Почти не очакваше софтуерът да заподозре нещо. Това дори не беше особено интелигентен софтуер. В момента раздвижваше някакви големи биочипове — усещаше ги да мърдат и пулсират под въздействието на електронния поток, — но самият софтуер бе елементарен. Типичен портиер, помисли си Анди.

Той стоеше и чакаше, докато секундите се нижеха.

— Името ви, моля — сякаш след цял век каза пазачът с механичния си роботски глас.

— Джон Доу^[1]. Бета пи епсилон десет-четири-три-две-четири-хикс.

Анди протегна китката си. Секунда за проверка на импланта. Тик-так, тик-так, тик-так. После дойде потвърждението. За пореден път мамеше пазач. Порталът се отвори. Той влезе в Лос Анджелис.

Лесно като бета пи.

Беше забравил колко е огромна стената около Лос Анджелис. Всеки голям град имаше стена, но тази представляваше нещо различно: най-малко трийсет-четирийсет и пет метра широка. Порталите по-скоро приличаха на тунели. Цялостният й обем бе ужасяващ. Разходът на човешка енергия за построяването й — мускули и пот, пот и мускули — трябваше да е феноменален, помисли си той. Стената изцяло ограждаше низината на Лос Анджелис от долината Сан Гейбриъл до долината Сан Фернандо, минаваше над планините, спускаше се към брега и обхващаше Лонг Бийч, а височината й надхвърляше двайсет метра. Струваше си да се замислиш за това, стена с такива мащаби. Толкова много пот, толкова много труд. Не собствената му пот и труд, разбира се, но все пак… все пак…

За какво бяха те, всички тези стени?

„За да ни напомнят — каза си Анди, — че вече всички сме роби.“ Човек не можеше да не обръща внимание на стените. Не можеше да се преструва, че ги няма. „Ние ви накарахме да ги издигнете — ето какво казваха те, — и никога не го забравяйте.“

Точно оттатък стената Анди зърна няколко същества, които се носеха по улицата, както винаги потънали в собствената си загадъчна работа, без да обръщат внимание на хората около тях. Бяха от господстващия вид, онези с луминесцентните петна по кожата. Анди изчака да отминат. Понякога имаха навика, знаеше той, да грабват някой човек с онези дълги еластични езици, като жаба, улавяща муха, да го издигат във въздуха и да го разглеждат с огромните си жълти очи. Старата Синди в ранчото разказваше как я хванали още в самото начало на Завоюването.

Анди не смяташе, че би се уплашил. Очевидно не причиняваха на хората нищо лошо, но не му се струваше достойно да висиш във въздуха, уловен от създание, което прилича на петметрова лилава сепия, изправена на върха на пипалата си.

Първото му намерение след влизането в града бе да си намери автомобил. Сутринта беше потеглил от Аризона със съвсем приличен буик последен модел, който задигна в Тусон, много мощен и стилен, но предполагаше, че вече навсякъде са обявили за изчезването му и не смяташе, че е разумно да минава с него през портала. Затова с огромно съжаление го паркира навън и влезе пеш.

На около две преки от стената на Вали Булевард се натъкна на последен модел тошиба „Елдорадо“. Анди имитира честотата на ключалката, пъхна се вътре и за около минута и половина препрограмира управлението му за личните си метаболични признаци. Предишната собственичка, помисли си той, трябваше да е била дебела като хипопотам и навярно диабетичка: гликогенният й индекс беше абсурден и имаше невероятни фосфини.

— Пършинг Скуеър — нареди на автомобила Анди.

Тошибата имаше чудесен капацитет, може би деветдесет мегабайта. Тя веднага зави на юг, откри старата магистрала и се насочи към центъра. Той възнамеряваше да напише две-три бързи опрощения, просто за поддържане на формата, да си намери хотелска стая, храна и може би момиче. И после да обмисли следващия си ход. Щеше да остане в Лос Анджелис седмица-две, не повече. След това навярно да замине за Хаити. Или в Южна Америка. По това време на годината тук не бе чак толкова лошо място. Беше средата на зимата, да, но лосанджелиската зима бе майтап: това златно слънце, тези топли ветрове из каньоните. Анди се радваше, че най-после се е върнал в големия град, поне за кратко, след петгодишното си скиталчество из затънтената провинция.

Три километра на изток от голямото кръстовище в центъра автомобилите внезапно започнаха да обръщат назад. Може би имаше катастрофа. Или проверка. Нямаше как да разбере. Анди каза на колата да напусне магистралата.

Преминаването през контролни постове можеше да е опасно и дори при най-благоприятни условия изискваше много усилена работа. Предпочиташе да не се занимава с това. Знаеше, че навярно е в състояние да заблуди всякакъв софтуер и със сигурност всяко човешко ченге, но защо да си прави труда, щом не се налагаше?

Известно време автомобилът лъкатушеше в общата посока на небостъргачите в центъра на града. Накрая Анди попита къде се намират.

Екранът просветна. Алъмейда край Банинг, отговори компютърът. Изглежда почти в центъра. Той нареди на тошибата да го остави на Спринг Стрийт, няколко преки от Пършинг Скуеър.

— Ела да ме вземеш в осемнайсет и трийсет часа — поръча Анди. — На ъгъла на… хм… на Шесто и Хил.

Колата потегли, за да се паркира, а той се насочи към площада, за да напише няколко опрощения.

Не възнамеряваше да съобщава за пристигането си в синдиката на Мери Канари. Нямаше да го посрещнат горещо, а и във всеки случай престоят му щеше да е съвсем кратък, прекалено кратък, за да го открият, така че защо да дели печалбата си с тях? Щеше да изчезне, преди да са разбрали, че е бил там.

Не се нуждаеше от тяхната помощ. Добрият опростител лесно можеше да си намери клиенти. Издаваха ги очите им: с мъка сдържаният гняв, кипящото негодувание към онова, което им е сторила безмозъчната, безразлична бюрокрация, контролирана от съществата. И още нещо, нещо неосезаемо, някакво усещане за липса на вътрешна цялост, която веднага показваше, че този човек е клиент, която означаваше, че е готов да рискува много, за да си възвърне някаква частица от свободата. Само петнайсет минути по-късно Анди вече работеше.

Първият беше застаряващ сърфист с огромен гръден кош и онзи типичен избелял от слънцето вид. Карането на сърф, някога много разпространено по крайбрежието, бе почти на изчезване, Анди го знаеше. Съществата го бяха забранили преди десетина-петнайсет години — те опъваха траловете си за планктон от Сайта Барбара до Сан Диего, поглъщаха морските микроорганизми, които очевидно представляваха основната им храна, и всеки, който се опиташе да се понесе със сърф по вълните, мигновено попадаше в челюстите им.

Но навремето този тип трябваше да е бил страхотен сърфист. Начинът, по който крачеше в парка, едва забележимите му балансиращи движения, сякаш за да компенсира неравномерностите на земното въртене — човек лесно можеше да открие в него някогашния спортист. Той седна до Анди и започна да се храни. Яки предлакътници, възлести пръсти. Участник в строителството на стената, най-вероятно. Издути жили: гневът, постоянно кипящ под повърхността.

След известно време Анди го накара да се разприказва. Сърфист, да. Поне четирийсетгодишен, потънал в отдавна изчезналото минало. Мъжът завъздиша за легендарните плажове с великолепни вълни.

— Трестъл Бийч — шепнеше той. — Това е на север от Сан Онофре. Трябваше да се промъкнеш през лагера „Пендълтън“, старата тренировъчна база на ЛАКОН. Понякога пазачите откриваха огън, само предупредителни изстрели. Или Холистър Ранч, на север край Санта Барбара. — Сините му очи се замъглиха. — Хънтингтън Бийч. Окснард. Бил съм навсякъде, приятел. — Мъжът сви яките си пръсти. — Сега тия скапани същества са господари на брега. Можеш ли да повярваш? Те са господарите. А аз седем дни в седмицата вдигам стена и така ще е през следващите десет години.

— Десет ли? — попита Анди. — Кофти са те прецакали.

— Да познаваш някой, дето да не е прецакан?

— Има такива — отвърна той. — Плащат си и се скатават.

— Да. Естествено.

— Нали разбираш, това може да се уреди.

Сърфистът предпазливо го изгледа. Разумно, помисли си Анди. Човек не знаеше кога ще попадне на колаборационист. Боргманите и шпионите бяха навсякъде. Удивително много хора обичаха да работят за съществата.

— Може ли? — попита мъжът.

— Нужни са само пари — отвърна Анди.

— И опростител.

— Точно така.

— На който можеш да му имаш доверие.

Анди сви рамене.

— Има опростители и опростители. Все на някого трябва да се довериш, приятел.

— Да — кимна сърфистът. И след малко прибави: — Чувал съм за един тип, купил си тригодишно опрощение, включително пропуск за стената. Заминал на север, качил се на риболовен траулер и отишъл в Австралия, чак на Големия риф. Никой няма да го открие там. Няма го в системата. Няма го в скапаната система. Колко му е струвало това според теб?

— Двайсетина бона — отвърна Анди.

— Хей, позна бе!

— Не съм познал.

— О? — Отново предпазлив поглед. — Не говориш като местен.

— Не съм. Само минавам.

— Цената същата ли е? Двайсет бона?

— Без да се ангажирам с риболовни траулери. Щом излезеш навън от стената, всичко ще зависи от теб.

— Двайсет бона, само за да изляза навън?

— И седемгодишно освобождаване от трудова повинност.

— Аз изтеглих от трудовата лотария десет години.

— Не мога да ти осигуря толкова. Не е в конфигурацията, загряваш ли? Ако се опитам да анулирам десетгодишен срок, ще привлека прекалено много внимание. Но седем са ти достатъчни. Когато опрощението ти изтече, ще ти остават още три, но за седем години можеш да стигнеш толкова надалеч оттук, че завинаги да ти изгубят следите. За толкова време можеш даже да доплуваш до Австралия. И да се скриеш някъде на юг от Сидни, там няма тралове за планктон.

— Знаеш адски много неща.

— Това ми е работата — отвърна Анди. — Искаш ли да направя проверка на сметката ти?

— Имам седемнайсет хиляди и петстотин. Хиляда и петстотин в брой, останалите в облигации. Какво мога да получа за толкова?

— Каквото ти казах. Пропуск и седемгодишно освобождаване.

— Че това е по-евтино, хей!

— Взимам, колкото мога да получа — каза Анди. — Имаш ли имплант?

— Да.

— Добре. Подай ми китката си. И не се безпокой. Още няма да пипам нищо.

Той включи импланта му и свърза с него своя. Сърфистът имаше хиляда и петстотин в банката и облигации на стойност шестнайсет хиляди, точно както твърдеше. Двамата се наблюдаваха извънредно внимателно. Това бе абсолютно незаконна операция. Сърфистът нямаше как да знае дали Анди не е колаборационист, но и Анди не можеше да е сигурен в него.

— Тук в парка ли ще го направиш? — попита по-възрастният мъж.

— Няма проблем. Облегни се назад, затвори си очите, подремни си на слънце. Уговорката е да взема хиляда в брой сега и да ми прехвърлиш пет бона от облигациите. Когато излезеш навън, получавам другите петстотин в брой и пет хиляди от облигациите. Остатъка ми изплащаш на четири вноски по три хиляди годишно, плюс лихвата, където и да се намираш. Ще програмирам всичко, включително сигнали, които ще ти напомнят в дните за плащане. За теб ще остане да си уредиш пътя, не забравяй. Мога да пиша опрощения и пропуски, но не съм туристически агент. Съгласен ли си?

Сърфистът отпусна глава назад и затвори очи.

— Давай — отвърна той.

Работата беше елементарна, чисто симулиране на верига, обичайната практика на Анди. Той засече всичките му идентификационни кодове, прехвърли ги в Централата, откри досието му. Изглеждаше съвсем истинско. Имаше десетгодишна заповед за работа на стената. Анди му написа опрощение за първите седем. После му осигури пропуск, което означаваше да му впише нова трудова характеристика, програмист трета степен. Сърфистът нито мислеше, нито приличаше на програмист, но порталният софтуер нямаше да разбере това.

По този начин Анди го превърна в представител на човешкия елит, на онези малцина, които бяха свободни да влизат и излизат по свое желание от градовете. В замяна за тези малки услуги той прехвърли спестяванията от целия му живот в различни свои сметки. Сърфистът вече нямаше и пукнат грош, но беше свободен човек. Струваше си, нали?

А и опрощението бе действително. Анди нямаше намерение да пише фалшиви, докато е тук. Гилдията можеше да изисква от опростителите да допускат грешки, но в момента той не работеше за нея. И макар да разбираше причините за тази практика, винаги го беше правил с нежелание. Това представляваше обида за професионалната му гордост. Този път така или иначе не възнамеряваше да остане задълго и никой — съществата, техните човешки марионетки или самата гилдия — нямаше да се разтревожи от умението, с което упражняваше занаята си.

Следващият му клиент беше дребна японка, типична, пригладена, крехка като кукла. Тя плачеше като обезумяла, докато възрастен сивокос мъж в овехтял син костюм — навярно дядо й — се опитваше да я утеши. Плачът на обществено място бе добър признак, знаеше Анди, че някой е изпаднал, в беда.

— Навярно мога да ви помогна — каза той и двамата бяха толкова потънали в нещастието си, че не проявиха никаква подозрителност.

Оказа се, че мъжът й е свекър, а не дядо. Съпругът й бил убит от крадци една година по-рано. Имала две малки деца. Сега получила новата си заповед за трудова повинност. Страхувала се, че ще я пратят да работи на стената, което едва ли щеше да се случи, разбира се: изборът ставаше съвсем случайно, но изглежда рядко се правеше безогледно, а какъв смисъл имаше четирийсеткилограмово момиче да мъкне каменни блокове?

Свекърът обаче имал приятели, които разполагали с достъп до информация. Те успели да разшифроват тайния код на заповедта. Компютрите не я пращали на стената, не. Пращали я в Пети участък. Това беше лошо. И й давали клас ИИ. Още по-лошо.

— На стената щеше да е по-добре — въздъхна старецът. — Веднага щяха да се убедят, че не е достатъчно силна за тежък труд и щяха да й намерят нещо друго, с което може да се справя. Но Пети участък? Кой се връща оттам?

— Значи знаете какво е Пети участък, така ли? — изненада се Анди.

— Лабораторията за медицински експерименти. И това съкращение тук, ИИ. Също ми е известно какво означава.

Тя отново се разплака. Анди не можеше да я обвинява. ИИ означаваше „Изпитание на издръжливостта“. Доколкото знаеше, програмата ИИ беше свързана с необходимостта, която изпитваха съществата, да открият какво физическо натоварване са в състояние да понасят хората. И очевидно единственият сигурен начин да го установят бе да проведат изпитания с част от населението, които да покажат какви са границите на човешката издръжливост.

— Ще умра — стенеше жената. — Дечицата ми! Дечицата ми!

— Знаете ли какво означава „опростител“? — обърна се към свекъра Анди.

Което предизвика незабавна развълнувана реакция: старецът рязко си пое дъх, очите му блеснаха и енергично закима с глава. Но после вълнението му също толкова бързо отстъпи мястото си на мрачно, безпомощно, отчаяно изражение.

— Всички те са измамници — заяви той.

— Не всички.

— Кой може да каже? Взимат ти парите и не ти дават нищо.

— Знаете, че не е вярно. Понякога нещата не се получават, естествено. Това не е точна наука. Но всеки може да ви разкаже за опрощения, които са били успешни.

— Възможно е. Възможно е — промълви старецът. Жената безмълвно хълцаше.

— Познавате ли такъв човек?

— За три хиляди долара — тихо каза Анди, — мога да изтрия кода ИИ от заповедта й. За пет мога да напиша освобождаване от трудова повинност, чак докато децата й завършат гимназия.

Удивляваше се защо е толкова мекосърдечен. Петдесет процента отстъпка, а дори не бе направил проверка на банковата им сметка. Кой знаеше, свекърът можеше да е милионер? Но не, в подобен случай отдавна щеше да й е осигурил опрощение, а нямаше да седи да кърши ръце на Пършинг Скуеър.

Старецът му отправи продължителен преценяващ поглед. В очите му заблестя селска пресметливост.

— Откъде да сме сигурни, че ще изпълните обещанието си? — попита той.

Анди можеше да му отговори, че е гордост за професията си, най-добрият от всички опростители, гениален хакер с вълшебни способности. Кой друг можеше да прониква във всяка информационна мрежа и да прави с нея каквото си поиска? И това щеше да е чистата истина. Но му каза, че сам трябва да вземе решение, че Анди не може да му даде гаранция, че ако искат, ще им помогне, но че иначе му е безразлично, щом жената предпочита да запази старата си заповед.

Двамата се отдалечиха и се посъветваха. Когато няколко минути по-късно се върнаха, старецът безмълвно си нави нагоре ръкава и му подаде импланта си. Анди провери финансовото му състояние: трийсетина хиляди, прилична сума. Прехвърли осем от тях на своя сметка, половината в Сиатъл, останалото в Хонолулу. После пое китката на жената, дебела колкото два негови пръста, включи се в импланта й и й написа опрощението, което щеше да й спаси живота.

— Вървете си — каза той. — Прибирайте се вкъщи. Децата ви сигурно вече са гладни.

Очите й грейнаха.

— Ако някак мога да ви се отблагодаря…

— Вече взех таксата си. Вървете. Ако някога пак се срещнем, не ме поздравявайте.

— Наистина ли ще се получи? — попита старецът.

— Казахте ми, че имате приятели, които са вътре в нещата. Изчакайте седем дни, после съобщете в инфобанката, че снаха ви си е изгубила заповедта. Когато получи нова, помолете вашите хора да я разшифроват. Ще видите. Всичко ще е наред.

Старецът не изглеждаше убеден. Сигурно се страхуваше, че току-що са му измъкнали една четвърт от спестяванията на живота му. Омразата в очите му бе очевидна. Но след седмица щеше да открие, че Анди наистина е спасил снаха му и щеше да се втурне към площада, за да му каже колко съжалява, че е изпитвал толкова ужасни чувства към него. Само че дотогава Анди щеше да е някъде много надалеч.

Двамата се затътриха към източната част на парка, но на няколко пъти спираха, за да поглеждат през рамо назад към него, сякаш си мислеха, че ще ги превърне в колони от сол в момента, в който му обърнат гръб. После изчезнаха.

Скоро Анди спечели достатъчно за едноседмичния си престой в Лос Анджелис. Но въпреки това остана в парка с надеждата за малко повече. Това се оказа грешка.

Следващият клиент беше дребничкият господин Невидим, един от онези мъже, които никой никога не забелязваше в тълпата, абсолютно сив, с оредяваща коса и любезна извинителна усмивка. Но очите му блестяха. Двамата с Анди се заговориха и бързо започнаха да се опитват да изкопчат нещо един за друг. Непознатият му каза, че е от района на Силвър Лейк. Това не говореше почти нищо на Анди. Бил дошъл тук, за да се срещне с някого пред голямата сграда на ЛАКОН на Фигероа Стрийт. Чудесно: навярно някакво обжалване. Анди надуши сделка.

После сивият човечец поиска да научи откъде е събеседникът му — от Санта Моника ли? Западен Лос Анджелис? Анди се зачуди дали хората от онази част на града имат различен акцент.

— Много пътувам — отвърна той. — Мразя да се застоявам на едно място. — Самата истина. — Снощи пристигнах от Юта. Преди това бях в Уайоминг. — Пълни лъжи. — Може би после ще замина за Ню Йорк.

Дребният мъж го изгледа така, сякаш му бе казал, че се готви да замине за Юпитер.

Сега обаче знаеше, че Анди има пропуск или друг начин да минава през порталите, когато поиска или поне, че е готов открито да го заяви. Което го представяше като особен човек. Очевидно непознатият търсеше тъкмо такъв.

Съвсем скоро стигнаха до основния въпрос.

Сивият човечец каза, че изтеглил нов билет за трудова повинност, шест години в солниците при Моно Лейк. Лоша работа, много, много лоша. Анди бе чувал, че хората измирали там като мухи. Естествено, непознатият искаше да го прехвърлят на някакво по-безопасно място, например в „Операции и поддръжка“, и трябвало да е свързано със стените, за предпочитане край океана, където въздухът бил студен и чист.

— Разбира се — отвърна Анди. — Мога да го уредя.

Той му каза цената и дребничкият мъж я прие, без да му мигне окото.

— Подайте ми китката си — помоли Анди.

Непознатият протегна дясната си ръка с дланта нагоре. Имплантният му вход представляваше светложълта пластина, инсталирана на обичайното място, но по-заоблена и малко по-мека от стандартните. Анди не й обърна особено внимание. Както толкова много пъти по-рано, той притисна собствената си ръка към неговата.

Биокомпютрите им установиха контакт.

И в този момент сивият човечец му се нахвърли като ураган. По силата на сигнала, който го връхлетя, Анди мигновено разбра, че се е сблъскал с нещо специално и най-вероятно извънредно опасно: всъщност, че са го измамили. Този безцветен дребен мъж изобщо не се опитваше да получи опрощение. Онова, което търсеше, осъзна Анди, бе информационен дуел. Господин Мъжагата, скрит зад любезната усмивка, дошъл да покаже на новото момче в града няколко от номерата си.

Анди много отдавна не беше участвал в такова нещо. Дуелите бяха пубертетско занимание. Но в дните, когато все още го правеше, нито един хакер не го бе побеждавал в честен двубой. Никога. Този също нямаше да успее. Анди изпита съжаление към него, но не прекалено.

Непознатият го обстреля с кодирана информация, нищо особено, просто за да установи способностите му. Анди я пресрещна, качи я, блокира го и пое инициативата в диалога. Сега беше негов ред да го провери. Искаше другият да проумее с кого си има работа.

Но точно когато започваше да го прави, дребничкият блокира него. Това беше нещо ново. Анди го изгледа с известно уважение.

Обикновено всеки хакер би познал сигнала на Анди още през първите трийсет секунди и това щеше да е достатъчно, за да сложи край на престрелката. Той щеше да разбере, че няма смисъл да продължава. Но този или не бе успял да го идентифицира, или просто не му пукаше и затова му бе отвърнал така. Анди намери това за удивително. А нещата, които непознатият започна да му праща сега, също бяха извънредно удивителни.

Той енергично продължи да се опитва да се пребори с архитектурата на Анди. Двамата си разменяха удари в тежката мегабайтова зона.

Сивият мъж все още се усмихваше. По челото му нямаше нито следа от пот. В него имаше нещо зловещо, помисли си Анди, нещо ново и странно.

Това беше някакъв нов вид боргмански хакер, внезапно осъзна той. Работеше за съществата, обикаляше града и се опитваше да тормози независимите опростители като него.

Колкото и да бе добър непознатият, а той беше много добър, Анди го презираше заради това. Във вените му течеше достатъчно Кармайкълова кръв, за да знае на чия страна е в битката между човека и съществата. Боргман, виж, това бе нещо ужасно отвратително. Да използваш уменията си на хакер, за да им помагаш — не. Не. Мръсен бизнес. Анди искаше да го унищожи. Никога през живота см не беше мразил някого толкова силно.

Но не можеше да му направи нищо.

Това го обърка. Той бе царят на информацията, Мегабайтовото чудовище. През всички тези години Анди скиташе из окования свят, безгрижно яхнал инфопотока, и се справяше с всяка ключалка, на която се натъкваше. А сега този никой му връзваше ръцете. Каквото и да му пращаше, непознатият го парираше и му отвръщаше с все по-странни неща. Дребничкият работеше с алгоритъм, какъвто никога не беше виждал и който се затрудняваше да реши. След малко дори не бе в състояние да разбира какво правят с него, та какво оставаше да го блокира. Вече едва успяваше да реагира. Сивият мъж неумолимо го тласкаше към органичен срив.

— Кой си ти, мамка ти? — бясно извика Анди.

Другият му се изсмя в лицето.

И продължи да го обстрелва. Заплашваше целостта на импланта му, нападаше го на микроравнище, атакуваше самите молекули. Играеше си с обвивките на електроните, пренасочваше заряди и обръщаше валентности, задръстваше входовете му, превръщаше веригите му в бульон. В крайна сметка имплантираният в тялото на Анди компютър не представляваше нищо друго, освен органична химия. Мозъкът му също. Ако продължаваше така, биокомпютърът щеше да бъде унищожен и свързаният с него мозък щеше да го последва.

Това не беше спортно състезание. Това бе убийство.

Анди потърси резервите си и хвърли насреща му всички защитни блокажи, които успя да открие. Неща, които никога през живота си не беше използвал, но които за всеки случай пазеше. Те забавиха противника му. За миг успя да спре атаката и дори малко да отблъсне непознатия, което му остави пространство за няколко нападателни комбинации. Но преди да успее да ги задейства, дребничкият пак го притисна. Този човек бе невероятен.

Анди го блокира. Той пак атакува. Анди силно го удари, но непознатият прехвърли удара в съвсем друг неврален канал.

Анди го удари повторно, този път още по-силно. Отново го блокираха.

И тогава сивият мъж му нанесе толкова мощен удар, че го накара да се олюлее и залитне. Анди беше на около три наносекунди от ръба на бездната, когато успя на косъм да отскочи назад.

И изтощено започна да съставя нова комбинация. Но докато го правеше, можеше да чете данните на противника си и откриваше там абсолютно хладнокръвна самоувереност. Дребният го чакаше и бе подготвен за всичко, което Анди би могъл да му прати.

Сега разбираше срещу какво се е изправил. Той не позволяваше на непознатия да го унищожи, но с последни сили, а от своя страна изобщо не можеше да го докосне. Врагът му като че ли разполагаше с неизтощими резерви. Анди не го плашеше. Сякаш беше неуморим. Просто поемаше всичко, което Анди му пращаше, и го атакуваше с нова информация от шест страни едновременно.

Анди за пръв път съзнаваше как са се чувствали всички хакери, които бе побеждавал през годините. Някои от тях трябваше да са били доста наперени, предполагаше той, докато не се бяха натъквали на него. Човек губеше повече, когато се смяташе за добър. Когато знаеше, че е добър. Победени, такива хора трябваше да препрограмират цялото си усещане за връзка с вселената.

Сега имаше две възможности. Можеше да продължи борбата, докато дребничкият го изтощеше и смажеше. Или незабавно да се предаде. Друг избор нямаше.

В крайна сметка, помисли си Анди, всичко се свеждаше до това, нали? Две възможности: да или не, включен или изключен, единица или нула.

Той дълбоко си пое дъх. Гледаше право към хаоса.

— Добре — каза Анди. — Победен съм. Предавам се. — Думи, които изобщо не му беше хрумвало, че може да се чуе да произнася.

Той освободи китката си от импланта на другия, олюля се и се свлече на земята.

Минута по-късно пет ченгета от ЛАКОН изскочиха сякаш от нищото, нахвърлиха му се, овързаха го като колет и го отведоха. Ръката с импланта стърчеше от вързопа и на китката му имаше блокираща ключалка, сякаш се страхуваха, че ще започне да изтегля данни направо от въздуха.

— Хвърлѝ един поглед на това, Ансън — каза Стив Ганет, когато излезе във вътрешния двор. Ансън седеше на стария стол на Полковника.

Стив пъхна в ръката му дълъг лист гланцирана зелена хартия. Ансън озадачено го проучи. Само стрелки и завъртулки, гръцки букви, абсолютно непонятни компютърни глупости.

— Знаеш, че си нямам и представа от тези неща — рязко отвърна той. Разбираше, че не би трябвало да говори на Стив по този начин, но търпението му се изчерпваше с всеки изтекъл ден. Беше на трийсет и девет и се чувстваше на петдесет. Някога кроеше безброй големи планове, но онова време, когато бе млад, енергичен и убеден, че именно той ще освободи света от неговите невъзмутимо тиранични извънземни господари, но всичко се провали и го изпълни с ледена пустота. От стария Ансън не беше останало почти нищо. От години — от провала на проекта за убийство на Висшия — се чувстваше така, като че ли няма нито минало, нито бъдеще. Имаше само безкрайно сиво настояще. Не кроеше планове, не мечтаеше.

Какво е това тук?

— Отпечатъците на Анди, струва ми се.

— Отпечатъците на Анди ли?

— Неговият компютърен шифърен профил. Дело на собствената му ръка. Може да се сравни с човешки отпечатъци, да. Или с почерк. Мисля, че е на Анди.

— Наистина ли? Къде ги откри?

— Лос Анджелис. Един от нашите хора в града се натъкнал на тях при случайно линейно сканиране. Съвсем нови са. Ако е там, Анди трябва да се е върнал съвсем наскоро.

Ансън отново проучи разпечатката. Все същото: стрелки и завъртулки. Безнадеждна главоблъсканица. В него запулсира нещо, каквото не беше изпитвал от години, но той се овладя и сви рамене.

— Какво те кара да смяташ, че са на Анди?

— Интуиция, навярно. Търся го от пет години и вече мисля, че зная какво да очаквам. Този лист сякаш ми крещи името на Анди. Като хлапе използваше такива кодове. Спомням си, че ми ги обясняваше, но никога не съм имал представа какво се опитва да каже. Тогава още беше на десетина-единайсет години. Имам чувството, че пак се е върнал към тези неща. Към личния си жаргон. Направихме проверка и го проследихме. Онзи, който го използва, цяла година се е придвижвал на запад в страната, Флорида, Луизиана, Тексас, Аризона. А сега е в Лос Анджелис. В момента хакерът, на когото принадлежи този код, работи там като опростител. Независим е и както изглежда, действа извън гилдията. Убеден съм, че е Анди.

Ансън вдигна поглед към кръглото, искрено, пълно лице на братовчед си. То изразяваше абсолютна увереност. Самият той с изненада откри, че го изпълва внезапно възхищение, дори обич към него.

Стив бе петнайсет години по-възрастен от Ансън и трябваше да е водач на клана. Но никога не го беше желал. Искаше само да продължава да се занимава с нещата, които бяха важни за него, по цял ден и до късно през нощта да седи в комуникационния център и да изтегля информация от целия свят.

Докато самият той…

Пулсирането в него се усилваше. Вече не можеше да го потиска.

— Наистина ли смяташ — попита Ансън, — че можеш да го откриеш с помощта на такива неща?

— Не зная. Анди е много, много хитър. Едва ли има нужда да ти го казвам. И постоянно е в движение. Фактът, че сме засекли следите му, не ни дава гаранции, че ще успеем да го настигнем. Но можем да опитаме.

— Можем да опитаме, да. Господи, тогава опитай? Открий го, доведи го тук и го използвай. Този твой побъркан мутирал син!

— Мутирал ли?

— Див човек. Недисциплиниран, аморален, егоистичен, егоманиакален — от кого го е наследил, Стив? От теб ли? От Лиза? Съмнявам се. И определено не от онази негова част, която е Кармайкъл. Така че трябва да е мутант. Мутант, да. С невероятни способности, от които ние случайно ужасно се нуждаем. Само да благоволи да ги приложи в наша полза.

Стив не отговори. Ансън се зачуди какво си мисли братовчед му, но неговото добродушно, пълно лице беше непроницаемо. Мълчанието стана неловко, накрая нетърпимо. Ансън се изправи, закрачи към края на двора, стисна с ръце парапета и се загледа в огромната зелена клисура долу. И откри, че започва да трепери.

Знаеше какво се е случило. Изведнъж се бе разбудила неустоимата стара амбиция, бляскавата мечта да поведе успешен кръстоносен поход срещу извънземните, да унищожи Висшия и с един удар да разгроми господството им. След злополучното пътуване на Тони до Лос Анджелис Ансън беше заключил тези копнежи в някакво тайно кътче на душата си. Но сега те се бяха освободили и с тях идваха страховете, съмненията, мъчителните угризения за това, че безразсъдно е пратил Тони на смърт — цял рой от песимистични самообвинителни терзания.

Той стоеше до парапета, дълбоко и бавно си поемаше дъх, опитваше се да се успокои и се взираше в непроходимата джунгла, постепенно покрила земите между ранчото и града след Завоюването. И в ума му внезапно се оформи странно видение.

Видя куполна сграда, която приличаше на пчелен кошер, но цялата от бял мрамор: олтар, храм, светилище. Светилище, да. В него лежеше Висшия. Огромно подпухнало бледо създание, напомнящо на гол охлюв, дълго десет метра и заобиколено от устройства, които го снабдяваха с хранителни вещества.

И после Ансън зърна човешка фигура, която се приближаваше към този купол: загадъчна фигура, стройна, спокойна, безлика. Можеше да е андроид. Седнал пред терминала си с дяволски блясък в очите, Анди Ганет го насочваше с дистанционно управление и бясно го помпаше с данните, изтеглени от заключения архив на Карл-Хайнрих Боргман. Безликият убиец застана пред вратата на светилището и Анди му даде тайнствени дигитални команди, които той прехвърли на пазача. Портата мигновено се отвори, зад нея се появи втора, трета и четвърта, докато накрая безликият се изправи в светая светих на самия Висш…

Насочи оръжието си. Спокойно стреля. Висшия потъна в син пламък. Зацвъртя, овъгли се и почерня.

И в същия този момент съществата по цялата Земя започнаха да се гърчат, сбръчкват и умират… На следващия ден слънцето изгря над свободен свят…

Ансън погледна назад към Стив, който стоеше облегнат на стената на къщата и го наблюдаваше със странно невъзмутим поглед.

— Нали знаеш, че откакто Тони загина, не давам и пукната пара за цялата Съпротива? — успя да изобрази бледа усмивка Ансън. — Че просто се бях оставил на течението.

— Да. Зная го, Ансън.

— Това обаче може да промени положението. Само ако успееш най-после да откриеш проклетия си мутирал гениален син. И да го накараш да отвори архива на Боргман. И ако информацията на Боргман ни даде някакъв ключ към природата и местонахождението на Висшия. И ако после успеем да пратим съответно програмиран убиец, който…

— Адски много условности.

— Така е, нали, братовчеде? Навярно просто би трябвало да забравим за всичко това. Какво ще кажеш? Веднъж завинаги да се откажем от Съпротивата, да признаем, че светът ще принадлежи на съществата вовеки веков, да изключим цялата нелегална мрежа, която през последните трийсет години изграждахте вие с Дъг и Пол, и просто кротко да си седнем на задниците, тихо да изживеем безсмисления си живот, както сме правили досега. Какво ще кажеш, Стив? Да се откажем ли от изтърканата стара преструвка, че съществува някаква Съпротива?

— Това ли е твоето желание, Ансън?

— Не. Всъщност не.

— Нито пък моето. Почакай да видим дали ще успея да открия Анди.

Отведоха го в централата на ЛАКОН на Фигероа Стрийт, деветдесететажен небостъргач от черен мрамор, седалище на марионетните градски власти. Оставиха го да седи до стената в огромен, ярко осветен коридор като че ли цял ден и половина, макар да предполагаше, че в действителност е изтекъл не повече от час. На Анди не му пукаше. Беше вцепенен. Със същия успех можеха да го хвърлят в септична яма. Нямаше физически увреждания — автоматичната му програма за вътрешна проверка продължаваше да работи и индикаторът светеше в зелено, — но изпитваше смазващо унижение. Чувстваше се разбит. Единственото, което искаше да знае, беше името на дребничкия сив хакер.

Бе чувал много неща за сградата на Фигероа Стрийт. Таваните на всички помещения бяха високи около шест метра, за да могат да влизат съществата. Гласовете отекваха в тези огромни пространства като ехо в пещера. Докато седеше там, Анди усещаше потоци от приглушени звуци, които течаха навсякъде, над, под, зад и пред него. Искаше му се да се скрие от тях. Чувстваше мозъка си наранен. Никога през живота си не му бяха нанасяли такива удари.

От време на време по коридора минаваха двойки гигантски същества, пристъпващи на върховете на пипалата си по онзи техен странно грациозен начин. Придружаваха ги малки свити от хора, които се тълпяха от всичките им страни като миниатюрни лакеи, суетящи се около високопоставени благородници. Никой не му обръщаше внимание. Анди лежеше, облегнат на стената, като част от мебелировката.

После се появиха други ченгета от ЛАКОН.

— Онзи ли е опростителят, ей там? — попита някой.

— Същият, да.

— Тя иска незабавно да го види.

— Не мислиш ли, че първо трябва малко да го подготвим?

— Каза да й го доведем веднага.

Нечия ръка стисна Анди за рамото и леко го разтърси. Повдигнаха го. Други ръце бързо развързаха въжетата на краката му. Оставиха го да направи една-две неуверени крачки. Той яростно ги гледаше, докато раздвижваше изтръпналите си мускули.

— Добре, приятел. Хайде, ела, време е за разпит. И не забравяй, кротувай, иначе ще пострадаш.

Позволи им да го помъкнат по коридора. Влязоха през гигантска врата и се озоваха в огромен кабинет, чийто таван бе достатъчно висок, за да осигури на съществата място за спокойно движение. Вътре обаче нямаше същества, само жена в черна тога, която седеше зад широко бюро в отсрещния край на помещението, като че ли на цял километър от него. В тази колосална зала бюрото приличаше на детска играчка. Жената също приличаше на кукла. Ченгетата го накараха да седне на стол до вратата и ги оставиха насаме. Завързан така, той не представляваше сериозна опасност.

— Джон Доу ли се казваш? — попита тя.

— Ти как смяташ?

— Това е името, с което си влязъл в града.

— Използвам много имена, докато пътувам. Джон Смит, Ричард Роу, Джо Блоу^[2]. За порталния софтуер няма голямо значение какво име му давам.

— Защото си мамил порталите ли? — Жената замълча. — Трябва да ти кажа, че това е следствие.

— Вече ти е известно всичко. Вашият боргмански хакер преплува целия ми мозък.

— Моля те — каза тя. — Ще е по-лесно, ако ми оказваш съдействие. Обвинен си в незаконно влизане, незаконно отнемане на превозно средство и незаконна интерфейсна дейност — и конкретно, продаване на опрощения. Имаш ли какво да кажеш?

— Не.

— Отричаш ли, че си опростител?

— Нито отричам, нито признавам. Какъв смисъл има, по дяволите?

Жената се изправи иззад бюрото, съвсем бавно се приближи до него и застана на около пет метра разстояние. Анди намусено зяпаше надолу към обувките си.

— Погледни ме — нареди тя.

Това изисква адски много усилия.

— Погледни ме — рязко повтори жената. — Въпросът не е дали си опростител. Известно ни е, че си такъв. На мен ми е известно, че си такъв. — И тя се обърна към него с името, което много отдавна не бе използвал. — Ти си Мики Мегабайта, нали?

Сега вече той я погледна.

И зяпна. Не можеше да повярва на очите си. Връхлетяха го спомени отпреди много години.

Меката червена коса беше с друга прическа, по-плътно прилепваща към главата й. Петте години бяха позакръглили тялото й и по лицето й имаше бръчки. Но в действителност не се бе променила чак толкова много.

Как ли се казваше? Ванеса? Клариса? Мелиса?

Теса. Точно така. Теса.

— Теса? — пресипнало попита Анди. — Наистина ли си ти?

— Да — отвърна жената. — Наистина съм аз.

Той усети, че глупаво я зяпа с отворена уста. Предстоеше нещо още по-страшно, отколкото боргманския хакер. Но нямаше как да избяга.

— Ти и навремето работеше в ЛАКОН, да. Спомням си.

— Онова опрощение, което ми продаде, не ми помогна много, Мики. Знаел си го, нали? В Сан Диего ме чакаха, човек, който беше много важен за мен, но когато се опитах да мина през портала, просто ме спряха и ме отведоха. Искаше ми се да те убия. Ако бях стигнала до Сан Диего, двамата с Бил щяхме да заминем за Хавай с неговата яхта. Но той замина без мен. Никога повече не го видях. И това ми струваше тригодишно блокиране на повишенията. Имах късмет, че ми се размина толкова леко.

— Не знаех за човека в Сан Диего — отвърна Анди.

— И нямаше нужда. Това не ти влизаше в работата. Взе ми парите и трябваше да ми осигуриш опрощение. Това беше сделката.

Очите й бяха сиви, осеяни със златисти точици. Не му бе лесно да я погледне.

— Още ли ти се иска да ме убиеш? — попита той. — Ще наредиш ли да ме екзекутират?

— Не, Мики. Това също не е истинското ти име, нали?

— Не.

— Не мога да изразя колко се удивих, когато те доведоха тук. Опростител, така ми казаха. Джон Доу, нов в града, работил в района на Пършинг Скуеър. Опростителите са в моя ресор. Всички ги водят тук. Ето каква длъжност ми дадоха след следствието: да работя с опростители. Хитро, нали, Мики? Поетично правосъдие. В началото често се чудех дали някога ще те заловят, но след известно време реших, че няма начин, че навярно си на милиони километри оттук и никога повече няма да се върнеш. А когато доведоха този Джон Доу, минах по коридора и видях лицето ти.

Анди нямаше къде да се скрие от отмъстителния блясък на тези сиви очи.

Моментът изискваше отчаяни мерки.

— Чуй ме, Теса — със същия полезно пресипнал глас каза той. — В състояние ли си да повярваш, че през всичките изминали години съм изпитвал угризения за постъпката си? Няма нужда да вярваш. Но Бог знае, че това е самата истина.

— Ясно. Сърцето ми се къса за теб. Убедена съм, че си бил измъчван от нетърпими терзания.

— Говоря сериозно. Моля те. Прецаквал съм доста хора, да, и понякога съм съжалявал, понякога не, но ти беше от онези, за които съжалявах, Теса. Ти беше онази, за която съжалявах най-много. Това е чистата истина.

Тя се замисли. Анди не знаеше дали му е повярвала, но виждаше, че обмисля думите му.

— Защо го направи? — след малко попита Теса.

— Прецаквам отделни хора, защото не искам да изглеждам прекалено съвършен — отвърна той. — От време на време трябва да прецакваш по някой клиент, иначе започваш да изглеждаш прекалено добър, а това може да е опасно. Ако изпилваш всяко свое опрощение, постепенно се разчува, хората започват да приказват и се превръщаш в легенда. Рано или късно съществата те пипват и край. Затова пиша и невалидни опрощения. Приблизително по едно на всеки пет. Казвам на хората, че правя всичко възможно, но че няма никаква гаранция и че понякога не се получава.

— Значи съзнателно си ме измамил?

— Да.

— И аз стигнах до това заключение. Изглеждаше толкова хладнокръвен, истински професионалист. Толкова съвършен, освен онзи тъп опит да ме свалиш и когато го направи, просто си помислих: „Ех, тези мъже, какво да ги правиш“. Бях убедена, че опрощението ще е валидно. Не разбирах как би могло да е иначе. А после отидох на портала и ме заловиха. Тогава си казах: „Онова копеле нарочно ме е прецакало. Беше прекалено добър, за да е случайно“. — Теса говореше спокойно, но гневът ясно се четеше в очите й. — Не можеше ли да прецакаш следващия клиент, Мики? Защо трябваше да съм аз?

Той дълго я гледа, докато преценяваше ситуацията.

После дълбоко си пое дъх и вложи нужното чувство:

— Защото лудо се влюбих в теб.

— Глупости, Мики. Глупости. Ти дори не ме познаваше. Аз бях поредната непозната, дошла да използва услугите ти.

— Да. Понякога се случва точно така. — Анди усети, че му е дошло вдъхновение за импровизация и продължи: — Внезапно обезумях от невероятни фантазии за теб, заради теб бях готов да обърна чудесния си подреден живот с главата надолу, да напиша изходни пропуски за двама ни, да те заведа на околосветско пътешествие, какво ли не. Но ти виждаше само човека, на когото плащаш, за да свърши някаква работа. Не знаех за приятеля ти в Сан Диего. Знаех само, че си великолепна и те желая. Влюбих се още от първия миг.

— Да. Влюбил си се. Много трогателно.

Дотук не вървеше добре. Но можеше да успее, помисли си Анди. Просто трябваше да задвижи нещата и да види накъде отиват.

— Не мислиш ли, че това е любов, Теса? — попита той. — Е, тогава го наречи както искаш. Беше нещо, каквото никога преди това не си бях позволявал да изпитам. Винаги бях смятал, че не е разумно да се обвързваш прекалено, че рисковете са твърде големи. И тогава те видях, поговорих с теб и ми се стори, че помежду ни става нещо. Нещо в мен започна да се променя. Казах си: „Да, да, този път не го изпускай, остави го да се случи, това може да промени всичко“. А ти стоеше пред мен и нищо не забелязваше, просто безкрайно обясняваше колко важно било за теб опрощението. Студена като лед, ето каква беше. Това ме нарани. Ужасно ме нарани, Теса. Затова те прецаках. И после си помислих: „Господи, съсипах живота на това прекрасно момиче, само защото се ядосах“. Постъпих адски дребнаво. Никога не съм преставал да съжалявам. Няма нужда да ми вярваш. Не знаех за Сан Диего. Това ме кара да страдам още по-жестоко.

Теса не го прекъсна нито веднъж. Безмилостното й ледено мълчание започваше да го плаши.

— Кажи ми поне едно — за да го наруши, каза Анди. — Кой беше онзи тип, дето ме прецака на Пършинг Скуеър?

— Никой — отвърна тя.

— Какво означава това?

— Въпросът не е „кой“, а „какво“. Андроид, подвижна противоопростителека машина, включена директно в главния сървър на съществата в Санта Моника. Ново изобретение, което обикаля наоколо и търси хора като теб.

— Ох — поразено възкликна Анди, като че ли Теса го бе ритнала. — Ох.

— Ти му създаде доста работа.

— И той на мен. Превърна половината ми мозък на каша.

— Нямаше начин да го победиш. Все едно да се опитваш да изпиеш морето със сламка. Отначало наистина изглеждаше така, като че ли ще успееш. Знаеш ли, че си страшно добър хакер? Да, разбира се, че го знаеш. Разбира се.

— Защо работиш за тях? — попита Анди.

Тя сви рамене.

— Всички работят за тях, по един или друг начин. Освен хората като теб, предполагам. И защо да не работим за тях? Светът е техен, нали?

— Някога не е било така.

— Много неща не са били такива. Какво значение има сега? И работата не е чак толкова лоша. Поне не съм на стената. Или в лабораторията за ИИ.

— Права си — съгласи се той. — Навярно не е толкова зле. Щом нямаш нищо против да работиш в стая с толкова висок таван. Това ли ще ми се случи? Ще ме пратят в лабораторията за ИИ?

— Не бъди глупав. Прекалено си ценен.

— За кого?

— Мрежата постоянно се нуждае от ъпгрейд. Ти знаеш повече от всеки друг. Ще работиш за нас.

— Мислиш си, че ще стана боргман, така ли? — удиви се Анди.

— По-добре е, отколкото да те пратят в лабораторията.

Теса не можеше да говори сериозно, помисли си той.

Играеше му някаква игра. Щяха да са безумци да му поверят какъвто и да е отговорен пост. И още повече, ако му осигуряха достъп до мрежата си.

— Е? — след като не й отговори, каза тя. — Договорихме ли се, Мики?

Той продължи да мълчи още известно време. Теса наистина говореше сериозно, осъзна Анди. Предаваше му ключовете за царството. Хм, добре. Сигурно си имаха основания. Безумецът щеше да е той, ако откажеше.

— Съгласен съм, да. При едно условие.

Тя подсвирна с уста.

— Наистина си бил дързък, а?

— Позволи ми да изиграя един реванш с онзи ваш андроид. Трябва да проверя нещо. После можем да обсъдим за каква работа ще съм най-подходящ тук. Става ли?

— Ясно ти е, че не си в положение да поставяш условия.

— Естествено, че съм. Моите компютърни способности са уникални. Не можеш да ме принудиш да ги използвам против волята ми. Не можеш да ме принудиш да направя каквото и да е против волята ми.

Теса се замисли.

— Каква полза има от такъв реванш?

— Досега никой не ме е побеждавал. Искам втора възможност.

— Сигурно разбираш, че за теб ще е още по-ужасно от първия път.

— Нека сам се убедя.

— Но какъв е смисълът?

— Доведи ми твоя андроид и ще ти покажа — отвърна Анди.

Съгласието й ужасно го изненада. Но тя така или иначе отстъпи. Навярно от любопитство или поради друга причина, но влезе в компютърната мрежа, даде някакви нареждания и съвсем скоро доведоха андроида, който познаваше от парка, или може би друг, но със същото любезно лице, със същия неопределен сив вид. Машината учтиво го изгледа, без каквито и да е следи от интерес.

Някой влезе, свали белезниците от ръцете на Анди, заключи с тях глезените му и отново излезе. Теса инструктира андроида, който протегна китка към него и двамата установиха контакт. И Анди незабавно му се нахвърли.

Все още се чувстваше неуверен и съсипан, но знаеше какво трябва да направи, знаеше и че трябва да го направи бързо. Важното бе изобщо да не обръща внимание на андроида — той беше просто терминал, обикновено устройство — и да потърси онова, което се криеше зад него. Този път нямаше да му даде достъп до импланта си. Никакви любезности. Бързо заобиколи самоличностната му програма, която се оказа добра, но плитка. Като се движеше интуитивно и светкавично, защото разбираше, че е загубен, ако спре дори само за миг, той го атакува, още докато андроидът подреждаше комбинациите си, проникна в боргмановия му интерфейс и потъна в него преди машината да успее да му попречи. Това мигновено го отведе на равнището на сървъра, устройство с невъобразимо огромен капацитет, и когато се озова там, сърдечно се ръкува с чудовището.

Това го изпълни с невероятна наслада.

Анди за пръв път истински разбираше какво е постигнал старият Боргман, създавайки интерфейса, свързващ човешките биочипове с извънземните сървъри. Цялата тази мощ, всичките тези безброй мегабайтове, и той се включваше право в тях. Чувстваше се като мишка, покачила се върху гърба на слон, ала в това нямаше нищо лошо. Можеше и да е мишка, но пътуването беше страхотно. Бързо откри инфоверигата на андроида и я завърза на възел, така че да й попречи да го проследи. После се понесе по ураганните ветрове на колосалната машина заради самото удоволствие от изживяването.

И междувременно изтръгваше с шепи части от паметта й и ги хвърляше да летят по вятъра.

Защо не? Какво имаше да губи?

Сървърът изобщо не забелязваше. Толкова бе огромен. Анди весело късаше от недрата му огромни блокове данни. А той дори не го знаеше, защото даже най-великолепният компютър се подчинява на необходимостта да действа със светлинна скорост и когато най-доброто ти постижение е двеста деветдесет и девет хиляди километра в секунда, пътуването на алармения сигнал по невралните ти канали може да отнеме известно време. Това нещо наистина беше гигантско. Анди осъзна, че не трябва да се сравнява с мишка, яхнала слон. А с амеба, възседнала бронтозавър.

Но накрая предпазните вериги го засякоха, разбира се. Започнаха да се включват аларми, затръшваха се вътрешни портали, всички важни участъци бяха блокирани и Анди бе изхвърлен с невероятна лекота. Нямаше смисъл да чака да го хванат, затова се измъкна навън.

Андроидът, видя той, се беше свлякъл на килима. Сега не представляваше нищо повече от куха обвивка.

По стената на кабинета премигваха лампи.

Теса ужасено го гледаше.

— Какво си направил?

— Победих вашия андроид — отвърна той. — Хич не беше трудно, след като знаех какво представлява.

— Чух аларма. Включиха се аварийните светлини. Повредил си главния компютър!

— Не. Нищо сериозно. Щеше да е много трудно да повредя нещо важно, това изисква повече време. Само го погъделичках. Той се изненада, че съм проникнал вътре, това е всичко.

— Не. Мисля, че наистина си го повредил.

— Стига, Теса. Защо да го правя?

Тя не изглеждаше много весела.

— Въпросът е защо вече не си го направил. Защо не си проникнал някак си вътре и не си съсипал всичките им програми.

— Наистина ли смяташ, че съм способен да извърша такова нещо?

Теса внимателно го наблюдаваше.

— Мисля, че навярно си способен, да.

— Ами, възможно е. А може и да не е. Самият аз се съмнявам. Но знаеш ли, Теса, аз не съм кръстоносец. Обичам живота такъв, какъвто е. Обикалям, правя каквото си искам. Това е спокоен живот. Не оглавявам въстания. Не обичам да съм на огневата линия. Когато се наложи да бъзикна нещо, го правя, но само колкото е необходимо, не повече. А съществата даже не знаят, че съществувам. Ако им бръкна с пръст в окото, те ще ми го откъснат. Затова не им бъркам.

— Но сега би могъл — отвърна тя.

Анди започваше да се чувства неспокойно.

— Нещо не загрявам.

— Ти не обичаш риска. Не обичаш да събуждаш подозрения. Спотайваш се и не си навличаш неприятности заради самите неприятности. Чудесно. Но ако ти отнемем свободата, ако те принудим да останеш в Лос Анджелис и те накараме да работиш, ти ще отвърнеш по един или друг начин, нали? Естествено. Ще проникнеш вътре и ще прикриеш следите си така, че машината да не узнае за присъствието ти. И ще бъзикнеш нещата, но както трябва. Ще направиш купища поразии. — Теса замълча за миг. — Да — продължи тя. — Наистина ще го направиш. Ще им съсипеш компютъра така, че после може да се наложи да го претопят и да го направят наново. Сега разбирам, че притежаваш тази способност и че е възможно да бъдеш поставен в положение, което да те накара да го направиш. И тогава ще прецакаш всички ни, нали?

— Моля?

— Ако те пуснем да припариш до извънземната мрежа, ще предизвикаш такъв хаос, че съществата ще се почувстват длъжни да ни нанесат някакъв наказателен удар. Всички от ЛАКОН най-малкото ще бъдем разстреляни. Най-вероятно ще ни пратят в лабораторията за ИИ.

Теса го надценяваше. Компютърът имаше прекалено мощни защити, за да може някой, дори той, да го повреди по какъвто и да е начин. Ако пак влезеше вътре, можеше да всее хаос тук-там, естествено, но нямаше да успее да се крие от предпазните вериги достатъчно дълго, за да постигне нещо сериозно.

Но предпочиташе тя да си мисли така. Да те надценяват е много по-добре, отколкото да те подценяват.

— Няма да ти дам тази възможност — заяви Теса. — Защото не съм луда. Сега те разбирам, Мики. Опасно е човек да се занася с теб. Ти винаги си отмъщаваш и не даваш пукнат грош какво стоварваш върху нечия глава. Не ти пука, че всички ще пострадаме. Не, Мики. Животът ми не е толкова ужасен, че да го обръщаш надолу с главата. Веднъж вече го направи. Не искам да се случва отново.

Тя напрегнато го наблюдаваше. Целият й гняв се беше стопил и на негово място оставаше само презрение.

Но той продължаваше да е затворник, глезените му все още бяха заключени с белезници и Теса имаше пълна власт над него. Анди не отговори, просто чакаше да види какво ще последва. Тя мълчаливо го гледаше.

И после му зададе напълно неочакван въпрос:

— Кажи ми, можеш ли пак да проникнеш вътре и да направиш така, че да не останат данни за днешното ти арестуване?

Анди не успя да скрие изненадата си.

— Сериозно ли ме питаш?

— Иначе изобщо нямаше да те питам. Можеш ли?

— Да. Да, предполагам, че бих могъл.

— Тогава действай. Давам ти точно шейсет секунди и Бог да ти е на помощ, ако направиш нещо друго, докато си вътре, нещо ужасно. Това тук е твоето досие. Избавѝ се от него. — Теса му подаде компютърна разпечатка. — И щом го изтриеш, бързо се махай. Изчезнѝ оттук, изчезнѝ от Лос Анджелис. И недей да се връщаш.

— Наистина ли ще ме пуснеш?

— Наистина и съвсем искрено. — Тя нетърпеливо махна с ръка.

Анди не можеше да повярва. Дали нямаше някаква уловка? Едва ли. Теса като че ли действително го освобождаваше, очевидно просто за да се махне от очите й, преди да е успял да извърши нещо, което в крайна сметка да се стовари върху собствената й глава.

Чувстваше се толкова зашеметен, че му се искаше да направи някакъв ответен жест, някак да й се отплати, и внезапно от устните му бликнаха неканени думи:

— Виж, Теса, просто искам да ти кажа… всички онези неща… колко угризения съм изпитвал, колко съм съжалявал за тогава… това е истина. Абсолютно всичко. — Речта му прозвуча глупаво, дори за самия него.

— Убедена съм — сухо отвърна тя. Сивите й очи дълго и безмилостно го гледаха, докато не го изпепелиха докрай. — Добре, Мики. Спести ми повече глупости. Направи каквото трябва, изтрий данните за ареста и после искам да се размърдаш. Изчезни от сградата. От града. Разбра ли? А сега действай, при това много бързо.

Анди затършува в ума си, но не успя да измисли какво да отвърне.

„Откажи се, докато още можеш“, помисли си той.

Теса му подаде китката си и двамата установиха интерфейс. Когато имплантният му вход се докосна до нейния, тя леко потръпна. Едва доловимо, но Анди го забеляза. Не му бе простила нищо. Просто повече не искаше да го вижда.

Той влезе в сървъра, незабавно откри данните за ареста на Джон Доу, изтри ги и после, тъй като му оставаха още двайсет секунди, взе идентификационния й номер от досието й, потърси папката й в личен отдел, повиши я с две стъпала нагоре и удвои заплатата й. Собственият му изблик на сантименталност го слиса. Но жестът си струваше, каза си Анди. Пък и не знаеше дали някой ден пътищата им няма отново да се пресекат.

Той скри следите си и излезе от програмата.

— Добре. Готово.

— Чудесно — отвърна Теса и натисна звънеца, за да повика ченгетата. — Това не е човекът, когото търсим — каза им тя. — Пратете го да си върви.

Единият от полицаите измърмори някакво извинение, после го придружиха до изхода на сградата и го освободиха на Фигероа Стрийт. Беше ранен следобед. Имаше облаци, въздухът бе студен, но не много, както обикновено през лосанджелиската зима.

Анди отиде при един от обществените терминали и повика Тошибата.

Пет-десет минути по-късно автомобилът пристигна и той му нареди да потегли на север по магистралата извън града. Не знаеше къде да отиде. Може би в Сан Франциско. През зимата там валеше много, знаеше Анди, и беше чувал, че е много студено. Но въпреки това бе хубав град, при това пристанище, така че можеше да си уреди заминаване за Хавай, Австралия или някъде другаде, където да е топло, където завинаги да остави в миналото всички дрипи от стария си живот.

Осемдесетина километра нататък стигна до силмарския портал на стената. Пазачът го попита за името.

— Ричард Роу — отвърна той. — Бета пи епсилон десет-четири-три-две-четири-хикс. Местоназначение Сан Франциско.

После проверка на импланта. Анди подаде китката си. Никакъв проблем.

Порталът се отвори и тошибата потегли навън, лесно като бета пи.

Автомобилът се понесе на север. Пътуването до Фриско щеше да отнеме пет-шест часа, предполагаше той. Общо взето, магистралата тук изглеждаше в необикновено добро състояние.

Но после, когато се отдалечи на по-малко от половин час от силмарския портал, му хрумна идея, толкова странна и неочаквана, толкова изненадваща и смущаваща, че остана като поразен. Безумна идея, абсолютно безумна. Той я отхвърли, но идеята просто не искаше да си иде. Анди продължи да се бори с нея около пет минути. И накрая се предаде.

— Промяна на плана — каза на тошибата той. — Заминаваме за Санта Барбара.

— Има някой на портала — когато чу клаксона, каза Франк. — Аз ще ида.

Беше мек януарски ден, вече се свечеряваше, всичко бе зелено, листата на дърветата лъщяха от неотдавнашния дъждец. Напоследък често валеше и преди зазоряване щеше да се изсипе още дъжд, смяташе Франк, като се съдеше по облаците на север. Той взе пушката и бързо се заизкачва по хълма. Беше строен, атлетичен младеж, все още почти юноша, и тичаше бързо, грациозно, неуморно, с дълги, спокойни крачки.

Автомобилът бе от непознат модел, сравнително нов и много луксозен. Франк се втренчи през решетките на портала, но не успя да различи лицето на шофьора. Той махна с пушката, за да му даде знак да слезе от колата и да се покаже. Мъжът остана на мястото си.

„Както искаш“, помисли си Франк и понечи да се извърне.

— Хей, приятел, почакай! — Прозорецът на автомобила внезапно се оказа отворен и шофьорът подаваше глава навън. Силно лице, малко едри челюсти, тъмни очи, тежки сключени вежди, смръщено изражение. Струваше му се някак познато. Но отначало Франк не успя да се сети. После ахна от удивление.

— Анди?

Кимване и усмивка.

— Аз съм, да. Ти кой си?

— Франк.

— Франк. — Кратко замислено мълчание. — Синът на Ансън ли? Но ти беше още хлапе!

— Сега съм на деветнайсет — без да крие раздразнението си отвърна Франк. — Няма те вече повече от пет години, нали знаеш. Малките хлапета рано или късно порастват. — Той натисна бутона и порталът се отвори. Но колата остана навън. Франк озадачено се намръщи. — Виж, Анди, ще влизаш ли или не?

— Не зная. Искам да кажа, че не съм съвсем сигурен.

— Не си сигурен ли? Какво означава това?

— Че не съм сигурен, ето какво означава. — Анди стисна клепачи за миг и разклати глава като куче, отърсващо се от дъждовни капки. — Млъкни и ме остави да помисля, хлапе.

Анди седеше в колата. Какво чакаше, по дяволите? Отново започна да ръми. Франк запристъпва от крак на крак. После чу, че Анди казва нещо съвсем тихо, явно не на него. Трябваше да говори на автомобила. Толкова нов модел със сигурност се активираше с глас.

— Ще влизаш ли вече? — този път наистина раздразнен, попита Франк и отново му махна. Но в следващия момент най-после осъзна, че Анди е променил решението си и се кани да си отиде. Той бързо излезе през отворения портал, пъхна пушката през прозореца и притисна дулото към шията му точно, когато колата започваше бавно да потегля на заден ход по калния път. Франк спокойно продължи да тича до нея, без да сваля оръжието.

Анди скептично погледна дулото на пушката.

— Няма да си тръгнеш — каза му Франк. — Просто забрави за това. Имаш около две секунди да натиснеш спирачката.

После чу, че Анди казва на автомобила да спре.

— Какво става, дявол да го вземе? — изръмжа той.

Франк не отдръпна оръжието си.

— Добре, сега излез навън.

— Виж, Франк, реших, че в крайна сметка нещо не ми се ще да идвам в ранчото.

— Лошо. Трябваше да го решиш преди да прехвърлиш хълма. Слизай.

— Наистина беше тъпа идея. Изобщо не трябваше да се връщам. Никой тук не иска да ме види, аз също не искам да видя никого. Така че защо любезно не разкараш тоя проклет топ от лицето ми и не ме пуснеш да си вървя?

— Слизай — повтори Франк. — Веднага. Иначе ще гръмна компютъра на колата ти и никъде няма да ходиш.

Анди кисело го изгледа.

— Престани де.

— Ти престани. — Красноречиво движение с пушката.

— Добре, хлапе. Добре! Слизам. Успокой се. Можем да отидем до къщата с колата. Така ще е много по-бързо. И престани да се целиш с тази пушка в мен.

— Ще отидем пеш — отвърна Франк. — Не е чак толкова далеч. Да вървим. Веднага. Можеш да ходиш, нали? Размърдай се, Анди.

Анди с мърморене отвори вратата и излезе от колата.

Франк не можеше да повярва, че Анди наистина е тук. През последните няколко седмици Стив, Пол и всички други компютърни специалисти в ранчото правеха какво ли не, за да открият следите му в Лос Анджелис, а ето че той идваше съвсем сам. Очевидно не бе съвсем убеден, че иска да е в ранчото, но така или иначе беше тук. Това бе важното.

— Пушката — каза Анди. Франк продължаваше да се цели в него. — Излишно е, нали разбираш? Само дето много ме нервира.

— Предполагам. Но тук сме само ние двамата и нямам представа колко си опасен, Анди.

— Опасен ли? Опасен?

— Върви напред, моля те. Аз ще те следвам.

— Това е глупаво, Франк. Аз съм ти братовчед.

— Втори братовчед, струва ми се. Продължавай да вървиш.

— При баща си ли ме водиш?

— Не — отвърна Франк. — При твоя.

— Къде е? — попита Стив.

— В библиотеката — едновременно отговориха двама от синовете на Ансън, както обикновено правеха.

— Брат ми Франк го пази там — поясни Мартин.

— С пушката — прибави Джеймс. Двамата изглеждаха много доволни.

Стив бързо закрачи по коридора. В библиотеката, мрачна стая с нисък таван и лавици, претъпкани със стотици редки учени книги за различни източни култури, които бяха принадлежали на Полковника и от петнайсет-двайсет години не бяха разгръщани от никого, се разиграваше сцена, нямаща нищо общо с науката. Франк небрежно се облягаше на лавицата вляво от вратата, леко прехвърлил през лявата си предлакътница пушката, която носеха всички, щом отиваха на портала. Дулото й сочеше към нервен, намръщен набит мъж в тесни дънки и фланелена риза, застанал в другата част на стаята. Непознат с ядосано лице, в когото след миг Стив разпозна сина си Анди.

— Едва ли се налага да го държим на мушка, Франк. Нали, Анди?

— Той обаче явно смята така — злобно отвърна Анди.

— Е, аз не смятам така. Съгласен ли си, Франк?

— Както кажете, господине. Искате ли да ви оставя насаме?

— Да. Мисля, че така ще е най-добре. Но недей да се отдалечаваш много.

Когато Франк излезе навън, Стив погледна към Анди.

— Дали наистина съм в безопасност? — попита той.

— Стига глупости, татко.

— Не мога да съм сигурен. Ти си странен човек. Винаги си бил, винаги ще си останеш. — Анди бе надебелял, забеляза Стив. И започваше да оплешивява. Гените на Ганет се проявяваха. На колко години беше? Стив трябваше да пресметне. На двайсет и четири, накрая реши той. Да. На двайсет и четири. Изглеждаше значително по-възрастен, но той си напомни, че Анди винаги е изглеждал по-голям от годините си, дори като съвсем малък. — Странен, да, наистина си такъв. Ансън каза, че те смятал за мутант.

— Нима? Виж, татко. По пет пръста на всяка ръка. Само една глава. Само две очи от двете страни на носа — ми, точно така, както би трябвало да е.

Стив не се засмя.

— И все пак — отвърна той, — мутант. С мутирала психика, това искаше да каже Ансън. Човек, който не е като всички нас. Ето, погледни го така: аз съм малко смотан тип, Анди. Дебел, муден и предпазлив. Винаги съм бил, винаги ще си остана. Нямам нищо против да съм такъв. Но в същото време съм съвестен и отговорен гражданин. Кажи ми, как съм създал такъв престъпник?

— Престъпник ли? За такъв ли ме смяташ?

— Прекалено сурово ли ти се струва? Аз не мисля така. Не и от нещата, които чувам. Защо се върна, Анди?

— Не съм сигурен. Може би някаква носталгия? Не зная. Пътувах за Фриско, когато внезапно нещо ми щукна и си помислих: „Какво пък, по дяволите, и без това съм в тая посока, защо не намина покрай скъпото старо ранчо да видя роднините, добрите стари мама и татко, добрия стар задник Ансън, добрата стара страстна Ла-Ла“.

— Ла-Ла, да. Сега предпочита да я наричат Лорейн. Това е истинското й име, сигурно си спомняш. Ще се радва да те види. Може да те запознае със сина ти.

— Моят син. — Леденото му лице дори не трепна.

Стив се усмихна.

— Твоят син, да. На пет годинки е. Роди се скоро след твоето бягство.

— И как се казва, татко? Ансън ли?

— Ами, всъщност, ще се изненадаш, че наистина е така. Ансън Кармайкъл Ганет Младши. Много мило от страна на Лорейн да го нарече на твое име, нали, като се има предвид всичко, което се случи?

Беше ред на Анди да не се засмее.

— Хм, добре — абсолютно безизразно каза той, след като дълго и намръщено гледа баща си. — Ансън Кармайкъл Ганет Младши. Много мило. Ужасно, ужасно съм поласкан.

Стив предпочете да не обръща внимание на подигравателния му тон.

— Радвам се да го чуя — усмихна се той. — Казваме му „Анс“. Прелестно хлапе. И колко време възнамеряваш да останеш при нас, сине, след като вече си тук?

— Поне докато Франк стои в коридора с оная пушка, предполагам.

— Съжалявам за пушката. Франк преиграва малко, струва ми се. Но не е знаел какво да очаква от теб. Известно ни е, че след като ни напусна, си живял на ръба на закона. Работил си като опростител, нали така?

— Законите, които нарушават опростителите, са закони на съществата — ледено отвърна Анди. — Нещата, които правят опростителите, спасяват хората от тяхното потисничество. Дори бих могъл да заявя, че дейността им е един от аспектите на Съпротивата. Нещо като независима Съпротива. Което означава, че съм също толкова съвестен и отговорен гражданин, колкото твърдиш, че си ти.

— Разбирам те, Анди. И все пак си остава фактът, че опростителите водят тъмно съществуване и не всички те са съвсем честни. Предпочитам обаче да мисля, че ти си по-честен от повечето други.

— Всъщност, наистина бях. — Гласът на Анди потрепна и в очите му се появи блясък, който подсказваше на Стив, че синът му може би казва истината. — Прецаквал съм някои хора, да, но само защото така ми нареждаше опростителската гилдия. Обикновено играех честно и си вършех работата както трябва. Въпрос на професионална гордост като хакер. А и опознах извънземната мрежа.

— Това е чудесно. Наистина се надявахме да е така. Затова през всички тези години те търсехме под дърво и камък.

— Наистина ли? Защо?

— Защото тук все още ръководим Съпротивата и ти притежаваш уникални способности. Би могъл да ни помогнеш в изключително важна операция, която отдавна подготвяме.

— За каква операция става дума? Точно какво искаш от мен, татко?

— Като начало, помощта ти за компютърен проблем с огромно значение, който се оказа прекалено сложен дори за мен, но мисля, че ти ще се справиш.

— Ами ако не ви помогна?

— Ще ни помогнеш — отвърна Стив.

Анди остана удивен. Архивът на Боргман! Леле майко!

Спомняше си, че го е търсил два-три пъти — когато бе на четиринайсет-петнайсет, някъде там. Всеки го търсеше. Беше все едно да търсиш Елдорадо, мините на цар Соломон, гърнето със злато в края на дъгата. Легендарният архив на Боргман, ключът към всички загадки на съществата.

Но търсенето се оказа безрезултатно и той бързо изгуби интерес към него. Започваш да душиш по една или друга обещаваща следа и след време си сигурен, че наистина си открил пътя към богатствата, които коварният, злобен Боргман е скрил за свое собствено развлечение в някаква неопределена зона от паметта на нечий компютър някъде по Земята. И после, точно когато се втурваш към края на пътя, след като си пролял ужасно много пот, откриваш, че са те измамили, без да го забележиш и призрачният смях на Боргман кънти в ушите ти. След няколко такива преживявания Анди бе решил, че в живота има и по-интересни неща.

Той разказа всичко това на Стив, Ансън и Франк, който ги придружи до комуникационния център. Въпреки младостта си, братовчед му изглежда бе станал много важна личност по време на отсъствието на Анди.

— Искаме да опиташ още веднъж — каза Ансън.

— Защо смятате, че сега ще постигна нещо?

— Защото — отвърна Стив, — открих път, по който струва ми се, никой не е пътувал, поне не е стигал далеч, и съм убеден, че води право към Боргман. Зная го от години. От време на време правех опити да проникна вътре. Но той е блокиран по начин, който не съм в състояние да пробия. Навярно ти ще успееш.

— Изобщо не си ми споменавал за това. Защо не ми каза още тогава?

— Защото те нямаше. Реши да избягаш в Лос Анджелис в същата нощ, в която се натъкнах на него, приятелю. Как можех да ти кажа?

— Ясно — кимна Анди. — Ясно. И ако успея да проникна, бихте ли ми обяснили какво искате да открия?

— Местонахождението на Висшето същество — отвърна Ансън.

Анди се завъртя и го зяпна.

— Значи още продължавате с тези глупости, а? Чух за Тони. Неговата смърт не ви ли е достатъчна?

Ансън потръпна, като че ли го беше ударил с юмрук. И за миг Анди почти съжали за думите си. Тюдъл удар, знаеше го. В това отношение Ансън бе прекалено уязвим. Навярно повече от преди. Нещо в него се беше променило през годините, откакто Анди го нямаше, и то не за добро. Като че ли вътре в него се бе прекършило нещо важно. Като че ли беше остарял с трийсет години. Всички онези загуби го бяха поразявали една след друга: жена му, баща му, после брат му. Болката сигурно още го измъчваше.

И все пак Анди никога не бе харесвал Ансън. Задръстеняк, фанатик, досадник. Кармайкъл. Ако продължаваше да страда за хора, умрели преди пет-десет години, жалко. По дяволите той и нежните му чувства, помисли си Анди.

Ансън очевидно внимателно го наблюдаваше.

— Все още вярваме — каза той, — че има Висше същество, Анди, и че ако успеем да го открием и убием, ще нанесем ужасен удар на цялата извънземна власт. — Той силно стисна устни за миг. — Пратихме Тони, но той кой знае защо не успя. Някак си са разбрали какво прави, но въпреки това са го оставили да постави бомбата, защото не сме улучили вярното място. И после са го хванали. Следващия път трябва да знаем точното място. И сега се надяваме ти да го откриеш.

— И ако успея, кой ще е следващият Тони?

— Остави това на мен. Твоята работа е да влезеш в архива на Боргман, да ни кажеш къде е Висшия и как можем да стигнем до него.

— Какво те прави толкова сигурен, че ще открия такава информация?

Ансън хвърли ядосан поглед към Стив. Но иначе продължи да се владее.

— Изобщо не съм сигурен. Но като се имат предвид всички постижения на Боргман и властта, която успя да получи в началото на Завоюването, с основание можем да приемем, че е поддържал някакъв контакт с главното същество. Това създание наричаме Висшия. Ето защо е логично да заключим, че протоколите на Боргман за връзките с Висшия са архивирани някъде в неговата документация. Не зная дали е така. Никой не знае. Но ако не се уверим със собствените си очи, по дяволите…

Покритото с бръчки чело на Ансън пламтеше. Лявата му ръка трепереше, очевидно неовладяемо. Франк разтревожено пристъпи към него. Стив изгледа Анди с най-яростното изражение, което синът му някога бе виждал да се изписва на добродушното му, пълно лице.

— Добре — въздъхна Анди. — Добре, Ансън. Ще видя какво мога да направя.

Наближаваше полунощ. Седяха един до друг, Стив и Анди, баща и син. Зад тях в комуникационния център бяха Ансън и Франк. И пред двамата хакери имаше екрани. На този на Стив започнаха да се появяват абстрактни модели, течни линии на информационни следи, преобразувани във видимите им еквиваленти.

— Подай ми китката си — каза Стив.

Анди неспокойно го погледна. Беше минало много, много време откакто бяха установявали имплантен контакт. Анди никога досега не бе имал проблем да осъществява биокомпютърна връзка с когото и да е, но внезапно усети, че се колебае да отвори биочипа си за него, като че ли дори самият приток на данни представляваше прекалено ужасна близост.

— Китката ти — повтори баща му.

Анди му протегна ръка. Установиха контакт.

— Ето това според мен е пътят към архива на Боргман — обясни Стив. — Тук.

Информацията потече от баща към син. Стив посочи няколко възела на екрана на Анди, въртопи от зелено-лилава светлина на оранжево-розов фон. Анди включи биопроцесора си в системата и започна да манипулира данните от импланта на баща му. Онова, което само допреди миг бе изглеждало абстрактно, дори безформено, сега започна да се изпълва със смисъл. Той го проследи, като кимаше, тананикаше и си мърмореше.

— А тук — продължи Стив — се натъкнах на преградата.

— Ясно. Виждам. Добре, татко. Сега всички запазете тишина, моля.

Той се наведе към екрана. Не виждаше нищо друго, освен светещата правоъгълна повърхност. Беше сам в стаята, сам в света, сам във вселената. Ансън, Франк и Стив бяха изчезнали от възприятията му.

Някакъв европейски сървър. Анди се включи в него.

Къде се намираше? Във Франция ли? В Германия? Това бяха само имена. За него всички чужди места бяха само имена. Макар да беше пропътувал нашир и длъж някогашните Съединени американски щати, никога не бе напускал техните граници.

Прага, това ми трябва. Което значи в Чешко. Чехия. Както и да наричат това място, по дяволите. Кликване с мишката. Дай ми Прага, Прага, Прага. Прага. Родният град на Боргман. Нали? Да. Точно така. Град Прага в Чехо… Еди как си.

Моделите на екрана изглеждаха познати. Веднъж вече беше минавал по тази следа, спомни си той. Много отдавна, още като дете: този стесняващ се тунел, тези разклоняващи се ръкави. Да. Да. Бе влизал в него, без изобщо да знае къде е, колко е близо до гърнето със злато.

Но тогава се беше изгубил, разбира се. Дали същото щеше да се повтори пак?

Започваше да приема думи. Думи на чужд език, които плуваха пред него. Но какъв език? Нямаше представа. Трябваше обаче да има някаква причина, поради която баща му да е решил, че този път ще го отведе в архива на Боргман. Е, Боргман беше чех, нали? Така че този език можеше да е чешки или там на какъвто говореха в Чешко. Анди повика програма за превод, поиска да го преведе от чешки и получи съобщение за грешка. После каза на програмата да направи лингвистична проверка. Загадъчен език. Какъв ли беше?

„Deutsch“.

„Deutsch“ ли? Какъв бе този „Deutsch“, по дяволите? Езикът в Чехия? Не му се вярваше. Така или иначе, Анди се нуждаеше от превод. Той нареди на програмата да преведе този „Deutsch“. „Jawohl.“ Програмата преведе текста.

Мръсен „Deutsch“ при това. По екрана потече порой от мръсни думи, които сепнаха дори Анди. Авторът на този файл се пенявеше през бездната на изтеклите десетилетия, всъщност беснееше и го приветстваше в този запечатан архив с унизителни подигравки.

Да. Да. Да. Това трябваше да е следата на Боргман, точно така!

Той продължи още по-навътре по тунела от разклоняващи се ръкави.

— А сега — каза Анди, като говореше само на себе си, защото във вселената нямаше никой друг, освен него, — трябва да разбия ключалката, на която се е натъкнал Стив, някъде… тук.

Да.

Оказа се истински шедьовър, тази ключалка. Външно изглеждаше съвсем невинна. Приличаше на добродушна покана да продължи напред. Което Анди и стори, но тъй като знаеше какво ще последва, преди това внимателно отбеляза положението си. Напред, напред, напред. После още една крачка и се оказа смазан. Нямаше какво да направи, за да се спаси. Капанът се беше отворил за една милиардна от наносекундата и край! Сбогом, тъпако.

Ясно. Щом през последните пет години тази ключалка постоянно бе побеждавала хакер като Стив, явно трябваше да е нещо специално. Така си и беше.

Анди се върна на отбелязаната позиция и отново започна. Напред по тунела, да, сега по това разклонение, после по онова. Да. Ключалката се появи за втори път, за да му каже, че е на прав път, за да го примами да продължи напред. Вместо да я послуша обаче, Анди просто погледна напред, прати виртуален разузнавач и гледаше през неговите очи, докато видя щипците на ключалката, които спокойно го очакваха в края на информационната следа. Той ги остави да хванат разузнавача и отново се върна на входната си точка.

Бавно, бавно. Това нещо може да бъде победено.

Многобройните му пътувания из извънземните сървъри по време на работата му като опростител го бяха научили как да се справя с такива препятствия. Щом не ти харесва един път, просто си прокарай друг.

Тук имаше много мегабайтове, които да манипулира. Ако имаш нужда, повикай помощ, свържи се с други оперативни участъци. Пробий тунел и заобиколи преградата. Боргман бе страхотен майстор, това беше ясно, но от неговите дни бяха осъществявани страшно много интерфейси и Анди имаше на свое разположение всичко, научено за извънземните компютри през последния четвърт век.

Той се приближаваше към данните на Боргман по странични пътеки. Проправяше си път през компютри в Истанбул, Йоханесбург, Джакарта, мина през Москва, Бомбай, Лондон, като в същото време се прокрадваше към чешкия архив от безброй други посоки. Остави двойна, после и тройна следа, като че ли е на всевъзможни места едновременно, така че никой да не успее да го проследи до някаква точка от пътуването му, да го нападне в гръб и да го унищожи. И накрая проникна в пражкия сървър през задната врата и се хвърли към архива на Боргман с главата напред.

Виждаше ключалката, блеснала ярко под слънчевите лъчи, някъде напред по тунела в очакване на нови балами, които да измами. Но той се намираше зад нея.

— Привет — каза той, когато тайните архиви на Карл-Хайнрих Боргман доплуваха при него като ято симпатични рибки, които го молеха да си поиграят.

Дори той се отврати от някои материали на Боргман.

Пласт след пласт порно, издигащи се километри нагоре. Записи на голи европейки с космати подмишници и широко разтворени крака, вперили нацупено примирени погледи в обектива на камерата, докато извършваха странни и според Анди изключително отблъскващи движения с очевидно сексуален характер.

Той нямаше особен проблем с гледката на голи жени. Но намръщените лица, едва прикритият гняв на тези жени, усещането, че камерата ги изнасилва — всичко това бе отвратително. Лесно можеше да си представи какво трябваше да е ставало. Боргман беше главният кукловод, нали, гласът, чрез който съществата бяха съобщавали заповедите си на завладяната планета. Императорът на Земята, най-могъщият след самите същества. И бе запазил властта си, докато онази жена не беше влязла в личния му кабинет — трябваше да й е вярвал, както изглеждаше — и бе забила нож в корема му. С тази си власт той беше принуждавал всеки да изпълнява желанията му под заплахата от жестоки наказания. А неговите желания явно бяха само тези жени да събличат дрехите си пред него и да следват отвратителните му инструкции, докато той ги записва и съхранява записите в постоянния си архив.

Имаше и други неща, които показваха, че Боргман е вършил още по-ужасни гадости от това да принуждава жени да се кълчат по негова заповед, докато лигите му текат и ги записва на видео. Той се оказваше и воайор, шпионирал пражките жени отдалеч.

Анди продължи още по-надълбоко и откри цели купища видеодокументи, които можеха да са записани единствено от скрити камери в хорските домове. Тези жени бяха сами, не подозираха нищо, вършеха си работата, преобличаха се, миеха си зъбите, къпеха се, седяха на тоалетната чиния. Или дори се любеха с гаджетата и съпрузите си. И през цялото време сладкият малък Карл-Хайнрих надничаше към тях по далечния кабел, записваше ги и запазваше филмите, за да бъдат открити двайсет-трийсет години по-късно не от някой друг, а от Ансън Кармайкъл („Анди“) Ганет Старши.

Те продължаваха ли, продължаваха, тези порнофилми. Боргман трябва да бе инсталирал скрити камери в половината Прага. И всички разходи несъмнено бяха отивали за сметка на общинския бюджет като мерки за сигурност. Нямаше нужда човек да е пуритан, за да се отврати. Анди бързо се прехвърляше от запис на запис и усещаше, че очите му се изцъклят, че главата му започва да кънти. Колко гърди можеше да видиш, преди да загубят всякаква еротична стойност за теб? Колко вулви? Колко олюляващи се задници?

Гадно, мислеше си той. Гадно, гадно, гадно.

Изглежда обаче нямаше как да стигне до информацията за съществата, която търсеше, без да прегази тези планини от мръсотия. Навярно самият Боргман бе разполагал с команда за автоматично прескачане, но Анди не виждаше бърз и удобен начин да я потърси и не искаше да опитва нищо, което би могло да го отклони от главния път. Затова продължаваше да дълбае навътре, файл по файл, през камари от плът, тонове от цици и гъзове, с надеждата, че в този толкова дълго издирван архив наистина има нещо друго, освен невъобразимите свидетелства за нарушаването на личния живот на стотици хиляди момичета и жени от отминала ера.

Успя да мине през порно равнищата сякаш след векове.

Известно време му се беше струвало, че това никога няма да свърши. Но после изведнъж се озова сред файлове със съвсем различна система на инвентиране, архив, скрит в архива, и след няколко минути разбра, че е ударил джакпота.

Беше невероятно колко цялостно бе проникнал Боргман в загадъчните информационни системи на съществата, започвайки от абсолютната нула. Колко много неща бе разбрал и скрил точно там, в един от главните сървъри на собствената им компютърна мрежа, за да останат необезпокоявани, докато Анди Ганет не успя да ги открие. Старият Боргман беше негодник, да, но в същото време и съвършен майстор, за да проникне толкова надълбоко в абсолютно непонятна кодова система и да разбере как да борави с нея. Въпреки отвращението си, Анди не можеше да не изпитва известно уважение към великия хакер Боргман.

Тук имаше много неща, които щяха да са полезни за Съпротивата. Данните за всички директни контакти на Боргман с окупаторската администрация на Средна Европа. Интерфейсните му връзки, онези, които му бяха позволили да комуникира с висшите представителства на съществата. Списъците му с важни канали за прехвърляне на информация. Секретните заповеди и съобщения на пришълците. И най-ценното, неговият дигитален речник, Боргмановият език, успоредно с езика на съществата, еквивалентите на всички кодове — може би ключ към пълния превод на тайната извънземна комуникационна система.

Анди не губи време за подробно проучване на тези материали. Сега трябваше само да ги събере и да ги направи достъпни за внимателен прочит в бъдеще. Той бързо избра огромни блокове от тях, всичко, което му се струваше важно, копира ги файл по файл и ги прехвърли по паралелните си инфовериги, от Москва до Бомбай и Истанбул, от Джакарта до Йоханесбург и Лондон, като ги остави да се усукват и застъпват, за да не може да ги разбере никой друг, човек или същество. В същото време ги програмираше така, че да възвърнат първоначалния си вид в някаква тайнствена зона, от която после щеше да ги изтегли в ранчото. Което и направи. Парче по парче, всичко полезно, което бе успял да намери, внимателно пренесено покрай гадната малка ключалка на Боргман, така че никой да не трябва да изтърпява премеждията му от тази мъчителна нощ.

Накрая вдигна поглед от екрана.

Със зачервени очи и изтощено лице, баща му все още седеше до него и го наблюдаваше с неприкрито удивление. Франк се прозяваше, облегнат на стената. Ансън спеше на кушетката до вратата. Анди чу тропането на дъждовните капки навън. Небето започваше да сивее.

Колко е часът? — попита той.

— Шест и половина сутринта. Ти не прекъсна работа нито за миг, Анди.

— Не. Предполагам, че не биваше, нали? — Той се изправи, протегна се, прозя се и притисна очите си с пръсти. Чувстваше се съсипан, изтощен, гладен, изпразнен.

Май че ще ида да пусна една вода. А после някой може би ще ми донесе чаша кафе, а?

— Разбира се. — Стив даде знак на Франк, който незабавно скочи на крака и излезе. Докато Анди продължаваше да се прозява и бавно се тътреше към тоалетната, баща му, без да се опитва да скрие нетърпението си, попита:

— Е, момче, имаше ли късмет? Какво откри там?

— Всичко — отговори Анди.

Значи в крайна сметка бяха успели. Неоткриваемият Анди се беше завърнал в ранчото, бе проникнал в непроницаемия архив и сега разполагаха с потвърждение на недоказуемата си хипотеза за Висшия. Изпълнен с почуда и възторг, Ансън преглеждаше обобщението, което беше подготвил за него Стив от първоначалния анализ на Анди на пътуването му в архива на Боргман. Усещаше, че бремето от плещите му се смъква, онова ужасно бреме от скръб, угризения и самообвинения. През последните пет години всичко това го бе превърнало в старец, но сега се чувстваше чудотворно подмладен, кипящ от енергия и мечти, отново готов да се втурне напред и да освободи света от завоевателите. Или поне така му се струваше в момента. Надяваше се, че ще продължи и занапред.

Той прелиства гланцираните, грижливо отпечатани страници в продължение на три, четири минути, докато другите мълчаливо го наблюдаваха. После вдигна поглед.

— Кога можем да задвижим нещата, как смятате? Вече разполагаме ли с достатъчна информация, за да нанесем удар срещу Висшия?

Заедно с него в чертожната зала бяха Стив Ганет, жена му Лиза, най-големият син на Пол Марк, сестрата на Марк Джули и Чарли Кармайкъл със съпругата си Елоиз. Вътрешният кръг на семейството, всички, освен Синди, старата и вечната, прамайката на клана, която в този момент се намираше някъде другаде. Но сега Ансън отправяше повечето от въпросите си към Стив.

Но отговорът на Стив не беше такъв, какъвто искаше да чуе.

— Всъщност — каза той, — все още ни предстои доста работа, Ансън.

— Нима?

— Главното същество, с което е контактувал Боргман — и струва ми се, можем да приемем, че това наистина е нашият Висш, — се е намирало в Прага, в голям замък на върха на хълм. Както вече знаеш, според нас преди много време пражката централа е изгубила значението си и този Висш се е преместил в Лос Анджелис. Но трябва да го потвърдим и възнамерявам да накарам Анди да го направи, веднага щом разработи системата за достъп. Когато установим със сигурност местонахождението на Висшия, можем да помислим как да го очистим.

— Ами ако Анди реши пак да изчезне? — попита Ансън. — Ще успееш ли да откриеш необходимата информация сам, Стив?

— Няма да изчезне.

— Ами ако грешиш?

— Мисля, че искрено иска да участва в това, Ансън. Той знае колко важна роля играе в проекта. Няма да ни подведе.

— Въпреки това, бих искал да държим сина ти под денонощна охрана. За да сме убедени, че ще остане тук, докато си свърши работата с архива на Боргман. Това обижда ли те, Стив?

— Определено ще обиди Анди.

— Анди веднъж ни подведе. Не искам да рискуваме отново да го изгубим. Предполагам, че спокойно мога да ти го кажа: помолих Франк и още двама от синовете ми да се редуват и да го пазят, докато е в ранчото.

— Хм — с видимо неудоволствие измърмори Стив. — Както искаш, Ансън. Особено след като вече и без това си го направил. Моето мнение за необходимостта да се отнасяме към него като към пленник е отбелязано.

— Лиза? — обърна се към жена му Ансън. — Той е твой син. Какво мислиш по този въпрос?

— Мисля, че трябва да го наблюдавате като ястреби, докато не свърши каквото ви трябва.

— Ето, това е — триумфално каза Ансън. — Да го наблюдаваме като ястреби! Точно така ще постъпи Франк. Всъщност вече го прави. Мартин и Джеймс ще се редуват с него на осемчасови смени. Поне това е решено, нали така? Стив, кога според теб ще имаш категорично доказателство за местонахождението на Висшия?

— Недей да ме припираш! Когато стане, стане. Ще направим всичко възможно.

— Спокойно, де. Просто исках приблизителна преценка.

— Ами — почти нацупено отвърна Стив, — не мога да ти дам такава. А и не смятам, че като поставиш Анди под денонощна охрана, ще постигнеш нещо повече. Но да оставим това. Навярно във всички случаи ще ни помогне. Определено ми се иска да го мисля. Между другото, когато ти дадем нужната информация, по какъв начин възнамеряваш да унищожиш Висшия?

— Ще го направим като предишния път. Само че по-успешно, надявам се. Здравей, Синди — каза Ансън, когато възрастната жена влезе в стаята. Спокойно я пресече с величествената походка на крехка старица, каквато и беше, както винаги с блеснали очи и високо вдигната глава, и седна до Марк. — Разговаряхме за убийството на Висшия. Току-що обясних на Стив, че имам намерение да го направя по същия начин, както преди, да пратя някой, който да постави бомба до сградата. Или даже вътре в нея, ако е възможно. Този път Анди би трябвало да успее да ни даде точното местонахождение и съответните компютърни пароли, които да позволят на нашия човек да мине през охраната на съществата.

— Имаш ли някого предвид за тази работа, Ансън? — попита Марк.

— Да. Да, имам. Синът ми Франк.

До този момент Ансън не беше споделял тази идея с никого, дори със самия Франк. Думите му незабавно предизвикаха суматоха. Всички започнаха едновременно да говорят, викат и жестикулират. И насред внезапно настаналия хаос Ансън видя Синди, която седеше с изправен гръб, сурова и мрачна като мумия на древен фараон, и го гледаше толкова свирепо, че сякаш можеше да прогори дупка в тялото му.

— Не — каза тя с дълбок, леден глас, който разсече глъчката като ятаган. — Не Франк. Дори не си и помисляй да пращаш Франк, Ансън.

Стаята утихна и никой не се осмели да каже нищо, докато Ансън успя да възвърне дар слово.

— Някакъв проблем ли има в това, Синди? — накрая попита той.

— Преди пет години прати родния си брат на сигурна смърт. Сега искаш да пратиш сина си, така ли? Не ми казвай, че имаш още трима в резерва. Не, Ансън, не, няма да ти позволим да рискуваш живота на Франк.

Ансън силно стисна устни.

— Франк няма да бъде изложен на риск. Ясно ни е какви грешки сме допуснали миналия път. И няма да ги повторим.

— Убеден ли си?

— Ще вземем всички предпазни мерки. Мислиш ли, че няма да направя всичко по силите си, за да се погрижа Франк да изпълни задачата и да оцелее? Но това е война, Синди. Рискът е неизбежен. Жертвите също.

Но тя беше неумолима.

— Ти вече жертва Тони. Няма нужда да го правиш пак. Що за безумна проява на мъжественост е това? Смяташ ли, че не знаем какво си изгубил и колко много ти е струвало това? Във Франк са надеждите ни за бъдещето, Ансън. Той е от следващото поколение водачи. Знаеш го, всички го знаем. Не бива да го погубваш. Даже вероятността да не се върне да е едно към десет, това вече е прекалено много. Пък и в ранчото има друг, който е далеч по-подходящ за тази задача от Франк.

— Кой? — дрезгаво попита Ансън. — Ти ли? Аз? Или може би имаш предвид Анди?

— Поговори с Халид — отвърна Синди. — Той знае кой може да се справи отлично.

Ансън се озадачи.

— Кой? Кажи ми. Кой?

— Поговори с Халид — повтори тя.

— Искам известни гаранции за него — заяви Халид. — Той е най-големият ми син. Неговият живот е свещен за мен.

Халид стоеше пред тях изпънат като войник, хладнокръвен и спокоен, като че ли той, а не Ансън, ръководеше това съвещание. Само в момента на влизането си в чертожната зала беше проявил едва забележима нервност, когато видя толкова много членове на семейството, събрани заедно като на съд, но после бързо възстанови необикновеното си самообладание.

Присъствието му тук бе необичайно. Никога не беше участвал в съвещанията им. Още много отдавна ясно им даде да разберат, че Съпротивата не е негова грижа. Всъщност през последните години Халид рядко идваше в голямата къща. Прекарваше повечето си време край къщичката си от отсрещната страна на зеленчуковата градина, заедно със също толкова затворената Джил и техните многобройни, прекрасни деца. Там ваеше малките си статуетки и по някоя по-голяма фигура, работеше във фермата, седеше под яркото калифорнийско слънце и препрочиташе Божието слово. Скиташе се из далечните кътчета на планината, ловуваше дивите животни, които се бяха размножили в тези обезлюдели райони — елени, глигани и всякакви други. Понякога с него отиваше и синът му Рашид, но обикновено ходеше сам. Водеше усамотен живот, не се нуждаеше от нищо друго, освен от компанията на жена си и децата си, а често се отдръпваше дори от тях.

— Какви конкретни гаранции имаш предвид? — попита Ансън.

— Няма да позволя да го пратиш на сигурна смърт. Той не трябва да загине като Тони.

— Попитах какви конкретни гаранции искаш.

— Много добре. Той няма да тръгне на тази мисия, ако не подготвите всичко. Това означава да сте абсолютно убедени, че го пращате на вярното място и че когато стигне там, вратата пред него ще е отворена. Трябва да знае всички необходими пароли. Трябва да влезе в сградата на Висшия в пълна безопасност.

— В момента Анди работи по установяването на местонахождението на Висшия и паролите. Няма да пратим Рашид, ако не разполагаме с тях, уверявам те.

— Уверенията не са достатъчни. Това свещена клетва ли е?

— Свещена клетва, да — отвърна Ансън.

— Има още нещо — каза Халид. — Трябва да се погрижите за безопасното му връщане тук. Да го очакват коли, няколко коли, и да организирате смут, така че полицията да не разбере в коя от тях е.

— Съгласен съм.

— Много бързо се съгласяваш, Ансън. Но трябва да съм убеден, че си искрен, иначе няма да го пусна. Зная как да направя инструмент, но мога и да изтъпя острието му.

— Аз изгубих брат си в това начинание — напомни Ансън. — Не съм забравил какво е. Нямам намерение да погубя сина ти.

— Много добре. Погрижи се за това, Ансън.

Ансън не му отговори веднага. Искаше му се да има начин телепатично да предаде на Халид абсолютната си убеденост, че този път ще го направят както трябва, че Анди ще открие в архива на Боргман цялата информация, необходима, за да пратят Рашид на вярното място и да му отворят всички тайни врати, така че да убие Висшия и да се върне невредим. Но нямаше как. Можеше само да моли Халид за помощ и да се надява на най-доброто.

Халид невъзмутимо го наблюдаваше.

Този негов студен поглед го плашеше. Струваше му се толкова чужд, този Халид. По същия начин беше изглеждал и на шестнайсетгодишния Ансън през онзи ден преди десетилетия, в който изникна от нищото заедно със Синди, и след цялото това време продължаваше да е все така непроницаем. Въпреки че живееше сред тях вече толкова много години, че се бе оженил за момиче от тяхното семейство, че беше споделял радостите и самотата на планинското им съществувание като истински Кармайкъл. И все пак си оставаше, каза си Ансън, нещо загадъчно, нещо друго. Не беше заради чуждестранния му произход, нито заради тази странна, почти неземна физическа красота, нито пък заради това, че почиташе бог, наречен Аллах, и живееше според книгата на Мохамед, княз в някаква невъобразимо чужда пустинна земя отпреди хиляди години. Отчасти и заради това, но само отчасти. Тези неща не можеха да обяснят ужасната вътрешна дисциплина на Халид, онова негово каменно спокойствие, пълната безпристрастност на духа му. Не, не, обяснението на тази загадка трябваше да се крие някъде в детството му, в самото начало на оформянето на характера му през първите и най-жестоки години на Завоюването, прекарани в град, пълен със същества, при трудности и изпитания, за чиято природа Ансън нямаше и представа. Тъкмо тези трудности и изпитания трябва да го бяха направили такъв. Но Халид никога не говореше за детството си.

— Искам да зная едно — започна Ансън. — Щом не желаеш да излагаш Рашид на риск, защо го обучи като убиец по същия начин като Тони? Съвсем ясно си спомням как ми каза, че убийството на Висшия не те интересува, че просто не те е грижа за това. Така че определено не си възнамерявал да подготвиш Рашид като заместник на Тони.

— Не. Не съм имал такова намерение. Подготвих Тони за ваш убиец. Подготвих Рашид, за да стане Рашид. По случайност обучението беше еднакво. Ала целите бяха различни. Тони се превърна в съвършена машина. Рашид също стана съвършен, но е нещо много повече от машина. Той е произведение на изкуството.

— Което сега си готов да предоставиш на нашите услуги за изключително опасна мисия, като знаеш, че ще направим всичко възможно, за да го предпазим, но че въпреки това съществува известен риск. Защо? Ние изобщо нямаше да разберем какъв е Рашид, ако случайно не си споменал на Синди, че според теб той е способен да изпълни тази задача. Какво те накара да й го кажеш?

— Защото тук при вас открих нов живот — без да се колебае отвърна Халид. — Тогава бях никой, човек без дом, без семейство, дори без съществувание. Всичко това ми беше отнето като дете. Аз бях просто затворник, но Синди ме откри, доведе ме тук и всичко се промени. Дължа ви нещо в замяна. Давам ви Рашид, но искам да го използвате мъдро, иначе изобщо не се опитвайте. Това са условията, Ансън. Или ще го пазиш, или няма да го получиш.

— Ще го пазим — обеща Ансън. — Няма да повторим грешката с Тони. Кълна ти се, Халид.

— Откри ли нещо? — попита Франк, когато Анди предпазливо вдигна поглед от екрана.

— Зависи от това какво разбираш под „нещо“. През цялото време откривам нови неща. Някои са много полезни. Имаш ли нещо против да ми донесеш още една бира, Франк? Вземи и една за себе си.

— Добре. — Младежът колебливо тръгна към вратата.

— Не се безпокой — каза Анди. — Няма да изскоча през прозореца и да избягам в момента, в който излезеш от стаята.

— Знам. Но трябва да те охранявам, нали ти е ясно?

— Мислиш ли, че ще се опитам да избягам? Когато ми остава толкова малко да разкрия най-тайния извънземен код?

— Трябва да те охранявам — търпеливо повтори Франк. — Без да мисля какво може да направиш. Баща ми жив ще ме одере, ако те оставя да се чупиш.

— Ще работя много по-добре, ако не съм толкова жаден, Франк. Донеси ми една бира. Никъде няма да ида. Повярвай ми. — Анди лукаво се усмихна. — Не смяташ ли, че заслужавам доверие, Франк?

— Ако наистина изчезнеш някъде и не ме одерат жив заради теб, лично ще те открия и ще те одера — отвърна Франк. — Заклевам се в костите на Полковника, Анди.

Той излезе в коридора. Когато около минута и половина по-късно се върна, Анди бе приведен над компютърния екран.

— Е, избягах — каза той. — После се сетих за един нов подход, който исках да опитам, и реших да се върна. Дай ми проклетата бира.

— Анди… — промърмори Франк, като му подаде бутилката.

— Да?

— Виж, исках да ти кажа нещо. Исках да ти се извиня за всички онези глупости с пушката, когато пристигна. Не се държах много любезно. Но знаех какво ще кажат баща ми и Стив, ако научат, че си бил тук и че съм те оставил пак да си идеш. Не можех да поема този риск.

— Забрави за това, Франк. Мислиш ли, че не разбирам защо ми пъхаше оная пушка в лицето? Изобщо не ти се сърдя.

— Иска ми се да повярвам.

— Тогава повярвай.

— Защо все пак се върна? — попита го Франк.

— Добър въпрос. Не зная дали ще мога да ти отговоря. Отчасти беше някакъв безумен порив, предполагам. Но също… хм… виж, Франк, ще те убия, ако споменеш и думичка за това на някой друг. Но с мен ставаше и още нещо. Докато се скитах из страната, наистина съм вършил някои гадни неща. И когато поех на север от Лос Анджелис, си помислих, че може би трябва да се отбия тук и ако мога, да направя нещо полезно за семейството, вместо през цялото време да се държа като егоистичен задник. Нещо такова.

— Обаче пак искаше да си тръгнеш. Дори без да си влязъл в ранчото.

Анди се усмихна.

— Не ми е лесно да не се държа като егоистичен задник. Не ти ли е ясно вече, Франк?

Единайсет вечерта. Никаква луна, никакви облаци, безброй звезди. Бе ред на Мартин да пази Анди. Франк стоеше пред комуникационния център, гледаше в мрака и си мислеше за много неща едновременно.

За баща си. За тази мисия и дали ще постигне нещо. За Анди, за когото беше чувал толкова много ужасни неща, но който внезапно се бе разкаял и сега се потеше вътре, за да открие тайната, необходима им, за да отхвърлят властта на съществата. И колко прекрасно ще е всичко, ако по някакво чудо наистина успеят да си върнат свободата.

Той затвори очи за миг и когато отново ги отвори, ярките съзвездия по онзи огромен купол над него като че ли го обгърнаха и го притеглиха към себе си.

Синди знаеше имената на всички им. Много отдавна беше научила и него и Франк все още помнеше повечето от тях. Там горе сияеше Орион, който се откриваше съвсем лесно заради трите звезди на пояса му. Минтак, Алнилам и Алнитак, така се казваха. Странни имена. Кой ги бе нарекъл така и защо? Онази там беше Бетелгейзе. А там, на левия крак на бога-воин бе Ригел.

Франк се зачуди от коя звезда са дошли съществата. Навярно никога нямаше да научат, помисли си той. Дали на различните звезди живееха различни същества? „Може би някъде там има свят на същества, по-големи от нашите, създания, които някой ден ще ги победят, ще погълнат тяхната цивилизация и ще освободят техните роби?“ О, как се надяваше да стане така! Мразеше съществата заради онова, което бяха направили със Земята. Презираше ги. Завиждаше на Рашид за това, че са го избрали да убие Висшия, възможност, за която отчаяно мечтаеше.

Звездите бяха слънца, каза си той. Слънцата имаха планети, а на планетите живееха хора.

Чудеше се какво пречи на звездите да паднат от небето. Някои падаха, знаеше го. Беше ги виждал. В августовските нощи често пресичаха небесния свод, понесли се към гибелта си някъде надалеч. Но защо някои падаха, а други не? Не знаеше толкова много неща. Трябваше да зададе някои от тези въпроси на Анди.

Родният свят на съществата можеше да е една от онези паднали звезди. Затова ли бяха поели към други и крадяха световете на хората, които живееха там? Да, каза си Франк, така трябваше да е. Звездата на съществата наистина беше паднала. „И в известен смисъл, самите същества също — те нападнаха нас.“ Загледан в мрачната блещукаща красота на нощното небе, той отново усети яростна омраза към завоевателите на Земята, които бяха дошли от това небе, за да откраднат света от истинските му собственици.

„Някой ден ще се надигнем и ще избием всички им.“

Бе приятно да си мисли така, макар всъщност да не вярваше, че е възможно.

Франк погледна към комуникационния център и се зачуди какво е успял да открие Анди. Сетне за последен път вдигна очи към звездите и отиде да поспи.

Анди работи цяла нощ, както обикновено предпочиташе, и нареди последните късчета от мозайката точно по изгрев-слънце. Това бе и времето на смяната на пазачите му, краят на дежурството на Джеймс и началото на Мартиновото.

Или може би беше обратното, Мартин отиваше да почива и застъпваше Джеймс. Анди никога не бе успявал да ги различава. Франк донякъде изпъкваше от другите — той проявяваше малко повече интелигентност или интуиция, помисли си Анди, но останалите деца на Ансън изглеждаха взаимозаменяеми като андроиди. И всички си приличаха, сякаш излети от един калъп: онзи ужасен Кармайкълов калъп, който като че ли никога не отпускаше хватката си над родовата протоплазма. Лъскава руса коса, ледено сини очи, гладко лице, дълги крака, плосък корем — всички в ранчото бяха такива, момчета и момичета, десетилетие след десетилетие. Мартин, Джеймс, Франк, Маги и Черил от това поколение, Ла-Ла, Ансония и другите, Ансън и Тони преди тях, Хедър, Леслин, Касандра, Джули и Марк, Джил, Чарли и Майк, а още по-рано — трите деца на Полковника, Рон, Анс и Розали. И самият полумитичен Полковник. Поколение след поколение, чак до онзи пръв Кармайкъл в началото на началата. Имаше външни хора, Пеги, Елоиз, Каръл, Рейвън, но гените на повечето от тях биваха поглъщани, за да не се появят никога повече. Някак бе успял да се запази само приносът на Ганетови, гените на кафявите очи, пълнотата и кестенявата коса, която оредяваше рано. И разбира се, този на Халид — неговата огромна челяд съвсем ясно имаше неговите черти. Но Халид наистина беше чужденец, толкова различен от Кармайкълови, че генетичното му наследство доминираше дори над онова на неустоимия Полковник.

Анди знаеше, че не е справедлив: вътрешно, те трябваше да са различни, Мартин, Джеймс, Маги и всички останали от рода, отделни личности с индивидуални особености. И несъмнено биха се възмутили, че ги изравнява така. Нека си се възмущават, по дяволите. Анди никога не се бе чувствал спокоен сред тях. Както и баща му, той беше сигурен в това. И навярно дядо му Дъг, когото почти не си спомняше.

— Предай на баща си, че свърших работата и имам информацията, която му трябва — каза на Мартин Анди, а може би на Джеймс, докато младежът отстъпваше от дежурство. — Всичко е готово, разполагам с всички параметри. Няма никакво съмнение. Ако дойде тук, ще му покажа.

— Да — абсолютно безизразно отвърна Джеймс или може би Мартин. Той не прояви повече разбиране към думите на Анди, отколкото ако му бе казал, че е открил метод за преобразуване на широчината в дължина. И отиде да отнесе съобщението на Ансън.

— Добро утро, Анди поздрави го новодошлият брат.

— Добрутро, Мартин.

— Аз съм Джеймс.

— Аха. Да. Джеймс. — Анди кимна и отново насочи вниманието си към екрана.

Жълтите линии, които минаваха през розовото поле, сините проблясъци, пламтящият ален кръг. Всичко беше там, да. Не изпитваше триумф, дори навярно тъкмо обратното чувство. След дните на тършуване из отвратителната клоака, каквато представляваше архивът на Боргман, на постепенно напредване сред важни файлове, свързани със съществата, а сега и това десетчасово спускане към същността на въпроса, той бе разкрил всичко, което Ансън искаше от него. Сега Ансън можеше да отиде и да нанесе удара, с който щеше да спечели своята война срещу съществата. Браво на него. Но в този велик момент Анди си мислеше единствено, че най-после ще го пуснат да продължи стария си живот.

— Чух, че си имал чудесни новини за нас — разнесе се глас откъм вратата.

Там стоеше Франк и лицето му сияеше като на току-що изгряла звезда.

— Очаквах баща ти — подхвърли Анди.

— Той още спи. Напоследък се чувства зле, нали знаеш. Дай да видя какво си открил.

Анди реши да не се дърпа. Щом не искаха да пратят Ансън, е, щеше да обясни всичко на Франк, какво толкова. И без това по време на търсенето младежът изглежда бе разбирал повече неща от баща си.

— Ето — каза Анди, — тук крият Висшия. — Той посочи към аления кръг. — В центъра на Лос Анджелис между магистралата Санта Ана и сухото дере на старата лосанджелиска река. Само няколко километра на югоизток от мястото, където баща ми смяташе, че се намира по времето на опита на Тони. Открих стар градски указател, според който в района имало складове, но разбира се, това е било през двайсети век и нещата може да са се променили много. Дигиталният код на съществата за Висшия се превежда като „Единствения“, така че нашето име за него е адски точно.

Франк се усмихна още по-широко.

— Това е страхотно. Каква е системата им за сигурност?

— Пръстен с три портала. Действат точно като порталите на градските стени, с биочипови пазачи. — Анди прати сигнал по линията, която го свързваше с компютъра, и на помощния екран се появи прозорец с някакъв код. — Това са протоколите за достъп. Извлякох ги от архива на Боргман. Били са валидни, когато са пазели Висшия в пражкия замък и мисля, че все още действат.

Доколкото мога да кажа, след преместването в Лос Анджелис те като че ли не са променили нито една цифра. Протоколите ще позволят на вашия човек да мине през трите портала и никой не би трябвало да заподозре каквато и да е опасност.

— Ами основната роля на Висшия за невралната мрежа на съществата? — попита Франк. — Откри ли някакви доказателства за всеобща свързаност?

Какви сложни думи! Анди изненадано го погледна.

— Мога само да направя обосновано предположение — отвърна той.

— Давай.

— По времето на Боргман всички комуникационни линии по целия свят са стигали до Висшия в Прага. Говоря за компютърен достъп. Днес подобен възел има в лосанджелиското му седалище. Това е сериозен аргумент в полза на основната роля на Висшия за тяхната компютърна система, но не доказва нищо за предполагаемата телепатична връзка между Висшия и другите същества, в чието съществуване вярва Ансън и което, както разбрах, е от изключително значение за целия ви план. От друга страна, ако такава телепатична връзка няма, смятам, че щях да открия много повече комуникационни разклонения. И това ме навежда на мисълта, че част, навярно по-голямата част от комуникациите между Висшия и по-нисшите същества трябва да се извършват по някакъв телепатичен начин. Който, разбира се, не сме в състояние да засечем.

— И това е само предположение, казваш?

— Само предположение, да.

— Покажи ми пак седалището на Висшия.

Анди отново повика на екрана аления кръг, който ярко изпъкваше на сивия фон на картата на Лос Анджелис.

— Така ще го вдигнем във въздуха, че ще полети чак до луната — усмихна се Франк.

Рашид нямаше имплант и Халид не искаше да му инсталират. Имплантите, твърдо казваше той, били устройства на сатаната. Тъй като Анди не виждаше начин да изпълнят плана по друг начин, освен да преведат Рашид през охраната на съществата с дистанционен компютърен импулс, това пораждаше известни проблеми, които изискваха седмици преговори. Накрая Халид отстъпи, след като Ансън го убеди, че имплантът е единствената възможност да върнат Рашид жив. Без имплант или щяха да го пратят на смърт, или изобщо нямаше да го пратят и поставен пред този избор, Халид се съгласи да инсталират дяволската машина в предлакътницата на най-големия му син с уговорката, че ужасното нещо ще бъде свалено, веднага щом изпълни мисията. Но когато най-после се реши, вече беше юни.

Сега трябваше да се свържат със специалиста от Сан Франциско, който бе разработил импланта на Тони. Този на Рашид имаше подобно, но усъвършенствано устройство и притежаваше по-широк и по-гъвкав аудиообхват, така че операторът — в случая Анди — да насочва Рашид по безжичен модем или ако се наложи, с директни гласови инструкции. С инсталирането на устройството и задължителното лечение и обучение на Рашид изтекоха още три месеца.

Анди остана впечатлен от бързината, с която младежът се научи да превежда и изпълнява сигналите на импланта. Рашид, който беше двайсетгодишен, слаб, крехък наглед и по-висок дори от баща си, имаше плахия, буден поглед на изящно горско създание, готово да побегне при всяко пропукване на вейка. За Анди той си оставаше пълна загадка, неуловим и далечен, абсолютно непроницаем. Рашид спокойно можеше да е същество, спуснало се от космоса заедно с пришълците. Почти не разговаряше, освен в отговор на директен въпрос, при това невинаги, а когато отвръщаше, неизбежно използваше лаконични едносрични думи, изречени едва доловимо. Необикновената му, ангелска грация и красота допринасяше за неземното излъчване, което постоянно го обгръщаше: тъмните влажни очи, изящно изваяното лице, блясъкът на кожата му, вихрещият се ореол от лъскава коса. Той сериозно изслушваше всичко, което му говореше Анди, запаметяваше го в някакво кътче на неразгадаемата си душа и светкавично го изваждаше навън, щом се наложеше. Рашид притежаваше ефикасността на компютър, а Анди разбираше от компютри. И все пак младежът беше нещо повече от механизъм, усещаше той. В него се криеше личност, живо човешко същество, плахо, чувствително, възприемчиво и изключително интелигентно. А компютрите, знаеше Анди, изобщо не бяха интелигентни.

В края на ноември Анди заяви, че Рашид е готов за мисията.

— Отначало, нали разбираш, си мислех, че планът е напълно безумен — каза на Франк той. Напоследък двамата се бяха сприятелили. Анди вече не беше под денонощна охрана, но през повечето време Франк стоеше при него, просто за да му прави компания. Бяха свикнали с това. — Когато Ансън и баща ми за пръв път ми го обясниха, смятах, че няма никакъв шанс за успех. Да пратите своя убиец в бърлогата на извънземни телепати и да очаквате, че няма да го забележат? Лудост, ето какво си мислех. Умът на Рашид ще излъчва убийствените си намерения с всяка негова крачка и съществата ще ги засекат още преди да се доближи на десет километра от Висшия. И веднага щом решат, че е нещо сериозно, а не просто безумна шега, ще му окажат Тласъка — по дяволите, човече, направо ще го блъснат — и сбогом, Рашид.

Но това, продължи Анди, било преди първата му среща с Рашид. Сега вече разбирал. Месеците, прекарани с него, го накарали да осъзнае особените му способности, Великата сила, на която го научил също толкова загадъчният му баща. Рашид бил в състояние да се скрива зад стената на челото си. Научил се напълно да прочиства ума си. Съществата нямало да открият нищо, ако насочели телепатията си към него. Истинският убиец щял да е самият Анди, макар и отдалечен на голямо разстояние. „Направи това, направи онова, завий надясно, завий наляво.“ Рашид само трябвало да изпълнява, без да мисли за него. А дори съществата нямало да са в състояние да засекат дистанционните компютърни команди на Анди с телепатията си.

Ансън, който през цялото лято не се беше намесвал в хода на нещата, сега изостави уединението си, за да издаде последните заповеди.

— Четири автомобила ще потеглят за Лос Анджелис на интервали от десет до петнайсет минути — решително каза той, когато в чертожната зала се събраха всички участници в операцията. — Шофьори ще са Франк, Марк, Чарли и Черил. Отначало Рашид ще пътува с Черил, но някъде около Камарило ще се прехвърли при Марк, после в Нортридж при Франк…

Той хвърли поглед към Анди, който седеше приведен над клавиатурата си и бързо преобразуваше цялата информация в триизмерна схема на големия екран.

— Ясно ли ти е всичко това, Анди? — попита Ансън с онзи твърд глас, който всички в ранчото наричаха „гласът на Полковника“, макар че самият Полковник би се изненадал да го научи.

— Тъй вярно, шефе — отвърна Анди. — Ти само продължавай да маршируваш напред.

Ансън изсумтя. Изглеждаше измършавял и под очите му имаше тъмни кръгове. В лявата си ръка държеше крив бастун, който преди време си бе направил от червено дърво, и почукваше с него по лявата си обувка, като че ли за да не позволи на пръстите си да заспят.

— Добре. Да продължаваме. В Глендейл Франк го предава на Чарли. Минават през Пасадина, после при игрището за голф в Монтерей Парк Рашид се връща обратно при Черил. Тя ще го преведе през портала. Между другото, ще влязат през Алхамбра, което ще обсъдим малко по-късно. А сега, самото взривно устройство, което е произведено във фабриката на Съпротивата във Виста, в северната част на окръг Сан Диего, ще бъде откарано в Лос Анджелис с камион, натоварен с декоративни растения за продан като коледна украса…

И така. Големият ден. Втората седмица на декември, ясна, слънчева и топла в южна Калифорния, малко висока облачност, без изгледи за дъжд. Анди бе в комуникационния център, отвсякъде заобиколен от компютри и със слушалка и ларингофон, готов за работа. Днес щеше да стане велик герой от Съпротивата, ако вече не бе такъв. Днес от около двеста и четирийсет километра щеше да насочва като кукловод Рашид и задочно да убие Висшето същество.

Всъщност щеше да ръководи всички, които участваха в мисията. Часът на неговата слава, неговият най-велик хакерски удар.

Стив седеше до него, готов да поеме командването, ако Анди се умори. Но Анди не очакваше да се умори. Не смяташе и че Стив, нито пък който и да е друг, освен самия него, е способен да се справи с операция, изискваща поддържането на постоянен едновременен контакт с четири автомобила и убиец, както и с шпионите им в Лос Анджелис. Но щом иска, нека остане. Нека види какъв хакер е дал на света. Тук бяха също Елоиз, Майк и неколцина други, но съставът им постоянно се променяше. Ла-Ла с малкия Анди, за да погледа все още непознатия си татко. Леслин. Пеги. Джейн. Непрекъснато влизаха и излизаха хора. Все още не се случваше нищо сериозно. Макар че официално ръководеше операцията, Ансън се появяваше през половин час, много нервен, неспособен да остане задълго на едно място. Синди също се отбиваше да погледа, но и тя не се задържаше много.

Първата от четирите коли, тази на Чарли, беше потеглила в осем сутринта. Останалите я последваха. Два от автомобилите бяха поели край брега, другите два по вътрешни пътища, но всички непрекъснато променяха посоката си, за да заобикалят различни контролни постове и капани, които съществата бяха поставяли през годините по магистралите между Санта Барбара и Лос Анджелис. На екрана на Анди се виждаха всички шофьори. Алената линия представляваше маршрута на Франк, синята — на Марк, тъмнолилавата — на Черил, светлозелената — на Чарли. Колата, с която пътуваше Рашид, бе заобиколена от тъмночервен ореол. В момента го возеше Франк, намираха се в долината Сан Фернандо и заобикаляха северната страна на градската стена, за да се срещнат с Чарли далеч на изток в Глендейл.

Нямаше признаци за необичайно раздвижване от страна на съществата или полицията на ЛАКОН. И защо? По всяко време можеха да пратят половин милион автомобили в и около Лос Анджелис. Имаха ли причина да смятат, че е в ход някакъв злодейски заговор, целящ да отнеме живота на самото върховно същество? Но Анди за всеки случай беше разположил шпиони около цялата лосанджелиска стена, участници в Съпротивата от по-малки организации в града. Те щяха да го информират какво става, ако изобщо имаше нещо.

— Наближаваме следващата среща на Рашид — величествено съобщи той. — Франк и Чарли, пресечката на Уест Колорадо Стрийт и Пасифик.

Дали тези имена на улици говореха нещо на някой от тях? Може би не, освен навярно на Синди, ако на своята възраст все още си спомняше нещо за живота си в Лос Анджелис. Или на Пеги, макар че годините замъгляваха и нейната памет. Но през последните пет години Анди наистина бе ходил в Глендейл. Познаваше една сравнително приятна жена там, приятелка от опростителските му дни. Веднъж-дваж беше стъпвал и на Колорадо Стрийт. Докато всички други бяха живели в безопасност тук в ранчото, почти без да познават външния свят.

Ансън отново ставаше нервен и излезе да се поразходи.

— Рашид се прехвърли — каза Анди, когато тъмночервеният ореол около колата на Франк изчезна и обгърна тази на Чарли. Анди, който поддържаше аудиовръзка и компютърен контакт с всички, прати два кратки импулса на Франк, за да му каже да отиде при глендейлския портал и да чака там следващи инструкции. Също приключил с работата си за тази сутрин, Марк вече бе паркирал пред бърбанкския портал. Черил продължаваше да е в движение, далеч на изток от Чарли, насочваше се на юг покрай града през Аркадия и Темпъл Сити и завиваше на север за срещата в Монтерей Парк. От началото на операцията бяха изтекли близо четири часа.

Интересно, помисли си Анди, че Ансън беше поверил ключовата роля на Черил. Спомняше си палавите им лудории, когато бе на петнайсет-шестнайсет, а тя година, две по-голяма от него. Но онова, с което щеше да я запомни, беше, че очите й оставаха отворени, дори докато свършваше. Онези големи сини Кармайкълови очи, зад които не се криеше почти нищо. Никога не бе намирал нещо особено в нея, освен, разбира се, хубавото й, приятно закръглено тяло, което Черил умело, но без много въображение използваше по време на случайните им срещи в леглото. А сега беше получила задачата да откара Рашид в Лос Анджелис, да го отведе в зоната на действие и после пак да го измъкне оттам след убийството. Може пък да бе по-умна, отколкото предполагаше. Тя беше дъщеря на Майк и Касандра, напомни си Анди, а Майк изглеждаше способен човек в своята област и Касандра бе почти съвсем истинска лекарка.

— Наближаваме предаването на взривното устройство — високо и ясно съобщи той, тъй като без неговите обяснения никой в стаята, освен може би Стив, не разбираше нищо от линиите на екрана. В момента публиката му, показа му бърз поглед през рамо, се състоеше от сестра му Сабрина, съпругът й Тад, Майк, снаха му Джули и сестрата на Ансън Хедър. Синди също се беше върнала, ала като че ли отново се канеше да излезе и вървеше към вратата с онази нейна мъчително бавна, но яростно решителна походка.

Пунктирана жълта линия обозначаваше напредването на камиона, който трябваше да докара бомбата от фабриката във Виста. Скрита сред саксиите, сред всички онези пищни червени цветове. Идеята му допадаше. Мил предколеден подарък за Висшия.

В момента камионът се намираше в Норуок и подскачаше по магистралата от Санта Ана към Санта Фе Спрингс. Анди влезе в аудиовръзка с шофьора и му нареди да продължава.

— Клиентът ви се насочва към склада — каза той. — Не трябва да го караме да чака.

Рашид, който пътуваше в автомобила на Чарли, наближаваше Пасадина и се движеше на юг по Сан Гейбриъл Булевард към Монтерей Парк. Трябваше да вземе взривното устройство именно там, точно преди Чарли да го предаде на Черил.

Пунктирана жълта линия, която увеличаваше скоростта си.

Зелена линия с тъмночервен ореол, която се насочваше към мястото на срещата.

Тъмнолилава линия, напредваща в същата посока от отсрещната страна.

Пунктираната жълта линия се сля със зелената. Сигнал от Чарли: успешно прехвърляне на експлозива.

— Рашид взе бомбата — съобщи Анди. — Продължава за срещата с Черил.

Колко лесно, помисли си той. Дори забавно.

Трябваше да го правят всеки ден.

Половин час по-късно. Сега тъмнолилавата линия, заобиколена от тъмночервен ореол, се приближава до голяма черна дъга, която представлява лосанджелиската стена. Блещукащи яркочервени отсечки обозначават портала Алхамбра. Анди иска от Черил потвърждение за местоположението им и го получава. Всичко е наред. Черил скоро ще влезе в града. Рашид спокойно седи до нея. Бомбата е в раницата му.

Анди се вслушва. Започва процедурата на портала. Рутинна идентификация.

В момента Черил сигурно отговаря, като протяга импланта си към скенера на пазача. Осигурен й е пропуск.

Всъщност това е пропускът на един от служителите в ЛАКОН, който толкова нелюбезно беше закопчал белезниците на Анди в онзи ужасен ден на Фигероа Стрийт. Дали ще се получи? Да, получава се. Бариерата на Алхамбра се вдига. Черил спокойно влиза в града.

Сияещ, Анди вдига глава и плъзва поглед по групата в комуникационния център: Стив, Синди, Касандра, Ла-Ла и ококореното момченце. Защо ги няма останалите, всичките, след като великият момент вече настъпва? Не се ли интересуват? Особено Ансън. Къде е Ансън, дявол да го вземе? Да не е отишъл да играе голф? Или напрежението е прекалено силно за него?

По дяволите Ансън.

— Рашид влезе в града — величествено казва Анди.

Тъмночервеният кръг се е отделил от тъмнолилавата линия и уверено се движи по разбитите улици в квартала със складовете. Анди увеличава контраста на картата и вижда, че Черил е паркирала край старата, ръждясала железопътна линия точно на изток от Санта Фе Авеню и че дългоногият Рашид енергично крачи по Втора улица, която води към Аламейда.

Изтичат пет минути. Според екрана в момента Рашид е почти на прага на уютното малко скривалище на Висшия. Време е за последно потвърждение.

— Рашид? — свързва се по аудиоканала Анди.

— Тук съм, Анди.

— Къде точно?

— В границите на зоната на действие.

Макар и слаб в слушалките, гласът на Рашид дори не потрепва. Свръхестествено спокоен, хладнокръвен, напълно невъзмутим. Абсолютно нормален пулс, несъмнено. Всичко в Рашид е тихо, тихо като в гроб. Това момче е цяло чудо, мисли си Анди. Той е свръхчовек. Крачи към сградата с бомба в раницата и дори не се поти.

— Това е последният аудиоконтакт, Рашид. Оттук нататък връзката е само дигитална. Потвърди дигитално.

На екрана на Анди присветват три импулса. Очевидно имплантът на Рашид функционира нормално. Рашид също.

Стив се пресяга и леко отпуска ръка за миг върху рамото на Анди. Успокоява ли го? Показва увереност в способностите на сина си? В тези на Рашид? Може би и трите. Анди кратко се усмихва на баща си и отново поглежда към екраните. Ръката се отдръпва.

Тъмночервеният кръг необезпокоявано напредва. Рашид трябва да е вече на първия портал. Анди си го представя. Движи се с призрачното спокойствие на сомнамбул, необезпокояван от мисли за онова, което е дошъл да извърши. Анди внимава собственото му дишане да е бавно и постоянно, пулсът му да е нормален. Никога не би могъл да притежава свръхестествения телесен контрол на Рашид, но иска да е спокоен, доколкото може. Не е време да се превъзбужда.

Порталът.

Спират Рашид. Осигурен е имплантен достъп. Сега ще бъде проверен протоколният код, който Анди е измъкнал от старите файлове на Боргман и който е осъвременил едва предишния ден след проникване в сърцето на извънземната система за сигурност.

Секундите бавно се нижат. После тъмночервеният кръг отново продължава напред. Паролата е приета!

— Върви по мед и масло — без да се обръща конкретно към никого, казва Анди.

Портал номер две.

Къде всъщност е в момента Рашид, по дяволите? Анди дори не може да си представи що за място е леговището на Висшия. Жалко, че няма видеовръзка. Е, после Рашид ще ни разкаже всичко. Ако оцелее.

Дали се движи между високи мраморни стени? Или, чуди се Анди, обикаля около някакъв ужасен огнен кръг, зад който тъне в разкош господарят на господарите? Дали около него небрежно са насядали по-нисши същества, които отпиват освежителни напитки, играят на карти и приветливо махат с пипала на Рашид, докато невъзмутимият натрапник, непоклатим като скала в душевното си спокойствие, въоръжен с всички пароли и без да излъчва зловещите си намерения, навлиза все по-дълбоко в тяхната светая светих? Вътре има и хора, предполага Анди, роби на съществата, смирени слуги на великия властелин. Файловете на Боргман бяха показали, че е така. Естествено, те няма да обърнат внимание на Рашид, защото нямаше да е там, ако не трябваше да е там и следователно трябваше да е там. Робската психика, да.

Искат паролата на портал номер две. Рашид се подчинява и предоставя достъп до импланта си.

Порои от цифри, осигурени от Анди, потичат от Рашид към нещото, което охранява портала.

Паролата е приета.

Тъмночервеният кръг продължава напред.

Изтичат шейсет секунди. Никакви вести от Рашид. Но той все още се движи. Осемдесет секунди. Сто. Анди наблюдава и чака. Сини сенки обгръщат главния му екран. Тихото бръмчене на компютрите се превръща в мелодия, нещо оперно, Моцарт, Вагнер, Верди.

Никакви вести от Рашид. Никакви вести. Никакви вести.

Анди се чуди за колко време всъщност кодираните съобщения на Рашид изминават двеста и четирийсетте километра, които го отделят от Лос Анджелис. Пътуват със скоростта на светлината: бързо, но не мигновено. Той разделя двеста деветдесет и девет хиляди километра в секунда на двеста и четирийсет километра и получава някъде около хиляда двеста четирийсет и пет, но когато се опитва да превърне този резултат в съответната част от секундата, с други думи действителното забавяне, аритметиката му изневерява. Сигурно е объркал всичко, решава Анди. Може би е трябвало да раздели двеста и четирийсет на двеста деветдесет и девет хиляди. Обикновено не допускаше такива грешки. Трудно се съсредоточаваше. Къде е Рашид, по дяволите? Дали някой не се е натъкнал на факта, че този висок младеж с големи очи няма работа там?

Пристига импулс от Рашид. Слава Богу.

Портал номер три.

Добре. Това е изключително важен момент и само Рашид може да вземе решение. Навярно е достатъчно навътре в зоната на действие, за да постави бомбата. Или трябва да влезе и през следващия портал? Анди не знае как ще постъпи Рашид, не може да види каква е обстановката, няма представа за разстоянията и Рашид не е в състояние да му опише нищо, освен по аудиовръзката, което обаче е прекалено опасно. Рашид ще трябва да разчита на собствената си преценка за това дали да продължи през портал номер три. Но няма гаранции за валидността на протоколите. Два са сработили, но дали ще успее и третият? Ако Рашид опита и се провали, те ще го хванат с отвратителните си еластични езици, ще го напъхат в чувал, ще го отведат на разпит и тогава Бог да е на помощ на всички ни.

В такъв случай Анди имаше друга алтернатива. Можеше да детонира бомбата, докато е в раницата, което нямаше да е много приятно за Рашид, но също щеше да унищожи Висшия. Рашид е наясно с тази възможност. Рашид би трябвало да прати съответния сигнал до Анди, ако се наложи да прибегнат до нея.

Но това е само в краен случай.

Анди чака. Диша. Брои ударите на сърцето си. Опитва се да раздели наум двеста и четирийсет на двеста деветдесет и девет хиляди.

Рашид дава паролата на портал номер три. Очевидно е решил, че не е достатъчно близо до Висшия, за да остави бомбата.

Анди осъзнава, че е престанал да диша. И да брои ударите на сърцето си. Замръзнал е между настоящия и следващия момент. През ума му постоянно минават комбинациите, които ще детонират експлозива. Може да го направи с леко помръдване на пръстите си. Рашид само трябва да му прати отчаяния сигнал, който означава, че са го заловили и…

Тъмночервеният кръг се придвижва напред.

Рашид е минал през портал номер три.

Анди отново започва да диша. Времето продължава своя ход.

Но докато секундите текат, Рашид не му съобщава нищо. Единствената информация на Анди е плъзгането на кръга по екрана — символът на Рашид, пристигащ по телеметричен път. Тик. Так. Деветдесет секунди. Не се случва нищо.

Ами сега? Неочакван четвърти портал? Някакво страшно ефикасно защитно устройство, което светкавично и фатално е извадило Рашид от играта, преди да успее да прати сигнала? Или — изненада! — Рашид е открил, че Висшия е заминал на почивка в Пуерта Валарта?

Получава се сигнал от Рашид.

За Анди, чиито сетива са невероятно изострени от нетърпимото напрежение, между всяка пристигаща цифра изминава интервал от около шест години.

Дали Рашид му казва, че са го хванали? Че се е изгубил? Че това изобщо не е нужната сграда?

Не.

Рашид казва, че е стигнал целта.

Че е извадил бомбата от раницата, залепва я на стената и внимателно я намества на някакво удобно незабележимо местенце. Че си е свършил работата и се връща.

Сега всичко започва наопаки. Рашид се насочва назад към портал номер три. Да. Ето го, минава спокойно. Всичко е наред.

Портал номер две. Тъмночервеният кръг продължава през него.

Портал номер едно. Дали ще го заловят там? „Много съжаляваме, млади човече, просто не можем да ти позволим да поставяш бомби в тази район.“ Бам!

Нищо. Успява. Минава през портал номер едно. Излиза от светилището. Бързо напуска зоната на действие, не тича, разбира се, о, не, не и хладнокръвният спокоен Рашид, просто крачи по улиците с обичайната си енергична походка.

Анди се свързва едновременно с четирима души и изстрелва кодирани съобщения. По негова заповед Черил е напуснала мястото си и се приближава, за да посрещне Рашид, който се движи на изток към нея. Тя ще се опита да излезе през портала Алхамбра, същият, през който е влязла. Чарли е паркирал отпред и ще поеме Рашид от нея, ако Черил успее да се измъкне, разбира се. Франк при глендейлския портал и Марк при бърбанкския са резервни шофьори, ако поради някаква причина Алхамбра е затворена за превозни средства. В такъв случай единият или другият ще влезе в града, ако може, ще пресрещне Черил на място, определено от Анди, ако успее, ще поеме Рашид от нея и ще го измъкне от друг портал. Ако. Ако. Ако. Ако.

На Анди му се иска да зададе всевъзможни въпроси, но не смее да използва аудиовръзката. Прекалено лесно е да се засече. Всичко трябва да стане с кодирани импулси, неразбираеми сигнали, пътуващи по електронната магистрала между ранчото и града. От екрана сякаш политат искри, когато багрите затанцуват. Анди се навежда напред, докато носът му докосва екрана. Пръстите му милват хладната му повърхност, като че ли изведнъж е решил да проведе останалата част от операцията с Брайлово писмо.

Сега тъмночервеният кръг се превръща в ореол около средата на тъмнолилавата линия. Рашид се е качил в автомобила на Черил. Насочват се към портала Алхамбра.

Настъпил е моментът, в който трябва да бъде разигран най-големият от всички тези залози. Детонирането трябва да почака, докато Рашид напусне града. След като избухне бомбата, със сигурност ще затворят всички портали. Рашид първо трябва да е извън стената: друг избор няма. Ами ако Анди изчака прекалено дълго, преди да даде сигнала за детониране и слугите на Висшия забележат експлозива? Той е незабележим, но определено не и невидим. Ако порталът Алхамбра се окаже затворен и се наложи да се забави заради организирането на втората среща, за да измъкне Рашид през Бърбанк или Глендейл, а междувременно открият бомбата и успеят да я обезвредят…

Ако. Ако. Ако. Ако.

Но Алхамбра е отворена. Тъмночервеният ореол се прехвърля около зелената линия. Рашид е извън стената и сега се намира в автомобила на Чарли. С пет ръце и поне деветдесет пръста Анди праща едновременни сигнали до всички заинтересувани страни.

„Франк, Марк, незабавно потеглете към ранчото.

Чарли, размърдай си задника, насочи се към магистрала 210, завий към Силмар, където ще се срещнеш с Черил и отново ще й предадеш Рашид.

А ти, Черил, плътно следвай Чарли по магистралата, така че ако се натъкне на контролен пост, да можеш да качиш Рашид и да отпрашиш в противоположната посока.“

Плюс още едно съобщение.

„Хей, Висшия! Ето нещо за теб!“

Анди се усмихва и набира кода за детониране.

Нямаше как да усети експлозията от двеста и четирийсет километра, не, в никакъв случай. Освен във въображението си. Във въображението на Анди целият свят се разтърси със сила от десета степен по скалата на Рихтер, небето почерня и се осея с червени нишки, звездите обърнаха посоката на движението си. Но разбира се, нямаше начин да разбере, поне не незабавно, какво се е случило в Лос Анджелис. Бомбата беше мощна, но Ансън нямаше намерение да взриви с нея целия град. Най-вероятно не я бяха усетили дори в Холивуд.

Но после в слушалките му се разнесе глас:

— Намирам се близо до Сънсет Булевард, недалеч от Доджър Стейдиъм. Току-що мина извънземна кола, в която имаше две същества. Надаваха крясъци. Пищяха. Нали разбираш, все едно че ги измъчваха ужасни болки. Експлозията трябва да ги е подлудила. Смъртта на Висшия.

— Кой е там, моля? — попита Анди.

— Извинявай. Тук е Хоук.

Един от шпионите.

— Можеш ли да видиш от мястото си сградата на Фигероа Стрийт? Какво става там?

— По всички горни етажи премигват светлини. Не виждам нищо повече, само горните етажи. Чувам и сирени.

— Усети ли експлозията?

— О, да. Да. Категорично. И, хм…

Но в този момент друг от лосанджелиските шпиони започна да подава сигнали. Анди превключи на неговия канал. Казваше се Редууд и се обаждаше от Уилшир и Алварадо, източната част на Макартър Парк.

— Едно същество обърна корема на брега на езерото — съобщи Редууд. — Просто се стовари на земята в мига, в който избухна бомбата.

— Живо ли е?

— Живо е, да. Виждам го да се гърчи. Лежи там и вие на умряло. Направо трябва да си запушиш ушите.

— Благодаря ти — отвърна Анди. Усети пристъп на безумна радост, която го разтърсваше като електрически ток. „Гърчи се. Вие на умряло.“ Музика за ушите му. Ухилен като тиква, той превключи на трети канал. Клипър докладваше за невероятен смут в Санта Моника, веднага след него Роубоут предаде подобно съобщение от Пасадина. Някой видял същество, което лежало сякаш в безсъзнание на улицата, друг забелязал четири ужасно възбудени извънземни от призрачния вид безсмислено да тичат в кръг.

Анди усети, че Стив го побутва.

— Хей, кажи ни какво става.

Той осъзна, че през последните няколко минути мислено се е пренесъл в Лос Анджелис. Лос Анджелис, с неговите гърчещи се и пищящи същества, беше по-реален за него, отколкото ранчото. Трябваше да положи сериозни усилия, за да се върне в комуникационния център. Отвсякъде го заобикаляха лица. Сега до него стояха Ансън, Майк, Касандра й още пет-шест други. Бе дошла дори Джил, макар и не Халид. Вперени погледи. Напрегнати лица. Бяха разбрали част от случилото се от репликите, разменени с шпионите из града, но искаха да научат и останалото и всички едновременно му задаваха въпроси.

Анди започна да им отговаря. Казваше им, че Рашид е успял, че бомбата е избухнала, че Висшия е мъртъв, че съществата са полудели от шока, че падат по улиците и стенат — не, пищят, пищят като побъркани, че всички в Лос Анджелис обезумяват, а навярно и по целия свят, един ужасен писък, едновременно разнасящ се от всички същества по Земята, страшен звук, който се надига и стихва като сирена…

— Какво? Какво? Какво? Какво се опитваш да кажеш, Анди?

Отвсякъде го гледаха озадачени лица. Анди предположи, че не им е представил информацията в правилния ред, че е поставил колите пред воловете, че всъщност може да е бърборил безсмислици. Не му пукаше. Цяла сутрин бе на шест места едновременно, най-малко на шест, и сега просто искаше да иде на някое тихо място и да полегне за минутка.

Но му се искаше и да чуе онзи писък. Трябва да пищяха самите звезди. Галактиките.

— Успяхме — каза той. — Победихме! Висшия е мъртъв и съществата се побъркват!

Този път го разбраха, да.

Стив триумфално забарабани по масата. Майк танцуваше с Касандра. Синди танцуваше със себе си.

Но Ансън не танцуваше, стоеше съвсем сам насред стаята и изглеждаше малко замаян.

— Просто не мога да повярвам, че сме успели — удивено промърмори той и бавно поклати глава. — Прекалено хубаво е, за да е истина.

С едното си ухо Анди чу баща му да казва на Ансън поне веднъж да не е такъв проклет песимист, а с другото, онова със слушалката, чу шпионина, наречен Редууд, който се намираше при Макартър Парк, настойчиво да моли за вниманието му. Докладваше му, че ставало нещо много особено, че съществото, допреди малко проснато на брега на езерото, сега отново било на крака и започвало енергично да обикаля наоколо, после се опита да се намеси Хоук с някакво съобщение от неговия район, обезпокоителни новини, че няколко същества очевидно започвали да идват на себе си. Двама-трима от другите шпиони също се мъчеха да се свържат с него, всъщност по цялото табло премигваха светлини.

— ЛАКОН — казваше някой. — Навсякъде е пълно с ченгета на ЛАКОН!

Определено ставаше нещо странно. Анди бясно размаха ръце.

— Тишина! Тишина! Оставете ме да чуя!

Стаята внезапно утихна.

Анди изслуша Хоук, изслуша Клипър, изслуша Роубоут и всички останали шпиони в Лос Анджелис. Превключваше от канал на канал, почти не говореше, само слушаше. Слушаше напрегнато. Всички около него мълчаха.

После вдигна поглед към Ансън, Стив, Синди, Джил, Ла-Ла, обходи един по един присъстващите в залата. Тези въпросителни очи, които умоляваха за информация, взираха се в него, мъчеха се да разчетат лицето му. Игла да паднеше, щеше да изкънти като гръм. Всички те виждаха по изражението му, знаеше Анди, че новините не са добри. Че в уравнението се е намесил непредвиден фактор, нещо, което ни най-малко не са очаквали, и че положението не е толкова розово, колкото са смятали. Всъщност, че внезапно започва да изглежда катастрофално.

— Е? — попита Стив.

Анди бавно поклати глава.

— О, по дяволите! — беше единственото, което успя да се насили да каже. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Франк се бе отклонил от магистралата и пътуваше по улици, които щяха да му позволят да заобиколи най-северния край на градската стена, преграждаща Топанга Каниън Булевард. Докато бързо пресичаше Рисийда в долината Сан Фернандо, той хвърли поглед към огледалото и видя, че в небето зад него се издига огромен стълб черен дим.

Отначало това го озадачи. После осъзна какво може да е и вълнението, което го беше изпълнило след съобщението на Анди за успешното детониране, безумната еуфория от последните четирийсет минути се изпари по-бързо от сняг през юли.

— Анди? — свърза се с ранчото той. — Анди, слушай, някъде към Бевърли Хилс или Бел Еър е избухнал голям пожар. Виждам дима над хълмовете, много дим, от отсрещната страна на Мълхоланд Драйв.

Не последва незабавен отговор.

— Анди? Анди, чуваш ли ме? Тук е Франк, намирам се на Рисийда Булевард и Шърман Уей.

Отвърна му само пропукване. Продължителното мълчание го разтревожи. Стълбът от дим зад него продължаваше да се издига нагоре. Изглеждаше около осемстотин метра. Стори му се, че чува тътен на далечни експлозии.

— Анди?

Още около минута без отговор.

После:

— Извинявай. Ти ли си, Франк? — Най-после. — Бях зает. Къде казваш, че си?

— Пътувам на север в Долината по Рисийда Булевард. Зад мен бушува страхотен пожар.

— Зная. Всъщност са много пожари. Съществата отвръщат на удара и предприемат наказателни мерки заради убийството на Висшия.

— Наказателни мерки ли? — Думите отекнаха в главата му.

— Точно така. Самолети на ЛАКОН бомбардират целия град.

— Но мисията беше успешна — неразбиращо настоя Франк. — Висшия е мъртъв.

— Да. Очевидно.

— И преди половин час ти ми каза, че съществата по целия свят напълно се побърквали от шока. Че обезумявали от болка и се натръшквали по земята. Че с тях било свършено, така каза.

— Казах го, да.

— Тогава кой е дал заповед за наказателните мерки? — мъчително бавно попита Франк, сякаш в устата му бяха натъпкани тампони памук.

— Съществата. — Гласът на Анди звучеше уморено, ужасно уморено. — Изглежда някак са се овладели и отново са се свързали помежду си. И са пратили цяла армада от ЛАКОН и други колаборационисти да извършват въздушни атаки, явно безогледно, за да покажат колко са ни разгневени.

Франк се наведе към волана и започна бавно да вдишва и издишва. Беше много, много трудно да смели всичко това.

— Значи е било просто загуба на време, онова, което току-що извършихме? И всъщност с унищожаването на Висшия не сме постигнали нищо, така ли?

— В продължение на десетина минути ми се струваше, че сме успели. Но изглежда, че имат резервни Висши. В архива на Боргман не се споменаваше нищо подобно.

— Не! О, Господи, Анди! Господи!

— Щом научих какво става в Лос Анджелис — обясни Анди, — се върнах в мрежата и открих, че очевидно имат друг Висш в Лондон, трети в Истанбул и първия, който още е в Прага. А сигурно и още. Всички са взаимозаменяеми и свързани помежду си. Ако един от тях умре, веднага се активира следващият.

— Господи — за трети път възкликна Франк. И после, измъчено: — Ами Рашид? И другите?

— Добре са. В момента Рашид е при Чарли и се движи на запад по магистрала Футхил, някъде към Лос Анджелис Канада. Черил плътно го следва. Марк е на магистрала Голдън Стейт в района на Мишън Хилс и продължава на север.

— Е, Слава Богу поне за това. Но си мислех, че сме ги победили — каза Франк.

— И аз.

— Че сме ги разгромили с един удар.

— Щеше да е чудесно, нали? Е, така или иначе здравата ги разтърсихме. Но сега ни отвръщат. И после, предполагам, всичко ще продължи като преди. — Звуците, които се разнесоха по линията, можеха да се приемат като смях. — Адски е кофти, нали, брат’чед?

— Мислех си, че сме ги победили — повтори Франк. — Наистина.

Внезапно изпита усещане, каквото никога не го бе обземало, чувство на пълна и непреодолима безпомощност, пареща като леденостуден вятър. Бяха отдали на проекта толкова много време, убедени, че той ще ги доведе до целта. Бяха направили всичко възможно: цялата си находчивост, усилия и смелост. Рашид беше отишъл право в леговището на звяра, за да залепи бомбата на стената.

И за какво? За какво? Оказваше се, че е имало незначителен, но неизвестен им факт и заради него не бяха постигнали абсолютно нищо.

Всичко това бе влудяващо. На Франк му се искаше да крещи, рита и чупи нещата наоколо. Но от това нямаше да се почувства по-добре. Той дълбоко си пое дъх, после, пак и пак. Не помагаше. Все едно, че дишаше пепел.

— По дяволите, Анди. Ти хвърли толкова усилия.

— Не само аз, всички. Единственият проблем беше, че теорията, върху която изградихме плана, не се оказа вярна. Виж, хлапе, просто се върни в ранчото и ще се опитаме да измислим нещо друго, става ли? Трябва да се свържа и с други хора. Ще се видим след около час, Франк. Край на предаването.

Край, да. Край.

Опитвай се да не мислиш за това, казваше си Франк. Прекалено мъчително е да мислиш. Преструвай се, че си Рашид. Изпразни главата си от всичко останало, освен от задачата да се прибереш у дома.

Получи се, за известно време. После започна отново.

И след това, около час по-късно, вече трябваше да мисли за нещо друго. Беше стигнал далеч на север по крайбрежието, току-що бе минал покрай Карпинтирия, почти в предградията на Санта Барбара, когато видя в небето напред странни нишки светлина, нещо, което можеше да е златиста комета, избухнала в дъжд от зелени и лилави искри. Фойерверки? Той чу приглушени кънтежи. Миг по-късно високо над него прелетяха мрачните силуети на три самолета, които се насочваха на юг към Лос Анджелис.

Бомбардировка? Толкова надалеч?

Франк включи аудиовръзката.

— Анди? Анди?

Пращящи смущения. Иначе — тишина.

— Анди?

Продължи да опитва. От ранчото — никакъв отговор.

Мина през Съмърланд, после през Монтесито и се насочи към центъра на Санта Барбара. Появиха се познатите родни хълмове. Още няколко километра на север по магистралата и щеше да види самото ранчо, сгушено сред лъкатушните каньони високо в планината.

И тогава го видя. Или поне мястото, на което знаеше, че би трябвало да е. Оттам се издигаше дим, не гигантски черен стълб като онзи в Лос Анджелис, а само спирални валма от горния му край, които изчезваха в помръкващото привечерно небе.

Поразен, той прекоси града и продължи нагоре по планинския път, без да откъсва поглед от дима. Искаше му се да вярва, че идва от някой друг хълм. Пътят се виеше, издигаше се и се спускаше, перспективата бе измамна и за известно време Франк наистина повярва, че пожарът е на съвсем друго място, но после излезе на последната отсечка пред портала и вече нямаше съмнение. Бяха бомбардирали ранчото. Беше останало непокътнато през всички тези години, като че ли освободено със специален закон от пряката власт на завоевателите. Но сега бе настъпил краят.

Той прати сигнал и порталът се отвори.

Докато шофираше по тесния път, Франк видя, че голямата къща гори. По задната й стена танцуваха пламъци. Цялата фасада сякаш беше изчезнала и покривът в средната част бе хлътнал навътре. Отзад, където се намираше пътеката към комуникационния център, имаше плитък кратер. Самият център все още стоеше, но също бе пострадал и изглежда беше откъснат от основите си. Повечето други постройки бяха повече или по-малко невредими. Тук-там сред дърветата зад тях горяха отделни огньове.

Франк видя през дима дребна фигура, която замаяно се щураше отпред. Синди. Старата, едва кретаща Синди. Цялото й лице беше в сажди. Той слезе от автомобила, втурна се към нея и я прегърна. Все едно че стискаше наръч пръчки.

— Франк — каза тя. — О, виж какво стана, Франк! Виж!

— Видях самолетите. Бяха три.

— Три, да. Прелетяха точно оттук. Изстреляха ракети, но много от тях не улучиха. Една обаче попадна в целта.

— Виждам. Голямата къща. Има ли други оцелели?

— Неколцина — отвърна тя. — Неколцина. Ужасно е, Франк.

Той кимна. После зърна Анди, застанал на разкривения праг на комуникационния център. Още малко и щеше да припадне от изнемога. Но кой знае как успя да се усмихне, онази негова усмивка само с едното ъгълче на устата, която винаги изглеждаше толкова лукава и фалшива. Но сега Франк се радваше да я види.

Той се затътри при Анди.

— Добре ли си?

— Чудесно, да. Наистина. Малко сътресение, това е всичко. Нищо сериозно. Леко мозъчно изместване, нищо повече. Но цялата комуникационна система е унищожена. Ако си се чудил защо ме няма в ефир, сега вече знаеш. — Анди посочи към кратера на пътеката. — За малко не улучиха. А голямата къща…

— Виждам.

— Твърде много време водехме тук омагьосан живот, момче. Но предполагам, че сме прекалили с номерата си. Всичко се случи страшно бързо, това нападение. Бам-бам-бам и вече ги нямаше. Разбира се, след половин час пак може да се върнат, за да си свършат работата докрай.

— Мислиш ли?

— Кой знае? Всичко е възможно.

— Къде са другите? — огледа се наоколо Франк. — Баща ми?

Анди се поколеба.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Франк. Ансън беше в голямата къща, когато я улучи ракетата. Много съжалявам, Франк. Много съжалявам.

Франк изпита само тъпо усещане. Истинският шок, предполагаше той, щеше да го връхлети по-късно.

— Баща ми също беше вътре — прибави Анди. — И майка ми.

— О, Анди. Анди.

— И сестрата на баща ти. — Анди се опита да си спомни името й. — Лес… Ле… Леел… — Беше на ръба на припадъка, разбра Франк.

— Леслин — помогна му той. — Трябва да влезеш вътре и да си легнеш, Анди.

— Да. Наистина трябва, нали? — Но остана на мястото си, облегнат на касата на вратата. Гласът му стигна до Франк сякаш от много далеч. — Майк е добре. И Касандра. И Ла-Ла. Искам да кажа Лорейн. Пеги беше тежко ранена. Може да не издържи. Не съм сигурен какво се е случило с Джули. Унищожиха целия лагер на работниците. Но къщата на Халид е абсолютно невредима. В момента я използват като лазарет. Точно преди да падне покривът Майк и Халид влязоха в голямата къща и изнесоха всички оцелели. Касандра се грижи за тях.

Франк кимна. Той се извърна от Анди за миг и погледна към горящата сграда. Замаяно си помисли за книгите на Полковника, за картите и схемите в чертожната зала, за цялата тази история на изчезналия свободен човешки свят, която изгаряше в пламъците, и се зачуди защо точно в този момент си мисли за нещо толкова маловажно.

— Братята и сестрите ми? — попита Франк.

— Повечето са живи, само са поразтърсени. Но един от братята ти загина. Не зная дали е Мартин или Джеймс. — Анди засрамено го погледна. — Съжалявам, Франк, никога не съм можел да ги различавам. — После механично продължи: — Сестра ми Сабрина също е жива. Но не и Айрийн. Що се отнася до Джейн… Ансония…

— Добре — спря го Франк. — Няма нужда да изреждаш всичките. Трябва да отидеш в къщата на Халид и да си легнеш, Анди. Чуваш ли ме? Върви там и си легни.

— Да — отвърна Анди. — Това ми се струва добра идея.

И бавно се отдалечи.

Франк погледна нагоре вляво, където можеше да се види пътят от града, лъкатушещ покрай планинския склон. Скоро щяха да пристигнат и другите автомобили — Черил, Марк, Чарли. Чудесно завръщане у дома след вълнението от великата и славна лосанджелиска експедиция. Може би вече знаеха за провала на операцията. Но да научат за бомбардирането на къщата, да видят разрушенията, да чуят за жертвите…

От цялата група само Рашид щеше да понесе удара, предполагаше Франк. Странният свръхестествен Рашид, създаден и изваян от баща си, също толкова странният Халид, така че невъзмутимо да понася всички несгоди. Онази негова зловеща безпристрастност, неземното спокойствие, позволило му да иде право в бърлогата на Висшия и да постави бомба на стената: това щеше да му помогне да преживее шока от завръщането в опустошеното ранчо. Разбира се, майката, бащата, братята и сестрите на Рашид бяха невредими. И можеше да не дава пукната пара за успеха или провала на мисията. Дали изобщо го вълнуваше нещо? Навярно не.

И сега най-вероятно всички трябваше да се опитат да станат като него: безпристрастни, безразлични, примирени. Не им оставаше никаква надежда, нали? Не им оставаха мечти, които да ги крепят.

Той бавно закрачи обратно към паркинга.

Синди все още стоеше до колата му и прокарваше длани по гладките й страни, сякаш я галеше. Хрумна му, че крехката старица трябва да си е изгубила разсъдъка, че е полудяла от грохота и яростта на бомбардировката, но тя се завъртя към него и Франк видя непогрешимия блясък на разум в очите й.

— Каза ли ти кои са загинали? — попита го Синди.

— Повечето, предполагам. Стив, Лиза, Леслин и други. Един от братята ми. И баща ми.

— Клетият Ансън, да. Но ще ти кажа нещо. Мисля, че за него беше най-добре да умре.

Небрежната жестокост на забележката го стресна. Но Франк и друг път се бе убеждавал колко безмилостни могат да са старците.

— Най-добре ли? Защо говориш така?

Синди махна с възлестата си ръка към пожарищата.

— Нямаше да може да понесе това, Франк. Ранчото на дядо му в развалини. Половината от семейството загинали. И въпреки всичко, съществата продължават да властват над света. Той беше много горд човек, този твой баща. Всички Кармайкълови са такива. — Тя отпусна длан върху ръката му и силно го стисна. Очите й се впиха в неговите като очи на вещица. — Достатъчно страда, когато убиха Тони. Но ако беше оцелял сега, Ансън щеше да умира хиляди пъти на ден. Мисълта, че вторият му велик план за освобождаване на света от съществата е бил още по-ужасен провал от първия… че ни е навлякъл цялото това опустошение… Много по-добре е, че вече го няма. Много по-добре.

По-добре? Дали можеше да е вярно? Франк трябваше да помисли.

Той освободи ръката си, отдалечи се на няколко крачки към останките от почернял гранит и плочи и заби върха на обувката си в купчините овъглено дърво по пътеката.

Острата миризма на изгоряло пареше ноздрите му. Жестоките думи на Синди продължаваха да отекват в ушите му, скръбен вой, който не искаше да утихне.

„Ансън щеше да умира хиляди пъти на ден… хиляди пъти… хиляди пъти…

Великият му план… провал…

Провал…

Провал… провал… провал… провал…“

След няколко минути вече му се струваше, че почти е съгласен с нея. Ансън не би могъл да преживее ужасния си разгром. Това би го съсипало. Не че така Франк по-леко понасяше смъртта му. Нито пък всичко останало. Беше трудно да се приеме. Това изпразваше смисъла на всичко, в което вярваше. Бяха направили големия си ход, бяха се провалили и толкова. Играта бе свършила и те бяха загубили. Нима не беше така? Ами сега?

Сега, предполагаше Франк, абсолютно нищо. Край на великите планове. Край на новите идеи за отхвърляне на извънземното иго с един-единствен драматичен удар. Край на всички такива проекти.

Странно мрачна мисъл. Поколения наред целият му род беше насочвал енергията си към мечтата за освобождение. Целият му живот бе подчинен на тази цел, още откакто порасна достатъчно, за да разбере, че някога Земята е била свободна и че е била поробена от космически създания: че той е Кармайкъл, а основната особеност на Кармайкълови е копнежът да избавят света от извънземните му господари. Сега трябваше да обърне гръб на всичко това. Тъжно. Но, запита се той, изправен край останките от ранчото, каква друга позиция можеха да заемат? Какъв смисъл имаше да продължават да се преструват, че въпреки всичко е възможно да победят съществата?

„Великият му план…

Провал… провал… провал…

Хиляди пъти на ден. Хиляди пъти на ден. Ансън щеше да умира хиляди пъти на ден.“

— Чудя се какво си мислиш — обади се Синди.

Франк измъчено се усмихна.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тя дори не си направи труда да му отговори. Просто повтори въпроса с неумолимите си очи. Той не посмя да й възрази.

— Че провалът на мисията означава край на всичко.

Край на фантастичните велики проекти за освобождение. Просто трябва да се примирим с факта, че съществата завинаги ще владеят света.

— О, не — възкликна Синди и го удиви за втори път през последните две минути. — Не. Грешиш, Франк. Дори не си и помисляй подобно нещо.

— Защо?

— Баща ти още не е в гроба, но ако беше, щеше да се преобърне вътре. Също Рон, Анс и Полковника. Само се чуй! „Просто трябва да се примирим.“

Остротата на подигравката й го свари неподготвен. Лицето му се изчерви. Той се опита да й обясни.

— Не съм пораженец, Синди. Но какво можем да направим? Самата ти преди малко каза, че планът на баща ми се е провалил. Това не означава ли край за всички нас? Нима е реалистично да продължаваме да си мислим, че можем да ги победим? И изобщо било ли е някога?

— Чуй ме — заговори тя и го прониза с остър, неустоим поглед, от който нямаше измъкване. — Имаш право. Ние току-що доказахме, че не сме в състояние да ги победим. Но напълно грешиш като казваш, че след като не можем да ги победим, трябва да се откажем от всякаква надежда за освобождение.

— Не разби…

Синди продължи:

— Франк, аз по-добре от всеки друг зная колко безкрайно над нас са съществата във всяко отношение. Сега съм на осемдесет и пет години. Присъствах на самото място в деня, в който пристигнаха. Стоях пред тях, не по-далеч, отколкото си ти от мен, и усещах мощта на умовете им. Те са като богове, Франк. Разбрах го в момента, в който се появиха. Можем да ги нараняваме — току-що го доказахме, — но не можем сериозно да им навредим и със сигурност не сме способни да ги разбием.

— Точно така. И затова ми се струва, че е безполезно да влагаме излишна енергия в измамната надежда за…

— Казах ти да ме изслушаш. Бях при Полковника точно преди да умре. Ти не го познаваш, нали? Не, мисля, че не. Той беше велик човек, Франк, и изключително мъдър. Разбираше могъществото на съществата. И също ги сравняваше с богове. Точно така се изразяваше и беше прав. Но после казваше, че трябва да продължаваме да мечтаем за ден, в който тях въпреки всичко няма да ги има. Да поддържаме жива идеята за съпротива, ето какво казваше. Да си спомняме какво е да живееш в свободен свят.

— Как можем да си спомняме нещо, което изобщо не познаваме? Полковника си го е спомнял, да. Ти си го спомняш. Но съществата са тук близо петдесет години. Били са тук преди да се роди баща ми. На Земята живеят цели две поколения хора, които никога…

Същият яростен поглед. Гласът му секна.

— Естествено — презрително каза Синди. — Това ми е ясно. По света има милиони, милиарди хора, които нямат представа какво е да живееш в свят на свободна воля. И нямат нищо против съществата да са тук. Може би дори са доволни, повечето. Животът за тях е по-лесен, отколкото преди петдесет години. Не се налага да разсъждават. Не се налага да оформят характерите си. Просто правят каквото им наредят извънземните компютри и техните колаборационистки началници. Но тук е земята на Кармайкълови, тук горе, поне каквото е останало от нея. Ние разсъждаваме по друг начин. И смятаме, че съществата са ни превърнали в нищо, но че някой ден отново можем да станем нещо. Някак си. Ако не си позволим да забравим какви сме били някога. Ще дойде време, не зная как и кога, когато ще отхвърлим властта на съществата и ще уредим нещата така, че отново да заживеем като свободни хора. И дотогава трябва да поддържаме жива идеята. Разбираш ли ме, Франк?

Тя бе крехка, немощна и трепереща. Но гласът й, дълбок и дрезгав, беше непоклатим като скала.

Франк потърси в ума си думи за отговор, но не му хрумна нищо логично. Разбира се, той искаше да поддържа традициите на предците си. Разбира се, той изпитваше тежестта на всички Кармайкълови, познати и непознати, които притискаха душата му и го принуждаваха да поведе някакъв прекрасен кръстоносен поход срещу враговете на човечеството. Но той току-що се бе завърнал от такъв поход и останките от дома му димяха навсякъде около него. Сега беше най-важно да погребат мъртвите и да възстановят ранчото, без да мислят за следващия си безплоден ход.

Така че нямаше какво да каже. Не можеше да отхвърли наследството си, но му се струваше глупаво да изрича някаква благородна клетва, задължаваща го да направи още един опит да постигне невъзможното.

Внезапно лицето на Синди омекна.

— Добре — кимна тя. — Просто помисли за онова, което ти казах. Помисли си.

В далечината прозвучаха три клаксона. Връщаше се Черил, а може би Марк или Чарли.

— Най-добре иди да ги посрещнеш — подкани го Синди. — Сега ти си главният, момче. Обясни, им какво се е случило. Ще го направиш, нали? Побързай. Виж кой идва. — И когато закрачи по пътеката към портала, Франк чу гласа й да го проследява: — Съобщи им го внимателно, Франк. Ако можеш.

Бележки

[1] Измислено име, използвано по време на следствено дело в САЩ за обозначаване на мъж с неидентифицирана самоличност. — Б.пр. ↑

[2] Измислени имена като Джон Доу. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Силвърбърг Денят на пришълците (8)

Метаданни

Данни

Денят на пришълците

Информация

История

Сваляне / Връзки

8.След петдесет и две години

Робърт Силвърбърг
Денят на пришълците (8)

8.
След петдесет и две години