Бьорн Найберг
Конан отмъстителя (7)

4. Дворецът на скалата

Конан кимериецът бавно дойде на себе си. Виеше му се свят, гадеше му се и гърлото му беше пресъхнало. Последният му спомен бе как седи върху разкошния диван на Везиз шах, губернатора на форт Вакла. Сега откри, че гледа към влажни, мухлясали стени и чу цвъртене на плъхове, докато се надигаше с мъка, за да седне в леглото от изгнила слама. Когато се помръдна, чу звън на веригите, оковаващи китките и глезените му и качени за масивна каменна скоба в стената. Беше гол, като се изключи набедрената превръзка.

Главата му се цепеше. Езикът му беше залепнал за небцето от жажда; мъчеше го ужа̀сен глад. Въпреки пронизващите болки в черепа, той извиси глас в мощен рев:

— Хей, пазачи! Нима ще оставите човек да пукне от глад и жажда? Донесете храна и пиене! Каква е тази проклета адска дупка?

Чу се тропане на крака и дрънкане на ключове. От другата страна на желязната решетка върху вратата на килията му се появи шкембест, брадат тъмничар.

— Значи западното куче се е събудило! Това са подземията в двореца на крал Йездигерд в Аграпур. Ето ти храна и вода. Ще трябва да си напълниш търбуха, за да оцениш сърдечното посрещане, което ти е подготвил кралят.

Тъмничарят пъхна през решетките самун хляб и малка кана и после се отдалечи. Пискливият му смях отекна в празния коридор. Гладният кимериец се нахвърли върху хляба и водата. Сдъвка сухия хляб на големи хапки и го прокара с огромни глътки вода. Тук поне не трябваше да се бои от отрова, защото ако кралят искаше да го убие, той щеше да го направи много по-лесно, докато Конан лежеше в безсъзнание.

Размисли върху тежкото си положение. Беше в ръцете на най-безжалостния си враг. На времето крал Йездигерд беше обещал приказни награди за главата на Конан Мнозина се бяха опитали да го заловят. Самият той бе убил няколко от нападателите. Но силната омраза в сърцето на Йездигерд не отслабна даже когато врагът му грабна короната на Аквилония. Сега, чрез непочтените интриги на една жена, Конан най-накрая се озова в ръцете на безмилостния си противник. Всеки обикновен мъж щеше да се уплаши от ужасните перспективи.

Но не и Конан! Приемайки нещата такива, каквито са, с варварската си упоритост, острият му ум вече чертаеше и отхвърляше планове за това как да се освободи и да обърка кроежите на отмъстителния си похитител. Чу звън от стъпки в другия край на коридора и присви очи.

След груба команда стъпките спряха. През решетките Конан успя да различи очертанията на десет гвардейци с позлатени ризници, блеснали на светлината на факлите и с криви мечове в ръце. Най-отпред стоеше висок, плещест офицер. Конан позна Адрашир, който говореше с остър, отсечен глас:

— Шапур и Вардан! Вържете здраво варварина и сложете примка на врата му! Стрелци! Готови да попречите на всеки номер!

Двамата войници пристъпиха напред, за да изпълнят заповедта. Единият носеше клон, дълъг шест фута и дебел няколко инча, а другият стискаше здраво въже. Адрашир се обърна към кимериеца. Очите му светеха злобно, а пръстите му трепереха от желание да нападне Конан, но се сдържа с железния самоконтрол на добре обучен офицер. Изсъска:

— Един погрешен ход, варварско куче, и сърцето ти ще стане мишена на стрелците ми! С удоволствие бих те убил и сам, но ти си личното угощение на краля.

Студените сини очи на Конан погледнаха безчувствено побеснелия офицер, а войниците поставиха клона на раменете му, разпериха му ръцете и ги вързаха. Без очевидно усилие Конан сви огромните мускули на ръцете си, така че въжето се опъна докрай в момента на връзването. После тъмничарят отключи веригите на Конан. Кимериецът избоботи:

— Рано или късно, вие, турански кучета, ще получите каквото заслужавате. Ще видите.

Лицето на Адрашир трепна от ярост и той се озъби:

— И ти ще получиш своето, кръвожаден негоднико! Никое мъчение, измислено от човешки ум, няма да е прекалено жестоко, когато кралските екзекутори се захванат с теб. — Той се разсмя с писклив, неудържим смях, който издаде истеричния му нрав. — Но стига сме дърдорили. Последвайте ме, Ваше Величество на червясалата Аквилония!

Направи знак на гвардейците и малката група тръгна по влажните коридори. Вързаният варварин вървеше по средата, понесъл клона на рамене. Конан беше доста спокоен. Преди беше попадал в много трудни ситуации и все пак бе успявал да се освободи. Беше като вълк, хванат в капан — бдителен — постоянно търсеше начин да обърне ситуацията в своя полза. Не си губи времето да мисли за ужасните мъчения, нито за напразни обвинения срещу враговете си, нито се укоряваше за моментната липса на бдителност, на която се дължеше пленничеството му. Целият му ум, всеки нерв, бяха концентрирани в следващите му ходове.

Витата каменна стълба водеше нагоре. Тъй като никой не заслепи Конан, острите му очи отбелязваха всеки детайл. Подземията на кралския дворец бяха дълбоко под нивото на земята. Минаха няколко етажа, на всеки от които стоеше гвардеец, въоръжен с меч или пика.

Докато минаваха през тесните прозорчета, Конан на два пъти зърна външния свят. Притъмнялото небе показваше, че или се здрачава, или е рано призори. Сега разбра откъде идва тайнственият плясък, който стигаше до ушите му. Дворецът беше построен в предградията на Аграпур, на скала с изглед към морето Вилайет. Занданите бяха издълбани в сърцето на скалата, чието отвесно лице се къпеше във вълните отдолу. Ето защо Конан успя да види небето през прозорчетата, макар още да не бяха стигнали до долните етажи на самия дворец. Конан запечата всичко в ума си.

Размерите на двореца бяха удивителни. Групата мина през безкрайни стаи с фонтани и разкошни вази. Екзотични цветя пръскаха тежки аромати. Сега стъпките им отекваха под сводестите тавани, но понякога бяха заглушавани от дебелите килими и разкошните завеси. Бронирани войници стояха навсякъде като статуи с неразгадаеми лица и бдителни очи. Великолепието на Изтока цъфтеше тук в пълната си слава.

Групата спря пред две гигантски, позлатени врати. Те се издигаха на цели петдесет фута, а горните им части се губеха в мрака. Тайнствени арабески извиваха змийските си форми по повърхността на вратите, върху които бяха изобразени дракони, герои и магьосници от хирканските легенди. Адрашир пристъпи напред и почука по златните плочки с дръжката на ятагана си.

В отговор огромните врати бавно се разтвориха. До ушите на Конан достигна тихо мърморене от голямо множество хора.

 

 

Тронната зала бе по-обширна от всяка друга, която Конан някога беше виждал — от пищните кралски покои на Офир и Немедия до опушените зали с дървени покриви на Асгард и Ванахайм. Гигантски мраморни стълбове подкрепяха високите колони, забити в покрива, който изглеждаше далечен като небето. Изобилие от светилници, лампи и свещници осветяваха скъпи драперии, картини и завеси. Зад трона се издигаха прозорци от цветно стъкло, затворени след падането на нощта.

Блестящо множество изпълваше залата. Бяха се събрали повече от хиляда души. Имаше немедийци, облечени в туники, прилепнали чорапи и кожени ботуши; офирийци с широки наметала; силни, чернобради шемити в копринени роби; зуагири предатели от пустинята; вендийци с издути тюрбани и прозрачни роби; варварски облечени емисари от Черните кралства в Югозапада. Тук бе даже самотен русокос воин от Далечния Север, облечен в строга черна туника. Той погледна внезапно към Конан, силните му ръце хванаха дръжката на дългия меч, пъхнат в ножницата и оставен пред него на пода.

Някои бяха дошли тук, за да избягат от гнева на собствените си владетели, други като информатори и предатели на родните си страни, а някои като пратеници. Алчният ум на крал Йездигерд никога не се задоволяваше от размерите на разрастващата се империя. Много и нечестиви бяха пътищата, по които той се опитваше да я разшири.

Сигнал на златни тромпети проряза огромната зала. През тълпата се отвори шпалир и малката група, която водеше Конан, тръгна напред. Разстоянието до платформата все още беше твърде голямо, за да може да различи кои са хората, седнали там.

Конан бе пламнал от любопитство. Макар че преди години беше се бил няколко пъти с този източен деспот — като военен вожд на зуагирите, като адмирал на вилайетските пирати, като водач на химелейските планинци и като хетман на хозаките — той никога досега не беше виждал лично непреклонното лице на своя враг. Докато приближаваше, не отделяше очи от фигурата в златния трон.

Но не успя да забележи как се разшириха сивите очи на русия гигант при внезапното разпознаване. Мощните кокалчета побеляха, когато загадъчният поглед последва огромната фигура на кимериеца по пътя му към трона.

Крал Йездигерд се оказа мургав гигант с къса бяла брада и тънка, жестока уста. Макар че от разврата в туранския двор под очите му се бяха образували торбички и бръчките твърде рано бяха набраздили строгото му лице, мускулестото му, силно тяло бе доказателство за това, че задоволяването на собствените му желания не бе изсмукало огромната му жизненост.

Великолепен стратег и ненаситен грабител, Йездигерд беше удвоил размерите на кралството си, наследено от слабия му предшественик Ийлдиз. Смучеше данъци от градовете-държави в Бритуния и източен Шем. Блестящите му конници разбиха армиите на такива далечни нации като Стигия и Хиперборея. Хитрият крал на Замора, Митридат, бе изгубил граничните си провинции и запази трона си с цената на това, че се унизи на колене пред завоевателя.

Отрупан във великолепие от коприна и сърма, кралят се люлееше върху блестящия си трон с измамното спокойствие на почиваща пантера.

Отдясно седеше жена му. Конан усети как кръвта му кипна, когато я разпозна. Танара! Сластолюбивото й тяло бе обвито с изкусителните роби на туранска благородничка. Диамантена диадема блестеше в сияещата й черна коса. Очите й се заковаха триумфално върху вързаната и обезоръжена фигура на нейния пленник. Тя присъедини смеха си към смеха на придворните около трона, последвал зловещ жест от краля.

Задържаният спря пред трона. Очите на Йездигерд блеснаха триумфално. Най-после държеше в ръцете си човека, който бе избивал войниците му, опожарявал градовете му и потопявал корабите му. Жаждата за отмъщение гореше в него, но той се въздържа, докато гвардейците коленичиха и опряха чела в мраморния под.

Конан не се поклони. Сините му очи горяха с леден огън, той стоеше прав и неподвижен, сблъскал се с туранския крал в битката на погледите. Всеки инч от тялото му изразяваше незачитане и презрение. Макар и гол, той все пак привличаше вниманието на всички с властното си излъчване. Членовете на блестящата тълпа шептяха слухове за приказните му подвизи. Много го познаваха под други ужасни имена, известни в собствените им далечни страни.

Усещайки напрежението на въжетата, Адрашир вдигна очи. Черна ярост кипна по лицето му, когато видя, че кимериецът не се подчинява на дворцовия етикет. Дръпна яростно връвта, вързана на примка около врата на Конан. По-слаб човек щеше да залитне и да се строполи на пода, но Конан стоеше твърд като скала. Масивните мускули на бичия му врат се издуха. Ръбовете им се забиха в стегнатото въже. После изведнъж се наведе напред и отново опъна, дърпайки въжето назад. Коленичилият Адрашир залитна, строполи се по очи, а бронята му издрънча върху мрамора.

— Не отдавам почит на никое хирканско куче! — Ревът на Конан бе като гръмотевица. — Ти печелиш войните си с помощта на жени. Ти самият можеш ли да въртиш меч? Ще ти покажа как се бие един истински мъж!

По време на кратката си реч Конан отпусна стегнатите мускули на ръцете си, така че въжето се разхлаби. Протегна се и клонът стигна до върховете на пръстите на лявата му ръка. С бързо извъртане той освободи дясната си ръка от примката и вдигна клона пред себе си. После бързо освободи и лявата си ръка.

Адрашир се надигна и се хвърли към него, изваждайки ятагана си. Конан цапардоса шлема на туранеца с единия край на клона. Офицерът се строполи на пода, а тялото му се завъртя като пумпал.

За част от секундата всички останаха неподвижни, поразени от това очевидно магическо постижение. С бойния инстинкт на варварин Конан бързо се възползва от тази пауза. Единият край на клона се изстреля и улучи лицето на един гвардеец. Човекът полетя назад, а лицето му се превърна в каша от кръв и натрошени кости. После Конан се извъртя и хвърли клона към най-близката група гвардейци от другата си страна, точно когато те се надигаха и посягаха към оръжията си. Хората бяха повалени в разбъркана камара.

Гъвкав и бърз като леопард, Конан се наведе напред и вдигна ятагана, които Адрашир беше изпуснал. Двама придворни се опитаха да препречат пътя на кимериеца към подножието на трона на крал Йездигерд, но той с лекота си проправи път през тях — навлязъл в стихията си, той сечеше и мушкаше. Тръгна нагоре по стълбите към трона.

Докато приближаваше, кралят се изправи да го посрещне, завъртайки ятагана си. Когато Иездигерд вдигна острието, за да парира страхотния десен удар, който Конан насочи към главата му, скъпоценните камъни по дръжката на оръжието блеснаха. Ударът беше толкова силен, че сабята на краля се счупи. Острието на Конан разряза множеството гънки на снежнобелия тюрбан, разсече перата от райска птица и огъна шлема, който Иездигерд носеше отдолу.

Макар че ударът не успя да разсече черепа на краля, както възнамеряваше Конан, той отхвърли туранеца назад. Кралят беше слисан. Падна назад върху облегалката на трона си и прекатури блестящия стол. Крал и трон се търколиха заедно от платформата, надолу по стъпалата от другата страна и върху множеството притичали гвардейци. Сблъсъкът провали атаката им.

Конан, изскочил от кожата си от бойна страст, щеше да се втурне след краля и да го довърши. Но верни ръце издърпаха Йездигерд от мелето: от всички страни се надигнаха мечове и копия, които притиснаха незащитения кимериец.

Ятаганът на Конан се завъртя, изплитайки смъртоносна мрежа от стомана около него. Той надмина себе си в изкуството на фехтовката. Независимо от престоя си в тъмницата и страничните ефекти от упойката, която беше вдишал, той пламтеше от жизненост. Ако трябваше да умре, щеше да умре с меч в ръка и да убива, за да си изсече почетно място в Залата на героите.

Въртеше се във весела ярост. Бърз удар изпрати един противник назад с извадени вътрешности: светкавично мушкане прониза скобите на нечия друга ризница и оръжието потъна в туранско сърце. Тъпчейки, сечейки, помитайки и мушкайки, Конан оставяше след себе си кървав хаос. За миг, завъртайки се като побеснял слон по платформата, той я очисти от всички войници и придворни, освен от онези, които лежаха безжизнени в краката му.

Остана само лейди Танара, седнала вкаменена в стола си. С дрезгав смях Конан откъсна блестящата диадема от косата й и я хвърли в тълпата, струпала се около платформата.

Сега войниците напредваха мрачно от всички страни, копията и мечовете им образуваха твърда преграда пред подредената линия от щитове. Стрелците зад тях зареждаха стрелите си. Цивилните стояха на групички в по-далечните ъгли на тронната зала и зяпаха изумени.

Конан напрегна мускули, завъртя ятагана и се разсмя гръмотевично. По голата му кожа течеше кръв от повърхностните рани по главата, ръката, гърдите и крака му. Обграден и незащитен, даже неговата сила и скорост не можеха да го спасят от промушването с много остри оръжия изведнъж. Перспективата за смъртта не го тревожеше: надяваше се само да повлече колкото може повече врагове в мрака заедно със себе си.

Изведнъж се чу звън на стомана, шуртене на кръв и ярко проблесна леденото острие на дълъг северен меч. Гигантска фигура си просече път през бронираните редици, оставяйки на пода три окървавени трупа. С мощен скок русокосият северняк се хвърли на платформата. В лявата си ръка люлееше чифт тежки, кръгли щитове от бронз и кожа. Вдигнал ги бе от пода, където ги бяха изтървали жертвите на Конан при първата атака.

— Дръж това! — извика новодошлият и хвърли един от щитовете на Конан. Погледите им се срещнаха. Конан извика:

— Ролф! Какво правиш тук, стара полярна мечко?

— Ще ти кажа по-късно — изръмжа севернякът, сграбчвайки дръжката на другия щит. — Ако оживеем. Ако не, готов съм да се бия и да загина с теб.

Неочакваната поява на този страховит съюзник повдигна още повече духа на Конан.

— Елате тук, чакали — подигравателно извика той, размахал окървавения си ятаган. — Кой ще бъде следващият, който ще предаде душата си на Ада? Атакувайте, по дяволите, или аз ще ви нападна!

Стоманените редици на туранската войска бяха спрели, оформяйки каре около платформата. Двамата гигантски варвари стояха опрели гърбове, единият чернокос и полугол, другият рус и облечен в черно. Приличаха на два кралски тигъра, оградени от страхливи ловци, никой от които не смееше да нанесе първия удар.

— Стрелци! — извика офицерът, обръщайки се към туранските кавалеристи. — Стреляйте така, че стрелите ви да ударят от всички страни.

— Хванаха ни — изръмжа Ролф. — Ех, да имахме здрави ризници от асгардска стомана… А, добре, беше забавно, докато продължаваше…

— Не съвсем — каза Конан. — Виждаш ли онези прозорци? Ето моя план…

Прошепна няколко бързи думи на другаря си, който кимна. Двамата гиганти скочиха напред, а остриетата им просветнаха със скоростта на атакуващи змии. Двама гвардейци се свлякоха на пода, потънали в собствената си кръв, а другите моментално се свиха назад, уплашени от яростта на атаката.

— Следвай ме, Ролф! Ще изиграем тези кучета! — изрева кимериецът, удряйки надясно и наляво.

Мечовете на варварите разчистиха кървава пътека. Големият северняк се изви, разсичайки и мушкайки, мечът му посичаше туранците като житни стръкове под сърпа на жетваря. Така защитаваше гърба на Конан. Когато Конан се втурна напред, Ролф го последва, а мечът му разшири кървавата пътека, отворена от кимериеца. Гърмящият му бас изпращаше напред звънливите тонове на стари северни бойни песни, а очите му грееха с блясъка на берсерка.

Никой не можа да устои на ужасната им атака. Туранските мечове и копия бяха жадни за кръв, но отскачаха безпомощно от щитовете и пантерската скорост на варварите замъгляваше взора на противниците им. Конан кървеше от множество рани, носията на Ролф беше на парцали, но телата, повалени на пода, говореха красноречиво за яростта на атаката им.

Опряха гърбове в един от големите прозорци. За няколко секунди двамата варвари приеха боя и нанасяха жестоки удари около себе си, за да си разчистят място от няколко фута. Скупчените войници несигурно се отдръпнаха назад. В суеверните им умове това не бяха хора, а непобедими великани, твърди като стомана, възкръснали от мрачните кралства, за да излеят ужасното си отмъщение.

Конан използва този момент със светкавична скорост. Пъстрото стъкло на прозореца се разби на хиляди блестящи, многоцветни стъкълца от удара на ятагана му, който разтвори огромна дупка в него. Захвърляйки мечовете и щитовете си в лицата на враговете си, кимериецът и севернякът скочиха стремглаво към морето на двеста фута отдолу. Подигравателният им смях продължи да звучи в ушите на гвардейците, които приближиха прозореца.

— Стрелци! Един стрелец, бързо, да стреля по тях! — Гласът на командващия офицер приличаше на отчаян писък. Петима мъже хукнаха напред, всеки въоръжен с мощен, двойно изкривен хиркански боен лък. Мястото покрай прозореца се разчисти и скоро се чу бръмченето на тетивата. После един от стрелците сви рамене и се обърна към офицера:

— Разстоянието е твърде голямо на тази несигурна лунна светлина. Не можем да различим главите им, а те вероятно плуват под вода през повечето време. Задачата надхвърля възможностите ни.

Генералът погледна свирепо, завъртя се и хукна към кралските покои. Йездигерд се беше възстановил от шока. Единствената следа от схватката бе малкият бинт около челото му, частично покрит от тюрбана. Сбитият доклад за станалите инциденти бе прекъснат от силния удар на кралския юмрук по масата. Вазите и каните с вино се разпиляха по пода.

— Посмели сте да се провалите! Окървавените варвари са избягали и сега се подиграват с величието на Туран! Моите войници да не са сукалчета, че не могат да повалят двама души? Всеки десети гвардеец ще умре сутринта, за да се усили смелостта на останалите!

Продължи с по-нисък глас:

— Веднага екипирай два бойни галеона. Варварите сигурно ще се опитат да откраднат някоя лодка и да прекосят морето. Ще ги изпреварим. Нека тези кораби са добре снабдени с провизии; екипажът им да се състои от най-добрите ми моряци и войници. Вземи най-яките роби за гребци. Когато хвана тези кучета, те ще изтърпят мъчения, равняващи се на хиляди смърти в стаите за мъчения в Аграпур!

Той се разсмя от зловещата перспектива и направи властен жест на генерала си. Последният хукна навън, проправи си път сред тълпата в тронната зала и се зае да изпълнява заповедите на господаря си.

 

 

Рибарят Косру седеше търпеливо върху планшира на едномачтовия си кораб и кърпеше мрежата си, скъсана следобед от удара на огромна есетра. Прокле лошия си късмет, защото това беше хубава мрежа. Струваше му две златни монети и обещание за петдесет фунта риба към шемитския търговец, от когото я купи. Но какво да направи един беден, гладуващ рибар? Трябваха му мрежи, за да си вади прехраната от морето.

Да, ако това бяха единствените неща, необходими за него и семейството му! Но той трябваше да работи усилено, за да плаща данъците, наложени от краля. Вдигна очи към двореца, очертал се на лунното небе. В тях се четеше отровна, тайна омраза. Палатът беше кацнал на скалата като гигантски лешояд от злато и мрамор. Кралските бирници имаха гъвкави камшици и не изпитваха угризения, когато ги използваха. Подутините и белезите от стари рани по гърба на Косру му напомняха за неправдите, които бе изстрадал, когато в плитчините нямаше риба.

Изведнъж корабчето се надигна, едва не го събори. Косру скочи на крака, а очите му изскочиха ужасѐни от орбитите си. Огромен, полугол мъж се покатери на борда; черната му, грубо подстригана коса бе рошава и мокра. Косру го оприличи на някакъв морски демон, излязъл от незнайни дълбини да прокълне душата му и да разкъса тялото му.

За момент привидението просто седна на една седалка, поемайки си дълбоко дъх. После проговори на хиркански, макар и със силен варварски акцент. Косру си поотдъхна, защото легендите описваха демоните като същества, лишени от дар слово. Но все още трепереше, изправен пред тлеещите очи и свирепата външност на гиганта. Ужасът му се удвои, когато още една фигура, златокоса и облечена в черно, последва другата на борда. Златокосият имаше в колана си широка кама.

— Не се страхувай, моряко! — изгърмя чернокосият гигант. — Не искаме кръвта ти, само кораба ти. — Извади от превръзката на пояса си блестяща диадема и му я подаде. — Ето ти добра цена, че и отгоре. С това украшение можеш да си купиш десет като този. Съгласен ли си… или…?

Присви заплашително дебелите си пръсти. Косру, със замаяна глава, кимна и грабна диадемата. Със скоростта на уплашена мишка той припна към малката лодка, завързана в задната част на корабчето и загреба с отчаяна скорост.

Странните му клиенти не си губиха времето. Бързо вдигнаха платното и то се развълнува от освежаващия бриз. Спретнатото корабче набра скорост и се отправи на изток.

Косру сви озадачено рамене. Спря да гребе само за миг, колкото да погледне приказната диадема, чиито скъпоценни камъни блестяха на лунната светлина като водопад от разплискан бял огън.