Едит Несбит
Децата от гарата (6)

Шеста глава
Спасителите

На следващия ден руският господин беше по-добре, а след още няколко дни вече можеше да излезе в градината. Изнесоха му един плетен стол и той седна в него, облечен в дрехите на бащата, които бяха прекалено големи за него. Но след като майката подгъна краищата на ръкавите и крачолите, дрехите му прилегнаха доста добре. Сега, когато не беше вече уморен и уплашен, лицето му изглеждаше приветливо и той се усмихваше на децата всеки път, когато ги видеше. Те много съжаляваха, че не знае английски.

Майката написа няколко писма на хора, за които мислеше, че може да научат къде из Англия биха могли да бъдат жената и децата на руския господин. Но това не бяха хората, които познаваше, преди да се пренесат в Трите комина, тя не пишеше на никого от тях. Обърна се към членове на Парламента, издатели на вестници и секретари на разни дружества.

И затова тя нямаше кой знае колко време да се занимава с писателската си работа. Само поправяше коректури, докато седеше на слънце с руснака и от време на време си приказваше с него.

На децата много им се искаше да покажат приятелското си отношение към този човек, който беше изпратен в затвор, а после на каторга в Сибир само заради написването на една книга. Те обаче можеха само да му се усмихват и точно това правеха. Но ако постоянно се усмихваш, усмивката ти става безжизнена и заприличва на изражението на хиена. И тогава тя вече не изглежда приятелска, а просто глупава. Затова те спряха дългите усмивки и започнаха да му носят цветя, докато мястото, където седеше, не се покри с малки вехнещи букетчета детелина, рози и камбанки.

И тогава на Филис й хрумна една идея. Тя кимна тайнствено на другите и ги поведе към задния двор. Там, в едно скришно местенце между помпата и бъчвата с вода, тя каза:

— Помните ли, когато Пъркс ми обеща първите ягоди от своята градина? — Пъркс, вие си спомняте, беше носачът. — Е, струва ми се, че вече трябва да са узрели. Хайде да проверим.

Майка им вече беше разказала на началника историята на руския затворник. Но дори прелестите на железниците се бяха оказали неспособни да откъснат децата от компанията на интересния чужденец. Затова те не бяха ходили до гарата вече цели три дни.

За свое голямо учудване бяха посрещнати много студено от Пъркс.

— Висша чест, без съмнение — каза той, когато те надникнаха през вратата на стаичката му. И продължи да чете вестника си.

Последва неловко мълчание.

— О, боже — възкликна Боби, — сигурна съм, че ни се сърдите.

— Кой, аз? Няма такова нещо! — каза Пъркс надуто. — Това хич не ме интересува.

— Какво искате да кажете с това хич не ви интересува? — попита притесненият Питър.

— Хич значи хич. Каквото и да става тук или дето и да било — каза Пъркс, — ако ще си имате тайни, имайте си ги, ваша си работа. Тъй смятам.

През последвалата пауза трите деца се спогледаха учудено.

— Нямаме никакви тайни от вас — каза Боби най-накрая.

— Може да имате, може и да нямате — рече Пъркс. — Туй не ме интересува. И ви желая на всичките много приятен следобед.

И той отново се зачете във вестника си.

— О, недейте така! — изплака Филис отчаяно. — Това е наистина ужасно! Каквото и да се е случило, кажете ни го.

— Ако сме ви обидили е било без да искаме.

Никакъв отговор. Вестникът бе отгърнат на нова страница и Пъркс зачете друга статия.

— Вижте какво — каза Питър внезапно, — така не е честно. Даже хората, които са извършили престъпление, не ги наказват, без да им кажат защо, ако, разбира се, не става дума за Русия.

— Не знам нищо за Русия.

— Не е вярно, знаете, защото мама слезе специално, за да ви разкаже на вас и господин Джилс всичко за нашия руснак.

— Вие какво си мислите? — възмути се Пъркс. — Как си го представяте той да ме покани в стаята си, да седна и да слушам какво разказва нейна милост?

— Искате да кажете, че нищо не сте чули?

— Подочух само оттук-оттам. Наистина, осмелих се да попитам началника, а той ме смъмри, все едно че съм някое плямпало. „Държавни дела, Пъркс“ — вика. Но аз наистина си мислех, че все някой от вас ще се отбие да ми разкаже. Достатъчно сте досетливи, когато ви потрябва нещо от стария Пъркс.

Филис цялата почервеня, спомняйки си за ягодите.

— Мислехме, че мама ви е разказала — прошепна тя.

Пъркс измърмори, че всичко е наред, но продължаваше да чете. Тогава Филис изведнъж дръпна вестника и обгърна врата му с ръце.

— О, нека бъдем пак приятели — каза тя. — Извинявай.

И Пъркс, който не беше злопаметен, се съгласи да остави вестника.

Всички излязоха на слънце, седнаха на меката трева и децата му разказаха историята на руския затворник.

— Е, това е… — каза Пъркс, но той не можа да намери точната дума.

— … пълен ужас — подсказа му Питър.

— Мисля, че господин Джилс можеше да ви каже — обади се Боби. — Постъпил е много лошо.

— Аз не му държа сметка за туй, госпожице — каза носачът, — щото му разбирам причините. Той е на руска страна в тази война. Аз съм за японците. Разбира се, той не иска да омаскари своята страна с история като тая тук. Туй е то човешката природа. Човек си защитава своите, все едно какво вършат. На това му се вика политика. И аз щях да правя същото, ако този дългокос приятел беше японец.

— Японците сигурно не правят такива жестоки неща — предположи Филис.

— Сигурно не правят — каза Пъркс предпазливо, — и все пак човек не може да бъде сигурен с чужденците. Аз лично смятам, че всичките са един дол дренки.

— Тогава вие защо сте на страната на японците? — попита Питър.

— Е, господине… нали разбираш, все трябва да си на тая или оная страна. Същото като с либералите и консерваторите. Цаката е да заемеш своята страна и да си държиш на нея, каквото и да става.

Прозвуча сигнал.

— Пристига влакът от 3:14 — каза Пъркс. — Изчакайте, докато си замине, а после ще ви водя у дома да видим дали има узрели ягоди.

— Ако са узрели — каза Филис, — няма да имате нищо против, ако ги дам на бедния руснак, нали?

Пъркс вдигна вежди.

— Значи за ягодите дойдохте, а? — каза той.

Филис отново се почувства неудобно. Ако кажеше „да“, щеше да бъде невъзпитано от нейна страна. Но тя знаеше, че ако каже „не“, след това щеше да бъде недоволна от себе. Така че призна:

— Да, така беше.

— Хубава работа! — каза носачът. — Кажи истината да посрамиш дявола…^[1]

После Пъркс прескочи линията на шест стъпки пред наближаващия влак.

Момичетата много мразеха този номер, но Питър го харесваше. Беше толкова опасен.

Руснакът така се зарадва на ягодите, че трите деца решиха да измислят някаква нова изненада за него. Но хубавите изненади струваха много пари, а безплатно можеха да му осигурят само… череши. Тази идея им дойде на следващата сутрин. Бяха видели отрупаните с цветове дървета през пролетта и сега, когато бе дошло времето на черешите, знаеха къде да ги търсят. Дърветата растяха над канарата, в която бе пробит тунелът. Там имаше всякакви дървета — брезички и букове, малки дъбчета и кестени и сред тях няколко големи череши.

Тунелът беше доста далеч от Трите комина, затова майка им позволи да вземат обяда си в една кошница. А на връщане щяха да я напълнят с череши. Тя им даде и сребърния си часовник, за да не закъснеят за чая. Водоустойчивият часовник на Питър не работеше, откакто той го пусна в бъчвата с вода.

Вървяха дълго към скалата на тунела. В дъното на клисурата блестяха железопътните линии.

— Ако не бяха релсите, щеше да прилича на място, където не е стъпвал човешки крак, нали? — каза Боби.

Сред камъните, пръснати в торфа, растяха треви и цветя, а семената, изпуснати от птиците в цепнатините на скалата, бяха пуснали корени и от тях бяха израснали храсти и дръвчета. Близо до тунела имаше стъпала, които водеха надолу към линията. Това бяха просто дъски, закрепени за земята, нещо като неподвижна стълба.

— По-лесно ще ни бъде да стигаме черешите от стъпалата — каза Питър. — Помните ли, оттам набрахме черешовите цветове за гроба на зайчето.

Децата бяха застанали в началото на стълбата, когато Боби се ослуша:

— Ш-шт. Спрете! Какво е това?

„Това“ беше някакъв много странен шум, тих, но достатъчно ясен, за да се чува въпреки шума на листата и жуженето на телеграфните жици. Това беше някакъв шумолящ, шепнещ звук. Заслушаха се, той стихна за миг, а после се появи отново. И този път ставаше все по-силен, по-тътнещ и зловещ.

— Вижте дървото там — извика Питър.

Дървото, което посочи, се движеше, но не както се люлеят дърветата от вятъра, а като живо се спускаше надолу по склона.

— Движи се! — извика Боби. — О, вижте! Другите също се движат.

— Омагьосани са — прошепна уплашената Филис. — Винаги съм си мислила, че тази железопътна линия е омагьосана.

Гората наистина изглеждаше донякъде като вълшебна. Защото всички дървета на около двадесет ярда на отсрещния склон сякаш бавно слизаха към линията. Едно голямо дърво се клатеше най-отзад, сякаш стар овчар подкарва стадо зелени овце.

— Какво става? Какво става? — изплака Филис. — Не ми харесва. Хайде да се връщаме у дома.

Боби и Питър се втренчиха в линията, затаили дъх. И Филис не посмя да си тръгне обратно самичка.

Дърветата продължаваха да се движат. Малко камъни и пръст се отрониха и посипаха върху релсите.

— Всичко се смъква надолу — каза Питър с пресъхнало гърло.

Голямата скала, която се намираше над склона с дърветата, бавно се наклони напред. Дърветата спряха и потрепериха. Скалата се наклони още повече, сякаш се поколеба за миг, а после скала, дървета, пръст и храсти с грохот се свлякоха от лицето на канарата и затрупаха линията. Вдигна се облак червеникав прах.

— Затрупа линията. — Питър беше потресен.

— Линията за града! — допълни Боби.

Питър не можеше да откъсне очи от свляклата се грамада. Изведнъж рязко се изправи.

— Влакът от 11:29 още не е минал. Трябва да съобщим на гарата, иначе ще стане страшна катастрофа.

— Да тичаме — каза Боби и хукна.

Но Питър извика:

— Стой! — и погледна часовника. Беше пребледнял и си личеше, че мисли напрегнато.

— Няма време — каза Питър. — Гарата е на две мили оттук, а сега минава единадесет.

— Не може ли — предложи Филис задъхано, — не може ли да се покатерим на някой от телеграфните стълбове и да направим нещо на жиците?

— Не знаем как — каза Питър.

— Правят го по време на война — упорстваше Филис. — Чувала съм за това.

— По време на война прерязват жиците, глупаче — обясни Питър, — а това не ни върши никаква работа. Няма с какво да ги прережем, дори и да се покатерим на стълба, пък не можем и да се покатерим. Ако имахме червен флаг, можехме да слезем на линията и да го размахаме.

— Но от влака няма да ни забележат, преди да е изскочил иззад завоя, а тогава машинистът ще види свлачището точно толкова добре, колкото и ние — каза Боби.

— Ако само имахме червен флаг — повтори Питър, — можехме да идем пред завоя и да махаме оттам.

— Не може ли да махаме с носните си кърпи — предложи Филис.

— Ще си помислят, че просто ги поздравяваме. Толкова често сме махали и преди. Както и да е, нека да слезем до линията.

Те слязоха по стъпалата. Боби беше пребледняла и трепереше. Лицето на Питър изглеждаше по-изострено от обикновено. Филис се беше зачервила и изпотила от вълнение.

— О, колко ми е горещо! — каза тя, — а си мислех, че денят ще е студен. По-добре да не бяхме си обличали… — Тя млъкна внезапно и после завърши с доста различен тон, — фустичките.

Боби се извърна от долния край на стълбата.

— О, да — извика тя, — те са червени! Браво, Филис.

Двете момичета свалиха фустите, които носеха под роклите си и забързаха покрай линията. Беше им трудно да вървят през нападалите камъни, скални отломки, пръст и полегнали, пречупени клони. Отминаха свлачището и се затичаха с всички сили. Питър водеше, но и момичетата не изоставаха. Те стигнаха до завоя, зад който линията се простираше на половин миля права като стрела, без чупка или завой.

— Сега ще направим флагчета — каза Питър, хващайки едната фуста.

— Нали няма… — Филис се запъна, — нали няма да ги разкъсаш?

— Млъквай — сряза я Питър строго.

— Накъсай ги — съгласи се Боби. — Не разбираш ли, Фил, че ако не успеем да спрем влака, ще има истинска катастрофа, с много убити хора. О, Питър, никога няма да успееш през колана!

Тя взе червената фуста и я разкъса на инч под колана. После разкъса и другата по същия начин и продължи, докато се получиха шест парчета.

— Ето! — каза Питър. — Сега имаме шест флагчета — той погледна часовника отново, — и седем минути. Трябва да намерим дръжки.

Ножовете, които дават на малките момчета, по някаква необяснима причина рядко са от оня вид стомана, която за дълго остава остра. Затова трябваше да чупят клони с ръце. Окастриха листата и дръжките бяха готови.

— Трябва да пробием дупки във флагчетата и да промушим дръжките — нареди Питър.

Ножът беше достатъчно остър поне за да пробие плата. Забиха две от флагчетата в купчинки от струпани камъни между траверсите на линията. След това Филис и Роберта взеха по едно флагче и застанаха край релсите, готови да махат, когато се появи влакът.

Питър като мъж взе две. Вероятно той не беше изчислил точно броя на минутите, за които влакът от 11:29 щеше да стигне от гарата до мястото, където бяха застанали, или може би влакът беше закъснял. Във всеки случай, седемте минути отдавна изтекоха.

Филис стана нетърпелива.

— Предполагам, че часовникът е неточен и влакът вече е минал — каза тя.

Питър вече не заемаше героичната стойка, която беше избрал, за да размахва флагчетата. А на Боби започна да й прилошава от напрежение. Струваше й се, че стояха там от часове, държейки тези глупави червени фланелени флагчета, които никой никога нямаше да забележи. Влакът щеше да профучи покрай тях и да мине завоя и да се разбие в тази ужасна грамада. И всички щяха да бъдат убити. Ръцете й изстинаха и се разтрепериха така, че тя едва държеше флагчето. И тогава долетя далечен тътен и релсите зазвънтяха. Облак пара се зададе по правата линия.

— Стойте смело — изкрещя Питър, — и махайте като луди! Когато влакът стигне до онзи голям храст, отстъпете назад, но продължавайте да махате! Не стой на линията, Боби!

— Те не ни виждат! Няма да ни видят! Това не е добре! — извика Боби.

Двете малки флагчета на линията се полюшнаха, когато приближаващият от тяхната гара влак разтърси купчинките камъни, които ги крепяха. Едното от тях бавно се наклони и полегна върху линията. Боби скочи напред, вдигна го и го размаха. Ръцете й вече не трепереха.

— Пази се от линията, откачалка такава! — извика яростно Питър.

Влакът се движеше бързо, вече беше съвсем близо.

— Стой назад! — извика Питър внезапно и дръпна Филис за ръката.

Но Боби извика: „Не още, не още!“ — и размаха своите две флагчета право над линията. Лицето на локомотива изглеждаше черно и огромно. Гласът му беше висок и дрезгав.

— О, спри, спри, спри! — молеше се Боби.

Никой не я чу. Или поне Питър и Филис не успяха, защото налитащата вихрушка на влака заглуши всичко. Но после локомотивът рязко намали, чу се стърженето на спрелите колела, влакът намали още и спря на по-малко от двадесет ярда от мястото, където бяха забили флагчетата. Боби не можеше да спре да размахва флагчетата си. Машинистът и огнярят слязоха от локомотива и Питър и Филис отидоха да ги пресрещнат и да им разкажат за грамадата зад завоя, а Боби продължаваше да размахва флагчетата, но все по-вяло и забавено.

Когато Питър се обърна към нея, Боби лежеше през линията с протегнати напред ръце, все още стиснала дръжките на малките флагчета.

Машинистът я вдигна, занесе я до влака и я положи върху възглавничките на едно първокласно купе.

— Припаднала е — каза той, — горката малка мис. И нищо чудно. Само ще ида да хвърля поглед на тази ваша грамада и после ще ви закараме до гарата.

Беше ужасно да гледат как Боби лежи тъй бяла и тиха, с посинели устни.

— Предполагам, че така изглеждат хората, когато умрат — прошепна Филис.

— Не говори така! — сряза я Питър.

Те седнаха край Боби на сините възглавнички и влакът потегли обратно. Преди да стигне до тяхната гара, Боби въздъхна и отвори очи, после се захлупи по очи и заплака. Това много ободри останалите. Бяха я виждали да плаче и преди, но никога досега не я бяха виждали припаднала. Когато беше в безсъзнание, не знаеха какво да правят, но сега, когато само плачеше, можеха да я потупват по гърба и да й казват да спре точно така, както винаги бяха правили. И веднага щом спре да плаче, можеха и да й се посмеят, че е била такава страхливка, та чак е припаднала.

Когато пристигнаха на гарата, тримата разбраха, че са герои.

Пътниците от влака бяха разбрали кой ги бе спасил. Похвалите и благодарностите, които получиха за своите „своевременни действия“, за своя „здрав разум“, за своята „изобретателност“, бяха достатъчни, за да завъртят главата на всеки. Филис се забавляваше невероятно. Тя никога досега не беше се оказвала истинска героиня, и усещането беше прекрасно. Ушите на Питър страшно почервеняха. Но въпреки това и той се забавляваше. Само на Боби й се искаше всичките тези хора да ги нямаше. Искаше й се да избяга.

— Предполагам, че ще ви напишат благодарствено писмо от компанията — каза началникът на гарата.

Но Боби искаше час по-скоро да забрави преживения ужас. Тя дръпна якето на Питър.

— О, да се махаме, да се махаме! Искам да си ида вкъщи — каза тя.

И те си тръгнаха, а мистър Джилс, носачът Пъркс, кондукторите, машинистът, огнярят и пътниците ги изпратиха с овации.

— Чуйте — каза Филис. — Това е за нас!

— Какъв късмет, че се сетих да намерим нещо червено и да го размахаме — важно произнесе Питър.

— Какъв късмет, че си бяхме облекли червените фланелени фустички! — допълни Филис.

Боби нищо не каза. Тя си представяше страховитата грамада и нищо неподозиращия влак, връхлитащ право върху нея.

— Ние бяхме тези, които спасиха пътниците — продължаваше Питър.

— Всички щяха да загинат, ако не бяхме ние. — Явно на Филис похвалите бяха дошли в повече.

— Вече няма да можем да берем череши до тунела — бе едничкото, което каза Боби.