Тасмина Пери
Любовта не се купува (9)

7.

Домът на Вениша и Джонатан фон Бисмарк в Кенсингтън Парк Гардънс беше вила в паладийски стил, която минувачите заглеждаха, питайки се кой живее вътре. Но обитателите й сякаш нямаха и понятие за завидната си съдба. Атмосферата вътре беше тиха, потискаща, неловкото мълчание се нарушаваше единствено от шумоленето на „Файненшъл Таймс“, който Джонатан разлистваше. Изящно отпивайки от прясно изцедения ябълков сок, приготвен от Кристина, икономката им полякиня, Вениша наблюдаваше съпруга си с тъга и негодувание. Бе свикнала главата на семейството да е студена и затворена личност. Като малка дни наред едничкият й контакт с баща й беше, когато тя се промъкваше в кабинета му сковано да си пожелаят лека нощ с празната надежда той дай кресне, че е нарушила някое от деспотичните му правила. Това поне щеше да е проява на внимание. Сега Вениша живееше под един покрив с друг мъж, но и с него бяха толкова далеч един от друг, сякаш се намираха в различни градове. Казват, че в крайна сметка всяка жена се омъжва за баща си, помисли си тя.

— Кога трябва да тръгнем? — най-сетне попита Джонатан, сгъвайки вестника си.

— Ако възнамеряваш да идваш, редно е да покажеш поне малко ентусиазъм — отговори съпругата му и си наля от каничката чаша тъмно колумбийско кафе.

Джонатан рязко вдигна поглед. Един от най-преуспелите лондонски управители на фондове не бе свикнал да му нареждат какво да прави. Беше напълно облечен за работа с тъмносин костюм, а златните му копчета за ръкавели проблясваха изпод дългите ръкави на сакото. Той изгледа съпругата си в скъпия й кремав копринен халат и раздразнено изсумтя.

— Споменавам го, защото дори не се приготвяш — кисело отвърна той. — Знаеш, че тази сутрин бързам. Цял следобед имам срещи една след друга и, честно казано, по-интересни неща за вършене, отколкото да седя тук с теб.

Вениша се приближи изотзад към стола му, прегърна го и нежно го целуна по врата.

— Не ставай такъв, скъпи — каза тихо тя. — Няма нужда да ходим там преди десет и наистина няма да е задълго.

Той се освободи от нея, шумно бутна стола по покрития с плочи под и грабна от масата мобилния си телефон.

— Сигурна ли си, че се налага да идвам? — студено попита той с ухо, долепено до джиесема. — Какво ще кажеш Гейвин да те откара на път към офиса ми?

Вениша усети как познатият поток от горещи сълзи пари очите й. Напоследък се чувстваше особено уязвима и най-невинната забележка или грубост от страна на Джонатан я разстройваха.

— Трябва да дойдеш. Имам нужда от теб — прошепна тя.

— Нуждаеш се от мен? — Ъгълчетата на устните му леко се понадигнаха. Джонатан жадуваше за власт и се наслаждаваше на минутката господство над съпругата си. — Много добре. Чудесно. Хайде, обличай се.

Видя го да се отправя към всекидневната. Когато изчезна, тя оброни чело на ръката си. Не знаеше защо е така тревожна. Беше привикнала със студените, ледените реплики между тях, с дългите му отсъствия от къщата, с липсата на подкрепа, с пълното пренебрежение към чувствата й. Причината не беше в това, че щастието на брака им се е изчерпало след осемнадесет месеца съвместен живот: ако трябваше да бъде откровена, такова изобщо не беше имало. Та не почувства взаимността, вълнението, близостта, която изпитваше с Люк Бейнбридж, приятеля й в продължение на пет години, който ненадейно я бе изоставил малко преди да срещне Джонатан. След като Люк напусна живота й, тя отчаяно се нуждаеше от някого, който да я защитава и да се грижи за нея. И в мрака на отчаянието и самотата й се появи Джонатан, с когото я запозна не кой да е, а Осуалд. Той й се стори подходящ. Беше представителен, почти красив, не можеше да отрече това, представяйки си фините му черти и русата коса, виеща се над яката на ризата му. Но като другар представляваше кръгла нула. Тя беше омъжена, но в последно време се чувстваше по-ранима и самотна, от всякога.

Тръгна по коридора с розовите си кожени чехли, подмина огромните кашпи с тъмночервени върбинки и пое по стълбите към спалнята си. Влезе в малката баня, застана пред дългото огледало до душа и остави халата да се свлече от млечнобелите й рамене. Загледа се в отражението си и прокара пръсти по врата си. Нямаше много гънки, каза си тя, плъзгайки пръсти по страната си и късата коса с цвят на шампанско. Кожата й бе твърде гладка за тридесет и седем годишна жена: без много бръчки, за разлика от замръзналите лица на половината дами, които обядваха в Найтсбридж^[1].

Още я биваше, все още беше привлекателна. Не че се безпокоеше от старостта. Открай време олицетворяваше майката в семейството и се чувстваше по-възрастна за годините си. Почти на драго сърце щеше да навърши четиридесет. Имаше нещо успокоително в тази цифра. Тя протегна ръка, за да погали нежната извивка на корема си. Ако имаха деца, животът й щеше да бъде точно такъв, какъвто го искаше. Едно бебе със сигурност щеше да смекчи безкомпромисните обрати в настроенията на Джонатан. Но независимо от дванадесетмесечните им опити във възхитителната бледолилава детска стая на най-горния етаж на къщата им все още не се чуваше топуркане на мънички крачета. Едва ли можеше да се каже, че Вениша е в първа младост, но тя познаваше доста приятелки, забременели без големи усилия в края на тридесетте си години. Значи бе време да провери вероятността от безплодие. Отдавна бе изоставила надеждата, че ще бъдат едно голямо, шумно семейство в Хънтсфорд, където деца и кучета ще играят заедно. Но прекалено ли беше да желае поне едно дете?

Току-що изкъпана, тя се приближи до леглото, където вече бе приготвила дрехите си върху колосаните ленени чаршафи. Старите навици умират трудно, усмихна се тя, докато се обличаше. Мислите й се върнаха към дните, когато беше моден асистент във „Вог“ и прекарваше всичкото си време в отдела за облекло, като гладеше и окачваше красиви дизайнерски тоалети. Преди около десетилетие бе обърнала острото си творческо око от модата към вътрешната архитектура, но все още се вълнуваше, когато избираше платове, ризи и обувки и ги съчетаваше с възхитителен ефект.

— Готова ли си вече? — прогърмя гласът на Джонатан от долната площадка на стълбището. — Гейвин чака.

Вениша облече плътното си кашмирено палто, грабна дамската си чанта и се завтече към Джонатан, който вече седеше на задната седалка на тъмносивия ягуар.

— Да тръгваме — промърмори съпруга й на шофьора си Гейвин. — Мини през Найтсбридж, ще пристигнем по-бързо.

Бледата му, леко окосмена ръка почиваше върху кремавата кожена седалка, изящният му пръстен с монограм проблесна на слънцето: Вениша протегна ръка и стисна неговата. Той вдигна длан към лицето й и я погали с показалеца си.

— Съжалявам, скъпа, извини ме. — Жестът му я стъписа. След почти две години брак още не можеше да привикне към ту студените му, ту горещи изблици. Все се караха за дреболии и тъкмо когато тя излизаше от кожата си, той я примамваше с нежността си и й връщаше равновесието. Вениша беше убедена, че това е техника за привличане, научена в някое от елитните търговски училища, които той бе посещавал. Извърна глава и зарея поглед през прозореца, да не би Джонатан да види сълзите в очите й.

Пътуването до кабинета на доктор Вивиан Рийс-Джоунс, най-изтъкнатия гинеколог в Европа, трая по-малко от половин час. Сградата не се отличаваше с нищо — модернизирана къща с гипсова фасада. Отвъд широката червена врата цареше сериозна, официална атмосфера, подобаваща повече на библиотека, отколкото на лекарски кабинет. Вениша с ужас пристъпи вътре. Беше сигурна, че новината ще бъде ужасна.

— Господин и госпожо фон Бисмарк, добро утро — поздрави ги хубавко русокосо момиче с конска опашка, седнало зад бюрото в приемната. — Заповядайте на горния етаж при доктор Рийс-Джоунс.

Двамата се отправиха по широкото стълбище към първия етаж, където бяха посрещнати от анемичната усмивка на ниска сивокоса дама, настанена зад широко писалище.

— Вениша, нали? А това навярно е съпругът ви.

— Джонатан — рязко отговори той и протегна ръка.

— Доктор Патрик ми изпрати изследванията ви — произнесе бавно Вивиан, взирайки се съсредоточено досущ като сова в книжата пред себе си. — Но можем да започнем отначало.

Докато лекарката присмехулно се взираше в двойката пред себе си, а едната й вежда леко се надигна над рамката на очилата, Вениша реши, че увереният подход на тази жена й допада. Доктор Рийс-Джоунс беше вторият специалист по безплодие, с когото се консултираше. Първият, доктор Ебел, според Вениша прекалено избърза да предложи изкуствено оплождане инвитро. Освен това Джонатан се обиди от подмятането на Ебел, че безплодието може да се дължи на него. Как смееше да го подлага на изследване за преброяване на сперматозоидите в отвратителната си кабинка с изпоцапани порнографски списания? Джонатан би могъл да му разкаже за семейната традиция на фон Бисмарк да зачеват поколения здрави мъжки наследници, но не и с такава готовност за секретарката си Сузи Бетс… Как можа да излезе толкова глупава? Единственото, което той искаше от нея, беше веднъж два пъти на седмица високите й токчета да подскачат над рамената му в хотела в Мейфеър. Но малката уличница забременя. За нея това означаваше аборт, а за Джонатан — петдесет хиляди пропилени безотчетни лири.

Вивиан пое дълбоко дъх и отново заразказва за опитите им да създадат дете, стараейки се да преодолее смущението си от споделянето на такива интимни подробности. Колко пъти седмично спят заедно, плодовитостта и в двете семейства, менструалният й цикъл, който поради напрежението, че не може да зачене, бе намалял и почти изчезнал през последните три месеца.

— Именно той най-много ме безпокои — отбеляза доктор Рийс-Джоунс, леко почуквайки по папката със задната част на един молив. — А твърдите и че сте станала раздразнителна, чувствате хормонална промяна и страдате от безсъние…

— Жени, а? — обади се Джонатан, но не му обърнаха внимание.

— Зная, че търсите отговор как да забременеете, госпожо фон Бисмарк, но в момента ме интересува защо това не се случва.

— Причината не е у мен — изломоти Джонатан, внезапно разгневен — С броя на сперматозоидите ми всичко е наред.

— Така изглежда — съгласи се доктор Рийс-Джоунс, прелиствайки изследванията.

— Какво смятате, че би могло да бъде? — попита тревожно Вениша.

Лекарката се усмихна и свали очилата от носа си.

— Безплодието у жените, както несъмнено доктор Ебел ви е уведомил, може да се дължи на много причини. Наследствени фактори, вирусни инфекции. Искам да направя някои кръвни проби, да измеря хормоналните ви нива. Не трябва да пренебрегнем и вероятността да навлизате в преждевременна менопауза.

Вениша почувства, че вътрешностите й се сплитат на топка.

— Менопауза ли? Преди не беше споменавана като евентуална причина.

Доктор Рийс-Джоунс благо я погледна.

— И все още не е. Някои лекари, предимно мъже, са склонни да не взимат предвид преждевременната менопауза като потенциално основание за безплодие, но около два процента от жените действително влизат в нея, преди да навършат четиридесет, така че не бива да я пренебрегваме. При единици това се случва дори преди пубертета — добави тя, сякаш да каже: „Виждате ли, може да е и по-лошо“.

Вениша усети, че я залива поток от емоции и ръцете й се разтрепериха.

— Ами, ако е така… как стои въпросът с децата?

— Ултразвук с висока резолюция може да покаже останали ли са ви още яйцеклетки. Но се налага да сте подготвена: може да ви остават само още няколко месеца, през които да се опитате да заченете. Ако във вас няма яйцеклетки, тогава естественото зачатие, разбира се, е невъзможно. Стандартният процес на оплождане инвитро, сигурна съм, че знаете, изисква сперма от съпруга ви и ваша яйцеклетка, така че той отпада. Остава възможността за чужда яйцеклетка — бавно продължи тя.

Джонатан презрително изсумтя.

— Чужда яйцеклетка? Категорично не, нали, Вениша?

Двете жени обърнаха очи към него.

— Зависи колко силно желаете деца, господин фон Бисмарк.

Джонатан и Вениша излязоха от, лекарския кабинет и застанаха на улицата, остър вятър щипеше страните им. Джонатан направи знак на Гейвин да отвори врата на колата.

— Какво ще правим? — попита го Вениша.

Той я изгледа надменно.

— Знаеш, че хората очакват да имаме деца. Какво да им кажа? Че съпругата ми е неспособна?

Вениша яростно го изгледа — за първи път гневът надделя над мъката й.

— Неспособна ли? — озъби се тя. — Да не съм някой от подчинените ти.

— Допускам, че си знаела това, преди да се омъжиш — отговори студено Джонатан, с единия крак вече в колата. — Принуждаваш ме да ходя на тия абсурдни прегледи, караш ме да се чувствам така сякаш проблемът има нещо общо с мен.

Вениша беше замаяна — толкова зашеметена, че думите едва излизаха от устата й.

— В офиса ли отиваш? — прошепна тя.

Той влезе в колата.

— Трябваше да съм там преди два часа. Искаш ли Гейвин да те откара до вкъщи?

Силно прехапа вътрешната страна на устната си. Не възнамеряваше да плаче пред него.

— Значи наистина отиваш…? — повтори тя.

— Хайде да не започваме отново.

— Но трябва да обсъдим някои въпроси.

Джонатан се обърна към нея, лицето му беше безчувствено и жестоко.

— За какво да говорим? За чужди яйцеклетки? Няма Да имплантират на съпругата ми яйцеклетки от разни никаквици, само и само за да имаме деца. Длъжни сме да мислим за семейството — завърши той, борейки се да овладее гласа си.

— Ние сме нашето семейство, Джонатан.

— Семейната линия.

Вениша ядно тръсна глава.

— За бога, Джонатан, говориш като проклет нацист.

Пристегна по-плътно яката на палтото си около врата и поклати глава.

— Моля те, Вениша. Ела на себе си. — Джонатан тресна вратата и опушените стъкла с електромотор измъркаха, плъзгайки се надолу. — Не забравяй, че Уилям и Беатрис ще дойдат на по питие довечера. Възможно ли е да си пооправиш настроението?

Колата потегли, Вениша стоеше напълно неподвижна и безмълвно остави сълзите да се стичат по лицето й.