интересуваше — каза тя. — Пазят го в голяма тайна.

— Какво пазят в голяма тайна?

— Синът на Йонеску е на смъртно легло.

Мери отвори уста от учудване.

— Нику? Какво му е?

— Натровил се е с ботулин.

Мери веднага я попита:

— Искате да кажете, че в Букурещ има епидемия?

— Не, госпожо. Спомняте ли си, че наскоро имаше епидемия в Източна Германия? По същото време Нику ходил там и някой му подарил няколко консерви. Вчера изял една от тях.

— Но за това си има антисерум! — възкликна Мери.

— Да, но в европейските страни се е свършил, госпожо. Изразходвали са го миналия месец по време на епидемията.

— О, Господи!

Когато Дороти излезе, Мери продължи да мисли. Може да е твърде късно, но все пак… Тя си спомни колко лъчезарно и обаятелно момче е Нику. Беше само на четиринайсет години — една година по-голям от Бет.

Натисна бутона за вътрешните връзки и каза:

— Дороти, свържете ме с Центъра за контрол и профилактика на болестите в Атланта, Джорджия.

 

 

Пет минути по-късно тя разговаряше с директора.

— Да, госпожо посланик, имаме антисерум за ботулизъм, но досега не са ни докладвали за случай в Съединените щати.

— Аз не се обаждам от Съединените щати — каза му Мери. — Звъня от Букурещ. Серумът ми трябва незабавно.

Последва кратка пауза.

— Ще се радвам да ви доставя серума — каза директорът, — но ботулизмът се развива изключително бързо. Страхувам се, че докато го получите, ще бъде…

— Ще уредя транспорта — каза Мери. — Само го пригответе. Благодаря ви.

 

 

Десет минути по-късно тя разговаряше с генерал Ралф Зукор от военновъздушните сили във Вашингтон.

— Добро утро, госпожо посланик. За мен е голямо удоволствие да ви чуя. Аз и жена ми сме ваши големи почитатели. Как…

— Генерале, нуждая се от вашите услуги.

— Разбира се, каквото пожелаете.

— Имам нужда от най-бързия ви самолет.

— Моля?

— Имам нужда от самолет, който да тръгне веднага с един специален серум за Букурещ.

— Разбирам.

— Можете ли да го уредите?

— Ами да. Сега ще ви обясня какво е необходимо да направите. Трябва да получите разрешение от секретаря на Министерството на отбраната. За издаване на разрешението ще е нужно да попълните някои специални формуляри. Трябва да изпратите едно копие на мен и едно до Министерството на отбраната. Ние от своя страна ще ги препратим до…

Мери слушаше и вече кипеше от гняв.

— Генерале, нека аз да кажа какво пък вие трябва да направите. Трябва да спрете да говорите и да разрешите полет на този проклет самолет. Ако…

— Няма никакъв начин да…

— Животът на едно дете е в опасност. И това дете е синът на президента на Румъния.

— Съжалявам, но не е в моите правомощия да…

— Генерале, ако това момче умре само защото някакви си формуляри не са били попълнени, ви обещавам, че ще свикам най-голямата пресконференция, която някога сте виждали. Ще ви дам възможност да обясните защо сте оставили да умре синът на Йонеску.

— Не мога да извърша такава операция без разрешението на Белия дом. Ако…

Мери го прекъсна:

— Тогава го получете. Серумът ще чака на летището в Атланта. И още нещо, генерале, всяка секунда сега е решаваща.

Тя затвори телефона и започна да се моли.

 

 

Адютантът на генерал Ралф Зукор попита:

— Какво се е случило, господине?

Генерал Зукор отвърна:

— Нашият посланик в Румъния иска от мен незабавно да изпратя един SR-71 дотам, за да достави някакъв серум.

Адютантът се усмихна.

— Сигурен съм, че няма ни най-малка представа какво означава това, генерале.

— Очевидно няма. Но ние бихме могли да се подсигурим все пак. Свържете ме със Стантън Роджърс.

След пет минути генералът разговаряше със съветника на президента по международните въпроси.

— Исках просто да ви информирам за това искане и да ви кажа, че аз, естествено, отказах. Ако…

Стантън Роджърс го прекъсна:

— Генерале, за колко време можете да вдигнете във въздуха един SR-71?

— За десет минути, но…

— Направете го!

 

 

Нервната система на Нику Йонеску бе засегната. Той лежеше, потен и пребледнял. Бе изгубил всяка ориентация, дишаше с респиратор. До леглото му стояха трима лекари.

Президентът Йонеску крачеше нервно из стаята.

— Какво става?

— Ваше превъзходителство, вече се свързахме с колегите ни от Източна и Западна Европа. Никакъв антисерум не е останал.

— А в Съединените щати?

Лекарят сви рамене.

— Страхувам се, че докато уредим да докарат серума… — той се запъна, — ще бъде твърде късно.

Йонеску се приближи до леглото и взе ръката на сина си. Тя бе влажна и лепнеше.

— Не умирай — зарида Йонеску. — Не умирай.

 

 

Когато самолетът се приземи на международното летище в Атланта, там вече чакаше една кола на военновъздушните сили и в нея бе антисерумът, опакован в лед. След три минути самолетът отново бе във въздуха, отправяйки се в посока североизток.

SR-71 — най-бързият свръхзвуков самолет на военновъздушните сили, лети с три пъти по-голяма скорост от тази на звука. Само веднъж той намали скоростта си над Атлантическия океан, за да се презареди с гориво. Самолетът измина близо шест и половина хиляди километра до Букурещ за малко повече от два часа.

На летището го чакаше полковник Маккини. Военен ескорт съпроводи колата със серума до двореца на румънския президент.

 

 

Мери цяла нощ стоя и приема в кабинета си всички пристигащи съобщения. Последното дойде в шест часа сутринта.

Обади се полковник Маккини.

— Дадоха серума на момчето. Лекарите казаха, че ще се оправи.

— О, благодаря ти, Господи!

* * *

След два дни в кабинета на Мери пристигна пакет с огърлица от диаманти и смарагди, към който бе прикрепена следната бележка:

„Никога няма да мога да ви се отблагодаря.

Александрос Йонеску“

— Боже мой! — възкликна Дороти, когато видя огърлицата. — Сигурно струва половин милион долара!

— А може би и повече — каза Мери. — Върнете я обратно.

 

 

На другата сутрин президентът поиска да се срещне с Мери.

Посрещна я един от секретарите му.

— Президентът ви очаква в кабинета си.

— Мога ли първо да видя Нику?

— Да, разбира се. — Той я поведе нагоре по стълбите.

Нику лежеше в леглото си и четеше. Той вдигна очи, когато Мери влезе.

— Добро утро, госпожо посланик!

— Добро утро, Нику.

— Татко ми каза какво сте направили за мен. Искам да ви благодаря.

Мери му отговори:

— Не можех да те оставя да умреш. Спасих те заради Бет някой ден.

Нику се засмя.

— Доведете я, за да го обсъдим заедно.

 

 

Президентът чакаше Мери на първия етаж. Започна направо:

— Върнали сте подаръка ми.

— Да, ваше превъзходителство.

Той й посочи стол и я покани:

— Седнете. — Погледа я за момент и продължи. — Какво искате?

Мери каза:

— Не търгувам с живота на децата.

— Вие спасихте живота на сина ми. Трябва да ви се реванширам.

— Нищо не ми дължите, ваше превъзходителство.

Йонеску тропна юмрука си по масата:

— Не искам да ви бъда задължен! Кажете каква е вашата цена!

Мери му отговори:

— Ваше превъзходителство, нямам цена. Аз имам две собствени деца. Знам как се чувствате.

Той затвори очи за момент.

— Така ли? Нику е единственият ми син. Ако се бе случило нещо с него… — Той спря и не можеше да продължи.

— Бях горе и го видях. Изглежда добре. — После се изправи. — Ако това е всичко, ваше превъзходителство, трябва да тръгвам, защото имам среща в посолството. — И тя се обърна към вратата.

— Почакайте!

Мери се върна.

— Никакъв подарък ли не бихте приели?

— Не. Казах ви вече…

Йонеску й подаде ръка.

— Добре, добре. — Замисли се за секунда и добави. — Ако трябваше да си измислите едно желание, какво щяхте да си пожелаете?

— Нямам никакво…

— Трябва! Аз настоявам! Само едно желание. Каквото поискате.

Мери стоеше, мислеше и гледаше лицето му изпитателно. Най-накрая каза:

— Бих желала да се отмени ограничението за евреите да напускат Румъния.

Йонеску седеше и слушаше. Почука с пръст по бюрото си.

— Разбирам. — После дълго мълча. Най-после вдигна поглед към Мери и й отговори: — Ще го отменя. Разбира се, не всички ще могат да излизат зад граница, но ще осигуря някои облекчения за тях.

 

 

Решението бе огласено след два дни и веднага лично президентът Елисън се обади на Мери.

— За бога! — възкликна той по телефона. — Мислех си, че изпращам там дипломат, а вие се оказахте истински чудотворец.

— Просто имах късмет, господин президент.

— Ще ми се такъв късмет да имат всички наши дипломати. Поздравявам ви за всичко, което постигнахте, Мери.

— Благодаря, господин президент.

Тя остави слушалката с облекчение. Вътре в себе си ликуваше от радост.

 

 

— Месец юли е вече на прага — каза Хариет Кругър на Мери. — Предишният посланик винаги устройваше прием по случай Четвърти юли за всички американци, живеещи в Букурещ. Ако смятате, че това не е необходимо…

— Не, не. Мисля, че идеята е прекрасна.

— Добре тогава. Ще се погрижа за всичко. Ще има много знамена, балони, оркестър — както си му е редът.

— Звучи чудесно! Благодаря ви, Хариет.

 

 

Това ще опразни джоба на резиденцията, но си струва. Истината е, помисли си Мери, че родината ми липсва.

 

 

Неочакваното посещение на Флорънс и Дъглас Шифър бе истинска изненада за Мери.

— Ние сме в Рим — крещеше Флорънс в телефонната слушалка. — Удобно ли е да дойдем да те видим?

Мери се зарадва.

— Кога ще пристигнете?

— Какво ще кажеш за утре?

 

 

На следващия ден Мери отиде с лимузината на посолството на летище „Отопени“, за да посрещне семейство Шифър. Размениха си горещи прегръдки и целувки.

— Изглеждаш фантастично — каза Флорънс. — Никак не си се променила, откакто стана посланик.

След малко ще се изненадаш, каза си Мери.

По пътя към резиденцията Мери им показваше някои забележителности — същите неща, които тя самата бе видяла преди четири месеца. Само четири месеца ли бяха изминали? Струваха й се цяла вечност.

— Тук ли живееш? — попита Флорънс, когато минаха през вратите на резиденцията, охранявани от патрули. — Зашеметяващо е.

Мери ги разведе из резиденцията.

— Боже мой! — учудваше се непрекъснато Флорънс. — Плувен басейн, театър, хиляди стаи и на всичкото отгоре си имаш и собствен парк!

 

 

Обядваха в голямата трапезария и разговаряха за съседите си в Джънкшън Сити.

— Липсва ли ти домът? — попита я Дъглас.

— Да, много — и изричайки отговора, Мери осъзна колко далеч бе дошла. Джънкшън Сити означаваше спокойствие и сигурност, там беше лесно да се живее, там имаше приятели. А тук имаше страх и ужас, и долни заплахи, надраскани с червена боя по стените в кабинета й. Червена боя, цвета на жестокостта.

— За какво се замисли? — прекъсна мислите й Флорънс.

— Моля? О, нищо. Просто се бях замечтала. А вие двамата какво правите в Европа?

— Трябваше да присъствам на подписването на една медицинска конвенция в Рим — обясни Дъглас.

— Продължавай, кажи й и за другото — подкани го Флорънс.

— Ами истината всъщност е следната. Не ми се ходеше кой знае колко, но се притеснявахме за тебе. Искаше ни се да те видим и да се уверим със собствените си очи как я караш. Та ето ни сега тук.

— Толкова се радвам.

— Никога не съм си и помисляла, че един ден ще познавам такава голяма звезда — въздъхна Флорънс.

Мери се засмя.

— Флорънс, фактът, че съм посланик, изобщо не ме прави звезда.

— О, не говоря за това.

— А за какво говориш?

— Не знаеш ли наистина?

— Какво да зная?

— Мери, миналата седмица в „Тайм“ имаше голяма статия за тебе. Поместена беше и твоя снимка с децата. У дома за тебе пишат във всички вестници и списания. Всеки път, когато Стантън Роджърс дава пресконференция по въпросите на външните работи, той те дава за пример. Президентът също говори за тебе. Повярвай ми, интересът към теб не спада въобще.

— Не са ме информирали за това — каза Мери и си спомни какво й бе казал Стантън Роджърс: Президентът се разпореди да получиш голяма популярност.

— Колко ще останете?

— Ще ми се да останем при теб завинаги, но сме планирали да ти погостуваме три дни, а след това се прибираме у дома.

Дъглас я попита:

— Как се справяш, Мери? Искам да кажа, нали се сещаш, без Едуард.

— По-добре съм — каза Мери бавно. — Всяка нощ разговарям с него. Това сигурно е лудост, нали?

— Не, съвсем не.

— Все още съм като в ада. Но се опитвам. Опитвам се.

— Не си ли… срещнала друг? — попита я Флорънс доста внимателно.

Мери се усмихна.

— Всъщност може би срещнах. Ще го видите довечера на вечеря.

 

 

Доктор Луи Дефорж веднага допадна на семейство Шифър. Те бяха чували, че французите са сноби и високомерни, но Луи бе много дружелюбен, топлосърдечен и общителен. Дъглас и той разговаряха за проблемите на медицината. Това бе една от най-щастливите й вечери, откакто бе дошла в Букурещ. За кратко се почувства в безопасност и спокойна.

 

 

В единайсет часа семейство Шифър се оттегли в спалнята за гости. Мери остана да изпрати Луи.

— Приятелите ти много ми харесват. Надявам се отново да ги видя.

— И те те харесаха. След два-три дни си тръгват за Канзас.

Той я погледна въпросително:

— Мери, ти не мислиш да си тръгваш, нали?

— Не, аз оставам.

Той се усмихна.

— Това е добре. — Поколеба се за момент и после тихо добави: — Ще ходя в планината за уикенда. Много ще се радвам, ако и ти дойдеш с мен, Мери.

— Ще дойда.

Беше толкова просто.

 

 

Тази вечер тя лежеше в тъмнината и разговаряше с Едуард. Скъпи, винаги, винаги ще те обичам, но вече трябва да престана да мисля само за тебе. Време е да започна нов живот. Ти винаги ще си останеш част от него, но ми е нужен някой, на когото да се опра. Луи не си ти, но той е Луи. Той е силен, и добър, и смел. Това засега ти стига. Моля те да ме разбереш, Едуард. Моля те…

Тя се изправи в леглото и светна нощната лампа. Вторачи се задълго в брачната си халка, после бавно я свали от пръста си.

Халката е кръг, който символизира край и начало.

 

 

Мери показа на семейство Фишър забележителностите на Букурещ и се погрижи максимално да запълни програмата им. Трите дни изминаха твърде бързо и когато Шифърови си заминаха, Мери се почувства болезнено самотна. Чувстваше се така, сякаш бе напълно изолирана от близките си и заставена да живее в чужда и опасна за нея страна.

 

 

Както обикновено Мери пиеше сутрешното си кафе с Майк Слейд и двамата обсъждаха програмата за деня.

Когато свършиха, Майк каза:

— Носят се разни слухове.

И Мери ги беше чула вече.

— За Йонеску и новата му любовница, нали? Той сякаш…

— За вас.

Тя се вкамени.

— Наистина ли? Какви слухове?

— Като че ли доста често се срещате с доктор Луи Дефорж.

Очите на Мери заблестяха от яд.

— Това, с кого се срещам, не засяга никого другиго, освен мене.

— Осмелявам се да ви противореча, госпожо посланик. Това засяга всички в посолството. Ние имаме стриктна заповед да не се замесваме в каквито и да било връзки с чужденци, а лекарят е чужденец. Освен това се оказа, че той е вражески агент.

Мери бе зашеметена и едва успя да проговори.

— Но това е нелепо! — заекваше тя. — Какво знаете вие за доктор Дефорж?

— Спомнете си как се запознахте с него — подсказа й Майк Слейд. — Дамата в беда и рицарят в блестящите доспехи! Това е стар, изпитан метод. Аз самият съм го използвал.

— Пет пари не давам какво сте правили вие и какво не сте правили — отвърна Мери. — Той ви превъзхожда десетки пъти. Борил се е против терористите в Алжир и те са убили жена му и децата му.

— Виж ти, това е интересно. Тъкмо изучавам досието му. Вашият лекар никога не е бил женен и изобщо не е имал деца — каза спокойно Майк.