Астрид Линдгрен
Кале Детектива (8)

Осма глава

Съгласно уговорката войната между Розите избухна на следващия ден. Сикстен намери лист хартия, изпълнен с обиди, смразяващи кръвта. „Аз, Андерс Бенгтсон, предводител на Бялата роза, чиито връзки на обувките не си достоен да развържеш, потвърждавам верността на написаното тук“ се мъдреше най-отдолу. Скърцайки със зъби, Сикстен хукна да търси Бенка и Йонте. Воините на Бялата роза бяха установили своя стан в двора на хлебаря, където очакваха атаката на воините на Червената роза. Кале се бе настанил на високо — между клоните на яворовото дърво, откъдето имаше чудесна видимост към улицата, чак до къщата на пощаджията. Изпълняваше ролята наблюдател не само за каузата на Бялата роза, но и за своята.

— Всъщност нямам време да воювам — бе казал той на Андерс. — Зает съм.

— С какво пък сега? — попита го приятелят му. — Пак ли с някаква криминална драма? Да не би Фредрик с дървения крак отново да се кани да задигне парите, събрани за черквата?

— О, я си дръж устата! — сряза го Кале. Чудесно знаеше, че е напълно безсмислено да се стреми към разбиране у другите. Ето защо се покатери на дървото, за да изпълни и своята задача. Инак безусловното подчинение на предводителя бе едно от железните правила на Бялата роза.

Предимството в случая за Кале бе, че като следеше кога ще се появят враговете от Червената роза, той можеше да държи под око и чичо Ейнар. Тъкмо в този момент оня седеше на терасата и помагаше на леля Миа да чисти ягоди. Е, на всяка десета ягода палеше цигара и започваше да се люлее на стола, за да си отдъхне от „непосилната“ работа. Щом забеляза Ева-Лота да притичва през двора, за да се присъедини към момчетата, той й подвикна някаква закачка.

— Не се ли измори от скучния живот тук? — дочу Кале как леля Миа пита братовчед си. — Защо не се разходиш към центъра, не идеш да поплуваш, не покараш колело или нещо от този сорт? Всяка вечер в хотела има танци, поне там се позабавлявай.

— Благодаря ти, много си мила — отвърна чичо Ейнар. — Но тук в твоята градина, Миа, ми харесва най-много и наистина се чувствам чудесно. Нямам никакво желание да ида където и да било. Искам да възстановя здравето и нервите си. Тук е толкова тихо и спокойно.

— Тихо и спокойно, как не! — промърмори Кале. — Като на змия в мравуняк. Сигурно затова, че му е много спокойно, не може да спи и крие пистолет под възглавницата си.

— Откога всъщност съм у вас? — попита чичо Ейнар. — Дните се изнизват така неусетно, че им изпуснах бройката.

— В съботата, която идва, ще станат две седмици — отговори леля Миа.

— Наистина ли? Не са ли повече? Струва ми се, че съм тук вече близо месец. Е, скоро май ще трябва да си тръгвам.

— Не, още не! — едва не извика Кале. — Първо трябва да разбера защо си тук, спотаен като заек в гъсталак.

Кале бе така ангажиран с разговора на терасата, че напълно забрави за другата си задача — да дебне приближаването на врага. Оживен шепот на улицата долу бързо го върна към задълженията му. Видя как Сикстен, Венка и Йонте се опитват да надзърнат между дъските на оградата. Те явно не го забелязваха там горе, между клоните на дървото.

— Майката на Ева-Лота и някакъв тип седят на терасата — докладва Сикстен. — Значи не можем да влезем през предния вход. Ще заобиколим и ще минем по моста над реката, за да ги изненадаме в гръб.

Червените рози изчезнаха и Кале се спусна бързо долу. Изтича в пекарната, където Андерс и Ева-Лота се развличаха, като се спускаха по въжето, останало от цирковото представление.

— Червените рози са вече тук — провикна се наблюдателят на Бялата роза. — Всеки момент ще прекосят моста.

Онази част от реката, която минаваше през двора на хлебаря, беше широка не повече от метър. Ева-Лота бе опряла в двата бряга широка дъска, която при нужда можеше да играе роля на „подвижен мост“. Не че беше много устойчив, но при положение че притичаш по него бързо и уверено, вероятността да се изтърсиш във водата бе малка. Пък дори и това да се случеше, най-многото бе намокряне на крачолите на панталоните, тъй като реката беше всъщност плитка.

Белите рози бързо прехвърлиха подвижния мост и тутакси се прикриха зад елшовия храсталак на самия бряг. Не се наложи да чакат дълго. С нарастващ ентусиазъм те наблюдаваха как Червените рози пристигат отсреща и предпазливо търсят тайника на враговете си.

— Ето го моста! — радостно възкликна Сикстен. — В атака! Победата е наша!

Той стъпи на дъската, последван от Венка. Точно този миг очакваше Андерс. Стрелна се напред със скоростта на мълния и преди Сикстен да успее да стигне на брега, повдигна леко края на дъската. Нищо повече не беше нужно.

— Точно това се случило на фараона, когато се опитал да прекоси Червено море — възторжено извика Ева-Лота на Сикстен, който цопна във водата.

Белите рози се спуснаха към пекарната колкото им държаха краката, докато Сикстен и Венка с гневни викове се мъчеха да излязат на брега. Андерс, Кале и Ева-Лота използваха ценните минути да се барикадират на тавана — внимателно заключиха вратата към стълбището и изтеглиха въжето. Сетне заеха позиция край вдигнатата капандура, очаквайки врага. Появата му бе предизвестена с грозни крясъци.

— Понамокрихте ли се? — попита Кале съчувствено, щом Сикстен изникна в полезрението им.

— Точно толкова, колкото на теб ти е мокро зад ушите — отвърна наперено Сикстен.

— Доброволно ли ще излезете, или да ви издухаме оттам? — викна им Йонте.

— Вероятно ще искате да се качите тук и собственоръчно да ни свалите, а? — обади се и Ева-Лота. — Ще имате ли нещо против, ако сипем малко вряла смола под яките ви?

Много пъти бе пламвала враждата между Бялата и Червената роза в последните години. Ала не би могло да се твърди, че между двете банди съществуваше истинска омраза. Напротив, те си бяха чудесни приятели. А войната обявяваха, за да се забавляват. Нямаше определени правила за провеждането на бойните действия. Едничката цел бе да се ядоса противника колкото е възможно повече и досега почти всичко беше разрешено, с изключение, естествено, на намесата на родители и външни лица. Да завземеш главната квартира на врага, да го шпионираш и изненадваш, да взимаш заложници, да крещиш ужасяващи заплахи, да пишеш обидни писма, да крадеш неговите „тайни документи“ и да си подготвяш такива, та противникът да има какво да търси или да заграбва, да пренасяш уж скришом пред очите на другите най-важни секрети — всичко това бе част от войните на розите.

Засега воините на Бялата роза имаха сериозно предимство и те чудесно го знаеха.

— Бихте ли се поотместили? — любезно попита Андерс. — Дощя ми се да плюна!

Червените рози с гневни подвиквания заобиколиха сградата и се опитаха да отворят вратата към стълбището.

По всичко личеше, че битката е стигнала до задънена улица, но Сикстен бе свикнал да се преборва с трудни ситуации. След като се увери, че е извън полезрението на Белите рози, той даде разпорежданията си.

— Тихо, сега. Скриваме се тук, за да помислят, че сме се отказали и сме си отишли. Аз оставам тук, а вие двамата идете да се скриете в градината и няма да мърдате оттам. Като не ни виждат известно време, ще изпратят съгледвач и ние ще го сгащим от двете страни. Ще го пленим.

Бенка и Йонте се измъкнаха тихичко, а Сикстен се изтегна по гръб под ниския клонак на елшата, готов да чака, колкото се наложи.

Пълната тишина долу предизвика подигравките на ония, които останаха в тавана на фурната. Известно време те сипеха с огромен ентусиазъм иронични подмятания, които след време намаляха, докато накрая съвсем стихнаха. Сикстен посрещна с усмивка репликата на Ева-Лота:

— Страхливи поплювковци, отидоха си! А сега какво ще правим?

На тавана се проведе военен съвет, който реши Ева-Лота да иде на разузнаване. Имаше още една стълба, която водеше надолу, но направо в пекарната. Момичето щеше да се измъкне навън, без да привлече нечие внимание. То се спусна бързешката, грабна няколко бисквити в крачка и изскочи на обляната в слънце поляна. Наоколо не се мяркаше жива душа. Ева-Лота мина с предпазливи стъпки зад ъгъла и тъкмо се готвеше да излезе напред, за да даде на онези, дето я очакваха край капандурата, знак, че всичко е чисто, когато дочу вик, смразяващ кръвта, и Венка и Йонте се хвърлиха връз нея със скоростта на циклон.

— Бързо, да я закараме в нашата щабквартира — извика Сикстен.

Ева-Лота се съпротивляваше като тигрица, но яките юмруци на Венка и Йонте бързо я укротиха. Белите рози се спуснаха по въжето, за да й се притекат на помощ. Но докато Венка и Йонте тътреха момичето към реката, Сикстен остана, за да задържи преследвачите и да даде възможност на другарите си да приберат на сигурно място военнопленничката. Естествено, не можеше да се очаква, че те ще успеят да пренесат мятащата се и ритаща във всички посоки Ева-Лота през подвижния мост. Затова Йонте направо я блъсна във водата и двамата с Венка я последваха.

— Престани да риташ, защото ще се наложи да те удавя — предупреди я Йонте.

Заплахата изобщо не смути Ева-Лота, тя продължи да раздава ритници и удари и за свое огромно удоволствие успя здравата да ги насини. На брега се водеше не по-малко ожесточена битка и врявата, която се вдигна, бе толкова голяма, че се наложи господин Лизандър да остави за малко тестото си и да излезе, за да види какво става. С бавни крачки той се отправи към реката, от чиито води дъщеря му току-що подаваше мократа си глава. Венка и Йонте виновно я пуснаха и вдигнаха смутени погледи към хлебаря. Дори сражението на брега бе прекратено. Господин Лизандър постоя миг-два, загледан замислено в своята рожба, сетне рече:

— Какво става, Ева-Лота? Не можеш ли да плуваш поне кучешката?

— Мога, разбира се — троснато отвърна момичето. — Плувам всякак!

— Щом казваш… Просто питах. — Хлебарят тактично се оттегли, за да подхване отново работата си.

Главната квартира на Червената роза се помещаваше в гаража в къщата на пощаджията. В момента там нямаше кола и Сикстен бе завзел територията за свои цели. Тук бе прибрал въдиците си, футболната топка, велосипеда и лъка със стрелите, както и цялата секретна документация на Червената роза. Ето къде доведоха и мократа до кости Ева-Лота, на която Сикстен кавалерски предложи да услужи с гащетата си за футбол.

— Бъди благороден спрямо победения, това е моят девиз — не пропусна да отбележи той.

— Глупости! Изобщо не се чувствам победена! — сряза го Ева-Лота. — Всеки момент ще ме спасят. А докато дойдат, може да постреляме с лъка, какво ще кажете?

Мъчителите й нямаха нищо против.

Андерс и Кале седяха на брега на реката и с мрачни лица се съветваха. Страшно ги беше яд, че не успяха да спрат Сикстен, та да могат да го разменят за Ева-Лота.

— Ще се опитам да се промъкна и да разузная — предложи Андерс. — Ти отново се качи на явора и наблюдавай, ако им хрумне да се върнат. Брани главната ни квартира до последна капка кръв! Видиш ли, че вземат надмощие, първо изгори секретните документи!

Кале разбираше, че едва ли ще успее да изпълни докрай всички разпореждания, но си мълчеше.

Чудно място за наблюдения бе това яворово дърво! Настаняваш се удобно на някой чатал, скрит почти изцяло от листата, и спокойно оглеждаш предната част на двора на хлебаря и уличката чак до пресечката й с главната. На Кале много му харесваше да участва в битките, но непрестанно изпитваше известни угризения заради това, че временно е изоставил задълженията си към обществото. Ако не бяха започнали военните действия между Бялата и Червената роза, той щеше да е на наблюдателен пост пред хотела от ранно утро и сега щеше да следва по петите двамината непознати, дето пристигнаха снощи. Тогава най-вероятно щеше да е направил поне една крачка напред в разследването си.

Чичо Ейнар крачеше напред-назад из двора, без да подозира, че го наблюдават от кичестия клон на явора. Всяко негово движение издаваше нервност и напрежение. На лицето му бяха изписани такова нетърпение и раздразнение, че на Кале почти му дожаля.

Дали пък не трябваше да играем с него малко повече, рече си момчето.

Отвъд оградата улицата бе съвършено пуста. Кале отправи поглед към къщата на пощаджията. Именно оттам се очакваше следващата атака. Ала нито една Червена роза не се мяркаше. Момчето обърна очи към другата посока, към Главната улица. Съзря някакви фигури. Това… Охоо… Наистина ли… Ами, да! Оттам наистина се задаваха двамата непознати, как се казваха? Крук и Редиг! Момчето се изпъна като струна. Мъжете наближаваха. Щом стигнаха оградата на хлебаря, те забелязаха чичо Ейнар. Той също ги видя.

Промяната у него беше ужасна: кръвта мигом се смъкна от лицето му. Дори хванат в капан плъх не би изглеждал по-уплашен, направо до смърт, от чичо Ейнар в този момент.

Единият от мъжете извън двора — Бледия, се обади пръв. Гласът му беше невероятно благ и мазен.

— Виж ти! Това не е ли Ейнар? — попита той. — Нашият скъп стар приятел Ейнар!