Едит Несбит
Децата от гарата (11)

Единадесета глава
Копоят с червената фланелка

Сега вече Боби знаеше тайната. Бе я научила от страница на стар вестник. И тя трябваше да слезе за чая и да се преструва, че не се е случило нищо. Но още щом влезе в стаята, всички забелязаха зачервените й очи и пребледнялото лице, мокро от сълзи.

— Миличкото ми — извика майката, — какво, за бога, се е случило?

— Боли ме главата — каза Боби. И наистина така си беше.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита майка й.

— Не — отвърна Боби и телеграфира на майка си с очи следното кратко съобщение: „Не пред другите!“.

Пиенето на чая не протече весело. Питър бе разстроен от очевидния факт, че се е случило нещо ужасно с Боби. Филис стисна ръката на сестра си под масата в знак на съчувствие, като при това си обърна чашата. Трябваше да се донесе парцал и да се избърше разлятото мляко — нещо, което малко помогна на Боби. Тя имаше чувството, че тази закуска никога няма да свърши. Най-после майката изнесе подноса с приборите и Боби я последва.

— Отиде да си признае — прошепна Филис на Питър. — Чудя се какво ли е направила.

— Сигурно е счупила нещо — предположи Питър, — но не трябва да се държи като глупачка заради това. Майка никога не ни се кара за такива неща. Чуй! Да, качват се по стълбите. Тя води мама горе, за да й покаже, че е счупила… каната за вода с щъркелите. Това е.

Боби отведе майка си в своята стая, заключи вратата и застина безмълвна.

През цялото време, докато пиеха чая, тя бе обмисляла какво да каже. Бе решила, че най-добре е да започне с кратко изречение като: „Зная всичко“ или „Всичко ми е известно“ или „Разкрих ужасната тайна“. Но сега, когато остана с майка си насаме, откри, че не може да каже нищо. Тя прегърна майка си и заплака отново. Все още не можеше да намери точните думи и повтаряше само: „Мамо! Мамо!“.

Майка й силно я притисна към себе си.

Внезапно Боби се изтръгна от нея и отиде до леглото си. Издърпа изпод дюшека вестника, който бе скрила там и го протегна, сочейки името на баща си с треперещо пръстче.

— О, Боби — извика майка й, която за миг разбра всичко. — Не вярвай на това! Нали не вярваш, че татко е извършил такова нещо?

— Не — изхлипа Боби. Тя бе спряла да плаче.

— Значи всичко е наред — каза майка й. — Това не е истина. Те го пратиха в затвора, но той не е направил нищо лошо. Баща ти е добър, благороден и достоен човек и е нашият татко. Ние трябва да се гордеем с него и да го чакаме.

Боби отново се вкопчи в майка си и пак бе в състояние да повтаря само една дума: „О, татко! О, татко!“.

— Защо не ми каза, мамо — попита тя най-после.

— Ще кажеш ли на другите?

— Не.

— Добре — отвърна майката, — значи разбираш защо не ти казах. Сега ние двете трябва да си даваме кураж.

— Да — съгласи се Боби. — Мамо, ще ти стане ли още по-мъчно, ако ми разкажеш всичко за това? Искам да знам.

И така, тя се гушна в майка си и чу „всичко за това“. Тя научи, че мъжете, които бяха поискали да се видят с баща й в онази паметна нощ, когато поправяха локомотивчето, всъщност били дошли да го арестуват. Бил набеден, че продава държавни тайни на руснаците, т.е. че е шпионин и предател. Тя чу за съдебния процес и за доказателствата — писмата, намерени в бюрото на баща й в службата — писма, които убедили съдебните заседатели, че баща им е виновен.

— О, как са могли да повярват на това, след като са го видели! — извика Боби. — И как може изобщо някой да направи такова нещо!

— Някой наистина го е направил — обясни майката, — и всички доказателства са били срещу татко. Онези писма…

— Да, как са попаднали писмата в неговото бюро?

— Някой ги е сложил там. И човекът, който го е направил, е истинският виновник.

— Той трябва да се е чувствал кошмарно през цялото време — каза замислено Боби.

— Не ми се вярва изобщо да е способен на някакви чувства — отговори майка й гневно, — иначе не би могъл да направи такова нещо.

— Може би просто се е разтревожил, че ще го разкрият и е пъхнал писмата в първото бюро, което му е попаднало. Защо не си казала на съдиите, че престъпникът е друг човек? Никой не би навредил на татко нарочно, нали?

— Не зная… не зная. Неговият подчинен, който зае мястото на татко, когато той… когато бедата се случи… той винаги е завиждал на баща ти, защото татко ти е толкова умен и всички го ценят. Баща ти никога не е имал вяра на този човек.

— Не можем ли да обясним всичко това на съдията?

— Никой няма да ни изслуша — въздъхна майката горчиво. — Мислиш ли, че не съм опитала всичко? Не, миличко, нищо не може да се направи. Остава ни само да бъдем смели и търпеливи и… да се молим.

— О, мамо — каза тихо Боби, — ти си най-смелата и най-прекрасната жена на света!

— Вече никога няма да говорим за това? — продължи майката. — Просто трябва да го изтърпим и да бъдем силни. И, миличка, опитай се да не мислиш за това. Опитай се да бъдеш весела и да ободряваш другите. За мене ще бъде много по-леко, ако бъдете поне малко щастливи и се радвате на живота. Измий си лицето и да излезем в градината.

Питър и Фил бяха много мили с Боби. Не я разпитваха какво е станало. Питър специално инструктира Филис да не задава излишни въпроси, иначе тя би задала поне стотина.

Седмица по-късно Боби успя да се измъкне от къщи сама. Тя отново бе написала писмо. И то отново бе адресирано до стария господин.

Скъпи приятелю,

Вие виждате какво е написано в този вестник. То не е истина. Татко никога не е бил руски шпионин. Мама казва, че някой е поставил документите в бюрото на татко. Неговият подчинен, който е заел мястото му след това, е завиждал на баща ми и той му е нямал доверие. Но никой не е изслушал това, което мама казва, но Вие сте толкова добър и умен. Вие намерихте веднага семейството на господин Шепанский. Не можете ли да откриете кой е извършил предателството, защото не е татко, честна дума. Той е истински англичанин и не е способен на предателство. Тогава ще пуснат татко от затвора. Това е кошмарно и майка толкова е отслабнала. Тя веднъж ни каза да се молим за всички затворници и пленници. Сега разбирам защо. О, наистина Ви моля да ни помогнете — само мама и аз знаем, а ние не можем да направим нищо. Питър и Фил не знаят. Ще се моля за Вас по два пъти всеки ден, докато съм жива, ако дори само опитате да откриете истината. Помислете си, ако това беше Вашият татко, как щяхте да се чувствате. О, наистина, наистина, наистина ми помогнете.

С обич

Оставам Ваша любяща малка приятелка

Роберта

П. П. Мама щеше да Ви прати много поздрави, ако знаеше, че Ви пиша — но няма смисъл да й казвам, в случай че не можете да направите нищо. Но аз знам, че можете.

От Боби с най-добри чувства

Тя бе изрязала статията за съдебния процес срещу баща й и я бе сложила в един плик с писмото.

На гарата предаде писмото на началника, за да го предаде на стария господин на следващата сутрин.

 

 

— Къде беше? — извика Питър, седнал заедно с Филис върху стобора на градината.

— На гарата, разбира се — отговори Боби. — Подай ръка, Пит.

Тя стъпи върху бравата на портата, а Питър й помогна да се изкачи.

— Какво е станало, за бога? — попита тя, когато се настани на стобора, защото Филис и Питър бяха много, много кални. Между двамата имаше буца мокра глина, а на коленете им — по една плоча. До Питър бяха подредени няколко странни овални предмета, които силно напомняха дебели наденички, кухи и запечатани от единия си край.

— Това са гнезда — обясни Питър, — лястовичи гнезда. Ще ги изпечем в пещта и ще ги окачим с връвчици под стряхата на пристройката.

— Да — намеси се Филис, — цяло лято ще събираме вълната, която се закача по трънаците и напролет ще застелем гнездата с тях. Колко доволни ще бъдат лястовичетата тогава!

— Често съм си мислил колко малко правят хората за безсловесните твари — каза Питър с добродетелно изражение. — Чудя се наистина как досега никой не се е сетил да прави гнезда за бедните лястовички.

— Ако всичко бе измислено — обясни Боби, — нямаше да е останало нищо за нас.

— Погледни гнездата, нали са много хубави? — Филис се пресегна през Питър, за да хване едно от тях.

— Внимавай, Фил — извика брат й. Но беше прекалено късно, нейните силни малки пръстчета вече бяха смачкали гнездото.

— Видя ли сега — разсърди се Питър.

— То си беше едно от моите — взе да се оправдава Филис, — така че няма какво да се караш, Пит. Ето, нали изписахме инициалите си върху гнездата. Така лястовичките ще знаят кого да обичат и помнят с добро.

— Лястовиците не могат да четат, глупаче — подразни я Питър.

— Откъде знаеш? — попита Филис.

— Всеки знае това.

— А защо тогава на коледните картички и на валентинките^[1] винаги ги рисуват с писма на шийките? Как знаят къде да отлетят с писмото, ако не могат да прочетат адреса?

— Това е само на картинка. Ти да си виждала някога лястовичка с писмо на шийката?

— Е, не, но съм виждала гълъб, само че при тях писмата са вързани на крачетата…

— Знаете ли — прекъсна я Боби, — че утре организират гоненица?

— Кои ще участват? — попита Питър.

— Учениците от прогимназията. Пъркс мисли, че заекът първо ще бяга по траверсите. Ние можем да следим състезанието като вървим по височината над железопътната линия.

Гоненицата се оказа много по-увлекателна тема за разговор от читателските възможности на лястовичките.

На следващата сутрин майка им позволи да си вземат обяда и да прекарат на открито целия ден, за да гледат гоненицата.

— Ще видим и докъде е стигнало разчистването на свлачището — каза Питър.

Скалните отломки и тоновете пръст бяха прекъснали линията и бе нужно много време, за да бъде възстановена. Децата често ходеха да наблюдават работниците, които използваха такива интересни предмети като лопати, мотики, каменарски чукове и бутаха ръчни колички по пътечки от талпи. Вечер работниците запалваха огън в железни гърнета с кръгли дупки и ги окачаха край работната зона за през нощта. Децата, разбира се, никога не излизаха нощем. Но веднъж, по здрач, Питър изпълзя на покрива през капандурата на спалнята и видя червените светлинки в далечината.

Децата приближиха свлачището и гледката на сновящите навсякъде работници напълно измести гоненицата от съзнанието им. Така че подскочиха от изненада, когато един задъхан глас извика зад тях: „Дръпнете се, моля“. Това бе заекът — едно кокалесто момче с дълги крайници и тъмен перчем, полепнал по мокрото му чело. Каишката на чантата с късчетата хартия бе преметната през рамото му. Децата се отдръпнаха назад. Заекът хукна по линията и работниците се подпряха на лопатите си да погледат. Момчето тичаше равномерно, стигна до отвора на тунела и изчезна в него.

— Това е в разрез с местните закони — каза майсторът.

— Какво ти влиза в работата? — отвърна най-възрастният работник. — Аз винаги съм казвал — живей си и остави и другите да си живеят. Нали и ти някога си бил млад, господин Бейтс?

— Аз трябва да докладвам за това нарушение — каза майсторът.

— Защо да разваляме веселбата?

— Забранено е минувачи да пресичат линията под какъвто и да било претекст — промърмори майсторът неуверено.

— Той не е минувач — каза един от работниците.

— Нито пък е пресичал линията, той вървеше по нея — добави друг.

— Нито пък е измислял какъвто и да било претекст — добави трети.

— А и вече не се вижда — каза старият работник. — А човек не трябва да мисли за нещо, което не вижда.

В този момент, следвайки пътя на заека по пръснатите бели късчета хартия, дойдоха и кучетата. Те бяха трийсетина момчета и всички слязоха по стръмните стъпала по един, по двама, по трима, по шестима и по седмина. Боби, Филис и Питър ги преброиха, докато минаваха. Първите от тях се поколебаха пред черния тунел, но листчетата водеха навътре и по един, по двама, по трима, по шестима и по седмина те изчезнаха в тъмната му паст. Последният, облечен в червена вълнена фланела, сякаш угасна в тъмнината като свещица, духната от вятъра.

— Те не знаят с какво се наемат — каза майсторът. — Не е толкова лесно да тичаш на тъмно. Тунелът има два или три завоя.

— Мислите ли, че ще им трябва много време, за да го минат? — попита Питър.

— Няма да се учудя, ако им трябва час, че и повече.

— Тогава нека се качим на върха, за да ги видим как излизат от другия край — предложи Литър. — Ще стигнем много преди да са излезли.

Предложението изглеждаше добро и децата тръгнаха.

Изкачиха се по стръмните стъпала, откъдето бяха брали цветове на дива череша за гроба на малкото диво зайче. Когато застанаха с лице към хълма, през който бе прокопан тунелът, разбраха, че изкачването няма да е леко.

— Сякаш сме в Алпите — каза Боби, останала без дъх.

— Или Андите — изпъшка Литър.

— Като в Хими… как им беше името? — обади се Филис. — С върха Евърластинг^[2]. Ох, нека поспрем за малко.

— Потърпи — изпухтя Питър, — скоро ще стигнем.

Филис се съгласи да потърпи и те продължиха напред. Някъде торфът беше гладък и наклонът лек, някъде имаше камъни, които трябваше да прескачат и скали, които да катерят като се улавяха за клоните на дърветата. И така се изкачваха напред и нагоре, докато накрая застанаха на самия връх на хълма, където така често бяха мечтали да бъдат.

— Стой! — извика Питър и легна в тревата. Върхът представляваше гладка плоскост, покрита с торф и осеяна с мъхести скали и малки дръвчета офика.

Момичетата също легнаха.

— Имаме много време — каза задъхано Литър. — Изкачихме се.

След като си починаха достатъчно, седнаха и се огледаха наоколо. Боби извика:

— Погледнете!

— Какво? — каза Филис.

— Панорамата.

— Мразя панорамите — каза Филис, — а ти, Питър?

— Хубава е — рече той. — Погледнете акведукта! Крачи през цялата долина като гигантска стоножка. В далечината се виждат градове. Върховете на църквите стърчат като писалки от мастилница.

— И на мен ми харесва — обади се Боби. — Заслужаваше си катеренето.

— Гоненицата си заслужава катеренето — напомни Филис. — Нали заради нея тръгнахме.

— Имаме много време — успокои я Питър.

И наистина беше така. Защото, когато стигнаха над свода на тунела — те се бяха отклонили с няколкостотин ярда от предвижданията си и се наложи да пълзят по лицето на хълма — все още нямаше и следа от заека и кучетата.

— Те, разбира се, отдавна са минали — каза Филис, когато се облегнаха на тухления парапет над тунела.

— Не ми се вярва — обади се Боби, — но даже и да е така, тук е толкова хубаво. Можем да наблюдаваме как влаковете излизат от тунела като дракони от леговищата си. Никога досега не сме виждали влак отгоре.

— Е, това ще ни остане — въздъхна Филис примирено.

Мястото наистина беше невероятно. Оттук сводът на тунела изглеждаше много по-висок, отколкото бяха предполагали. Имаха усещането, че са на мост, обрасъл с храсти, пълзящи растения, треви и диви цветя.

— Момчетата са минали отдавна, знаех си аз — повтаряше Филис на всеки две минути, така че не успя нито да се зарадва, нито да се разочарова, когато Питър, надвесен през парапета, внезапно извика:

— Идват!

Децата се надвесиха над напечената от слънцето тухлена стена навреме, за да видят как заекът бавно излиза от сянката на тунела.

— Ето на̀! — зарадва се Питър. — Какво ви казвах? А сега ще излязат и кучетата.

Много скоро изскочиха и те — по един, по двама, по трима, по шестима и по седмина. Те също вървяха бавно и изглеждаха много уморени. Двама или трима бяха изостанали много след другите.

— Е — каза Боби, — това беше всичко, а сега какво ще правим?

— Ще идем в гората ей там и ще си похапнем — предложи Филис. — Оттам ще можем да ги наблюдаваме на мили разстояние.

— Не още — обади се Питър, — това не са всички. Още не е излязъл онзи с червената фланела. Нека го изчакаме.

Измина доста време, но момчето с червената фланела не се появи.

— О, хайде да обядваме — каза Филис. — Толкова съм гладна, че ме заболя коремът. Може да не си видял онзи с червената фланела, когато е излизал с останалите…

Но Боби и Питър бяха единодушни, че не са го видели.

— Хайде да слезем при входа на тунела — предложи Питър. — Може да го видим как идва. Предполагам, че му е прилошало и е спрял да си почине. Ти стой тука и гледай, Боб. Ще слезеш и ти, когато ти дам знак. Може да не го видим от дърветата, докато се спускаме надолу.

Боби изчака, докато й дадоха знак. И тогава тя също се смъкна по хлъзгавата пътека сред корени, покрити с мъх, и се присъедини към другите. От момчето с червената фланела все още нямаше и следа.

— О, нека хапнем нещо — проплака Филис. — Ще умра, ако продължавате така, и тогава ще ви бъде много мъчно.

— Дай й сандвичите, за бога. С пълна уста няма да говори толкова — каза Питър, все пак не съвсем грубо. — А може би — добави той, като се обърна към Боби, — не е зле и ние да хапнем по един сандвич. Може да се наложи да използваме всичката си сила. Не повече от един обаче. Нямаме време.

Боби не отвърна нищо, защото устата й вече бе пълна. И тя, като Филис, бе страшно гладна.

— Аз мисля — каза твърдо Питър, — че момчето с червената фланела е претърпяло злополука. Точно така е станало. Дори може би сега, докато си говорим тук, лежи проснат с глава на релсите, една беззащитна жертва за всеки минаващ влак…

— О, не говори като в роман — прекъсна го Боби, като изгълта остатъка от сандвича си. — Трябва да влезем в тунела. Фил, върви плътно зад мен, а ако се зададе влак, се прилепи към стената.

— Дай ми още един сандвич — помоли Филис, — и ще го направя.

— Аз влизам пръв — не й обърна внимание Питър и влезе.

Вие, разбира се, сте влизали в тунел? Локомотивът изпищява и внезапно шумът на летящия влак се изменя и става много по-силен. Пътниците вдигат прозорците и ги завързват с ремъците. Във вагона става тъмно като нощ, ако не светят лампи, разбира се. После лека-полека в тъмнината се прокрадва облачна белота, а след това виждате синя светлина по стените на тунела. После звукът на летящия влак се променя още веднъж и вие отново сте навън, под хубавото открито небе и пътниците пак развързват ремъците на прозорците. Стъклата, замъглени до едно от жълтото дихание на тунела, се спускат и вие отново виждате гоненицата на телеграфните жици покрай линията и подравнените глогови храсти, засадени на всеки тридесет ярда.

Така, разбира се, се преминава тунел, когато сте във влак. Но всичко е напълно различно, когато минавате пеша и стъпвате несигурно по хлъзгавите камъни и чакъла край релсите. Лигави, мътни вадички вода се стичат по вътрешността на тунела и забелязвате, че тухлите не са червени или кафяви, каквито са на входа, а лугаво, лепкаво, гадно зелени. Когато проговорите, гласът ви кънти, а светлината на слънцето постепенно изчезва и скоро около вас става съвсем тъмно.

От отвора на тунела все още струеше слаба светлина, когато Филис дръпна Боби за полата. Бяха изминали доста голямо разстояние като крачеха по траверсите.

— Искам да се върна — каза тя. — Тук не ми харесва. След малко ще стане тъмно като в рог. Няма да продължа в тъмното. Не ме интересува какво ще кажете, няма.

— Я не откачай — каза Питър. — Имам парче свещ и кибрит, а… Какво е това?

„Това“ беше един тих, подобен на бръмчене звук. Релсите започнаха леко да трептят. Бръмчащият звук ставаше все по-силен и по-силен, колкото повече се вслушваха.

— Това е влак — каза Боби.

— От коя посока идва?

Боби не можеше да определи.

— Пуснете ме да се върна — викаше Филис, като се боричкаше, за да се изкопчи от ръката на Боби.

— Не се бой — успокояваше я Боби. — Не е толкова опасно. Дръпни се назад.

— Елате — извика Питър, който се движеше с няколко ярда напред. — Бързо! Шахта!

Ревът на приближаващия влак сега заглушаваше всичко. Но Питър извика с всичка сила и Боби го чу. Тя помъкна Филис към шахтата, Филис се препъваше от уплаха, но успяха да я довлекат вътре и тримата се сгушиха в тъмната влажна шахта, докато влакът ревеше все по-силно и по-силно. Струваше им се, че ще оглушеят. Вече виждаха светлина по стените, която ставаше по-ярка с всеки изминал миг.

— Това наистина е дракон — изплака Филис, но никой не я чу.

Земята се разтресе и една дълга ослепителна светкавица от осветените вагони ослепи очите им. Влакът префуча, като звънтеше, трещеше и ехтеше в сводестия покрив на тунела, обгърнат в гъст пушек и вълна от топъл въздух. Филис и Боби се вкопчиха една в друга. Даже Питър хвана Боби за ръката, „в случай че Боби се изплаши“, както обясняваше по-късно.

И тогава грохотът намаля, мярнаха се червените буферни фенери и с едно последно изсвистяване влакът излезе от тунела. Под влажния, сълзящ свод отново се възцари тишина.

— О! — въздъхнаха децата.

Питър се опитваше да запали късчето свещ с трепереща ръка.

— Да тръгваме — каза той, но трябваше да се изкашля, преди да заговори с естествения си глас.

— О — каза разтрепераната Филис, — ами ако този с червената фланела е бил на релсите!

— Трябва да проверим — каза Питър.

— Не може ли да се върнем и да извикаме някой от гарата? — попита Филис.

— На теб добре ли щеше да ти бъде да чакаш сама тук? — попита Боби строго и, разбира се, това реши въпроса.

И така, тримата навлязоха още по-навътре в сгъстяващата се тъмнина на тунела. Питър водеше колоната като държеше свещта високо, за да осветява пътя. Восъкът капеше по пръстите му и полепваше по ръкава.

Не бяха изминали повече от сто и петдесет ярда от шахтата, когато Питър рязко спря, а после се втурна напред. Момичетата също се разбързаха, Филис зърна нещо червено до стената и стисна здраво очи. На завоя, до линията, която идваше откъм града, седеше момчето с червената фланела. Бе облегнало гръб на стената, ръцете му висяха отпуснато, а очите му бяха затворени.

— Това червеното кръв ли беше? — питаше Филис като стискаше още по-здраво клепачи. — Убит ли е?

— Глупости! — отвърна Питър. — Забрави ли, че фланелата му е червена. Само е изгубил съзнание. Какво, за бога, да правим сега?

— Можем ли да го преместим? — попита Боби.

— Не зная, много е едър.

— Ами ако наплискаме челото му с вода — предложи Филис. — Да, знам, че няма вода, но и млякото е мокро. Имаме цяла бутилка.

— Добре — съгласи се Питър. — Доколкото знам, в подобни случаи им разтриват ръцете и повтарят: „Свести се! Кажи нещо!“.

И така, Питър започна да разтрива ръцете на момчето с червената фланела. Боби мокреше челото му с топлото мляко, а Филис повтаряше умолително:

— Свести се! Кажи нещо! Свести се де!