Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alien Years, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)
Сканиране
Sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Силвърбърг

Заглавие: Денят на пришълците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

ISBN: 954-585-032-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1040


7.
След четиридесет и седем години

Призори, със замъглени очи и напълно изтощен, след като цяла нощ беше седял пред седем компютърни екрана, Стив Ганет реши, че му стига. Догодина щеше да направи петдесет, малко стар, за да бодърства като едно време. Той вдигна поглед към русокосото момче, което тъкмо влизаше в комуникационния център и му носеше закуска.

— Мартин — попита Стив, — виждал ли си тази сутрин сина ми Анди?

— Аз съм Франк, господине.

— Извинявай, Франк. — Всички проклети хлапета на Ансън си приличаха. Гласът на това момче започваше да мутира, което означаваше, че е тринайсетина годишно, с други думи — Франк. Мартин още нямаше единайсет. Стив уморено погледна към подноса. — Е, кажи ми, Франк, Анди събудил ли се е вече?

— Не зная, господине. Не съм го виждал. Баща ми ме прати да ви питам какъв напредък сте постигнали.

— Минимален, така му предай.

— Минимум ли?

— Почти. „Минимален“, така се изразих. Означава „съвсем малък“. Всъщност означава „почти никакъв“. Кажи му, че не съм стигнал до нещо, за което да си струва да говоря, но че виждам нов подход към проблема и ще помоля Анди тази сутрин да го провери. Така му кажи. И после, Франк, иди да потърсиш Анди и му предай скорострелно да се появи тук.

— Скорострелно ли?

— Изключително бързо.

Господи Боже, помисли си Стив. Езикът изтляваше пред очите му.

 

 

Когато половин час по-късно погледна навън през отворения прозорец на чертожната зала, Ансън видя Стив да се влачи като уморено добиче по моравата към дома на Ганетови.

— Хей, братовчеде! — извика му той. — Братовчеде! Можеш ли да ми отделиш една минутка?

— Но не повече — прозя се Стив. В гласа му не се долавяше ентусиазъм.

Той се затътри към прозореца. Започваше да вали слаб, нетипичен за сезона дъжд, но Стив стоеше навън, като че ли не можеше да осъзнае какво става.

— Не — каза Ансън. — Влез вътре. Това може да отнеме минута и половина, даже две и ако останеш там, целият ще подгизнеш.

— Искам да поспя малко, Ансън.

— Но първо ми отдели част от времето си, братовчеде — вече не толкова любезно настоя Ансън. Баща му наричаше този тон „гласът на Полковника“. Когато дядо му бе починал, Ансън беше едва на шестнайсет и почти не помнеше заповедническия му глас. Но очевидно го бе наследил.

— Е? — когато влезе в чертожната, попита Стив. От дрехите му се стичаха капки вода и попиваха в килимчето пред облицованото с кожа бюро.

— Франк ми предаде, че си открил някакъв нов подход към проблема с Висшия. Ще ми обясниш ли за какво става дума?

— Не е точно нов подход. Това е подход към нов подход. Мисля, че успях да проникна в личните архиви на Карл-Хайнрих Боргман.

— На Боргмана ли?

— Същият. Нашият съвременен Юда.

— Той отдавна е мъртъв. Искаш да кажеш, че архивите му продължават да съществуват, така ли?

— Виж, Ансън, може ли да обсъдим въпроса, след като поспя?

— Почакай още малко. Наближава нещо като кризисен момент в проекта и трябва да следя цялата информация. Кажи ми по какъв начин това нещо с архивите на Боргман е свързано с търсенето на Висшия. Предполагам, че целта е такава, нали? Някаква връзка с Висшия в архивите му.

Стив кимна. Изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да падне от стола. Ансън милостиво се зачуди дали не изисква от него прекалено много. Също като баща си и като стария Полковник преди него, той очакваше всички да се представят блестящо. Да се представят като Кармайкъл. Но Стив Ганет беше Кармайкъл само наполовина, плешив, шкембест, тромав мъж на средна възраст, бодърствал цяла нощ.

Само че Ансън трябваше да знае някои неща. Още сега.

— Боргман е бил убит преди двайсет и пет години — отвърна Стив. — В Прага, град в Средна Европа, основен център на съществата още от самото начало. Известно ни е, че в продължение поне на десет години е бил включен в главната компютърна мрежа на извънземните, като го е правел с тяхно знание и разрешение, но навярно и по някакъв незаконен начин. Според онова, което знаем за Боргман, той наистина трябва да е шпионирал собствените си господари. Освен това от хората, които са контактували с него в периода между Завоюването и убийството му, също знаем, че никога не триел информация, че в това отношение бил стиснат като кокоши гъз.

— Като кокоши гъз ли?

— Просто стар израз.

Стив като че ли се олюля и за миг очите му се притвориха.

— Недей да ме прекъсваш, а? А? Виж, Ансън, ние винаги сме смятали, че архивите на Боргман все още са някъде там, може би скрити дълбоко в някое тайно кътче на пражкия сървър, което е успял да запази в тайна даже от съществата. Според всеобщото мнение, ако наистина съществуват, тези архиви би трябвало да са пълни с критична информация за начина на действие на мозъка на пришълците. Истинска бомба, така се смята. Почти всеки хакер на света търси данните на Боргман още от деня на смъртта му. Търсенето на Светия граал, така да се каже. И с абсолютно същия успех.

Ансън понечи да зададе нов въпрос, но замълча. Речта на Стив беше изпъстрена с непонятни загатвания за културата на някогашния свят, онзи свят на книги, пиеси, музика, история и литература, до който възрастта му едва му бе позволила да се докосне преди да изчезне, но Ансън си напомни, че навярно не се налага незабавно да научи какво е Светият граал.

— Както знаеш — продължи Стив, — посветих цялата нощ на поредния героичен осемчасов опит да свържа всички налични данни за всеки основен център на извънземен разум, да ги обобщя и да получа някакво потвърждение на теорията, с която си играем от Бог знае колко време, че Висшия се намира в Лос Анджелис. Е, провалих се. Пак. Но междувременно ми се струва, че се натъкнах на нещо странно в мрежата, свързваща Прага, Виена и Будапеща, по което е възможно да са останали отпечатъците от лапите на Карл-Хайнрих Боргман. Възможно е. Става дума за заключена врата. Не зная какво се крие зад нея, не зная и как да я отключа. Но това е първата надежда от пет години насам.

— Щом ти не си успял да я отключиш, кой друг би могъл?

— Анди — отвърна Стив. — Той навярно е единственият хакер на света, който е способен да го направи. Няма по-добър от него, въпреки че го казвам аз. Това не е бащинска гордост, Ансън. Бог знае, че не се гордея особено много с Анди. Но той прави чудеса с информационната верига. Това е самата истина.

— Добре. Тогава да му наредим да започва!

— Естествено — каза Стив. — Преди малко пратих твоето момче Франк да открие Анди и да ми го доведе. Франк установи, че Анди е напуснал ранчото в четири сутринта и се е отправил кой знае закъде. Казало му го момичето на Елоиз Ла-Ла, което го видяло и което през последните шест месеца без знанието на всички нас очевидно е въртяло любов с Анди. Тази сутрин Ла-Ла случайно разкрила на сина ти Франк, че е бременна, вероятно от Анди. Тя смятала, че тъкмо затова е заминал и че няма намерение да се върне. Взел със себе си двата си любими компютъра и явно цяла вечер е качвал файловете си в тях.

— Пустият му кучи син! — възкликна Ансън. — Извинявай, Стив. Е, тогава просто трябва да го открием и да домъкнем подлия му задник обратно.

— Да открием Анди ли? — изсмя се Стив. — Никой не може да открие Анди, освен ако той не иска да го открият. По-лесно е да открием Висшия. Вече може ли да ида да поспя, Ансън?

 

 

„Наближава нещо като кризисен момент в проекта.“

Така беше казал на Стив и дори самият той малко се изненадваше, защото преди не бе виждал положението точно в тази светлина. Но да, да, наистина, мислеше си Ансън. Кризисен момент. Време да вземат дръзки решения и да ги изпълнят. Сега разбираше, че от няколко седмици е разглеждал ситуацията по този начин. Но започваше да подозира, че цялото това ужасно нещо се разиграва на арената на собствения му ум.

Беше се наслагвало в него години наред. Вече го знаеше. Възприемаше се като Ансън Убиеца на същества, мъжът, който най-после ще изхвърли извънземните копелета от планетата, бляскавият герой, който ще върне Земята на законните й собственици. Винаги бе смятал, че му е писано да е онзи, който ще доведе тази задача до успешен завършек.

Но през последните седмици на три пъти го обземаше нещо много странно: шеметна амбиция, отчаян копнеж да го направи, неутолима жажда да постигне целта, да нанесе удара незабавно и мощно. Копнеж, който го обладаваше и в продължение на пет-десет минути ставаше напълно неовладяем. В такива моменти усещаше ужасни кънтежи в главата си, сякаш вътре имаше някакво създание, което се опитваше да излезе.

Беше малко страшно. Отчаяното нетърпение не е белег на великия военачалник.

Навярно, помисли си той, трябваше да поговори с баща си.

 

 

Близо седемдесетгодишен и не в най-добро здраве, Рон бе наследил старата спалня на Полковника, както подобаваше на патриарха на рода. Ансън го откри там, седнал на леглото сред купища стари книги и списания, пожълтели рядкости от библиотеката на Полковника с четива от двайсети век. Изглеждаше зле, блед и немощен.

При него беше Касандра, самоуката лекарка на Кармайкълови, получила знанията си от книгите на Полковника и онези медицински текстове, които Пол, Дъг или Стив бяха успели да открият в останките на компютърната мрежа отпреди Завоюването. Тя полагаше всички усилия и понякога правеше чудеса, но винаги бе тъжно да я завариш в стаята на болник, защото това обикновено означаваше, че пациентът е поел по пътя към най-страшното. Така се беше случило и преди шест месеца, когато съпругата на Ансън Рейвън почина, изтощена от някаква незначителна инфекция, само няколко седмици след раждането на осмото им дете. Касандра и тогава бе дала всичко от себе си. Дори за известно време като че ли хранеше надежди. Но Ансън още от самото начало разбра, че нищо не е в състояние да спаси изхабената Рейвън. И сега изпита почти същото чувство.

— Баща ти е железен човек — почти предизвикателно каза тя, преди Ансън да успее да отвори уста. — До утре по това време ще е на крака и с един замах ще сече дърветата. Гарантирам го.

— Не й вярвай, момче — намигна му Рон. — Аз съм свършен човек, това е истината. Можеш да кажеш на Халид да започва надгробния ми камък. И му предай да го направи както трябва. „Роналд Джефри Кармайкъл, роден на дванайсети април хиляда деветстотин седемдесет и първа, починал на шестнайсети…“

— Вече сме четиринайсети, татко. Трябваше да го предизвестиш малко по-отрано. — После се обърна към Касандра. — Нещо важно ли прекъсвам? Ако не, би ли ни извинила за малко?

Тя мило се усмихна и излезе от стаята.

— Наистина ли си толкова болен? — директно попита Ансън.

— Чувствам се адски зле. Но мисля, че все още не умирам, макар да ми се иска Каси да имаше по-ясна представа какво става със стомаха ми. Има ли някакъв проблем, Ансън?

— Нямам търпение да ударя Висшия. Това е проблемът.

— Искаш да кажеш, че най-после си успял да откриеш скривалището му, така ли? Тогава защо да е проблем? Върви и го очисти!

— Не съм го открил. Не знаем повече, отколкото преди пет години. Лос Анджелис продължава да е най-вероятното място, но това е само теория. Проблемът е, че повече не искам да чакам. Търпението ми просто се изчерпа.

— Ами Тони? И той ли губи търпение? И него ли го сърбят ръцете да нанесе удар на тъмно? Да иде там, без да знае точно какво трябва да прави?

— Той ще изпълни каквото му кажа. Халид го подготви. Тони е като бомба, която само чака да избухне.

— Като бомба значи — повтори Рон. — Която само чакала да избухне. Ах. Ах. — Изглеждаше почти развеселен. На лицето му се изписа странно скептично изражение, нещо като усмивка, но не съвсем.

Ансън не отговори, просто срещна погледа му и зачака. Моментът беше неловък. В баща му имаше някаква дяволитост, някаква пълна непредсказуемост, с която никога не бе можел да се справя.

— Ще го кажа направо — накрая мрачно заяви Рон. — От години подготвяме тази атака, обучаваме нашия убиец с намерението да го пратим веднага, щом установим точното местонахождение на Висшия. И сега убиецът е готов, но все още не знаем местонахождението, а ти въпреки това искаш да го пратиш, така ли? Още днес? Утре? Не е ли малко рано, момче? Та ние дори не сме убедени, че Висшия действително съществува!

Думите му режеха като скалпел. Глупостта на необуздания млад водач лежеше разголена, точно както Ансън се бе страхувал, очаквал и дори надявал. Той усети, че лицето му пламва. Едва успяваше да гледа в очите Рон. И главоболието му отново се връщаше.

— От седмици съм подложен на ужасно напрежение, татко — неубедително заговори той. — Може и от по-дълго. Имам чувството, че предавам целия свят, като задържам Тони. И после главата ми започва да кънти. Като в момента.

— Тогава изпий един аспирин. Изпий два. Все още имаме достатъчно.

Ансън потръпна, като че ли го бяха ударили.

Но Рон изглежда не забеляза. На лицето му отново се изписа онази усмивка.

— Виж, Ансън, съществата са тук от четирийсет години. И през цялото това време чакаме. Освен онзи самоубийствен лазерен удар, който ни докара Голямата епидемия преди да се родиш, и уникалния, навярно неповторим успех на Халид, не сме вдигали и пръст срещу тях. Дядо ти остаря и умря нещастен, защото светът беше поробен от тези извънземни, но отлично съзнаваше, че е глупаво да предприемаме каквито и да е враждебни действия, преди да разберем какво правим. Чичо ти Анс десетилетие след десетилетие се измъчваше на същата тази планина и пиеше до оглупяване поради същата причина. Предполагам, че съм успял да запазя това положение, но няма да съм вечен, а смяташ ли, че не ми се иска да видя края на съществата преди да си ида? Така че всички трябва да усвоим своя урок по търпение. Ти си на… колко… на трийсет и пет ли?

— Трийсет и четири.

— Трийсет и четири. На тази възраст вече би трябвало да си се научил да се владееш.

— Мисля, че мога да се владея. Но се страхувам, че ако продължаваме да чакаме, способностите, които Тони усвои, ще изгубят силата си. Вече от седем години го подготвяме за този удар.

— Чудесно. Тогава утре сутрин го прати в Лос Анджелис с пистолети на хълбоците и цял куп гранати на пояса, и той ще се приближи до първото срещнато същество и ще каже: „Прощавайте, господине, бихте ли ми дали адреса на Висшия?“. Така ли си го представяш? Щом не знаеш къде е целта ти, накъде ще хвърлиш бомбата?

— Мислил съм за всички тези неща.

— И все пак искаш да го пратиш, така ли? Тони е твой брат. Не че нямаш още много. Наистина ли си готов да го пратиш на смърт?

— Той е Кармайкъл, татко. Още от самото начало знаеше рисковете.

Рон изпъшка.

— Кармайкъл! Кармайкъл! Боже мой, Ансън, трябва ли да слушам тези глупости чак до края на живота си? А и какво означава да си Кармайкъл? Да не одобряваш поведението на собствените си деца като Полковника и да ги изхвърляш от живота си за цели години ли? Да се правиш на такъв, какъвто не си, заради някакъв идеал и да се обезличаваш с пиене, за да можеш да се търпиш, както правеше Анс ли? Или може би да свършиш като брата на Полковника Майк, онзи, който се оказа в такава задънена улица заради идеите си за благоприлично поведение, че отиде и загина геройски в деня, в който пристигнаха съществата? Да не би да си мислиш, че Тони трябва да отиде на сигурна смърт, само защото е имал лошия късмет да се роди в семейство на фанатично дисциплинирани и свръхамбициозни идиоти?

Ансън ужасено го зяпаше. Никога не бе очаквал да чуе такива думи и те се стовариха отгоре му със зашеметяваща сила. Рон се беше зачервил и трепереше, но след миг се поуспокои и отново се усмихна.

— Добре, не обръщай внимание на старческото ми пенявене! Виж сега, Ансън, знам, че искаш да си генералът, нанесъл победния контраудар срещу ужасните нашественици. Всички сме го искали и ти наистина можеш да имаш този късмет. Но не погубвай прекалено рано Тони, става ли? Не можеш ли да потърпиш, поне докато не получиш някаква прилична представа за местонахождението на Висшия? Стив и Анди не продължават ли опитите да го установят?

— Стив продължава, да. И когато му скимне, Анди му помага. Почти са сигурни, че Висшия е в Лос Анджелис, навярно в центъра на града, но не могат да открият нищо по-точно. А сега Стив ми каза, че се е сблъскал с непреодолима пречка. Според него Анди бил единственият хакер, способен да преодолее преградата. Само че Анди го няма.

— Няма ли го?

— Измъкнал се е през нощта, снощи. Ла-Ла забременяла от него и той избягал.

— Не! Нещастното малко копеле!

— Ще се опитаме да го открием и да го върнем обратно. Но дори не знаем къде да го търсим.

— Ами, постарайте се. Хванете го, домъкнете го тук и го накарайте да седи в комуникационната зала, докато не ви каже точно къде е Висшия, в коя част на града, в коя сграда. И после прати Тони. Не по-рано, не и докато не откриеш точния адрес. Разбра ли?

Ансън разтри дясното си слепоочие. Дали кънтенето не бе поотслабнало? Може би. Поне мъничко. Мъничко.

— Значи смяташ, че ще е лудост да го пратим сега, така ли?

— Определено, момче.

— Точно това исках да ми кажеш.

 

 

Халид посочи към ястреба, който се рееше над планинския хребет.

— Виждаш ли онази птица ей там? Убий я — каза той.

Тони, без да се колебае, вдигна пушката си, прицели се и натисна спусъка. Ястребът, черен силует на синия фон на небето, избухна в мъгла от перушина и полетя като камък надолу към голото каменисто поле.

Тони беше безупречен, помисли си Халид. Великолепна машина. Машина, създадена от Халид, най-прекрасното нещо, което някога бе извайвал. Превъзходно създаден механизъм.

— Чудесен изстрел. А сега ти, Рашид.

Стройното момче с кехлибарена кожа, което стоеше отстрани на Халид, вдигна пушката си и стреля, сякаш без да се прицелва. Куршумът улучи падащия ястреб право в гърдите и го отхвърли по нова траектория наляво от тях към тъмната джунгла от храсти и ниски дръвчета под върха.

Халид одобрително се усмихна на момчето. Беше на четиринайсет и вече стигаше до рамото на дългокракия си баща, отличен стрелец. Често го взимаше на уроците с Тони. Обичаше да го гледа, да съзерцава жилестото му атлетично тяло, блестящите му, интелигентни зелени очи, короната му от медна коса. Рашид също бе безупречен, но по различен начин от Тони. Съвършенството му не беше механично, а човешко. Бе прекрасно да има син като Рашид. Рашид беше момчето, което би могъл да е самият Халид, ако детството му бе преминало по друг начин. Рашид беше неговият втори шанс за живот.

— И какво изпитваш, когато убиваш птицата? — обърна се към Тони Халид.

— Стрелях добре. Доволен съм, когато стрелям толкова точно.

— Ами птицата? Какво мислиш за птицата?

— Защо да мисля за нея? Тя не означава нищо за мен.

 

 

Анди стигна в Лос Анджелис точно преди разсъмване. Първото нещо, което направи, след като влезе през портала в Санта Моника с осигурения още преди седмица пропуск от ЛАКОН, бе да се включи в обществения терминал на Уилшир и Пето Авеню. Трябваше да осъвремени картата си на града. Можеше да остане тук доста време, най-малко няколко месеца, и знаеше, че информацията, която пази във файловете си, почти сигурно е остаряла. Беше чувал, че постоянно променят уличната система: затваряли някои улици, които в продължение на столетие представлявали чудесни пътни артерии, и откривали нови на съвсем неочаквани места. Но всичко изглеждаше почти както си го спомняше.

После набра имейл адреса на Само Борачо и написа: „Тук е Мегабайта, приятелче. Ще поостана в града и имам намерение да се захвана с работа. Бъди така любезен да ме свържеш с Мери Канари.“

 

 

Това бе четвъртото му идване в Лос Анджелис. Първия път, преди около седем години, дойдоха заедно с Тони и сина на Чарли Ник, като отмъкнаха малкия автомобил на Чарли. Анди запали двигателя, като имитира стартиращия софтуер. Тони и Ник, тогава деветнайсетина годишни, искаха да отидат в града, за да си потърсят момичета, което не интересуваше особено много дванайсетгодишния Анди. Но и Тони, и Ник не струваха пукната пара като хакери, затова се уговориха да го вземат със себе си за награда.

Момичетата, откри по време на това пътуване Анди, се оказаха по-интересни, отколкото предполагаше. Лос Анджелис гъмжеше от тях — гигантски град, по-голям, отколкото можеше да си представи, обитаван поне от двеста-триста хиляди души, — а Тони и Ник бяха едри, хубави момчета, които ги привличаха като магнит. Онези, които откриха — в район на Лос Анджелис, наречен Ван Нюйс, — бяха шестнайсетгодишни и се казваха Канди и Дарлийн. Канди имаше червена коса, а тази на Дарлийн бе боядисана в зеленикаво. Изглеждаха страшно глупави, по-тъпи даже от момичетата в ранчото. Ала това май не смущаваше Тони и Ник и когато се позамисли над въпроса, Анди не успя да открие причина да ги смущава, като се имаше предвид каква бе целта на идването им.

— И ти искаш, нали? — широко захилен го попита Тони. Това беше по времето, когато Тони все още му приличаше на човешко същество, няколко месеца преди Халид да започне да му преподава безумната си философия, превърнала го в андроид. — Дарлийн има по-малка сестра. Тя ще ти покаже някои неща, ако искаш.

— Естествено — след съвсем кратко колебание отвърна Анди.

Сестрата на Дарлийн се казваше Дилейн. Той я излъга, че е на петнайсет. Дилейн много приличаше на сестра си, само че беше две години по-малка и два пъти по-тъпа. Тя имаше самостоятелна стая с дюшек на пода, момичешки дреболии навсякъде и снимки на някогашни кинозвезди по стените.

Анди не се интересуваше колко е глупава. Нямаше намерение да общува с нея интелектуално. Той й намигна и й отправи — както се надяваше — пламенен поглед.

— А, искаш да си играем ли? — като трепкаше с клепки, попита тя. — Ами тогава ела насам.

Предишната година Анди бе проникнал в десетина порнозаписа отпреди Завоюването, които откри в нечия компютърна библиотека в Сакраменто, така че имаше приблизителна представа какво да прави, но се оказа, че е малко по-сложно, отколкото във филмите. И все пак смяташе, че се е представил достойно.

— Беше страхотен, нищо че ти е за пръв път — после му каза Дилейн. — Честно, честно, казвам ти. Хич не беше зле. — Не бе успял да я заблуди нито за миг, но тя не го направи на въпрос. Което значително я издигна в очите му. Може би, реши той, Дилейн не беше чак толкова глупава, колкото си мислеше.

 

 

За втори път отиде в Лос Анджелис година и половина по-късно, след като му писна да опитва с братовчедките си в ранчото нещата, на които го научи Дилейн. Джейн, Ансония и Черил с готовност се съгласяваха да се забавляват с него, но не и Ла-Ла, две години по-голяма и много по-привлекателна от другите, защото бе умна, буйна и притежаваше същата острота като баща си Чарли. Тъй като Ла-Ла очевидно не искаше да отстъпи, а игричките с Джейн, Ансония и Черил бяха все едно да го прави с овце, Анди реши да потърси Дилейн.

Този път отиде сам, като зае автомобила на баща си, много по-нов модел от колата на Чарли, от онези, които се активираха с глас. „Лос Анджелис“, авторитетно каза той и автомобилът го откара в Лос Анджелис. Като истинско вълшебно килимче. Откри Дарлийн, но не и Дилейн, защото била извършила някакво нарушение и я пратили в работна група в Юкая, някъде далеч на север в щата. Дарлийн обаче нямаше нищо против да си поиграе ден-два с него. Очевидно се отегчаваше от обичайния си живот също толкова, колкото и той, и Анди й идваше като коледен подарък.

Разведе го из града и му показа колко е огромен. Всъщност се състоеше, разбра той, от безброй долепени едно до друго градчета. И докато слушаше техните имена — Шърман Оукс, Ван Нюйс, Стюдио Сити, Уест Холивуд — започна да придобива по-ясна представа за физическото местонахождение на някои хакери, с които контактуваше по имейл през последните няколко години.

Те го познаваха като Мегабайтовото чудовище или Мики Мегабайта. Той ги познаваше като Теди Спагетите от Шърман Оукс, Нико Нихил от Ван Нюйс, Зеления стършел от Санта Моника, Само Борачо от Кълвър Сити, Дзън-Дзън 666 от Западен Лос Анджелис. Докато обикаляха с Дарлийн, Анди се включваше в различни терминали и им съобщаваше, че е наблизо. „Дойдох за няколко дни при едно познато момиче“, казваше им той. И чакаше да види какво ще му отговорят. Почти нищо, ето какво му отговаряха. Никакви незабавни покани да се видят лице в лице, очи в очи. Човек трябваше да внимава със срещите с други хакери, които познава само от мрежата. Можеха да не се окажат точно такива, за каквито ги смяташ. Някои можеха да са мекерета на ЛАКОН или дори на съществата и с радост щяха да те предадат, за да получат потупване по главата. Други можеха да са предатели. Трети можеха да са кретени.

Но Анди ги проверяваше, те проверяваха него и накрая настъпи моментът, в който реши, че спокойно може да се види със Само Борачо от Кълвър Сити. В мрежата той се проявяваше като енергичен, умен и в същото време винаги готов да признае превъзходството на Анди в измъкването на информация.

— Знаеш ли как да стигнеш до Кълвър Сити? — попита Дарлийн Анди.

— Чак дотам ли? — сбърчи нос тя. — Защо?

— Трябва да поговоря лично с един човек. Но мога да го открия и сам, ако не искаш да ми покажеш…

— Не, ще дойда. Просто е много далеч. Донякъде можем да стигнем по магистралата, но пътят на юг от отбивната за Санта Моника е ужасен.

Пътуването им отне повече от час. Минаха през многобройни градчета, някои от които опожарени. В имейлите Само Борачо винаги се беше представял като огромен, дебел пиян мексиканец, но в действителност се оказа дребен, светъл, жилест, малко нервен, с импланти в двете ръце и малки лилави татуировки на бузите. Нито пиян, нито мексиканец и не повече от две години по-голям от Анди. Както се бяха уговорили, Анди и Дарлийн се срещнаха с него в сенките на разрушената магистрала за Сан Диего. От погледите, които хвърляше на Дарлийн, Анди заключи, че не се е чукал поне от три години. Или никога.

— Мислех, че си по-голям — каза му Само Борачо.

— И аз мислех така за теб.

Той излъга Само Борачо, че е на деветнайсет, като намигна на Дарлийн да мълчи, защото тя си мислеше, че е на седемнайсет. В действителност беше на четиринайсет и половина. Само Борачо каза, че бил на двайсет и три. Анди смяташе, че си е дал поне шест години отгоре.

— Значи живееш в Сан Франциско, така ли? — попита го лосанджелиският хакер.

— Точно така.

— Никога не съм бил там. Чух, че постоянно царял адски студ.

— Не е чак толкова зле — отвърна Анди, който също никога не бе ходил в Сан Франциско. — Но започва да ми писва.

— Мислиш да се местиш насам ли?

— Може би след година-две.

— Само ми кажи — усмихна се Само Борачо. — Имам връзки. Познавам един, двама опростители. Самият аз съм вършил малко опростителска работа и сигурно бих могъл да осигуря и на теб, ако се интересуваш.

— Може да се наложи.

— Опростители ли? — с разширени очи възкликна Дарлийн. — Наистина ли познаваш опростители?

— Защо? — попита Само Борачо. — Какво ти трябва?

Тримата прекараха заедно нощта в дома на Само Борачо в източния край на Кълвър Сити. За Анди това беше нещо ново и в известен смисъл доста интересно.

— Когато решиш да дойдеш за постоянно — на сутринта му каза Само Борачо, — само ми се обади, приятел. Ще ти уредя каквото поискаш. Само кажи една дума.

 

 

За трети път отиде в Лос Анджелис две години по-късно, когато научи, че са разработили нов интерфейсен ъпгрейд с двойно по-мощно биофилтриране, подходящ за неговия имплант. Това привлече вниманието му. Вече рядко се появяваха технологични новости. Последното голямо откритие бяха създадените пет години по-рано в колаборационистките лаборатории подвижни андроиди. Новият интерфейс бе дело на добрия стар независим човешки гений.

Оказа се, че има само две места, където могат да инсталират ъпгрейда: старата Силиконова долина, която се намираше точно на юг от Сан Франциско, и Лос Анджелис. Анди си спомняше думите на Само Борачо за времето в Сан Франциско. Той не обичаше студа, пък и навярно бе време отново да посети Дарлийн. Без много трудности отмъкна автомобила на баща си и отиде в Лос Анджелис.

Дарлийн вече не живееше в Долината. След като бързо се справи с кодовете на архивите на ЛАКОН с разрешителни за местожителство, Анди я откри в Кълвър Сити при Само Борачо. Дилейн бе освободена от трудовия лагер в Юкая и също живееше при тях. Само Борачо изглежда наистина беше хакер със страхотен късмет.

„Длъжник си ми, приятел“, каза си Анди.

— Значи най-после се местиш на юг, а? — попита го Само Борачо. Тази възможност като че ли го правеше малко нервен, сякаш си мислеше, че Анди се готви да си вземе обратно едното или и двете момичета.

— Още не, приятел. Просто дойдох на почивка. Реших да си взема и от новия биоинтерфейс. Знаеш ли някой, който може да ми го инсталира?

— Естествено — без да си направи труда да скрие облекчението си от намеренията му отвърна Само Борачо.

Анди получи ъпгрейда в центъра на Лос Анджелис. Познатият на Само Борачо се оказа дребен гърбав мъж с тих, напевен глас и орлови очи, който свърши цялата работа с голи ръце, без шублер и микроскоп. Освен това Само Борачо му даде назаем Дилейн за две нощи. Щом започна да му доскучава, той отново се върна в ранчото.

— Когато решиш да се преместиш тук и да се заемеш с опрощаване, приятел, само ми се обади — както обикновено му каза на раздяла Само Борачо.

 

 

Сега отново беше в големия град, най-после готов да се хване на работа. Повече нямаше намерение да се връща в ранчото. Накрая Ла-Ла бе отстъпила, естествено. Шест месеца диви нощи, страхотно забавление. Прекалено много забавление, защото бе надула корема и приказваше за женитба и много деца. Което не отговаряше съвсем на представата на Анди за следващите няколко години от живота му. Сбогом, Ла-Ла. Сбогом, ранчо Кармайкъл. Анди потегля към големия лош свят.

Само Борачо се беше преместил във Венис, градче на самия бряг на океана с тесни улици и странни стари къщи по пътя от Санта Моника. Той бе качил някое и друго кило, беше махнал тъпите си татуировки и общо взето изглеждаше лъскав, преуспяващ и щастлив. Чудесната му къща се намираше само на няколко преки от морето, много слънце, ветрец и три стаи, пълни с внушителен наглед хардуер. Живееше със симпатичната си червенокоса приятелка Линда, висока и стройна като хрътка. Не каза нито дума за Дарлийн и Дилейн и Анди не го попита. Очевидно Дарлийн и Дилейн бяха история. Изглежда Само Борачо също потегляше към света.

— Ще ти трябва собствена територия — каза му той. — Някъде на изток от Ла Брия, предполагам. Вече имаме достатъчно опростители в Уест Сайд. Както знаеш, с определянето на територии се занимава Мери Канари. Ще те свържа с нея и тя ще се погрижи за всичко.

Мери Канари, скоро откри Анди, бе също толкова жена, колкото Само Борачо беше мексиканец. Анди проведе с „нея“ кратък разговор в мрежата и се уговориха да се срещнат в Бевърли Хилс на пресечката на Санта Моника Булевард и Уилшир. Когато стигна там, той завари тъмнокос, четирийсетина годишен мъж с мазна кожа, нисък и много дебел, със синя бейзболна шапка на „Лос Анджелис Доджърс“, нахлупена с козирката назад. Шапката беше предварително уговореният опознавателен белег.

— Знам кой си — веднага заяви Мери Канари. Гласът му бе дълбок и дрезгав, глас на гангстер от някой стар филм. — Искам да разбереш само едно. Ако започнеш да играеш номера, ще бъдеш върнат в малкото си уютно семейно скривалище в Санта Барбара на няколко парчета.

— Аз съм от Сан Франциско, не от Санта Барбара — възрази Анди.

— Естествено. Сан Франциско, ясно. Само бих искал да разбереш, че истината ми е известна. А сега на работа.

Изглежда съществуваше официално организирана опростителска гилдия и Мери Канари беше един от шефовете й. Анди бе приет с поръчителството на Само Борачо и други лосанджелиски хакери, които познаваха репутацията му. Неговата територия, каза му Мери Канари, щяла да е между Бевърли Булевард на север и Олимпик Булевард на юг, Креншоу Булевард на запад и Норманди Авеню на изток. На думи изглеждаше доста голям район, но Анди подозираше, че далеч не е най-изгодният.

В тези граници, продължи обясненията си Мери Канари, бил свободен да върши колкото посмее опростителска работа. Гилдията щяла да му осигури целия основен ноу-хау, от който се нуждаел, останалото зависело от него. В замяна трябвало да й плаща трийсет процента комисиона от печалбата си през първата година и петнайсет процента през всяка следваща. Завинаги, подчерта Мери Канари.

— Не се опитвай да ни мамиш — предупреди го той. — Знам, че си добър, повярвай ми. Но и нашите хора не са вчерашни и не понасяме хакери, които се мъчат да крият доходите си. Играй по правилата, плащай дължимото, ето какво ще те посъветвам.

И му хвърли продължителен поглед, който ясно говореше: „Отлично са ни известни хакерските ти способности, господин Анди Ганет, и затова ще те държим под око. Така че най-добре не ни играй номера“.

Анди и не възнамеряваше да играе номера. Поне не отначало.

 

 

В един студен, ветровит ден три седмици след заминаването на Анди за Лос Анджелис, един от онези мрачни зимни дни, през които ранчото беше брулено от бесен ураган, дошъл от Аляска и прекосил цялото западно крайбрежие в търсене на Мексико, един час преди разсъмване Касандра влезе без да чука в строгата монашеска малка спалня, в която Ансън Кармайкъл прекарваше нощите си след смъртта на Рейвън.

— Най-добре веднага да дойдеш — каза му тя. — Баща ти си отива.

Ансън мигновено се събуди. Изпълни го изненада и гняв.

— Нали ми обеща, че ще оздравее! — обвинително я изгледа той.

— Ами, сгреших.

Двамата бързо закрачиха по коридорите. Вятърът навън виеше и по прозорците биеше град.

Рон седеше на леглото и изглеждаше в съзнание, но Ансън веднага видя, че през последните дванайсет часа нещо в него се е променило. Лицевите мускули на баща му като че ли бяха започнали да се отпускат. Лицето му беше странно гладко и меко, сякаш през нощта бяха изчезнали изрязаните от времето бръчки. Очите му гледаха странно разфокусирано и Рон се усмихваше, както винаги, но лявата страна на устата му бе изкривена надолу. Ръцете му безсилно почиваха върху завивките от двете му страни, все едно че позираше за собствения си надгробен паметник. Ансън не можеше да се избави от силното усещане, че вижда човек на границата между два свята.

— Ансън? — немощно го повика Рон.

— Тук съм, татко.

Собственият му глас звучеше необикновено спокойно. Но какво трябваше да прави, запита се Ансън. Да вие и плаче ли? Да си скубе косата? Да си раздере дрехите?

От устата на баща му се разнесе нещо, което можеше да е смях.

— Странно — съвсем тихо каза Рон. Ансън трябваше да напрегне слух, за да го чуе. — Бях толкова лош и си мислех, че ще живея вечно. Наистина бях лош. Нали винаги добрите умират млади?

— Ти не умираш, татко!

— Естествено, че умирам. Вече съм мъртъв до коленете и с всяка секунда потъвам все повече. Колкото и да съм изненадан. Но какво да се прави? Когато часът ти удари, край. Хайде да не се преструваме, момче. — Пауза. — Чуй ме, Ансън. Сега всичко е твое. Ти си човекът, ти си новият Кармайкъл. Новият Полковник. И тъкмо ти ще си онзи, който ще доведе нещата до победен край, нали? — Отново пауза. Немощно намръщване. Рон отиваше на някакво друго място. — Защото… съществата… съществата… виж, аз опитвах, Анс… дяволски много опитвах…

Очите на Ансън се разшириха. Рон никога не го бе наричал „Анс“. На кого говореше?

— Съществата…

Нова пауза. Много продължителна.

— Слушам те, татко.

Онази усмивка. Онези очи.

Тази пауза не свърши.

— Татко?

— Той няма да каже нищо повече, Ансън — тихо се обади Касандра.

„Аз опитвах, Анс… дяволски много опитвах…“

 

 

Халид направи великолепен надгробен камък почти за една нощ. Всички се събраха на гробището — в деня на погребението все още валеше — и Розали каза няколко думи за брат си, говориха Пол, Пеги, после Ансън, който дори заяви: „Той беше много по-добър човек, отколкото смяташе“, прехапа устни и взе лопатата.

Очите на Ансън дни наред бяха скрити в мъгла от скръб. Изчезването на Рон от живота му го остави в странно състояние на движение без посока, без постоянното присъствие на баща му, без неговата мъдрост, остроумие, самоувереност и уравновесеност. Загубата бе огромна и безвъзвратна.

Но после, макар че мъката не отслабна, започна да го изпълва друго чувство, странно усещане за свобода. Като че ли през всички тези години беше чезнал в затвора на сложното, жизнено същество на баща му. Той — трезвият, сериозен, дори муден човек — никога не се бе чувствал равен в каквото и да е отношение на пламенния Рон. Но сега Рон го нямаше. Ансън не трябваше да се страхува от неодобрението на онзи бърз, непредсказуем ум. Вече можеше да прави каквото поиска.

Всичко. А той искаше да избави света от съществата.

Думите на умиращия му баща отекваха в мислите му:

„Съществата… съществата…

Ти ще си онзи, който ще доведе нещата до победен край… ти ще си онзи…

Онзи… онзи…“

Ансън си играеше с тези думи, разбъркваше ги и отново ги подреждаше. Онзи. Онзи. През всички тези години Рон, и Полковника, мислеше си той — и в известен смисъл Анс, — бяха живели в очакване, във влудяващо бездействие, бяха мечтали за свят без същества, но поради една или друга причина не бяха желали да дадат заповед за контраатака. Ала сега командваше той. Новият Кармайкъл, бе казал Рон. Трябваше ли и Ансън да изживее живота си в очакване? Да премине през бавния цикъл на годините тук горе на тази планина, докато все търси съвършения момент за удар? Просто трябваше да изберат този момент, съвършен или не, и най-после да нападнат завоевателите.

Вече нямаше кой да го спре. Това му се струваше малко страшно, но да, в същото време и освобождаващо. Той приемаше смъртта на Рон като сигнал за действие.

Откри, че се чуди дали всичко това не е някаква безумна свръхреакция към смъртта на баща му.

Не, реши Ансън. Не. Просто идваше моментът да направят големия ход.

Кънтенето в главата му отново започваше. Онзи ужасен натиск, бясното тропане отвътре. Това е моментът, като че ли казваше то. Това е моментът. Това е моментът.

Кога, ако не сега?

Кога?

 

 

Ансън изчака две седмици след погребението.

В едно ясно, свежо утро той влезе в чертожната зала.

— Добре — каза Ансън и плъзна поглед наоколо по Стив, Чарли, Пол, Пеги и Майк. — Мисля, че настъпи времето да задвижим нещата. Пращам Тони в Лос Анджелис да убие Висшия.

Никой не възрази. Никой не смееше. Решението изцяло зависеше от него. В очите му блестеше погледът, появяващ се винаги, щом в главата му започнеше да пулсира нещо, онова неоспоримо нещо, което му заповядваше да се заеме със спасяването на света.

 

 

В Лос Анджелис Анди бе запретнал ръкави и здравата работеше. Мики Мегабайта, страхотният хакер. Така беше по-добре, отколкото да седи в ранчото и да слуша блеенето на овцете.

Намери си малък апартамент на юг от Уилшир, точно по средата на неговия район, и през първите два дни се чудеше откъде хората, които се нуждаят от услугите му, ще знаят как да го открият. Но те знаеха. Нямаше нужда да ги търси. През първата седмица изпълни четири поръчки и бързо се вписа в системата, като отмени анулирането на шофьорската книжка на мъж, който живееше на Кънтри Клъб Драйв, коригира загадъчния отказ на разрешение за сключване на брак на двойка от Кориятаун, уреди посещение при роднини в Ню Мексико на човек, който кой знае защо не получил изходен пропуск от Лос Анджелис — съществата все повече ограничаваха придвижването на хора от място на място, Бог знае защо, но кой изобщо разбираше поведението на извънземните? — и уреди повишение на заплатата и длъжността на пътен полицай от ЛАКОН, който имаше по едно семейство в двата срещуположни края на града.

Последното бе малко опасно, тъй като човекът работеше за ЛАКОН, но той дойде при Анди с документи от Мери Канари, потвърждаващи, че спокойно може да свърши работата, затова рискува. Получи се. С другите също. Всички му платиха, Анди покорно прехвърли комисионата на гилдията и всичко беше наред.

И така: опростителската кариера на Мики Мегабайта започна. Лесни пари за малко работа. След известно време щеше да му се прииска нещо по-предизвикателно, знаеше го. Но в крайна сметка, той и не очакваше да прекара живота си така. Възнамеряваше да натрупа банкови сметки из целия континент, да си напише изходен пропуск от Лос Анджелис и да пообиколи света.

Четвъртият клиент обаче бе последван от изненада. Появи се някой от хората на Мери Канари и му каза:

— Харесва ти да вършиш нещата дяволски добре, а, хлапе?

— Моля?

— Никой ли не ти обясни? Не можеш да постигаш суперрезултати с всяко опрощение. Ако го правиш постоянно, ще привлечеш вниманието на съществата, а ти не го искаш, нали? Нито пък ние.

Отначало Анди не разбра.

— Значи понякога трябва допускам грешки, това ли искаш да кажеш? Опрощения, които няма да са валидни?

— Точно така. Поне някои. Знам, знам, че за теб е въпрос на професионална гордост. Трябва да поддържаш репутацията си и искаш да си добър. Но недей да си прекалено добър, нали разбираш какво искам да кажа? Заради самия себе си. И освен това в сравнение с теб всички останали изглеждат кофти, защото никой не постига стопроцентови успехи. Щом из града се разнесе мълвата за теб, клиентите ще започнат да прииждат от всички райони и сам знаеш какво означава това. Така че вземи да допускаш по някоя и друга грешка, Мики. От време на време прецаквай по някой клиент, става ли? Заради самия себе си. Става ли? А?

 

 

Беше му трудно да осъзнае, че се очаква да греши. Некомпетентната работа не му бе в природата. Но скоро щеше да му се наложи да напише едно-две невалидни опрощения, предполагаше той, просто за да задоволи членовете на гилдията.

В началото на втората седмица при него дойде жена, която искаше да я прехвърлят в Сан Диего. Симпатична жена, двайсет и осем, трийсет годишна, служителка в съдебния клон на ЛАКОН, която имаше някаква причина да се премести в друг град, но не можеше да го уреди сама. Теса, така се казваше. Мека червена коса, пълни червени устни, приятна усмивка, хубава фигура. Мила. По-възрастните жени винаги го бяха привличали.

Не му се искаше да върши толкова много работа за хора от ЛАКОН. Но и тя носеше съответните препоръки.

Анди се приготви да напише заповедта й.

После си помисли за меката червена коса, чудесната фигура и за това, че вече седмица и половина спи сам в този странен нов град.

— Знаеш ли, Теса — заговори той, — имам идея. Да предположим, че напиша заповед за прехвърлянето на двама ни във Флорида или например в Мексико. В Мексико е чудесно, нали? Куернавака, Акапулко, някъде из слънчевия юг. — Неочакван див порив. Но какво, по дяволите, ако не рискуваш, няма и да спечелиш. — Можем да изкараме една приятна ваканция заедно, какво ще кажеш? А когато се върнем, ти отиваш в Сан Диего или където другаде искаш и…

Анди незабавно видя реакцията й и тя не беше в негова полза.

— Моля те — хладно и остро, вече без онази приятна усмивка отвърна Теса. — Казаха ми, че си професионалист. Свалките с клиентки не са много професионални.

— Извинявай — отстъпи той. — Сигурно съм се поддал на чувствата си.

— Искам Сан Диего, разбра ли? Сама, ако не възразяваш.

— Ясно, Теса. Ясно.

Тя продължаваше да го гледа намръщено, като че ли си бе свалил ципа на панталоните пред нея или нещо още по-лошо. Анди изведнъж се ядоса. Навярно наистина се бе поддал на чувствата си, да. Но тя не трябваше да му се мръщи, нали? Нали? Обиждаше го, като му се мръщеше така, само защото се бе поувлякъл.

От него очакваха да пише по някоя и друга несполучлива заповед, така му беше казал човекът на Мери Канари. От време на време да прецаква кода си, да допуска по някоя малка грешка.

Добре, помисли си той. Тази щеше да е първата. Какво пък, по дяволите? Какво пък, по дяволите? Написа й изходен пропуск за Сан Диего. И в самия край вкара съвсем мъничък вирус, който правеше документа невалиден отгоре до долу. Беше много малък вирус, дори нямаше цял ред. Но щеше да свърши работа. И да й даде урок. Не обичаше хората да му се зъбят така.

 

 

Най-големият син на Пол Кармайкъл Марк откара Тони до Лос Анджелис, като мина по пътя на изток през Филмор и Кастейк до пресечката с останките от междущатско шосе 5 и оттам зави на юг. Стив Ганет бе установил, че скривалището на Висшия най-вероятно се намира в североизточната част на града между холивудската магистрала на север, пристанищната магистрала на запад, градската стена на изток и Върнън Булевард на юг.

В тези граници, твърдеше Стив, местонахождението на Висшия трябвало да е точно в сърцето на стария делови център. Имаше всевъзможни изчисления, основаващи се на наблюденията на транзитните вектори, които поне за негово собствено удовлетворение сочеха към някои сгради на две преки южно от стария Общински център. Ето защо Марк откара Тони при портала на пресечката на Бърбанк и Глендейл. Щеше да го чака там, ако се наложеше дни наред, докато Тони влезеше пеш в града и стигнеше до определения район.

— Дай ми сигнал — каза Марк, когато Тони слизаше от автомобила.

Тони му се усмихна и вдигна ръка.

— Ето те — посочи Марк. — На екрана, където ти е мястото.

Бяха инсталирали в предлакътницата на Тони специален имплант, разработен от един от най-добрите специалисти в Сан Франциско, който дойде в ранчото, за да му го постави, а Лиза Ганет го програмира така, че да излъчва сигнал към градските телефонни линии. По този начин щяха да знаят къде се намира във всеки един момент. Марк можеше да го следи от колата, Стив или Лиза щяха да го следят от комуникационния център в ранчото.

— Е, вече е време да вървиш — реши Марк.

— Да — отвърна Тони и без да поглежда назад, бързо закрачи към портала. Когато стигна до него, допря импланта си до четящото устройство и го остави да провери написания от Лиза пропуск.

Порталът се отвори. Тони влезе в Лос Анджелис. Беше няколко минути след полунощ. Големият момент най-после настъпваше.

Той бе готов. Повече от готов.

В раницата си носеше малко взривно устройство, достатъчно мощно, за да вдигне във въздуха няколко квартала от града. Оставаше само да открие сградата, в която според Стив се криеше Висшия, да закрепи бомбата за стената й, бързо да се отдалечи и да прати сигнала до ранчото, един-единствен импулс привидно безсмислена дигитална информация, който щеше да им покаже, че могат да натиснат детонатора.

Близо седем години Халид го бе подготвял за този момент, за да изпразни душата му и отново да я изпълни със спокойна всеотдайност към напълно автоматично действие. И така, надяваха се всички, Тони вече беше изцяло и правилно програмиран. Щеше да изпълни задачата си в Лос Анджелис, без да мисли за какво е дошъл тук или какви ще са последствията от евентуалния му успех.

— Влезе вътре — съобщи по телефона Марк. — На път е.

— Влезе вътре — каза в ранчото Стив и посочи към две точки на екрана, жълта и червена. — Това е Марк, който седи в колата точно до стената. А това е Тони.

— Сега само трябва да почакаме — въздъхна Ансън. — Но се чудя дали умът му е достатъчно празен. Възможно ли е просто да отидеш там и да залепиш бомба за стената на сграда, без изобщо да мислиш какво правиш?

Стив вдигна поглед от екрана.

— Зная какво би ти отговорил Халид. Всичко е в ръцете на Аллах.

— Всичко — повтори Ансън.

 

 

Тони крачеше в мрачния град, на юг, на юг, на юг покрай извисяващи си безмълвни магистрали, гигантски опустели административни сгради, мъртви и тъмни, останали от епоха, която сега изглеждаше праисторическа. Компютърът в предлакътницата му издаваше тихи звуци. Стив го насочваше от Санта Барбара, следеше придвижването му на екрана и го водеше от улица на улица като машина, каквато всъщност беше. Звук като този означаваше да завие наляво. Като този — надясно. Накрая щеше да чуе сигнала, нареждащ му да извади малкия пакет от раницата си и да го залепи върху стената на сградата пред него. След това бързо трябваше да се отдалечи и да се върне по същия път, по който бе дошъл.

Улиците тук бяха абсолютно пусти. От време на време минаваше автомобил, друг път някоя от въздушните коли на съществата. Тони с безразличие поглеждаше към изправените вътре сияещи фигури. Интересът беше разкош, от който отдавна се бе отказал.

Завой наляво на този ъгъл. Да. На следващия — надясно. Да. После направо, десет преки, докато пред него не се извисиха могъщите стълбове на въздушната магистрала. Стив го насочи с тихи звуци към подлез, който минаваше между слонските крака на магистралата. Напред. Напред. Напред.

 

 

От автомобила пред стената Марк следеше сигналите от импланта на Тони, преобразувани в светлинни означения на екрана. От ранчото ги наблюдаваше и Стив. Ансън стоеше до него.

— Знаеш ли — дрезгаво каза той, като наруши безкрайното мълчание към четири часа сутринта, — може и да не успеем.

— Моля? — попита Стив.

И сепнато вдигна поглед от компютъра. По лицето на Ансън се стичаше пот и му придаваше восъчен вид. Очите му бяха изцъклени. Под кожата му играеха напрегнати мускули. Изглеждаше ужасно странно.

— Проблемът е, че сме допуснали ужасна грешка. Сега го разбирам. Истинско безумие е да си въобразяваме, че сме в състояние да отхвърлим извънземната власт, като унищожим главното същество. Стив, аз пратих Тони на сигурна смърт, без да има никакъв смисъл.

— Може би трябва да си починеш. Няма нужда да седим тук и двамата.

— Чуй ме, Стив. Всичко това е огромна грешка.

— За Бога, Ансън! Да не си си изгубил ума? Ти поддържаш проекта още от самото начало. Не си ли закъснял да говориш така? Пък и Тони ще се върне.

— Дали?

— Погледни към екрана. Той напредва съвсем спокойно, вече мина покрай Общинския център, приближава се до сградата, в която според мен е Висшия, чудесно си върши работата и няма никакви признаци да са го засекли. Ако знаеха, че носи бомба толкова близо до Висшия, вече да са го спрели, нали? Още пет минути и всичко ще е свършило. А щом убие Висшия, те ще обезумеят от шока. Знаеш го, Ансън. Умовете им са свързани помежду СИ.

— Убеден ли си? Какво всъщност ни е известно? Даже не знаем дали Висшия изобщо съществува. Ако не е в онази сграда, за тях може да няма значение дали Тони е въоръжен. И даже Висшия наистина да съществува и да се намира точно там, даже наистина да са свързани телепатично, как можем да сме сигурни какво ще се случи, ако успее да го убие? Ами ако последват нови ужасни наказания? Ние приемаме, че след смъртта на Висшия те просто ще се хвърлят на земята, облени в сълзи. Ами ако не стане така?

Стив ядосано прокара пръсти през остатъците от косата си. Ансън изглежда получаваше нервен срив пред очите му.

— Престани, Ансън, моля те. Прекалено е късно да говориш такива глупости.

— Но дали наистина са глупости? Съвсем неочаквано започва да ми се струва, че в ужасното си нетърпение да направя нещо велико, съм сторил нещо невероятно тъпо. Каквото баща ми и преди това дядо ми са имали здравия разум да не правят. Кажи му да се върне, Стив.

— А?

— Кажи му да се маха оттам.

— Господи, та той почти е стигнал до мястото, Ансън. Остава му около половин пряка. А може би и по-малко.

— Няма значение. Върни го. Това е заповед.

Стив посочи към екрана.

— Той вече се връща. Виждаш ли тези премигвания? Сигнализира ни, че е поставил експлозива. Напуска мястото и се отдалечава. Така че всичко е свършило. След около пет минути мога да натисна детонатора. След като бомбата вече е там, няма смисъл да се отказваме.

Ансън не отговори, просто притисна с длани слепоочията си и започна да ги разтрива.

— Добре — каза той, макар че очевидно думите се изтръгваха от устата му с огромно нежелание. — Тогава го направи.

 

 

Тони чу звука във въздуха зад себе си, първо странно свистене, после грохот и ужасен кънтеж. Болезнено мощен. Ушите му запищяха. Облъхна го горещ вятър. Той продължи бързо да се отдалечава. Нещо трябва да беше експлодирало, помисли си Тони. Да. Нещо трябва да беше експлодирало. И сега трябваше да се върне при стената, да излезе навън, да открие Марк и да се прибере вкъщи.

Да.

Но на пътя му внезапно се изпречиха фигури. Човешки фигури, три, четири, пет, всички в сиви униформи на ЛАКОН. Като че ли бяха изскочили от паважа пред него, сякаш през цялото време го бяха следили в очакване на момента да се появят.

— Господине? — прекалено любезно каза един мъж. — Може ли да видя документите ви, господине?

 

 

— Изчезна от екрана — от автомобила пред стената съобщи Марк. — Не зная какво се е случило.

— Бомбата избухна, нали? — попита Стив.

— Избухна, да. Чух я оттук.

— И на моя екран го няма. Възможно ли е да е бил пометен от експлозията?

— Струваше ми се, че е далеч от мястото — отвърна Марк.

— И на мен. Но къде…

— Почакай, Стив. В момента минава извънземна кола. Вътре има три същества.

— Държат ли се безумно? Някакви признаци на шок?

— Абсолютно нормални са — каза Марк. — Мисля, че е най-добре да се разкарам оттук.

Стив погледна към Ансън.

— Чу ли?

— Да.

— Минала извънземна кола. Нямало признаци за необичайно поведение. Изглежда не сме взривили каквото трябва.

Ансън уморено кимна.

— Ами Тони? — попита той.

— Изчезна от екрана. Само Аллах знае къде е.

 

 

През трите дни след самоанулиращата се заповед за жената с меката червена коса Анди написа пет съвсем законни опрощения за хора, изпаднали в различни затруднения. Смяташе, че това съотношение напълно ще удовлетвори гилдията, една грешка на всеки пет-шест случая.

Чудеше се какво ли я е сполетяло, когато се е появила на портала и е показала първокласния си изходен пропуск, онзи, който й даваше право да промени местожителството си в Сан Диего. Пазачът нямаше да я пусне. А после? В трудов лагер заради опит за използване на фалшиво разрешение, най-вероятно. Колко жалко, Теса. Но никой опростител не даваше гаранции. Щом плащаш на опростител, трябва да знаеш, че съществуват известни рискове — и за теб, и за него. Не можеш да платиш на някого, за да ти извърши незаконна услуга и после да се оплакваш от качеството на работата. Опростителите не връщаха парите на недоволни клиенти.

Бедната госпожа Теса, казваше си той. Бедната, бедната Теса.

После я изхвърли от мислите си. Нейните проблеми не бяха негови. Просто една от неуспешно изпълнените поръчки.

Известно време след този случай Анди реши, че е време да започне да крие част от доходите си. Нямаше нужда Мери Канари и неговата банда да измъкват чак толкова много от него, смяташе той. По малко оттук, по малко оттам, така можеше да скъта прилична сума.

Скоро обаче започна да забелязва признаци, че го следят и проверяват сметките му. Дали го подозираха в нещо, или просто правеха рутинна проверка? Не знаеше. Анди написа хитро анулиране, което щеше да ги остави на тъмно. Но в същото време реши, че засега достатъчно е живял в Лос Анджелис. Този град не му допадаше особено много. Може би трябваше да се премести. Финикс? Ню Орлиънс? Акапулко?

Някъде на топло, във всеки случай. Анди никога не бе обичал студеното време.

 

 

В ранчото Ансън очакваше признаци, че лосанджелиската експлозия е оказала някакъв ефект.

Какво наказание можеше да последва — арести, епидемии, прекъсване на електричеството? И кога щяха да го наложат? Съществата със сигурност щяха да пратят на човечеството послание, показващо, че е немислимо да взривяват бомби в големи извънземни административни окръзи.

Като че ли нямаше никакво наказание.

Ансън го чака седмици наред. Чакаше. Чакаше.

Но не се случи нищо. Животът продължаваше също като преди. Тони не се появи, нито успяха да го открият в мрежата, но това не бе изненада. Иначе нищо не се промени.

Мисълта за Тони беше непоносима. Изпълваха го ужасни угризения, замайваха го, караха го да се олюлява винаги, щом си позволеше да си спомни за вероятната участ на брат си.

Ансън не можеше да проумее как е бил способен да действа на основата на толкова малко информация. Нито как е могъл хладнокръвно да прати брат си на смърт.

— Трябваше да ида аз — безкрайно повтаряше той. — Изобщо не трябваше да му позволявам да поеме риска.

— Съществата нямаше да ти позволят да се приближиш и на петнайсет километра до Висшия — отвръщаше му Стив. — С всяка крачка щеше да им показваш намеренията си.

— Ти не би могъл да го сториш, Ансън — потвърждаваше Халид. — Тони трябваше да иде. Не ти. В никакъв случай ти.

Ансън постепенно призна тази истина, макар и не преди да изпадне в толкова дълбока депресия, че Стив, Майк и Касандра сериозно обсъдиха необходимостта да го поставят под постоянно наблюдение, за да не се самоубие. Не се стигна чак дотам, но черният облак, който го обгръщаше, като че ли също не се разнесе.

Сега голямата загадка оставаше защо експлозията не предизвика реакция. Какво замисляха съществата? Ансън нямаше отговор на този въпрос.

Сякаш му се подиграваха, като отказваха да отвърнат на удара. Казваха му: „Знаем какво се опита да направиш, но не ни интересува. Не се страхуваме от мравки като теб. Прекалено сме съвършени, за да се гневим. Ние сме всичко, а ти си нищо“.

А може би не. Може би нямаше нищо подобно. „Проблемът с извънземните — напомняше си Ансън, — е, че са извънземни. Ние не разбираме мисленето им. И никога няма да го разберем. Никога. Никога. Никога.“

Никога.