Астрид Линдгрен
Кале Детектива (4)

Четвърта глава

На Кале направо му беше невъзможно да спи от прелитащите в стаята комари. Ето и сега едно долно насекомо го събуди.

— Гадини! — промърмори момчето. — Защо ли ги има на света!

Почеса брадичката си, където току-що го бе ужилил един комар. После погледна часовника. Беше около един. Час, в който се предполага, че почтените граждани спят.

— Дали онзи коткомъчител спи? — рече си той.

Зашляпа бос към прозореца на стаята си и надникна навън. В таванската стая отсреща светеше.

Ако спи повечко, няма да е толкова нервозен, помисли си Кале. Или пък тъкмо защото е нервозен, не може да спи.

Чичо Ейнар сякаш го чу, защото в същия миг лампата в таванската стаичка угасна. Момчето се канеше пак да си легне, когато нещо необичайно го накара сепнато да отвори очи. През прозореца отсреща се подаде главата на чичо Ейнар, който внимателно се огледа. Уверил се, че няма никой, той предпазливо стъпи на противопожарната стълба. Минута по-късно бе вече долу, стиснал под мишница някакъв пакет. Сетне с бързи стъпки се отправи към бараката до пекарната.

Кале беше така стъписан, че в първия миг мозъкът му сякаш изтръпна и той бе като парализиран. Сетне в главата му нахлу смущаващ порой от мисли, предположения и въпроси. Ето, най-сетне бе открил наистина странен човек, и то не само привидно загадъчен, а такъв и след първоначалното му проучване. Възрастен човек, който прескача през прозореца си нощем — и това ако не е необикновено… Ако нямаше намерение да извърши нещо нередно, защо не бе използвал стълбището на къщата.

„Извод номер едно — помисли си Кале, — той не желае някой там да го чуе, че излиза. Извод номер две — отива да извърши нещо съмнително… а аз седя тук и бездействам!“

Нахлузи панталоните си със скорост, на която би завидял всеки пожарникар. Сетне се спусна надолу по стълбите колкото можеше по-тихо и по-бързо, повтаряйки наум: „Дано само мама да не чуе нищо“.

Бараката! Защо чичо Ейнар бе влязъл именно там. Господи! Ами ако е търсил някакъв тежък предмет, с който да убива? Кале на драго сърце би приел, че чичо Ейнар е именно оня убиец, когото той от толкова време мечтае да разкрие, един мистър Хайд, който със спускането на нощта изпитва потребност да върши жестокости.

Вратата на бараката бе открехната. Ала чичо Ейнар го нямаше вътре. Объркан, Кале се огледа. Ето там! В далечината забеляза как нечий тъмен силует се отдалечава. Миг след това сви зад ъгъла и се загуби от поглед.

Сега вече бе ред на Кале да действа. Той се спусна напред в същата посока. Това бе един от онези моменти, когато скоростта се оказва от първостепенно значение! От Кале зависеше да предотврати някакво ужасно престъпление! Неочаквано му хрумна, че не е съвсем сигурен как трябва да постъпи. Какво например ще каже на чичо Ейнар, когато го настигне? Ами ако тъкмо към Кале са насочени неговите зли помисли? Дали пък не трябва да иде в полицията? Но може ли да иде там току-тъй и да съобщи: „Този човек излезе през прозореца посред нощ! Арестувайте го!“. Не съществува закон, който забранява на хората да излизат когато си поискат през прозорците, пък дори и нощем. Вероятно не бе забранено и да притежаваш шперц. Не, в полицията направо ще му се изсмеят.

Ала какво стана с този човек? Кале никъде не можеше да го открие. Сякаш изчезна вдън земя. Е, няма що! Щом липсва, липсва и обект за преследване. Жалко все пак, че го остави да му се изплъзне. Дори да не искаше да застане лице в лице с чичо Ейнар, негово задължение като детектив бе да го проследи и да разбере какво е замислил. Един мълчалив, незабележим свидетел, който след време може да застане пред съдията в съдебната зала и да заяви: „През нощта на двайсети юни мъжът, когото виждаме на подсъдимата скамейка, излезе през прозореца на втория етаж в дома на господин Лизандър, хлебопекаря в този град. Спусна се по противопожарната стълба и после…“. Ето, в това беше работата. Какво стана после? Кале така и нямаше да разбере.

Мрачен и потиснат, той пое към къщи. На ъгъла, почти пред вратата, се сблъска с полицая Бьорк.

— Какво, ако смея да попитам, търсиш навън по това време? — направо мина към въпроса той.

— Видяхте ли оттук да минава един мъж? — нетърпеливо го прекъсна Кале.

— Мъж ли? Не. Не съм видял никой друг, освен теб. А твоето място е у вас, в леглото. Да можех, и аз самият бих си отишъл у дома.

Кале се прибра. Окото на закона не бе забелязало никого. За кого ли е тайна обаче, че полицаите не са дотам бдителни! Цял футболен отбор да беше минал покрай него, пак нямаше да го види! И все пак на Кале му се искаше полицаят Бьорк да бе изключение от това правило. Според него този човек си го биваше повече от останалите му колеги. А му каза да си върви у дома! Какво чудно имаше тогава, че толкова престъпления остават неразкрити. Сега Кале наистина нямаше какво друго да стори, освен да се прибере и да си легне.

На следващата сутрин репетициите на цирк „Калотан“ продължиха.

— Чичо ти Ейнар стана ли? — попита Кале Ева-Лота.

— Нямам представа — отвърна тя. — Пък и не ме интересува. Искрено се надявам, че ще спи цял ден, та изтерзаните нерви на Таби да си отдъхнат.

Само че чичо Ейнар се появи съвсем скоро. Носеше голям плик с шоколадчета, който хвърли в краката на Ева-Лота.

— Дали цирковите артисти нямат нужда от нещо хранително? — усмихнато попита той.

Ева-Лота очевидно се бореше със себе си. Умираше за шоколад, но лоялността й към Таби повеляваше да хвърли плика обратно с думите: „Не, благодаря“. Тя го вдигна и тежестта му засили двоумението й. Дали пък да не си вземе едно шоколадче и после да хвърли плика обратно? А сетне да даде на Таби една рибка, та да й прости това предателство. Не, не ставаше.

По едно време се усети, че толкова дълго се е колебала, та вече няма смисъл да прави демонстрации. В този момент чичо Ейнар ходеше на ръцете си, а тази поза не бе от най-удобните, за да поеме летящия към него плик. Ето защо Ева-Лота реши да го задържи в знак за помирение. Ще даде на Таби две рибки за компенсация, а с чичо Ейнар ще се държи възпитано, но хладно.

— Е, как беше? — попита чичо Ейнар, щом отново стъпи на крака. — Ще ме приемете ли на работа в цирка?

— Не! Възрастни не се допускат! — отвърна Андерс в качеството си на директор.

— От никъде няма съчувствие! — въздъхна чичо Ейнар. — Какво ще кажеш, Кале? Справедливо ли е според теб такова отношение към мен?

Момчето изобщо не го слушаше. Вниманието му беше погълнато от предмет, който бе тупнал на земята от джоба на мъжа, докато ходеше на ръце. Шперцът! Беше там, на тревата… Не беше проблем да го прибере. Момчето реши да действа.

— Защо мислиш, че не е справедливо? — попита то в момента, в който настъпваше шперца.

— Не ми разрешават да се включа в играта ви — престорено тъжно заяви чичо Ейнар.

— Е, хайде стига! — тросна се Ева-Лота.

Кале искрено се зарадва, че вниманието бе отклонено от него. Шперцът леко убиваше босия му крак. Редно беше да го вдигне и да го подаде на чичо Ейнар. Но бързо отхвърли тази възможност и просто го прибра в джоба си, когато никой не гледаше към него.

— Заемете места! — провикна се директорът на цирка.

Кале тутакси скочи върху дъската на люлката.

Труден се оказа животът на артистите! Репетиция след репетиция. Юнското слънце напичаше и потта се лееше обилно от челата на „Тримата юнаци, прочутата акробатична трупа на Скандинавия“, както гласяха красиво изписаните афиши, които Ева-Лота бе закачила по оградите наоколо.

— Не искат ли тримата юнаци по една кифличка?

Добродушното лице на господин Лизандър цъфна на прозореца на пекарната и оттам им подаде чиния с още горещи кифлички.

— Благодаря — отговори директорът. — Но може би малко по-късно. Гладните кучета душат най-добре.

— Не съм участвала в нищо по-отвратително — въздъхна Ева-Лота. Пликът с шоколадчета отдавна беше празен, горе-долу така чувстваше и стомаха си момичето след всички премятания и подскачания.

— Наистина мисля, че е време за почивка — обади се Кале и отри потта от челото си.

— Какъв е смисълът да съм директор, щом няма да изпълнявате заповедите ми? — гневно се възпротиви Андерс. — Чудни юнаци сте, няма що! Трябваше да напишете на афиша „Кифлените юнаци“.

— Да, но без лапачка, няма и играчка — припя Ева-Лота и изтича към кухнята, за да донесе ягодов сок. А когато пекарят остави огромната чиния с топли кифлички навън, директорът въздъхна примирено, но тайничко се зарадва, че не го послушаха. Хапна и пийна от сока колкото за двама. У тях рядко печаха кифли, пък и толкова гърла чакаха за залък.

— Баща ти е голяма работа — рече той и захапа поредната кифла.

— Няма друг като него — призна Ева-Лота. — Истински симпатяга, а е и страшно прибран и подреден. Мама казва, че това направо я влудява. За него няма по-противно нещо от чаши за кафе със счупени дръжки. Според него мама, Фрида и аз, се занимаваме само с това да чупим дръжките на чашите. Вчера отиде в магазина и донесе две дузини чаши за кафе, след което взе чукчето и натроши дръжките на всичките. Мама толкова се смя, че я заболя корема. — Момичето си взе още една кифла и додаде: — Той също не харесва чичо Ейнар.

— Дано скоро се омете оттук — подхвърли Андерс с надежда.

— Кой знае — рече Ева-Лота. — Татко казва, че няма нищо против роднините, но щом всички чичовци и лели и всички втори и трети братовчеди на мама не спират да ни посещават, започвал да мечтае за някой самотен далечен затвор.

— Той неслучайно е тук — развълнувано предположи Кале.

— Как не! — ухили се Андерс. — Сигурно си решил, че чичо Ейнар е отговорен за всички убийства от сто години насам, нали?

— Смей се ти! Знам какво говоря.

Андерс и Ева-Лота прихнаха.

„Какво зная всъщност? — помисли си Кале малко по-късно, когато репетицията за деня приключи. — Май нищо конкретно!“

Отново го обзе усещането, че не го разбират. Тогава се сети за шперца. Мигом го завладя особено чувство на вълнение и възбуда. Щом има толкова ценен предмет в джоба си, непременно трябва да го изпробва. Нужна му бе само заключена врата. Защо пък да не опита онази същата, която чичо Ейнар бе отворил? Вратата към подземието на разрушения замък! Не се поколеба и за миг. Хукна натам по улиците и само се молеше да не срещне някой познат, който да го спре или да предложи да го придружи. Щом стигна подножието на хълма, той тичешком продължи и нагоре по тясната криволичеща пътека. По едно време така се запъхтя, че се наложи да спре, за да си поеме дъх. Най-сетне стигна пред заключената врата на подземието. Докато пъхаше тънката метална пластина в дупката, ръката му съвсем леко трепереше. Дали щеше да успее?

В началото мислеше, че няма, но подир няколко опита усети, че ключалката поддава. Той, Кале Бломквист, бе отворил врата с шперц! Ръждясалите панти изскърцаха. Момчето се подвоуми за секунда. Ледени тръпки пролазиха по гърба му при мисълта, че трябва да слезе сам долу, в тъмните влажни подземия. Той, естествено, бе дошъл само да пробва шперца. Ала след като вратата веднъж е отворена, щеше да е тъпо да не слезе пак в мазето. Тръгна по стълбите, изпълнен с огромното задоволство, че е единственото момче в целия град, способно на подобна дързост. На всяка цена още веднъж ще напише името си. Ако някой ден дойдат отново тук с Андерс и Ева-Лота, ще им покаже, че го има на две места. Какво по-добро доказателство, че е бил тук и след тях.

Изведнъж осъзна, че имената им ги няма на стената. Задраскани бяха с толкова много черти, че изобщо не можеше да се разбере какво е било писано отдолу.

— Гръм и мълния! — възкликна на себе си момчето. Дали пък някой древен призрак, обитател на замъка, не се бе опитал да ги заличи, недоволен от тяхното нахалство да го обезпокоят с присъствието си? Кале потрепери. Откъде пък един призрак ще има молив? Не беше възможно. И все пак някой го бе сторил, в това нямаше съмнение.

— Как не се сетих? — прошепна Кале. — Ами да! Чичо Ейнар! — Опитал се бе да ги спре да напишат имената си, а после ги е премахнал. Той не желаеше да има каквито и да било улики за това, че са идвали. Ясно като бял ден. Но кога го е направил? Имената бяха тук, когато си тръгваха.

— Ама че съм тъп! — почти на глас изрече Кале. — Снощи, разбира се.

Чичо Ейнар бе излязъл през нощта, за да дойде тук. Нали си купи и фенерче. Само че защо трябваше да прави толкова приготовления заради едни имена. Кале не вярваше, че само тази е била причината. Какъв бе смисълът да ходи и в бараката? Да си вземе молив? Момчето се изсмя саркастично. И все пак се огледа, за да открие и други следи от повторното посещение на чичо Ейнар. Оскъдните слънчеви лъчи, процеждащи се през цепнатините в зида, съвсем не бяха достатъчни, за да проникнат във всички кътчета. Нещо повече, откъде можеше да е сигурен, че чичо Ейнар е бил само в тази част на подземието, където децата бяха надраскали имената си. Та то беше огромно. Тъмните му коридори се разклоняваха във всички посоки. Кале нямаше никакво желание да разширява проучванията си по-нататък под влажните и мрачни сводове. Пък и как, след като не носеше нищо, с което да осветява пътя си.

Едно нещо беше сигурно — чичо Ейнар нямаше да получи шперца си обратно. Момчето изобщо не се поколеба при вземането на това свое решение. Съвестта му може и да не бе съвсем съгласна с него, защото не е редно да се прибира чужда собственост, но той бързо я накара да замлъкне. Защо изобщо му е нужен шперц на този чичо? Кой знае още чии врати щеше да поиска да отвори? Ако подозренията на Кале, че чичо Ейнар е една доста съмнителна личност, се потвърдят, отнемането на шперца му тогава си беше направо благородна постъпка. А пък и изкушението да го задържи бе огромно. Сега вече те тримата с Ева-Лота и Андерс щяха да си имат свое тайно място тук в замъка. Щяха да се разхождат вътре, да се крият, да го изследват. Нищо чудно да успеят да открият и какво бе търсил тук този странен чичо Ейнар.

— Е, това вече решава въпроса! — заключи Кале.

Тъкмо се канеше да си върви, когато погледът му попадна на малко бяло топче, търколило се в подножието на стълбата. Бързо се наведе и го взе. Беше перла. Малка блестяща перла!