Бьорн Найберг
Конан отмъстителя (12)

9. Танцът на лъвовете

Димът на жълтия лотос се виеше на спирали в едва осветената бамбукова колиба. Като вкопчени пипалца оформяше на тънки струйки, излизащи от отвора на резбования нефритов накрайник на копринения маркуч на съвършеното, златно наргиле, поставено на пода и от свитите, сбръчкани устни на стар хитаец, седнал с кръстосани крака върху тръстикова рогозка.

Лицето му беше като пожълтял пергамент. Почти осемдесет години тежаха върху раменете му. Но в него имаше някакъв полъх на младежка енергия, комбинирана със спокойствие и ведрост на мисълта. Държеше мундщука с лявата си ръка, пушейки бавно и с удоволствието на изнежен любител на лукса наркотичните па̀ри. Междувременно проницателните му черни очи изучаваха едрия, чернокос, белокож мъж пред него, който седеше на ниско столче и гладно поглъщаше задушеното оризово ястие ши-ла, поставено пред него от момичето, което беше спасил.

Сега тя беше облечена в целомъдрен жакет с висока яка и бродирани панталони, които изтъкваха златистия й тен и големите, дълбоки, полегати очи. Лъскавата й коса бе сресана в сложна прическа и така тя бе претърпяла удивителна трансформация от разрошеното, полуголо, уплашено момиче, което той спаси от хората и чудовището. Но той си спомняше прегръдката на горещите й ръце в часа на почивка в джунглата, когато тя му даде женската си награда, свободно и с желание, в изблик на ориенталска страст, която не се нуждаеше от факел, за да възпламени желанията му.

Един ден и една нощ пътуваха те, почивайки само когато момичето се нуждаеше от това. Когато тя биваше напълно изтощена, той я мяташе на широките си рамене, а неуморимите му крака продължаваха напред. Най-накрая пътечката се изви и навлезе в сечище. Дузина бамбукови колиби с дъсчени покриви бяха струпани край поток, където рибата подскачаше в сребърно изобилие. При навлизането им се появиха мъже с вдървени лица и жълти кожи, с мечове и лъкове, но нададоха радостни викове, за да приветстват спасителя на дъщерята на селото им.

Изглежда, тези хора бяха издънки от благородна кръв, избягали от тиранията на Йа Чиенг Ужасния. Сега вегетираха на ръба на живота, страхувайки се, че във всеки момент могат да бъдат пометени от кохорта на ужасяващите войници на магьосника.

Изтривайки уста след преяждането, изпивайки последната глътка от жълтото оризово вино, Конан се заслуша в думите на домакина си.

— Да, могъщ беше кланът на Канг, на който аз, Канг Хсиу, съм глава — каза той. — И най-красивият от всички градове в северен Хитай беше Пайканг с пурпурните си кули. Множество доблестни воини ни пазеха от войнствените амбиции на Шу-чен от север и на Руо-ген от юг. Земите бяха богати и добивите винаги бяха много. Аз живеех в двореца в Пайканг, обграден от цялото великолепие и култура на нашата древна цивилизация. После дойде Прокълнатият. В една тъмна нощ ордите му се понесоха от югоизток като унищожителен пламък. Нашите армии бяха пометени от нечестивите му изкуства. Бяха погълнати от земетресения, разкъсани от магически огън или покосени от сухата чума. Ръцете, които държаха мечовете, изсъхнаха и неговите адски кучета влязоха свободно в красивия ни град. Пайканг беше плячкосан в ярост и кръв, в гръмотевични огньове и неназовими ужасии. Аз, моето семейство и някои от последователите ми избягахме на бързи камили. През много опасности минахме по време на това бягство. Съмнявам се дали Йа Чиенг знае за нас, иначе със сигурност щеше да ни е помел досега. Канг Лоу-дзе, моята дъщеря, беше пленена от войниците му, докато беше на гости в едно село на няколко мили оттук. Даже и ловци не са идвали до нашето скривалище. Но, изглежда, че участта ни е безнадеждна. Ние сме една шепа хора срещу магическата мощ и хилядите добре въоръжени войници. Но все още хората, които той измъчва от бедност със своите данъци и изнудване, копнеят за миналите дни на ведрост, свобода и богатство. Ако им се даде възможност, те ще се вдигнат. Но железните пети на генералите му притискат вратовете им. Войниците му се перчат по улиците на градовете като завоеватели с камшици в ръце. И така е от двадесет години. Нашата надежда се изпарява. Тя щеше да умре, ако не беше пророчеството, в което влагаме цялата си вяра през тези години на терор.

Конан, който слушаше мълчаливо, но с любопитство, сега зададе въпрос, изопачавайки смешно хитайския език:

— В ума ми се тълпят спомени за много събития. Но това пророчество? Какво е то?

— Жена ми, майката на Канг Лоу-дзе, бе надарена със странни сили. Тя разбираше езика на птиците и аз често съм виждал как дивите зверове от джунглата ядат от ръката й. Когато ни удари бедата, един от убийците на Йа Чиенг си проправи път до стаята й и я повали, докато тя се молеше на нашите богове. Беше твърде късно да я спася, но докато стоях с капещ меч над трупа на убиеца й, тя ме призова от пода, където лежеше в собствената си кръв и прошепна в съкрушеното ми от скръб ухо: „Дните ми свършиха. Бягай бързо да спасиш нашето семейство. Скрий се и чакай. Не се отчайвай. Защото от запад ще дойде завоевател, какъвто никога не си виждал, с голямо и благородно сърце. В гнева си той ще стъпче демона като змия под петата си. Ще бъде мъж с бяла кожа и велика сила, крал на собствената си земя, и той ще порази узурпатора като пламнала светкавица. Боговете са с него и Пайканг отново…“ — в този миг устата й се напълни с кръв и тя умря. Аз бях поразен от скръб, но не можех да остана. Събрах децата, а слугите ми помогнаха да носим по-малките по време на тайното ни пътешествие. През всичките години ние чакаме белия военен бог. Чували сме слухове за бляскавите му армии и се надявахме да видим знамето му върху кулите на Пайканг. Но от Голямата пустиня идват само номади-убийци и нашата надежда се изпарява с годините. С изключение на отряд наемници, които Йа Чиенг плени миналата година, ти си първият мъж с бяла кожа и кръгли очи, който е идвал от Запад през това време, но пророчеството казва, че нашият спасител ще бъде крал и завоевател. Ти си сам, без армии, които да те следват, а пък и имаш навиците на номадите. Аз съм стар, дните ми са преброени и започвам да се отчайвам за съдбата на хората си.

Широка усмивка грейна върху лицето на Конан. Тропвайки по пода, той прогърмя:

— Кой казва, че аз не съм крал, старче? Крал съм аз, и то крал на най-могъщото кралство на Запада, красивата Аквилония. Завоювах я сам и удуших тирана й на трона му със собствените си ръце. Бял съм аз и моята сила ми е спечелила дуели с професионални бойци. Не пасвам ли с пророчеството?

Старецът вдигна очи, пламенен и едновременно недоверчив.

— Вярно ли е това. Конан? Ти си крал? Тогава онази част, която не ти казах, също е вярна — защото любимата ми жена каза, че онзи човек ще се появи двадесет години след поражението ни. Хвала на боговете! Тази нощ ще имаме празник с молитва и благодарности. Утре сме под твоята команда! Ще ни поведеш ли?

Смехът на Конан бе изпълнен с удоволствие.

— Не бързай толкова, приятелю! Даже аз, който съм вършил много глупости, не съм толкова нетърпелив да се втурна в търбуха на този мошеник само с шепа хора. Боговете помагат на онзи, който използва ума си. Трябва да направим плановете си внимателно.

После гласът му бе заглушен от веселите викове на тълпата, събрала се пред колибата, призована от Канг Лоу-дзе. Внезапно отрезнял, прие смиреното обожание на тези хора, чиято единствена надежда за спасение бе той.

 

 

Висшият съвет на Хитайското село на отхвърлените заседаваше. Атмосферата в бамбуковата колиба бе изпълнена с напрежение. Конан лежеше на рогозките на пода с голяма чаша вино в ръка, а острите му сини очи подробно оглеждаха новите му съюзници. Въздухът беше задушен от лотосовия дим на наргилетата.

— Няма да бъде лесно да си пробием път до двореца на демона — каза един висок мъж с дръпнати очи, чието лице беше обезобразено от голям белег през челото. — Проклетите му мечоносци го охраняват денонощно, а там са и неговите собствени неземни сили. Хората нямат оръжие, а една пряка атака на здраво укрепената цитадела е немислима с нашите оскъдни сили.

— Прав си, Ленг Чи — каза старият Канг Хсиу. — Прикритостта и хитростта ще постелят пътя ни към успеха. И аз знам само един път, който може да ни заведе там. След седмица Йа Чиенг ще празнува годишнината от завоюването на Пайканг. Кулминационната точка от този празник винаги е Танцът на лъвовете, изпълняван с всички древни церемонии. Така Йа Чиенг задоволява интереса на хората към спектакъл и традиция. Това е единственото време, когато големите порти са отворени и до големия двор на палата се допуска публика. Но не мога да си представя как ще се възползваме от това, защото ние ще трябва да вземем с нас и крал Конан, а той е бледолик и с кръгли очи. Вероятно няма да можем да го маскираме добре, защото той се издига над всички мъже. Разбира се, можем да го носим в сандък…

Грубият глас на Конан се намеси в разговора.

— Нищо такова, приятелю. Да лежа неподвижен в ковчег, разбира се! Но този Лъвски танц ми подсказа една идея. Чувал съм за него от пътниците. Танцьорите не носят ли големи роби, направени за двама мъже с лъвска глава? В края на празника аз мога да се промъкна в замъка. Там ще бъда сам. Единствената спънка е танцьорската роба. Вие тук нямате, а ще отнеме много време, докато се ушие.

— Разбира се, че съдбата ни сочи пътя — сериозно отговори един старец. — В Шаулун, на един ден път от тук, има трупа, която всяка година ходи да танцува. Те си имат собствена лъвска роба. Ще им дадем всичко, за да ни я заемат. Колкото до останалото, ти говориш истината. Ще имаш много възможности да се промъкнеш в последната част от празника, защото Йа Чиенг често напива тълпата с вино. Настава такава бъркотия и врява, че войниците му трябва да прогонват всекиго с голи мечове. Може би този път ще можем да използваме момента, за да вдигнем бунт.

— Войниците на узурпатора ще бъдат изненадани да видят трезви мъже със забранени мечове в ръцете. Да, мисля, че можем да обещаем на Йа Чиенг необикновено оживен празник!

— Още не — каза Ленг Чи. — С колко можем да се оправим? Йа Чиенг има неговите Двеста гвардейци при първо повикване, освен редовната си войска. Някои от нея може да дойдат при нас, ако не знаят какво става. Но…

— И ние имаме само няколко брони — каза друг старейшина. — Войските на узурпатора в люспите и плочките на броните си ще бъдат като раци от езерото Хо.

Когато бегълците изчислиха оскъдните сили, които можеха да изведат на бойното поле, лицата и гласовете им отново отпаднаха. После заговори Конан:

— Онзи ден, лорд Канг, ти каза нещо за отряд от западни наемници, пленени от Йа Чиенг миналата година. За какво става дума?

Старецът каза:

— В месеца на шопара група от петдесет бойци пристигна от запад. Казаха, че са служили на краля на… как се казваше кралството му? Туран, така беше. Но, отхвърляйки унизителния начин, по който ги третирали кралските генерали, те дезертирали и се отправили на изток да си търсят късмета в Хитай.

Ленг Чи поде разказа:

— Минаха на няколко левги северно оттук, през село Шаулун. Селата ги приеха радушно, защото те избиха банда грабители и нито плячкосваха, нито изнасилваха. Поради това селата ги предупредиха да се пазят от Йа Чиенг. Но те не послушаха и продължиха към Пайканг. Там, както чухме, те предложили мечовете си на Йа Чиенг. Той се престорил, че ще ги приеме, но имал други планове наум. Поканил ги на гуляй, а в разгара на гуляя заповядал да отрежат главата на капитана им, а останалите хвърлил в тъмница.

— Защо е направил това? — попита Конан.

— Изглежда, е искал да ги принесе в жертва в някакъв ритуал на дяволската магия.

— Какво е станало с тях?

— Според последните сведения все още очакват участта си, макар че оттогава минаха три месеца.

— Как чухте за това?

— Една жена от Пайканг, която имала любовна връзка с един от Двестата гвардейци, избяга в Шаулун и така разказът й дойде при нас.

— Лорд Канг — каза Конан — разкажи ми за твоя дворец. Ще трябва да мога да се оправям в него.

Канг Хсиу започна да чертае линии по пръстта върху пода на колибата.

— Нали разбираш, че узурпаторът може да е променил нещата от времето, когато аз живеех там. Но ето така бяха по мое време. Ето тук е главната порта, тук се намира голямата зала…

Часове по-късно плановете бяха начертани до последната подробност. Канг Хсиу стана и вдигна бокала си, а кехлибарената течност заклокочи на димната светлина. Той извика със звънък глас:

— За бъдещето и честта на великия Пайканг и нека главата на Змията скоро бъде смачкана под ботуша на Отмъстителя!

Надигнаха се ответни викове. Конан направи приветствен жест и пи. В мозъка му се въртеше мисълта, че най-накрая е съвсем близо до целта си.

 

 

Прах се надигна в задушаващи облаци по пътя на запад от Пайканг. Стотици хитайци в синьо и кафяво се тътреха по него към града.

Слънцето блестеше в бяло върху масивните мраморни стени на Пайканг. Водите на рова отразяваха белите стени, кафявите хълмове и синьото небе с изключение на местата, където ята гъски нарушаваха гладката повърхност. Над стените се издигаха пагодите на Пайканг. Многокатните им покриви лъщяха с плочки в зелено, синьо и пурпурно и блестяха със златните си орнаменти по ъглите. Златни дракони и лъвове се зъбеха надолу от ъглите на бойниците, извисили се над голямата порта.

Прашните редици на селяните се стичаха към портата пешком и на магарета. Веднъж в годината войниците на Йа Чиенг стояха назад, облегнати на алебардите и на тризъбците си; гледаха тълпата, без да спират никого за разпит, претърсване или изнудване. От време на време сивата колона се осветяваше от пъстрите костюми на танцьорите. Лъвските танцьори от Шаулун правеха изключително смело представление. Позлатената лъвска маска светеше на слънцето, въртейки изпъкналите си очи и извивайки език насам-натам. Човекът в предната част очевидно беше с необикновена физика, защото предницата на лъвския костюм се извисяваше много над главите на всички хитайци.

В града селяните се изляха по криволичещата улица, водеща към двореца. Конан, надзъртайки през дупките под лъвската маска, заду̀ши острите миризми на хитайския град и наостри уши за звуците. Най-напред всичко звучеше като безсмислена врява, макар че всеки рог, звънец, свирка и дрънкало бяха използвани от различните търговци, за да известят за себе си.

Следвайки тълпата, той стигна до друга стена с голяма порта, отворена в нея. Хората се изляха вътре. Колоната се раздели, за да заобиколи нефритовия параван с гравирани дракони, висок десет фута и три пъти по толкова дълъг, и пак се съедини от другата страна. Те бяха в двора на двореца на Йа Чиенг, бившето седалище на клана Канг.

Блъскащи се, крещящи тълпи се притискаха до масите, където слугите на Йа Чиенг сипваха варен ориз и оризово вино. Много от гостите вече се бяха почерпили; напевният говор на тълпата се издигна в рев. Тук фокусник хвърляше топки и брадвички; там музикант дърпаше струната на едностранна лютня и пееше жални песни, макар че само онези, които бяха на няколко фута от него можеха да го чуят.

Конан чу гласа на Ленг Чи в ухото си;

— По този път. Танците скоро ще започнат. Не играй много опитно, за да не спечелиш награда. Не влиза в плановете ни съдията да те накара да свалиш маската си, за да я получиш…

 

 

Дългият каменен коридор беше тъмен. Мъртва тишина цареше в мрачните му дълбини. Конан се промъкна крадешком като дива котка, избягвайки да издава и най-слабия звук, носейки меча си в ръка. Беше облечен в хитайски жакет и копринени панталони, купени от един търговец в гранично селце.

Нещата се получиха така, както ги беше запланувал. По време на надигналата се врява в двора, на светлината на факлите, никой не забеляза, че една от лъвските роби остана само с един носач. Сенките и тъмните кътчета помогнаха за влизането на Конан. Сега той бе на път към сърцето на вражеската крепост.

Сетивата му бяха напрегнати до краен предел. Не за пръв път влизаше в жилището на враждебен магьосник. Спомените за ужасните неща, с които се беше срещал при подобни случаи, изникнаха в съзнанието му като атакуващи демони. През целия МУ живот свръхестественото бе единственото нещо, от което го бяха побивали тръпки на страх. Но с желязно самообладание той се отърси от атавистичните страхове и продължи с котешка стъпка.

Коридорът се разклони. Една стълба водеше нагоре, друга надолу, едва различими в обвилата всичко тъмнина. Конан избра онази, която водеше надолу. Планът на замъка беше научен добре и запечатан в мозъка му.

Йо Ла-гу, един от Двестата гвардейци на Йа Чиенг, се излежаваше на пейката си в подземието под цитаделата на Пайканг. Беше раздразнен. Защо той от всички мъже седеше там, докато отвън се вихреше празник, а виното и любовта се получаваха, само да ги поискаш? Заради глупавата идея на магьосника да държи хората в плен продължение на години, подготвяйки се да ги използва в някакъв магически ритуал, когато само един рейд в провинцията можеше да му събере толкова хитайци за една седмица! Роптаейки, той се надигна от скърцащата седалка да донесе още вино от скривалището си. Бронята му изшумоля и издрънча.

Стигна до нишата в стената, където криеше бутилките си, и протегна ръка навътре — и това бе последното му съзнателно действие. Десет стоманени пръста се стегнаха около шията му, строшавайки гърлото му. Мозъкът му потъна в черно безсъзнание и той се строполи като чувал.

Конан огледа делото си със зловеща усмивка. Беше добре отново да убиваш врагове! Старите варварски инстинкти кипяха в кръвта му, а устните му се гърчеха, той се озъби като ловуващ звяр.

Убийството стана толкова бързо и тихо, че никой от заспалите обитатели на килията не се размърда. Конан се наведе и откъсна връзката ключове от колана на мъртвия тъмничар. Пробва няколко от тях в ключалката на най-близката килия.

Затворникът се обърна при лекия метален звук, разтърси глава и отвори очи. Проклятието на устните му заглъхна, когато съгледа странна фигура на решетката. Удивлението му нарасна, когато вратата се завъртя навътре. За миг той скочи на крака. Спря устрема си, защото светлината от стенния светилник блесна бледо върху острието в дясната ръка на непознатия. Един жест на гиганта го предупреди да мълчи, а друг го прикани да го последва.

На ярката светлина очите на затворника се разшириха от изненада. Конан се намръщи, ровейки се в паметта си. Накрая каза:

— Лико от Коршемиш! Ти ли си?

— Да. — Силните им ръце се срещнаха в мъжко здрависване. Затворникът продължи: — В името на гърдите на Иштар, Конан, направо съм поразен! Да не би да си тук с аквилонската войска, за да се разправиш със злия магьосник или си прелетял на гърба на орел?

— Нито едното, нито другото, Лико — бе гръмогласният отговор. — Тук съм, за да раздам правосъдие на жълтото куче, вярно, но разчитах да си намеря армия наоколо. Мисля, че успях! Когато се биехме като наемници, мечът ти винаги беше нащрек!

— Повечето от затворниците са верни мъже и бойци — каза другият. — Копнеем само мечовете ни да срещнат плътта на тези хитайски бандити.

— Ще имате тази възможност. Ето ключовете на тъмниците; вземи ги и освободи хората си. Оръжейната е надолу по този коридор: екипирай хората си с мечове и ще ударим! Напред да отмъстите за вашите страдания и да освободите кралицата на Аквилония! — Усмихна се мрачно на удивеното изражение на Лико. — Сега знаеш защо съм тук. Ще намерите хитайски съюзници сред тълпата в двора. Върви бързо.

И той отново тръгна като бродещ призрак. Лико се захвана да буди другарите си, изпрати няколко от тях да отворят оръжейната, а другите се захванаха да отварят вратите на все още затворените килии.

— В името на Митра — промърмори Лико, — варваринът е луд! Да пропътува през целия свят, за да спаси една жена! — Но когато погледна в тъмното гърло на коридора, в очите му грееше възхищение.