Едит Несбит
Децата от гарата (1)

Първа глава
Как започна всичко

Някога те не бяха деца от гарата. Сигурно и през ум не беше им минавало, че влаковете по железопътните линии могат да бъдат нещо повече от средство за пътуване. Те си бяха най-обикновени деца от предградията и живееха с баща си и майка си в най-обикновена къщичка с червена тухлена фасада и цветно стъкло на входната врата. В нея имаше настлан с плочки коридор, който наричаха вестибюл, баня с топла и студена вода, електрически звънец, френски прозорци, порядъчен слой бяла боя по стените и „всички модерни удобства“, както се изразяват жилищните агенти.

Те бяха три деца. Роберта беше най-голямата. Разбира се, майките обичат всичките си деца еднакво, но ако тяхната майка все пак би могла да има любимец, това щеше да бъде Роберта. Следващият по възраст бе Питър, който мечтаеше да стане машинист, когато порасне, а най-малката се казваше Филис — тя винаги имаше добри намерения.

Майка им не губеше времето си в скучни посещения на скучни дами, нито пък, скучаейки, в очакване скучните дами да я посетят. Тя почти винаги бе край децата, готова да участва в игрите им, да им почете, да им помогне да си подготвят уроците. Освен това, докато бяха на училище, съчиняваше за тях разказчета, които им четеше след чая. А за рождените им дни и при други тържествени поводи, като например кръщаването на новите котенца, преобзавеждане на къщичката за кукли или пък, когато боледуваха от заушка — за такива случаи тя винаги съчиняваше по някое весело стихче.

Тези трима късметлии имаха всичко, което можеха да си пожелаят: хубави дрешки, топъл дом, прекрасна детска стая с купища играчки и рисувани тапети на стените. Имаха весела и добра бавачка и куче на име Джеймс, което си беше тяхно собствено. Имаха и баща, който бе направо съвършен — никога не се сърдеше, винаги отсъждаше справедливо и по всяко време беше готов за игри.

Трябва да са били много щастливи — ще си помислите вие. Така си и беше. Но те не си даваха сметка за това, докато безгрижието в червената къщичка свърши изведнъж и започна един съвършено друг живот.

Ужасната промяна дойде твърде внезапно.

Питър имаше рожден ден — ставаше на десет години. Сред останалите подаръци беше и едно локомотивче, по-хубаво от което не сте и сънували. Другите подаръци наистина бяха прекрасни, но никой от тях не можеше да се сравнява с локомотивчето.

Неговата прелест обаче остана в целия си блясък точно три дни. Тогава, благодарение на неопитността на Питър, или на добрите намерения на Филис, която се оказа твърде напориста, или по някаква друга причина, локомотивчето внезапно се пръсна. Джеймс така се уплаши, че изскочи навън и не се върна цял ден. Пътниците от Ноевия ковчег — играчка, които бяха настанени в тендера^[1], се разхвърчаха на парчета. Слава богу, никой друг не пострада освен горкото локомотивче и чувствата на Питър. Останалите твърдяха, че той плакал за него — но, разбира се, десетгодишните момчета никога не плачат, колкото и ужасни трагедии да помрачават съдбата им. Той каза, че очите му били зачервени, защото бил настинал. И това излезе вярно, макар и Питър да не подозираше, че е така, когато го казваше. Наложи се да прекара целия следващ ден в леглото. Майка му вече се разтревожи, че е прихванал морбили, когато той внезапно седна в кревата.

— Мразя кашата… мразя ечемичената отвара… мразя хляба и млякото. Искам да стана и да ям нещо истинско.

— Какво ти се яде? — попита майка му.

— Пай с пилешко — каза Питър въодушевено, — огромен пай с пилешко. Един страшно голям пай.

И майката помоли готвача да направи голям пай с пилешко. Паят бе омесен. И щом бе омесен, бе изпечен. И щом бе изпечен, Питър си хапна от него. От това настинката му попремина. Майката съчини едно стихотворение, за да го разтуши, докато приготвяха пая. То започваше, съобщавайки колко нещастно, но достойно момче е Питър и след това продължаваше:

Влакче имаше си той,

беше му любимо.

Грижеше се без покой

да е невредимо.

 

Но не щеш ли, за беда

във пастта му тъмна

едно винтче полудя

и котелът гръмна.

Бащата бе заминал в провинцията за три-четири дни. Всички надежди на Питър да се спаси пострадалото локомотивче сега бяха възложени на него, защото татко бе най-невероятно сръчният човек на света. Той можеше да поправи всичко. Често бе влизал в ролята на ветеринар заради дървеното люлеещо се конче. Веднъж бе спасил живота му, когато всички надежди бяха изгубени и даже дърводелецът каза, че не вижда какво може да се направи. Пак татко беше този, който поправи креватчето на куклите. С малко лепило, клечици и джобно ножче закрепи всички животни от Ноевия ковчег така здраво на краката им, че можеха да изкарат не един, а два потопа.

Питър едва изчака баща си да приключи с вечерята и да си изпуши пурата. Най-после майката каза:

— Сега, мили, ако си достатъчно отпочинал и спокоен, искаме да ти разкажем за голямата железопътна катастрофа и да те помолим за съвет.

— Добре! — отговори бащата — Давайте!

И тогава Питър разказа тъжната история и донесе онова, което бе останало от локомотивчето.

— Хм! — каза таткото, след като прегледа машинката много внимателно.

Децата чакаха със затаен дъх.

— Никаква надежда ли няма? — попита Питър.

— Надежда ли? Има! И още как! — отвърна бащата бодро. — Но ще трябва и нещо друго освен надежда — поялник и нова клапа. Мисля, че е по-добре да оставим тази работа за някой свободен ден. С други думи, ще му отделя съботния си следобед, а всички вие ще ми помагате.

— Момичетата могат ли да помагат в поправянето на локомотиви? — попита Питър недоверчиво.

— Разбира се, че могат. Момичетата са точно толкова умни, колкото и момчетата, никога не забравяй това! Ти искаш ли да станеш машинистка, Фил?

— Лицето ми ще бъде винаги мръсно, нали? — каза Филис без особен ентусиазъм. — И предполагам, че веднага ще счупя нещо.

— Аз пък, татко, съм сигурна, че ще ми хареса — обади се Роберта. — Мислиш ли, че ще мога да стана машинистка, когато порасна? Или поне пожарникарка?

— Искаш да кажеш огнярка — каза таткото, дърпайки и усуквайки нещо в локомотивчето. — Е, когато пораснеш, ще се погрижим да те направим огнярка. Спомням си, когато бях момче…

В този момент на входната врата се почука.

— Кой ли, за бога, е това! — възкликна бащата. — Домът на англичанина е неговата крепост. Аз наистина мечтая за къща, заобиколена с ров, над който се вдига подвижен мост.

Рут — така се казваше червенокосата прислужница — влезе и съобщи, че двама господа искали да се срещнат с господина.

— Поканих ги в библиотеката, сър.

— Сигурно минават с подписката за викарий^[2] — предположи майката, — или събират вноската за църковния хор. Отърви се от тях бързо, скъпи. Наистина ни прекъсват вечерта, а за децата вече е почти време за лягане.

Но се оказа, че бащата изобщо не можа да се отърве от господата така бързо.

— Ех, да имахме наистина ров и подвижен мост — въздъхна Роберта, — тогава, ако не искаме посетители, просто вдигаме моста и никой не може да влезе. Боя се, че ако останат още малко, татко ще забрави какво искаше да ни разкаже.

Майката се опитваше да ги залъже с някаква нова приказка за една принцеса, която имала зелени очи. Но това се оказа трудна задача, защото децата чуваха как в библиотеката баща им говори много рязко с непознатите, а те отвръщаха кратко и нервно.

После чуха как вратата на библиотеката се отваря и всички въздъхнаха с облекчение.

— Излизат! — каза Филис. — Сега ги изпраща.

Но вместо да изпраща гостите навън, Рут влетя вътре. Тя изглеждаше доста странно, както отбелязаха децата.

— Ако обичате, мадам, господинът каза да идете за малко в кабинета. Мисля, че е получил лоши новини. Изглежда блед като мумия. Добре е да се подготвите за най-лошото, мадам. Сигурно е умрял роднина или е фалирала банката, или…

— Достатъчно, Рут! — пресече я майката решително. — Можеш да вървиш.

След това отиде в библиотеката. Отново се чу говор. После Рут извика файтон. Децата чуха тропот на ботуши по стълбите, файтонът замина и външната врата се затръшна. Тогава майка им влезе. Милото й лице беше бяло като дантелената й якичка, а очите й изглеждаха много големи и блестящи.

— Време е за сън — каза тя. — Рут ще ви сложи да си легнете.

— Но нали обеща, че тази вечер можем да останем до късно по случай връщането на татко — обади се недоволната Филис.

— Баща ви го извикаха… по работа — обясни майката с усилие. — Хайде, милички, тръгвайте веднага.

Те я целунаха и тръгнаха. Роберта се позабави, за да прегърне майка си още веднъж и да й прошепне:

— Не бяха лоши новини, нали, мамо? Нали никой не е умрял… или…

— Не… никой не е умрял. — Майката почти избута Роберта навън. — Не мога да ти кажа нищо тази вечер, малката ми. Върви, миличка, върви да спиш.

И Роберта излезе.

Рут разреса косите на момичетата и им помогна да се съблекат. (Майка им почти винаги правеше това сама.) След като угаси лампата и излезе от стаята, прислужницата едва не се сблъска с Питър, който, все още облечен, чакаше на стълбите.

— Чудя се, Рут, какво ли става? — попита той.

— Не ми задавай въпроси, ако не искаш да те излъжа — отговори червенокосата Рут. — Скоро ще научиш.

Късно през нощта майката дойде и целуна едно по едно трите спящи деца. Но само Роберта се разбуди от целувката и разбра, че майка й е плакала. Тя остана тиха като мишле и не каза нищо.

Когато на следващата сутрин децата слязоха за закуска, майка им вече беше излязла.

— Отскочи до Лондон — обясни Рут и ги остави да закусват сами.

— Става нещо ужасно — намръщи се Питър, като почукваше по черупката на яйцето си. — Снощи Рут ми каза, че скоро ще разберем какво е.

— Ти си я питал? — Роберта изглеждаше възмутена.

— Да, попитах я! — отвърна Питър ядосано. — Ако вие можете да си легнете, без да ви е грижа дали мама е разтревожена, или не, аз не мога. Ясно ли е?

— Не мисля, че трябва да питаме прислугата за нещата, които мама не иска да ни каже — каза Роберта.

— Браво, малка моралистке — отвърна Питър.

— Мисля, че Боби е права — обади се Филис.

— Разбира се. Тя винаги е права. Поне в собствените си очи.

— О, стига! — извика Роберта, оставяйки лъжичката си на масата. — Нека да не се караме помежду си. Сигурна съм, че и без това се е случило нещо лошо. Нека да не го правим още по-лошо!

След училище децата се прибраха вкъщи за обяд в един часа, но майка им я нямаше. Нямаше я и за следобедния чай.

Беше почти седем, когато тя влезе, но изглеждаше толкова измъчена и уморена, че децата усетиха, че не трябва да й задават каквито и да било въпроси. Тя потъна в едно от креслата. Филис измъкна дългите фиби, с които бе закрепена шапката й, докато Роберта й сваляше ръкавиците. Питър донесе меките кадифени чехли.

След като изпи чаша чай, майката каза:

— Сега, мили мои, искам да ви съобщя нещо важно. Двамата мъже снощи донесоха много лоши новини. Татко ще отсъства за известно време. Аз съм много, много притеснена и ви моля да ми помагате и да не ме тревожите допълнително.

Роберта притисна лице към ръката й.

— Вие можете много да ми помогнете — продължи майка им, — като бъдете добри и весели и не се карате, докато ме няма — Роберта и Питър размениха виновни погледи, — защото отсега нататък ще се налага често да отсъствам.

— Няма да се караме. Наистина няма — обещаха трите уплашени деца.

— И ви моля да не ме разпитвате къде е татко, а също и да не подпитвате други хора.

Питър се сконфузи и взе много съсредоточено да разглежда шарките по килима.

— Обещавате ми, нали? — каза майка им.

— Аз попитах Рут — призна си Питър неочаквано. — Много съжалявам, но го направих.

— Тя какво ти каза?

— Че скоро ще науча.

— Не е необходимо да научавате каквото и да било — отговори майката. — Свързано е с работата на баща ви.

— Има ли нещо общо с правителството? — попита Роберта, защото знаеше, че баща й работи във важна държавна служба.

— Да — отвърна майка им. — Сега е време за лягане, милички. Не се тревожете. Накрая всичко ще се оправи.

— Тогава и ти не се тревожи, мамо — каза Филис, — а ние ще бъдем добри като ангелчета.

Майката въздъхна и ги целуна.

Децата се прибраха в стаята си и сгънаха дрехите си по-старателно от обикновено.

— Вие все се оплаквахте колко ни е скучно — каза Филис, докато изглаждаше с ръка гънките на престилчицата си. — Е, сега наистина нещо се случи.

— Никога не съм искала да се случи нещо, което да разстрои мама — отвърна Роберта. — А това сега е пълен ужас…

И продължи да е пълен ужас още няколко седмици.

Майка им отсъстваше по цял ден. Храната стана безвкусна и зле поднесена. Освободиха домашната помощница и леля Ема дойде при тях. Тя беше доста по-възрастна от майка им. Готвеше се да замине за Германия, където смяташе да работи като гувернантка. Тя беше много заета с подреждането на багажа си за заминаването. Дрехите й бяха много овехтели и тя постоянно ги преправяше. Шевната машина бръмчеше по цял ден и през по-голямата част от нощта.

Леля Ема се придържаше към правилото децата да си знаят мястото. Но и те не й оставаха длъжни. Според тях мястото на леля Ема беше там, където не бяха те. Така че рядко попадаха в полезрението й. Децата предпочитаха компанията на слугите, които бяха далеч по-забавни. Готвачът, ако беше в добро настроение, пееше смешни песнички, а слугинята можеше да кудкудяка като кокошка, да наподобява с език отпушването на бутилка и дори да мяучи като две биещи се котки. Слугите така и не казаха на децата какви са лошите новини, които двамата непознати донесоха на баща им. Но намекваха, че знаят всичко, а това държеше децата в напрежение.

Един ден, когато Питър ядоса здравата Рут, червенокосата прислужница го сграбчи и зашлеви няколко пъти.

— Ти ще свършиш зле — извика тя гневно, — малък непрокопсаник! Ако не се поправиш, ще идеш при скъпоценния си баща, казвам ти го право в очите!

Роберта повтори казаното пред майка си и на другия ден Рут беше отпратена.

Една вечер майка им се върна, легна и остана на легло два дни. Дойде лекар и децата сновяха окаяни из къщата, обхванати от чувството, че идва краят на света.

На третия ден майка им слезе за закуска, много бледа и с бръчици около очите, които преди не личаха. Усмихна се, доколкото можеше:

— Вече, малките ми, всичко е решено. Ще напуснем тази къща и ще се преместим в провинцията. В една сладка бяла къщичка. Сигурна съм, че ще ви хареса.

Последва една вихрена седмица, в която си стягаха багажа. Подготвиха за изнасяне почти всичко: съдове, одеяла, свещници, килими, кревати, тенджери, че даже и решетката пред камината, ръжена, машата и лопатата. Покриха масата и столовете със зебло, а краката им увиха със слама.

Къщата заприлича на склад за мебели, но на децата това им харесваше. Майка им беше твърде заета, но вече не толкова, че да не може да си бъбри с тях, да им чете и да им съчинява стихчета.

— Няма ли да опаковаме и това, мамо? — попита Роберта като посочи прекрасния скрин, инкрустиран със седеф.

— Не можем да вземем всичко — обясни майка им.

— Но взехме неща много по-грозни от скрина — възрази Роберта.

— Вземаме само полезните неща — отговори майката. — Ще трябва мъничко да си поиграем на бедни.

Когато всичките грозни, но полезни неща бяха опаковани, дойдоха няколко мъже с престилки от зелено сукно и откараха всичко с голям фургон. Двете момичета с майка си и леля Ема трябваше да спят в гостната, където бяха останали хубавите мебели. Едно канапе бе приспособено за легло на Питър.

— На това му викам късмет — каза той весело, докато майка му подпъхваше завивките около него. — Местенето наистина ми харесва! Иска ми се да се местим всеки месец.

Майката се разсмя.

— На мене пък не! Лека нощ, хлапенце.

На следващия ден пълнеха кутии, още кутии и пак кутии. Късно следобеда дойде една кола да ги откара на гарата. Леля Ема дойде да ги изпрати. Чувството, че се разделят, изпълваше децата с радост.

— Но тежко на германските дечица, за които ще се грижи! — прошепна Филис, когато влакът тръгна. — За нищо на света не бих искала да съм на тяхно място!

В началото на пътуването беше много забавно да гледат през прозореца, но скоро се стъмни. Вече не се виждаше нищо интересно и на децата им се доспа. Никое от тях не разбра колко време беше изминало, когато усетиха майка им да ги разтърсва нежно:

— Ставайте, милички. Пристигнахме.

Събудиха се. Беше им студено и тъжно. Слязоха на ветровития перон и чакаха, разтреперани, да разтоварят багажа им. После локомотивът изпухтя и тръгна полека. Децата проследиха как светлините на последния вагон изчезнаха в мрака.

Това беше първият влак, който изпратиха на тази гара. Децата не подозираха колко приключения щяха да преживеят край тези железопътни линии. Сега те само трепереха и кихаха и се надяваха пътят до новата им къща да не е дълъг.

— Хайде — подкани ги майка им, — ще трябва да повървим. Тук няма файтони.

Пътят бе кален и неравен. Не бе осветен с лампи и скоро Филис падна в една локва. Вдигнаха я мокра и отчаяна. Каруцата с багажа пълзеше по нанагорнището, а те я следваха смълчани. Когато очите им привикнаха с тъмнината, успяха да различат планината от сандъци и кутии, полюляваща се над тях.

На едно място коларят спря и отвори една голяма порта. Пътят продължаваше през някакви ливади и скоро нещо голямо, тъмно и безформено изникна от дясната им страна.

— Това е къщата — каза майка им. — Чудя се защо тя е затворила капаците.

— Коя тя? — попита Роберта.

— Жената, която наех да подреди мебелите и да почисти. Заръчах й да приготви вечеря.

Имаше нисък стобор, иззад който се очертаваха силуетите на клонести дървета. Това беше градината. Колата продължи покрай стобора и зави зад къщата. Изтрополи по каменните плочи и спря пред задната врата.

Нито един прозорец не светеше.

Всички заудряха по вратата, но никой не отвори.

Коларят каза, че най-вероятно госпожа Вини си е отишла вкъщи.

— Нали разбирате, влакът ви толкова закъсня.

— Но ключът е в нея — каза майката. — А ние какво ще правим?

— О, тя трябва да го е оставила под изтривалката — успокои я коларят. — Роднините й се отбиват от време на време тук.

Той свали фенера от каруцата си и се наведе.

— А, ето, точно на мястото си е.

Мъжът отключи вратата, влезе вътре и постави фенера на масата.

Върху нея имаше свещ. Той драсна клечка кибрит и я запали. На мъждукащата светлинка децата видяха огромна гола кухня с каменен под. Нямаше пердета, нито килимче пред камината. Кухненската им маса бе поставена в средата на помещението. Столовете бяха наредени в единия ъгъл, а тенджерите, тиганите и керамичните съдове — в другия. Не гореше огън и през черната решетка се виждаше студена, мъртва пепел.

Коларят разтовари сандъците и ги внесе в къщата. Внезапен шум премина по горния етаж, сякаш някой търкулна метално топче по пода.

Момичетата изпищяха.

— А, това са плъховете — обясни кочияшът. — Аз тръгвам.

И той бързо излезе. Пламъчето на свещта се люшна и угасна.

— О, боже! — изплака Филис. — По-добре да не бяхме идвали!