Едит Несбит
Децата от гарата (12)

Дванадесета глава
Какво донесе Боби вкъщи

Децата се суетяха над припадналото момче, което все така седеше отпуснато, със затворени очи и бледо лице.

— Да намокрим и ушите му с мляко — предложи Боби.

И те намокриха ушите му, а част от млякото потече по врата му и влезе под червената фланела. И тогава момчето въздъхна, отвори очи, после ги затвори отново и каза с много слаб глас:

— Няма ли да млъкнете!

— О, не е мъртъв — извика Филис. — Знаех си, че не е — и тя се разплака.

— Защо плачеш? Нищо ми няма — каза момчето.

— Изпий това — нареди Питър строго, пъхайки бутилката с мляко в устата му.

Момчето се задави и част от млякото се разля:

— Какво е това?

— Мляко — обясни Литър. — Не се бой, в приятелски ръце си. Фил, веднага престани да плачеш.

— Наистина го изпий — каза Боби внимателно. — Ще ти помогне.

И той отпи, а тримата го гледаха напрегнато.

— По-добре съм — съобщи момчето след малко. — Дори си спомних как се озовах тук. — То се опита да стане, но веднага се отпусна назад със силен стон. — Ама че беля! Струва ми се, че съм си счупил крака.

— Падна ли? — попита Филис, подсмърчайки.

— Не, разбира се, да не съм някакво хлапе — възмути се момчето. — Някаква тел ме спъна и когато се опитах да стана, не можах да се задържа прав. Седнах и явно съм припаднал от болка. О, дявол да го вземе, наистина ме боли. А вие как се оказахте тук?

— Видяхме ви да влизате в тунела и после пресякохме хълма, за да видим как излизате. И останалите наистина излязоха — всички, с изключение на тебе. Така че ние сме спасителната експедиция — обясни гордо Питър.

— Не ви липсва смелост — отбеляза момчето.

— О, това не е нищо — махна с ръка Питър. — Мислиш ли, че би могъл да вървиш, ако ти помагаме?

— Бих могъл да опитам — каза момчето.

И то наистина опита. Но можа да застане само на един крак — другият се влачеше по много неприятен начин.

— Вижте, нека да седна. Много ме боли — произнесе момчето. — Мисля, че умирам… — и то затвори очи.

Децата тревожно се спогледаха.

— Какво да правим, за бога! — каза Питър.

— Идете до най-близката къща и повикайте помощ — сети се Боби. — Тичайте!

— Да, това е единственото, което можем да направим — съгласи се Питър.

— Ако го хванеш за краката, а Фил и аз го вдигнем откъм главата, може да го примъкнем в шахтата — продължи Боби.

Предложението изглеждаше разумно. И може би за страдалеца беше по-добре, че бе припаднал наново.

— Сега — каза Боби, след като го довлякоха в шахтата, — аз ще остана с него. А вие побързайте, защото това парче свещ няма да гори още дълго.

— Не мисля, че мама би одобрила да те оставя тук — колебаеше се Питър. — Нека аз да остана, а вие с Фил вървете.

— Не, не! — Боби бе категорична. — Вървете с Фил, а ти ми остави ножа си. Ще се опитам да му смъкна обувката, преди да е дошъл в съзнание отново.

— Надявам се, че постъпваме правилно — каза Питър.

— Разбира се, че е правилно — отговори Боби нетърпеливо. — Какво друго да направим? Да го оставим тук съвсем сам в тази тъмница? Побързайте, това е всичко.

И те забързаха.

Боби наблюдаваше как тъмните им фигурки се отдалечават и на слабата светлинка от свещицата изпита чувството, че е пропаднала вдън земя. Помисли си, че вече знае как се чувстват монахините, зазидани живи в манастирските стени. Изведнъж потрепери от страх.

— Не ставай глупаво малко момиче — каза си тя. Боби винаги много се гневеше, когато някой друг я наречеше „малко момиче“, дори ако прилагателното пред това словосъчетание не беше „глупаво“, а „хубаво“, „добро“ или „умно“.

Тя закрепи малката свещ на една счупена тухла близо до краката на момчето. После разтвори ножчето на Питър. Това винаги ставаше трудно — ножчетата за половин пени обикновено изобщо не могат да се отворят. Този път Боби успя, но си счупи нокътя на палеца и ужасно я заболя. После сряза връзката и изу обувката на момчето. Опита се да издърпа и чорапа му, но кракът бе страхотно подпухнал и затова тя разряза и чорапа — много бавно и внимателно. Беше хубав чорап и тя се зачуди кой ли го е плел. Сигурно майката на момчето. Сега навярно вече се тревожеше за него, и какво щеше да й бъде, когато го занесяха вкъщи със счупен крак.

— Глупаво малко момиче — повтори си Боби и се почувства малко по-добре. — Горкият му крак.

— Къде съм — попита внезапно момчето.

— Свести се — зарадва се Боби. — Вече си по-добре! Стискай зъби и търпи. Още малко! И, моля те, не припадай отново!

Тя бързо навлажни кърпичката си с мляко и я разстла върху горкия му крак.

— О, боли — извика момчето, като се сви. — О, не, всъщност така е по-добре наистина.

— Как се казваш? — попита го Боби.

— Джим.

— А аз — Боби.

— Това е момчешко име.

— Е, цялото ми име е Роберта.

— Нямаше ли и други тук преди малко?

— Да, Питър и Фил — те са ми брат и сестра. Отидоха да доведат помощ.

— Ама че странни имена — все момчешки.

— Да, ще ми се да бях момче.

— Ти си смела съвсем като момче. Защо не отиде с другите?

— Някой трябваше да остане с теб — отговори Боби.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Боби — надигна се Джим, — ти си страхотна. Дай да ти стисна ръката.

Той протегна ръка в червена фланела и Боби я стисна.

— Не искам да я раздрусвам — обясни тя, — защото тя ще раздруса и тебе, а това ще раздруса горкия ти крак, а от това ще те заболи. Имаш ли носна кърпа?

— Не ми се вярва. — Джим започна да рови в джоба си. — А, имам. За какво ти е?

Тя я взе, навлажни я с мляко и я сложи на челото му.

— Това е приятно — каза той, — какво е?

— Мляко — каза Боби. — Нямаме вода…

— Ти си страхотна милосърдна сестра — похвали я Джим.

— Правя понякога такъв компрес на майка ми, когато е болна — обясни Боби, — не с мляко, разбира се, с одеколон или оцет, или с вода. А сега мисля, че трябва да изгася свещта, защото ще ни трябва светлина за изнасянето ти.

— Свети Георги ми е свидетел! — каза той. — Та ти мислиш за всичко.

Боби духна свещта. Не можете да си представите колко черна беше тъмнината.

— Виж какво, Боби — обади се Джим, — не се ли страхуваш от тъмното?

— Не… не много…

— Хайде да си държим ръцете — предложи момчето и това наистина си беше голям жест от негова страна, защото той, като повечето момчета на неговата възраст, мразеше външните прояви на чувства като целувките и държането на ръце например. Наричаше подобни неща „лиготии“ и ги презираше.

Сега, когато голямата силна ръка на момчето държеше нейната, мракът бе по-поносим за Боби. А момчето, хванало нейната малка, гладка ръчичка, с учудване откри, че всъщност съвсем не е неприятно, както бе очаквал. Тя се опитваше да поддържа разговора, за да „му отвлече вниманието“ от неговите страдания, но да поддържаш разговор на тъмно е изключително трудна работа и затова скоро настана тишина. И на двамата започна да им става студено.

— Добре ли си, Боби? — попита я момчето.

— Боя се, че ужасно те боли, Джим — отвърна тя. — Толкова съжалявам наистина.

* * *

Питър и Филис бързо вървяха през тунела. Можеха да се движат и по-бързо, но Филис често се спъваше, а веднъж дори падна и лошо си удари коленете.

— Този тунел няма край — изплака Филис.

— Всичко си има край — отвърна важно Питър, — и човек винаги стига до него, ако, разбира се, не падне духом.

Нещо, което, като се замисли човек, си е напълно вярно и е добре да го има на ум в моменти на изпитание — като например морбили, математика, наказания в училище. Или когато се чувства изоставен и си мисли, че вече никой никога няма да го обича, или пък той вече не би могъл отново да обича някого.

— Ура — внезапно извика Питър. — Ето го краят на тунела — изглежда точно като дупчица от карфица в черна хартия, нали?

Дупчицата от карфица ставаше все по-голяма. По страните на тунела падаха сини светлини. Децата вече можеха да видят чакълестата пътечка, която се простираше пред тях. Въздухът ставаше все по-топъл и по-свеж. Още двайсетина крачки и те изскокнаха навън, под добрата слънчева светлина, сред зелените дървета от двете страни на линията.

Филис пое дълбоко дъх.

— Никога вече няма да стъпя в тунел, никога, докато съм жива — закле се тя, — дори и да има двайсетстотин хиляди милиона кучета с червени фланелки и счупени крака вътре.

— Я не откачай — каза Питър, както обикновено. — Все някога ще ти се наложи.

— Мисля, че постъпих много храбро като влязох в тунела — похвали се Филис.

— Ами — отвърна Питър, — ти влезе не от храброст, а защото Боби и аз влязохме. А сега се чудя къде ли е най-близката къща? От тези дървета нищо не се вижда.

— Ей там стърчи покрив — посочи Филис напред по линията.

— Това е блокпостът — каза Питър, — а нали знаеш, че е забранено да се разговаря със стрелочника, когато е дежурен.

— Влизането в оня тунел сигурно е много по̀ забранено, но ние влязохме, нали — отвърна Филис и хукна по линията.

На Питър не му оставаше нищо друго, освен да я последва.

Слънцето прежуряше силно и двете деца бяха останали без дъх, когато стигнаха постройката. Протегнаха вратлета, за да надникнат в отворените прозорци на блокпоста и извикаха: „Ей! Има ли някой!“.

Но никой не отговори. Децата заобиколиха сградата и се изкачиха по няколко стъпала. Те надникнаха през отворената врата. Стрелочникът седеше на един стол. Беше се облегнал на стената с отпусната настрани глава и отворена уста. Спеше дълбоко.

— Боже господи! — извика Питър. — Събудете се! — Момчето знаеше от Пъркс, че ако стрелочникът заспи на дежурство, рискува да загуби работата си, и това бе най-малката опасност, защото би могла да стане ужасна катастрофа.

Стрелочникът не помръдна. Тогава Питър се приближи и го разтърси. Човекът отвори очи и бавно се разсъни, като се прозяваше и протягаше. Но изведнъж, вече буден, скочи на крака, хвана се за главата „като побъркан“, както разправяше после Филис, и извика:

— Боже господи! Колко е часът?

— Дванайсет и тринайсет минути — каза Питър, като погледна големия часовник, който висеше на стената.

Човекът също погледна часовника, хвърли се към лостовете на стрелките и ги дръпна — веднъж в едната и веднъж в другата посока. Един електрически звънец иззвъня — релсите изщракаха и човекът се отпусна на стола. Той беше много блед и по челото му бе избила пот „като големи капки роса по листата на бяло зеле“, пак според сравнението на Филис. А освен това трепереше и дишаше тежко, като след голямо усилие. Внезапно той коленичи и извика доста театрално:

— Благодаря на Бога, че дойдохте точно в този момент — о, благодаря на Бога! — Раменете му започнаха да се тресат, от очите му потекоха сълзи и той скри лице в своите големи космати лапи.

Това поведение силно изненада децата.

— О, не плачете — опита се да го успокои Филис. — Вече всичко е наред — и тя го потупа по голямото, широко рамо, докато Питър добросъвестно тупаше другото.

Но стрелочникът изглеждаше сломен и се наложи децата да го успокояват дълго време, преди той да извади кърпичката си — червена с бледоморави цветчета по нея и да избърше очите си и да проговори. В този миг един влак прогърмя край тях.

— Иде ми да потъна в земята от срам — каза огромният стрелочник, когато спря да плаче. — Да заспя като бебе! — После внезапно доби сърдит вид: — А вие всъщност какво правехте тук горе? Не знаете ли, че е забранено?

— Да — отвърна Филис, — знаехме, но мен вече не ме е страх да върша нередности, пък то взе че се оказа напълно редно. Вие всъщност не съжалявате, че дойдохме, нали?

— Господ да ви поживи — пак се разчувства стрелочникът, — ако не бяхте дошли вие… — Той спря за миг. — Да заспиш на дежурство, е срамота, така е наистина. Ако това се разчуе… даже въпреки че нищо лошо не се е случило…

— Няма да се разчуе — успокои го Питър. — Ние не сме доносници. Все пак не бива да спите на дежурство, опасно е.

— Е, кажете ми нещо, дето не го знам — каза човекът. — Но не можах да издържа. Много добре знам, че не бива да спя на дежурство. Но не издържах. Нямаше кой да ме смени. Казвам ви, не съм спал и десет минути последните пет дни. Малкият е болен — пневмония, вика докторът, а няма кой да се грижи за него освен мен и малката му сестричка. Там е работата. Човек има нужда от сън. Опасно? Да, така е. А сега идете и ме обадете, ако искате.

— Разбира се, че няма да го направим — възмути се Питър, но Филис бе пропуснала цялата реч на стрелочника, с изключение на първите шест думи.

— Вие ни помолихте — започна тя, — да ви кажем нещо, което не знаете. Добре, ще ви кажа. В тунела ей там има едно момче с червена фланела и счупен крак.

— Какво търси в проклетия тунел? — изненада се човекът.

— Не се горещете толкова — каза Филис внимателно. — Ние не сме направили нищо лошо, освен че дойдохме и ви събудихме.

После Питър разказа как момчето се беше озовало в тунела.

— Е — каза човекът, — не виждам какво мога да направя. Нямам право да напускам блокпоста.

— Вие обаче можете да ни кажете къде да намерим някой, който не се намира в блокпост — обади се Филис.

— Ей там е фермата на Бригдън. Там, дето се вижда димът измежду дърветата — каза човекът.

— Добре. Довиждане тогава — рече Питър.

Но мъжът каза:

— Почакайте за минутка.

Той бръкна в джоба си и извади малко пари — пенита, няколко шилинга и монети от половин крона. Той взе два шилинга и им ги подаде.

— Ето — каза той. — Давам ви това, за да си мълчите за онова, което стана днес.

Последва кратка неприятна пауза.

— Вие май наистина сте доста неприятен човек? — каза строго Филис.

А Питър удари ръката на мъжа така, че шилингите изхвърчаха от нея и се търкулнаха на пода.

— Ако нещо би могло да ме накара да издайнича, то е именно това! — каза той. — Хайде, Фил! — и той излезе от стаята с пламнало от гняв лице.

Филис се поколеба. После взе ръката, която бе държала шилингите, а сега стърчеше глупаво протегната напред.

— Аз ви прощавам — каза тя. — Вие не сте на себе си, иначе никога нямаше да направите това. Аз зная, че от недоспиване хората направо полудяват. Мама ми е казвала. Надявам се, че вашето малко момченце скоро ще се оправи и…

— Хайде, Хил — извика Питър сърдито.

— Давам ви най-съкровената си честна дума, че никога на никого нищо няма да кажем. Да се прегърнем и да бъдем приятели — каза Филис, чувствайки колко е благородна.

Стрелочникът се наведе и я целуна.

— Трябва наистина да не съм на себе си, малката — обясни той. — А сега бягай у дома при мама. Нямах намерение да ви обидя — тъй да знаете.

И Филис напусна горещия блокпост и последва Питър през ливадите към фермата.

Когато мъжете от фермата, понесли една дъска, покрита с конски чулове, стигнаха под предводителството на Питър и Филис до шахтата в тунела, Боби бе дълбоко заспала. Същото бе направил и Джим. Изтощение от болката, обясни докторът по-късно.

— Къде живее момчето? — попита управителят на фермата, след като Джим бе вдигнат на дъската.

— В Нортъмбърланд — отговори Боби.

— Ходя на училище в Мейдбридж — обясни Джим. — Предполагам, че трябва да се върна там по някакъв начин.

— На мен пък ми се струва, че първо трябва да те погледне докторът — каза стопанинът.

— О, закарайте го у нас — предложи Боби. — Трите комина са близо. Сигурна съм, че мама би направила така.

— Едва ли майка ви ще одобри да водите вкъщи непознато момче със счупен крак?

— Тя самата прибра един изгубен руснак у дома — обясни Боби. — Сигурна съм, че няма нищо против.

— Добре — рече управителят.

— Сигурна ли си, че майка ти няма да има нищо против? — прошепна Джим.

— Напълно — успокои го Боби.

— Тогава да го занесем в Трите комина? — каза управителят. — После моето хлапе ще отскочи с колелото си до доктора и ще го прати направо там. А сега, момчета, вдигайте — бавно и внимателно. Едно, две, три!

* * *

Случи се така, че майката тъкмо се мъчеше отчаяно над нов разказ за една дукеса, за един хитър злодей, за един таен проход и едно липсващо завещание. Тя изпусна писалката, когато вратата на кабинета й бурно се отвори и връхлетя Боби — без шапка и зачервена от тичане.

— О, мамо — извика тя, — налага се да слезеш долу. Намерихме едно „куче“ с червена фланелка в тунела, кракът му е счупен и го носят у дома.

— Би трябвало да го отнесат във ветеринарната лечебница — каза майката със загрижено лице. — Аз не мога да прибера сакато куче тук.

— Той не е куче, мамо, той е момче — разсмя се Боби.

— Тогава трябва да бъде заведен у дома при майка си.

— Майка му е умряла — обясни Боби, — а баща му е в Нортъмбърланд. О, мамо, нали ще бъдеш мила с него? Аз му казах, че съм сигурна, че ще искаш да го донесат вкъщи. Ти винаги си искала да помагаш на всички.

Майката се усмихна и въздъхна. Хубаво е децата ти да са уверени, че би отворил дома и сърцето си за всеки, който има нужда от помощ. Но понякога те поставят в затруднено положение, когато постъпват според представите си.

— О, добре — съгласи се майката. — Трябва да направим каквото можем.

Когато Джим бе внесен вътре, ужасяващо блед и със стиснати устни в плашещ синкаволилав цвят, майката каза:

— Радвам се, че го доведохте тук. Сега, Джим, нека те настаним удобно в леглото, докато дойде докторът!

И Джим, гледайки милите й очи, усети лек, топъл, успокоителен прилив на кураж.

— Ще боли доста, нали? — каза той. — Не искам да се държа като страхливец. Няма да си помислите, че съм страхливец, ако припадна отново, нали? Честна дума, не го правя нарочно. И наистина съжалявам, че ви създавам всичките тези неприятности.

— Не се безпокой — успокои го майката. — Ти си този, който има най-големите неприятности, ти, миличкото ми, не ние.

И тя го целуна точно така, сякаш това бе Питър.

— Ние се радваме, че си тук, нали, Боби?

— Да — каза Боби и разбра по майчиното си лице колко правилно бе постъпила, като доведе у дома раненото куче с червената фланелка.