Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alien Years, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)
Сканиране
Sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Силвърбърг

Заглавие: Денят на пришълците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

ISBN: 954-585-032-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1040


На Х. Дж. Уелс, бащата на всички нас

Когато слънцето бъде обвито,

И звездите притъмнеят,

И планините бъдат преместени,

И когато камилите, бременни в деветия месец, бъдат изоставени,

И когато дивите зверове бъдат събрани заедно,

И моретата започнат да текат едно към друго.

И хората бъдат събрани заедно…

И когато книгите бъдат разпространени,

И когато небето се оголи,

И когато Огънят лумне в пламъци,

И Градината се приближи,

Тогава всяка душа ще узнае какво е правила.

Коран

81-ва сура

1.
След седем години

Тази сутрин Кармайкъл може би беше единственият човек на запад от Скалистите планини, който не знаеше какво става. Всъщност настъпваше краят на света, но от известно време Кармайкъл — казваше се Майрън, макар че всички го наричаха Майк — се наслаждаваше на самотата и възстановяваше вътрешната си хармония в прекрасната пустош на северозападно Ню Мексико без да обръща внимание на събитията.

В това свежо, ясно есенно утро още преди да се съмне той излетя с малката си „Чесна“ 104-FG от неравната писта и се насочи на запад към дома. Полетът беше тежък — през цялото време откъм вътрешността на континента духаше яростен вятър и подхвърляше самолета като перце още от мига, в който се отлепи от земята.

Лоша работа, този вятър. Източен вихър, толкова силен като този, знаеше Кармайкъл, можеше да донесе беда на калифорнийското крайбрежие — особено по това време на годината. Наближаваше краят на октомври, най-опасният за разпространяване на горски пожари сезон в южна Калифорния. За последен път бе валяло на пети април и целият район представляваше огромен барутен погреб, а този силен сух вятър, който духаше откъм пустинята, можеше да превърне и най-малката искрица в опустошителен пожар. Случваше се почти всяка година. Затова, щом наближи Сан Бернардино, той не се изненада, когато зърна на хоризонта тънка, мъглява нишка кафеникав дим.

Когато прехвърли хребета на Сан Гейбриълс и навлезе на територията на Лос Анджелис, нишката започна да расте и да потъмнява и освен онази дълга линия в посока изток-запад някъде край океана, изглежда на север и юг имаше други, по-малки петна кафеникаво небе. Очевидно едновременно бушуваха няколко пожара. Ужас. По това време на годината в Лос Анджелис беше заложено всичко. При толкова силен вятър целият град можеше да се превърне в пепел.

Гласът на авиодиспечера звучеше дрезгаво и нервно, докато насочваше Кармайкъл към пистата на летище „Бърбанк“, което навярно показваше, че става нещо странно. Но пък тези момчета винаги си говореха така. Мисълта не го утеши особено.

Димът започна да пари ноздрите му още щом слезе от самолета: познатият стар лютив мирис, киселата смрад на гаден октомври. В следващия миг се насълзиха очите му. Човек едва ли не можеше да рисува с пръст в мръсния въздух. Положението наистина трябваше да е сериозно, осъзна Кармайкъл.

Длъгнест, мършав мъж в работен гащеризон претича покрай него по пистата.

— Хей, приятел — извика Кармайкъл. — Къде е пожарът?

Човекът спря, зяпна го и го загледа странно, сякаш Кармайкъл току-що се е върнал след шест месеца, прекарани в космическа совалка.

— Ти не знаеш ли?

— Ако знаех, нямаше да те питам.

— По дяволите, навсякъде. Из цялата скапана лосанджелиска низина.

— Навсякъде ли?

Механикът кимна. Изглеждаше полуобезумял. Пак онази увиснала долна челюст, пак онзи тъп поглед.

— Леле, ти наистина искаш да кажеш, че не си чул за…

— Не. Не съм чул. — На Кармайкъл му се искаше да го разтърси. Постоянно се натъкваше на тази глупост и не можеше да я понася. Той нетърпеливо посочи към помрачнялото от дим небе. — Толкова ли е зле, колкото изглежда?

— А, зле е, човече, адски зле! По-зле отвсякога, определено. Нали ти казах, гори навсякъде. Събраха всички възможни граждански самолети да гасят пожара. Най-добре веднага да идеш при интенданта си.

— Да — вече закрачил напред, отвърна Кармайкъл. — Предполагам, че си прав.

 

 

Той се втурна в главната сграда на летището. Хората се отдръпваха от пътя му. Кармайкъл беше едър мъж — не особено висок, но с достатъчно широки рамене и мускулести гърди, и също като всички останали от рода си имаше пронизващи сини очи, които сякаш осветяваха пътя му като прожекторни лъчи. Когато се движеше бързо, всички се отдръпваха настрани.

Дори в терминала можеше да се усети горчивият мирис на дим. Тук бе истинска лудница — изпаднали в паника жители на града търчаха напред-назад, крещяха си едни на други и размахваха куфарчетата си. Кармайкъл някак успя да си пробие път до отворен инфотерминал. Беше от старите модели, без онези модерни биочипови импланти. Той се свърза по спешната линия с областния интендант и веднага щом чу кой се обажда, интендантът отвърна:

— Светкавично си домъкни задника тук, Майк.

— Къде ме искаш?

— Най-тежко е малко по на северозапад от Чатсуърт. Самолетите са заредени и готови да излетят от летище „Ван Нюйс“.

— Само да пусна една вода и да позвъня на жена си, става ли? — каза Кармайкъл. — Ще съм на „Ван Нюйс“ след петнайсет минути.

Чувстваше се уморен до мозъка на костите си. Бе девет сутринта и той летеше от четири и половина, борейки се с оня гаден източен вятър, същият, който сега заплашваше да обгърне в пламъци Лос Анджелис. Кармайкъл беше петдесет и шест годишен, вече далеч не млад, и жизнеността му намаляваше с всяка изтекла година. В този момент единственото му желание бе да си е вкъщи, да вземе душ и да се гушне със Синди в леглото. Но никога не си беше и помислял да се откаже от пожарникарската работа. Не и когато над града постоянно висеше опасността от опустошителни пожари.

Имаше мигове, в които почти му се искаше да се случи — един могъщ пречистващ пожар, който да изтрие от лицето на земята цялото това проклето място.

Не че мечтаеше за такава катастрофа, ни най-малко, но мразеше този гигантски надут Вавилон, безкрайните му плетеници от магистрали, странните наглед къщи, мръсния въздух, гъстата, задушаваща екзотична зеленина, наркотиците, алкохола, разводите, леността, простотията, скитниците, уличната престъпност, корумпираните адвокати и техните отвратителни клиенти, бичовете и веригите, порнографските магазини, салоните за масаж, незаконните заведения за виртуална реалност, странните хора, дрънкащи на своя странен модерен жаргон, облечени в странни дрехи, шофиращи странни автомобили, със странни прически и забучени в носовете им кокали като диваци, каквито всъщност си бяха. Във всичко тук имаше нещо евтино, нещо долнопробно, помисли си Кармайкъл. Такива бяха даже огромните имения и модерни ресторанти: кухи като лъскави кинозвезди.

Понякога му се струваше, че долнопробната кухост на почти всичко го дразни повече, отколкото абсолютното зло, което дебнеше по тъмните ъгълчета. Ако внимаваше къде стъпва, човек почти винаги успяваше да го избегне, но долнопробността се просмукваше навсякъде, колкото и да пазиш собствените си ценности, и нямаше начин да се бориш с нея: тя проникваше в душата ти дори без да го усещаш. Кармайкъл се надяваше, че животът в Лос Анджелис няма да му се отрази така.

Кармайкълови живееха в южна Калифорния още от времето на генерал Фримонт[1], но никога в самия Лос Анджелис, никога. Той беше първият от рода си, някак успял да се озове тук. Семейството произхождаше от Долината и под „Долина“ се имаха предвид огромните, равни, земеделски земи на Сан Хоакин, започващи от Бейкърсфийлд и простиращи се далеч на север, а не окаяните пренаселени предградия оттатък хълмовете на Бевърли Хилс и Санта Моника, които жителите на Лос Анджелис разбираха под тази дума. Що се отнасяше до самия град, Кармайкълови не му обръщаха внимание: той бе прахът в очите, мерзкото петно върху южнокалифорнийския пейзаж.

Но Лос Анджелис беше градът на Синди. Синди обичаше Лос Анджелис, а Майк Кармайкъл обичаше Синди, обичаше всичко в нея, дяволитата й изисканост, контрастираща с прямотата, големия й като картоф нос, топлотата и жизнеността й, игривата й страст към забавленията, прелестните й тъмни очи и лъскави, гарваново черни къдри, дори странните й ирационални философски разсъждения, които изразяваха самата й същност. Тя представляваше всичко онова, което той никога не можеше и дори не искаше да е, и Кармайкъл се влюби в нея така, както не се беше влюбвал никога. И тъкмо заради Синди се пресели в града, колкото и да го мразеше, защото тя не бе в състояние и нямаше намерение да го напусне.

И така, през последните седем години Майк Кармайкъл живееше в дървена къщичка, сгушена сред буйни зелени шубраци в каньона Лоръл, и седем есени подред беше изсипвал химикали върху ежегодните горски пожари, за да спаси местните от собственото им идиотско лекомислие. Едно от нещата, с вярата в които израстваше всеки Кармайкъл, бе задължително да поемаш отговорностите си — без да се оплакваш и да задаваш въпроси. Разбираше го дори Майк, който бе най-големият бунтар в рода си.

Пожари щеше да има винаги. Това беше факт. Имаше нужда от опитни пилоти, които да ги обливат с ретарданти и да ги гасят. Майк Кармайкъл бе опитен пилот. Нуждаеха се от него и той нямаше да ги подведе. Всичко изглеждаше съвсем просто.

 

 

Телефонът иззвъня седем пъти преди Кармайкъл най-после да затвори. Синди не обичаше телефонните секретари, пренасочването на обаждания, електронната поща и всички подобни неща. Били обезчовечаващи, казваше тя. В резултат двамата бяха последните хора на света без такива устройства, но както и да е, мислеше си Кармайкъл. Така искаше Синди.

После я потърси в малкото студио точно до Колфакс, където тя изработваше своите бижута, но не я откри. Навярно пътуваше за галерията в Санта Моника, но още нямаше да е пристигнала — при тези пожари магистралите щяха да са по-задръстени от обикновено, така че нямаше смисъл да звъни там.

Ядоса се, че не може да я чуе веднага след шестдневното си отсъствие. Нямаше изгледи да се свърже с нея поне още девет-десет часа, но не беше в състояние да направи нищо.

Заради извънредните обстоятелства му позволиха да излети от „Бърбанк“ без да чака ред. Веднага щом се издигна над пистата отново видя пожара недалеч на северозапад. Димът изглеждаше по-гъст отпреди, отвратителен черен стълб на фона на светлото небе. А когато няколко минути по-късно слезе от самолета на летище „Ван Нюйс“, незабавно го облъхна неописуема жега. Температурата на „Бърбанк“ бе някъде около двайсет и пет градуса, адски горещо за девет часа сутринта, но тук надхвърляше трийсет и пет. Потеше се самият въздух. Кармайкъл виждаше концентрираната топлина като мазни капчици. Стори му се, че чува далечния рев на пламъците, страшното съскане на запалена суха трева. Като че ли пожарът беше само на два-три километра оттук. А може и наистина да бе така, помисли си той.

Летището приличаше на бойна зона. Самолетите кацаха и излитаха с безумна трескавост, а и самите те изглеждаха безумно. Явно положението беше толкова сериозно, че освен обичайните пожарни машини, бяха събрали всевъзможни антики по на четирийсет-петдесет, че и повече години, преоборудвани летящи крепости B-14, DC-3 и „Дъглас Инвейдър“. За свое огромно удивление, Кармайкъл видя дори „Форд Траймотър“ от трийсетте години на века, навярно измъкнат от колекцията на някое киностудио. Едни от самолетите бяха снабдени с резервоари за химически ретарданти, други бяха пригодени за изпомпване на вода, на носовете на трети лъщяха електронни устройства за инфрачервено сканиране. Навсякъде се щураха мъже и жени, които яростно жестикулираха помежду си от огромно разстояние или крещяха в микрофоните си и се мъчеха да запазят някакъв ред в процеса на зареждането. Но изглежда нямаха голям успех.

Кармайкъл откри оперативния щаб, пълен с уморени хора, втренчили погледи в компютърните си екрани. Познаваше повечето от тях от предишни пожари. И те го познаваха.

Изчака удобен момент и потупа една от диспечерните по рамото. Тя вдигна поглед, кимна измъчено, после го позна и се усмихна.

— Майк. Чудесно. Приготвили сме ти един DC-3. — Жената прокара показалец по екрана пред себе си. — Ще изсипеш химикалите по тази траектория от каньона Ибара до Хорс Флатс на изток. Пожарът е в подножието на Санта Сузана и засега вятърът е източен, но ако промени посоката си на север, ще пламне всичко от Чатсуърт до Гранада Хилс, чак до Вентура Булевард. И това е само този пожар.

— Мамка му! Колко са общо?

Диспечерката кликна няколко пъти с мишката си. Картата на долината Сан Фернандо изчезна и на нейно място се появи цялата лосанджелиска низина. Кармайкъл ужасено я зяпна. Три огромни лилави ивици показваха зоните на пожар: онзи в западната част покрай Санта Сузана, друг, почти също толкова голям, на изток в прерията северно от 210-а магистрала покрай Глендора или Сан Димас, и трети в източния край на окръг Ориндж, нататък от Анахийм Хилс.

— Засега ние гасим големия — каза тя. — Но онези два са само на около шейсет и пет километра един от друг и ако случайно някак се слеят…

— Да — отвърна Кармайкъл. Една непрекъсната огнена стена, заобикаляща целия източен край на долината… а свирепите вихри щяха да носят въздушни реки от искри на запад из Пасадина, в центъра на Лос Анджелис, Холивуд, Бевърли Хилс, чак до крайбрежието, до Венис, Санта Моника и Малибу. Щеше да изгори и каньонът Лорел. Къщата, студиото. По дяволите, щеше да изгори всичко. По-ужасно от Содом и Гомор, по-страшно от падането на Ниневия. Стотици километри наред само пепел. — Господи — изпъшка той. — Всички се плашеха от терористи с ядрени бомби, а три автомобила с тъпи хлапаци, дето си хвърлят фасовете през прозорците, могат с лекота да постигнат същия успех.

— Но този път не са фасове, Майк — възрази диспечерката.

— Нима? Какво тогава, умишлен палеж ли?

И пак онова странно зяпване, също като монтьора на пистата.

— Сериозно ли питаш? Не си ли чул?

— Последните шест дни бях в Ню Мексико. Далеч в пустошта.

— В такъв случай си последният човек, който не знае. Хей, не слушаш ли новините по радиото, докато шофираш?

— Пътувах със самолет. С „Чесна“-та. И едно от нещата, от които бягам в Ню Мексико, е тъкмо слушането на радио. Какво би трябвало да съм чул, за Бога?

— За извънземните — уморено отвърна жената. — Те запалиха пожарите. В пет часа тази сутрин в три различни края на лосанджелиската долина се приземиха три кораба. Пламъците на двигателите им запалиха сухата трева.

Кармайкъл не се усмихна.

— Да бе, извънземни. Имаш адски странен хумор, хлапе.

— Да не мислиш, че се шегувам? — попита тя.

— Космически кораби, така ли? От друга планета?

— И с петметрови създания на борда — намеси се диспечерната от съседното бюро. — Линда не се майтапи. Точно в този момент се движат по магистралите. Големи лилави сепии, високи пет метра, Майк.

— Хора от Марс ли?

— Никой не знае откъде идват.

— Божичко — възкликна Кармайкъл. — Господи Боже мили.

 

 

В девет и половина сутринта по-големият брат на Майк Кармайкъл, полковник Ансън Кармайкъл III, когото всички обикновено наричаха „Полковника“, стоеше пред телевизора и не можеше да повярва на очите си. Петнайсет минути по-рано дъщеря му Розали бе телефонирала от Нюпорт Бийч, за да му каже да го включи. Иначе изобщо нямаше да му хрумне. Телевизорът беше купен заради внуците му, не за него. Но ето че сега стоеше тук, строен, дългоног, абсолютно изправен пенсиониран шейсетинагодишен военен с пронизващи сини очи и гъста бяла коса, зазяпан като малко хлапе в телевизора.

През петнайсетте минути, откакто гледаше големия супермодерен екран, вграден в розовите тухли на стената в дневната, по всички канали без прекъсване се редуваха все същите две изумителни сцени.

Първата представляваше поглед от въздуха към големия пожар по северозападния край на лосанджелиската низина: кълбящи се черни облаци, червени огнени езици, тук-там отделни пламтящи къщи или дори редове от къщи. Втората бе гротескна, невероятна, дори абсурдна — шест гигантски извънземни същества, които тържествено обикаляха из полупустия паркинг на огромен търговски център в Портър Ранч. От купчина овъглени автомобили зад тях се подаваше лъскав цилиндър на нещо, което според него бе наземната им кола, надигнала нос нагоре под четирийсет и пет градуса.

От време на време камерата показваше гледки от различни ъгли, но сцените оставаха неизменни. Поглед към пожара, после към пришълците в търговския център. Пак пожарът, този път още по-силен отпреди, и отново извънземните на паркинга. И така нататък, и така нататък.

А в главата на Полковника постоянно се въртеше все същата мисъл: „Това е нашествие. Ние сме във война. Това е нашествие. Ние сме във война“.

Разумът му спокойно можеше да се справи с идеята за пожара. И преди бе виждал горящи къщи. Катастрофалните пожари бяха ужасна част от калифорнийския живот, но не можеха да се избягнат, след като над трийсет милиона души бяха решили да се заселят в район, чийто климат притежаваше абсолютно нормална особеност — сух сезон, продължаващ от април до ноември. Октомври беше месецът на пожарите, когато покритите с трева хълмове изсъхваха и откъм пустинята започваха да духат дяволски ветрове. Не минаваше и година без пожари и на всеки пет-десет години настъпваше чудовищно бедствие — пожарът на Холивуд Хилс през 1961-а, когато Полковника бе младеж, онзи в Санта Барбара през 1990-а, другият в района на залива, опустошил огромна част от Оукланд година-две по-късно, пожарът в Пасадина в Деня на благодарността и така нататък.

Но онова другото… извънземни космически кораби, приземили се в Лос Анджелис и изглежда, както в момента съобщаваха по телевизора, поне на още дванайсет места по целия свят… странни пришълци, най-вероятно войнствени и враждебно настроени, пристигнали без предупреждение… нахлули Бог знае поради каква причина в това общо взето мирно и благоденстващо място, каквото представляваше планетата Земя в началото на двайсет и първи век…

Това беше като на кино. Научна фантастика. То разсипваше на пух и прах представата на човек за подредената структура на света, за предвидимия ход на живота.

През всичките си години Полковника бе прочел един-единствен научнофантастичен роман, при това много отдавна — „Война на световете“ от Х. Дж. Уелс. По онова време не беше полковник, а висок, мършав гимназист, надлежно подготвящ се за живота, който вече знаеше, че ще води. Стори му се интелигентна, забавна книга, но краят й го подразни, защото задаваше интересен въпрос — „Какво ще направиш, ако се изправиш пред абсолютно непобедим враг?“ — и не даваше отговор. Марсианците не бяха завладели Земята не заради хитроумна военна стратегия, а по пълна случайност, щастлив биологичен инцидент.

Нямаше нищо против трудните въпроси, но вярваше в търсенето на техните отговори и очакваше Уелс да измисли нещо по-задоволително от това непобедимите марсиански завоеватели да бъдат унищожени от непознати земни бактерии, докато армиите на Земята безпомощно отстъпват пред настъплението им. Много находчиво от страна на автора, но това не беше правилната находчивост, защото не даваше шанс на човешките умствени способности или смелост. Касаеше се просто за едно външно явление, което въздейства върху друго, като мощен порой, внезапно изсипал се, за да угаси бушуващ горски пожар, докато всички пожарникари го зяпат с палци в устата.

Е, сега така да се каже, романът на Уелс оживяваше. Марсианците наистина бяха пристигнали, съвсем реални, макар и сигурно не от Марс. Бяха се появили от нищото — какво се е случило с нашите орбитални предупредителни системи, зачуди се той, с космическите телескопи, които би трябвало да следят за наближаващи астероиди или други малки космически изненади? — и ако можеше да съди по онова, което виждаше на екрана, вече се разхождаха наоколо като същински завоеватели. Изглежда светът неволно се бе оказал във война, при това със създания, които явно притежаваха по-съвършена техника, тъй като бяха успели да пристигнат тук от някоя друга звезда, нещо невъзможно за човешкия род.

Оставаше да се разбере, естествено, какво искат тези нашественици. Може пък да бяха просто пратеници, дошли по особено тромав начин. „Но ако наистина сме във война — помисли си Полковника, — и тези същества притежават оръжия и способности, неподдаващи се на земен разум, най-после ни предстои да опитаме да се справим с проблема, който преди сто години Х. Дж. Уелс предпочете да реши с удобно стечение на обстоятелствата.“

Полковника вече обмисляше възможностите, чудеше се на кои хора във Вашингтон трябва да телефонира и дали някой от тях ще му позвъни. Ако наистина щяха да водят война срещу тези пришълци, а той интуитивно усещаше, че ще стане така, имаше намерение да участва в нея.

Не обичаше войната и не гореше от желание да се сражава, при това не само защото се бе пенсионирал от армията преди близо дванайсет години. Никога не беше виждал войната в романтична светлина. Тя бе отвратителна, глупава, грозна и обикновено започваше в резултат на провала на рационалната политика. Баща му, Ансън II, старият полковник, беше участвал — и белезите му го доказваха — във Втората световна война и въпреки това бе възпитал тримата си сина като войници. Старият полковник обичаше да казва: „Хората като нас постъпват във войската, за да се погрижат повече на никого да не се налага да воюва“. И неговият най-голям син Ансън никога не беше преставал да вярва в това.

Понякога обаче войната връхлиташе ненадейно и не оставяше никакъв избор. Този случай изглеждаше точно такъв. Дори като пенсионер, той навярно имаше с какво да помогне. В крайна сметка, още от времето на Виетнам негова основна специалност бяха чуждите култури, макар изобщо да не си бе представял, че ще си има работа с толкова чужда култура. И все пак съществуваха някои общи принципи, които навярно щяха да са валидни и сега…

Внезапно идиотското редуване на сцените на екрана започна да го дразни и Полковника отново излезе навън.

 

 

Бесните въздушни течения от пожара се заеха да разтърсват самолета на Кармайкъл още в мига, в който излетя. Това го затрудни за кратко, но той автоматично овладя машината, като призова движенията от скритите кътчета на нервната си система. Майк вярваше, че е по-важно да усещаш полета с пръстите, раменете и бедрата си, отколкото да го разбираш. Разумът можеше да отведе човек надалеч, но в крайна сметка трябваше да използва подсъзнанието си, иначе неминуемо щеше да загине.

Пък и това не бе нищо в сравнение с трудностите, с които трябваше да се справя във Виетнам. Днес поне никой нямаше да го обстрелва отдолу. Именно във Виетнам беше научил всичко, което знаеше за полета в топли въздушни течения.

Сухият сезон в блатистия юг на онази нещастна страна бе времето на годината, по което селяните горяха стърнищата и цялата земя се криеше в дим и зной. Видимостта стигаше най-много хиляда метра. Това беше денем. Повече от половината си бойни задачи трябваше да изпълнява нощем. Добре познаваше и мусонния сезон, характерен със силните си странични пориви на дъжда, време, почти също толкова ужасно за полет, колкото и сезонът на горящите стърнища. Партизаните от Виет Конг и приятелчетата им в батальоните на северновиетнамската армия обикновено предпочитаха да се придвижват в лошо време, когато не би летял никой нормален човек. И Кармайкъл бе над тях, разбира се.

Войната беше свършила преди повече от трийсет години и въпреки това все още живееше в спомените му така, като че ли бе прекарал последните шест дни в Сайгон, а не в Ню Мексико. Тъй като беше лошото момче на семейството, за да постъпи примерно в армията, както се очакваше от него, и в същото време бе прекалено Кармайкъл и никога не си беше помислял да изклинчи от дълга си да помогне на родината да защити сигурността си, той прекара войната като пилот във военноморската авиация и управляваше двумоторен самолет OV-10S в Четвърта ескадра, която действаше край Бин Тюй.

Всичко това продължи дванайсет месеца — от юли 1971-а до юни 1972-а. Стигаше му. Предполагаше се, че OV-10S са разузнавателни самолети, но във Виетнам те изпълняваха поддържаща функция и излитаха, натоварени с ракети, картечници, 20-милиметрови оръдия, бомби и всевъзможни други оръжия. С цялата тази тежест едва успяваха да се издигнат на височина хиляда метра. През повечето време летяха под облаците, а понякога се спускаха почти на равнището на върхарите, на не повече от трийсетина метра, седем дни седмично, обикновено нощем. Кармайкъл смяташе, че е преизпълнил войнишкия си дълг към родината си.

Но дългът да се бори с тези пожари — него никога не можеше да изпълни.

Самолетът вече покорно се подчиняваше на командите му и той успя да се усмихне. DC-3 бяха жилави стари птици. Обичаше да лети с тях, макар че най-новите бяха произведени още преди да се роди. Обичаше да лети с всичко. Не го правеше за пари — всъщност вече нямаше нужда да си изкарва прехраната, — но продължаваше да лети. Имаше месеци, в които прекарваше повече време във въздуха, отколкото на земята, или поне така му се струваше, защото часовете долу често течаха незабелязано, докато времето горе издигаше духа му.

Кармайкъл пое на юг над Енсино и Тарзана преди да прелети над Чатсуърт и Канога Парк и да навлезе в зоната на пожара. Пелена от фина пепел скри слънцето. Долу се виждаха миниатюрни къщи, миниатюрни сини плувни басейни, миниатюрни хора, които безумно се щураха наоколо и се опитваха да облеят покривите с маркучи преди да са ги облизали пламъците. Толкова много къщи, толкова много хора, огромни човешки рояци, изпълващи всеки сантиметър от пространството между морето и пустинята. И сега всичко беше изложено на опасност.

В този утринен час автомобили задръстваха платната на Топанга Каниън Булевард, които водеха на юг, също като на холивудската магистрала в час пик. Не, още по-зле. Коли имаше дори по наклонените странични ленти, а тук-там се забелязваха струпвания около катастрофирали, преобърнати или поднесли странично автомобили. Другите просто ги заобикаляха и продължаваха напред.

Къде отиваха всички? Където им видят очите. Стига да е далеч от пожара. Багажниците им бяха накачулени с мебели, бебешки колички, куфари, шкафове, столове, маси, даже легла. Можеше да си представи какво е натъпкано в тези коли — тонове семейни снимки, компютърни дискети, телевизори, играчки, дрехи, онова, което хората смятаха за най-ценно или поне онази част от него, която бяха успели да съберат преди да надделее паническото желание да избягат.

Очевидно се насочваха към брега. Може би някой телевизионен проповедник им бе казал, че в Тихия океан ги очаква Ноев ковчег, който ще ги спаси, докато Господ изсипва сяра върху Лос Анджелис. В Лос Анджелис всичко изглеждаше възможно. По магистралите даже се разхождаха космически нашественици. Божичко. Божичко. Кармайкъл нямаше представа как да възприема всичко това.

Зачуди се къде е Синди и какво мисли тя за събитията. Най-вероятно й се струваха много забавни. Синди притежаваше възхитителната способност да се забавлява с всичко. Често обичаше да цитира оня стар римлянин Вергилий. Надига се буря, корабът започва да се пълни с вода, от едната страна се появява въртоп, а от другата — морски чудовища, а капитанът се обръща към хората си и им казва: „Някой ден сигурно ще си спомним за този момент и ще се посмеем“.

Такава си беше Синди, помисли си Кармайкъл. Откъм пустинята духат ветрове, около града бушуват три ужасни пожара, пристигнали са космически нашественици и някой ден сигурно ще си спомним за този момент и ще се посмеем.

Сърцето му се изпълни с любов и копнеж.

Преди да я срещне не знаеше нищо за поезията. Той затвори очи за миг и си я представи. Водопад от гъсти, гарваново черни коси, поразителна усмивка, стройно загоряло тяло, цялото лъщящо от онези изумителни пръстени, мънистени нанизи и колиета, които измисляше и изработваше. И очите й. Не познаваше друга жена с такива очи, грейнали от странна лукавост, от онова уникално въображение, което най-много обичаше в нея. По дяволите този пожар, който ги разделяше точно сега, след като не се бяха виждали почти цяла седмица! По дяволите кретените от Марс! По дяволите! По дяволите!

 

 

Когато излезе на верандата, Полковника усети силния източен вятър, горещ и по-вихрен от сутринта. Можеше да чуе зловещото шумолене на падналите сухи, крехки листа по пътеките под голямата къща. Източните ветрове винаги носеха беди. А този определено беше такъв: във въздуха вече се усещаше далечен мирис на дим.

Ранчото се намираше върху плавен склон високо откъм южната страна на планината Санта Инес след Санта Барбара, прелестна земя, ширнала се в продължение на много акри, от която се разкриваше поглед към града и океана. Тук бе прекалено високо, за да отглеждат авокадо или цитруси, но много подходящо за орехи и бадеми. Въздухът почти винаги беше чист, огромният небесен купол се простираше на милиони километри във всички посоки и гледките бяха великолепни. Семейството на жена му притежаваше тази земя от цял век, но нея вече я нямаше и го бе оставила сам да се грижи за имението. И така, по стечение на събитията в седмото десетилетие от живота си един от военните Кармайкълови се беше превърнал в земеделец. От пет години живееше сам в тази голяма, внушителна къща, макар че в работата му помагаха петима души.

Имаше известна ирония в това, че Полковника трябва да изживее дните си като фермер. С фермерство всъщност винаги се бе препитавал другият, по-стар клон от рода Кармайкъл. Повечето от по-младия клон — този на Полковника и на Майк Кармайкъл — ставаха професионални войници.

Братовчедът на баща му, Клайд, покойник вече от близо трийсет години, беше последният от земеделците. Сега семейната ферма се бе превърнала в лъскав жилищен район с триста къщи. Повечето от синовете и дъщерите на Клайд все още живееха със семействата си в градовете из Долината от Фрезноу и Висейлия до Бейкърсфийлд и продаваха застраховки, трактори или акции. Полковника от години не поддържаше връзка с тях.

Що се отнасяше до другия, военния клон, той отдавна се бе откъснал от корените ся. След излизането си в запаса покойният баща на полковника Ансън II, старият полковник, се бе настанил в предградие на Сан Диего. Един от тримата му сина, Майк, който искаше да стане военноморски пилот, Бог да го поживи, се озова в Лос Анджелис, точно в търбуха на звяра. Вторият му син Лий, изтърсакът в семейството — загинал преди десет години по време на изпитания на експериментален изтребител, — бе живял в Мохавий край военновъздушната база „Едуардс“. Самият той живееше тук, най-големият от тримата, Ансън III, строг, прям и справедлив, някога наричан „младия полковник“, за да го различават от баща му, но вече далеч не млад, отдаден на повече или по-малко спокойната си старост в прекрасно ранчо в планината. Странно, всичко това му се струваше много странно.

От заобикалящата къщата веранда се разкриваше гледка на огромно разстояние във всички посоки. Отпред се виждаха хълмовете на юг към червените покриви на Санта Барбара и тъмния океан, а в ясен ден като този погледът стигаше чак до Чанъл Айландс. Отстрани се нижеха неравните върхове на ниските крайбрежни планини поне до Вентура и Окснард, а понякога човек можеше да зърне дори сивкавобялата стена от смог, издигаща се към небето от самия Лос Анджелис, отдалечен на цели двеста и четирийсет километра.

Днес въздухът в тази посока не изглеждаше сивкавобял. От зоната на пожара се извисяваше огромен кафеникавочерен стълб — навярно от Мурпарк, реши той, от Сайми Вали или Калъбасас, едно от онези никнещи като гъби предградия покрай магистрала 101. Когато срещна някакво съпротивление в по-горните въздушни пластове, димът се сгъсти още повече, понесе се настрани и образува мръсно хоризонтално петно насред небето.

От това разстояние Полковника не можеше да види самия пожар дори и с бинокъл. Представи си, че различава седем-осем яркочервени огнени езика, спускащи се вертикално в центъра на онзи ужасен саван, но знаеше, че се заблуждава, че погледът му не е в състояние да стигне на повече от стотина километра по брега. Дима — да. Но не и огъня.

Димът обаче беше достатъчен, за да накара сърцето му да се разтупти. Бе толкова много — трябваше да горят цели градове! Замисли се за брат си Майк, който живееше в самия център на Лос Анджелис: дали беше добре, дали пожарът изобщо заплашваше дома му. Полковника колебливо посегна към телефона на хълбока си. Но миналата седмица Майк бе заминал за Ню Мексико, нали? Мотаеше се съвсем сам из пустошта в индианския резерват и прочистваше мислите си, нещо, от което изглежда се нуждаеше два-три пъти годишно. Пък и във всеки случай Майк обикновено участваше като доброволец и изсипваше химикали върху такива пожари. Ако се бе върнал от Ню Мексико, по всяка вероятност в момента летеше там горе с някой раздрънкан стар самолет.

„Така или иначе би трябвало да му позвъня — помисли си Полковника. — Но сигурно ще ми отговори Синди.“

Не обичаше да разговаря с жената на Майк. Струваше му се прекалено агресивна, прекалено емоционална, прекалено странна, по дяволите. Приказваше, държеше се, обличаше се и разсъждаваше като хипарка, кой знае как оцеляла трийсет години след края на своето време. Не му допадаше идеята човек като нея да е член на семейството и никога не криеше неприязънта си от Майк. Това пораждаше сериозен проблем помежду им.

Сигурно и Синди нямаше да е там, реши той. Хората несъмнено панически се евакуираха, стотици хиляди, поели към магистралите във всички посоки. Мнозина щяха да дойдат насам, предположи Полковника, по крайбрежната магистрала или Вентура. Освен ако пожарът не отрежеше пътя им от окръг Санта Барбара и не ги принудеше да тръгнат в обратната посока, към хаотичния въртоп на Лос Анджелис. Бог да се смили над тях, ако беше така. Можеше да си представи какво трябваше да е в града с цялото това безумие по краищата на низината.

Внезапно откри, че въпреки всичко набира номера на Майк. Просто трябваше да му телефонира, независимо дали у тях имаше някой. Даже да му отговореше Синди. Трябваше.

 

 

Там, където завършваха правилните редици и кръгове на улиците в предградията, се ширеше открита прерия, обгорена от дългото сухо лято и придобила цвят на лъвска козина. После започваше планината и помежду им лежеше огънят, огромен червен хребет, увенчан от отвратителен черен дим. Като че ли вече покриваше стотици акри, може би дори хиляди. Сто акра горящи храсти, бе чул някога Кармайкъл, отделят същото количество топлинна енергия като първата атомна бомба, която бяха пуснали над Хирошима.

Сред пращенето на радиостанцията се разнесе гласът на командира на групата, който ръководеше операцията от хеликоптер:

— Кой си, DC-3?

— Кармайкъл.

— Опитваме се да го задържим от три страни, Кармайкъл. Ти действай откъм изток, по каньона Лаймкилн покрай Портър Ранч Парк. Ясно?

— Ясно — потвърди Кармайкъл.

Летеше ниско, на по-малко от деветстотин метра. Това му даваше възможност да наблюдава всичко: дървосекачите с твърди шапки и оранжеви ризи, които режеха горящите дървета така, че да падат по посока на огъня, булдозерите, които разчистваха храстите пред пламъците, мъжете с лопати, които копаеха канавки, хеликоптерите, които изливаха вода върху нови епицентрове на пожара.

Издигна се със сто и петдесет метра нагоре, за да избегне дима и самите пламъци. От тази височина получаваше ясна представа за мащаба на бедствието — приличаше на кървава рана, разсичаща земята от запад на изток, по-широка в западния си край.

Точно на изток от отсрещния й край видя кръгла тревиста зона с диаметър стотина акра, която вече бе изгоряла. В средата й се издигаше нещо масивно и сиво, което смътно приличаше на алуминиев силоз с големината на десететажна сграда, заобиколено на значително разстояние от кордон военни автомобили.

Кармайкъл усети, че му се завива свят.

Това нещо, осъзна той, трябваше да е извънземният кораб.

Пристигнал от запад през нощта, казваха хората, прелетял над океана като гигантски метеор, профучал над Окснард и Камарило, спуснал се към западния край на долината Сан Фернандо, облизал тревата с пламъците си и оставил огнена следа зад себе си. А после съвсем плавно се приземил, угасил храстите в малък правилен кръг около себе си — без да го е грижа за пожара, който плъзнал нататък — и отвътре излезли Бог знае какви същества, за да отидат да разгледат Лос Анджелис.

Имаше логика, че когато най-после се бяха приземили открито, НЛО бяха избрали Лос Анджелис. Навярно се дължеше на това, че толкова често го бяха виждали по телевизията — нима не се твърдеше, че НЛО винаги следят нашите телевизионни предавания? Сигурно бяха решили, че е столицата на света, съвършеното място за първото кацане. Но защо, зачуди се Кармайкъл, тези скапаняци трябваше да изберат сезона на пожарите, за да се появят с корабите си?

Отново се замисли за Синди, за това колко я вълнуваха всички истории за НЛО и онези книги, които четеше, за идеите й, за начина, по който една вечер гледаше към звездите, докато бяха на излет в каньона Кингс и разговаряха за съществата, които трябваше да живеят в космоса. „Бих искала да ги видя — каза тя. — Бих искала да ги опозная и да разбера как изглеждат.“

Синди вярваше в тях, определено.

Тя знаеше, знаеше, че някой ден ще дойдат.

Щели да пристигнат, не от Марс — всяко хлапе можеше да го каже, на Марс нямаше живи същества, — а от планета, наречена ХЕСТЕГОН. В кратките поетични текстове, които Кармайкъл понякога откриваше в дома си, тя винаги пишеше името по този начин — с главни букви. Дори когато Синди го изговаряше на глас, на него му се струваше, че го произнася точно така, с особено наблягане. ХЕСТЕГОН се намирал на вибрационна плоскост, различна от тази на Земята, и обитателите му били интелектуално и морално по-висши създания. Някой ден неочаквано щели да се появят и да донесат правда на нашия нещастен свят.

Кармайкъл никога не я бе питал дали ХЕСТЕГОН е нейно откритие, дали го е чула от някой гуру в западен Холивуд или е прочела за него в някоя от евтините брошурки с духовни учения, които обичаше да купува. Предпочиташе да не навлиза в такива разговори.

И все пак никога не я беше смятал за луда. В Лос Анджелис беше пълно с откачалки, които искаха да се повозят в летяща чиния или твърдяха, че вече са го правили, но когато Синди приказваше за тези неща, на Кармайкъл не му се струваше невероятно. Тя притежаваше вродената любов на калифорнийците към екзотиката и странното, да, но той беше убеден, че душата й никога не е била докосвана от тукашната лудост, че не е заразена от копнежа към странното и ирационалното, заради който Майк толкова силно мразеше града. Ако жена му насочваше въображението си към звездите, това не се дължеше на лудост — просто беше част от нейната природа, онова любопитство, онзи глад да проникне в неизвестността.

Самият Кармайкъл не вярваше в извънземни, но заради нея й казваше, че се надява желанието й да се изпълни. И сега. НЛО наистина бяха тук. Можеше да си я представи — застанала с грейнали очи пред онзи кордон и нежно загледана към космическия кораб.

Почти се надяваше да е там. Жалко, че не можеше да е с нея, да усеща кипящата в нея възбуда, радостта, почудата, вълшебството.

Но имаше да върши работа. Той отново насочи самолета на запад, спусна се колкото може по-ниско към пламъците и натисна бутона за изсипване на химикала. Зад него изригна огромен ален облак: гъста смес от амониев сулфат и вода. Червената боя се слагаше, за да знаят кои райони са били напръскани. Ретардантът полепваше на капчици по всичко и щеше да го държи влажно часове наред.

Кармайкъл бързо изпразни две хиляди литровите си резервоари и обърна към „Ван Нюйс“, за да ги зареди отново. Очите му пулсираха от умора и от парещите изпарения на влажната овъглена земя, които се просмукваха през корпуса на стария самолет. До обед оставаше още много време. Не беше спал цяла нощ.

 

 

Полковника стискаше в ръка телефона, който звънеше ли, звънеше, но в дома на брат му не отговаряше никой. Нямаше начин да остави и съобщение. На миниатюрния екран се появи друг номер: бижутерското студио на Синди. Какво пък, по дяволите, помисли си той. Вече бе започнал и нямаше да се откаже. Но и там постигна същия успех.

Появи се нов номер, този път в галерията, в която Синди имаше магазин. Вече без да се колебае, той го набра. Отговори му продавач, момче, което според високия, мутиращ глас навярно беше шестнайсетинагодишно. Полковника попита за госпожа Кармайкъл. Още не била идвала, отвърна продавачът. Трябвало вече да е пристигнала, но кой знае защо я нямало. Хлапето не звучеше много загрижено. Като че ли правеше услуга на Полковника дори само с това, че вдигаше слушалката. Никой под двайсет и пет години не уважаваше телефоните. Всички те имаха имплантирани биочипове, бе чувал полковник Кармайкъл. Това беше хитът на деня — да предаваш информация, притиснал чело към контактна пластина. Или поне така му бе обяснил племенникът му Пол. Той беше около двайсет и седем годишен, достатъчно млад, за да знае за тези неща. Телефоните, казваше Пол, били за динозаврите.

— Аз съм девер на госпожа Кармайкъл — обясни Полковника. Не си спомняше някога да е използвал този израз. — Моля, предайте й да ми телефонира, щом пристигне — каза той на момчето и затвори.

После му дойде наум, че няма да е зле да остави по-дълго съобщение и натисна бутона за пренабиране.

— Пак е полковник Кармайкъл, деверът на госпожа Кармайкъл. Трябваше да ви кажа, че всъщност се опитвам да открия брат си, който отсъства от града цяла седмица. Сигурно госпожа Кармайкъл знае кога трябва да се прибере.

— Снощи ми каза, че се очаквало да пристигне днес — отвърна момчето. — Но както споменах, още не съм разговарял с нея. Някакъв проблем ли има?

— Не зная. В Санта Барбара съм и се чудех дали… пожарът, нали разбирате… къщата им…

— А, да. Ясно. Пожарът. Бил някъде към Сайми Вали, нали? — Хлапакът приказваше така, като че ли се отнасяше за друга държава. — Кармайкълови живеят в Лос Анджелис, нали знаете, на хълмовете точно над „Сънсет“. Ако бях на ваше място, нямаше да се тревожа за тях. Но ако госпожата ми позвъни, ще й предам да ви телефонира. Известен ли й е вашият имплантен код?

— Използвам обикновената инфомрежа. — „От динозаврите съм — помисли си Полковника. — Произхождам от стар род динозаври.“ — Тя знае номера. Кажете й да ми позвъни незабавно. Моля ви.

Веднага щом го закопча на колана си, клетъчният телефон издаде тих сигнал. Той бързо го свали и отново го отвори.

— Да? — прекалено нетърпеливо каза Полковника.

— Обажда се Анс, татко. — Плътният баритон на големия му син. Имаше три деца, Розали и две момчета. Анс — Ансън Кармайкъл IV — беше добрият син, достоен семеен наследник, трезвомислещ, разумен, предсказуем. Другият, Роналд, не отговаряше точно на очакванията.

— Чу ли какво става? — попита Анс.

— За пожара ли? И за създанията от Марс? Да. Преди около половин час ми позвъни Розали и ми каза. Гледах всичко по телевизията. Виждам дима от верандата.

— Ще се оправиш ли, татко? — Гласът на Анс излъчваше ясно доловимо напрежение. — Вятърът духа от изток на запад право към теб. Казват, че пожарът на Санта Сузана вече обхваща и окръг Вентура.

— Това е на цял окръг от мен — отвърна Полковника. — Ще трябва да мине през Камарило, Вентура и цял куп други места. Не мисля, че ще се стигне дотам. Как е положението към вас, Анс?

— Тук ли? Има вятър, естествено, но най-близкият пожар е чак в Анахийм. Няма начин да ни засегне. Рони, Пол и Хелена също са добре. — Майк Кармайкъл нямаше наследници, но през краткия си живот по-малкият им брат Лий беше успял да създаде две деца. Всички преки роднини на Полковника — двамата му сина, дъщеря му и племенниците му Пол и Хелена, които вече наближаваха трийсет години и бяха семейни, — живееха в приятни, почтени крайградски райони по южното крайбрежие като Коста Меса, Хънтингтън Бийч, Нюпорт Бийч и Ла Хола. Дори братът на Анс, Роналд, който не бе нито толкова приятен, нито толкова почтен, имаше къща там. — Но се безпокоя за теб, татко.

— Няма нужда. Ако пожарът стигне на петдесетина километра оттук, ще се метна в колата и ще потегля за Монтерей, Сан Франциско, Орегон или някъде там. Но няма да се наложи. В този щат знаем как да се справяме с пожарите. Повече ме интересуват онези извънземни. По дяволите, какво представляват според теб? Нали не е просто някакъв кинаджийски фокус?

— Струва ми се, не, татко.

— Не. Всъщност и на мен така ми се струва. Никой не е чак толкова тъп, че да подпали половината Лос Анджелис, само за да привлече общественото внимание. Чух, че били кацнали и в Ню Йорк, Лондон и на страшно много други места.

— Ами във Вашингтон? — попита Анс.

— Не съм чул нищо за Вашингтон — отвърна Полковника. — Не съм чувал нищо и оттам. Странно, че президентът още не е направил изявление.

— Нали не мислиш, че са го пленили, татко?

Въпросът не звучеше сериозно и Полковника се засмя.

— Всичко това е пълно безумие. Марсианци, маршируващи в нашите градове. Не, не мисля, че са го пленили. Предполагам, че трябва да се е скрил някъде много надълбоко и провежда изключително жизнерадостна среща със Съвета за национална сигурност. Ти как смяташ?

— Доколкото ми е известно, не сме разработвали планове за извънземно нашествие. Но напоследък не се занимавам с такива неща. — Допреди две години Анс беше служил като офицер в снабдяването на армията, но впоследствие го бяха съблазнили с примамлива заплата в самолетно-космическата промишленост. Полковника не бе останал особено радостен. — Хм, ако това е война с Марс или откъдето там са дошли, така да е — прибави след миг синът му. Гласът му звучеше малко неспокойно, както винаги, щом казваше нещо, в което не вярваше, но предполагаше, че ще се хареса на баща си. — Ако имат нужда от мен, аз съм на разположение.

— Аз също. Не съм чак толкова стар. Ако знаех марсиански, щях да предложа услугите си като преводач. Но не зная, пък и до този момент никой не ме е потърсил, за да поиска съветите ми.

— А би трябвало — отвърна Анс.

— Да — с прекалена готовност се съгласи Полковника. — Наистина би трябвало.

Последва кратко мълчание. Навлизаха в опасни води. Макар и след трийсет години стаж, полковник Кармайкъл с нежелание беше напуснал армията и продължаваше да съжалява за пенсионирането си. Синът му от друга страна не се бе поколебал в мига, в който имаше възможност, да напусне.

— Искаш ли да чуеш още нещо невероятно, татко? — накрая попита Анс. — Струва ми се, че сутринта по новините мярнах Синди в тълпата при търговския център в Портър Ранч.

— Синди ли?

— Или близначката й, ако има такава. Ужасно приличаше на нея, определено. Пред входа на „Уол-Март“ се бяха струпали пет-шестстотин души и зяпаха извънземните. За миг показаха хората в едър план и съм убеден, че видях Синди на първия ред. Очите й грееха като на малко дете в коледно утро. Сигурен съм, че беше тя.

— Портър Ранч, това е след Нортридж, нали? Какво ще прави там толкова рано сутринта, след като живее далеч на югоизток оттатък „Мълхоланд“?

— Косата беше точно като нейната, черна и с бретон. А и както винаги, носеше големи обеци. Е, може и да не е била тя. Но е точно в нейния стил да иде при търговския център, за да види извънземните.

— Сигурно веднага са го отцепили, още в момента, в който са пристигнали пришълците — настоя Полковника и в същото време си помисли, че по това време на деня Синди би трябвало да е в галерията, а я нямаше. — Малко вероятно е полицията да пусне зяпачи. Сигурно си се припознал.

— Възможно е. Майк го няма, нали? Пак ли е запрашил в другия край на Ню Мексико?

— Да — потвърди Полковника. — Трябвало да се върне днес. Телефонирах у тях, но нямаше никой. Ако вече се е прибрал, предполагам, че е отишъл да гаси пожара, както прави всяка година. Точно в центъра на събитията, мога да си представя.

— И аз. Това е типично за него — засмя се Анс. — Старият Майк ще припадне, ако се окаже, че Синди наистина е била при търговския център, нали, татко?

— Сигурно. Но не е била тя. Виж, Анс, благодаря, че се обади. Поддържай връзка. И целувки на Каръл.

— Непременно, татко.

 

 

Полковника изключи телефона и когато после отново иззвъня, го отвори почти незабавно, като си мислеше: „Дано е Майк, дано е Майк“.

Но не, обаждаше се Пол, племенникът му, момчето на Лий, онзи, който преподаваше компютърни науки в крайбрежния клон на университета. Тревожеше се за стареца и проверяваше как е. Основната калифорнийска реакция при извънредни ситуации, еднакво валидна при земетресения, пожари, расови безредици, наводнения и свлачища: телефонирай на роднините си в радиус от двеста и петдесет километра от събитието, позвъни на всичките си приятели, увери се, че са добре, задръсти както трябва телефонните връзки, претовари цялата мрежа с излишни добронамерени разговори. Полковника очакваше поне Пол да не го прави. Но, разбира се, само преди десетина минути и той бе постъпил по същия начин.

— Добре съм, по дяволите — отвърна Полковника. — Само дето става малко задушно от дима, това е всичко. В момента в дневната при мен седят четирима марсианци и ги уча да играят бридж.

 

 

На летището бяха приготвили кафе, сандвичи и различни видове тортила. Докато чакаше наземният екип да зареди резервоарите му, Кармайкъл влезе вътре пак да позвъни на Синди и отново не я откри нито у дома, нито в студиото. Телефонира в галерията, която вече бе отворена, и мързеливото хлапе му отвърна, че не се били чували цялата сутрин.

— Ако случайно се свържете — каза му Кармайкъл, — предай й, че съм на „Ван Нюйс“ и участвам в гасенето на чатсуъртския пожар. Ще се прибера вкъщи веднага щом нещата малко се поуспокоят. Кажи й също, че ми липсва. И че ако се натъкна на някой извънземен, ще го прегърна от нейно име. Разбра ли?

— Ясно. А, между другото, господин Кармайкъл…

— Да?

— Брат ви звъни два пъти. Искам да кажа полковник Кармайкъл. Мислеше, че още сте в Ню Мексико и се опитваше да открие госпожа Кармайкъл. Съобщих му, че би трябвало да се приберете днес и че не зная къде е тя, но че пожарът е далеч от дома ви.

— Добре. Ако пак се обади, обясни му къде съм.

Странно, помисли си Кармайкъл, Ансън да търси по телефона Синди. През последните пет-шест години Полковника полагаше всички усилия да се преструва, че тя не съществува. Майк дори нямаше представа, че брат му знае номера в галерията, нито можеше да проумее защо му е да звъни там. Освен ако кой знае защо не се безпокоеше за него толкова много, че да изтърпи разговора със Синди.

„Сигурно би трябвало да му телефонирам още сега — помисли си Кармайкъл, — преди да се върна горе.“

Но сигналът заглъхна. Най-вероятно пренатоварване на системата. Всички в района бяха грабнали слушалките. Беше цяло чудо, че успя да се свърже с галерията. Той затвори, отново вдигна и постигна същия резултат. А зад него за телефона вече чакаха хора.

— Опитайте вие — след като излезе от кабината, каза Кармайкъл на първия от опашката. — Връзката прекъсна.

После отиде да потърси друг телефон. В отсрещния край на централното фоайе забеляза тълпа, събрала се около някой, който носеше портативен телевизор, едно от онези устройства с екран, голям колкото пощенска картичка. Той си проби път навътре точно в момента, в който коментаторът казваше:

— Все още няма следи от пътниците на космическите кораби в Сан Гейбриъл и окръг Ориндж. Но това беше ужасяващата гледка, която между девет и десет тази сутрин видяха поразените обитатели на Портър Ранч.

На миниатюрния екран се появиха две изправени тръбовидни фигури, които приличаха на големи сепии и вървяха на върха на пипала, излизащи на групи от долния им край. Бяха лилави и с ципеста наглед кожа. По страните им светеха редове от оранжеви луминесцентни петна. Напредваха предпазливо в паркинга на търговския център и се оглеждаха наоколо с кръглите си, големи колкото чинийки за чай жълти очи. В движенията им имаше нещо почти изискано, но Кармайкъл виждаше, че извънземните са по-високи от уличните лампи — което означаваше, че са поне три и половина, а може би и четири и половина метра. От разстояние ги наблюдаваха най-малко хиляда зяпачи, които изглеждаха отвратени и в същото време — хипнотизирани.

От време на време съществата спираха, за да докоснат чела едно в друго, очевидно някаква форма на общуване. Камерата ги показа в близък план, после бясно подскочи и се наклони, когато от гърдите на едно от извънземните изскочи невероятно дълъг и еластичен език и се насочи към тълпата.

За миг на екрана се виждаше само небето, после Кармайкъл зърна около четиринайсетгодишно момиче със замаян вид, увито около кръста от онзи дълъг език, който го издигна във въздуха и го прибра като опитен образец в тесен зелен чувал.

— Групи от гигантските създания обикалят търговския център вече близо час — съобщи коментаторът. — Със сигурност е потвърдено, че преди да се върнат при машината си са заловили двайсет-трийсет души. После се насочиха към кораба-майка на седемнайсет километра на запад. Междувременно при постоянен силен вятър в района на трите точки на приземяване продължава отчаяната борба с пожара…

Кармайкъл поклати глава.

Лос Анджелис, с отвращение си помисли той. Господи! Тези хора, които живееха тук, просто оставяха пришълците да ги лапат като мухи. Може да си мислеха, че това е някакъв филм и че всичко ще свърши с щастлив край.

И тогава си спомни, че Синди е тъкмо от онези хора, които биха се приближили до извънземните. Синди бе от хората, които живееха в Лос Анджелис, каза си той, само че беше различна. С нещо.

Пред всички телефонни кабини все още чакаха дълги опашки. Хората гневно блъскаха безполезните слушалки в стените. Вече нямаше смисъл да се мъчи да се свърже с Ансън. Той отново излезе навън. Самолетът бе зареден и готов за полет.

През четирийсет и петте минути, откакто бе напуснал зоната на пожара, пламъците като че ли забележимо се бяха придвижили на юг. Този път му наредиха да изсипе ретарданта от детелината на Де Сото Авеню до североизточния ъгъл на Портър Ранч. Кармайкъл бързо изпразни резервоарите и за пореден път се върна на летището. Навярно в оперативния щаб щяха да му позволят да използва телефон, за да се свърже с жена си и брат си.

Но докато пресичаше пистата, от сградата на щаба излезе мъж във военна униформа и му махна с ръка. Майк се намръщи и закрачи към него.

— Вие ли сте Майк Кармайкъл? — попита военният. — В каньона Лоръл ли живеете?

— Точно така.

— Имам малко неприятна новина за вас. Да влезем вътре.

Кармайкъл беше прекалено уморен, за да изпита тревога.

— Защо не ми кажете за какво става дума тук?

Офицерът облиза устните си. Изглеждаше много неспокоен. Имаше едно от онези бебешки лица без каквито и да е други особености, освен нелепо големи вежди, които пълзяха по челото му като рунтави гъсеници. Беше много млад, далеч по-млад, отколкото Майк очакваше да са офицерите с такъв ранг, и очевидно нямаше опит в тези неща, каквито и да бяха те.

— Става въпрос за жена ви — заговори накрая военният. — Синтия Кармайкъл, нали това е името й?

— Хайде де — изръмжа Кармайкъл. — Казвайте какво има, по дяволите!

— Тя е от заложниците, господин Кармайкъл.

— От заложниците ли?

— Космическите заложници. Не сте ли чули? Хората, които бяха заловени от извънземните.

Кармайкъл затвори очи за миг и издиша така, сякаш го бяха изритали в корема.

— Къде се е случило? — попита той. — Как са я заловили?

Младият офицер напрегнато и малко странно се усмихна.

— На паркинга на търговския център в Портър Ранч. Сигурно сте го видели по телевизията.

Кармайкъл вцепенено кимна. Спомняше си как онзи дълъг еластичен език издигна момичето във въздуха и го пъхна в зеления чувал.

А Синди… Синди…?

— Гледахте ли онзи момент, в който създанията обикаляха наоколо? После изведнъж започнаха да сграбчват хора и всички се втурнаха презглава да бягат от тях?

— Не. Трябва да съм го пропуснал.

— Тогава са я хванали. Била е най-отпред и може би е щяла да има възможност да се измъкне, но просто е изчакала прекалено дълго. Казаха ми, че побягнала, но после спряла, погледнала назад към тях — може да им е извикала нещо — и тогава… хм, тогава…

— Тогава са я хванали, така ли?

— Да, господине, точно така. — Бебешкото лице полагаше всевъзможни усилия да си придаде трагично изражение. — Ужасно съжалявам, господин Кармайкъл.

— Не се съмнявам — безизразно отвърна Майк. В душата му бе започнала да се разтваря бездна. — Аз също съжалявам.

— Всички свидетели са единодушни за още нещо — тя не е изпаднала в паника, не е крещяла. Вътре можем да ви покажем записа. Държала се е много смело, когато са я пленили онези чудовища. Не ми е ясно как можеш да си смел, когато нещо толкова огромно те държи във въздуха, но трябва да ви уверя, господине, че свидетелите…

— На мен ми е ясно — прекъсна го Кармайкъл.

Той се извърна. Отново затвори очи за миг и пое няколко дълбоки глътки горещ, лютив въздух.

„Логично е — помисли си Майк. — Напълно е логично.“

Разбира се, че беше отишла направо на мястото на приземяване, веднага щом бяха започнали да се разпространяват новините за пристигането им. Разбира се. Ако в Лос Анджелис имаше някой, който да иска да иде при онези създания, да ги види със собствените си очи, навярно да разговаря с тях и да установи някакъв контакт, това бе Синди. Тя не би се страхувала. Като че ли никога не се страхуваше от нищо. Пък и това бяха мъдрите висши същества от ХЕСТЕГОН, нали? Кармайкъл спокойно можеше да си я представи сред онази паникьосана тълпа на паркинга, хладнокръвна и с грейнало лице, отправила поглед към гигантските пришълци, усмихната дори в момента, в който я хващат.

В известен смисъл той ужасно се гордееше с нея. Но мисълта, че е в ръцете им, го ужасяваше.

— На кораба ли е сега? — попита Майк. — На онзи, който видях приземен на полето точно до зоната на пожара?

— Да.

— Има ли някакви вести от заложниците? Или пък от извънземните?

— Съжалявам. Нямам право да давам такава информация.

— Цял следобед си рискувам задника, за да угася онзи пожар и жена ми е пленена на космическия кораб, а вие нямате право да ми давате информация, така ли?

Офицерът безжизнено му се усмихна. Кармайкъл си каза, че той е просто хлапе, също както напоследък ченгетата, гимназиалните учители, кметовете, губернаторите и всички останали кой знае защо приличаха на хлапета. Хлапе, натоварено с неприятна задача.

— Заповядаха ми да ви съобщя за жена ви — след малко каза хлапето. — Не ми е позволено да дискутирам който и да е друг аспект на това събитие с никого, абсолютно с никого. Военна тайна.

— Ясно — отвърна Кармайкъл и за миг отново се върна във Виетнам — опитваше се да разбере нещо, каквото и да е, за движенията на партизаните в района, в който трябваше да патрулира на другия ден, и попадаше на същата тази безжизнена усмивка, на същото това тържествено и безсмислено позоваване на военната тайна. Зави му се свят и в ума му заизскачаха имена, за които не се беше сещал от десетилетия, Фу Лой, Бин Тюй, Тюй Хоа, Сон Бо. Заливът Кам Ран. Гората Ю Мин. В ума му се рояха образи от миналото. Мръсните тротоари на улица „Тю До“ в Сайгон, мършавите курви, подали ухилени лица от всеки бар, пъплещите навсякъде южновиетнамски войници с червени барети. Красиви като картинки бели пясъчни плажове, обрасли с кокосови палми, местни деца с ампутирани крака, куцукащи със самоделни патерици, избухващи в пламъци сламени колиби. И щабните офицери, които те лъжеха ли, лъжеха. Отдавна погребаното му минало изригна навън, събудено от една-единствена гадна усмивка.

— Не можете ли поне да ми кажете дали изобщо има някаква информация?

— Съжалявам, господине, нямам право да…

— Отказвам да повярвам — прекъсна го Кармайкъл, — че онзи кораб просто си стои там, че не е направено абсолютно нищо, за да бъде установен контакт с…

— Създаден е команден център, господин Кармайкъл, и под ръководството на Вашингтон се полагат известни усилия. Толкова мога да ви кажа. Но в настоящия момент повече…

Дотича друго розоволико хлапе, което приличаше на бойскаут.

— Самолетът ти е зареден и готов за излитане, Майк!

Добре — отвърна Кармайкъл. Пожарът, скапаният пожар! Почти беше успял да забрави за него. Почти.

За миг се поколеба, разкъсван между противоречивите отговорности. После каза на офицера:

— Вижте, трябва да се връщам в зоната на пожара. Искам да видя онзи запис от залавянето на Синди, но сега не мога. Бихте ли ме изчакали известно време тук?

— Ами…

— Може би половин час. Трябва да изсипя ретарданта. После искам да ми покажете записа. А след това да ме заведете при онзи космически кораб и да ме преведете през кордона, за да мога лично да разговарям с пришълците. Ако жена ми е на техния кораб, трябва да я измъкна от него.

— Не виждам как е възможно да…

— Е, ще видим — прекъсна го Кармайкъл. — Ще се срещнем пак тук след половин час, става ли?

 

 

Никога не бе виждала нещо толкова красиво. Дори не си беше представяла, че е възможно да съществува такава красота. Щом космическият им кораб изглеждаше така, мислеше си Синди, как ли можеше да изглежда родният им свят?

Корабът приличаше на палат. Извънземните ги бяха качили с нещо като ескалатор, който се издигаше през наглед безкрайни спирални зали. Таванът на всяка от тях достигаше най-малко шест метра, както трябваше и да се очаква, като се имаше предвид колко са високи самите създания. Блестящите стени се виеха нагоре под невероятни зигзаговидни ъгли и образуваха нещо подобно на готически свод, но не по типично скования готически начин. Вместо това стените поразително рязко променяха посоката си и таваните като че ли бяха отчасти в едно измерение и отчасти в друго.

А самият кораб представляваше гигантска зала с огледала. Всяка повърхност, абсолютно всяка, имаше отразяваща металическа лъскавина. Накъдето и да погледнеше, човек виждаше милион искрящи отражения, шеметно изчезващи в безкрайността. Тук сякаш нямаше истински източници на светлина, а само постоянно сияние, което идваше от нищото и като че ли се дължеше на взаимодействието на всички тези огледални метални повърхности.

И растенията… цветята…

Синди обичаше растенията, особено екзотичните. В градината на малката им къща в каньона Лоръл имаше много такива — папрати, орхидеи, кактуси, ананаси, алое, филодендрони, миниатюрни палми и всевъзможни други видове, открити в богатите лосанджелиски оранжерии. Нещо цъфтеше всеки ден на годината. Наричаше я „моята научнофантастична градина“. Беше купувала растенията заради тропичната им екзотичност, заради спираловидните им стъбла, бодливи листа и необикновените им багри.

Но нейната градина изглеждаше като прозаична леха с петунии и невени в сравнение с фантастичните растения, които свободно се рееха във въздуха навсякъде из кораба, наглед без да се нуждаят от почва и вода.

Имаше разклонени растения с огромни месести, тюркоазно сини листа, достатъчно големи, за да се използват за легла на слонове. Имаше растения, които приличаха на снопове копия или мълнии, имаше такива, които растяха наопаки и стояха изправени върху изящните си лилави листа. Ами цветята! Зелени цветове с любопитни алени очи по средата, пухкави черни цветя, напръскани със златни точици, които трепкаха като криле на пеперуди, цветя, сякаш създадени от сребърна тел, цветя, които приличаха на огнени пламъци, цветя, които издаваха тихи мелодични звуци.

Тя се влюби във всичките. Копнееше да научи имената им. Мисълта за това каква ли ботаническа градина представлява самата планета Хестегон я изпълваше с екстаз.

В тази зала имаше още осем пленници — трима мъже и пет жени. Най-младо бе момиче на единайсетина години, най-стар беше мъж на около осемдесет. Всички изглеждаха ужасени. Седяха един до друг, плачеха, трепереха, молеха се и шепнеха. Само Синди постоянно обикаляше наоколо, скиташе се из огромното помещение като Алиса в Страната на чудесата, възхитено разглеждаше приказните цветя, гледаше в почуда невероятните водопади от пресичащи се огледални образи.

Струваше й се странно, че всички други са нещастни при тази фантастична красота.

— Недейте — каза им тя, като се приближи и застана пред тях. — Стига сте мрънкали! Това е най-прекрасният миг в живота ви. Те няма да ни сторят нищо лошо.

Двама от пленниците гневно я изгледаха. Онези, които плачеха най-силно.

— Говоря сериозно — продължи Синди. — Зная го. Тези същества са от планетата Хестегон, за която можете да прочетете в „Свидетелствата на Хермес“. Книгата е преведена от старогръцки, публикуваха я преди около шест години. Създанията от Хестегон идват на Земята на всеки пет хиляди години. Те са истинските шумерски богове, нали разбирате. Научили са шумерите да пишат върху глинени плочки. При едно от предишните си посещения са показали на кроманьонците как да рисуват по стените на пещерите.

— Тя е луда — заяви една от жените. — Някой трябва да я накара да млъкне.

— Чуйте ме — настоя Синди. — В техните ръце сме в абсолютна безопасност, гарантирам ви го. Този път тяхната задача е най-после да ни научат да живеем във вечен мир. Ние ще сме техните посредници. Те ще говорят чрез нас и ние ще отнесем посланието им на света. — Тя се усмихна. — Смятате ме за смахната, зная, но всъщност съм най-нормалната тук. И ви казвам…

Някой изпищя. Една от жените посочи с показалец. Всички се присвиха с уплашени лица.

Синди усети зад себе си внезапна топлина и погледна натам.

В огромната зала беше влязло едно от извънземните, стоеше на десетина метра от нея и леко се олюляваше на връхчетата на двигателните си пипала. От него се излъчваше безкрайно спокойствие, прелестни вълни на обич и вътрешен мир. Двете му огромни златни очи блестяха като възхитителни извори на ведро сияние.

Те са като богове, помисли си Синди. Богове.

— Казвам се Синди Кармайкъл — направо започна тя. — И ви приветствам с добре дошли на Земята. Ужасно се радвам, че дойдохте, за да изпълните древното си обещание.

Гигантското създание продължаваше кротко да се олюлява напред-назад и сякаш не я забелязваше.

— Говори ми с мислите си — продължи Синди. — Не се боя от теб. Другите — да, но не и аз. Разкажи ми за Хестегон. Искам да зная всичко за него.

До нея доплува едно от въздушните цветя, кадифено черно с бледозелени петна по двете си месести венчелистчета. В средата му имаше цепнатина, която много приличаше на вагина. От тази дълга тъмна пролука се плъзна пипалце, което потрепна, издаде тих звук и внезапно Синди осъзна, че е онемяла, че напълно е изгубила способността да оформя думи. Но в това нямаше нищо страшно — разбираше, че в момента извънземното просто не иска тя да говори и че когато е готово да й върне речта, несъмнено ще го направи.

От процепа в средата на черното цвете отново се разнесе кратък звук, този път по-висок. И Синди почувства, че създанието прониква в ума й.

Усещането беше почти сексуално. Извънземното влезе в нея плавно, леко и напълно и я зае изцяло. Продължаваше да е самата тя, но сега в нея имаше още нещо, нещо колосално и всесилно, което не я нараняваше, не изместваше нищо, но се настаняваше в нея като че ли там винаги е имало достатъчно място за разума на гигантски пришълец.

Синди усети, че създанието гали мозъка й.

Това бе точната дума: „гали“. Лек, успокоителен допир като от пръсти, нежно милващи гънките на мозъка й. Всъщност, съзнаваше тя, съществото методично преглеждаше познанията и спомените й, проучваше всяко нейно преживяване от момента на раждането й досега и поглъщаше всичко. Свърши за… за колко… две секунди?… и Синди разбираше, че ако поиска, то вече може да напише цялата й биография. Знаеше всичко, което знаеше самата тя, улицата, на която бе живяла като дете, името на първата й любов и последната подробност от проекта за сапфирен пръстен, който бе привършила миналия вторник. Беше научило също таблицата за умножение, израза „Къде е тоалетната, моля?“ на испански, пътя от Вентура Булевард до магистралата за Сан Диего и всичко останало в ума й, включително много неща, които самата Синди отдавна бе забравила.

После съществото излезе от нея и тя отново можеше да говори, както и незабавно постъпи:

— Вече знаеш, че не се страхувам от вас, нали? Че ви обичам и съм готова да направя всичко, за да ви помогна да изпълните задачата си.

И тъй като предполагаше, че извънземното предпочита да общува по телепатичен път, тя прибави наум с цялата сила на мисълта си: „Разкажи ми всичко за Хестегон“.

Но то очевидно не беше готово да й разкаже нищо. За миг сериозно и, както й се стори, нежно се загледа в нея, но Синди нямаше усещане за контакт с ума му. А после създанието си отиде.

 

 

Когато отново излетя, Кармайкъл веднага забеляза, че пожарът се разраства. Вятърът духаше още по-яростно отпреди и идваше от северозапад, като насочваше пламъците към Чатсуърт. Над града вече се носеха въгленчета и наляво се виждаха пет-шест горящи къщи.

Щяха да се запалят и други, знаеше го, още много други, щяха да избухват в пламъци една след друга, щом горещината от съседния двор станеше неустоима. Ни най-малко не се съмняваше в това. С опита пожарникарите развиваха шесто чувство за начина, по който се водеше битката с огъня, независимо дали печели той или те. И сега това шесто чувство му подсказваше, че всичките им усилия се провалят, че пожарът продължава да се разраства, че до залез-слънце целият район ще се е превърнал в пепелище.

Когато навлезе в зоната на пожара, трябваше здраво да стисне щурвала. Огънят изсмукваше въздуха като побеснял и самолетът ужасно се разтърсваше, сякаш за носа го бе сграбчила гигантска ръка. Хеликоптерът на командира на групата подскачаше като балон на връвчица.

Кармайкъл поиска нареждания и го пратиха в югозападния край на зоната, близо до най-крайната улица. Там долу се виждаха пожарникари, които се мъчеха да угасят с лопати надигащите се от дворовете пламъци. Тежките сухи листа, увиснали от стволовете на редица високи палми покрай тротоара, започваха да подхващат огъня и се възпламеняваха последователно. Кварталните кучета се бяха събрали на побесняла глутница и се щураха като обезумели насам-натам. По време на пожар кучетата проявяваха странна вярност и никога не напускаха дома си. Кварталните котки, помисли си той, сигурно вече си бяха плюли на петите за Сан Франциско.

Кармайкъл се спусна на височината на върхарите и поръси с червена струя химикали всичко, което изглеждаше запалимо. Хората с лопатите вдигнаха погледи към него, махнаха му с ръка и му се усмихнаха. Той зави и се насочи на север покрай западната граница на пожара — който нахлуваше все по на запад, виждаше Майк, и вече навлизаше в планинските каньони на окръг Вентура, — а после полетя на изток покрай подножието на Санта Сузана, докато отново забеляза извънземния кораб, изправил се самотен в своя кръг от почерняла пръст като странен футуристичен небостъргач, построен насред пустошта от някой побъркан предприемач. Кордонът от военни машини изглеждаше подсилен — като че ли цяла бронирана дивизия бе обгърнала кораба в концентрични кръгове, започващи на около половин километър от него.

Кармайкъл напрегнато го наблюдаваше, сякаш погледът му можеше да проникне през лъскавите стени и да открие вътре Синди.

Представи си, че я вижда да седи до маса — или там каквото извънземните използваха вместо маси, — да седи до маса заедно със седем-осем от огромните същества и спокойно да им обяснява за Земята, а после да ги разпитва за собствения им свят.

Беше абсолютно сигурен, че Синди е в безопасност, че няма да й се случи нищо лошо и че не я измъчват, подлагат на дисекция или пускат през тялото й електрически ток, само за да разберат как ще реагира. Такова нещо никога нямаше да се случи с нея, знаеше го. Страхуваше се само, че ще потеглят за родната си звезда и ще я отведат със себе си. Тази мисъл наистина го плашеше. Никога не бе изпитвал по-силен ужас — той се разля в гърдите му като стопено олово, изпълни гърлото му и прати червени стрели от болка в черепа му.

Когато се приближи още повече до мястото на кацане на извънземните, Кармайкъл видя, че дулата на няколко от танковете долу се завъртат към него и чу по радиостанцията рязък глас:

— Това е забранено въздушно пространство, DC-3. Върни се обратно в зоната на пожара.

— Съжалявам — отвърна той. — Заблудил съм се. Нямах намерение да навлизам тук.

Но когато започна да обръща назад, Майк се спусна още по-ниско, за да разгледа още веднъж огромния космически кораб. Ако имаше илюминатори и ако Синди гледаше през някой от тях, искаше да й покаже, че е наблизо. Че наблюдава, че я очаква да се върне. Но гигантският корпус на кораба бе абсолютно плътен.

„… Синди? Синди?“

Фактът, че жена му е вътре, му се струваше като лош сън. И все пак толкова подхождаше на стила й, че нямаше как да не е истина.

Тя винаги търсеше странното, загадъчното, непознатото. Хората, които водеше в дома им: веднъж индианец навахо, друг път заблудил се турски турист, после някакво хлапе от Ню Йорк. Музиката, която слушаше, начинът, по който припяваше. Тамянът, осветлението, медитирането. „Търся“, често казваше Синди. Винаги гледаше да открие път, който да я отведе към нещо абсолютно чуждо. Опитваше се да стане нещо повече от себе си. Та нали тъкмо така се бяха влюбили, съвсем неподходяща двойка, тя с нейните мънистени нанизи и сандали, той със стабилния си, сериозен мироглед. Тогава в онзи музикален магазин в Стюдио Сити — само Господ знаеше какво правеше Кармайкъл на такова място — тя се приближи до него, попита го нещо, двамата се заговориха и продължиха да разговарят цяла нощ. Синди искаше да знае всичко за него и когато се съмна, все още бяха заедно и оттогава рядко се разделяха. Той така и не бе успял да разбере какво е открила в него — селянин от Долината, застаряващ пилот, — макар да беше убеден, че е открила нещо истинско, че е запълнила някаква своя потребност, както направи за него и самата тя, нещо, което при липсата на по-точна дума, можеше да се нарече „любов“. Синди винаги се бе стремила и към нея. Та кой ли не се стремеше? И Майк знаеше, че го обича истински и цялостно, въпреки че не можеше да разбере защо. „Любовта е разбиране — обичаше да казва тя. — Разбирането е любов.“ Дали в момента се опитваше да обясни на съществата в кораба какво е любовта? „Синди, Синди, Синди…“

 

 

Телефонът на Полковника отново иззвъня. Той го грабна, изгарящ от нетърпение да чуе гласа на брат си.

И отново сгреши. Не го търсеше Майк. Чу добродушно еклив непознат глас, който каза:

— Ансън? Ансън Кармайкъл? Тук е Лойд Бъкли!

— Съжалявам — прекалено бързо отвърна Полковника. — Боя се, че не ви поз…

И тогава си спомни името. Сърцето му се разтуптя и по гърба го полазиха тръпки.

— Обаждам се от Вашингтон.

„Проклет да съм — помисли си той. — Значи в края на краищата не са ме забравили!“

— По дяволите, Лойд, как си? Знаеш ли, само преди петнайсетина минути си седях тук и се надявах да ми позвъниш! Очаквах да ми позвъниш.

Лъжеше го само отчасти. Естествено, че се беше надявал да го потърсят от Вашингтон, въпреки че не очакваше нищо. А и името на Лойд Бъкли не бе от онези, които му минаха през ум, макар сега Полковника да разбираше, че всъщност би трябвало.

Бъкли, да. Едър мъж с месесто червендалесто лице, гласовит, енергичен и интелигентен, макар и не толкова, за колкото се мислеше. Дипломат от кариерата, заместник външен министър през последните години от управлението на Клинтън, отговарящ за културните връзки с третия свят, изпълнявал дипломатически мисии в Сомалия, Босна, Афганистан, Турция, Сейшелските острови и други горещи точки след Студената война, работил в тясно сътрудничество с военните. Навярно и сега продължаваше да работи. Обичаше да се нарича „специалист по военна история“ и постоянно цитираше имената на Клаузевиц, Чърчил, Фулър, Криси. Смяташе се и за малко нещо антрополог. Бе посещавал един семестър от курса на Полковника в Академията, онзи по психология на незападните култури. Преди седем-осем години бяха обядвали няколко пъти.

— Ти естествено си в течение на обстановката — каза Бъкли. — Истинска сензация, а? Нали нямаш проблем с онези пожари?

— Не. Те са на няколко окръга оттук. Вятърът донася дима, но мисля, че всичко ще е наред.

— Добре. Добре. Чудесно. Видя ли онези същества по телевизията? При търговския център и всичко останало?

— Разбира се. „Същества“ — така ли ги наричаме?

— Същества, да. Извънземни. Пришълци. Космически нашественици. „Същества“ изглежда най-подходящото име, поне засега. Най-неутрално е. „Пришълци“ звучи прекалено холивудски, а „извънземни“ много явно загатва за проблем на Имиграционната служба.

— И все още не знаем дали са нашественици, нали? — попита Полковника. — Нали така? Лойд, ще ми кажеш ли какво означава всичко това, по дяволите?

Бъкли се подсмихна.

— Всъщност, Ансън, надявахме се, че ти ще ни кажеш. Зная, че на теория си се пенсионирал, но смяташ ли, че ще можеш да си домъкнеш старите кокали във Вашингтон утре сутрин? Белият дом свиква съвещание на големите цивилни и военни шефове, за да обсъди вероятната си реакция към това… хм… събитие. Затова събираме малка група специални консултанти, които биха могли да са от полза.

— Много късно ми се обаждаш — за свой ужас се чу да отвръща Полковника и бързо прибави: — Но да, да, категорично да. С удоволствие.

— Нещата се развиха много бързо за всички ни, приятелю. Ако пратим военен хеликоптер в пет и половина утре сутрин, мислиш ли, че ще успееш да се покатериш на борда?

— Знаеш, че ще го направя, Лойд.

— Добре. Бях убеден, че ще се съгласиш. Чакай ни пред къщата, става ли?

— Разбира се. Категорично.

— До утре — каза Бъкли и затвори.

Полковника удивено зяпна телефона в ръката си. После бавно го затвори и остави настрани.

Във Вашингтон? Той? Утре?

Когато най-после осъзна, че наистина го викат, в гърдите му се разрази истинска буря от емоции: облекчение, удоволствие, изненада, гордост, любопитство и още пет-шест други, включително колебливо безпокойство дали всъщност е годен за тази работа. Но преди всичко бе развълнуван. От най-обикновена човешка гледна точка беше чудесно, че на неговата възраст все още е нужен, като се имаше предвид колко незначителен се чувстваше, когато се пенсионира и замина за ранчото. От гледна точка на възвишената традиция на Кармайкълови бе прекрасно да има възможност още веднъж да служи на родината си, отново да е полезен в критичен момент.

Всичко това го караше да се чувства много, много добре.

Ако се допуснеше, разбира се, че би могъл да е полезен при настоящото… хм… събитие.

Ако се допуснеше.

 

 

Единственият начин, по който Майк Кармайкъл можеше да се удържи да не припадне от изнемога, докато пилотираше своя DC-3 обратно към „Ван Нюйс“, за да зареди за следващия полет над зоната на пожара, беше да си представя, че е в Ню Мексико, сам под осеяното тук-там с лилави облаци голо небе. Че навсякъде около него се издигат канари от пясъчник, плата, обрасли с редки храсти. Че право напред се извисява назъбеният кафяв връх, свещената скала-кораб, „Це Бит’а’й“, както я наричаха индианците навахо, „скалата с криле“, онази пика от изстинала магма, изправена високо над сребристосивата пустиня като спуснала се от Луната планина.

Обичаше това място и намираше там вътрешен покой.

И да се върне, за да завари всичко това — отчаяни кавалкади от автомобили, задръстили всички магистрали в паническо бягство от неизвестността, стълбове гаден дим в небето, къщи, избухващи в пламъци, кошмарни създания, обикалящи из паркинг на търговски център, Синди, пленничка на борда на космически кораб от друга звезда, космически кораб от друга звезда, космически кораб от друга звезда…

Не. Не. Не. Не.

Мислѝ за Ню Мексико. Мислѝ за пустотата, самотата, тишината. За планините, платата, съвършенството на чистото небе. Изхвърлѝ от ума си всичко друго.

Всичко.

Всичко.

 

 

Няколко минути по-късно се приземи на „Ван Нюйс“ като човек, който е летял насън, и отиде в оперативния щаб.

Този път изглежда всички знаеха, че жена му е сред пленниците. Офицерът, когото бе помолил да го почака, го нямаше. Това не го изненада. За миг си помисли дали да опита сам да иде при кораба, да се промъкне през кордона и да направи нещо, за да освободи Синди, но разбра, че идеята не струва: военните нямаше да пуснат нито него, нито когото и да е друг да припари и на километър от извънземния кораб и само щеше да се сблъска с телевизионните репортери, които търсеха любопитни подробности за семействата на пленниците.

После при него дойде главният диспечер, загорял мъж с гладко лице на име Хал Андерсън, който приличаше на западнала кинозвезда. Андерсън изглеждаше готов да излее съчувствието си и с почти хълцащ погребален глас му каза, че няма проблем да си иде вкъщи, за да чака какво ще се случи. Но Кармайкъл го прекъсна:

— Виж, Хал, няма да я върна, като си седя в дневната. Пожарът също няма да угасне от само себе си. Ще направя още един тур.

Наземният екип зареди резервоарите му за двайсет минути. Кармайкъл стоеше отстрани, пиеше кола и гледаше кацащите и отлитащи самолети. Хората го зяпаха, онези, които го познаваха, му махаха с ръце отдалеч, трима-четирима пилоти дори се приближиха, за да му стиснат ръката или утешително да го потупат по рамото. Беше много трогателно и драматично. На всички в този град им се струваше, че участват във филм. Филм на ужасите. Небето на север бе почерняло от сажди, а на изток и запад започваше да сивее. Беше горещо като в сауна и въздухът бе ужасно сух: човек можеше да го запали с щракане на пръсти, помисли си Кармайкъл.

Междувременно се разбра, че край авиолабораторията в Пасадина е избухнал нов пожар, друг бушувал в Грифит Парк. В такъв случай вятърът започваше да носи въгленчета на запад към центъра на Лос Анджелис от двата пожара. Някой каза, че горял „Доджър Стейдиъм“. „Целият проклет град ще пламне — помисли си Кармайкъл. — А жена ми си седи в космически кораб от друга планета и пие чай с момчетата от ХЕСТЕГОН.“

Когато заредиха самолета му, той излетя и като се движеше точно над дърветата, изсипа ретарданта почти в лицата на пожарникарите в предградията на Чатсуърт. Този път бяха прекалено заети, за да му махат с ръце.

На връзката към летището трябваше да заобиколи огъня, да мине над Санта Сузана и да се спусне покрай магистралата „Голдън Стейт“. Сега за пръв път видя пожарите на изток, бележещи местата, на които пламъците от другите два космически кораба бяха облизали сухата трева, както и няколко по-малки пожара в Бърбанк или Глендейл, дълбоко в окръг Ориндж.

Когато се приземи на „Ван Нюйс“, ръцете му трепереха. Не беше почивал вече около трийсет и два часа и усещаше, че изпада в онази безчувствена бяла изнемога, която лежи отвъд обикновената умора.

Главният диспечер го чакаше на пистата. Този път на фалшиво красивото му лице грееше странно широка усмивка и Кармайкъл си помисли, че знае какво означава тя.

— Добре, Хал — каза той. — Отказвам се. Ще си вдигна краката за пет-шест часа, ще подремна и после пак ще се върна…

— Не. Не става въпрос за това.

— За какво не става въпрос?

— Друго съм дошъл да ти кажа, Майк. Освободили са неколцина от пленниците.

— Синди ли?

— Да, струва ми се. Чака те кола на военновъздушните сили, за да те откара в Силмар. Там са организирали командния център. Казаха да те открия веднага щом пристигнеш и да те пратя там, за да можеш да разговаряш с жена си.

— Значи е свободна — извика Кармайкъл. — О, Господи, свободна е!

— Тръгвай, Майк. Известно време можем да минем и без теб.

Автомобилът на военновъздушните сили приличаше на генералска лимузина, дълъг, нисък и лъскав. Отпред седеше шофьор с квадратна челюст, а при Кармайкъл отзад — неколцина сурови наглед млади офицери. Не му казаха почти нищо и изглеждаха също толкова уморени, колкото се чувстваше той.

— Как е жена ми? — попита Кармайкъл, когато потеглиха.

— Разбрахме, че не е пострадала — отвърна един от военните. Дълбокият му сериозен глас прозвуча сковано, странно и мелодраматично. Майк сви рамене. „Още един, който се мисли за актьор — каза си той. — Гледал е прекалено много стари военни филми.“

Като че ли вече гореше целият град. Във въздуха на климатизираната лимузина се усещаше съвсем слаб мирис на дим, но небето на изток изглеждаше ужасяващо. В мрака като метеори проблясваха апокалиптични червени жилки. Кармайкъл попита офицерите, но успя да измъкне от тях само отсечен кратък отговор:

— Изглежда много сериозно, знаем.

Някъде по магистралата за Сан Диего, между Мишън Хилс и Силмар Майк заспа. Събуди се от леко разтърсване, после го въведоха в огромна, напомняща на хангар сграда.

Вътре беше пълно с кабели, екрани, военни, които работеха с всевъзможни биочипови устройства, безброй компютри и още повече телефони. Кармайкъл се остави да го влачат, крачеше автоматично и едва успяваше да фокусира погледа си. Накрая стигнаха до вътрешно помещение, в което го посрещна подполковник с леко започваща да сивее руса коса.

— Това може би ще е най-трудната работа в живота ви, господин Кармайкъл — с драматичен глас заяви той.

Майк се намръщи. Всички в този проклет град се правеха на киноактьори, каза си. И напоследък дори полковниците бяха прекалено млади.

— Съобщиха ми, че пленниците са били освободени — отвърна Кармайкъл. — Къде е жена ми?

Подполковникът посочи към един от екраните.

— Ще можете да разговаряте с нея още сега.

— Искате да кажете, че няма да ми позволите да я видя ли?

— Не веднага.

— Защо? Тя добре ли е?

— Доколкото ни е известно, да.

— Искате да кажете, че не са я освободили, така ли? Съобщиха ми, че пленниците са били освободени.

— С изключение на трима души — поясни подполковникът. — Според извънземните при залавянето двама са били леко ранени и са подложени на лечение на борда на кораба. Скоро ще бъдат свободни. Третата е съпругата ви, господин Кармайкъл. — Съвсем кратка пауза, целяща да постигне онзи страхотен драматичен ефект, който изглеждаше толкова важен за тези хора. — Тя не желае да напусне кораба.

Ефектът бе драматичен, да. За Кармайкъл това беше все едно да попадне във въздушна дупка.

— Не желае…?

— Твърди, че по свое желание ще замине за родния свят на извънземните. Щяла да играе ролята на наш посланик, на специален пратеник. Господин Кармайкъл, жена ви страдала ли е някога от психическо разстройство?

— Синди е съвсем нормална — гневно отвърна Кармайкъл. — Повярвайте ми.

— Известно ли ви е, че когато тази сутрин извънземните я заловиха, тя не прояви нито следа от страх?

— Зная, да. Това не означава, че е луда. Просто е необикновена. Има необичайни идеи. Но не е луда. Нито пък аз, между другото. — Той повдигна ръце към лицето си за миг и леко притисна очите си с пръсти. — Добре — каза Майк. — Оставете ме да поговоря с нея.

— Смятате ли, че ще успеете да я убедите да напусне кораба?

— Поне ще опитам.

— Самият вие не се отнасяте със съчувствие към действията й, нали? — попита русокосият подполковник.

Кармайкъл вдигна поглед.

— Напротив. Тя е интелигентна жена, върши нещо, което смята за важно, и го върши по своя собствена воля. Защо да не й съчувствам, по дяволите? Но ще опитам да я разубедя, можете да сте сигурен. Обичам я. Искам да се върне. Нека някой друг замине като посланик за Орион. Просто ме оставете да поговоря с нея.

 

 

Подполковникът насочи към големия монитор малко устройство с размерите на молив. За миг на екрана запроблясваха загадъчно обагрени мотиви, после Кармайкъл зърна сенчести галерии, сложни метални греди, пресичащи се под странни ъгли, и накрая за секунда се появи едно от извънземните. Жълтите, големи колкото чинийки за чай очи спокойно го погледнаха. Внезапно Майк се почувства съвсем буден.

Извънземното изчезна и на негово място се появи Синди.

В момента, в който я зърна, Кармайкъл разбра, че я е загубил.

Лицето й сияеше. Очите й излъчваха ведра радост, граничеща с екстаз. Много пъти беше виждал това изражение, но сега бе различно. Това беше нирвана. Този път тя бе видяла мечтата си.

— Синди?

— Здравей, Майк.

— Можеш ли да ми кажеш какво става там, Синди?

— Невероятно е. Контактът, общуването…

Естествено, помисли си той. Ако някой можеше да осъществи контакт с пришълците от милия стар ХЕСТЕГОН, приказната земя, това беше Синди. В нея имаше нещо вълшебно: дарбата да отваря всички врати.

— Те разговарят направо с ума си, нали разбираш — каза тя, — и няма никакви прегради. Никакви думи. Просто знаеш какво искат да кажат. Дошли са с мир, за да ни опознаят, да се слеят в хармония с нас, да ни приемат в конфедерацията на световете.

Кармайкъл облиза устни.

— Какво ти направиха, Синди? Мозъка ти ли промиха?

— Не, Майк, не! Няма нищо подобно! Не са ми направили нищо, кълна се. Просто разговаряхме.

— Разговаряли сте!

— Те ми показаха как да докосвам с ум техните. Това не е промиване на мозъка. Продължавам да съм такава, каквато си бях. Добре съм. Те не са опасни. Повярвай ми.

— Знаеш ли, че запалиха половината град с пламъците от двигателите си?

— Това ужасно ги натъжава. Станало е случайно. Не са знаели колко сухи са хълмовете. Ако е имало възможност да угасят пожара, са щели да го направят, но вече е прекалено голям дори за тях. Молят ни да им простим. Искат всички да знаят колко много съжаляват. — Тя замълча за миг, после нежно попита: — Ще дойдеш ли тук, Майк? Искам да ги възприемеш така, както ги възприемам аз.

— Не мога да го направя, Синди.

— Разбира се, че можеш! Всеки може! Просто трябва да си разтвориш ума, те ще те докоснат и…

— Зная. Но не искам. Излез оттам и си ела вкъщи, Синди. Моля те. Моля те. Минаха шест дни… всъщност, вече седем. Сякаш е изтекъл цял месец. Искам да те прегърна, да те притисна…

— Можеш да ме прегърнеш колкото силно искаш. Те ще те пуснат на кораба. Можем заедно да идем на техния свят. Знаеш, че ще замина с тях, нали?

— Няма да го направиш.

Синди кимна. Решението й изглеждаше ужасно сериозно.

— Отлитат след няколко седмици, веднага щом имат възможност да разменят подаръци със Земята. Целта на посещението им е само кратка дипломатическа визита. Видях образи от планетата им — като кино, само че го правят с умовете си. Майк, не можеш да си представиш колко красиво е всичко, сградите, езерата и хълмовете, растенията! И толкова много искат да тръгна с тях, лично да преживея всичко това!

Пот се стичаше по челото му, капеше в очите му и го заслепяваше, но той не смееше да я избърше. Страхуваше се Синди да не си помисли, че плаче.

— Не искам да ходя на планетата им. Не искам да ходиш и ти.

Тя не отговори веднага.

После нежно се усмихна.

— Зная, че не искаш, Майк.

Той стисна юмруци, разтвори ги и отново ги стисна.

— Аз не мога да отида там.

— Не. Не можеш. Разбирам те. Лос Анджелис ти е достатъчно чужд. Ти трябва да си на своя собствена територия, на собствения си свят, а не на някоя далечна звезда. Няма да те увещавам.

— Но въпреки това ще заминеш, така ли? — попита той и думите му всъщност не бяха въпрос.

— Вече знаеш, че ще го направя.

— Да.

— Съжалявам. Но не много.

— Обичаш ли ме? — промълви Кармайкъл и в същия миг съжали, че го е казал.

Синди тъжно се усмихна.

— Знаеш, че те обичам. Знаеш също, че не искам да те напускам. Но щом докоснаха ума ми със своите, щом видях какви същества са — разбираш ли какво ти говоря? Няма нужда да обяснявам, нали? Винаги си ме разбирал.

— Синди…

— О, Майк, толкова те обичам.

— И аз те обичам, мила. И искам да слезеш от онзи проклет кораб.

Погледът й не трепна.

— Не искай това. Точно защото ме обичаш. Също както и аз няма да те моля да дойдеш при мен, защото наистина те обичам. Разбираш ли какво казвам, Майк?

Искаше му се да протегне ръце към екрана и да я измъкне оттам.

— Разбирам те, да — насили се да отвърне той.

— Обичам те, Майк.

— Обичам те, Синди.

— Казаха ми, че пътуването отнема четирийсет и осем наши години, дори през хиперпространството, но на мен ще ми се сторят само няколко седмици. О, Майк! Сбогом, Майк! Бог да те благослови, Майк! — Тя му прати въздушна целувка. Кармайкъл можеше да види на пръстите й любимите й пръстени, онези с трите странни малки сапфира, които бе направила още в началото на бижутерската си работа. Това бяха и неговите любими пръстени. Тя обичаше сапфира, той също — заради нея.

Майк порови в ума си, за да открие начин да я убеди, да намери някакъв необорим аргумент. Но не успя. Усещаше, че отново го изпълва огромна пустота, онази бездна, сякаш оставена от въртяща се остра перка.

Лицето й грееше. И изведнъж му заприлича на абсолютно непознат човек.

Сега Синди беше истинска жителка на Лос Анджелис, една от онези, потънали в безумни фантазии и мечти. Като че ли никога не я бе познавал или по-точно, като че ли се беше преструвал, че е по-различна, отколкото е всъщност. Не. „Не, това не е вярно — каза си той. — Тя не е от онези, тя е Синди. И както винаги, следва собствената си звезда.“

Внезапно усети, че повече не може да гледа към екрана и се извърна, прехапа устни и махна с лявата си ръка. По лицата на офицерите в стаята се беше изписало неловкото изражение на хора, които без да искат са подслушали нечии най-лични мигове и се опитваха да се престорят, че не са чули нито дума.

— Тя не е луда, подполковник — рязко заяви Кармайкъл. — Не искам никой да я смята за смахната.

— Разбира се, господин Кармайкъл.

— Но Синди няма да напусне онзи кораб. Чухте я. Ще остане на борда и ще се върне заедно с тях там, откъдето са дошли. Нищо не мога да направя. Видяхте, нали? Нищо, освен да се кача на борда на кораба и да я измъкна оттам. А аз няма да го направя.

— Не, естествено. Във всеки случай, разбирате, че ние не можем да ви позволим да се качите на борда, даже за да се опитате да я свалите оттам.

— Разбира се — отвърна Кармайкъл. — Не съм и помислял за такова нещо. Нито да й попреча, нито да замина заедно с нея. Нямам право да я принуждавам да слезе и определено не искам да ходя на онова място. Оставете я: тя е родена точно за това. Но не и аз. Не и аз, подполковник. Това просто не е за мен. — Той дълбоко си пое дъх. Стори му се, че трепери. Започваше да се чувства зле. — Имате ли нещо против да се махна оттук, подполковник? Може би ще се почувствам по-добре, ако се върна на летището и изсипя още няколко резервоара върху пожара. Мисля, че може да съм от полза. Така мисля, подполковник. Става ли? Ще ме откарате ли обратно на „Ван Нюйс“, подполковник?

 

 

И така, Кармайкъл за пореден път излетя със самолета. Беше изгубил броя на полетите. Искаха да изсипе ретарданта откъм западната страна на пожара, но вместо това той полетя на изток към космическия кораб и описа широк кръг около него. По радиостанцията го предупредиха да напусне района и Майк обеща да се подчини.

Докато кръжеше наблизо, в корпуса на кораба се отвори люк и навън се появи едно от извънземните. Изглеждаше огромно, дори от тази височина. Гигантското лилаво създание слезе долу и протегна пипала, сякаш душеше задимения въздух. Изглеждаше много спокойно.

Кармайкъл разсеяно си помисли дали да не се спусне и да изсипе всичките си ретарданти върху съществото, да го удави и да си разчисти сметките с пришълците, които му бяха отнели Синди. После поклати глава. „Това е безумно“, каза си той. Синди щеше да се ужаси, ако разбереше, че изобщо си е помислил такова нещо.

„Но аз съм си такъв. Просто обикновен отмъстителен земянин. И тъкмо затова няма да ида на онази планета.“

Кармайкъл зави и се насочи към „Ван Нюйс“ над Гранада Хилс и Нортридж. Когато се приземи, той дълго остана неподвижен. Накрая излезе един от диспечерите и се приближи до самолета.

— Добре ли си, Майк?

— Да. Нищо ми няма.

— Защо се върна без да изпразниш резервоарите?

Кармайкъл се втренчи в контролния пулт.

— Нима съм го направил? Предполагам, че съм го направил.

— Не се чувстваш добре, нали?

— Сигурно съм забравил. Не, не съм забравил. Просто не си направих труда. Не ми се занимаваше.

— Слез от самолета, Майк. Вече летя достатъчно дълго.

— Не ми се изсипваше — поклати глава Кармайкъл. — Защо да си правя труда, по дяволите? Този безумен град — в него и без това не остана нищо, което да искам да спася. — Той най-после изгуби самообладание и в гърдите му избухна ярост като пожар по склоновете на сух каньон. Разбираше какво прави Синди и го уважаваше, но не му харесваше. Изобщо не му харесваше! Бе изгубил жена си и някак усещаше, че с това губи войната си с Лос Анджелис. — Майната му — каза Кармайкъл. — Нека изгори. Този безумен град. Винаги съм го мразил. Заслужава си го. Останах тук само заради нея. Нищо друго нямаше значение за мен. Но сега тя си отива. Нека изгори.

Диспечерът удивено го зяпаше.

— Хей, Майк…

Кармайкъл бавно разтърси глава, сякаш се опитваше да се избави от непоносимо главоболие. После се намръщи.

— Не, не съм прав — въздъхна той и гневът бе напълно изчезнал от гласа му. — Работата трябва да се свърши докрай, нали така? Няма значение какво изпитваш. Пожарът трябва да се угаси. Слушай, Тим, ще направя още един, последен полет. И после ще се прибера вкъщи да поспя. Става ли? Става ли?

Докато говореше, той запали самолета и се плъзна по късата писта. Смътно съзнаваше, че не е поискал разрешение за излитане. В слушалките му се разнесе металическият екот на нечии протести от контролната кула, но Майк не им обърна внимание. Една малка „Чесна“ припряно се дръпна от пътя му и той се откъсна от земята.

Небето беше червено-черно. Положението може би вече бе неспасяемо. Но човек не биваше да се отказва, помисли си той. Трябваше да спаси каквото може. Кармайкъл увеличи скоростта и спокойно навлезе сред ада в подножието на планината, за да изсипе химикалите. Усещаше, че топлите въздушни течения подхвърлят самолета във въздуха и с изцъклени очи, почти насън, направи всичко възможно, за да го овладее, но нямаше смисъл, нямаше никакъв смисъл и скоро престана да се бори, отпусна се назад, най-после намерил покой, докато теченията го издигаха и разтърсваха като играчка, за да го пратят към очакващите го хълмове на север.

 

 

В Ню Йорк нашествието започна по друг, не толкова апокалиптичен начин. Придружените от паническо бягство опустошителни пожари не бяха особеност, типична за живота в града. Както винаги, специалитетът на Ню Йорк по-скоро беше неудобството, а не апокалипсисът. И тъкмо така започна нашествието — просто като поредното проклето нюйоркско неудобство.

Бе един от онези прелестни златистосини радостни дни, с каквито нюйоркският октомври изобилства, точно след като сезонът на жегата и потта е слязъл от сцената и сезонът на студа и гадостта все още не е готов да го замести.

Седемнайсет свидетели присъстваха на началото на нашествието. Мястото на кацане беше моравата край южния край на Сентръл Парк. Когато извънземните пристигнаха, разбира се, имаше много повече от седемнайсет души, но повечето от тях като че ли не обърнаха никакво внимание.

Според думите на онези седемнайсет всичко започна със странно бледосиньо сияние на десетина метра от земята. То бързо се превърна в клокочене, като вода, изливаща се в канал. После се надигна ветрец и скоро прерасна във вихър. Той отвя шапките на хората и ги отнесе по спирала нагоре около клокочещото синьо сияние. В същото време човек имаше чувството за усилващо се напрежение, усещането, че нещо ще се случи. Всичко това продължи около четирийсет и пет секунди.

После се разнесе пукот, свистене, писък и грохот — всички бяха единодушни за последователността на звуковите ефекти — и не съвсем яйцевидният космически кораб на нашествениците увисна на двайсетина метра над тревата и плавно се спусна на земята. Абсолютно незабравима гледка: блестящият сребрист корпус, обезпокоителният ъгъл на спускане от широкия му връх към тясното му дъно, странните йероглифи по страните му, които започваха да се изплъзват от полезрението ти, ако ги гледаш повече от миг.

Отвори се люк и навън излязоха дванайсет нашественици. Или по-скоро изплуваха.

Изглеждаха странно. Изглеждаха невероятно странно. Докато хората имат крака, тези същества имаха овална месеста основа, може би десетина сантиметра дебела и с диаметър около един метър. От нея като балони на конец се издигаха напомнящите им на духове тела. Нямаха нито ръце, нито крака, нито дори глави: само широк куполовиден връх, завършващ с нещо като въже, свързано с основата. Лилавата им кожа изглеждаше металически лъскава. От време на време по телата им се появяваха тъмни, напомнящи на очи петна, но скоро изчезваха. Нямаше и следа от усти. Докато се движеха наоколо, те като че ли извънредно внимаваха да не се докосват едни други.

Първите неща, които взеха, бяха шест катерички, три улични кучета, топка и празна бебешка количка. Никога няма да се разбере какво са направили после, защото никой не остана да ги наблюдава. Паркът се изпразни с внушителна бързина.

Всичко това естествено предизвика значително вълнение в центъра на Манхатън. Завиха полицейски сирени. Засвириха автомобилни клаксони: не обичайното ежедневно ядосано сигнализиране, което можеше да се чуе на много други места, а особеният ритмичен нюйоркски вой, който всяваше ужас в сърцата на гостите на града. Хора с побелели лица бягаха от околността на парка, като че ли от клетката на маймуните в зоопарка току-що се бе появил Кинг Конг и преследваше точно тях, други тичаха също толкова бързо, но в противоположната посока, сякаш непременно трябваше да видят какво става. Нюйоркчаните си бяха такива.

Но полицията светкавично блокира парка и през следващите три часа извънземните имаха моравата на свое разположение. По-късно през деня телевизионните мрежи пратиха шпионски камери, които записаха сцената за вечерните новини. Пришълците ги търпяха в продължение на около час и после небрежно ги свалиха, сякаш биеха мухи, със струи розова светлина, която бликаше от върха на кораба им.

Дотогава зрителите можеха да наблюдават призрачно сияещите извънземни, които обикаляха в радиус от петстотин метра около кораба и събираха вестници, кошчета за боклук, изхвърлени дрехи и неща, които според общото мнение бяха изкуствени челюсти. Те увиваха находките си в нещо като възглавница от тъкан, лъскава като собствените им тела. После пакетът незабавно отнасяше съдържанието си към люка на кораба.

След свалянето на камерите нюйоркчани бяха принудени да разчитат за информация на държавните шпионски сателити, които следяха Земята от космоса, както и на онези, които, въоръжени с бинокли, наблюдаваха парка от по-високите жилищни сгради и хотели наоколо. Нито един от двата източника не беше напълно задоволителен. Но скоро стана ясно, че е пристигнал втори кораб, който също като първия, се е появил от някоя дупка на хиперпространството. От него слязоха още извънземни.

Но тези бяха различни — истински чудовища. Приличаха на средно големи синкавосиви планини с две гърбици и крака. Огромните им тела бяха заоблени, напречно на гърбовете им минаваше дълбока вдлъбнатина и бяха покрити с нещо средно между козина и пера. В единия си край имаха по три жълти, големи колкото подноси очи, а от другия на два, два и половина метра стърчаха по три лилави, твърди като пръчки израстъка.

Краката им най-много приличаха на слонски — дебели, с твърда кожа, като дървесни дънери — и действаха на някакъв телескопичен принцип, тъй като можеха бързо да се прибират в телата на собствениците си. Осем бе нормалният им брой, но докато обикаляха наоколо, винаги държаха свит поне един чифт. От време на време го спускаха и скриваха друг в наглед съвсем случайна последователност. Понякога свиваха по два чифта и в единия си край се снишаваха към земята като коленичила камила. Изглежда правеха така, за да се хранят. Устите им се намираха на корема — когато искаха да изядат нещо, те просто прибираха и осемте си крака. Самата уста беше достатъчно голяма, за да погълне едро животно, например бизон. Когато малко по-късно по-дребните извънземни отвориха клетките в зоопарка, чудовищата направиха точно това.

После, вече късно вечерта, се появи трети вид пришълци, съвсем различен от първите два. Бяха високи, тръбовидни, лилави и приличаха на сепии с редове от оранжеви сияещи петна по страните им. Не бяха много на брой и очевидно командваха другите. По това време вече се знаеше за пристигналите малко по-рано извънземни точно на запад от Лос Анджелис. Там бяха забелязани само сепиите.

Космически пришълци се появиха и на други места. В много други, обикновено големи градове, макар и не задължително. Кораб се приземи в танзанийския национален парк „Серенгети“, в просторна тревиста равнина, обитавана от голямо стадо антилопи гну и неколкостотин зебри, които не му обърнаха внимание. Друг кацна насред пясъчна буря, вилнееща в пустинята Такламакан в централна Азия, и бурята внезапно спря. Поне така твърдяха озадачените, но общо взето благодарни шофьори на конвой китайски камиони, които по това време бяха единствените пътници в района. Корабът, приземил се сред сухите изолирани хълмове на запад от Катания на Сицилия, предизвика интерес само у няколко магарета и овце, както и у осемдесетгодишния собственик на маслинова горичка, който падна на колене и като стисна очи, започна безспирно да се кръсти.

Но основното действие беше в градовете. Рио де Жанейро. Йоханесбург. Москва. Истанбул. Франкфурт. Лондон. Осло. Бомбай. Мелбърн. И така нататък, и така нататък. Всъщност извънземните бяха навсякъде, освен на няколко поразително очевидни места, на които кой знае защо не си бяха направили труда да кацнат, като Вашингтон, Токио и Пекин.

Корабите, с които пристигаха, бяха различни и се движеха по различен начин — от реактивни ракети с химическо гориво като в Лос Анджелис до загадъчни, абсолютно безшумни машини. Някои долитаха, тласкани от огромни огнени опашки като големия кораб, приземил се край Лос Анджелис. Други просто се появяваха от нищото като онзи в Ню Йорк. Трети кацаха насред големите градове като онзи в Истанбул, спуснал се на площада между „Света София“ и Синята джамия, и още един в Рим, настанил се пред „Свети Петър“, но други кацаха в предградията. В Йоханесбург се появиха само призрачно сияещите извънземни, във Франкфурт само чудовищата, в Рио само сепиите, докато навсякъде другаде имаше представители и на трите вида.

Не правеха изявления. Не предявяваха искания. Не издаваха заповеди. Не предлагаха обяснения. Не казваха абсолютно нищо.

Те просто бяха тук.

 

 

Съвещанието, откри Полковника, щеше да се състои в Пентагона, а не в Белия дом. Това му се стори необичайно. Но какво ли можеше да е обичайно днес, когато по лицето на Земята се скитаха орди извънземни същества?

Нямаше нищо против отново да крачи по безкрайните, но познати коридори на Пентагона. Не хранеше илюзии за онова, което бе ставало през годините в тази сграда, или за някои от хората, които бяха участвали в него, но вече не я мразеше, само защото в нея са били взимани глупави или дори злонамерени решения — като епископ, повикан в Рим, който не изпитва лоши чувства към Ватикана, защото някои от обитателите му през вековете далеч не са били светци. В крайна сметка Пентагонът беше просто сграда. И в продължение на три десетилетия бе представлявал център на професионалния му живот.

През тринайсетте години, откакто не беше идвал тук, не се бе променило почти нищо. Въздухът в дългите коридори имаше все същия застоял синтетичен мирис, осветителните тела не бяха станали по-красиви и все още хвърляха онази гадна светлина, стените бяха все така бозави. Единствената разлика, която забеляза, бяха по-младите часови — спокойно би могъл да ги помисли за гимназисти, макар да предполагаше, че всъщност не са много по-възрастни. Различни бяха и мерките за сигурност.

В последно време например проверяваха хората за биочипови импланти в ръцете.

— Съжалявам — усмихна се Полковника. — Не съм чак толкова модерен. — Но въпреки това го провериха, при това много внимателно. И бързо го пуснаха, макар че другите трима, които бяха долетели заедно с него от Калифорния, меднобрадият професор от калифорнийския университет, астрономът от калифорнийската политехника с британски акцент и онази красива, но малко замаяна тъмнокоса млада жена, прекарала кратко време като пленничка на борда на извънземния кораб, бяха задържани за по-подробна проверка, както обикновено постъпваха с цивилните.

Щом наближи самата заседателна зала, Полковника ускори ход и превключи на скорост, подходяща за онова, което предстоеше.

Някога, преди трийсетина години, участваше в групата за стратегическо планиране в Сайгон и помагаше за воденето на война, която нямаше начин да спечелят, решаваше ден за ден задачата да следи червеите, постоянно провиращи се през подвижните пясъци, опитваше се да ги поставя в съответните консервени кутии и успоредно с това търсеше светлината в края на тунела. Беше се отличил в тази си работа и тъкмо затова започна виетнамския си поход като лейтенант, за да го завърши като майор с големи перспективи за нови повишения.

Но отдавна се бе отказал от амбициите си, първо заради доктората по азиатска проблематика и преподавателското място в Академията, а после, след смъртта на жена му, заради тихия живот на старомоден фермер сред хълмовете над Санта Барбара. И сега напредваше в очарователното първо десетилетие на очарователния двайсет и първи век, прекалено надалеч от нещата, за да познава или да го е грижа за съвременния свят, не участваше нито във великата Мрежа, в която бяха включени всички, нито в още по-новия и лъскав свят на биочиповите импланти — всъщност в нищо важно, случило се от около 1995-а насам.

Днес обаче трябваше да напрегне мозъчните си клетки и да призове уменията си от доброто старо време на епичната битка за сърцата и умовете на онези приятни, но неразбираеми хора из оризищата в делтата на Меконг.

Макар че в крайна сметка тогава беше участвал на страната на губещите.

Но не по своя вина.

 

 

Съвещанието се провеждаше в голяма, гола, изненадващо непретенциозна заседателна зала на третия етаж. Когато въведоха Полковника вътре, някъде към два следобед източно време в деня след пристигането на съществата, дискусиите се водеха вече от няколко часа. Всички вратовръзки отдавна бяха разхлабени, саката свалени, мъжките лица започваха да изглеждат брадясали, навсякъде бяха натрупани пирамиди и зикурати от празни бели пластмасови чашки за кафе. Лойд Бъкли, който се втурна да стисне ръката на Полковника веднага при влизането му, имаше съсипания вид на човек, изкарал без сън предишната нощ. Същото навярно се отнасяше за повечето от присъстващите в залата. Самият Полковник не беше спал много.

— Ансън Кармайкъл! — извика Бъкли. — По дяволите, страшно се радвам да те видя след толкова много време! Господи, та ти изобщо не си остарял!

Бъкли обаче беше. Полковника си го спомняше с буйни кичури кестенява коса, повечето от които сега бяха сиви, а и далеч не толкова гъсти. Дипломатът бе качил двайсетина килограма, което определено го вкарваше в категорията на сто и двайсет, сто и трийсет килограмовите. Тежките черти на лицето му се бяха подсилили и загрубели, острите му сиво-зелени очи изглеждаха потънали под месести клепачи, заобиколени от пръстени тлъстина.

— Дами и господа — извика към всички в залата Бъкли, — представям ви о.з. полковник Ансън Кармайкъл III — бивш професор по незападна психология и азиатски езици в „Уест Пойнт“ и изтъкнат военен офицер. Предполагам, че също би трябвало да спомена за доблестната му служба по време на нещастния цирк, който преди много време разиграхме в югоизточна Азия. Блестящ и всеотдаен човек, чиито изключителни способности, убеден съм, ще ни бъдат от огромна полза днес.

Полковника се зачуди какъв пост заема напоследък Бъкли, че да му позволи да произнесе такава бомбастична реч пред хора като тези.

— Предполагам, че познаваш повечето, ако не и всички тези приятели, Ансън — отново се обърна към него дипломатът. — Но просто за да избегнем недоразуменията, дай да те светна за действащите лица.

Полковника естествено беше виждал вицепрезидентката и председателя на Конгреса. Президентът и министърът на външните работи изглежда не присъстваха в залата. Имаше представители на флота, военновъздушните, сухопътните сили и морската пехота, цял куп пагони. Кармайкъл познаваше повечето от сухопътните, поне по лице, както и двама от военновъздушните. Председателят на Съвета на началник-щабовете генерал Джоузеф Ф. Стийл топло му се усмихна. Бяха служили заедно в Сайгон през шейсет и седма под командването на генерал Матисън, когато бъдещият полковник все още бе лейтенант, придаден като преводач към Полевия консултативен отдел на Военно-спомагателното командване, а Джо Стийл, четири години по-млад и току-що завършил „Уест Пойнт“, беше започнал от най-ниския пост във военновъздушното разузнаване, макар много бързо да се бе издигнал. И оттогава продължаваше да се издига.

Бъкли обиколи стаята и го запозна с всички.

— Министърът на отбраната господин Галахър… — Дребен, почти незначителен наглед мъж с издадена напред долна челюст, късо подстригана сива коса, оформяща нещо като шапчица върху тесния му череп, остър блясък на йезуитски интелект и всеотдайност в ледените му тъмнокафяви очи. — Министърът на съобщенията госпожа Крауфорд… — Елегантна жена с тъмна коса с медни отблясъци и индиански остри скули и устни. — Председателят на групата на мнозинството в Сената господин Бейкън от собствения ти щат… — Строен, атлетичен човек, навярно страхотен тенисист. — Доктор Кауфман от факултета по физика в Харвард… — Топчест, със сънлив вид, зле облечен. — Научната съветничка на президента доктор Илайъс… Внушителна жена, едра, самоуверена, могъща крепост на собственото си „аз“. Председателите на конгресната и сенатската комисия по въоръжените сили. Главнокомандващият военноморските операции. Комендантът на морската пехота. Шефовете на сухопътните и военновъздушните сили. Министрите на сухопътните сили и флота. И така нататък, и така нататък, ужасно много хора, най-висшите и могъщи на земята. Полковника забеляза, че Бъкли не му е представил двама мъже в цивилно облекло и реши, че има сериозно основание за това. ЦРУ, предположи той, или нещо подобно.

— А собствената ти длъжност в момента, Лойд? — тихо попита Полковника, когато Бъкли изглежда най-после свърши.

Това очевидно ужасно озадачи бившия дипломат, който просто го зяпна.

— Господин Бъкли е съветник по въпросите на националната сигурност, полковник Кармайкъл — намеси се вицепрезидентката.

Така значи. Далеч по-високо от заместник-министър по културните въпроси. Но, разбира се, Бъкли през цялото време определено се бе стремил към нещо такова и сега използваше познанията си по антропология, история и психология на национализма като качества, необходими за полувоенен пост с министерски ранг в тази епоха на възраждащи се културни противоречия с корени, губещи се в далечното минало отпреди средните векове. Полковника извинително измърмори, че откакто се оттеглил сред планинските си орехови и бадемови горички, не следял новините толкова внимателно, колкото някога.

На вратата на заседателната зала настъпи раздвижване. Пристигаха нови хора. Най-после се появиха останалите пътници от самолета на Полковника. Джошуа Ленърдс, закръгленият антрополог от калифорнийския университет, който с неоформената си червена брада и провиснал плетен пуловер приличаше на руски анархист от деветнайсети век. Питър Карлайл-Макавой, британският астроном от програмата за търсене на извънземен разум в калифорнийската политехника, изключително висок и с пронизително ясни очи. И накрая, Маргарет еди-коя си, дребна, много привлекателна трийсетина годишна жена, която или продължаваше да е в шок от преживяното, или беше упоена, защото по време на цялото пътуване от Калифорния нито веднъж не отвори уста.

— Добре — каза Бъкли. — Вече всички се събрахме. Моментът е подходящ да обясним положението на новодошлите. — Той насочи информационна пръчица към китката си — интересно, помисли си Полковника, човек на възрастта на Бъкли да си имплантира биочип, — измърмори кратка команда и екранът на стената зад гърба му проблесна в ярки цветове.

 

 

— Това — започна съветникът по въпросите на националната сигурност, — са известните точки на приземяване на съществата. Както виждате, корабите им са кацнали на всички континенти, освен Антарктида, и в повечето големи градове на света, с изключение на Вашингтон и още три-четири други. Според информацията от обед са пристигнали поне трийсет и четири големи кораба със стотици или дори хиляди извънземни. И очевидно продължават да пристигат. От големите кораби излизат по-малки машини с различни видове пришълци. До този момент сме идентифицирали пет типа машини и три вида извънземни.

Той докосна информационната пръчица до имплантирания биочип в предлакътницата си, каза вълшебната думичка и на екрана се появиха изображения на странни форми на живот. Полковника разпозна сепиите, които беше видял по телевизията и които се разхождаха из паркинга на търговския център в Портър Ранч. Изглежда Маргарет еди-коя си също ги позна, защото издаде тих звук, изразяващ ужас или отвращение. Но сепиите бързо изчезнаха и на тяхно място се появиха създания, които приличаха на безлики призраци, а след тях и някакви наистина чудовищни, големи колкото къщи същества, които се тътреха из парк върху огромните си и многобройни крака и пътьом събаряха високи дървета.

— Доколкото ни е известно — продължи Бъкли, — досега съществата не са направили опит да се свържат с нас. Пратихме им съобщения по всеки възможен начин, който ни дойде наум, на най-различни езици и изкуствени системи за размяна на информация, но няма как да знаем дали са ги получили и ако е така, дали са в състояние да ги разберат. В момента…

— Точно какви средства сте използвали за пращането на тези съобщения? — оживено го прекъсна Карлайл-Макавой, астрономът от калифорнийската политехника.

— Радио, разбира се. Целият честотен спектър. Различни семафорни и лазерни сигнали, Морзова азбука, какво ли още не. Всъщност почти всичко друго, освен димни сигнали. Надявам се, че министърът на съобщенията съвсем скоро ще направи нещо и по този въпрос.

Из залата се разнесе тих смях. Госпожа Крауфорд не бе сред онези, които изглеждаха развеселени.

— Ами кодирани емисии на хиляда четиристотин и двайсет мегахерца? — попита Карлайл-Макавой. — Универсалната честота на водородно излъчване, искам да кажа.

— Първото нещо, което опитахме — отвърна Кауфман от Харвард. — Ъ-хъ. Нищо.

— Е — продължи Бъкли, — извънземните са тук, кой знае как по никакъв начин не сме забелязали приближаването им и сега необезпокоявано се мотаят наоколо в трийсет-четирийсет града. Не знаем какво искат, не знаем какви са намеренията им. Разбира се, ако проявят каквато и да е враждебност, ние сме готови да реагираме. Трябва обаче да ви кажа, че днес вече обсъдихме и изключихме възможността за незабавно превантивно нападение срещу тях.

Тези думи накараха Полковника да повдигне вежди. Но Джошуа Ленърдс, пълният, рошав професор по антропология, избухна:

— Искате да кажете, че сериозно сте обмисляли да хвърлите няколко атомни бомби отгоре им в Манхатън, Лондон и в търговския център в долината Сан Фернандо, така ли?

Румените бузи на Бъкли станаха тъмночервени.

— Днес разгледахме всевъзможни ситуации, доктор Ленърдс. Включително някои, които очевидно трябваше веднага да се отхвърлят.

— Изобщо не е ставало дума за ядрено нападение — прибави председателят на Съвета на началник-щабовете генерал Стийл с тон, с който можеше да се сгълчи умно, но палаво единайсетгодишно момче. — Изобщо. Но атомните бомби не са единственото оръжие. Разполагаме с много конвенционални средства за водене на война. Засега обаче решихме, че всеки нападателен ход ще е…

— Засега ли? — извика Ленърдс. Той бясно размаха ръце и отметна глава назад. Неподдържаната му червена брада щръкна нагоре и ученият още повече заприлича на някогашен марксист, който се готви да хвърли граната срещу царя. — Господин Бъкли, мога ли да се намеся в съвещанието? Защото мисля, че незабавно трябва да го направя.

— Говорете, доктор Ленърдс.

— Разбирам, че вече сте изключили възможността за превантивен удар. Това, предполагам, означава, че ние, Съединените американски щати, не подготвяме такова нещо. Предполагам също, че никой на Земята не е достатъчно луд, за да хвърли атомни бомби по кораби, случайно озовали се насред големите градове. Но, както казвате вие, това не изключва други възможности за военни действия. Не виждам никой в тази зала да представлява Русия, Англия и Франция, макар това да са само три от страните, в които са се приземили извънземни кораби и които се смятат за големи военни сили. Правим ли някакви опити да координираме реакцията си с такива държави?

Бъкли погледна към вицепрезидентката.

— Да, доктор Ленърдс — отвърна тя, — и ще продължаваме да правим. Уверявам ви.

— Чудесно. Защото господин Бъкли каза, че са използвани всички възможни начини за установяване на контакт с извънземните, но също отбеляза, че най-малкото е било обсъждано да ги направим мишена за нашите оръжия. Ще си позволя да посоча, че ненадейната стрелба срещу някого също е форма на общуване. Тя със сигурност ще доведе до диалог с пришълците, но навярно няма да се получи онзи разговор, който би ни харесало да водим. Същото трябва да се каже на руснаците, французите и всички останали, ако вече и сами не са стигнали до това заключение.

— Предполагате, че ако ги нападнем, ще срещнем непреодолима сила, така ли? — сякаш недоволен от тази мисъл, попита министърът на отбраната Галахър. — Искате да кажете, че сме напълно безпомощни пред тях?

— Това не ни е известно — отвърна Ленърдс. — Много е вероятно да е така. Но няма нужда още на минутата да проверяваме тази хипотеза, като извършим нещо глупаво.

Едновременно заговориха поне седем души. Но тихият и отсечен глас на Питър Карлайл-Макавой прониза виковете на останалите:

— Струва ми се, можем спокойно да приемем, че във военно отношение не сме достоен противник на извънземните. Нападението срещу онези кораби ще е най-самоубийственото действие, което бихме могли да предприемем.

Полковника, мълчалив свидетел на всичко това, кимна.

Но началник-щабовете и много други в залата отново се размърдаха на столовете си и проявиха други признаци на раздразнение преди астрономът да довърши изявлението си.

Министърът на сухопътните сили пръв изрази възраженията.

— Вие възприемате същата песимистична позиция като доктор Ленърдс, нали? — попита той. — Искате да кажете, че вече сме победени, дори без нито един изстрел, нали така? — Незабавно го последваха още петима-шестима, които повториха приблизително същото.

— В общи линии, да, положението е такова — потвърди Карлайл-Макавой. — Ако опитаме да се бием, не се съмнявам, че ще срещнем проява на непобедима мощ. — Което предизвика втори, още по-шумен протест, прекъснат само от силното пляскане на Бъкли.

— Моля ви, господа. Моля ви!

Залата утихна.

— Полковник Кармайкъл — каза съветникът по въпросите на националната сигурност, — преди малко ви видях да кимате. Като наш експерт по контактите с чужди култури, какво е вашето мнение за положението?

— В момента сме абсолютно на тъмно и не бива да правим нищо, докато не разберем кое как е. Даже не знаем дали сме нападнати. Това може да е просто приятелско посещение. Извънземните може да са група безвредни туристи, обикалящи галактиката през лятната си ваканция. От друга страна, ако наистина става въпрос за атака, нашествениците принадлежат към далеч по-развита цивилизация и е много вероятно да сме точно толкова безпомощни пред тях, колкото твърди доктор Карлайл-Макавой.

Министрите на отбраната, армията, флота и още трима-четирима други бяха скочили от местата си и размахваха ръце, за да привлекат вниманието. Полковника обаче още не бе свършил.

— Не ни е известно нищо за тези същества — с каменна твърдост продължи той. — Нищичко. Даже нямаме представа как да научим нещо за тях. Дали разбират езика ни? Кой знае? Ние определено не разбираме техния. Сред многото неща, които не знаем за тези създания, например, е кой е доминиращият им вид. Предполагаме, че това са големите сепии, но как можем да сме сигурни? Възможно е всички онези, които видяхме досега, да са само изпълнители, а истинските господари все още да са в космоса на борда на кораб-майка, който са направили невидим за нас, и да чакат по-нисшите видове да приключат с първоначалните етапи на нашествието.

Излязла от устата на възрастен, пенсиониран полковник и настоящ фермер, тази идея прозвуча безумно. Лойд Бъкли изглеждаше стреснат. Учените също. Уплаши се дори самият Полковник.

— Аз имам друго обяснение — заяви той, — за това защо досега не са направили никакъв опит да установят контакт с нас и как се отразява това върху чувството им за относително превъзходство. Като се позовавам по-скоро на познанията си по незападна психология, отколкото на военния си опит, предполагам, че отказът им да разговарят с нас може да не е толкова резултат от незнанието им, колкото начин да направят това непреодолимо превъзходство очевидно. Искам да кажа, как биха могли да не научат езиците ни, ако са искали? Като се имат предвид всички други способности, които явно притежават. Раси, които са в състояние да пътуват между звездите, не би трябвало да срещнат никакви трудности при разшифроването на такова просто нещо, каквото са индоевропейските езици. Но ако търсят начин да ни покажат, че за тях ние сме абсолютно нищожни… е, отказът им да ни поздравят на собствения ни език е много подходящо средство да го постигнат. Бих могъл да ви приведа огромен брой прецеденти за такова отношение от японската и китайската история.

— Бихте ли споделили с нас какво мислите за всичко това? — обърна се към Карлайл-Макавой Бъкли.

— Идеята на Полковника е интересна, макар че, разбира се, не мога да кажа дали в нея има някаква истина. Но ще отбележа следното: тези извънземни се появиха в нашите небеса без да ги видим, без каквото и да е предупреждение по радиото, че приближават. Да не споменаваме различните астрономически групи, които наблюдават за неочаквани астероиди. Нека разгледаме само радиосигналите. Чували ли сте за проекта СЕТИ[2], който продължава под това и още няколко други имена през последните четирийсет-петдесет години? Става дума за търсене на радиосигнали от разумни същества в галактиката. По случайност участвам в един от клоновете на този проект. Мислите ли, че точно в момента, в който пристигнаха извънземните, не сме имали уреди, наблюдаващи целия електромагнитен спектър за следи от извънземен живот? А ние не регистрирахме абсолютно нищо, докато не започнаха да ги засичат радарите на летищата.

— Значи смятате, че все пак е възможно в орбита да се крие кораб-майка? — попита Стийл.

— Напълно възможно е да е така. Но основното в случая, както, убеден съм, ще се съгласи полковник Кармайкъл, е, че в момента със сигурност можем да кажем за извънземните само едно: те са представители на раса, далеч по-развита от нашата, и трябва да сме много внимателни с реакцията си към пристигането им.

— Постоянно повтаряте все същото — измърмори министърът на сухопътните сили, — но не го подкрепяте с никакви…

— Вижте — прекъсна го Питър Карлайл-Макавой, — или са се материализирали направо от хиперпространството някъде в орбитата на Луната — идея, която, струва ми се, ще накара доктор Кауфман и някои други от вас да се почувстват извънредно неспокойни на плоскостта на теоретичната физика, — или са използвали някакъв метод да се скрият от всичките ни засичащи устройства. Но както и да са успели да го постигнат, това показва, че си имаме работа със същества, притежаващи далеч по-висша техника. Основателно може да се смята, че няма да имат проблем да се справят с всяко оръжие, с което ги нападнем. Нашите най-страшни атомни бомби ще са като лъкове и стрели за тях. И ако бъдат раздразнени, те може да отвърнат дори на нападение с конвенционални средства по начин, целящ да ни покаже да не им се пречкаме в краката.

— Съгласен съм — присъедини се към него Джошуа Ленърдс. — Напълно.

— Може и да са по-развити от нас — разнесе се глас от дъното на залата, — но численото превъзходство е на наша страна. Имаме цяла планета, пълна с човешки същества на своя територия, а те са само четирийсет кораба с…

— Навярно сме повече от тях, да — каза полковник Кармайкъл, — но трябва да ви напомня, че ацтеките са били значително повече от испанците и също са били на своя територия, обаче днес в Мексико говорят на испански, нали?

— Значи смятате, че е нашествие, така ли, полковник? — попита генерал Стийл.

— Казах ви: не зная. Определено прилича на нашествие. Но единственият сигурен факт, с който разполагаме за тези… хм… същества, е, че са тук. Не можем да правим абсолютно никакви предположения за поведението им. Ако изобщо сме научили нещо от злощастното си участие във виетнамската война, това е, че на тази планета има много народи, които не мислят непременно като нас, които действат на основата на концепции, съвсем различни от нашите, и въпреки това си остават човешки същества със същите мозъчни функции като нашите. Съществата нямат нищо човешко и засега техният начин на мислене е извън моите познания. Докато не разберем как да контактуваме с тях — или, нека се изразя по друг начин, докато не бъдем удостоени с честта да контактуват с нас, — просто трябва да сме извънредно внимателни и…

— Може и да са установили контакт с нас, ако е вярно онова, което ми казаха на борда на кораба — неочаквано се разнесе тихият и замислен, но ясен глас на жената, пленена при търговския център. — Поне с една от нас. И са й разказали много неща за себе си. Така че вече се е случило. Ако може да се вярва на думите й, разбира се.

 

 

Отново глъчка. Изненадани, дори шокирани възклицания, както и няколко тихи, раздразнени възражения. Някои от тези всесилни личности не изпитваха удоволствие от превръщането си в участници в научнофантастичен филм.

Лойд Бъкли помоли тъмнокосата жена да стане и да се представи. Полковника й даде думата с официален поклон. Тя се изправи малко неуверено на крака и без да поглежда към никого, заговори с монотонен глас:

— Казвам се Маргарет Гейбриълсън и живея на Уилбър Авеню в Нортридж, Калифорния. Вчера сутринта отидох на гости при сестра ми, която живее в Таузънд Оукс, и по пътя спрях да налея бензин при търговския център в Портър Ранч. Бях заловена от извънземните и те ме отведоха на борда на кораба си. Това е истината и само истината, и да ми помага Бог.

— Вие не сте в съдебна зала, госпожо Гейбриълсън — внимателно каза Бъкли. — Не давате свидетелски показания. Просто ни разкажете какво се случи, след като ви качиха на борда на извънземния кораб.

— Да — отвърна тя. — Какво ми се случи, след като ме качиха на борда на извънземния кораб.

И после замълча за около десет хиляди години.

Дали я смущаваше фактът, че се е озовала в самия Пентагон, изправена пред многобройна, макар и не изцяло мъжка група от висши държавни дейци и помолена да опише абсолютно невероятните, дори абсурдни събития, които я бяха сполетели? Дали продължаваше да е замаяна от странните си преживявания сред съществата или от успокоителните, които й бяха дали после? Или просто беше една от типичните за началото на двайсет и първи век американци, която през трийсетте години от живота си по никакъв начин не бе получила техническото умение, необходимо, за да се изразява пред публика в ясни и свързани изречения?

По малко от всичко, несъмнено, помисли си Полковника.

Присъстващите бяха много търпеливи. Имаха ли друг избор?

— Беше като огледало, навсякъде — след сякаш безкрайно мълчание каза тя. — Корабът. Целият от метал, лъскав и гигантски отвътре, като някакъв стадион, заобиколен от стени.

Все някакво начало. Седнал точно до нея, Полковника топло и окуражително й се усмихна. Лойд Бъкли също я гледаше насърчително. Както и министърът на съобщенията госпожа Крауфорд, жената с индианското лице. Карлайл-Макавой обаче, който очевидно не можеше да понася глупаци, едва успяваше да скрие презрението си.

— Бяхме, нали знаете, двайсетина, може би двайсет и пет — след поредната ужасена пауза продължи Маргарет Гейбриълсън. — Разделиха ни, хм, на две групи в различни стаи. Аз бях с момиченце, старец, няколко жени горе-долу на моята възраст и трима мъже. Когато ни хванаха, един от мъжете беше ранен, хм, струва ми се, кракът му беше счупен, и другите двама се опитваха, нали разбирате, да го настанят удобно. Стаята беше гигантска, нещо като кинозала, навсякъде във въздуха се носеха огромни странни цветя и ние се свихме в единия ъгъл. Бяхме много уплашени, повечето. Мислехме си, че, хм, ще ни разпорят, нали разбирате, за да видят какво има вътре в нас. Хм, нали разбирате, както правят с лабораторните животни. Някой го каза и после просто не можехме да мислим за друго.

Тя избърса сълзите си.

Последва ново безкрайно мълчание.

— Извънземните — тихо й напомни Бъкли. — Разкажете ни за тях.

Били големи, обясни жената. Огромни. Ужасяващи. Но се появявали само от време на време, може би на всеки час-два, никога повече от едно, просто проверявали, наблюдавали ги за кратко и после си отивали. Когато някое от чудовищата влизало в помещението, все едно виждала оживели най-страшните си кошмари. Всеки път, щом ги погледнела, стомахът й се обръщал. Искало й се да се свие на кълбо и да заплаче. Изглеждаше така, сякаш й се искаше да се свие на кълбо и да заплаче точно сега, пред вицепрезидента, председателя на Съвета на началник-щабовете и всички членове на кабинета.

— Споменахте — напомни й Бъкли, — че една от жените във вашата група осъществила някакъв контакт с тях, нали така?

— Да. Да. Имаше една жена, която беше, хм, малко странна, трябва да кажа… беше от Лос Анджелис, четирийсетина годишна, струва ми се, с лъскава черна коса и фантастични бижута, обеци като големи обръчи, три-четири наниза мъниста и, хм, цял куп пръстени. И носеше онази дълга, широка, ярка пола като на баба ми през шейсетте. И сандали. Синди, така се казваше.

Полковника ахна.

„Косата беше точно като нейната, черна и с бретон — бе казал Анс. — А и както винаги, носеше големи обеци.“ Тогава не беше повярвал. Полицията щяла да отцепи района, възрази той. Нямало да пусне зяпачи край извънземния кораб. Но не: синът му се оказваше прав. Наистина бе видял Синди сред тълпата при търговския център, а по-късно пришълците я бяха пленили и я бяха отвели на онзи кораб. Дали Майк знаеше? Всъщност къде беше Майк?

 

 

Маргарет Гейбриълсън отново говореше.

Онази жена Синди, продължи тя, била единствената от групата, която не се страхувала от извънземните. Когато в помещението влязъл един от пришълците, тя отишла право при него, усмихнала му се като на стар приятел и му казала, че той и всичките му другари са добре дошли на Земята и че много се радвала на пристигането им.

— Извънземният отвърна ли й по някакъв начин? — попита Бъкли.

Не, доколкото Маргарет Гейбриълсън успяла да забележи. Докато Синди му говорела, пришълецът просто си стоял там и гледал надолу към нея така, както човек гледа към куче или котка, без да реагира или проявява признаци, че я разбира. Но след като напуснал стаята, Синди казала на всички, че извънземният й говорил мислено, с телепатия.

— И какво й казал? — попита Бъкли.

Мълчание. Колебание.

— Трябва да й теглиш думите с ченгел — подхвърли през зъби Карлайл-Макавой.

Но после всичко се изля на един дъх.

— … Извънземните искали да знаем, че по никакъв начин нямало да навредят на света, че били тук, хм, на дипломатическа мисия, че участвали в някакви огромни Обединени нации от планети и че били дошли да ни поканят да се присъединим към тях. И че щели да останат само няколко седмици и после повечето от тях щели да се върнат на родния си свят, макар че някои щели да останат тук като посланици, нали разбирате, за да ни научат на нов, по-добър начин на живот.

— Леле — измърмори Джошуа Ленърдс. — Страшна работа. Мисионерите винаги искат да учат другите на някакъв нов и по-добър начин на живот. И нали знаете какво става после?

— Освен това казали — продължи Маргарет Гейбриълсън, — че щели да отведат няколко души от Земята на родния си свят, за да им го покажат. Само доброволци. И, хм, онази жена Синди поиска да замине. Когато няколко часа по-късно ни освободиха от кораба, тя беше единствената, която остана.

— И как изглеждаше? — попита Бъкли.

— Беше, хм, като в екстаз.

Полковника потръпна. Това бе в стила на Синди, да. О, Майк! Как само я обичаше. Но тя без колебание го беше изоставила заради чудовища от някаква далечна звезда. Клетият Майк. Клетият, клетият Майк.

— И казвате, че сте чули всичко това само от онази жена Синди, така ли? — попита Бъкли. — Никой от другите ли не установи някакъв, хм, телепатичен контакт с извънземните?

— Никой. Само Синди или поне така твърдеше тя. Всички онези неща за посланиците, които идвали с мир. Но може да не е било вярно. Тя наистина беше побъркана, онази жена. Говореше едни такива неща… „Пристигането на извънземните беше предречено в оная книга, дето я прочетох преди много години, и всичко точно следва пророчеството.“ Така ни каза, а вие знаете, че е невъзможно. Тъй че всичко е било само в нейната глава. Беше побъркана, онази жена. Побъркана.

Да, помисли си Полковника. Побъркана. В този момент най-после стигнала до точката на пречупване, Маргарет Гейбриълсън избухна в истерични сълзи и се свлече на пода. Полковника светкавично скочи на крака, ловко я подхвана и я притисна към гърдите си, като успокоително й шепнеше. Изпитваше искрени бащински чувства. Всичко това ужасно му напомняше за времето, когато преди седем-осем години бяха установили диагнозата на Айрийн и той трябваше да каже на Розали, че майка й има нелечим рак, а после трябваше да я прегръща часове наред, докато момичето изплаче сълзите си.

— Беше ужасно, ужасно, ужасно — с приглушен глас повтаряше Маргарет Гейбриълсън, все още притиснала глава към ребрата на Полковника. — Онези отвратителни извънземни чудовища обикаляха наоколо… и ние не знаехме какво ще правят с нас… оная смахната жена и всичките й глупости… побъркана, беше побъркана…

— Е — каза Лойд Бъкли, — толкова за първото съобщение за контакт с извънземните. — Изглеждаше смутен, навярно малко раздразнен от объркания и безполезен разказ на Маргарет Гейбриълсън. Несъмнено бе очаквал нещо повече. Полковника, от друга страна, чувстваше, че е чул повече, отколкото е искал.

Но имаше още.

Точно в този момент се разнесе някакъв сигнал. В залата се втурна секретар, притисна импланта на китката си към инфовъзела на стената и произнесе едносрична команда. На монтирания до възела екран просветна нещо и от отвора под него се появи жълта разпечатка. Секретарят я подаде на Бъкли, който я прегледа, изкашля се и с кисело изражение подръпна долната си устна.

— Полковник Кармайкъл, Ансън — накрая каза той, — случайно да имаш брат на име Майрън?

— Всички го наричат Майк — отвърна Полковника. — Но да, да, това е по-малкият ми брат.

— Току-що се получи съобщение от Калифорния, което трябва да ти предам. Боя се, че новината е лоша, Ансън.

 

 

Като цяло, съвещанието не беше постигнало нищо, мислеше си Полковника, потънал в скръб и с натежало сърце заради геройската, но шокираща и абсурдна смърт на брат си, докато шестнайсет часа по-късно пътуваше към дома си на борда на същия комфортен самолет, който предишния ден го бе докарал във Вашингтон. Не можеше да понесе мисълта за последните мигове на Майк в някакво раздрънкано самолетче, за отчаяната му и в крайна сметка неуспешна борба с мощните въздушни течения над яростно бушуващия пожар в окръг Вентура. Но когато отново насочи вниманието си към кризата около съществата и съвещанието, свикано, за да я обсъди, се почувства още по-зле.

Абсолютна загуба на време. И поразително разкритие за празнотата и безплодността на претенциите на човечеството за величие.

След пристигането на новината за Майк Бъкли му предложи да се върне в хотела, но не, не, каква полза от това? Нуждаеха се от него. И той остана. И до края на безсмислените дискусии го изпълваше все по-силно отчаяние. Всички тези важни членове на кабинета и натруфени генерали и адмирали, всички, цялата тълпа от надути величия, събрали се на тържествен конклав, които безкрайно предъвкваха едно и също, и с каква цел? Съвещанието завърши без да получат каквато и да е съществена информация, без да стигнат до заключения и без да вземат решения.

Сигурната синя стена на небето беше пробита без предупреждение. Загадъчни извънземни същества се бяха приземили едновременно по цялата Земя. От нищото се бяха появили странни пришълци, бяха се поогледали наоколо и след два и половина дни вече се държаха като победители. И при всичко това никой от нашите най-добри и най-умни представители нямаше ни най-малка идея как да реагираме.

Не че самият Полковник бе помогнал с нещо. Това му се струваше най-ужасно: че е също толкова объркан, колкото и останалите, че не е в състояние да предложи нищо полезно.

Но какво изобщо можеше да се каже?

„Трябва да се бием, докато и последният от тези ужасни нашественици бъде изгонен от свещената пръст на Земята.“

Да. Да. Разбира се. Нямаше нужда дори да се споменава. Ще се бием по плажовете, ще се бием в полето и по улиците и така нататък, и така нататък. Никакво отстъпление, никакъв провал: битка с растяща увереност, продължаваща до самия край. „Никога няма да се предадем.“

Но дали това наистина беше нашествие?

И ако бе така, как трябваше да реагираме и какво щеше да се случи, ако опитаме?

На няколко стола от него Ленърдс и Карлайл-Макавой водеха помежду си същата дискусия, каквато Полковника водеше със самия себе си. И както изглеждаше, стигаха до същите мрачни заключения.

 

 

— О, полковник, толкова ми е мъчно за вас — каза Маргарет Гейбриълсън, материализирала се като привидение на пътеката между седалките пред него. Всички се връщаха заедно в Калифорния, безценните консултанти, той, тя, топчестият, раздърпан Ленърдс и дългокракият британец. — Имате ли нещо против да седна при вас?

С разсеян безразличен жест Полковника я покани на свободната седалка.

Тя се настани до него и се завъртя, за да му отправи топла, състрадателна усмивка.

— Двамата с брат си сте били много близки, нали, полковник? — попита Маргарет и внезапно го измъкна от едно безнадеждно блато, за да го хвърли в друго. — Зная колко ужасно сте разстроен. Мъката е изписана на лицето ви.

Той я беше утешил на съвещанието във Вашингтон и сега жената искаше да му върне услугата. „Намеренията й са добри — помисли си Полковника. — Дръж се любезно.“

— Аз бях най-голям от трима братя. Сега останах сам. Струва ми се, че това е най-страшното — че аз все още съм тук, а тях ги няма.

— Сигурно е ужасно да надживееш по-малките си братя. И те ли бяха военни?

— Най-малкият служеше в авиацията. Пилот-изпитател. Преди десетина години пилотира експериментален самолет. А другият, Майк, онзи, който току-що почина, той реши да постъпи във флота, защото никой от нашия род никога не е бил моряк, а Майк винаги правеше онова, което никой от рода ни не би и помислил да направи. Като например седмици наред съвсем сам да се скита из пустошта. Или да си купи собствен самолет и да лети над страната, без всъщност да отива никъде, а просто да се наслаждава на полета и самотата. И да се ожени за онази странна Синди и да се премести при нея в Лос Анджелис.

— Синди ли?

— Онази, която е била пленена заедно с вас и която доброволно е останала при извънземните. Тя беше съпруга на Майк. И моя снаха.

Маргарет притисна длан към устата си.

— Божичко, а аз наговорих такива ужасни неща за нея! Простете ми! Моля ви, простете ми!

Полковника се усмихна. Той забеляза, че е забравила всички онези дразнещи детски словесни тикове, хъмкането и „нали разбирате“, с които изпълваше всяко изречение по време на съвещанието. Сякаш в нервността си пред ужасните важни клечки се бе върнала към детската си реч, но сега отново можеше да разговаря като нормален възрастен човек. Навярно не беше толкова глуповата, колкото изглеждаше по-рано.

— Самият аз никога не съм можел да я понасям — отвърна Полковника. — Просто не е моят тип. Води прекалено бохемски начин на живот, нали разбирате какво искам да кажа? Прекалено е буйна. Аз съм типичен здравомислещ човек, консервативен, старомоден и досаден. — Което не бе съвсем вярно, надяваше се той, но все пак в общи линии отговаряше на истината. — В армията ни учат да сме такива. А и освен това съм сигурен, че просто ми е в природата.

— Но не и на Майк, така ли?

— Той беше малко по-различен. Ние сме военно семейство и предполагам, че сме възпитани като войници, каквото и да означава това. Но в Майк имаше нещо друго и винаги сме го знаели. — Полковника затвори очи за миг и остави спомените за странността на брат му да го изпълнят — невероятната му разхвърляност, внезапните му пориви, особените му догматични разбирания, готовността му да направи живота си подвластен на най-невероятни приумици. Загадъчното му усещане за вътрешна пустота и ледено недоволство. И особено маниакалната му любов към онази Синди с мънистата и сандалите. — Изобщо не приличаше на мен и другия ни брат. Аз бях син на баща си във всяко отношение, малкото войниче, което ще порасне и ще стане истински войник. И Лий, изтърсакът — той беше добро послушно хлапе като мен, правеше каквото му казваха, никога не питаше защо. Но Майк… Майк…

— Майк е вървял по свой собствен път, нали?

— Винаги. Никога не съм го разбирал, нито за миг — отвърна Полковника. — Обичах го, естествено. Но никога не съм го разбирал. Ще ви разкажа една история. Аз бях шест години по-голям от него, което при децата се равнява на цяло поколение. Веднъж, когато бях на дванайсет, а Майк на шест, доста грубо му подхвърлих, че неговата половина от общата ни стая е разхвърляна. И тогава той реши, че трябва да ме убие.

— Да ви убие ли?

— С юмруци. Сбихме се жестоко. Аз бях два пъти по-голям от него и два пъти по-висок, но Майк винаги е бил яко, мускулесто хлапе, много силен, а аз бях слаб и той ми се нахвърли като гюле, без никакво предупреждение, повали ме на пода, седна върху гърдите ми и започна да ме бъхти, още преди да осъзная какво става. Здравата ме натупа. След около минута успях да го отхвърля от себе си, съборих го и го набих — страшно се бях ядосал, — но той се изправи, като продължаваше да размахва ръце, да рита, хапе и какво ли още не. Държах го на една ръка разстояние и му казах, че ако не се успокои, ще го хвърля в кочината. Тогава още живеехме в Бейкърсфийлд и имахме прасета. Той не се успокои и аз го хвърлих. После се върнах вкъщи, след известно време се появи и Майк. Окото ми беше насинено и устната ми бе разцепена, а той беше целият в кал и помия. Майка ни не ни зададе нито един въпрос.

— Ами баща ви?

— Нямаше го. Това беше през петдесет и пета, много страшно време, и армията току-що го бе прехвърлила в страна, която тогава се наричаше Западна Германия. Имахме военни бази там. Няколко месеца по-късно майка ми, брат ми Майк и аз — Лий още не беше роден — отидохме при него. Живяхме в Германия няколко години. — Полковника се подсмихна. — Майк беше единственият от нас, който научи немски. Първо всички мръсни думи, естествено. Когато се развихреше, хората по улиците го зяпаха. О, беше ужасно див. Но не, струва ми се, чак толкова различен от нас по природа. По време на виетнамската война, когато хлапетиите си пускаха дълги коси, пушеха марихуана и носеха смешно боядисани дрехи, човек би си помислил, че Майк ще стане хипи, но вместо това той стана пилот от морската авиация и участва в бойните действия. Мразеше войната, но изпълни своя дълг на мъж, войник и Кармайкъл.

— И вие ли сте воювали? — попита Маргарет.

— Да. Естествено. И също мразех войната. Но бях там.

Тя го гледаше с разширени очи, сякаш току-що бе признал, че се е бил при Гетисбърг[3].

— Наистина ли сте убивали хора?

Полковника се усмихна и поклати глава.

— Работех в група за стратегическо планиране зад огневите линии. Но не толкова далеч, че да не се запозная с тракането на картечниците. — Той затвори очи за миг. — По дяволите, това беше грозна война! Войните изобщо не са красиво нещо, но тази беше особено грозна. И все пак войникът изпълнява заповедите, не се оплаква и не задава въпроси, защото за да съществува цивилизован живот, се налага някой да върши нецивилизованите неща, които трябва да се свършат. Поне обикновено.

Полковника помълча известно време, после продължи:

— Предполагам, че във Виетнам съм свършил моя дял от нецивилизовани неща. Няколко години след войната си взех отпуска и се върнах на изток, защитих докторат в „Джонс Хопкинс“ и накрая станах професор в „Уест Пойнт“. В течение на десет години съм виждал Майк може би най-много три пъти. Не говореше за онова време. Виждах, че нещо липсва в живота му… че му липсва живот. После, когато жена ми се разболя, се върнах в Калифорния, в Санта Барбара — в родния й дом — и ето, че Майк живееше в Лос Анджелис, женен за онази странна Синди, която приличаше на съвременна хипарка. Той искаше да я харесам. Опитах, Маргарет, опитах! Кълна се, че го направих. Но ние бяхме от два различни свята. Единственото, което ни свързваше, беше, че и двамата обичахме Майк Кармайкъл.

 

 

— Пеги — каза тя.

— Моля?

— Така се казвам. Пеги. Всъщност никой не ме нарича Маргарет.

— А-ха. Разбирам. Ясно. Пеги.

— Тя харесваше ли те?

— Синди ли? Нямам представа. Държеше се любезно с мен. Аз бях старото братле на съпруга й. Несъмнено съм й изглеждал също толкова странен, колкото ми изглеждаше и тя. Почти не се виждахме. Сигурно така е най-добре. В общи линии и двамата се преструвахме, че другият не съществува.

— И все пак вчера, точно преди края на съвещанието, ти попита генерала дали има начин да бъде освободена от извънземния кораб.

Полковника усети, че се изчервява и му се прииска да не му е напомняла този глупав момент.

— Това беше тъпо от моя страна, нали? Но кой знае защо си помислих, че съм длъжен да се опитам да я измъкна оттам. В края на краищата е член на семейството ми. И е в беда. Трябваше да го направя, нали?

— Но тя сама поиска да остане — отбеляза Пеги.

— Да. Наистина. Освен това Майк е мъртъв и тя вече няма основание да се върне. Нещо повече, няма никакъв начин да я измъкнем от онзи кораб, даже да ни помоли. Но виждаш обвързания с традицията начин на мислене, нали, Пеги? Безусловният рефлекс на добродетелния мъж. Снаха ми е в опасност или поне така ми се струва и ето че питам: „Смятате ли, че има някакъв начин…“

Внезапно Полковника замълча. Светлините на борда на самолета бяха угаснали.

Не само лампите на тавана, но и лампичките за четене, както и помощните светлини на пода покрай пътеката и всички останали, доколкото можеше да види той, които по някакъв начин зависеха от движението на електромагнитните вълни във видимия спектър. Седяха в абсолютен мрак в херметично затворена метална тръба, която се носеше с неколкостотин километра в час на десет километра над земната повърхност.

— Повреда в електрическата система ли има? — съвсем тихо попита Пеги.

— Ако е така, тя е изключително странна — отвърна Полковника.

— Имаме малък проблем, приятели — разнесе се глас от мрака в пилотската кабина.

Беше вторият пилот и въпреки усилията му да говори бодро, можеше да се усети, че е потресен. Докато го слушаше, Полковника също се почувства така. Всички електрически системи на самолета, съобщи пилотът, изключили едновременно. Всички уреди угаснали, всички, включително навигационните устройства и онези, които подавали гориво в двигателите. Големият реактивен самолет останал без никакво захранване и всъщност се превърнал в огромен делтаплан — в момента се носел във въздуха, като използвал инерцията си и нищо повече.

Намирали се някъде над южна Невада, каза вторият пилот. Изглежда там долу също имало някакъв проблем с електричеството, защото всички светлини в Лас Вегас, които допреди малко се виждали отляво, угаснали. Светът извън самолета бил също толкова мрачен, колкото и в него. Но нямало начин да разберат какво се е случило там, защото радиото не работело, разбира се, както и всички други уреди, свързващи ги със земята. Включително контрола на трафика.

„И следователно ние сме мъртви“, помисли си Полковника, малко изненадан от собственото си спокойствие, защото още колко време можеше да се носи толкова голям самолет без енергия в горните пластове на атмосферата преди да започне да пада? И дори пилотът да се опиташе да го приземи, как щеше да го управлява, след като не действаше нито една система, а и накъде щеше да го насочи в абсолютния мрак навън?

Но после лампите отново се включиха. Вторият пилот стоеше на вратата на кабината, блед, разтреперан и с блестящи следи от сълзи по лицето. По вътрешната уредба прозвуча гласът на пилота — добър, стар, солиден и дълбок пилотски глас с едва доловим трепет.

— Е, приятели, нямам и най-смътна представа какво се случи, но ще извърша аварийно кацане във военноморския оръжеен център преди пак да се повтори. Затегнете коланите и се дръжте здраво.

Самолетът благополучно се приземи шест и половина минути преди светлините отново да угаснат.

Този път завинаги.

Бележки

[1] Джон Чарлз Фримонт (1813–1890) — американски генерал и изследовател, първи кандидат за президент от републиканската партия. — Б.пр.

[2] Search for Extra-Terrestrial Intelligence (SETI) — търсене на извънземен разум (англ.) — Б.пр.

[3] Градче в южна Пенсилвания, днес национално гробище и военен парк. По време на гражданската война в САЩ през юли 1863 г. там са били разбити силите на Конфедерацията. — Б.пр.