Астрид Линдгрен
Кале Детектива (5)

Пета глава

Кале лежеше изтегнат по гръб под крушовото дърво. Искаше да помисли, а тази поза бе най-удобната за целта.

— Няма да се учудя, ако перлата е там от времето на стария крал Густав Васа, когато небрежна придворна дама е слязла в мазето за бутилка бира и е загубила перлената си огърлица — разсъждаваше на глас Великият детектив Бломквист. Но възможно ли бе наистина да е така? — Когато решава криминална задача — продължаваше той, вече обърнат настрани, за да погледне в очите въображаемия си събеседник, — човек трябва да обмисли всички възможности. И една от тях е — сега вече Великият детектив удари с юмрук по тревата, — че перлата не може да е там от времето на стария Густав Васа, защото през всичките тези години положително е имало поне още едно момче, което да си е отваряло зъркелите и да я е намерило. Ако перлата е била там и преди, някой бдителен младеж като мен непременно щеше да я види и при посещението ни онзи ден. Пък и нали си спомням колко внимателно оглеждах всяко кътче от пода на мазето. Е, какво толкова… — Кале махна с ръка, за да спре възхитените словоизлияния на своя слушател. — Това са най-обикновени заключения, до които би стигнал всеки. Така или иначе почти стопроцентова е вероятността именно чичо Ейнар да е изтървал перлата по време на среднощното си посещение. Прав ли съм? — Очевидно въображаемият събеседник нямаше възражения, защото Великият детектив продължи: — И сега питам: видял ли е някой чичо Ейнар с перлен гердан? Разхожда ли се той насам-натам, обкичен с диаманти и перли?

Детективът отпусна ръка на земята и самодоволна усмивка леко огъна устните му.

— Не, разбира се! Следователно… — Сега вече слушателят му поглъщаше внимателно всяка негова дума. — Щом чичо Ейнар ръси след себе си перли, имам всички основания да го подозирам. Прав ли съм?

Отсреща отново нямаха възражения.

— Въпреки всичко, не съм човек, който прави заключения по косвени доказателства. Ето защо проблемът ще трябва да се разследва и смея да твърдя, че именно аз съм този, който може да направи това.

При тези думи присъстващите избухнаха в такива хвалебствия за изключителните възможности на Великия детектив, че дори на господин Бломквист му се стори, че малко прекаляват.

— Е, хайде, стига — меко ги прекъсна той. — Истинските детективи винаги успяват да се доберат до същността на нещата. И Шерлок Холмс ги е изпипвал.

Момчето извади бележника от джоба си. Под „Особено подозрителни обстоятелства“ той добави: „Нощни посещения в разрушения замък. Изпуска перли“.

Препрочете с огромно задоволство всичко онова, което бе написал за чичо Ейнар. Сега оставаше да свърши още нещо — да вземе отпечатъците от пръстите му!

Цяла сутрин се бе опитвал безуспешно. Суетеше се около жертвата си в продължение на повече от час, пробутваше му тампона си с мастило с надеждата, че мъжът ще опре палеца си на подходящото място. Но колкото и странно да бе, чичо Ейнар не се хвана в капана му.

— Печен престъпник! — изръмжа Кале. Очевидно се налагаше да прибегне до упояване с хлороформ и да вземе отпечатъците, докато оня е в несвяст.

— Значи си тук, Кале, глупако! А представлението започва след четвърт час!

Надвесен през оградата, Андерс мяташе гневни погледи към удобно излегналия се на тревата свой приятел. Кале рипна веднага. Не беше лесно да си хем детектив, хем цирков артист. Промуши се през отвора в оградата и догони Андерс.

— Има ли хора? — попита той задъхан.

— Да — троснато отвърна Андерс. — Местата се запълниха до едно.

— Значи сме направо богати.

— Осемдесет и пет. Но по-добре да беше помогнал на Ева-Лота при продажбата на билетите, наместо да лежиш на тревата като някой паша.

Момчетата се спуснаха нагоре към тавана на пекарната. Завариха Ева-Лота да наднича през процеп в платнището.

— Пълно е — прошепна тя.

Кале пристъпи зад нея и също погледна. Всички съседски деца бяха пристигнали, имаше дори и дошли от близките улици. На първия ред се бе разположил чичо Ейнар. От двете му страни седяха пекарят и съпругата му. На пейката зад тях Кале зърна собствените си майка и баща.

— Цялата треперя — жално продума Ева-Лота. — Ще трябва да внимавате да не се изтърся на главите ви при акробатичното упражнение. А и конят е май в лошо настроение. Имам чувството, че моят номер няма да се получи.

— А, не ни занасяй! — ядоса се Андерс.

— Време е да започвате — провикна се нетърпеливо чичо Ейнар.

— Ние ще кажем кога ще започнем, а не той — заяви директорът на цирка на своите асистенти.

Все пак той нахлупи цилиндъра си — всъщност цилиндъра на пекаря Лизандър — отвори завесата и се спусна, уловен здраво за въжето. Щом той стъпи на арената, Ева-Лота наду тромпета. Публиката избухна в ръкопляскания. Междувременно Кале вече бе слязъл долу и водеше коня, дотогава завързан за едно дърво. Пред очите на приятно изненаданите посетители той помъкна животното между пейките към арената. Директорът на цирка направи поклон с шапка в ръка, след което свали камшика от стената на пекарната. Чу се мощно изплющяване и всички присъстващи, включително и директорът, очакваха, че конят ще затича в кръг по края на арената. Животното обаче бе решило друго. То стоеше пред публиката и безгрижно я наблюдаваше. Директорът на цирка изплющя втори път с камшика и изсъска на коня:

— Хайде, тръгвай, че лошо ти се пише!

При тези думи добичето кротко сведе глава и захрупа няколкото стръкчета трева, които се подаваха между дървените стружки по арената. Откъм таванското помещение на пекарната се разнесе трудно сдържан кикот. Това бе царицата на цирка, която очевидно добре се забавляваше, докато чакаше подходящ момент за своето появяване. Част от публиката, особено чичо Ейнар и майката на Ева-Лота, също се бе поразвеселила. В този миг се намеси Кале. Без много да му мисли, той пристъпи до коня, улови го за юздата и го поведе към определеното място. Ева-Лота вече се бе хванала за въжето и се готвеше да се спусне, за да го яхне. Сякаш пробудил се от сън, конят подскочи и вдигна предните си крака в поза, на която би завидял всеки уважаващ себе си цирков кон. Лошото бе, че тъкмо в този момент Ева-Лота вече се спускаше по въжето и се оказа, че няма кон, който да яхне. Тя увисна и отчаяно размаха крака, докато Андерс и Кале с общи усилия успяха да изтикат животното до нея. Царицата на цирка го яхна елегантно и раздаде няколко целувки на публиката, мъчейки се да се държи така, сякаш висенето на въже е най-естественият начин за появата на една ефектна ездачка. Андерс размаха камшика и конят кротко се понесе в кръг по арената. Ева-Лота го подкани с пети да побърза, но усилията й не дадоха никакъв резултат.

— Подлец! — изсъска тя.

Този кон очевидно не разбираше от дума. Идеята бе да препуска в кръг по арената, за да не може публиката да разбере, че акробатиката на Ева-Лота е доста простичка. Но поради неговия мързел и очевидно нежелание за сътрудничество, номерът стана съвсем елементарен.

— И всичко това за благодарност, че цяла година го храниш с най-добрия овес — горчиво прошепна Ева-Лота.

Най-накрая директорът се принуди да плесне с камшика под самия нос на ленивия участник в представлението и в резултат конят уплашено вдигна предните си крака, което доведе до доста драматичен край на първия номер.

— Ако и следващият номер се провали, май ще трябва да им връщаме парите — отбеляза Андерс, когато се събраха за миг на тавана на пекарната. — Като си помисля само, че цирковият ни кон си хапна трева на арената… върхът ще бъде, ако стъпвайки най-отгоре на живата ни пирамида, Ева-Лота захапе някоя кифла!

Ева-Лота, разбира се, не направи такова нещо и Тримата юнаци бяха изпратени с бурни аплодисменти. Чичо Ейнар откърши клонче бял люляк и с дълбок поклон го поднесе на племенницата си. Останалата част от програмата не беше на такова високо ниво, но представянето на клоуните бе посрещнато с горещо одобрение, а също и песента на Ева-Лота. Трябва да признаем, че в цирковете рядко има певци, но в случая това се оказа чудесен завършек на програмата. Още повече че песента бе съчинена от самата Ева-Лота и в нея се разказваше най-вече за чичо Ейнар.

— Ева-Лота не бива да говориш тъй жлъчно за възрастни хора — укори я майка й по-късно.

— Напротив, бива, щом се отнася до чичо Ейнар — отвърна момичето.

След представлението госпожа Лизандър поднесе кафе в беседката. Бащите Бломквист и Лизандър често сядаха вечер там, за да побистрят политиката. Понякога си разказваха разни истории и тогава Ева-Лота, Кале и Андерс се присламчваха към тях, за да ги послушат.

— Гледай ти! — възкликна пекарят. — Просто не вярвам на очите си: всички чашки за кафе са с дръжки. Какво ли значи това? Дали пък не наближава краят на света? Как да си го обясня, скъпа моя Миа? — обърна се той към жена си. — Сигурно днес си била толкова заета, че не си имала време да счупиш някоя и друга дръжка?

Госпожа Лизандър само се засмя в отговор и предложи парче торта на господин Бломквист. Пекарят настани закръгленото си туловище на градински стол и отправи въпросителен поглед към братовчеда на своята съпруга.

— Ейнар, не ти ли е скучно така: по цял ден да не правиш нищо? — попита го той.

— Не се оплаквам — отвърна Ейнар. — Поминувам и без да работя. Единственото, което бих желал, е да имам по-добър сън.

— Мога да ти дам приспивателно — с готовност откликна братовчедка му. — Останаха ми няколко хапчета от онзи път, когато ужасно ме болеше ръката.

— Дали пък малко труд няма да му подейства по-добре от приспивателно? — обади се пекарят. — Я утре стани в четири сутринта, за да ми помогнеш да изпечем хляба, и ще видиш какъв здрав сън ще имаш после през нощта.

— Много ти благодаря, но предпочитам хапчетата — отговори чичо Ейнар.

Великият детектив Бломквист, който седеше до майка си край отсрещната страна на масата, се замисли. Едно твърде важно условие, за да заспиш, е да си бъдеш в леглото. Как може да се надяваш на хубав сън, щом по цяла нощ се шляеш навън. Но ако човек глътне някое хапче, може и наистина да заспи.

Андерс и Ева-Лота бяха приключили с пиенето на кафе. Настаниха се на моравата край беседката и духаха през сламки, извънредно доволни, че така издават извънредно неприятни звуци. Кале се канеше да се присъедини към тях, убеден, че ще ги надвие по дразнещ ефект от такова занимание, но внезапно го осени едно хрумване. Блестящо и направо гениално, достойно за велик детектив, какъвто той несъмнено беше.

Кимна утвърдително на собственото си предположение.

— Да, точно така трябва да е станало.

Втурна се поривисто към моравата, скубна едно тревно стръкче и нададе пронизителен тържествуващ звук. Като фанфар.