Бьорн Найберг
Конан отмъстителя (4)

1. Крилете на мрака

Непристъпните стени на кралския дворец в Тарантия се очертаваха като назъбен силует срещу мрачното небе. Стражите крачеха гордо по бойниците с алебарда на рамо и меч на бедрото, но бдителността им бе отслабнала. Очите им често се стрелкаха към входа на двореца. По пуснатия подвижен мост, под високите прозорчета влизаха пъстро облечени рицари и благородници със своите дами.

Остър поглед би могъл да различи Просперо, генерал на краля и негова дясна ръка, облечен в червено кадифе със златни пойтиански леопарди, извезани върху туниката му. Крачеше гордо, дългите му крака бяха обути в ботуши от най-фина кордавска кожа. След него вървяха Палантидес, командирът на Черните дракони, в лека ризница, която по-късно щеше да свали; Тросеро, наследственият граф на Пойтаин, тънкият му кръст и изправената стойка контрастират със среброто в косата му; графовете на Манара и Коутен, бароните на Лор и Имирус и още мнозина. Всички влязоха заедно с красивите си дами в разкошна коприна и сатен, докато слугите им откарваха позлатените колесници, с които бяха пристигнали те.

В Аквилония цареше мир. Той бе продължил повече от година след последния опит на краля на Немедия да открадне кралството на Конан, подпомогнат от съживения ачеронски магьосник Ксалтотун. Преди години Конан на свой ред бе отмъкнал короната от окървавената глава на тирана Нумедидес, когото уби до самия му трон.

Но немедийският заговор се провали. Бяха изискани големи обезщетения, а съсухрената мумия на мъртвия Ксалтотун бе отнесена върху мистериозната си колесница да обитава тъмните бездни на неизвестното. Властта на крал Конан ставаше все по-силна и по-силна, защото хората все повече се убеждаваха в мъдростта и справедливостта на управлението му. Единствените проблеми създаваха случайните набези на дивите пикти по западната граница. Опитните войници и заселниците край Гръмотевичната река обаче бяха нащрек и спешно се справяха с диваците.

Празничната нощ бе великолепна. Факлите пламтяха подредени в редици до портата; цветни килими от Туран покриваха грапавите плочници. Пъстро облечени слуги припкаха насам-натам, пришпорвани от виковете на майордомите. Тази нощ крал Конан даваше бал в чест на своята кралица, Зенобия, някога робиня в харема на немедийския крал. Тя бе помогнала на Конан да избяга, когото лежеше затворен в тъмниците на Белверус и бе наградена с най-високата чест, с която може да бъде удостоена една жена по западните земи. Стана кралица на Аквилония, най-могъщото кралство на запад от Туран.

Всеки един от блестящата тълпа гости би могъл да забележи пламенната любов, която обвързваше двете кралски особи. Тя беше очевидна в жестовете, маниерите и говора, макар че варварската кръв на Конан вероятно го подтикваше да захвърли цивилизованите преструвки и притисне любимата си кралица в яката си прегръдка. Вместо това той стоеше на една ръка разстояние от нея, отговаряше на поклоните и реверансите с лекота, която изглеждаше естествена, но всъщност бе новопридобита.

От време на време очите на краля се стрелкаха към далечната стена, където бяха подредени прекрасни оръжия — мечове, копия, брадви, боздугани и дълги бойни копия. Кралят обичаше да вижда, че хората му живеят в мир, но не можеше да обуздае нагона на варварския си нрав, който искаше да се лее червена кръв и да усети как под острието на тежкия му меч се трошат вражеските брони и кости. Но сега бе време за мирни дела. Конан погледна набързо красивата графиня, която му направи реверанс.

Красиви бяха дамите и един съдия трудно би решил коя да избере в състезание за красота — поне ако избираше сред гостенките. Защото истината бе, че кралицата бе по-красива от всички. Съвършената й фигура бе очертана от прилепнала рокля с ниско деколте; само една сребърна лентичка придържаше бухналите кичури на начупената й черна коса. Нещо повече, съвършено оформеното й лице излъчваше такова вътрешно благородство и благост, каквито рядко можеха да се видят в онези времена.

Обаче, както приятелите на краля го смятаха за късметлия, така и другите жени завиждаха на кралица Зенобия. Конан бе извънредно внушителен с простата си черна туника, с крака, покрити с черни, плътно прилепнали панталони и ботуши от мека, черна кожа. Златният лъв на Аквилония блестеше на гърдите му. Иначе единственото му украшение бе тънката, златна превръзка на грубо подстриганата черна грива. Гледайки масивните му рамене, тънката му талия и бедра и мускулести крака, които издаваха смъртоносна сила на хищник, човек можеше да разбере, че това не е човек, роден за цивилизацията.

Но най-привлекателните черти на Конан бяха тлеещите сини очи върху мургавото му, набраздено от белези лице, неразгадаеми, с дълбини, в които никой не можеше да проникне. Същите тези очи бяха виждали неща, за които пъстрата тълпа не беше и мечтала, бяха гледали бойни поля, осеяни с осакатени трупове, палуби, почервенели от кръв, варварски екзекуции и тайните ритуали край олтарите на чудовищни божества. Силните му ръце бяха въртели западния широк меч, зуагирската крива сабя, заибарския нож, татарския ятаган и брадвата на горяните с едно и също опустошително умение и сила срещу мъже от всички раси и срещу нечовешки същества от тъмни и безименни кралства. Лустрото на цивилизацията бе само тънък слой върху варварската му душа.

Балът започна. Крал Конан го откри със своята кралица с първите сложни стъпки на аквилонски менует. Макар да не беше специалист в по-сложните фигури на танца, първобитните му инстинкти на варварин улавяха ритъма на мелодията с лекота и гъвкавост, която увеличаваше резултатите от уроците, давани му през последната седмица от церемониалмайстора на двора. Всички от блестящата тълпа ги последваха. Скоро пъстрите двойки се пръснаха по мозаечния под.

Дебели свещи хвърляха тиха, мека светлина в залата.

Никой не забеляза тихия ветрец, който започна да се носи из въздуха. Пламъците в свещниците затрептяха и запремигваха. Никой не забеляла и пламналите очи, които надзърнаха през открехнатия прозорец, бързо оглеждайки тълпата. Свирепият им блясък се спря върху слабата, облечена в сребро фигура в ръцете на краля. Виждаха се само пламналите очи, но през мрака едва-едва се чу тих, злорад кикот, после очите изчезнаха и прозорецът се затвори.

Големият бронзов гонг в края на залата изгърмя, обявявайки пауза. Гостите, сгорещени от танца, седнаха да се освежат с ледено вино и турански шербет.

— Конан! Искам глътка свеж въздух. Всички тези танци ме изтощиха! — Кралицата му каза това през рамо, после тръгна към отворените врати и към широкия балкон.

Кралят тръгна след нея, но бе задържан от множество дами, които го молеха да им разкаже за предишния си живот. Вярно ли било, че някога бил главатар на диви орди в полулегендарния Гулистан в Химелейските планини? Вярно ли било, че с един смел удар той спасил кралството Кауран от шемитските обирници на наемния капитан Константинус? Бил ли е някога пират?

Въпросите се сипеха като градушка. Конан им отговаряше рязко или уклончиво. Беше неспокоен заради варварския си инстинкт. Дамите му бяха попречили да придружи Зенобия вън, на балкона, за да я пази. Макар че никаква опасност не можеше да застраши любимата му съпруга тук, в неговата столица, в собствения му дворец, ограден от приятели и лоялни войници.

И все пак беше неспокоен. В кръвта си усещаше надвиснала заплаха и опасност. Доверявайки се на животинските си инстинкти, той тръгна към вратите на балкона независимо от умолителния вой на прекрасната си публика.

Проправяйки си път с лакти, малко по-грубичко, отколкото отива на един крал, Конан зърна сребърната фигура на Зенобия. Беше обърната с гръб към него. Лекият хладен бриз развяваше косите й. Той изръмжа с облекчение. Както изглежда, сетивата му го бяха заблудили за пръв път. Независимо от това той продължи напред.

Изведнъж слабата фигура на кралицата бе обвита от нощта. Черна сянка падна върху сборището на хиляди мили от двореца. Тайни думи бяха измърморени в кърпи от боядисани устни и брадати уста. Зеленият дъх на съдбата профуча през залата. Земята потрепери от гръмотевица. Кралицата изпищя.

Когато падна мракът, Конан скочи като пантера към вратите на балкона, разтревожвайки благородните гости и разклащайки масите, отрупани с вино. Чу се и друг вик. Звукът изчезна, сякаш Зенобия бе отнесена надалеч. Кралят стигна до балкона и откри, че той е празен.

Погледът на Конан претърси недостъпните стени на двореца и не видя нищо. После той вдигна очи. Там, отпусната върху лунното небе, той видя фантастична фигура, ужасен човекоподобен кошмар, сграбчил сребърния блясък на възлюблената му. Тласкано напред от мощния размах на прилепоподобните си криле, чудовището бързо се превърна в точка на източния хоризонт.

За момент Конан остана на място, статуя от черна стомана. Само очите му изглеждаха живи, пълни с ледена ярост и ужасно отчаяние. Когато обърна поглед към публиката, те се свиха, сякаш той се бе превърнат в самото чудовище, което отнесе кралицата му. Без да каже и дума, той излезе от залата, разбутвайки сурово хора, маси и столове около себе си.

На изхода спря пред отрупаната с оръжия стена и смъкна обикновен, но тежък меч, който му беше служил добре в много приключения в миналото. Когато вдигна острието, той каза с тръпнещ от емоции глас:

— От този час аз вече не съм ваш крал, докато не върна откраднатата си кралица. Ако не мога да предпазя собствената си другарка, аз не съм способен да управлявам. Но, в името на Кром, аз ще намеря този грабител и ще излея отмъщението си върху него, пък ако ще да е защитѐн от всички армии на света!

После кралят изкрещя — странен и ужасяващ вик, който отекна с трепет в залата. Звънна като вой на прокълнати души. Много лица пребледняха от призрачния ужас в тоновете му.

Кралят беше изчезнал.

Просперо хукна след Конан. Тросеро спря, оглеждайки всички, преди да го последва.

Разтреперана пойтианска принцеса огласи въпроса, който бе заседнал в умовете на много от гостите:

— Какъв беше този ужасен вик? Кръвта във вените ми замръзна от него. Почувствах се така, сякаш над мен е надвиснала ужасна съдба. Отмъстителните души от Черните земи сигурно крещят така, когато бродят из голата пустош да търсят плячката си!

Сивокосият граф на Раман, ветеран от войните край границата, отвърна:

— Вашето предположение е много близко до истината, милейди. Това е бойният вик на кимерийските племена. Крещят го, преди да се хвърлят в абсолютно неравна, предварително изгубена битка, когато нямат друга грижа, освен да убиват. — Той спря. — Веднъж преди съм го чувал — при кървавото плячкосване на Венариум, когато чернокосите варвари се прехвърлиха през стените, независимо от това, че ги обсипвахме със стрели, и изклаха всички.

Над множеството се възцари мълчание.

— Не, Просперо, не! — Тежкият юмрук на Конан изгърмя по масата. — Ще пътувам сам. Ако поведа бронирани легиони извън кралството, мога да изкуша някой коварен враг да нападне зад гърба ми. Тараскус не е забравил как го натупах, а на Кот и Офир, както винаги, не може да им се вярва. Ще яздя не като крал Конан Аквилонски, с блестяща свита от лордове и конници, а като Конан Кимериеца, обикновен авантюрист.

— Но, Конан — каза Просперо със свободната фамилиарност, която съществуваше между него и краля — не можем да те оставим да рискуваш живота си в такова несигурно преследване. Така може никога да не постигнеш целта си, докато с копията на пойтианските рицари зад гърба си можеш да надвиеш всеки враг. Нека да препуснем с теб!

Сините очи на Конан блеснаха със свирепа благодарност, но той тръсна черната си грива.

— Не, приятелю. Чувствам, че съдбата ми е предопределила да освободя кралицата си сам. Даже помощта на верните ми рицари няма да осигури успеха. Ти ще командваш армията в мое отсъствие, а Тросеро ще управлява кралството. Ако не се върна за две години — изберете нов крал!

Конан вдигна тънката златна диадема от черната си коса и я остави на дъбовата маса. Постоя за момент, потънал в размисли.

Тросеро и Просперо не направиха опит да нарушат мълчанието. Отдавна бяха научили, че пътищата на Конан понякога са странни и неведоми за цивилизованите хора. С варварския си ум, неопетнен от цивилизования живот, той беше способен да накара мислите си да тичат по пътеки, различни от обикновените. Тук стоеше не само кралят, чиято кралица беше отвлечена. Тук стоеше първобитният човек, чиято другарка бе откъсната от него от сили тъмни и неизвестни и който, без показност и самохвалство, мълчаливо трупаше ужасна мъст в сърцето си.

Конан сви широките си рамене и наруши мълчанието:

— Кон, Просперо, и доспехи на обикновен наемник! Тръгвам веднага.

— Накъде? — попита генералът.

— Към магьосника Пелиас от Кот, който живее в Канирия, в Кораджа. Надушвам черна магия в тазвечершната случка. Това летящо същество не беше земна птица. Не обичам магьосниците и предпочитам да се справям без тяхна помощ, но сега имам нужда от съвета на Пелиас.

Отвън, зад тежката дъбова врата, стоеше човек, притиснал ухо до дървото. При тези думи по лицето му премина усмивка. С лукав поглед той се вмъкна в една от нишите, закрити с тежки драперии. Конан и приятелите му минаха и стъпките им заглъхнаха надолу по стълбата.

Шпионинът изчака, докато шумът замре съвсем. После, оглеждайки се надясно и наляво, той се измъкна от скривалището си. Облечен като слуга в двореца, той незабелязано прекоси двора. Изчезна в помещенията за слугите и скоро се появи, пременен с тежко вълнено наметало, което го предпазваше от нощния студ. Каза паролата на часовия и той го пусна да излезе. Тръгна към западната част на града.

Никой не го последва. По-малките улички и пътечки бяха тъмни като вътрешността на комин. Малко лъчи от забулената в облаци луна пронизваха мрака им. Стражи с алебарди на рамо и остри шлемове на главите крачеха по двойки из улиците и си говореха тихо. Блудниците се навеждаха от прозорците и подвикваха на минувачите. Някои бяха красиви, разкриваха великолепието на белите си шии с деколтирани рокли или шалове от чиста коприна. Други имаха измършавели и сбръчкани лица, покрити с пудра и хиркански руж. Но шпионинът бързаше напред, без да се отклонява от пътя си.

Най-накрая стигна до голяма къща, построена в градина, която приличаше на парк. Висока стена я ограждаше от всички страни, но в една ниша бе вградена малка врата. Той почука четири пъти. Вратата се отвори и на прага се показа гигантски, мрачен стигиец, облечен в бяло. Двамата мъже си прошепнаха няколко думи. После слугата от двореца се забърза към къщата. Всички прозорци бяха тъмни освен един.

Това очевидно не бе дом на кореняк аквилонец. Стените бяха украсени с тежки завеси и разкошни картини, но изобразените мотиви не бяха западни. Сводести мраморни храмове, бели зикурати^[1] и хора с тюрбани и широки халати доминираха в изобилието от златни и сребърни мазки, коприна и сатен и криви мечове. Арабски овални златни маси, дивани с покривки от червена и зелена коприна, златни вази с екзотични цветя бяха така комбинирани, че да предадат съвършено атмосферата на изобилния и екзотичен Изток.

Отпуснат на дивана, едър румен мъж пиеше вино от бокал, украсен със скъпоценни камъни. Той отвърна на поклона на слугата с небрежно кимване.

— Какво те води насам, Маринус? — В ленивия глас се усещаше строгост. — Нямаше ли достатъчно работа, която да ми свършиш на кралския бал? Той няма да свърши до ранни зори, освен ако Конан не е изпаднал пак в онези свои варварски настроения. Какво е станало? — Пийна си още една глътка и прониза Маринус с поглед.

— Гандар Чен, господарю, кралицата на Аквилония бе отвлечена от неземно чудовище, което отлетя заедно с нея в небето! Тази нощ кралят препусна сам да я търси. Първо обаче, за да разбере нещо за местонахождението на грабителя, той ще посети котийския магьосник Пелиас в Канирия.

— В името на Ерлик, това наистина е новина! — Гандар Чен скочи с блеснали очи. — Петима от отровителите ми висят на хълма за екзекуции, толкова много месо за ястребите. Онези проклети педанти от Черните дракони са неподкупни. Но сега Конан ще бъде сам, в чужди земи.

Той плесна с ръце. Стигиецът влезе безшумно и застана мирно, мургавото му лице бе мрачно и неразгадаемо. Гандар Чен заговори:

— Тази нощ Конан Аквилонски се впуска в дълго пътешествие. Язди сам като обикновен наемник. Първата му цел е град Канирия в Кораджа, където ще търси помощ от магьосника Пелиас. Препуснете бързо към Баракус, който е разположил лагера си край река Ийвга. Заповядайте му да вземе доверени мъже, колкото са му необходими, и да убие Конан в Канирия. Кимериецът не трябва да стигне до Пелиас. Ако онзи проклет черен магьосник реши да му помогне, той може да изтрие всичките ни мъже от лицето на земята с едно махване на ръката!

Мрачните очи на стигиеца блеснаха и необикновено неподвижното му лице се раздели от ужасяваща усмивка.

— Добре познавам Конан — изръмжа той — тъй като той разби армията на принц Кутамун пред Кораджа. Аз бях сред малкото оцелели, които по-късно бяха заловени от котийски търговци и продадени в робство — аз, родѐн благородник и отгледан за война и лов! Дълго чаках отмъщението си! Ако боговете разрешат, аз сам ще убия кимериеца. — Ръката му опипа дръжката на дългата кама. — Тръгвам веднага, господарю. — Поклони се дълбоко и излезе.

Гандар Чен се настани край богато отрупаната палисандрова маса. Извади от чекмеджето златна писалка и пергамент и написа:

До крал Йездигерд, господар на Туран и на Източната империя. Поздрави от верния ти слуга Гандар Чен. Конан Кимериецът, хозак и пират, язди сам към Канирия. Изпратих заповед да го убият там. Когато това стане, ще ти изпратя главата му. Ако избяга чрез някаква магия, пътят му вероятно ще премине през туранска територия. Написано в Годината на Коня, на третия ден от Златния месец.

Той въздъхна и посипа пергамента с пясък, за да подсуши мастилото. После туранецът стана и подаде свитъка на Маринус, който чакаше отзад. Заповяда му:

— Бързо препуснѝ на изток. Тръгвай веднага. Моите слуги ще те снабдят с оръжие и кон. Ще занесеш това на самия крал Йездигерд в Аграпур. Той ще възнагради богато и двама ни.

Доволна усмивка премина по лицето на Гандар Чен, когато се отпусна на дивана. Ръката му отново посегна към бокала.