Астрид Линдгрен
Островът на чайките (10)

Десета глава
Наистина ли Мейлин не иска да се омъжва?

„Ябълковите дръвчета цъфнаха, пишеше в дневника си Мейлин, обгърнали са къщата на дърводелеца с розово очарование, по пътечката към кладенеца вали сняг от цветовете им. Нашите ябълкови дървета, нашата къща, нашият кладенец — страхотно звучи! Те изобщо не са наши, но ми харесва да си въобразявам, че са наши, а това е толкова лесно! Миналата година по това време дори не подозирах за съществуването на къщата на дърводелеца, а сега вече ми се струва, че това е истинският ни дом. О, весели дърводелецо, колко съм ти благодарна, че си построил тази къща, ако си я строил ти, благодаря ти и че си посадил ябълкови дървета около нея. Как мога да се отблагодаря за възможността да живея тук и за това, че отново е лято?“

— Какво става, татко — попита тя Мелкер. — И този път ли постъпи умно като миналия и подписа договор за цялата година?

— Още не — отвърна Мелкер. — Чакам онзи човек, Матсон. Трябва да дойде тук след един-два дена.

Докато чакаха Матсон да дойде, Мелкерсонови подготвяха къщата за лятото. Събраха сухите листа от градината, изтупаха килимите и проветриха завивките, изтъркаха пода, измиха прозорците и закачиха нови пердета. Никлъс боядиса с черна боя желязната порта, а Йохан боядиса кухненските столове в синьо. Мелкер скова библиотечка за разнообразното лятно четиво на семейството и закачи по стените картини, които донесе от града. Мейлин сложи на кухненското диванче нова покривка, а Пеле само се разхождаше и наслаждаваше на промените. Мебелите, които бяха твърде грозни за използване, бяха преместени в старата барака за лодки, където Пеле си подреди една стаичка. Това даде на бараката вид на поддържана, освен това Пеле реши, че ще стои там с Йока, когато вали.

— Имам чувството, че създаваме нещо — каза Мейлин, като видя колко летен вид има къщата. — А сега искам купища цветя.

Извади старите глинени вази на жената на щастливия дърводелец и сложи люляк в тях. После отиде до пасището на Янсонови и си набра колкото можеше да носи момини сълзи.

На връщане оттам срещна Стина и Тьорвен, които се разхождаха под брезите и весело си бърбореха. Млъкнаха, като видяха Мейлин да идва към тях, защото им се видя много хубава с момините сълзи в ръце.

— Приличаш на булка — каза Тьорвен.

Очичките на Стина светнаха, защото се сети за любимата си тема:

— Няма ли вече да си намериш годеник?

— Годеник ли? — избухна в смях Тьорвен. — Какво е това?

— Ами… то е… този, за когото се жениш — колебливо обясни Стина.

Мейлин обясни, че някой ден и тя би искала да има, но в момента се смята за прекалено млада за това.

Тьорвен се опули насреща, не вярвайки на ушите си.

— Твърде млада! Ти ли си твърде млада? Та ти си стара като земята!

— Е, освен това трябва да срещна някого, когото наистина да харесвам — засмя се Мейлин.

Стина и Тьорвен се съгласиха, че на остров Черноглава чайка не се намират много кандидати за женене.

— Но може би ще успееш да намериш някой омагьосан принц — ободри я Стина.

— Има ли такива? — попита Мейлин с интерес.

— Да, блатата са пълни с тях — каза Стина. — Всички жаби са омагьосани принцове, така казва Тьорвен.

— Трябва само да целунеш някоя и хоп, ето ти един принц! — кимна Тьорвен.

— Звучи много лесно — пошегува се Мейлин. — Ако това е единственото, което трябва да направя, ще се опитам да си намеря един жабок.

— Да, преди да е станало късно — пак кимна Тьорвен и продължи, — аз поне ще се омъжа, преди да е станало толкова късно.

— За някой омагьосан принц ли? — полюбопитства Мейлин.

— Не, аз ще се омъжа за водопроводчик — съобщи Тьорвен. — Татко казва, че правят много пари напоследък.

Стина заяви, че също иска да се омъжи за водопроводчик и побърза да добави:

— Защото искам да стана точно като Тьорвен.

— Е, значи ще има поне двама щастливи водопроводчици — каза Мейлин и тръгна да си върви, но добави: — Ако видите някой омагьосан принц, му кажете, че старите ми крака са ме отвели вкъщи.

Когато Мейлин си тръгна, Тьорвен хвана Стина за ръката и двете хукнаха между брезите.

Смятаха и те като Мейлин да си наберат момини сълзи, но преди да откъснат и едно цвете, се случи нещо прекрасно. Намериха омагьосан принц за Мейлин — един жабок! Представете си само! Седеше си покрай пътя и замислено ги гледаше.

— Хайде, трябва да намерим Мейлин и да я накараме да го целуне.

Но Мейлин беше изчезнала. Върнаха се чак до къщата на дърводелеца, носейки с тях жабата, но завариха там само чичо Мелкер. Той каза, че Мейлин е отишла до Сьодерман да купи малко херинга.

— Тогава ще я потърсим там — каза Стина, но и там не я намериха. Купила риба и си отишла.

— Да отидем тогава да я почакаме на кейчето — предложи Тьорвен. — Но ако не дойде скоро, ще се размине без принц, защото започнах да се уморявам от тази жаба.

Жабата изглежда беше не по-малко уморена от Тьорвен, отколкото Тьорвен от жабата. Когато Тьорвен внимателно разтвори шепи, за да може Стина да погледне, жабата направи дълъг скок на кейчето и щеше да падне от него, ако Стина не я беше хванала навреме.

До кейчето беше спряла непозната платноходка, но наоколо нямаше никого, нито на борда й, нито извън нея. Слънцето напичаше и на Тьорвен й стана досадно да седи и да чака. Определено не бе от търпеливите и беше свикнала да измисля начини да се измъква от разни отегчителни ситуации.

— Сещам се — възкликна тя, — можем ние да целунем жабата. Тогава тя ще се превърне на принц и ще го заведем при Мейлин, нататък той сам ще се справи.

Предложението се стори разумно на Стина. Естествено, не е приятно да целуваш жаби, но тя би направила всичко за Мейлин. На жабата очевидно не й хареса идеята да я целуват, защото започна да прави отчаяни опити да се освободи. Този път Тьорвен я държеше здраво и Стина си пое дълбоко въздух и затвори очи.

— Хайде! — изкомандва Тьорвен и Стина се реши. Тя целуна жабата, но упоритото животно отказа да се превърне на принц.

— Добре, тогава аз ще опитам — въздъхна Тьорвен. Вложи много старание в целувката си, но пак нямаше ефект.

— Глупавият принц не иска да идва — възмути се Тьорвен. — Махай се тогава!

Жабата, щастлива от неочакваната си свобода, направи толкова дълъг скок, че прескочи кейчето и падна право в платноходката. И хоп! Ето го и принцът, точно като в приказките. Излезе от капитанската кабина с малко кафяво паленце в ръце, пъргаво скочи на кейчето и отиде право при Тьорвен и Стина. Истински принц!

Стина и Тьорвен го гледаха с широко отворени очи. Вярно, че не беше облечен както подобава на един принц. Носеше обикновена риза, обикновено яке и обикновени сини панталони, но иначе си личеше, че е принц: сини очи, бели зъби и руса коса, приличаща на златен шлем. Да, наистина е много подходящ за Мейлин.

— Надявах се поне да носи корона на главата си — прошепна Стина.

Без да откъсва поглед от принца, Тьорвен продума с тих глас:

— Сигурно я носи само в събота. Олеле, колко ли ще е доволна Мейлин!

Чак тогава Тьорвен се сети за Пеле. Той никак няма да е доволен от тази работа. Направо ще побеснее като разбере, че са намерили принц за Мейлин. В този момент се появи Пеле, а след него и Мейлин.

Тьорвен прошепна на Стина:

— Започва да става интересно — и те отвориха очи още по-широко, защото не всеки ден човек може да види как Мейлин се среща с принц.

Очевидно беше, че принцът хареса Мейлин. Гледаше я, като че ли никога до сега не е виждал нещо подобно. Тьорвен и Стина си размениха доволни погледи. Имаха чувството, че Мейлин е толкова хубава и добра, а косата и роклята й се веят благодарение на тях. Изглежда принцът се реши да я заговори.

— Сега започва да я ухажва — прошепна Тьорвен.

Но принцът не беше толкова бърз в тези работи.

— Чух, че тук на остров Черноглава чайка имало смесен магазин — каза той на Мейлин. — Знаете ли къде е?

Да, Мейлин знаеше, пък и тя самата тъкмо отивала натам. Ако желае да дойде с нея, тя би могла да му покаже пътя.

— Ще може ли да наглеждам кученцето ви, докато ходите до магазина? — примоли се Пеле.

Омагьосаните принцове са досадни, но тези от тях, които притежават малки кученца като че по-лесно се понасят. Освен това Пеле не знаеше, че разговаря с омагьосан принц.

— Той си мисли, че това е обикновен човек — прошепна Тьорвен на Стина. — По-добре да не му казваме какво сме направили.

И все пак това си беше предателство. Тьорвен го погледна виновно, но той не й обърна внимание. В момента Пеле не забелязваше нищо, освен кафявото кутренце.

— Как се казва? — с интерес попита той.

— Казва се Юм-юм — каза принцът, — а аз се казвам Петер Малм. — Това вече се отнасяше за Мейлин.

— Петер, какво странно име за принц! — прошепна Тьорвен и хвана Стина за ръката. — Хайде да ги проследим и да видим какво ще стане.

— Добре, можеш да се грижиш за Юм-юм докато ме няма — любезно каза принцът и подаде кутрето на Пеле.

— Уверявам ви, че ще се справи чудесно — каза Мейлин преди Пеле да си е отворил устата.

Мейлин и принцът тръгнаха. Тьорвен и Стина ги последваха чак до магазина. Там за тяхна изненада чуха как принцът си купува половин кило хамбургски салам.

— Дали наистина принцовете ядат хамбургери? — стъписа се Стина.

— Не, сигурно го купува за прасенцата си, за да ги нахрани като се върне в двореца — отговори Тьорвен.

Гледаха да са колкото може по-близо до Мейлин, за да чуват всяка дума, която принцът й казва. Явно беше, че не му се иска да се разделя с нея.

Двамата с Мейлин дълго стояха пред магазина и си говореха. Той обясни, че е наел една виличка на Големия остров, а сега е взел на заем тази платноходка и е решил да си поплава малко с нея. Скоро пак щял да дойде на остров Черноглава чайка, защото магазинът наистина е много добър.

— Много добър магазин наистина! — иронизира го Тьорвен. — И още по-добра Мейлин, нали?

Най-сетне Мейлин се извини, че не може да стои повече и принцът се сбогува с нея. Той тръгна на заден ход, сякаш искаше да я погледа по-дълго. Сви хартиената си кесийка на фуния и извика през нея:

— Тръгвам си, но ще се върна като си изям салама, а аз ям много бързо. Гледай и тогава да си на кейчето, красива като летен ден.

— Чу ли това? — възхити се Тьорвен. — Ето, на това му казвам аз „думи на принц“!

 

 

— Пак си имаме жаба в кладенеца — похвали се Пеле на Мейлин, когато си лягаше. — Намерих я в платноходката на Петер и той ми каза да я махна, защото жабите не обичат да плават. — Пеле седна в леглото си и продължи да разказва: — Той обича животните, също като мен. Той е учен. Наблюдава животните през цялото време и научава всичко за тях. И аз искам да стана такъв като порасна.

Пеле, който винаги бе казвал, че няма намерение да става никакъв, изведнъж откри, че има хора, които се опитват да открият всичко за животните и това е тяхната професия. За него това беше като слънчев лъч в непрогледна тъмнина. Пеле беше вече на седем години и тайничко беше започнал да се притеснява за бъдещето си. Как ли ще се развие животът му, след като не иска да става никакъв? Сега вече знаеше какво иска да прави, а това беше голямо облекчение.

— Работата на Петер наистина е интересна — заяви Пеле. — Мейлин, познай какво прави той. Вързал е едно малко радио на някакви тюленчета, за да открие какво правят под водата, къде плуват и така нататък… — Изведнъж се хвърли на врата на Мейлин. — Ах, Мейлин, де да можех и аз да си имам едно кученце! Йока е много добричък, но през цялото време само си седи в клетката. Помисли си само, колко хубаво би било да си имам едно кутренце като Юм-юм, което да ме следва където и да отида!

— И аз бих искала да си имаш кученце — каза Мейлин. — Но засега ще трябва да се задоволиш с Йока.

— А също и с Боцмана, Тотти и Моисей — добави Пеле.

За Пеле Боцмана все още си беше най-доброто куче на света и когато този път пристигна на остров Черноглава чайка, верният пес го посрещна със силен лай. Той също знаеше кой е най-добрият Пеле на света, и напоследък го следваше навсякъде. Понякога с тях идваше и Моисей, а понякога и Тотти. Пеле се разхождаше навсякъде като някой дресьор на животни и като видеше това, Тьорвен ужасно ревнуваше и то не заради Моисей, а заради Боцмана. В такива случаи се хвърляше на врата на Боцмана, търкаляше се с него и му казваше:

— Боцмане, ти си моето малко сладко кученце, нали знаеш това? — А Боцмана я гледаше сякаш си мислеше: „Малко Бръмбарче, друго нещо не ми трябва!“. И веднага изоставяше Пеле и тръгваше след Тьорвен, но Моисей веднага се намесваше и заставаше между тях.

Моисей напоследък се беше много разглезил и дори Тьорвен понякога го смяташе за досаден. Една вечер тя направи глупостта да го качи на леглото си. Оттогава той вече не желаеше да спи в кутията си, а само в краката на Тьорвен. Нямаше никакъв смисъл да го изритва от леглото, защото той веднага се покатерваше пак. Тогава Тьорвен пак се опитваше да го избута долу.

— Така по цяла нощ се блъскаме един друг — оплакваше се Тьорвен, а майка й само клатеше глава:

— Изобщо не трябваше да пускаме в къщата това тюленче!

Тези дни Моисей често се къпеше в басейнчето си, а откакто Йохан и Никлъс, Теди и Фреди сковаха ограда около него, Тьорвен имаше възможност да го заключва вътре.

Въпреки всичко Моисей поглъщаше голяма част от времето, вниманието и любовта й, а когато тя си играеше с него, Боцмана се махаше и отиваше да легне на стълбите пред магазина. Особено когато Пеле не беше някъде наоколо и още повече когато Пеле седеше на кейчето и си играеше с Юм-юм.

Ако живееш на Големия остров, неизбежно често посещаваш остров Черноглава чайка, защото тук е най-близкият магазин. Ако имаш кафяво малко кутренце, трябва само да акостираш на кейчето на остров Черноглава чайка и Пеле Мелкерсон незабавно ще се появи, за да си играе с него. А когато Пеле Мелкерсон си играе с някое куче, отговаря на всички въпроси, без дори да забелязва, че го питаш.

— Къде е днес Мейлин? — можеш да попиташ например.

— На стълбите пред къщи е, чисти херинги — отговаря Пеле Мелкерсон.

Или:

— Отиде да поплува с Теди и Фреди.

Или:

— Мисля, че е в магазина.

Когато изкопчиш нужната информация, оставяш кутрето си на грижите на Пеле Мелкерсон и хукваш уж случайно да се срещнеш с Мейлин, като по този начин всеки път все повече я опознаваш. Всеки път все повече се влюбваш. Все повече се влюбваш ли? Та нима това е възможно? Не се ли случи това още в първия миг като я видя да идва към кейчето?

Една сряда през юни, една сряда, която никога няма да се забрави, Петер Малм намери Мейлин в магазина, но и не само нея. Там беше и тюленчето. Колкото и странно да звучи, едно малко тюленче си пълзеше по пода и си играеше с две малки момиченца. Значи Пеле Мелкерсон не е разправял врели-некипели, като каза, че има опитомено тюленчето на острова.

Магазинът беше пълен с хора и Моисей беше в стихията си. Налиташе на всички крака, обути в панталони, особено на тези на Тьорвен, а тя се защитаваше и се смееше. „Моисей, престани!“ или „Мама не разрешава, махай се!“.

— Твое ли е тюленчето? — с усмивка попита Петер.

— Да, разбира се — гордо отвърна Тьорвен.

— А ще се съгласиш ли да ми го продадеш, а?

— Никога — беше категорична Тьорвен. — Пък и за какво ти е тюленче на тебе?

— Не е за мен — поясни Петер, — а за института ми.

Инсти…? Какви странни думи използват принцовете.

— За зооложкия институт, където работя — заяви принцът, но на Тьорвен никак не й стана по-ясно.

— Работи! — възмути се тя по-късно пред Стина. — Какво ни лъже този. Принцовете не работят. Предполагам, че иска Мейлин да си мисли, че е обикновен човек.

— Обзалагам се, че е добро другарче. — Петер погали тюленчето.

Самият той започна да си играе с Моисей, докато не стана време да си тръгва. Това стана тъкмо когато Мейлин си напазарува.

— Ще ти помогна да си занесеш кошницата до къщата, дори да не ме поканиш да вляза на чай — пошегува се той.

— Е, хайде, ще те поканя на чай, нали съм си добра душа — отвърна Мейлин.

В този момент Уестерман се показа на вратата на магазина и викна на Петер:

— Господине, може ли да си кажем две думи?

Петер се обърна като чу грубия, малко дрезгав глас и видя кой го вика — немарлив на вид, груб мъжага.

— Какво искате? — учуди се Петер.

Уестерман го накара да се отдалечат от Мейлин, така че да не чуе какво ще му каже.

— Бях в магазина и ви чух да казвате, че сте готов да купите това тюленче — колкото можеше по-учтиво каза Уестерман. — Всъщност, тюленчето е мое, да ви кажа правичката. Намерих го на един остров. Колко може да му се вземе? — Той се склони над Петер и го загледа въпросително.

Петер се отдръпна. В момента изобщо не му се занимаваше с тюленчета. Единственото, което го интересуваше, бе да настигне Мейлин, затова раздразнено каза:

— Откъде да знам, около двеста крони, може би. Не определям аз цената. Освен това преди всичко трябва със сигурност да знам чие е тюленчето.

— Мое е — викна след него Уестерман.

Точно същото каза на Тьорвен и на Стина, когато излязоха от магазина, следвани от Моисей.

— Вижте какво, искам си обратно тюленчето — каза Уестерман.

— Твоето тюленче? Какво имаш предвид? — недоумяващо го погледна Тьорвен.

Уестерман малко се стъписа, но се наежи, за да покаже, че ни най-малко не се е впечатлил.

— Имам пред вид точно това, което казвам. Радвахте му се достатъчно дълго, тюленчето си е мое и аз смятам да го продам.

— Да продадеш Моисей! Да не си полудял? — развика се Тьорвен.

Но Уестерман беше категоричен. Нима не й беше казал, че може да задържи тюленчето докато не порасне достатъчно за нещо полезно?

— Върви по дяволите с твоите лъжи! — кресна Тьорвен. — Каза, че ми го подаряваш! Каза го!

Сигурно някъде дълбоко в алчната си душа Уестерман се бе засрамил, защото стана по-груб от всякога. Каза, че нямало нужда да иска разрешението на Тьорвен. Бил свободен да продава собственото си тюленче и точно това смятал да направи, така че нямало какво повече да говорят, защото спешно имал нужда от пари. Ако Тьорвен не се вразуми, щял да си поговори с баща й.

— И без това точно това смятам да направя — му заяви Тьорвен и се разплака от обида.

— Глупак! — викна Стина, когато Уестерман си тръгна и ритна въздуха след него с тънкото си краче.

— Чакай да видиш като поговоря с Ниссе — закани се Уестерман.

— Никога! — чак се задушаваше от гняв Тьорвен. — Никога няма да получиш Моисей!

— Хайде, Стина, трябва да намерим Пеле — и Тьорвен хукна да тича. Точно в момента не можеше да поговори с мама и татко, защото магазинът беше пълен с хора, но Пеле е човекът, към който човек винаги може да се обърне в случай на нужда. Тьорвен знаеше това. Той трябваше непременно да знае какво ужасно нещо може да се случи.

— Нищо няма да се оправи като поговориш с баща ти — поклати глава Пеле. — Никога не можеш да докажеш, че Уестерман е казал, че ти подарява Моисей завинаги, затова чичо Ниссе нищо няма да може да направи.

— Добре, тогава май ще трябва да попитаме леля Марта — съгласи се Стина.

Пеле отново поклати глава. Има само един начин, каза той, и това е да скрият Моисей някъде, където Уестерман не би го открил.

— Добре, и къде е това място? — попита Тьорвен.

— В Залива на мъртъвците — изведнъж се сети Пеле.

Тьорвен го погледна с възхищение.

— Знаеш ли какво, Пеле? Ти се сещаш за най-умни неща!

Пеле беше прав. Естествено, че беше прав. Мама и татко не бива да бъдат въвлечени в това. Ако по някое време Уестерман отиде при тях и си поиска Моисей, те съвсем честно ще му отговорят:

— Не знаем къде е, търси си го сам! — А на него ще му е трудно, олеле, колко трудно ще му е да го открие!

В старите времена, преди стотици години, селото на остров Черноглава чайка е било разположено покрай залива от западната страна на острова. Но веднъж, когато Швеция влязла във война с Русия, руснаците дошли и опожарили цялото село. След този случай жителите на остров Черноглава чайка построили новите си къщи от обратната страна на острова. Сега нищо не е останало от старото селище, освен няколко стари сиви бараки за лодки, обрамчващи малкото заливче. Някога рибарски лодки и траулери акостирали към тукашните кейчета, а на брега рибарите сушели мрежите си. Сега тук няма никакви кораби, освен един стар изоставен траулер, който е хвърлил последната си котва в този залив. Децата наричаха това място Залива на мъртъвците и той определено приличаше на такъв, толкова тих и безлюден. Над него винаги цареше странна неподвижност. Пеле обичаше да идва тук, когато му се искаше да се усамоти. Понякога седеше с часове, облегнат на някоя напечена от слънцето барака за лодки и наблюдаваше водните кончета, реещи се по бриза, или броеше кръговете, които се образуват във водата, когато някоя риба се движеше непосредствено под гладката повърхност.

За Пеле Залива на мъртъвците бе място, изпълнено със спокойствие и мечти, но за някои хора то бе ужасяващо, едва ли не населено с призраци. Лесно е да си представиш, че най-черните тайни са скрити в изоставените бараки, затова хората никога не ходят там. Никой не би потърсил Моисей тук. В някоя от бараките на Залива на мъртъвците той ще е в пълна безопасност.

Тьорвен имаше една малка количка, в която возеше Моисей, когато трябваше да го превозва на дълги разстояния. Сега ги чакаше много дълъг път. Сложиха го в количката заедно с всички херинги, които Стина успя да изкрънка от дядо си.

Тайната четворка, които ритаха топка зад къщата на дърводелеца, видяха как Тьорвен, Стина и Пеле тръгват и Теди викна:

— Къде отивате?

— Ще си направим малка разходка — отвърна Тьорвен. — Не, Боцмане, ти по-добре си остани вкъщи — добави тя, като видя, че кучето тръгва след тях. Разходка обикновено означава дълго скитане из полята и горите и е нещо, на което Боцмана никога не може да устои. Но този път Тьорвен му каза да остане. Кучето застана неподвижно и дълго време гледаше как се отдалечават. После се върна и легна на обичайното си място пред стълбите. Главата му се отпусна бавно върху лапите и той затвори очи, като че спи.

Към Залива на мъртъвците водеше един стар обрасъл път, минаващ покрай фермата на Уестерман. Тъй като не можеха да прекарат количката през полята, се наложи да минат покрай къщата заедно с Моисей. Беше опасно, но неизбежно.

— Ако ни види, това ще е краят — каза Тьорвен. — Ще ни отнеме Моисей. Моля те, Кора, млъкни! — последната забележка беше към кучето на Уестерман, което лаеше от вътрешната страна на оградата. Липсваше им само да дойде Уестерман да провери защо лае Кора.

— Да, това ще е краят — съгласи се Стина.

Уестерман не се появи. Само жена му простираше прането на простора пред къщата. За щастие тя беше с гръб към тях и нищо не видя.

Минаха и покрай поляната на Уестерман, където дядото на Стина пасеше овцете си и Стина извика на Тотти. Агънцето веднага дойде при тях, като си помисли, че ще го нахранят.

— Идвам само да ти кажа „здрасти“ и да видя дали всичко е наред — каза Стина.

През целия път към Залива на мъртъвците Моисей беше много доволен от возенето; явно смяташе, че това е разходка за развлечение. Когато изведнъж го вкараха в старата барака за лодки, той разбра, че това е долен трик и нямаше никакво намерение да се примири с него. Тюленчето издаде един от сърдитите си звуци, който звучеше доста злокобно в пустошта на Залива на мъртъвците.

— Моисей, вдигаш толкова шум, че целият остров ще те чуе — умолително каза Пеле.

И тримата наклякаха в тъмната барака за лодки около тюленчето и започнаха да го галят и да го убеждават, че всичко това е за негово добро.

— Само за известно време, разбираш ли? — каза Тьорвен. — По един или друг начин всичко ще се оправи и тогава ще можеш да си се прибереш вкъщи.

Как точно щеше да се оправи всичко, Тьорвен определено не знаеше, но с повечето неща в живота ставаше така. Без съмнение и този път нямаше да е изключение — поне така се надяваше.

И така, Моисей постепенно се успокои, особено като напълни тумбака с херинга.

— Никога не си живял в по-хубава барака за лодки — убеждаваше го Тьорвен. — Тук ще си много щастлив.

— Въпреки че тук наистина е ужасно — потрепери Стина. — Имам чувството, че има духове. — В бараката цареше странен мрак, който я плашеше; слънцето проникваше само през цепнатините в стените, чуваше се плисъка на вълните. — Излизам за малко — каза тя, отвори тежката врата, която жално изскърца и изчезна.

Това, което на Стина й се струваше толкова страшно, на Пеле му изглеждаше направо прекрасно. Обстановката будеше в него чувства, които вълнуваха цялото му същество.

— И аз бих живял тук — огледа той боклуците, които последният собственик е оставил в бараката си. Имаше дрипави рибарски мрежи, върбова кошница, разнебитен капан за лисици, лопати за сняг, канче за изгребване на вода от лодка, гребла, кошница за пране, тупалка за килими, ръждясала котва, старомодна шейна с дървени шини, а в най-далечния ъгъл беше забутано едно старо бебешко кошче с гравирано име и дата. „Малката Анна“ пишеше на кошчето. Годината не се четеше.

— Предполагам, че е минало доста време, откакто малката Анна е спала в това кошче.

— Къде ли е сега тази малка Анна, как мислиш? — попита Тьорвен.

Пеле се замисли. Дълго време стоя и се вглежда в старото кошче, размишлявайки за малката Анна.

— Предполагам, че вече е мъртва — почтително каза той.

— Не, не го казвай — тъжно е — каза Тьорвен и запя:

Светът е остров от скръб голяма

тук си днес, утре те няма,

остава само прах разпиляна.

Пеле рязко дръпна вратата и изхвърча навън. Веднага щом се сбогува с Моисей, Тьорвен го последва. Даде му честна дума, че всеки ден ще му носи херинги.

Навън Залива на мъртъвците мързеливо се излежаваше на следобедното слънце. Пеле си пое дълбоко въздух и изведнъж като че ли го обзе някаква лудост. Нададе писък и започна да тича. Търчеше из всички бараки, влизаше в тях и излизаше като умопомрачен. Скачаше по разпадащите се кейчета и по хлъзгавите талпи, докато Тьорвен не се уплаши. И все пак го следваше навсякъде. Претичваха по разклатените дъски и влизаха в тъмните бараки, където водата под тях беше абсолютно черна. Пеле подскачаше, обзет от някаква тиха лудост, нищо не казваше, затова мълчеше и Тьорвен. Беше уплашена, но го следваше без колебание.

След време седнаха на кейчето на слънце и внезапно Пеле се сети:

— Къде е Стина?

Изведнъж си дадоха сметка, че не са я виждали от много време. Започнаха да я викат, но нямаше никакъв отговор. Започнаха да крещят с все сила. Крясъците им ехтяха из целия Залив на мъртъвците, а после заглъхваха, оставяйки след себе си само ужасяваща тишина.

Пеле пребледня. Какво ли е станало със Стина? Ами ако е паднала в морето от някое кейче и се е удавила? „Малката Стина“ и „малката Анна“ — всеки може да умре и той го знаеше.

— Ох, защо ли не доведох Боцмана с мен? — със сълзи на очи продума Тьорвен.

Стояха на кейчето и трепереха от притеснение, когато изведнъж чуха гласа на Стина:

— Познайте къде съм!

Нямаше нужда да познават, защото сега много добре я видяха — горе в гарвановото гнездо на стария траулер. Зачудиха се как, по дяволите, се е качила там. Тьорвен се ядоса и сърдито избърса сълзите си.

— Малка глупачке! — изкрещя й тя. — Какво правиш горе?

— Опитвам се да сляза — жално проплака Стина.

— За това ли се покатери?

— Не, заради гледката — оправдаваше се тя.

— Е, наслаждавай й се сега — каза Тьорвен. Каква глупост, си помисли тя, да се качиш да гледаш гледки, вместо да се удавиш. Естествено, добре че не се е удавила, но защо трябваше да ги плаши толкова?

— Не чу ли като те викахме? — ядосваше се Тьорвен.

Стина се срамуваше от себе си. Много ясно, че ги чу като викаха, но беше толкова смешно да наблюдава как не могат да я открият. Стина си играеше на криеница, без обаче Тьорвен и Пеле да знаят за това. Сега смешното бе свършило.

— Не мога да сляза — викна тя.

— Тогава си стой където си! Когато носим херинга на Моисей, ще слагаме по една на някоя въдица и ще ти я подаваме — сърдито поклати глава Тьорвен.

— Не искам никаква херинга. Искам да сляза, но не мога — разплака се Стина.

Пеле я съжали и се зае с трудната задача. Не беше много трудно да се покатери до гарвановото гнездо, но като стигна там, разбра какво има пред вид Стина като казва: „Искам да сляза долу, но не мога“. Хвана я здраво през кръста, затвори очи и заслиза надолу, като си обеща никога повече да не се качва по-високо от масата за ядене вкъщи.

Веднага щом се озова на твърда земя, Стина стана жизнерадостна както винаги.

— От горе се открива чудесна гледка — съобщи тя на Тьорвен, но Тьорвен само я изгледа.

— Трябва да побързаме към къщи — каза Пеле, — почти шест часа е.

— Не е възможно — уплаши се Стина, — дядо каза да съм си вкъщи в четири часа, а мен още ме няма.

— Ти си си виновна — още й се сърдеше Тьорвен.

— Е, дядо може и да не забележи дали са два часа повече или два часа по-малко — с надежда каза Стина.

Грешеше. Сьодерман беше с овцете си, даваше на агънцата прясна вода и като видя Стина да приближава, се възмути:

— Какво, за бога, правиш цял ден?

— Нищо особено — каза Стина.

Сьодерман не беше от строгите дядовци и само поклати глава.

— Много време ти отнема да не правиш нищо особено.

Когато Тьорвен се прибра у дома, видя, че баща й е долу на кейчето и изтича при него.

— А, ето я и нашата Тьорвен най-накрая — зарадва се Ниссе. — Какво прави цял ден?

— Нищо особено — точно като Стина каза и Тьорвен.

Мейлин получи същия отговор от Пеле. Той влезе в кухнята, когато цялото семейство вече седеше на масата и вечеряше.

— Не, не правих нищо особено — каза Пеле и наистина смяташе така.

Когато човек е на седем години, живее опасно. В страната на детството, тази дива и тайна земя, човек може да ходи по ръба на голямо нещастие и пак да си мисли, че то е „нищо особено“.

Пеле направи физиономия, като видя какво имат за вечеря — риба и спанак.

— Не ми се яде — заяви той.

Йохан поклати заканително пръст.

— Недей да капризничиш! Тук всички помагаме. Днес татко сготви вечерята. Мейлин седя и си приказва с най-новия си шейх — каза той.

— Цели три часа — добави Никлъс.

— Хайде, хайде — спря ги Мелкер. — Да оставим Мейлин на мира.

— Просто се чудя за какво толкова може да си говорите три часа — не искаше да спре Никлъс.

— Естествено, че за времето — пошегува се Йохан.

— Той не е шейх и не си говорихме за времето, колкото и да ти е странно — усмихна се Мейлин и потупа Йохан по рамото. — Освен това смята, че съм хубава, разбираш ли?

— Естествено, че си хубава, мила ми Мейлин — каза Мелкер. — Всички момичета са сладки.

Мейлин поклати глава.

— Не, Петер не мисли така. Той мисли, че ако съвременните момичета знаеха кое е добро за тях, щяха да са много по-привлекателни.

— По-добре да им го каже — направи се на остроумен Никлъс. — Бъдете хубави, иначе ще ви разкарам!

— На момичетата ще им е ужасно весело като пораснеш с няколко годинки! — засмя се Мейлин. — Хайде сега яж, Пеле.

— Наистина ли ти сготви вечерята, татко? — Пеле любовно го погледна. — Колко си умен само!

— Да, съвсем сам я претоплих — с вид на добра домакиня каза Мелкер.

— Не можа ли да претоплиш нещо друго? — смръщи нос Пеле.

— Слушай какво ще ти кажа, момчето ми — започна Мелкер, — има едни неща, които се казват витамини, за които мисля, че си чувал: A, B, C и D, всъщност цялата азбука. Всички ние трябва да ги приемаме с храната си.

— Какви витамини има в спанака? — прояви любопитство Никлъс, който жадуваше за нова информация.

Мелкер не можа да си спомни.

Пеле погледна зелената каша в чинията си.

— Тук май има купища смрадливи витамини — промърмори той.

Йохан и Никлъс се засмяха, но Мейлин каза строго:

— Не, Пеле, в тази къща не държим такъв език.

Пеле нищо не отговори, но когато след вечеря излезе да види зайчето си с много люцерна в ръце, каза на Йока окуражително:

— Всичко е наред, тук няма много смрадливи витамини.

Извади Йока от клетката му и седна на стълбите. Седя с него доста време, после чу Мейлин да излиза и да казва на баща си нещо, което на Пеле хич не му хареса.

— Татко, аз излизам. Петер ме чака. Ще сложиш ли Пеле да спи?

Пеле бързо пъхна Йока в клетката му и се затича към Мейлин.

— Няма ли да си си вкъщи да ми кажеш „лека нощ“? — тревожно я попита той.

Мейлин се поколеба. Отпуската на Петер бе свършила, това бе последната им вечер, може повече никога да не се видят. Не би могла да си остане вкъщи дори и заради Пеле.

— Мога да ти кажа „лека нощ“ тук и сега — каза тя.

— Не, не можеш — разсърди се Пеле.

— Напротив, мога, ако се съсредоточа много. — Тя го целуна нежно, дари го с цяла поредица от малки бързи целувки тук, там, навсякъде по челото му, по ушите и по меката му кестенява коса.

— Лека нощ, лека нощ, лека нощ! Видя ли, че мога? — каза тя.

Пеле се засмя, но строго добави:

— И все пак не се прибирай много късно.

Петер седеше на кейчето и чакаше Мейлин. Неочаквано и той получи целувки, но не от Мейлин. Тьорвен и Стина бяха излезли на малка вечерна разходка с кукленската количка и Ловизабет. Свещена ярост обзе Тьорвен, като видя омагьосания принц. По негова вина Моисей сега лежеше самичък в тъмната барака за лодки в Залива на мъртъвците. Когато човек размагьосва принцове не е редно те после да ходят и да купуват малки тюленчета.

— Глупачка! — изкара си го тя на Стина. — Как можа да измислиш такава глупост като да целуваме жаби?

— Аз ли? — учуди се Стина. — Но нали ти го предложи!

— Не, не бях аз — държеше на своето Тьорвен.

Погледна сърдито принца, който бяха открили за Мейлин. Наистина изглеждаше добре с тъмносиньото си яке и лъскавата си коса, но колкото и да е красив, голямо нещастие е, че въобще съществува. Тьорвен се замисли. Имаше опит в измъкването от трудни ситуации.

— Какво ще стане ако…? — измънка тя. — Всъщност, не, няма да стане.

— Какво? — попита Стина.

— Какво ще стане, ако го целунем пак? Може пак да си стане жаба, човек никога не знае.

Петер си седеше на кейчето и не подозираше какво му се готви. Взираше се с надежда в къщата на дърводелеца. Защо се бави Мейлин? Това бе единственото, което го занимаваше в момента. Чак когато застанаха пред него, забеляза двете момиченца, които познаваше от магазина.

— Стой мирно и си затвори очите — изкомандва Тьорвен.

— Какво става? Каква е тази игра? — разсмя се Петер.

— Няма да ти кажем — студено каза Тьорвен. — Затвори си очите казах.

Принцът на Мейлин си затвори очите и те сърдито го целунаха — първо Тьорвен, после Стина. След това хукнаха, колкото може по-бързо. Не спряха, докато не се озоваха на безопасно разстояние.

— Май ще трябва да се примирим с него — въздъхна Тьорвен и се провикна на принца, който не желаеше да се превърне на жаба: — Върви по дяволите!

Момичетата определено не са толкова сладки, колкото би трябвало, помисли си Петер. Гледаше стъписано двете ужасни същества, които току-що го целунаха. Изведнъж видя, че идва Мейлин, красива като юнска вечер и бързо си затвори очите.

— Защо седиш със затворени очи? — попита Мейлин и лекичко го пощипна по носа.

Той си отвори очите и с въздишка каза:

— Само го изпробвах. Помислих си, че вероятно е някакъв обичай на остров Черноглава чайка момичетата да целуват мъжете, които си седят кротко със затворени очи.

— Да не си полудял? — каза Мейлин, но преди Петер да успее да й обясни, Тьорвен й викна:

— Мейлин, знаеш ли какво? Пази се от него, той всъщност е жаба!

 

 

Тази вечер Боцмана се върна на старото си място до Тьорвен. Когато цялото семейство дойде, както обикновено да пожелае лека нощ на тюленчето, Тьорвен им разказа защо Моисей го няма и какъв гадняр е Уестерман.

— Той е точно като онзи египетски фараон — каза Тьорвен. — Нали си спомнящ, Фреди, от който трябвало да се крият всички Моисеевци?

— Къде си скрила твоя Моисей? — любопитстваха Теди и Фреди.

— Това е тайна — отвърна Тьорвен. Така де, тайната Теди, тайната Фреди, в крайна сметка може и другите хора да имат тайни.

— Пазя всичко в строга тайна — добави Тьорвен. — Никога няма да разберете къде е Моисей, никога!

— Но тази работа с Уестерман така или иначе трябва да се оправи — замисли се баща й, после погали Боцмана по гърба. — Е, Боцмане, поне ти си щастлив сега.

Тьорвен скочи от леглото и погледна Боцмана дълбоко в очите.

— Моето малко сладко кученце — нежно продума тя. — Хайде сега двамата с теб да си лягаме.

Това бе голяма радост за Боцмана, може би по-голяма, отколкото би могъл да понесе. Спа неспокойно, а около дванадесет часа през нощта събуди Тьорвен да излизат навън. Все още сънена, тя му отвори вратата.

— Какво ти става, Боцмане? — промърмори тя, върна се в леглото и заспа още преди да е легнала в него.

Боцмана се скиташе в юнската нощ, която с бледата си светлина прави хората и животните неспокойни. Мейлин го видя като се прибираше вкъщи. Тя стоеше пред портата на къщата на дърводелеца и се сбогуваше с Петер. Понякога такива неща отнемат около два часа, пък и юнските нощи не са за спане. Както казва Петер — те са толкова кратки, а хората имат да си кажат толкова неща.

— Срещал съм много момичета — уверяваше я Петер. — Някои дори много ги харесвах. Но никога до сега не съм се влюбвал така. Имам чувството, че ще умра от любов. Това ми се случи само веднъж.

— Сигурно още си влюбен в нея? — предположи Мейлин.

— Да, още я обичам.

— Отдавна ли си влюбен в нея? — попита Мейлин и в гласа й се долавяше притеснение и разочарование.

— Чакай да видя — каза Петер и си погледна часовника. — Беше точно преди десет дена, дванадесет часа и двадесет минути. Ей така — хоп! — и се влюбих. Можеш да провериш в корабния дневник, ако не ми вярваш. Ще видиш: „Днес срещнах Мейлин“. Просто и ясно.

Мейлин се усмихна.

— Но щом като се е случило толкова бързо, сигурно няма да продължи дълго. Хоп… и свърши.

— Мейлин, аз съм постоянен, повярвай ми — сериозно я погледна Петер.

— Наистина ли? — каза Мейлин и точно в този момент чуха едно куче да лае и Мейлин промърмори: — Чудя се какво ли му става на Боцмана.

Независимо дали е юнска нощ, или не, човек не може вечно да седи пред една порта. Петер целуна Мейлин и тя бавно си тръгна. Той стоеше и я гледаше, тя се обърна.

— Мисля, че може да допишеш нещо в дневника — „Днес Мейлин срещна Петер“ — каза тя и изчезна в сянката на ябълковите дървета.

— Юнските вечери не са за спане — беше казал Петер, но има и някои други същества, които смятат така.

Накрая обаче всички се прибраха вкъщи. Боцмана се завърна точно когато Мейлин казваше последното си сбогом на Петер, лисицата от пасището на Янсон също се вмъкна в дупката си. Сьодерман, който никога не успяваше да заспи в такива светли вечери, току-що се върна от нощната си разходка с Тотти на ръце.

Има още едно същество, което беше излязло да се скита тази юнска нощ — Йока. Пеле беше забравил да заключи вратичката му и Йока също бе излязъл да се поразходи. Уви, той не се прибра вкъщи!