Астрид Линдгрен
Островът на чайките (14)

Четиринадесета глава
В най-далечния край на морето

На следващата сутрин всички се събудиха с една-единствена мисъл в главите си: днес в четири часа, в Норталие, господин Карлберг ще отиде в офиса на Матсон, за да купи къщата!

Въпреки това се опитваха да се държат нормално и да се правят, че това е най-обикновен ден. Един обикновен ден, който започна със закуска в градината. Както винаги осите жужаха около бурканчето с мармалад. Горките оси. На Пеле му домъчня и за тях.

— Когато господин Карлберг събори къщата, ще събори и гнездото на осите.

— Да, това е единственият начин да се отървеш от тях — сухо каза Мелкер. — Направо събаряш цялата къща. Как досега не сме се сетили?

Последва дълга пауза, в средата на която пристигна Тьорвен.

— Чичо Мелкер, да не си оглушал? Още колко пъти трябва да ти викна, че те чакат на телефона?

Семейство Мелкерсон нямаха собствен телефон и използваха този в магазина. Мелкер остави чашата с кафето и се затича към телефона. Тьорвен хукна след него.

Но скоро се върна с много уплашен вид.

— Мейлин, мисля, че е по-добре да дойдеш. Мисля, че се случи още едно нещастие. Чичо Мелкер изглежда много разстроен.

Мейлин побягна, а след нея и другите.

Намериха горкия си баща застанал в средата на магазина, заобиколен от притеснените Ниссе, Марта, Теди и Фреди. Той видимо беше разстроен.

— Това не може да е вярно. Не, това не е възможно!

— Татко, какво има? — уплашено попита Мейлин. Знаеше, че в момента не би могла да понесе повече нещастия.

— Ами просто… — дълбоко пое въздух Мелкер и спря. После се взе в ръце. — Просто получих Държавната премия от двадесет и пет хиляди крони.

В магазина на Гранквистови дълго време цареше мълчание и всички се чувстваха като ударени с мокър парцал по главата. Тьорвен беше единствената, която не изгуби напълно разума си.

— Защо са ти го дали… това нещо, за което каза?

Мелкер я погледна и победоносно се усмихна.

— Ще ти кажа точно защо, млада ми Тьорвен. Защото в крайна сметка, май съм уцелил верния подход. Разбираш ли? Какво ще кажеш сега?

— Това ли казаха хората, които ти се обадиха?

— Да, нещо подобно.

— Тогава защо плачеш? — зачуди се Тьорвен.

И в този момент сякаш всички разбраха, че се е случило нещо хубаво.

— Татко, сега богати ли сме? — попита Пеле.

— Не точно богати — каза Мелкер, — но това означава…

Той замръзна и децата му притеснено го изгледаха. Дали няма да почне пак да плаче! Изведнъж той се развика:

— Разбирате ли какво значи това? Можем да си купим къщата на дърводелеца — ако не е късно вече!

Той си погледна часовника и в същия момент чуха как параходчето „Черноглава чайка“ дава сигнал, че потегля.

— Тичай, Мелкер, тичай — викна му Ниссе.

И Мелкер побягна, като в последния момент викна:

— Хайде, Йохан, Никлъс! Хайде! Чакай!

Последната дума се отнасяше за параходчето. Когато Мелкер пристигна на кейчето, вече бяха вдигнали мостика, но по лицето му бе изписана такава молба, че капитанът склони. Мостикът беше спуснат отново и Мелкер се качи.

Той викна отново, без да се обръща назад:

— Хайде, Йохан и Никлъс! Побързайте!

Когато параходчето беше вече на няколко метра от кейчето, Мелкер забеляза, че на него са се качили не само Йохан и Никлъс, но също Пеле и Тьорвен.

— Кой ви разреши да идвате? — строго попита Мелкер. — Това не е игра за малки деца.

— Но ние също искаме да дойдем — обясни Тьорвен. — От сто години не съм била в Норталие.

Мелкер разбра, че не може да направи нищо по въпроса. Не може да ги хвърли двамата в морето, пък и току-що бе награден с Държавната премия и повече му прилягаше да е величествен и мил. Освен това така бе останал без дъх след цялото тичане, че не можеше да издаде повече нито звук, какво остава за възраженията.

— Все още тичам доста бързо — каза той задъхвайки се. — Е, не както когато ходех в началното училище, разбира се. Тогава пробягвах сто метра за дванадесет и четири десети секунди.

Йохан и Никлъс се спогледаха и Йохан поклати глава.

— Странното нещо в твоя случай, татко, е, че колкото повече остаряваш, толкова по-бързо си тичал в училище.

Това, че Мелкер можеше да тича бързо, определено беше голямо предимство този ден, защото му се наложи доста да потича.

Когато човек живее на остров Черноглава чайка, отиването до Норталие му отнема много време. Първо се хваща параходчето, което ви закарва на кейчето на континента, и на това кейче около един час се чака автобус. С този автобус се стига до Норталие, като по пътя се спира на много други места. Автобусчето не бърза, то си спазва разписанието. Трябва да пристигне в Норталие в един часа и точно в един то е там.

А по това време вече ти е побеляла косата от чакане, мисли си Мелкер. Докато седеше в автобуса, той се нервираше все повече и повече и през цялото време си повтаряше:

— На нищо не се надявай. Няма да успееш да купиш къщата, така че на нищо не се надявай!

Но поне ще опита, разбира се, че ще опита! И така, следван от върволица дечица, той тръгна колкото може по-бързо към офиса на брокера.

Матсон го нямаше. Имаше само една бузеста и топчеста секретарка, която изглеждаше мила, но нищо не знаеше.

— Къде е господин Матсон? — попита Мелкер.

— Откъде да знам? — погледна го тя в очите.

— Добре, а кога ще се върне?

— Откъде да знам?

Очите й бяха големи и невинни, очевидно беше, че наистина нищо не знае. Изведнъж тя си извади огледалце от чантата и започна да си слага червило, което я съживи толкова много, че съвсем неочаквано стана много приказлива.

— Винаги хвърчи насам-натам. Мисля, че щеше да ходи на пазара. А може и да се е прибрал вкъщи. Понякога отива до грандхотела за едно питие.

Не можаха да разберат нищо повече от нея и излязоха със същата бърза крачка, с каквато влязоха.

Мелкер си погледна часовника, минаваше два часа. Къде ли е Матсон? Къде ли в този чаровен малък град могат да го намерят? Трябва на всяка цена да го намерят, при това бързо.

Мелкер толкова се вълнуваше, че чак трепереше и не му се искаше Тьорвен и Пеле да се мъкнат с него. Беше неудобно да се движат на такава голяма група из малките улички, затова реши да вземе мерки.

— Деца, искате ли сладолед във фунийка? — попита ги той.

Да, разбира се, искаха, затова Мелкер им купи от магазинчето и ги заведе в една зелена градинка, където имаше пейки.

— Сядате тук и си ядете сладоледа, докато не се върнем — инструктира ги той.

— А какво да правим, като си изядем сладоледа? — попита Тьорвен.

— Ще си стоите тук.

— Докога? — пак попита Тьорвен.

— Докато не започнете да обраствате с мъх — подразни се Мелкер и тръгна, следван от Йохан и Никлъс. Пеле и Тьорвен останаха да си ядат сладоледите.

Понякога в сънищата си човек гони ли, гони нещо, което знае, че трябва да хване, и ужасно бърза. Тогава въпросът е на живот и смърт. Тича и дебне, и започва все повече и повече да се притеснява, но така и не намира това, което търси. Всичко е напразно. Така стана с Мелкер и момчетата му, докато търсеха Матсон.

Той не беше на пазара. Да, наистина минал по едно време, каза една от продавачките там, но било отдавна.

— Ами домът му? Къде се намира?

— На другия край на града.

Там също го нямаше! Дали наистина не си пийва в грандхотела?

Не, сигурно е било лъжа. Там нямаше и следа от Матсон и Мелкер изведнъж разбра какъв глупак е бил през цялото време. Той се плесна по челото.

— Аз съм голям глупак — възкликна той. — Защо не си останахме в офиса на Матсон и не го изчакахме, вместо да търчим насам-натам и само да ни болят краката?

В този момент, точно в този момент, той направи ужасно откритие. Часовникът му е спрял. Внезапно той забеляза, че часовникът на грандхотела сочи четири часа и пет минути, а не три и половина, както показваше собственият му ръчен часовник. Това беше един покъртителен момент.

Предупредих те, Мелкер. Не бива да очакваш да стане нещо. Как може да очакваш, че ще успееш да купиш къщата, след като дори не внимаваш колко е часът? Твърде късно е, Мелкер! Точно в този момент господин Карлберг вече си седи с пура в уста в офиса на Матсон и се подхилква от задоволство.

Мелкер толкова живо си представи картината, че чак изстена. Йохан и Никлъс го съжаляваха, но в същото време бяха и бесни. Защо всичко трябва да върви с главата надолу, да е толкова невъзможно и нещастно? Йохан стисна зъби.

— Татко, може и той да закъснее. Нека вземем такси.

Взеха такси и пристигнаха в офиса на Матсон в четири и десет, но господин Карлберг не беше от хората, които закъсняват за срещи. Неговият часовник си беше верен. Всичко беше точно, както си го представи Мелкер. Той си седеше там с пура в устата и имаше напълно доволен вид.

Мелкер се ужаси.

— Спрете! — възкликна той. — Аз също искам да купя вилата!

— Опасявам се, че сте се сетили твърде късно — приятелски се усмихна Карлберг.

Мелкер отчаяно се обърна към Матсон.

— Но, господин Матсон, нима нямате сърце? Децата ми и аз обичаме къщата на дърводелеца. Не е възможно да сте толкова коравосърдечен!

Матсон не беше коравосърдечен, а само абсолютно безразличен и делови.

— Защо тогава не дойдохте по-рано? Тези работи е важно да се решават бързо. В такива моменти хората не се ослушват. Първият по време е първи по право. Вие закъсняхте, господин Мелкерсон.

Закъсняхте, господин Мелкерсон! Тези думи ще звучат в ушите ми, докато съм жив, си помисли Мелкер и в отчаянието си се обърна към господин Карлберг.

— В името на децата ми, не можете ли да се откажете?

Господин Карлберг се почувства обиден.

— Аз също имам дете, господин Мелкерсон — после се обърна към Матсон. — Хайде да намерим сега госпожа Сьоблом и да подпишем договора.

Госпожа Сьоблом! Съпругата на щастливия дърводелец! Ако наистина е такава, може би ще успее да я умилостиви с молбите си. Може би последната дума не е на Матсон. Трябва да опита да поговори с госпожа Сьоблом. Не че си мислеше, че ще има голяма полза, но не биваше да отхвърля и последната надежда. По-късно, когато и последната надежда изчезне, ще може да се замисли над тези думи: „Закъсняхте, господин Мелкерсон!“.

— Тогава ще отидем и ние да се видим с госпожа Сьоблом — прошепна той на синовете си.

* * *

„Докато не започнете да обраствате с мъх“ им беше казал Мелкер и те трябваше да седят на пейката дотогава. Тьорвен не можеше да се съгласи с това. Нито пък Пеле. Сладоледът във фунийка се изяжда толкова бързо, а мъхът расте толкова бавно. Вече бяха седели дълго време, бяха огладнели, а Пеле така се притесняваше, че не го свърташе на едно място. Но защо не се връща татко? Пеле беше напрегнат, пък го заболя и стомахът.

Тьорвен също беше потисната. В Норталие по принцип е весело. Идвала е тук няколко пъти с мама и татко и знаеше колко много интересни неща има в града. А те трябваше да седят тук, на тази пейка, и то гладни!

— Трябва ли да седим тук, докато не умрем от глад? — жално попита тя.

Тогава Пеле се сети за нещо, което го ободри. Имаше три крони в джоба на панталоните си.

— Мисля да отида и да купя още по един сладолед във фунийка — каза той.

Така и направи. Изтича до магазинчето, купи два сладоледа и сега му останаха само две крони в джоба. Но сладоледите свършват почти мигновено, а времето минаваше толкова бавно, и никой не се появяваше. Пеле се чувстваше като шило в торба.

— Мисля да купя още по един сладолед — каза той.

Така и направи. Изтича пак до магазинчето и в джоба му остана само една крона. Времето минаваше, никой не идваше, а сладоледите отдавна бяха изядени.

— Дали да не си купим още по един сладолед? — предложи Тьорвен.

— Не, не бива да харчим всичките си пари — поклати глава Пеле. — Трябва да ни останат за непредвидени разходи.

Толкова често бе чувал Мейлин да го казва на татко, но не знаеше какво точно означава „непредвидени разходи“. Всичко, което знаеше, бе, че не бива да харчиш всичките си пари.

Тьорвен въздъхна. Ставаше все по-неспокойна и по-неспокойна с всяка изминала минута, а Пеле се притесняваше все повече и повече. Какво ще стане, ако татко не успее да намери онзи ужасен Матсон? Кой знае, може всичко да се е променило! Може Матсон да е отишъл в дома си с господин Карлберг и веднага да е продал къщата на дърводелеца, вместо да ходи първо до пазара. А те трябваше само да си седят. Просто да чакат, при това с ужасна стомашна болка. Ах, колко мразеше само този господин Карлберг, а и господин Матсон също. Колко жалко, че госпожа Сьоблом е наела такъв човек да й гледа бизнеса. Защо не се оправя сама?

Госпожа Сьоблом… Но тя живее тук, в Норталие. Да, така е. И иска да продаде къщата на дърводелеца! Сигурно е луда! Би искал да я попита защо иска да я продава.

— Познаваш ли госпожа Сьоблом? — попита той Тьорвен.

— Естествено, че я познавам. Аз познавам всички.

— Знаеш ли къде живее?

— Да! — възкликна Тьорвен. — Тя живее в жълтата къща, която е близо до сладкарницата, до която има магазин за играчки. Те са врата до врата.

Пеле мълчеше и размишляваше. Стомахът го болеше все повече и повече. Накрая скочи на крака.

— Хайде, Тьорвен, да вървим да намерим госпожа Сьоблом. Искам да говоря с нея за едно нещо.

Тьорвен също подскочи, приятно изненадана.

— Но какво ще каже чичо Мелкер?

И Пеле това се чудеше, но не му се мислеше за това точно сега. Искаше да влезе във връзка с госпожа Сьоблом. Старите дами обикновено го харесват. Поне няма нищо лошо в това да я попита, въпреки че не знаеше точно какво ще я пита. Знаеше само, че не може повече да стои на едно място и нищо да не прави.

Тьорвен беше ходила на гости на госпожа Сьоблом няколко пъти с майка си и баща си. Въпреки това, сега не можеше да намери жълтата къща. Обаче намери един полицай и го попита:

— Къде се намира сладкарницата, която е врата до врата с магазина за играчки?

— Трябва ли да намерите всичко наведнъж? — засмя се полицаят, но после се замисли и изведнъж се сети за кое място говори тя.

Тръгнаха през малките тесни улички, през редици малки къщички и най-накрая стигнаха магазина за играчки, точно до сладкарницата. Тьорвен се огледа и посочи къщата.

— Ето там! Госпожа Сьоблом живее в онази жълта къща! — Това беше двуетажна къща с градинка отзад и входна врата към улицата.

— Позвъни — каза Пеле. Самият той не смееше.

Тьорвен натисна с пръст звънеца и не го отпусна дълго време. Започнаха да чакат. Чакаха много, много време, но никой не дойде да им отвори.

— Сигурно не си е вкъщи — предположи Пеле и не знаеше дали е разочарован, или не. Всъщност, може би това бе удобен случай да се измъкне, защото е трудно да говориш с непознати хора. Но все пак…

— Защо тогава си е пуснала радиото? — попита Тьорвен и залепи ухо на вратата. — Чувам как свири.

Тя позвъни още веднъж, а после започна да тропа по вратата. Но пак никой не дойде.

— Тя трябва да си е вкъщи. Хайде, ще погледнем от задната страна на къщата.

Обиколиха къщата. Имаше една стълба, подпряна на прозореца на втория етаж. Прозорецът беше отворен, а вътре радиото свиреше на пълна мощност. Сега вече се чуваше много ясно.

— Да се покатерим и да надникнем — предложи Тьорвен.

Пеле се уплаши. Той не можеше да прави такива неща, да се катери и да наднича по прозорците на хората, та това е лудост! Тьорвен обаче беше твърдо решена. Тя го бутна към стълбата и той треперейки започна да се катери. Съжали още по средата и искаше да се върне, но Тьорвен беше плътно зад него по стълбата и не му позволяваше да мине покрай нея.

— Бързо, бързо — каза тя и безапелационно го бутна нагоре.

Уплашен, той продължаваше да се катери. Какво, за бога, да каже, ако вътре има някой?

Вътре наистина имаше някой. Тя седеше на стола си, с гръб към него, и той се уплаши още повече. Той се закашля, първо тихичко, после по-силно. Жената на стола изпищя и се обърна. Пеле разбра, че това е госпожа Сьоблом. Беше точно такава, каквато си я представяше: много стара и сбръчкана, с побеляла коса, мили очи и смешно малко носле. Опули се, като че е видяла призрак.

— Не съм толкова опасен, колкото изглеждам — увери я Пеле с треперещ глас.

— О, така ли? — засмя се госпожа Сьоблом. — Наистина ли не си толкова опасен, колкото изглеждаш?

— Да — потвърди Тьорвен и показа главата си на перваза на прозореца. — Добро утро, лельо Сьоблом.

Леля Сьоблом плесна с ръце.

— Леле, да не съм аз, ако това не е Тьорвен!

— Да, разбира се, че съм аз — каза Тьорвен. — А това е Пеле. Той иска да купи къщата на дърводелеца. Нали може?

Госпожа Сьоблом весело се разсмя, което някак си много й прилягаше и каза:

— Обикновено не сключвам сделки с хора, които висят на прозореца ми. По-добре влезте!

Оказа се, че изобщо не е толкова трудно да се разговаря с госпожа Сьоблом, колкото Пеле си го представяше.

— Гладни ли сте? — беше първото, което ги попита, а това е добро начало! После ги заведе в кухнята на долния етаж и ги почерпи със сандвичи и мляко. Сандвичи с шунка, сандвичи със сирене и сандвичи с телешко месо. Цял пир беше. И докато траеше този пир, децата й разказаха за всичко. За Матсон, Карлберг и Лотте. За Уестерман, Йока, Тотти, Юм-юм, Боцмана и Моисей. За всичко, което ставаше на остров Черноглава чайка. Тьорвен говори много за Лотте Карлберг.

— Бунгало! — възмущаваше се тя. — Но, лельо Сьоблом, това е лудост!

Да, леля Сьоблом също смяташе, че това е абсурдно, най-малкото на остров Черноглава чайка. А що се отнася до събарянето на къщата — никога не бе чувала по-глупаво нещо!

* * *

Държавна премия, подпухнали крака и не знам си още какво, всичко в един и същи ден! Това е прекалено много за един ден, мислеше си Мелкер, но продължаваше да крачи решително, с Йохан и Никлъс след него. Грозният му костюм се движеше по улиците пред тях и така стигнаха пред жълтата къща, потънала в жасмин.

Когато Матсон натисна звънеца, Мелкер с пребледняло лице пристъпи напред. Никой не може да му забрани да се включи в разговора.

Господин Карлберг се ядоса:

— Хайде, хайде, господин Мелкерсон. Наистина вече трябва да се откажете. Какво, за бога, си мислите, че ще постигнете с идването си тук?

— Според мен и аз имам право да си говоря с госпожа Сьоблом, щом като искам, нали така? — горчиво отбеляза Мелкер.

Матсон студено го изгледа.

— Господин Мелкерсон, мисля вече ви обясних, че аз съм представителят на госпожа Сьоблом! Каква полза ще имате, като поговорите с нея?

Мелкер много добре си знаеше, че няма никакъв смисъл, но просто трябваше да направи последен опит, затова никой не можеше да го спре.

Вратата се отвори и на прага се показа госпожа Сьоблом.

— Това е господин Карлберг — започна Матсон, — който ще купи къщата ви.

Той не представи Мелкер, а госпожа Сьоблом кимна на Карлберг и го изгледа от главата до петите. Мелкер тихичко се изкашля. Ах, дано да го погледне поне за малко, тогава ще привлече вниманието й и тя ще разбере, че за него това е въпрос на живот и смърт.

Обаче госпожа Сьоблом изобщо не погледна към Мелкер. Тя гледаше към Карлберг, когато спокойно му отвърна:

— Къщата вече е продадена!

Ефектът беше като от хвърлила бомба. Матсон я гледаше стъписано:

— Продадена?!

— Продадена! — възмути се господин Карлберг. — Какво имате предвид?

Мелкер усети как пребледнява още повече, защото сега вече всяка надежда беше изгубена. Не го интересуваше кой е купил къщата на дърводелеца, защото за него и децата му тя беше изгубена завинаги. Знаеше си го през цялото време. Интересното е, че все пак много го заболя да го чуе направо.

Йохан и Никлъс се просълзиха. Това бяха безмълвни, горчиви сълзи, които те напразно се опитваха да сдържат. Напрежението свърши, а и бяха толкова уморени. Кой не би се разплакал?

— Какво искате да кажете, госпожо Сьоблом? — попита Матсон, когато способността му да говори се възвърна. — На кого е продадена?

— Влезте и ще видите — покани ги госпожа Сьоблом и широко отвори вратата.

— Влезте и вие — обърна се тя към Мелкер и синовете му.

Мелкер поклати глава. Не желаеше да вижда кой е купил къщата. По-добре да не знае кой е щастливецът.

Изведнъж отвътре се чу глас, който той много добре познаваше.

— Чичо Мелкер е намерил верния подход към живота, честна дума, лельо Сьоблом!

 

 

В следващия час в жълтата къща цареше истински хаос. Господин Карлберг беше много ядосан и крещеше, сърдеше се и се караше на господин Матсон, който беше почервенял целият.

— Нищо не разбирам, трябва да се оправите в цялата тази бъркотия, Матсон, а после ще трябва да действате както намерите за добре.

Горкият Матсон се беше свил в грозния си кариран костюм, изведнъж бе станал малък и нещастен.

— Нищо не може да се направи — продума той тихичко. — Упорита е като дърт козел.

Госпожа Сьоблом беше застанала с гръб към тях, но сега рязко се обърна.

— Да, такава е! Освен това има и остър слух!

— Но не и когато свири радиото — допълни Тьорвен.

Пеле получи много прегръдки от баща си, който го притискаше силно до сърцето си.

— Пеле, малкото ми момченце, какво си направил? Какво си измислил?

— Платих малко в аванс на леля Сьоблом — каза Пеле, — така че да сме сигурни. Тя ми даде квитанция за парите.

— Да, така е — потвърди госпожа Сьоблом. — Вижте! — и тя протегна една малка лъскава крона.

Господин Карлберг стана и си тръгна. Измъкна се през вратата без дори да погледне назад, а след него и господин Матсон.

— Така е по-добре — заяви Тьорвен и всички се съгласиха с нея.

— А татко казваше, че това не е игра за малки деца! Страхотен беше, Пеле! — Йохан погали Пеле по главата.

— Госпожо Сьоблом, има нещо, което искам да ви попитам, преди да си тръгнем — каза Мелкер, когато всички седнаха в кухнята и тя им направи още сандвичи. Това бяха най-вкусните сандвичи, които бяха опитвали някога. Може би така им се струваше, защото не бяха яли нищо още от закуска. Може би защото бяха част от едно необхватно щастие, в което дори сандвичите имат божествен вкус.

— Какво искате да ме попитате? — попита госпожа Сьоблом.

— Ами, къщата на дърводелеца, защо се казва така? — с любопитство я погледна Мелкер.

— Съпругът ми беше дърводелец. Не знаехте ли?

Да, естествено, че е бил дърводелец, помисли си Мелкер. Трябва да попитам още нещо, в което не съм сигурен, и каза на глас:

— Да, естествено, къщата на дърводелеца. И вие се нанесохте в нея през 1908 година, нали?

— 1907 — поправи го госпожа Сьоблом.

— Сигурна ли сте, че не е било през 1908? — учуди се Мелкер.

— Предполагам, няма да оспорвате факта, че знам коя година съм се омъжила! — засмя се госпожа Сьоблом.

Добре де, една година повече, една година по-малко, няма значение, помисли си Мелкер.

— Може ли да ви задам един последен въпрос? Какъв беше съпругът ви? Беше ли щастлива, весела душа?

— О, да, така беше — каза госпожа Сьоблом. — Беше най-веселият човек, когото съм познавала някога, въпреки че понякога си изпускаше нервите.

* * *

Мейлин написа в дневника си: „Понякога имам чувството, че животът си е избрал един ден и си е казал: «Днес ще ти дам всичко. Това ще е един от онези дни, които завинаги остават в паметта, докато другите се забравят». Днес денят беше точно такъв. Не за всички, разбира се. В момента има много хора, които плачат и ще си спомнят този ден с отвращение. Но за нас, Мелкерсонови от къщата на дърводелеца, този ден бе така изпълнен с радост, че не знам дали ще мога да го понеса“.

Мелкер също не знаеше дали ще го понесе. Той седна на една скала и натопи краката си в морето, за да облекчи болката. Ловеше риба. Пеле и Тьорвен бяха седнали от двете му страни и гледаха. Юм-юм дремеше в скута на Пеле, а Боцмана седеше притиснат до Тьорвен.

— Нямаш верен подход, чичо Мелкер — обади се Тьорвен. — Ако продължаваш така, няма да хванеш нито една рибка.

— Не искам рибки — сънено отвърна Мелкер.

— Тогава защо седиш тук с тази въдица? — учуди се Тьорвен, а Мелкер й изрецитира със същия сънен глас:

Слънцето се къпеше в морето

и той потъваше в сияйната наслада.

Да, това бе най-голямото му желание — да се наслаждава на всичко: на слънцето, оглеждащо се в неподвижната вода, на белите чайки, на сивите скали, на бараките за лодки, които толкова ясно се отразяваха във водата под тях. Искаше да се наслаждава на това, което му беше толкова мило. Искаше му се да протегне ръка и да погали всичко наоколо.

— Ще ми се да остана тук през нощта, да видя как изгрява слънцето, да се насладя на първите лъчи на зората…

— Мейлин няма да ти разреши — увери го Тьорвен.

„Искам и аз да видя зората“ — мислеше си Пеле.

Те вече притежаваха това място и то си беше абсолютно тяхно. Едно място, в най-далечния край на морето.