Астрид Линдгрен
Островът на чайките (9)

Девета глава
Омагьосаните принцове

Един пролетен ден Тьорвен падна от кея в морето. Досега бе живяла с убеждението, че може да преплува поне пет загребвания, но сега откри, че е грешала. Въпреки това не й остана време да се уплаши, защото Боцмана я издърпа. Когато Ниссе Гранквист дотърча, тя вече беше на кейчето и изстискваше водата от косата си.

— Къде ти е спасителната жилетка? — ядосано попита Ниссе.

— Татко, знаеш ли какво? — попита Тьорвен. — Когато Боцмана е с мен, нямам нужда от никакви спасителни жилетки — прегърна Боцмана с две ръце и притисна мократа си глава към неговата. — Боцмане, ти си моето малко мокро кученце.

Боцмана я гледаше сериозно и ако е вярно, че може да мисли като човешко същество, той вероятно си мислеше: „Бръмбарче, бих умрял за теб, стига да поискаш. Трябва само да ми кажеш!“.

Тьорвен го потупа и се засмя доволно.

— Татко, знаеш ли какво?

— Не, Тьорвен, повече никакви „Знаеш ли какво“ преди да се прибереш вкъщи да се преоблечеш — спря я Ниссе.

— Но аз само исках да кажа, че вече съм падала в морето три пъти, а Стина само два! — и Тьорвен тръгна нагоре доволна, че ще може да се изфука пред Стина.

На хълма беше Сьодерман, който беше излязъл пред къщата и мажеше лодката си със смола. Смяташе отново да я пуска на вода. Целият остров Черноглава чайка се беше захванал с пролетно чистене. Морето се беше освободило от леда и всички подготвяха лодките си. Целият остров бе обгърнат от миризмата на смола, боя и постоянен пушек от горенето на старата шума. Но най-силна от всички миризми беше тая на морето. Сьодерман я вдъхваше с пълни гърди и се наслаждаваше на слънцето, което напичаше гърба му. Със задоволство установи, че лодката му изглежда много добре. Беше започнал да се уморява обаче, защото и Стина седеше на слънце до него и непрекъснато му разказваше приказки, които нямаха край. На горкия Сьодерман му се струваше невъзможно да проследи кой принц се е превърнал в диво прасе и кой в орел. Но Стина не забравяше да го изпитва от време на време, а тя не понасяше грешки.

— Сещаш ли се кой бил омагьосан тогава?

В този момент пред нея изникна Тьорвен, мокра като морска сирена.

— Познай кой падна в морето! — възкликна Тьорвен.

Стина мълчаливо я погледна. Досега не знаеше, че да паднеш в морето е нещо, с което можеш да се гордееш, но като видя победоносния вид на Тьорвен, каза:

— Познай кой ще падне в морето в събота!

— Във всеки случай, не ти — обади се Сьодерман. — Ако го направиш, директно те изпращам в града, заедно с Мелкерсонови.

Мелкерсонови доведоха Стина с тях като идваха този път. Дойдоха за неколкодневна пролетна ваканция, защото Мелкер продължаваше да вярва, че е разсипничество къщата на дърводелеца да стои празна, при положение че е платена за цяла година. Освен това остров Черноглава чайка е най-хубав точно по това време на годината, когато по брезите се разпукват първите нежни листенца и целият остров заприличва на море от бели анемонии.

— О, боже господи, тази шведска пролет! — често възкликваше Мелкер. — Студено е, голо е, но е толкова красиво, че докосва и най-нежните струни на душата ти!

Тьорвен определено усещаше, че пролетта е студена. Трепереше и искаше да се прибере вкъщи, за да се преоблече в сухи дрехи. Но като мина покрай кейчето на къщата, видя чичо Мелкер да седи в лодката си и да поправя един стар мотор.

Мелкер обожаваше да си говори с Тьорвен.

— Тя е най-забавното същество на света — споделяше той с Мейлин. — Жалко, че не можеш да ни чуеш някой път какво си говорим, разговорите ни с нея са наистина интересни, но само насаме.

— Чичо Мелкер, паднах в морето — каза Тьорвен, но Мелкер само изгрухтя. Дърпаше въжето за пускане на мотора и явно го правеше от доста време, защото лицето му беше почервеняло, а косата му стърчеше във всички посоки.

— Нямаш правилен подход, чичо Мелкер — осведоми го Тьорвен.

— О, така ли? — погледна я подигравателно Мелкер и се подсмихна.

— Ами да, трябва да го дръпнеш така — и Тьорвен с трениран жест му показа какво трябва да направи.

— Слушай какво, ще те издърпам аз тебе, ако не се махнеш веднага — закани се Мелкер.

— Мислех, че ще ти е приятно да ти помогна — премигна Тьорвен, като чу такъв неблагодарен отговор.

Мелкер се обърна и продължи да се занимава с мотора си.

— Да, благодарен съм, много съм ти благодарен, много съм благодарен, наистина — увери я Мелкер и едновременно с това дръпна въжето. Моторът само измрънка някакво си „фът-фът“ и спря.

— Сигурна съм, че си сръчен човек, чичо Мелкер — поклати глава Тьорвен, — но може би просто не разбираш от мотори. Чакай малко да ти покажа!

— Махай се! — изрева Мелкер. — Отивай пак да скачаш в морето, или пък да играеш с Пеле. Хайде!

— Ще отида да си играя с Пеле — обиди се Тьорвен, — но първо трябва да се прибера вкъщи да се преоблека, нали разбираш?

— Добре! — кимна Мелкер в знак на съгласие. — Сложи си всички дрехи, които имаш. Облечи си две-три елечета едно върху друго, ако искаш!

— Елечета! — възмути се Тьорвен. — Да не живеем в каменната ера! — Теди винаги така казваше за нещо, което вече не е модерно.

Мелкер не я чу, защото моторът пак почна с неговото „фът-фът“. Погледна го с надежда, но напразно. Когато изрече последното си „фът“ моторът млъкна окончателно.

— Чичо Мелкер, знаеш ли какво? — попита Тьорвен. — Надявам се да си по-добър в писането на книги, защото тук хич не те бива. Между другото, къде е Пеле?

— Вероятно при клетката на зайчето — изрева Мелкер и сключи ръце като при молитва. — Моля се на Господа да е при заешката клетка и да отидеш при него.

— Защо искаш Господ да е при заешката клетка?

— Пеле! — изръмжа Мелкер. — Пеле трябва да е при заешката клетка, а след него и ти, най-вече ти!

— Не, ти каза, че се молиш на Господа да е при заешката клетка — започна Тьорвен, но чичо Мелкер толкова побесня, че за да го успокои, каза бързо: — Добре де, махам се!

Молитвата на Мелкер бе чута и Пеле наистина се оказа при заешката клетка, където Тьорвен го намери след като се преоблече. Йока сега имаше чудна клетка. „Направена от Мелкер със собствените му ръце“ — както съобщи Мелкер, когато беше готова. Пеле му помогна, въпреки че Мелкер го предупреди „да не си нараниш пръстите“.

— Не, няма — отвърна Пеле. — Тьорвен ще държи пирона. — Това никога не бе хрумвало на Мелкер.

— Защо винаги си удряш пръстите? — попита Тьорвен, като видя Мелкер два поредни пъти да стоварва чука върху тях.

— Защото, малка моя Тьорвен, не държиш ти пирона. — Мелкер лапна пръста си.

Но накрая стана великолепна къщичка за зайчето. Такава, в която всяко зайче би се радвало да живее, си помисли Пеле. Беше толкова щастлив, че направо сияеше, когато донесе Йока от фермата на чичо Янсон и го сложи в новия му дом.

Съоръжението бе сложено под люляковия храст, където беше завет и Пеле можеше по цял ден да седи там и да се изживява като щастлив собственик на зайче. Клетката бе направена от телена мрежа, а на вратичката й имаше резе, така че Пеле можеше по всяко време да вади Йока оттам и да го гушка. В другия край на клетката Йока имаше своя собствена къщичка, една кутия с кръгла дупка на дъното.

— Може да спиш вътре, когато вали или е студено — обясни му Пеле.

Когато Тьорвен дойде, той седеше и гушкаше любимеца си. Нахраниха го заедно, като междувременно Пеле й обясни за изкуството да гледаш зайци, защото на нея предстоеше да се грижи за Йока, когато Пеле се върне в града.

— Никога няма да ти простя, ако не го храниш правилно — закани се Пеле. — И да внимаваш да не ти избяга.

Изглежда самият Пеле трябваше да внимава повечко за това, защото тъкмо го каза и Йока скочи от ръцете му и се шмугна в люляковия храст. Пеле и Тьорвен се втурнаха след него, а след тях с лаене се втурна и Боцмана.

— Боцмане, да не си посмял да закачаш Йока! — разкрещя се Пеле. Това беше най-глупавото изказване, което Тьорвен някога бе чувала.

— Боцмана никога никого не закача, досега трябваше да си го разбрал. Той мисли, че само си играем.

Пеле се засрами, но точно в момента нямаше време да моли Боцмана за извинение. Сега по-важното беше да хване Йока.

Зад къщата на дърводелеца Мейлин, Йохан и Никлъс тупаха одеяла и когато видяха Йока, Йохан хвърли едно от тях върху него. Йока зашава под одеялото и то забушува като разгневено море. Но ето че Йока изскочи и с три жизнерадостни подскока изчезна зад ъгъла.

Стина им помогна да го хванат. Тя си седеше с гарвана Чарли, когато видя Йока да минава покрай нея. Докато Тьорвен и Пеле пристигнат задъхани, тя вече го държеше.

— Колко хубаво, че си го хванала — зарадва се Пеле. Седна на стълбите пред къщата на Стина с Йока в ръце и го погледна нежно, както майките гледат новородените.

— Страхотно е да си имаш собствено животно — каза той, а Тьорвен и Стина се съгласиха.

— Особено гарван — каза Стина и гордо добави: — Вече може да го казва!

— Какво може да казва? — не я разбра Тьорвен.

— Може да казва „Върви по дяволите!“, аз го научих — очевидно беше, че Пеле и Тьорвен не й повярваха и Стина се ядоса. — Ще видите вие! Сега сами ще го чуете! Чарли, кажи „Върви по дяволите!“.

Гарванът склони глава на една страна, но остана безмълвен. Стина го убеждава дълго време, след което той благосклонно гракна два пъти. Само някой с много развито въображение би си го превел като „Върви по дяволите!“, но Стина наистина имаше развито въображение.

— Чухте ли? — зарадва се тя.

Тьорвен и Пеле се захилиха, но Стина продължи:

— Знаете ли какво си мисля? Мисля, че Чарли е омагьосан принц, защото може да говори.

— Хайде де! — възрази Пеле. — Някога да си чувала някой принц да казва „Върви по дяволите“?

— Да, този тук — каза Стина и посочи Чарли.

В приказката, която току-що беше разказала на дядо си, имаше поне три омагьосани принца. Бяха се превърнали в диво прасе, кит и орел, защо тогава един гарван да не е принц?

— Защото само жабите са омагьосани принцове — заяви Тьорвен.

— Защото само за тях знаеш — прекъсна я Стина.

— Така е. Фреди ми чете. Беше за една принцеса, която целунала жабата и жабата се превърнала в принц… пуф!… ей тъй на̀!

— Ще опитам някой път — замисли се Стина.

— Какво ще го правиш този принц? — разсмя се Пеле.

— Може да се омъжи за Мейлин — предложи Стина.

Тьорвен реши, че предложението е много добро.

— Тогава тя вече няма да е абсолютно неомъжена.

Едва ли можеше да се измисли друга тема, която да подразни Пеле толкова много.

— По дяволите с тези ваши омагьосани принцове — изруга той. — Хайде, Йока, да си вървим.

— Май не иска Мейлин да се омъжва — каза Тьорвен и двете дълго гледаха след него. — Може би защото си няма майка.

— Защо е умряла майка му? — стана сериозна Стина и замислено сбръчка чело.

Не е лесно да се отговори на такъв въпрос. Тьорвен размишляваше. Не знаеше защо умират хората.

— Сещам се за един романс — продума тя накрая. — Нещо такова беше:

Светът е остров от скръб голяма,

тук си днес, утре те няма.

— Много е тъжно, нали? — каза Стина.

 

 

Пеле остави Йока в клетката му и си прекара една чудесна вечер самичък, изцяло отдаден на копаенето на канавки покрай пътя, за да се стичат пролетните дъждове. Харесваха му пролетните вади; толкова много можеш да видиш в тях — растения и насекоми от най-различни видове. Може би най-веселото на канавките е, че можеш да ги прескачаш и Пеле искаше да провери дали ще успее без засилване. Понякога не успяваше, така че когато се прибра вкъщи тази вечер, Пеле бе кален до ушите.

По това време Мелкер вече се беше пренесъл с мотора си в кухнята и го беше разглобил до последното винтче. Смяташе да го нагласи така, че повече никога да не казва само фът-фът и после да млъква, а за тази цел най-доброто е едно хубаво почистване. За нещастие, всички винтчета и гайки се губеха точно когато му трябваха и Мелкер всеки път се ядосваше.

— Да не ми ядете винтчетата? — попита той Йохан и Никлъс, които се навъртаха около масата и с любопитство го гледаха.

След няколко подобни забележки Йохан обидено каза:

— Хайде да си лягаме, Никлъс. Татко да си търси сам винтчетата. — Веднага щом се махнаха, Мелкер намери каквото търсеше.

— А, точно това мъниче търсех — каза той.

В същия момент в кухнята влезе Пеле, целият омазан с кал и много уморен.

Мейлин каза:

— А пък аз търсех точно това мъниче… но, Пеле, виж се на какво приличаш!

Така че тази вечер не само моторът на Мелкер беше за почистване в кухнята. Мейлин извади голямото корито, напълни го с вода и се започна истинско търкане.

— Не се притеснявай за ушите ми — измънка Пеле. — Измих ги още в събота.

Но Мейлин каза, че не иска да се изчервява заради мръсните уши на Пеле.

— Леля Марта може да дойде утре на кафе и ако види ушите ти…

— Мейлин, не може ли първо да видим дали наистина ще дойде — предложи Пеле.

— Как мислиш, дали всички момчета са толкова мръсни? — засмя се Мейлин и се обърна към Мелкер. — И ти ли си бил такъв като малък?

Мелкер беше заобиколен от винтчетата си и със задоволство си тананикаше.

— Хванах му цаката… Тьорвен ще има да взима… Мръсен? Аз? — после добави: — Не, спомням си, че бях много чисто момче.

— Да, естествено, че си бил много чисто момче, татко. — Пеле се загледа замечтано в баща си над ръба на ваната.

— Какво те кара да си толкова сигурен в това? — смая се Мелкер.

— Защото си бил много добър във всички отношения. Винаги си правил каквото ти кажат и оценките ти винаги са били добри. Никога не си лъгал и никога не си правил бели.

— Аз ли съм ти го казал? — разсмя се на висок глас Мелкер. — В такъв случай съм започнал да си измислям приказки на стари години.

Когато по-късно Пеле, добре увит в една хавлиена кърпа, седеше на коляното на Мейлин, той се сети за глупавото предложение на Стина за омагьосания принц, за когото Мейлин да се омъжи. Погледна я да види дали й е мъчно, че е „абсолютно неомъжена“, както се изрази Тьорвен.

Когато този път пристигнаха на остров Черноглава чайка, тук ги чакаха големи новини. Бьорн се сгодил за едно момиче от един съседен остров и Пеле притеснено попита Мейлин дали съжалява. Мейлин се засмя и каза:

— Не, това е най-доброто, което можеше да се случи, казах му го още на Коледа.

Но все пак не е много сигурно, че й харесва да бъде „абсолютно неомъжена“!

— Ето, моторът ми е напълно готов. Съвсем чистичък е — похвали се Мелкер, като завинти последното винтче и пропя: — Сега работи прекрасно. Ще ви покажа!

Той постави мотора във ваната на Пеле, за да се види дали работи перфектно, или не. Работеше. Работеше толкова перфектно, че плисна вода чак по стените. Мелкер, който се беше облегнал на ваната, пое първата вълна.

— О, господи! — възкликна Мелкер, бършейки лицето си, и добави: — Мейлин, ще подсуша вместо теб.

Мейлин каза, че дори се радва, че й е измил кухнята и че няма нищо против да я избърше.

— Само че нека първо Пеле да си легне. Студено ли ти е? — попита го тя, като видя, че трепери.

— Студено ми е като на ескимос — каза Пеле. Не можеше да се стопли дори като си легна. — Май прекалено много си ми проветрила завивките. Ужасно студено е! — укори я той.

— Няма ли да смениш малко темата? — сънено измърмори Никлъс.

Пеле лежеше неподвижно в леглото си, опитвайки да си постопли местенцето.

— Добре би било да си имам топло зайче в леглото — каза той.

— Зайче ли каза? Типично в твой стил — надигна глава Йохан, после потъна пак във възглавницата си и незабавно заспа.

Пеле беше буден. Толкова много се притесняваше за Йока, че не можеше да спи. Представяше си, че Йока също трепери от студ сам в клетката си. Самият той беше започнал да се стопля малко по малко и му се струваше нечестно зайчето да зъзне в студеното сандъче с малко слама на дъното.

Пеле въздъхна няколко пъти. Накрая не издържа. Стана от леглото и се спусна долу по стълбата, подпряна от външната страна на прозореца. Излезе в студената пролетна нощ и с тракащи зъби претича до клетката на зайчето. Никой не го видя да отива там, нито да се връща с Йока в ръце. Никой, освен може би лисицата, която бе излязла на малка нощна разходка из остров Черноглава чайка.

Йока изобщо не беше толкова благодарен, колкото Пеле очакваше. Диво се съпротивляваше, когато Пеле се опита да го набута в леглото си. Той реши, че това съвсем не е място за спане на зайци и направи дълъг скок.

Мейлин и Мелкер бяха долу в дневната, когато отгоре се чу неистов писък. Побързаха да се качат горе, където завариха Никлъс да трепери от ужас.

— Тук има призраци — каза той. — Отвратителен космат призрак току-що скочи върху мен.

— Това се казва да сънуваш кошмари — потупа го Мелкер за успокоение. — Няма от какво да се страхуваш.

— Да бе, кошмар — измърмори Никлъс, — скочи точно върху лицето ми.

Малкият „кошмар“, здраво стиснат в обятията на Пеле, лежеше под юргана и само чакаше удобен случай пак да си поиграе на призраци.

Когато всички в къщата заспаха, Пеле пак слезе по стълбата и върна Йока обратно в клетката му.

— Просто няма начин да останеш в леглото ми — оправда се той.

 

 

Скоро над остров Черноглава чайка се зазори нов ден — един ден, който никой няма да забрави. Това беше денят, в който Мойсей се появи на острова, а с него и цяла поредица от приключения. Мойсей е малко тюленче, което Уестерман откри около острова, хвана го с мрежа и го донесе вкъщи на остров Черноглава чайка, защото знаеше, че морските чайки нападат малките тюленчета.

— Уестерман е най-големият зловредник на острова — казваше Марта. От време на време, когато населението на острова се събираше в магазина, избухваха кавги и винаги Уестерман беше този, който ги започваше и подгряваше. Беше като шило в торба.

— Като вода, която се завихря около камъните — обичаше да казва жена му. — Но той просто не го осъзнава — опитваше се да го оправдае тя пред всеки, който си правеше труда да я слуша.

Беше рибар и ловец и мразеше всяка друга работа, въпреки че си имаше ферма, за която жена му самичка се грижеше. Работата беше тежка и тя понякога роптаеше. Освен това, Уестерман често имаше и финансови проблеми и винаги идваше в магазина на Ниссе да търси помощ. Но от известно време и Ниссе му отказваше. Не искаше да дава пари назаем на човек, който не си плаща дълговете.

Тази сутрин Тьорвен си стоеше на кейчето, когато Уестерман се появи на острова. Тя извика от радост, когато той сложи в краката й едно мяукащо малко тюленче, с черни, влажни очички. Беше най-сладкото същество на света.

— Олеле, колко е сладък — възкликна Тьорвен. — Може ли да го погаля?

— Разбира се — каза Уестерман и добави нещо съвсем невероятно, — мога да ти го дам, ако искаш.

— Какво каза? — опули се Тьорвен.

— Можеш да си го вземеш, стига, естествено, майка ти и баща ти да разрешат. Искам само да се отърва от него. Можеш да си го храниш, докато порасне достатъчно голям, че да се използва за нещо.

Дъхът на Тьорвен секна. Всъщност Уестерман не беше от хората, които са й особено симпатични, но точно в момента го обожаваше. Имаше сили само да казва „Ах!“ и се чудеше как може да се отблагодари за толкова прекрасно нещо.

— Ще ти ушия бродирани ръкавици за тенджери. Искаш ли?

Уестерман не разбираше, че Тьорвен му предлага най-големия подарък, който можеше да направи.

— Виж, не ми трябва точно това, но все пак можеш да задържиш тюленчето, защото просто не смея да се прибера при жена ми с него.

Уестерман си тръгна, а Тьорвен смаяна остана на кейчето.

— Боцмане, ще се побъркам! Имаме си тюленче! — възкликна тя.

Боцмана подуши тюленчето. Никога не бе виждал нещо подобно, но щом Тьорвен го иска, ще се сприятели с това странно малко същество, което му ръмжеше.

— Хайде, недей да го плашиш — каза Тьорвен и избута Боцмана настрана. После викна колкото глас имаше: — Елате насам, елате насам всички! Ще се побъркам! Имам си тюленче!

Пеле пристигна пръв и затрепери от вълнение като видя тюленчето. На Тьорвен са й подарили това фантастично малко вързопче на сиви петна, което квичеше, ръмжеше и пълзеше по кейчето с малките си плавници!

— Каква щастливка си само! — от сърце й завидя Пеле, а Тьорвен се съгласи с него.

— Да, невероятно. Винаги имам такъв късмет! — Но все още не беше убедила майка си и баща си колко е хубаво да си имаш тюленче.

Скоро всички се събраха на кейчето и се възхищаваха на животинчето.

— Скоро на остров Черноглава чайка ще можем да отворим зоопарк — пошегува се Мелкер. — Ще се опитам да намеря и няколко евтини хипопотама.

Обаче Марта заяви, че в никакъв случай няма да допусне тюленчето в къщата си. Ниссе също не беше сигурен, че го иска. Обясни на Тьорвен какъв голям проблем е изхранването му. То пие мляко колкото теле, а когато порасне, ще иска много риба.

— Може да взима от нашата риба — вметна Стина, — нали, дядо?

Тьорвен умолително гледаше родителите си.

— Но на мен ми го подариха — убеждаваше ги тя. — То е като да ти се роди бебе.

Теди и Фреди се съгласиха с нея.

— Когато ти се роди бебе, не можеш да му държиш сметка колко мляко ще изпива и колко ще ти е трудно да го изхраниш — допълни Теди.

Започнаха да умоляват Марта. Йохан, Никлъс и Пеле се включиха да помагат. Обещаха да му направят басейн, в който да си плува по дял ден. В скалата зад бараката за лодки има голяма цепнатина и ако се запълни с прясна морска вода, тюленчето ще получи най-хубавия басейн, който може да си представи.

— А през нощта може да спи в бараката за лодки — предложи Фреди. Няма да създава никакви грижи, обещаха децата.

От време на време тюленчето издаваше приглушени безпомощни звуци.

— Чуйте го, вика майка си — ликуващо каза Стина.

— А това съм аз — заяви Тьорвен и гушна тюленчето. Изглежда беше доволно, защото бутна муцунката си в лицето й, погъделичка я и тя се разсмя.

— Вече знам как ще се казва — съобщи Тьорвен. — Моисей! Защото Уестерман го е намерил точно както принцесата намерила Моисей в папурите^[1]. Нали, Фреди?

— Никога не съм си представял дъщерята на фараона като Уестерман, но Моисей е хубаво име — каза Мелкер.

Тъй като явно всички приемаха, че Моисей остава, накрая и Марта се съгласи.

— Добре, нека остане докато стане в състояние да се грижи сам за себе си — въздъхна тя и децата извикаха от радост.

— Знаете ли какво? — възкликна Стина. — Според мен Моисей е омагьосан принц, току-що излязъл от морето.

— Ти пък с твоите омагьосани принцове! — възмути се Пеле. — Принц Моисей, как ти звучи, а?

Тьорвен седна на кейчето, а Моисей легна в скута й. Тя го погали, а той подуши ръцете й. Така я погъделичка с мустаците си, че й стана толкова смешно, че накрая се хвана за корема от смях.

Боцмана стоеше и гледаше. Дълго време стоя кротко и наблюдаваше Тьорвен с обичайния си тъжен поглед. Изведнъж се обърна и си тръгна.

 

 

За Тьорвен пролетта беше изпълнена с грижи, защото трябваше да се грижи едновременно за Моисей и за Йока. Пеле пращаше от града писмо след писмо с наставления как да се грижи правилно за Йока. „Давай му много люцерна“, пишеше Пеле, а Тьорвен се оплакваше на Стина:

— Пеле пише да му давам много люцерна! Никога не съм виждала някой заек да яде толкова много.

Йока беше много спокойно животно, напълно доволно като му дадеш вода и люцерна. Той поне не плачеше като го оставиш сам. Не пълзеше навсякъде, не дърпаше покривките, не душеше по чиниите и не разкъсваше на парчета съботния вестник на татко. Моисей бе този, който правеше всичките тези бели. Моисей, който трябваше да си седи в басейна по цял ден и да спи в бараката за лодки. Но Моисей не желаеше да стои нито в басейна, нито в бараката за лодки. Той следваше Тьорвен където и да отиде. Та нали тя е майка му? Нали тя го храни с топло мляко през биберон? И тъй като беше така, той искаше да бъде с нея през цялото време. Квичеше и протестираше, когато Тьорвен го заключваше за през нощта в бараката за лодки. Веднъж, когато шумеше повече от друг път, Тьорвен го прибра в стаята си, мама беше излязла с госпожа Янсон, тъй че нямаше кой да й забрани.

Боцмана обикновено спеше на едно дюшече до леглото на Тьорвен. Това си беше неговото място още откакто беше малко кученце. Когато дойде Моисей и започна да пълзи напред-назад из стаята, Тьорвен каза:

— Боцмане, ще трябва да спиш с Теди и Фреди тази нощ.

На Боцмана му трябваше известно време да разбере какво има предвид. Не разбираше, докато не го хвана за нашийника и не го изведе от стаята. Тогава разбра.

— Само за тази вечер, Боцмане — обеща му Тьорвен.

Но когато Моисей разбра колко удобно се спи в стаята на Тьорвен, вече не се задоволяваше със старата барака за лодки. Когато на следващата вечер Тьорвен го заключи там, той започна да квичи толкова силно, че се чуваше из целия остров Черноглава чайка.

— Хората ще си помислят, че го измъчваме — каза Теди. — Нека по-добре да спи с Тьорвен.

Марта се колеба известно време, но накрая и тя се предаде. Трудно е да се устои на едно тюленче, което те гледа с такъв умен, чаровен поглед, сякаш разбира всичко.

Тази вечер Боцмана отиде и си легна в стаята на Теди и Фреди по свое желание и от този момент нататък продължи да спи там. Престана да ходи след Тьорвен, когато излиза. Може би се притесняваше да не стъпче Моисей. Напоследък прекарваше повечето време на стълбите пред магазина, с глава, сложена между предните си лапи и вдигаше поглед само когато някой влизаше.

— Милото ми малко кученце, колко си сънен напоследък! — казваше Тьорвен и го потупваше. Но после трябваше да отиде да накъса люцерна за Йока и да стопли мляко за Моисей. Трудно е да се грижиш за толкова животни, макар Стина да помагаше от време на време.

— Ти си имаш само едно животно — Чарли — казваше Тьорвен, — а аз имам да се грижа за двама, също и за Боцмана, разбира се.

Стина изобщо не смяташе, че е хубаво да се грижи само за Чарли. Него не можеш да го храниш с биберон, както Тьорвен храни Моисей. Голяма късметлийка е Тьорвен! Стина всеки ден й помагаше да събира люцерна за Йока и всеки ден се надяваше да получи наградата, за която копнееше. Да нахрани Моисей с биберона! Но Тьорвен беше непреклонна. Тя самата искаше да храни Моисей. Стина можеше само да седи и да гледа, въпреки че я сърбяха ръцете да издърпа шишето на Тьорвен, независимо дали това ще се хареса на Моисей, или не.

Но и на Стина й се усмихна щастието. Дядо й имаше няколко овчици, на които Уестерман беше разрешил да пасат в неговото поле. По това време на годината обикновено им се раждаха агънца и Стина ходеше с дядо си всеки ден да проверят дали не се е родило някое.

— Елате насам, овчици мои — викаше Сьодерман. — Елате насам, за да ви преброя и да видя дали не съм станал малко по-богат.

Една от овцете направи всичко по силите си да увеличи богатството му. Един ден в кошарата, която Сьодерман беше сковал за тях, тя роди цели три агънца.

— Тя няма да има достатъчно мляко да ги изхрани — въздъхна Сьодерман. — Едно от тях е обречено да страда.

Сьодерман беше прав. Няколко дена подред те със Стина наблюдаваха как най-малкото агънце става все по-слабичко, защото нямаше достатъчно сили да се бори с братчетата си за мляко.

— Ще трябва да опитаме с биберона — каза накрая Сьодерман.

Стина подскочи от учудване. Понякога невероятните неща стават, когато най-малко ги очакваш. Накара дядо си да отидат в магазина толкова бързо, че на Сьодерман му се стори прекалено. В края на краищата агънцето не е на смъртно легло. По поръчка на Стина купи биберон, който беше абсолютно същият като този, който Тьорвен имаше за Моисей. Стина щастливо се усмихна. Сега вече ще е равна с Тьорвен!

Тьорвен тъкмо хранеше Моисей, когато Стина пристигна с пълно шишенце в ръка.

— Кой ти е позволил да пипаш шишето? — ядоса се Тьорвен.

Моисей имаше резервно шише, което му се даваше, ако е изключително гладен. Тьорвен си помисли, че точно него Стина се е осмелила да донесе, без да й поиска разрешение.

— Моисей е сит. Няма нужда от повече храна — заяви Тьорвен.

— Кой го е грижа за Моисей — небрежно каза Стина. — Имам си други задължения.

— Какви например? — повдигна вежди Тьорвен.

— Имам да храня Тотти, например — важно отвърна Стина.

— Кой, по дяволите, е Тотти? — онемя от изненада Тьорвен.

Веднага щом разбра, хукна със Стина към пасището на Уестерман и с готовност помогна да се нахрани малкото агънце. При това благородно позволи на Стина да държи шишето.

Тотти скоро стана дресиран като Моисей и Стина по няколко пъти на ден му носеше мляко. Той я следваше също толкова предано, колкото Моисей следваше Тьорвен.

— Страшна гледка сте! — възкликна Ниссе Гранквист, когато излезе на стълбите пред магазина си и видя да идват Тьорвен и Стина с Моисей и Тотти след тях.

— Ами ти как си? — наведе се той и погали Боцмана. — Какво става, лежиш си тука тъжен, защото не те взимат да си играеш с тях, а?

Стина и Тьорвен седнаха на стъпалата и започнаха да хранят любимците си, междувременно обсъждайки кой от тях е по-сладък.

— Във всеки случай тюленчето си е тюленче — заключи Тьорвен и Стина не можа да го отрече.

— Но агънцето е много по-сладко — не се предаде тя и добави: — Мисля, че и Моисей, и Тотти са омагьосани принцове.

— Глупости, нали ти казах, че само жабите са омагьосани принцове! — възрази Тьорвен.

— Така си мислиш само ти — каза Стина и се замисли. Може наистина да е невъзможно едно обикновено агънце от полето на Уестерман да е омагьосан принц. Но Моисей, който е намерен в рибарска мрежа, е… това е точно като в приказките.

— Във всеки случай, мисля, че Моисей е синът на морския цар, който е проклет от някоя вещица.

— Не е вярно, той си е моето малко момче — проплака Тьорвен и гушна Моисей.

Боцмана вдигна глава и ги погледна. Може би, ако наистина може да разсъждава като човешко същество, щеше да си помисли и той като Пеле: „Вие пък с вашите омагьосани принцове!“.