Тасмина Пери
Любовта не се купува (50)

48.

— Надявам се, че това няма да е пълна загуба на време — прозя се Камила, плъзвайки пръст по пътната карта. — Я чакай. Май трябваше да завием наляво преди три километра.

— Ти даваш посоката, а аз ти се доверявам — сопна се Вениша иззад волана на тъмносиния си четири по четири. И двете бяха раздразнителни, пътуваха от седем сутринта, за да изминат дългото разстояние до Дарбишър. Брулената от ветровете прелест на Пийк Дистрикт^[1] беше в унисон с настроението им — маслиненозелени склонове, пусти поля, каменни зидове, сковани в мраз, и далечни върхове, покрити със сняг като пребрадка на монахиня.

 

 

След изповедта на Камила и задъхания разказ на Серина за писмото на Алистър Крейгдейл Кейт свика четирите сестри на военен съвет, за да обсъдят фактите. Възможно беше Крейгдейл още да е жив, а намереното от Серина писмо подсказваше, че изчезналият граф таи убийствена омраза към Осуалд. Написано с трепереща ръка, изпълнено със заплахи и страховити закани, то потвърждаваше това, което леля Сара бе съобщила на Кейт в Париж: Осуалд бе открил, че Маги и Крейгдейл са били любовници и се беше скарал с Алистър, предупреждавайки го да стои далеч от жена му. По заплашителния тон на писмото личеше, че на Крейгдейл това не му беше харесало никак. Пощенското клеймо носеше дата скоро след убийството, извършено от него. Кейт се питаше дали любовта и ревността на Алистър към Маги не са го извадили от равновесие още тогава.

След кратък спор момичетата решиха, че трябва да научат повече за случая Крейгдейл, дори и само за да отклонят подозрението от самите себе си. Запретнаха ръкави и се хванаха на работа. Камила подхвърли, че би било добре като начало да говорят със следователя, който беше работил по случая. Ник имаше приятел в отдела за новини в „Сънди Таймс“ и за два часа научиха името на човека — инспектор Джим Далглиш — сега пенсионер в Грейт Аскуит в графство Дарби. До десет вечерта се бяха обадили на оттеглилия се полицейски детектив. Той се подразни, че го будят, докато не разбра, че го търсят сестрите Болкън, за да разговарят за Крейгдейл. Покани ги на часа.

 

 

— Сигурно е тук — обади се Камила и посочи пътния знак, докато джипът на Вениша профуча по резкия завой. Грейт Аскуит се състоеше почти само от една улица, а къщата на Джим Далглиш бе в края на редицата еднотипни къщи. Неговата бе построена от жълтеникав камък, венец от бодлива зеленика бе закован пред яркочервената предна врата, а от комина се виеше дим към оловносивото небе. Пенсионираният инспектор Джим Далглиш отвори вратата. Навярно беше на същата възраст като Осуалд, но годините му се бяха отразили по-силно. Избелели вълнени панталони висяха като на окачалка върху кльощавата му снага, а кафявите му чорапи се бяха свлекли над карираните пантофи. Дребно куче без ясно различима порода щастливо заджафка срещу новодошлите, когато домакинът им направи знак да влязат.

Изключи телевизора и покани момичетата да седнат на протритото канапе.

— Изненадахме се, че сте толкова далеч на юг — заговори Вениша, благодарна, че пътят им е продължил четири часа вместо десет. — Предположихме, че живеете в Шотландия.

Далглиш се усмихна.

— Заради името ли? Всъщност родът ми е от тия места. Жена ми също е тукашна. Изглеждаше ми редно да се върна, след като се пенсионирам. Чай?

Момичетата поклатиха глави. В последно време им бе дошло до гуша от тази напитка. Далглиш се настани на креслото, а очите му бяха будни и наблюдателни.

— Е — енергично започна той, — искате да научите за Крейгдейл, така ли? Предполагам, че баща ви е разказвал историята през всичките тези години. Съболезнования, между другото — прекъсна се той и посочи към неподвижния телевизионен екран. — Гледах го по новините. В момента като че ли не говорят за нищо друго.

— Благодарим. Да, знаем нещо за Крейгдейл — внимателно подхвана Камила. — Искахме просто да разберем каква е вашата гледна точка.

— Защо се интересувате от шотландския граф сега? — Старецът изведнъж се наостри.

Камила погледна Вениша, не бяха сигурни колко могат да споделят с непознат. Далглиш беше пенсионирано ченге, но несъмнено все още имаше връзки в полицията.

— Преди всичко искаме да научим всичко за миналото на баща ни — отвърна Вениша, знаейки, че звучи неубедително. Далглиш сякаш разбра, че тя премълчава нещо, но реши да не рови повече.

— Не ми е известно какво вече знаете — започна той, а очите му засвяткаха, като че предвкусваше как ще разкаже историята още един път. Отпи от чая си и избърса горната си устна.

— Лорд Алистър Крейгдейл бе един от най-известните шотландски аристократи. Изчезна, след като Гордън Спенсър беше убит в земите към дома му, замъка Крейгдейл. Дявол да го вземе, почти тридесет години оттогава — припомни си той и погледна и двете жени в очите. — През онзи уикенд цялата му компания, включително и съпругите, отишли да пострелят. Същия следобед мъжете приключили с лова и се отправили към къщата, но Крейгдейл тръгнал пред групата. Слугинята при конюшните видяла, че Алистър и Гордън се карат. После, около тридесет минути по-късно, Спенсър бил намерен мъртъв при боксовете с куршум, забит право в гърдите. Калибърът беше същият като на една от ловните пушки на Крейгдейл. Предварително знаехме, че Крейгдейл го е извършил. Спенсър бил любовник на съпругата му Лора. Луд от ревност, Крейгдейл гръмнал Гордън. Беше ясно като бял ден.

Вениша погледна Камила под око. Засега Далглиш не им съобщаваше нищо ново: разказът му потвърждаваше всичко, което вестниците бяха писали за убийството.

— После случаят стана по-мъглив — продължи по-тихо Далглиш. — Крейгдейл изчезна почти непосредствено след стрелбата. Преди някой да има време — или по-скоро да намери време — да се обади на полицията.

— Какво имате предвид с „да намери време“? — попита Камила.

— Всъщност никога не е стоял въпросът кой уби Гордън Спенсър — това беше прекалено очевидно — каза Далглиш. — Въпросът беше какво стана после? Дни по-късно колата на Крейгдейл бе намерена на брега на Лох Нес. Водите бяха претърсени, естествено, но нищо не се намери. На това място е дълбоко повече от триста метра, знаете ли? Предположиха, че се е самоубил.

— А вие как мислите? — попита Камила, като усещаше, че той е убеден в противното.

— Никога не съм имал никакви доказателства затова, което се готвя да ви кажа, нищо освен полицейския си нюх — заразказва той с кисела усмивка. — Но винаги ме е глождело усещането, че приятелите му знаят много повече, отколкото разкриха, когато ги разпитахме. Полицията беше извикана прекалено късно, положително е имало укриване на улики. Убеден съм, че приятелите му са му помогнали да изчезне и после са го укривали в продължение на много години.

— Кое ви навежда на подобни мисли? — попита с любопитство Вениша.

— Както споменах, нюхът ми на ченге. Приех показанията им, но видях, че не са особено разстроени, както би било редно, когато близък приятел извърши самоубийство. Отначало си мислех, че като благородници не дават израз на чувствата си, но подозрението не ми даваше мира. После установих, че неколцина от приятелите на Крейгдейл му дължат много, навярно достатъчно, че да рискуват собствената си репутация, за да му помогнат.

— Какво например? — попита Вениша.

— Известно ли ви е, че Филип Уочорн и Крейгдейл са приятели от Оксфорд? Уочорн не произхожда от такова богато семейство, за каквото претендира, и Крейгдейл го приютил, без да плаща наем през първата им година. Станал нещо като благодетел за Уочорн и вероятно се досещате, че Филип му е бил ужасно признателен. Крейгдейл също бил един от инвеститорите в клуба на Чарлсуърт по време, когато хазартът се считал за рисковано начинание, и станал поръчител на фирмата на Джими Дженкинс, когато стигнала на ръба на фалита. По времето, когато Крейгдейл изчезнал, и тримата мъже били силни, богати, преуспели и с големи връзки. Положението им позволявало да го измъкнат от страната. Струваше ми се, че бе дошло време да се отплатят на Крейгдейл.

Камила и Вениша забелязаха, че баща им още не бе споменат, макар да беше в ядрото на светската групичка на шотландеца.

— А баща ни? — попита Камила, чудейки се с какво би могъл да бъде задължен на Алистър Крейгдейл. Осуалд Болкън се държеше така, сякаш не дължи никому нищо.

— Осуалд ли? Не съм сигурен — отговори замислено Далглиш. — Останах с впечатлението, че не е така близък с Крейгдейл, както останалите. Или по-точно, имаше по-малко причини да му бъде длъжник.

Вениша едва не си прехапа езика, за да не изтърве, че Маги Болкън е била любовница на Крейгдейл.

— Допускате ли, че някогашните събития имат нещо общо със смъртта на баща ни? — запита тя.

— А, ето защо сте тук — засмя се Далглиш. — Не, не ми е хрумвало. Баща ви не се ли подхлъзна и падна от кулата?

— Да — бързо отвърна Камила. — Ужасен инцидент.

Но Вениша искаше да научи още:

— Допускате ли, че извършеното от Крейгдейл убийство може да има някакво значение днес?

— Значение ли? — повтори Далглиш и се намръщи. — Вижте, всичко се случи толкова отдавна — не съм уверен, че „значение“ е подходящата дума, скъпа. Смятам, че всичко това повлия единствено върху приятелите на Крейгдейл. Ако действително са му помогнали да изчезне и ако някога това се разбере… Е, толкова богати и влиятелни мъже не биха искали призраците от миналото да се връщат и да ги преследват.

 

 

Острият звън на мобилния телефон сепна Серина от лекия й следобеден сън.

— Да? — обади се сънливо тя, издърпвайки скупчилата се под нея кашмирена завивка.

— Майкъл е на телефона — чу се глас.

Серина тихо въздъхна. Стараеше се да забрави драматичната му поява на бала, знаеше, че трябва да го отхвърли, но бе неспособна да вземе категорично решение в момента.

— Какво искаш? — Нямаше желание да бъде груба, но просто не бе в настроение.

— До двадесет минути в Хънтсфорд ще пристигне кола. Искам да се качиш в нея и да дойдеш да се срещнеш с мен.

— Майкъл, моля те. Бременна съм в осмия месец. Изтощена съм…

— Хайде, Серина. Мисля, че ще ти хареса.

Тя отвори очи, любопитството за миг я разбуди.

— Какво ще ми хареса?

— Просто се качи в колата и ще ти покажа.

 

 

Пътуваха към Лондон, това беше ясно, въпреки че шофьорът на мерцедеса не желаеше да й каже къде точно ще се срещне с Майкъл. Серина седеше върху еластичната кожена седалка отзад и приглаждаше гънките на тъмната си вълнена рокля. Беше облечена като за погребение, в случай че бъде забелязана от папараци. Абаносова наметка от стригана норка, черна като въглен чанта от „Шанел“, обици с черни перли на ушите, косите, прибрани нагоре и закрепени със седефена шнола. Добре изглеждаше, но все пак беше изморена. От небето се процеждаше светлина, а розови облаци се носеха над града. Шосето навлезе в предградията и те подкараха по брега на Темза.

— Почти пристигнахме, госпожице — обади се шофьорът.

Къде отиваме, зачуди се Серина и се загледа навън през опушения прозорец.

Колата спря пред скъпа наглед жилищна постройка с изглед към пристана на Челси, чиято предна фасада бе почти изцяло остъклена. Серина бе чувала за великолепната сграда, докато я строяха. Дискретна, обезопасена и луксозна, сега тя беше дом на няколко знаменитости и свръхбогати лондончани. Шофьорът набра шифъра на алармената система на входа и я поведе вътре.

— На последния етаж — уведоми я той.

Пестелив е на думи, усмихна се Серина на себе си, когато влезе в сребристия асансьор. Вратата се отвори със съскане към просторно фоайе, облицовано с шоколадовокафява кожа. Вратата отсреща беше леко открехната, Серина я побутна и влезе в просторно жилище. Беше празно — без никакви мебели — но какъв апартамент! Сиво-розови килими, големи орехови врати, широка, напълно оборудвана кухня в бяло и хром и редица прозорци от пода до тавана, които предлагаха великолепен изглед към реката и Челси. Чувайки стъпки зад себе си, тя се обърна и видя Майкъл. Беше облечен в тъмносив костюм и носеше две чаши шампанско.

— Харесва ли ти?

— Фантастично е — отговори Серина, като не спираше да се оглежда, за да се наслади на всяка подробност. Апартаментът заемаше цял етаж от сградата и съдейки по спираловидната стълба в ъгъла, беше двуетажен.

— Твой е — обади се Майкъл.

Пулсът на Серина се ускори.

— Мой?

— Е — отвърна Майкъл, остави чашите на кухненския плот и се приближи, за да я прегърне. — Твой е, ако се ожениш за мен.

Серина затаи дъх. Трябваше да се досети. Майкъл бе свикнал да получава всичко, което поиска, и в бизнеса, и в живота. Не бе отговорила с да, на предложението му за брак на бала и по този начин си беше вдигнала цената.

— Майкъл — промълви тихо тя и поклати глава. — Не можеш да ме подкупваш, за да се оженя за теб. Това е сериозно решение. Длъжни сме да направим най-доброто за детето си.

— Не е подкуп, а сватбен подарък — отговори Майкъл и разпери ръце, сякаш да обхване апартамента. — Зная, че не беше истински щастлива в Ню Йорк, затова реших, че част от годината можем да живеем тук. Така или иначе искам да разширя дейността си в Европа. Серина, можем да се разберем. — Отново я обгърна с ръце, плъзна ги по заобленото й тяло и предизвика в нея тръпки на желание.

През изминалите няколко дни Серина се опитваше да потисне мисълта за предложението на Майкъл, но това беше идея, която не допускаше да бъде отхвърлена. Тя бе преживяла лоша година и хвърляше вината за това върху Майкъл. Но преди всичко бе практична и знаеше, че дори и Саркис да бе причина за всичките й проблеми — раздялата с Том, неочакваната й бременност, провалената кариера, той би могъл да бъде и тяхното решение. Бушуващият гняв, който я бе обзел след Кан, се беше изпарил бавно, а на негово място се бе появило друго чувство: страх. Мисълта, че животът й може да продължи да се спуска надолу по спиралата, я ужасяваше. Серина искаше да бъде личност, а не просто някоя си. Не можеше да си представи да води посредствен живот.

Майкъл привлече главата й към рамото си. Миришеше приятно на лимон и мускус.

— Хайде, Серина. Хеликоптерът ни чака на летище Батърси. Можем да вземем самолета до Вегас. Нека се оженим сега — настоя той и стисна ръцете й.

— Майкъл, баща ми току-що почина — възрази тя и леко се отдръпна, за да го погледне в очите. — Погребението е след седмица. Освен това още не съм взела решение.

— Нека се оженим — повтори той. — Осуалд е покойник, но нека това не ти пречи да живееш тук.

— Майкъл, моля те.

— Серина, желая те. Завинаги. — Гласът му беше тих, но в него звучаха стоманени нотки. Правеше й предложение, на което не можеше да откаже.

Епизоди от изминалите десет месеца преминаха през съзнанието й като на филмова лента: загуба, тъга, измяна. Тя погали корема си. Нов живот.

— Кажи „да“, Серина.

Тя пое дълбоко дъх.

— Да — прошепна.

 

 

Том Арчър отново вдигна телефона. През последните петнадесет минути все се въртеше около него, вдигаше слушалката, започваше да набира и после отново я затваряше, без да има сили да се обади. Изруга под мустак и сам си даде кураж.

— Хайде, Том, хайде — промърмори той. Грабна слушалката и бързо набра номера на замъка Хънтсфорд. Беше звънял и на джиесема на Серина, но изглежда тя вече не го използваше.

— Защо правя това, защо? — питаше се той на глас. Дали защото Ник не преставаше да му вади душата да й позвъни, или Коледата действително го размекваше? И в двата случая съществуваха хиляда причини никога да не потърси Серина и само една — да го стори: защото искаше да чуе гласа й.

Без да ще, като обезумял следеше историята за смъртта на Осуалд, откакто новината се разчу. Медиите подлудяха като кучета, гонещи опашките си, публикуваха безумни теории за самоубийство, убийство и пиянско падане и Том се питаше как се отразява поредната травма на бившата му приятелка. Осуалд бе неразбран и негодник, но Серина го обичаше, Том знаеше това много добре. Крачеше нагоре-надолу, долепил телефона до ухото си, а сърцето му се свиваше, докато нетърпеливо слушаше как отсреща апаратът звъни. Най-после се чу глас. Госпожа Колинс.

— О, здравейте. Възможно ли е да говоря със Серина?

Тонът на госпожа Колинс бе предпазлив, тъй като през изминалите дни отблъскваше телефонните атаки на пресата.

— В момента не е удобно. Кой я търси?

— Том. Том Арчър. Ало, госпожо Колинс?

— О, Том. Разбира се — отвърна икономката, радостна отново да разговаря със звездата. — Боя се, че Серина тъкмо отпътува за Лондон. Някаква кола дойде и я взе. Изпуснахте я за минутка.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Опасявам се, че нямам представа. Но мога да й предам, че сте я търсили, и съм сигурна, че ще ви се обади веднага, щом й бъде възможно.

— Не, не е необходимо — отвърна Том. — Все пак весела Коледа.

Том внимателно затвори телефона, чудейки се къде и с кого е заминала, и се питаше дали ще си направи труда да отговори на обаждането му. Запита се дали не е отлагал прекалено дълго.

 

 

Мерцедесът залъкатуши по Чейн Уок покрай дългата редица къщи от червени тухли, движейки се бавно като охлюв. Вече се бяха отбили в апартамента на Серина, за да вземат паспорта й и малък сак с вещи и Майкъл започваше да губи търпение.

— Серина, моля те, побързай! — бе й се сопнал припряно, докато тя тършуваше из гардероба. — Можем да купим каквито дрехи искаш, когато пристигнем във Вегас.

Покрай брега на реката пътят бе необичайно задръстен. Беше започнало да вали. Майкъл сви ядосано юмрук, когато колата попадна в дълга върволица от други превозни средства.

— Хайде, хайде — изръмжа той.

Серина подпря глава на прозореца и се загледа през дъждовните капки, забелязвайки с изненада, че са спрели точно пред старата й къща на Чейн Уок. От предното помещение струеше светлина, долавяха се очертанията на елха, гъст венец от бодлива зеленика красеше предния вход. Домът изглеждаше топъл, одухотворен и щастлив. Така беше и когато тя живееше тук, каза си и внезапно я заля вълна на съжаление. С Том Арчър.

През разстоянието на изминалите месеци разбираше как отношенията й с Том накрая се бяха вгорчили, колко бездушни бяха станали. Възприемаха се един друг като някаква даденост и допуснаха пламъка на чувствата им да угасне. Но в къщата бяха преживели безброй прекрасни мигове: четяха сценарии в леглото и по чаршафите падаха трохи от кроасани с конфитюр или просто лежаха прегърнати нощем и гледаха как блещука Албърт Бридж. После идваше ред на великолепните коктейли, ужасните маргарити на Том и още по-непоносимото караоке. Усмихна се и се запита къде ли е той сега. И с кого. От мисълта й се зави свят.

Шофьорът с люшване подкара колата и се запровира през уличното движение, умело откривайки пролуки в задръстването. Десет минути по-късно стигнаха летището за хеликоптери. Майкъл я хвана за ръка, поведе я през малък терминал и после навън към бетонната площадка за кацане, където перките на тъмносиния вертолет на корпорация „Саркис“ вече се въртяха. Майкъл изтича напред, сведе глава, за да избегне въздушната струя и отвори вратата, за да каже две думи на пилота. Серина се поколеба и остана назад.

— Серина! Хайде! — извика той към нея. — Време е да тръгваме!

— Майкъл, аз…

Саркис се обърна към нея, на лицето му се разля самоуверена усмивка.

— Хайде, когато се върнем в Ню Йорк ще устроим голям купон — наложи се да изкрещи, за да надвика пърпоренето на витлото. — Страшно ще ти хареса!

Тя се загледа в силуета му на фона на нощното небе. Кашмиреното му палто плющеше на струята въздух, ръката му я подканваше да се приближи.

— Ще си правим ли ужасни маргарити и ще пеем ли караоке — извика тя в отговор и притисна ръце към косата си, за да не я разроши вятърът.

Майкъл я погледна, озадачен до немай-къде.

— Какво? Защо, по дяволите, ти се прииска подобно нещо?

— Обичаш ли да гледаш как блещука Албърт Бридж? — извика тя и вече се усмихваше, усетила, че всичко й се прояснява.

— Серина, не те разбирам.

Смеейки се, тя поклати глава.

— Зная. Никога не си ме разбирал, Майкъл.

Милиардерът отвори вратата на машината.

— Би ли влязла, ако обичаш?

— Не — извика тя, отдалечавайки се от него, като се загърна с наметката, доколкото наедрялото й тяло позволяваше. — Не и не мисли, че някога ще поискам. Сбогом, Майкъл.

Обърна му гръб и побягна към терминала.

 

 

Докато Камила и Вениша бяха в Дарбишър, Кейт бе неспокойна.

Чувстваше се уморена от пътуването до Париж, но все още искаше да бъде полезна, да върши нещо — каквото и да е — което да им помогне да осмислят бъркотията. След като се съгласи Ник да й помага в разследването, тя подкара през Лондон към Сейнт Панкрас и модернистичния монолит на Британската библиотека, убедена, че някъде под нейните куполи ще открие информация за случая, която ще им подскаже какво да предприемат по-нататък.

След три часа ровене в книги, вестници и списания обаче Кейт разбра, че няма да стигнат до никъде. Хилядите думи, изписани по повод извършеното от Крейгдейл убийство, не им съобщаваха нищо ново.

— Няма нищо, нали? — попита Ник и потърка очи, замъглени от взирането в екрана. — Да си вземем ли нещо за обяд?

— Защо не.

Кейт усети, че телефонът й вибрира в джоба, и вдигна пръст към Ник.

— Една минутка — само с устни каза тя, опасявайки се, че на мобилните разговорите в Британската библиотека не се гледа с добро око.

— Здравей, Ван — каза тя, докато излизаше да говори в коридора. — Как е Дарбишър?

— Интересен — отговори Вениша по линията. — Джим Далглиш, полицаят, разследвал случая, изобщо не вярва, че Алистър Крейгдейл се е самоубил. Предполага, че приятелите са му помогнали да избяга и оттогава го укриват.

— Кой ще го крие толкова време? — недоверчиво възкликна Кейт.

— Филип Уочорн, Никълъс Чарлсуърт и Джими Дженкинс. Навярно дори баща ни. Ако Далглиш е прав и Крейгдейл е още жив, лесно би могъл да убие татко и отново да изчезне!

Кейт не беше толкова убедена. Теорията за възкръсването на Алистър се въртеше из ума й, откакто посети леля си Сара. Но защо ще се връща след тридесет години?

Защото е изпитвал носталгия по Англия, ненадейно си каза Кейт.

Безразборни наглед факти започваха да добиват логическа връзка помежду си. Очевидно изгнанието на Крейгдейл е било угодно на лорд Болкън, но защо шотландецът е живял далеч толкова дълго? Домът и семейството му са били тук. След всичкото това време лесно е можел да се върне в Англия и тихо да заживее сред приятелите си. Но само ако последните му съдействат. Осуалд е щял да разбере, ако Крейгдейл се върне. А той го е мразел: напълно в стила му беше да таи ненавистта си цял живот. Можел е да му причини големи неприятности. Така погледнато, Осуалд бе единствената пречка пред Крейгдейл да се върне към живота си в Англия.

Кейт приключи разговора си с Вениша и откри, че Ник я чака.

— Готова ли си за обяд? — попита той, докато си обличаше палтото. — Умирам от глад.

— Не, връщаме се вътре — отвърна тя и го задърпа за ръкава. Поведе го към плитка ниша.

— Какво имаш да ми съобщиш? — попита Ник с развеселена усмивка.

— Инспектор Далглиш смята, че Крейгдейл е укрит от приятелите си. — Изражението й беше сериозно и съсредоточено и усмивката на Ник стана по-широка. — Това се покрива с казаното от леля Сара, че Крейгдейл е писал на майка ми от Белиз.

— Продължавай — подкани я Ник.

— Има нещо… — тя замълча, сега несигурна в себе си. — Дженифър Уочорн ми спомена нещо миналата година. Говорех как ще правя снимки за модно облекло в Коста Рика и Дженифър се разпали колко красива била Южна Америка. Сигурна съм, че преди години четох нещо в едно старо списание… — Гласът й секна, тя поклати глава и затегли Ник нагоре по стълбището.

— Филип и Дженифър са се оженили преди около тридесет и пет години. Ще проверим цялата светска периодика от онова време. Обзалагам се, че са ги интервюирали. Помня, че четох нещо такова — промълви тя.

— Кои издания търсим тогава? — попита Ник, подтичвайки след Кейт, която крачеше напред.

— „Татлър“. „Дебютант“, „Разговор“, всичките. Нищо ли не разбираш от списания? — усмихна се тя.

— Но какво търсим? — прошепна той, щом си намериха едно ъгълче в залата за справки.

— Виж какво можеш да намериш за Филип и Дженифър Уочорн: статии, новини, интервюта. Зная, че е някъде тук. Просто го чувствам.

Пръстите й се спряха на четиридесет и осма страница на стар брой на „Разговор“. Интервюто заемаше само един лист, но беше недвусмислено: в ония дни Филип Уочорн беше известна личност само в Лондон, още не бе тръгнал да завладява света. Дженифър Уочорн се усмихваше от снимката, облечена с дълга рокля от тафта, русата й коса бе фризирана на кок. Невероятно красива е била като млада, помисли си Кейт, и си представи сегашното й опънато от козметичните операции лице.

Интервюто бе кратко, но претенциозно и недискретно. Показваше я като жена, която не може да се нарадва на късмета си, че за дванадесет месеца се е превърнала от стюардеса в светска съпруга. Нетърпелива беше да го сподели с цял свят. Пръстът на Кейт следеше редовете. Темата на интервюто бе предстоящата сватба на Дженифър с „красивия финансист“ Филип Уочорн. Роклята бе от „Оси Кларк“, приемът — в „Савой“, меденият месец — пътешествие из Централна Америка. Прочете цитата, а ръката й бавно пълзеше под всяка дума. „Ще прекараме седмица във вилата, която годеникът ми наскоро купи в Белиз. Там е уединено, диво и прелестно“.

— Бинго! — прошепна Кейт.